ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 1 юли 1924 г.

За тези, които присъстват, бих искал днес да изложа някои неща, които са един епизод в разглежданията, които провеждаме тук вече от известно време. Нека това, което кажа, послужи за илюстриране и изясняване на някои въпроси, които могат да възникнат от разгледаните досега неща. Същевременно чрез това ще се хвърли известна светлина върху душевното устройство на съвременната цивилизация.

Вече години наред ние трябваше да обръщаме внимание върху един напълно определен момент от същественото развитие на европейската цивилизация, който се намира в средата на Средновековието около 14-то, 15-то столетие. С това посочваме онази точка в развитието на човечеството, когато започва интелектуализмът, когато хората започват да обръщат внимание предимно на мисленето, на интелекта и да правят от него съдия на онова, което би следвало да се мисли и прави от хората.

Тъй като епохата на интелекта днес е налице, чрез съизживяването на настоящето човек винаги може да си състави една правилна представа какво представлява интелектуализмът, какво се е появило на повърхността на европейската цивилизация именно в 14-то, 15-то столетие. Но днес ние не чувстваме по един жив начин душевната нагласа, която е предхождала настоящата епоха. Когато разглеждаме историята, проектираме онова, което сме свикнали да виждаме в настоящето също и назад в миналото историческо развитие. Така не придобиваме особено вярна представа за това, колко съвършено различни са били духовете преди тази епоха. И когато оставим да говорят документите, ние до голяма степен вече внасяме именно в тях онова, което е днешният начин на мислене и на разглеждане на нещата.

Пред духовнонаучното разглеждане някои неща се представят съвършено различно. И когато насочим  например поглед върху онези личности, които от арабизма, от културата на Азия бяха повлияни от една страна от това, което като религия се изживяваше в мохамеданството, а от друга страна бяха повлияни също и от аристотелизма, когато се погледнат тези личности, които тогава намериха пътя през Африка към Испания, а след това дълбоко повлияха духовете на Европа до Спиноза[1] и след Спиноза, тогава не добиваме никаква представа за тях, ако си представяме душевната им нагласа такава, като че ли са били просто хора от настоящето, въпреки че не са знаели още толкова много неща, които по-късно са били открити. Защото се мисли приблизително така. Но начинът на мислене и на възприемане на света, също и на онези личности от споменатото цивилизационно направление, които са живели в 12-то столетие, е бил съвършено различен от днешния.

Когато днес човек насочи поглед върху самия себе си, се чувства като собственик на мислите, чувствата и волевите импулси, които след това се превръщат в дела. Преди всичко съвременникът си приписва това «аз мисля», «аз чувствам», «аз искам». При тези духове, при личностите, за които говоря сега, това «аз мисля», съвсем не беше съпровождано от такова чувство, с което днес ние казваме: «аз мисля», а само, «аз чувствам, аз искам». Тези хора приписваха на собствената си личност само своето чувстване и искане. Почивайки на основите на древните цивилизации, те живееха много повече в чувството «нещо мисли в мен», отколкото да си представят «аз мисля». Те действително мислеха «аз чувствам, аз искам», - но изобщо не мислеха в същата степен «аз мисля», а си казваха, и това е било съвършено реален възглед, който сега искам да ви съобщя: - Мислите се намират в сферата под Луната, там живеят мислите. - Навсякъде тези мисли се намират в онази сфера, която е дадена когато си представяме Земята /виж рис. 1, синьо/ в определена точка, Луната тук, в една друга точка след това Меркурий, Венера и т. н.. Те си представяха Земята като гъста, твърда космическа маса и като нещо друго, което принадлежи към Земята, си представяха лунната сфера, която се простира нагоре до самата Луна /жълто/.

Рис. 1

И както ние казваме, че във въздуха, който дишаме, има кислород, така тези хора са казвали - днес напълно е забравено, но това е било така: - В етера, който се простира нагоре до Луната, се намират мислите. - И както ние казваме, че вдишваме кислорода от въздуха, тези хора не казваха, без съмнение, така: - ние вдишваме мислите, - а казваха - ние приемаме, възприемаме мислите. - И те напълно съзнаваха, че приемат мислите.

