ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 30 май 1924

Разглеждането на кармическите връзки в живота на човека изисква пълно разбиране на закономерните отношения в света, с което днешният човек повече или по-малко не е свикнал. Защото в кармическите връзки, които преминават от един земен живот в друг, действат закономерности, които са от духовно естество и човек не ги разбира правилно или ги отрича, когато забележи, че се касае за причинност, която в някакво отношение е подобна на тази, която намираме в света, когато говорим за причина и следствие.

Когато искаме да разберем какво представляват кармическите връзки, ние всъщност първо най-точно трябва да разберем, какво става вътре в човека под неговото обикновено съзнание. А едно разбиране за това, което лежи под обикновеното съзнание, може да ни даде само разглеждането на човешкото същество, както то се представя пред свръхсетивното познание, пред познанието на посвещението.

За да продължим именно с някои неща, които бяха засегнати в миналите лекции, в последните лекции и които в тяхното по-нататъшно разглеждане ще доведат до пълното разбиране на кармата, нека разгледаме днес, как човекът, когато той се издига до имагинативното, инспиративното и интуитивното познание, придобива все повече и повече възможност да разбере, как самият той като човек стои в целия Космос.

Аз често съм изтъквал, даже и в публичните лекции, че чрез имагинативното познание пред човека се разстила една панорама на живота, отнасяща се за настоящия му земен живот, че човек обгръща с поглед своя живот в мощни образи, че тогава вижда именно онова, което обикновеното съзнание, обикновеният спомен не може да покаже.

Можем да кажем, че при този обзор, който произтича от стремежа към имагинативното познание, отначало човек изцяло се намира в неговото физическо и в неговото етерно тяло.

Чрез съответните упражнения той само се освобождава, става независим от всичко онова, което чрез физическото тяло е посредник на впечатленията от света. Следователно чрез имагинативното познание човек става независим от своите сетивни впечатления, става независим от своето познание чрез ума. Тогава при познавателния процес той живее само в етерното тяло. Благодарение на това той вижда тази панорама от спомени.

Ние можем да кажем, че човекът живее в свръхсетивното, но той живее в свръхсетивното така, че вътрешно се е отделил от своето физическо тяло. Вижте, това имагинативно познание не би било всъщност никак трудно за постигане, какъвто е фактически случаят с повечето хора, ако би съществувала по-голяма склонност да бъде преодоляна вътрешната връзка на целия душевен живот с физическото тяло.

Естествено човек може относително лесно да преодолее онова, което е свързано с непосредственото сетивно схващане. Но помислете само, че човекът е свързан със своето физическо тяло така също и чрез своята душевна нагласа, която е придобил в земния живот. Ние сме зависими от физическото тяло също и при нашите настроения в живота на физическия план. Нашите настроения са обусловени също от физическото тяло. Когато човек приписва това или онова на своята способност, на своя талант, на другите свои душевни способности, всичко това е свързано с неговото изживяване във физическото тяло. Когато искаме да постигнем истинско имагинативно познание, ние трябва да се освободим от всичко това. Ако поне за една минута станем действително свободни, ще узнаем, що е имагинативно познание и тогава постепенно ще ни се разкрие панорамата на нашия живот.

Но вие трябва да имате предвид разликата между състоянието «човек да бъде свързан с физическото тяло и чрез това да бъде вътре в това физическо тяло» и другото състояние «човек да не бъде свързан с физическото тяло и въпреки това да се намира вътре в това физическо тяло» Това е съвършено различно и именно то съставлява имагинативното познание, човек да остане вътре във физическото тяло, да не излиза от него и въпреки това да стане независим от него.

Когато самите вие с вашия душевно-духовен живот останете във физическото тяло, тогава вие го изпълвате, също и когато не сте свързани с него. Вие го изпълвате. Бих могъл да нарисувам това схематично така.