Виждате ли, днес един човек може да усвои нещо, подобно на едно понятие. Той вероятно може да разбере нещо подобно от антропософията. Но той отново веднага го забравя, когато се касае за практическия живот. Когато се касае за практическия живот, той веднага си съставя една напълно странна представа, представата, че мислите се раждат в него, което би било равносилно на това да мисли, че кислородът който приема, не се приема отвън, а се поражда в самия него. За личностите, за които говоря, съществуваше едно дълбоко чувство, едно непосредствено изживяване: - Аз не съм собственик на моите мисли, не мога всъщност да кажа «аз мисля», а само «мислите съществуват» и «аз приемам тези мисли».

За кислорода във въздуха знаем, че за относително кратко време той извършва едно кръгообращение в нашия организъм. Такива кръгообращения броим според пулсиранията на сърцето. Това става бързо. Личностите, за които говоря, си представяха приемането на мислите като един вид дишане, но едно много бавно дишане, едно дишане, което се състои в това, че в началото на земния си живот човек става способен да приема мислите. Така както задържаме диханието си за известно време между вдишването и издишването, така също тези хора си представяха един процес, който се състои в това, че те задържат в себе си мислите, именно само така, както ние задържаме кислорода, който принадлежи на външния въздух. Те си представяха, че задържат мислите именно през време на техния земен живот и отново ги издишват в космичните ширини, когато минават през вратата на смъртта. Така че се има работа с едно вдишване - начало на живота; задържане на диханието колкото трае земният живот; издишване, т.е. изпращане на мислите в света. Хора, които вътрешно са изживявали нещата по този начин, са се чувствали в една обща атмосфера от мисли заедно с всички други, които са изпитвали същото нещо; в една атмосфера от мисли, която се е простирала нагоре не само няколко мили над Земята, а се е простирала до обкръжението на Луната.

Сега можем да си представим, че този мироглед, който по онова време е водил борба за влияние над европейската цивилизация, е искал да се разпростре все по-нашироко и по-нашироко именно от онези последователи на Аристотел, които са дошли от Азия в Европа по пътя, който посочих. И ако си представим, че този мироглед действително би се разпространил. Какво би се случило тогава?

Да, тогава би се проявило в пълния смисъл на думата това, което трябва да се прояви в течение на земното развитие - именно Съзнателната душа. Онези хора, за които говоря тук, се намираха, така да се каже, в последния стадий от развитието на Разсъдъчната душа. В 14-то и 15-то столетие трябваше да изгрее, да се роди Съзнателната душа, която ако се проявеше в своята крайност пренасяше в интелектуализма всичко от цивилизацията.

В 10-то, 11-то, 12-то столетие европейското население в неговата цялост не беше в състояние да остави в него да вземе превес един такъв мироглед, какъвто беше този на личностите, които охарактеризирах, защото в такъв случай Съзнателната душа не би могла да се развие. Макар и, така да се каже, решението на боговете да беше Съзнателната душа да се развие, все пак положението беше такова, че тази Съзнателна душа не можеше да се развие от собствената дейност на европейското човечество в неговата цялост, а трябваше, така да се каже, да дойде един импулс, който беше насочен към това, да развие най-вече Съзнателната душа.

Започвайки от епохата, която сега охарактеризирах, виждаме да изникват две духовни течения. Едното течение беше застъпено при арабските философи, които от Западна Европа силно влияеха върху европейската цивилизация, много по-силно, отколкото се вярва днес. Другото духовно течение беше онова, което водеше най-остра борба срещу първото течение, което аз охарактеризирах и с най-голяма строгост обявяваше първото като еретическо за Европа. Колко силно продължи да бъде чувствано още това, вие можете да разберете, мои мили приятели, когато разглеждате картини, където доминикански монаси или самият Тома Аквински[2] са изобразени тържествувайки над един съвсем различен мироглед, един мироглед който преди всичко подчертаваше индивидуалността, личността на човека, считайки мислите на човека за негово собствено произведение. В тези картини доминиканците са представени, как тъпчат с краката си представителите на арабизма. Тези представители на арабизма се намират под техните нозе, те са буквално стъпкани. Европейското човечество дълго време е чувствало това противоречие между тези две духовни течения. Такава енергия на чувството, каквато е изразена в подобна картина, не съществува вече в днешното, в известна степен апатично човечество. Във всеки случай ние се нуждаем от нея днес не за онези неща, за които хората са се борили тогава, а за други неща!

Нека помислим, какво са си представяли там. Вдишването на мислите от космическия етер, от сферата под Луната: начало на живота, задържане на дишането – това е земният живот, издишването - отново излизане на мислите в космическия етер, в импулсите на сферата под Луната, но вече оцветени от човешката индивидуалност.

Табела 1, горе вдясно. Какво представлява това издишване? Съвсем същото, мои мили приятели, като това, за което казваме, че през трите дни след смъртта етерното тяло на човека се разширява. Човекът гледа назад към своето бавно увеличаващо се етерно тяло, той вижда, как неговите мисли се разпростират в Космоса. Това е съвсем същото, само че бих искал да кажа, представяно от една субективна гледна точка. Следователно вярно е това, което хората са чувствали и изживявали тогава. Те са чувствали кръговрата на живота по-дълбоко, отколкото той може да бъде почувстван днес.

Но въпреки това, ако под тази форма, която по онова време им е била присъща, техните възгледи бяха станали господстващи в Европа, то тогава в хората от европейската цивилизация би се развило само едно слабо чувство за аза. Съзнателната душа не би могла да се прояви, азът не би могъл да обхване себе си в «аз мисля», мисълта за безсмъртието би станала все по-неясна и по-неясна. Хората все повече и повече биха насочвали поглед върху общо взето останалото от живелия тук на Земята човек, което витае наоколо в сферата под Луната. Хората биха чувствали духовността на Земята като тяхна разширена атмосфера, те биха се чувствали единни със Земята, но не като отделни от Земята, индивидуални хора; защото хората, които охарактеризирах, чрез това «нещо мисли в мен» всъщност се чувстваха вътрешно свързани със Земята. Те не се чувстваха в същата степен като индивидуалности, както бяха започнали да се чувстват хората в останалата част на Европа, макар и по един неясен начин.

Обаче ние трябва да вземем под внимание наистина и следното: Само това духовно течение, за което говорих, знаеше, че когато човек умира, приетите от него мисли по време на земния живот се вълнуват и тъкат в космическия етер, който заобикаля Земята. И срещу този мироглед се водеше остра борба от онези личности, които произлязоха именно от ордена на доминиканците, а те остро подчертаваха: - Човекът е една индивидуалност и трябва преди всичко да се насочва вниманието към онова от човека, което преминава през вратата на смъртта като индивидуалност, а не към това, което се разтваря в общия космически етер. Това подчертаваха предимно доминиканците и макар, че не бяха само те, то се застъпваше от тях. Този възглед за индивидуалността на човека беше застъпван остро и енергично срещу първото направление, което характеризирах. Но именно това произведе едно съвсем определено състояние.

Защото нека насочим поглед върху представителите, да кажем сега, на индивидуализма. Налице бяха тези индивидуално оцветени мисли, които преминаваха в общия космически етер. И онези, които водеха борба срещу това течение, бяха обезпокоени именно поради това, че знаеха, още живо знаеха: Тук се твърди, че този възглед съществува - те бяха обезпокоени точно от това, което наистина съществуваше. Това безпокойство, причинено от разпростиращите се, разтварящи се и предаващи се човешките мисли и сили в космическия етер, това безпокойство именно угасва при най-изтъкнатите мислители едва в 16-то, 17-то столетие.