Да вземем обикновеното дневно състояние в живота на човека. Да приемем, че това е физическото тяло /рис.4 а отвън светло/, че това е етерното тяло /щриховка лилаво/, и че това е духовно-душевното естество /змиеобразна вътрешна щриховка, жълто/. Това е устроено по следния начин: Етерното тяло на човека навсякъде е свързано с физическото чрез мускули, кости, нерви. Навсякъде са налице тези връзки от етерното тяло към физическото тяло. За да имате едно сравнение, представете си, че имате един шуплест глинен съд и наливате в него течност. Течността изпълва шуплите на този шуплест съд от глина. Следователно течността е преминала в шуплестия глинен съд.

Но може да бъде и така, че вие нямате един шуплест глинен съд, а един такъв, който не приема в себе си нищо от течността; тогава течността ще бъде само вътре в съда и не ще има никаква връзка със стените, с вътрешността на стените на глинения съд. Така при имагинативното познание човекът се намира вътре в своето физическо тяло, но етерното тяло не преминава в мускулите, в костите и т. н.. Така че тогава мога да нарисувам това така: Физическото тяло /виж рис.4 в/, сега обаче етерното тяло остава само за себе си и вътре се намира духовно-душевното естество на човека. Етерното тяло е вътре във физическото, но то е отделено от него. Последствието от това отделяне трябва естествено да бъде достигането до възприятие, когато човек отново се връща в старото състояние. Ето защо е естествено, че когато действително се старае да се освободи от физическото тяло и въпреки това остава вътре в него, какъвто е случаят при имагинативното познание, човек се чувствува не само изморен, но той се чувствува тежък, той силно усеща своето физическо тяло, защото отново трябва да проникне в него.

Това е така за имагинативното познание, не обаче и за инспиративното познание Инспиративното познание, което, настъпва при изпразнено съзнание, както ви описах, това инспиративно познание предизвиква състояние, при което със своето духовно-душевно естество човекът се намира вън от физическото тяло. Тук /рис.4 с/ духовно-душевното естество е извън физическото и етерното тяло.

Рис.4

Външната конфигурация трябва да бъде такава, както при съня. Със своя аз и със своето астрално тяло човек трябва да бъде напълно вън от етерното тяло. Едва тогава настъпва инспиративното познание.

Но когато отново се връща в своето физическо и в своето етерно тяло, той забелязва, че вътре в неговото физическо и в неговото етерно тяло има нещо; той забелязва, че това физическо и това етерно тяло съвсем не са такива, каквито той обикновено ги схваща, а вътре в тях има нещо. Това е много важно. И то е много важно затова, защото благодарение на това, че човек го узнава, всъщност е охарактеризиран целият процес на посвещението.

Човек първо изпитва определена трудност след инспирацията отново да се върне във физическото тяло, защото всъщност има чувството, че се потопява в нещо различаващо се от това, в което обикновено се намира като в свое физическо и етерно тяло.

А сега спомнете си, че вчера ви казах: - Когато човек насочва погледа си назад и вижда панорамата на спомените и след това тази панорама от спомени се заличи, когато човек навлезе в инспиративното познание, тогава в инспиративното познание се възприема това, което се намира вътре във физическото тяло. Когато се заличи панорамата на спомените за периода от раждането до 7-та година, до смяната на зъбите, човек възприема именно: - Да, вътре в това физическо тяло се намираше едно ангелско същество. Човек наистина възприема една трета йерархия вътре в своето същество. Така че състоянието на нещата е следното: Човек се излъчва от своето физическо тяло, след това отново се връща в това физическо тяло като в своя собствен човешки дом и виж ти, там вътре среща своя ангел, когато насочва поглед назад върху периода от раждането до 7-та година.

Вижте, някога в развитието на човечеството такива неща са били познати и то в различни времена по различен начин те са се знаели от древното инстинктивно ясновидство и за такива факти се е държало сметка при устройването на човешкия живот.