Трябва да можем да се пренесем в душевната нагласа именно на такива хора, които принадлежаха на Доминиканския орден, за да преценим, как именно тези хора бяха обезпокоени от онова, което беше останало от починалите хора и в което те не биваха, не можеха вече да вярват с техния мироглед. Трябва да се пренесем в душевността на тези хора. Така сухо, така абстрактно и с ледени понятия, както днес хората мислят, не можеше да мисли един изтъкнат дух от 13-то, 14-то столетие. Когато днес застъпват някакви възгледи хората постъпват така, че сякаш за защитаването им първо е поставено условието, на някого да се изтръгне сърцето. В онова време не е било така. В онова време във всичко, което хората са застъпвали като идеи, е имало вътрешен огън, бих искал да кажа, имало е сърдечност. Поради това обаче, че се влагаше сърцето, също и в такъв случай, като този, който изнасям тук, е имало силна вътрешна борба.

И при най-страшните вътрешни борби се е развило онова, което е произлязло например като определена философия от Доминиканския орден, която понеже беше изградена повече върху авторитета на отделни хора, повлия по-късно силно върху живота. Тогава още не съществуваше общо образование. Във всичко, което беше образование, което хората въобще знаеха, се вливаше онова, което малцина са притежавали, но поради това все повече се издигаха до това, което беше философски живот и стремеж. Във всичко, което се вливаше в цивилизацията, се съдържаше това, което е било преживяно в такива вътрешни борби. Днес хората четат произведенията на схоластиците и чувстват само сухи мисли. Но всъщност сухи днес са само читателите. Онези хора, които са ги написали, не бяха сухи в душевността си. Те бяха изпълнени с вътрешен огън по отношение на мислите си. А този вътрешен огън е идвал именно от стремежа да бъде отблъснат обективния мисловен поток.

Когато днес някой мисли върху въпроси за светогледа, нищо не го обезпокоява. Днес човек може да мисли най-голямата нелепост и да остане напълно спокоен, защото за човечеството, което вече се е развивало така продължително в Съзнателната душа, не настъпва никакво безпокойство от рода на горепосоченото, което би накарало някои хора да почувстват, какво става с човешките мисли, когато след смъртта те се разлеят в етерното обкръжение на Земята. Днес такива неща, които още можеха да бъдат изживени в 13-то, 14-то столетие, са напълно непознати. Тогава по-млади свещеници са отивали при по-възрастните и са изразявали вътрешните си терзания, които са изпитвали в борбата за постоянството на своето вероизповедание, като са казвали: - Измъчват ме призраците на умрелите.

Защото под призраци на умрелите се е разбирало именно това, което аз сега охарактеризирах. Тогава хората все още можеха да се враснат в онова, което са изучавали. В определена общност, да речем в общността на доминиканците, са учели, че човекът е едно индивидуално същество, че той има също своето индивидуално безсмъртие. Те са учели, че когато по отношение на мисленето се приема съществуването на една всеобща земна душа, това е един погрешен, еретически възглед и са били обучавани да се борят срещу такъв възглед. Но в определени моменти, когато са се съветвали сами със себе си, те са чувствали обективното въздействие на мислите, останали от умрелите[3] и тогава са си казвали: - Дали е напълно правилно да върша това, което върша? Има нещо неопределено, което действа в моята душа. Не мога да се боря с него. Аз съм като вързан. - Да, интелектът на хората, или поне на много от хората по онова време е бил така устроен, че поне няколко дни след смъртта на даден човек те са чували, как умрелият им говори. И когато един е спирал да говори, започвал е друг. Също и по отношение на такива неща хората са се чувствали тогава изцяло вътре в общото духовно естество на Вселената, те са се чувствали поне още в етерното естество.

Това съвместно изживяване с Вселената напълно е престанало в наше време. В замяна на това ние сме постигнали живеенето в Съзнателната душа. И всичко, което ни заобикаля като реалност, също както ни заобикалят масите, столовете, дърветата и реките, всичко, което ни заобикаля като една духовна действителност, продължава да действа още само върху дълбините на човешкото подсъзнание. Интимната страна на живота, духовната същност на живота е престанала да съществува за нас. Тя отново ще бъде постигната в едно живо възприето духовнонаучно познание.