В древни времена хората наистина са имали съзнанието, че трябва да съобразят даването на имената с духовни факти. Днес на хората им е обикновено безразлично, какви имена получават техните деца. За някои е важно само името да звучи хубаво или нещо подобно. Понякога даже при даването на име има известно кокетство. На хората им харесва името. Имало е стари времена, когато даването на имена е било свързано с отношението на детето към духовния свят, което хората са си представяли. Вземете например епохата, когато един пророк е бил почитан с името Елиза /Елизей, ученик на пророк Илия/, тогава някои момиченца са били кръстени с името Елизабет, т.е. дом на Елиза. По този начин се е изразявало, че това дете се поставя в света под покровителството на съответния пророк. Така имената са били давани с тази цел.

Защо? Защото хората са знаели, че когато човек се намира извън своето тяло и отново се връща в него, тогава той всъщност става носител, вижда себе си като носител на духовни същества. И представата, че особено децата са пазени от техния Ангел, има за основа това, че когато при посвещението човек поглежда назад към този период от раждането до 7-та година, той изживява онова, което охарактеризирах вчера, като казах, че когато в панорамата от спомени се заличи този период от човешкия живот, се явява йерархията на Ангелите; през този период проблясва йерархията на Ангелите, съответно процесите на Луната. Аз още вчера казах: - Това малко е изместено, но по този въпрос ние още ще говорим. - Тогава ясновидецът вижда всичко това като нещо, което се намира вътре в човека.

И отново, когато насочим поглед върху намиращото се между 7-та и 14-та година и се върнем обратно в нашето тяло, ние намираме едно архангелско същество. Естествено това архангелско същество се намира там също и от раждането до 7-та година. Обаче ние не го намираме, когато насочваме нашия ясновиждащ поглед обратно само върху този период от раждането до 7-та година. И така, когато при инспиративното познание сме излезли от нашето тяло и след това отново се връщаме в него, ние забелязваме, че вътре в нашето тяло се намират всички същества на висшите йерархии. Но до този вид себепознание, че тялото е носител на съществата от висшите йерархии, ние съвсем не можем да достигнем по друг начин, освен като първо се излъчваме /с нашето духовно-душевно същество/ навън и после отново се връщаме в тялото.

Обаче това отново може да бъде разбрано само във връзка с един друг факт. Вижте, в света има много звезди и аз ви казах, че тези звезди са само външните знаци за колонии от божествени същества. Там, където свети външният знак на звездата, там в действителност има колонии от духовни същества. Но вие не трябва да си представяте, че тези богове се намират с тяхното съзнание само - да речем например - на Венера, на Слънцето, на Меркурий или на Сириус и т. н., а че те предимно са там. Там, така да се каже, е центърът на тежестта на тяхното същество. Но всички духовни същества на Космоса, които имат нещо общо със Земята, съвсем не могат така да съществуват във Вселената, за да кажем, че те обитават само Марс или Венера. Колкото и парадоксално да ви звучи, все пак трябва да кажа, че божествените същества, които принадлежат към Земята и са обитатели на Марс, Венера, Юпитер и т. н., биха били слепи, ако са само обитатели на Слънцето, Марс, Венера, или на Юпитер. Те биха били така слепи, както ние сме слепи, когато нямаме никакви очи. Те биха били там, биха действали, както ние можем да ходим и да хващаме когато нямаме очи, но не биха виждали, - естествено това трябва да се разбира по начина на боговете - те не биха възприемали чрез определена възприемателна способност това, което става в Космоса. Сега обаче вие трябва да си зададете въпроса, мои мили приятели: къде се намират очите, възприемателната способност на боговете? И виждате ли, тази възприемателна способност на боговете, наред с другите функции, които има, е Луната, която е нашият съсед в Космоса. Всички божествени същества от Слънцето, Меркурий, Венера, Марс, Юпитер, Сатурн имат своето око на Луната. Те присъстват същевременно на Луната.

А сега размислете, какво всъщност е казано с всички тези неща, които бяха разгледани тук. Вземете само един факт. За Луната бе казано, че някога тя е била част от Земята и в течение на времето се е отделила от Земята. Следователно някога окото на боговете беше свързано със Земята, боговете гледаха Вселената от Земята. Поради това великите праучители можаха да дадат на човечеството мъдростта, която те донесоха на това човечество. Защото след като живееха на Земята, те гледаха навън в Космоса чрез окото на боговете, защото Луната беше в Земята. И когато Луната се отдели от Земята, известно време те можаха да запазят спомена, можеха в спомена да виждат това, което беше видяно с окото на човечеството, боговете можеха да поучават, но след това трябваше да отидат на Луната и сами да образуват една колония, в която и сега се намират праучителите, за да могат да виждат с окото на боговете.

Размислете върху нещо друго. От Луната Яхве властваше над сърцето на юдеите, над душата на юдеите и над душата на великите праучители на човечеството, които още взимаха участие в култа на Яхве и в учението на Яхве, те бяха се свързали именно с Яхве на Луната, за да гледат с неговото око навън в Космоса. В бъдеще Луната отново ще се съедини със Земята. Тогава човекът на Земята отново ще има възможност да гледа навън в Космоса с окото на боговете. Тогава той ще има едно природно гледане навън в Космоса. Всичко това, са факти, които ще дадат възможност на човека да познае истинската природа на Вселената. Защото, само когато погледнем света така, гледаме по правилен начин към Луната.

А сега ние разбираме също и основанието, защо точно на Земята може да се развие свободата. Докато Луната беше свързана със Земята и докато древните праучители поучаваха хората чрез техния спомен, и докато след това в мистериите се съхраняваше това, което бяха учили древните праучители, което продължи до 14-то християнско столетие, дотогава всяка мъдрост беше това, което беше виждано с очите на боговете. Едва от момента, който аз ви посочих, 1413 година, Земята беше поставена в пълната невъзможност да гледа с очите на боговете. С развитието на съзнателната душа започва възможността да се развие свободата при хората.

Но всъщност човекът на Земята е свързан само с неговото сетивно възприятие и с неговото умствено познание, защото това зависи от сетивно-физическото тяло. В действителност работата стои така, че когато си представим човека /рис.5 (стр. 228)/, само по отношение на неговите сетива и на неговото умствено познание той излиза извън областта на йерархиите, които обитават над него, - аз би трябвало да щриховам червеното над сетивото за топлината, - докато по отношение на всичко, което стои зад неговия ум, той е изпълнен с третата йерархия /щрихованото в светло зелено/. По отношение на всичко, което стои зад неговото чувстване, той е изпълнен с втората йерархия /гърди, щриховано оранжево/; зад всичко, което се намира зад неговата воля, той е изпълнен с първата йерархия /туловището, щриховано жълто/.

Следователно ние всъщност се намираме вътре в йерархиите и същевременно се разпростираме извън света на йерархиите само с нашите сетивни органи и с нашия разум. Като човеци ние действително изглеждаме така, както когато плуваме само подаваме глава над водата. Така с нашите сетива и с нашия ум ние излизаме над морето на действията на йерархиите.

Рис. 5

Ние намираме всичко това, когато от състоянието на възприемане извън тялото се завръщаме отново в тялото. Там ние откриваме, как човекът е дом на боговете.

От това за вас става ясно нещо друго, мои мили приятели. Когато боговете искат да гледат космически, те гледат през Луната. Когато и днес още боговете искат да гледат Космоса от Земята - нещо, което дава един съвършено друг аспект - тогава те трябва да гледат от човека. И човешкият род е другото око на боговете.

В прадревни времена човекът по естествен начин можеше да гледа с окото на боговете, защото Луната беше съединена със Земята. Той отново ще може това, когато Луната отново ще се съедини със Земята. Чрез посвещението, чрез това, че при завръщането си в своето тяло човекът съзира, че това са богове, и се запознава с боговете, той се научава да гледа света чрез човешкото око. Така че посвещението дава същото нещо, което по-рано използването на Луната като око е давало на боговете.