И ние трябва да мислим така живо върху духовнонаучното познание, както то ни се представя, когато разглеждаме такива явления, които съвсем не се намират толкова далеч в миналото. Да си представим схоластика-мислител или писател на 13-то столетие. Той записва своите мисли. Днес мисленето е лесно, защото хората свикнаха вече да мислят интелектуално. Тогава се е слагало още началото на едно такова мислене и затова е било трудно. Хората са имали още съзнанието, че е необходимо извънредно голямо вътрешно напрежение при мисленето, че чрез мисленето човек се изморява също така, както се изморява, когато сече дърва, ако мога да се изразя така тривиално. Днес мисленето на много хора е станало вече напълно автоматично. И дали някой е обзет от копнежа да следи всяка своя мисъл с човешката си личност? Ние чуваме, как хората днес като един автомат оставят една мисъл да произлезе от друга, така че човек съвсем не може да ги следва и даже изобщо не знае защо е необходимо да ги следва; понеже не съществува необходимост за това. Но докато човек живее в тялото, би трябвало да следи мислите си със своята личност. Тогава те вече поемат друг ход; те се разпростират, когато той умре.

Да, хората от онова време можеха да седят и с ясно оформени мисли да защитават учението за индивидуалния човек, спасението на учението за индивидуалното безсмъртие, да полемизират с Аверое[4] или с други мислители от онова първо течение, което днес охарактеризирах. Тогава обаче съществуваше възможността, онова, което след смъртта се е отделило точно от една такава изтъкната личност като Аверое като един вид призрак в сферата под Луната и се е разпростряло, да бъде именно събрано и запазено в края на тази сфера - именно чрез самата Луна, - да бъде добре събрано и да остане след разширяването си, като дори се умали и му бъде дадена форма така, че отново се консолидира в едно, бих искал да кажа, изградено в етера същество. Това можеше да се случи. Тогава се сядаше и се опитваше да се обоснове индивидуализма, полемизираше се против Аверое - и Аверое се явяваше заплашващ и заблуждаваше душата. В 13-то столетие против отдавна умрелия Аверое се надигнаха най-важните писатели-схоластици. Те полемизираха срещу него, срещу онова, което беше останало като учение. Той доказваше на някого, че неговите отново сгъстени мисли, са консолидирани и продължават да живеят.

Тези вътрешни борби, които са предхождали началото на епохата на Съзнателната душа, са вече такива, че днес би трябвало да насочим поглед върху тяхната интензивност, върху тяхната същност. Думите в крайна сметка са думи, и хората от по-късно време приемат това, което стои зад думите, именно с онези понятия, които те имат. Обаче в онези времена думите са съдържали понякога в себе си богат душевен живот, те са сочили към един такъв душевен живот, какъвто аз току-що охарактеризирах.

И така ние имаме две течения, които и до ден днешен продължават да действат. Едното течение, - сега вече само от духовния свят, но затова пък още по-силно, - иска да обясни на човека, че един общ мисловен живот заобикаля Земята, че хората дишат духовно-душевно вътре в мислите. Другото течение, преди всичко иска да насочи вниманието на човека върху това, че той трябва да стане независим от такава общност, че трябва да се изживее в своята индивидуалност. Първото течение, като едно повече неопределено нашепване от заобикалящата Земята духовна среда за много хора днес е възприемаемо само тогава, когато в някои особени нощи лежейки в леглото си се вслушват в това неопределено нашепване, от което се раждат всевъзможни съмнения в онова, което повечето хора днес твърдят, изхождайки от своята индивидуалност. При други хора, които винаги спят добре, защото са доволни от себе си, имаме строгото подчертаване на индивидуалния принцип.

И тази борба се разгаря всъщност в основата на европейската цивилизация. Тя се разгаря и до ден днешен. И в нещата, които стават външно на житейската повърхност, всъщност едва ли има нещо друго освен повърхностните вълни на онова, което вече съществува в дълбините на душите като остатък от онзи по-дълбок, по-интензивен душевен живот на отминалото време.

Но някои души от онази епоха отново се намират в настоящия земен живот. По определен начин те са победили това, което в миналото е създавало силно безпокойство в обикновеното им съзнание, безпокояло е това съзнание поне в определени моменти. Но в дълбините на много души то продължава да гори още по-силно днес. Задачата на духовната наука между другото е също и тази, да насочи вниманието на хората върху такива исторически явления.

Ние не трябва да забравяме следното: В същата степен, в която в земния живот хората стават несъзнателни за онова, което въпреки непознаването му съществува - етерните мисли в земното обкръжение, в същата степен, в която хората усвояват това тяхно притежание, «аз мисля», в тази степен човешката душа се стеснява и човек минава през вратата на смъртта с една стеснена душа. Тогава тази стеснена душа внася в космическия етер неверни, противоречащи си земни мисли. Тези мисли действат сега обратно върху душите на земните хора. И от това се раждат социални движения, каквито са именно днешните. Ние трябва да разбираме вътрешния начин, по който се раждат тези социални движения и тогава ще можем да разберем, че срещу тези често пъти толкова разрушителни социални възгледи не съществува никакво лекарство, освен разпространението на истината за духовния живот и духовната същност.

От лекциите, които бяха изнесени тук като исторически лекции, в които се взе под внимание мисълта за прераждането[5] и които доведоха до съвсем конкретни примери, как действат нещата под повърхността на външната история, как онова, което живее в една епоха, се пренася в една по-късна епоха чрез прераждащите се хора. Всичко, което съществува между смъртта и едно ново раждане, съдейства за изграждането на онова, което се пренася чрез хората от един земен живот в друг. Днес би било добре, ако много души можеха да си извоюват тази обективност, към която се събуди едно разбиране, когато охарактеризирах именно онези хора, живели в залеза на епохата на Разсъдъчната или Разбиращата душа.

Тези хора, които са живели тогава, днес отчасти са отново тук на Земята. Те са изживели дълбоко в душите си именно този залез на една епоха. Чрез постоянните нападения от страна на онези призраци, за които говорих, се е загнездило всъщност едно дълбоко съмнение по отношение особената валидност на интелектуалното естество. Това съмнение трябва да се разбере. Защото през 13-то столетие в богословската наука е имало много хора, които са се занимавали с познанието, задавайки въпрос на съвестта си:- Какво става сега? -

Такива души често са донасяли със себе си величие и мощ от техните минали земни въплъщения. Те ги донасяха с едно интелектуално оцветяване, но са чувствували цялото като едно упадъчно течение и са изпитвали угризения на съвестта пред пробуждащото се течение, което се стремеше към индивидуалност, докато тогава дойдоха онези философи, които стояха под определено влияние, което унищожи всъщност всякакъв смисъл. Ако говорим радикално, можем да кажем: Докато дойдоха тези, които стояха под влиянието на Декарт[6], на Картезиус; защото също и много от онези, които са се намирали в ранната схоластика, бяха станали, така да се каже, жертва на начина на мислене на Картезиус. Аз не казвам, че те са станали философи. Тези неща се преобразяваха и когато хората започнаха да мислят в тези направления, тогава неща, които представляват забележителна безсмислица, се превръщаха в нещо, разбиращо се от само себе си; защото именно от Декарт произхожда изречението: - Сogito, ergo sum - Аз мисля, следователно съм.

Мои мили приятели, за мнозина остроумни мислители това е важало като една истина: - Аз мисля, следователно съм. - Последствието от това от сутрин до вечер е: - Аз мисля, следователно съм. - Заспивам: - Аз не мисля, следователно не съм. - Отново се събуждам: - Аз мисля, следователно съм. - Заспивам, следователно, понеже не мисля, - не съм. И необходимото следствие е, че човек не само заспива, но той престава да съществува, когато спи! Няма някакво по-малко подходящо доказателство за съществуването на човешкия дух като това изречение: - Аз мисля, значи съм. - Въпреки това, в епохата на развитието на Съзнателната душа това изречение започва да бъде считано за меродавно.

Днес, когато някой насочи вниманието на хората върху такива неща, е принуден да приеме върху себе си обвинението в светотатство. Но във връзка с всичко това, бих искал да насоча вниманието ви към един разговор - който не е записан исторически, но може да бъде намерен чрез духовното изследване като действителен факт, - който е протекъл между един по-възрастен и един по-млад доминиканец:

По-младият казва: - Mисленето обхваща хората. Мисленето, сянката на действителността ги обхваща. - В древни времена то е било винаги последното откровение на живия дух отгоре. Сега то е онова, което е забравило този жив дух. Сега хората го чувстват, изживяват го само като сянка. - Наистина - казва по-младият - когато човек вижда една сянка, тази сянка сочи към реалности. Реалностите са вече тук! - Следователно оспорва се не мисленето като такова, а се констатира, че от мисленето е изгубен живият дух.

По-възрастният казва: - Поради това, че човек насочва своя поглед с любов върху външната природа, приема откровението като такова и не пристъпва към него с мисленето – на мястото на предишната небесна действителност в мисленето трябва да бъде намерена една земна действителност.

- Какво ще настъпи? - казва по-младият. - Нима европейското човечество ще бъде достатъчно силно, за да намери тази земна действителност на мисленето, или то ще бъде толкова слабо, за да изгуби небесната действителност на мисленето?

В този разговор всъщност се крие всичко, което и днес още е валидно за европейската цивилизация. Защото след онова междинно време, в което живото мислене беше подложено на затъмнение, то трябва да се придобие отново. В противен случай човечеството ще остане слабо и ще изгуби собствената реалност относно действителността на мисленето. Ето защо, от настъпването на Коледния импулс[7] в антропософското движение, вече е необходимо да се говори без задръжки във формата на едно живо мислене. Иначе винаги ще стигаме до положението, тук и там да се знае, че човекът има физическо, етерно и астрално тяло и това да се схваща само с формите на мъртвото мислене. Всичко това обаче не трябва да бъде схващано с формите на мъртвото мислене, защото тогава е една изопачена истина, а не самата истина.

Това е, което исках да охарактеризирам днес. Ние трябва да стигнем дотам, че с едно дълбоко вътрешно съучастие да се издигнем над обикновената история и да проявим копнеж към онази история, която трябва да бъде четена и то да бъде четена в духа. Тази история трябва все повече и повече да се култивира в антропософското движение. Днес, мои мили приятели, пред вашите души исках да представя най-вече конкретно-програмното в това направление. Някои неща бяха казани афористично, но връзката в тези афоризми ще ви се разкрие, когато се опитате да проследите онова, което исках да кажа по-малко интелектуално и много повече като го почувствате с цялото си човешко същество, - да го почувствате познавайки и да го познаете чувствайки, - за да може все повече и повече не само това, което се казва, но и това, което се слуша в нашите кръгове да бъде действително носено от духовността.

Имаме нужда да възпитаваме едно духовно слушане, тогава между нас ще можем да развием духовността. Точно това чувство бих искал да подбудя днес, не да държа една систематична лекция, а най-вече да говоря повече или по-малко на вашето сърце - позовавайки се на различни духовни факти.

[1] Барух Спиноза, 1632-1677.

[2] картини... където доминикански монаси или Тома Аквински са представени триумфиращи: Например от Беноцо Гоцоли в Лувъра, Париь и Дадео Гади в църквата Санта Мария Новела, Флоренция.

[3] мисли от остатъците на умрели хора: Сравни например в лекцията от 27. септември 1911 in «Езотерично християнство», Събр. съч. 130.

[4] Аверое (всъщност Ибн Рошид), 1126-1198, живял в двора в Мароко.

[5] исторически лекции, в които се взимат под внимание мислите за реинкарнацията: Виж « Окултна история. Езотерични разглеждания на личности и събития от световната история», Събр. съч. 126.

[6] Рене Декрат, 1596-1650.

[7] от началото на нашия Коледен импулс: Виж «Коледното събрание за основаването на Всеобщото антропософско общество», Събр. съч. 260.