Всичко, което ние вършим с обикновеното съзнание, което осъществяваме с обикновеното съзнание, намеренията, които осъществяваме с обикновеното съзнание, зависи от нас; обаче нашата карма се образува и оформя от йерархиите, които са в нас. Тук вие имате същинските строители на един съвършено друг порядък в света, на един световен ред, който изхожда от морално-душевното. Това е другата страна на човека, страната на йерархиите.

Докато човек остава при имагинативното познание и гледа ретроспективно върху собствения си земен живот, дотогава е напълно убеден, че като човек той е едно единство; напълно е убеден в това, че определени действия в живота са свободни, понеже се извършват от единството на човешката природа. Човек не забелязва, не съзира много неща от своята карма само при имагинативното познание. Но щом се появи инспиративното познание и човек отново се завръща в своето тяло, тогава се чувства изпълнен с един свят от безброй йерархии. Човек се завръща в своето тяло и отначало не знае, кой е. Дали е Ангелът, или това същество от йерархията на Динамис, Ексусиаи и т. н.? Ние сме разпръснати в един свят от същества. Ние сме опиянени от разнородността на собствената си същност, понеже сме едно с всички тези същества.

Чрез съответните упражнения човек трябва така да укрепне, че да утвърди своето единство спрямо това състояние. Но тогава също се вижда, как е образувана кармата чрез задружното действие на множество същества, които се намират вътре в човека - това е следствие от живота между смъртта и едно ново раждане. Тук безброй същества си сътрудничат в това, което образува кармата; да, безброй същества си сътрудничат тук. Така че действително можем да кажем: - Човешкото същество води един земен живот само по отношение на дейността на ума и дейността на сетивата. По отношение дейността на чувството и на волята човекът живее един живот заедно с боговете. Да, даже по отношение на една, намираща се по-далече скрита дейност на мислите, човекът живее заедно с боговете. По отношение на една скрита мисловна дейност той живее живота на Ангелите, Архангелите и Архаите; по отношение на скритата същност на живота на чувствата той живее живота на Ексусиаи, Динамис и Кириотетес; по отношение на волята човекът живее с живота на Серафимите, Херувимите и Престолите. Това, което наричаме съдба на човека, е работа на боговете и също трябва да бъде третирано като работа на боговете. -

А какво значение има това за земния живот? Когато човек не направи усилия да постигне определено спокойствие именно по отношение на съдбата, когато той роптае срещу своята съдба, когато той от своя страна е недоволен от съдбата си, когато със субективни решения се бърка в съдбата, тогава той всъщност се намира в такова положение, като че постоянно смущава боговете при образуването на неговата съдба. Човек може правилно да живее в своята съдба, само когато може да приеме живота спокойно. Да чувства, как действа съдбата, това се числи към нещата, които са свързани със силни изпитания за човешката природа. И ако човек действително успее да се отнася сериозно към своята съдба, тогава от изживяването на своята карма той ще може да получи най-големите стимули, ще може да приеме най-силните импулси, за да живее с духовния свят. И тогава човек ще получи първо едно усещане, от самия живот ще получи едно чувство, какви са връзките на съдбата.

Съвременните, модерните хора в много отношения са изгубили този финес, тази нежност на чувството. Те чувстват грубо. Но представете си, че човек се опита вътрешно с повече финес да усети своето отношение, което е имал към един друг човек, който на младини за него е бил образец, учител или нещо подобно. Не винаги човек изпитва само презрение към тези, които са били негови учители, а в много случаи, хората си спомнят с определено вътрешно задоволство за тези, които са били техни възпитатели, техни образци. Този ретроспективен поглед по определен начин може да се задълбочи в интимно вътрешно изживяване. Човек може да открие, как например е чувствал между 7-та и 14-та година: - Това, което прави този уважаван авторитетен учител трябва да се прави, човек не може другояче, освен също да го направи. - Или, когато този уважаван авторитетен учител ни учи нещо, казва нещо, се чувства, като че ли човек някога вече го е слушал, като че ли това е само повторение. Това дори е една от най-хубавите придобивки в живота, човек да може да погледне към нещо подобно като към едно повторение. Той стига до убеждението, че тук в основата трябва да има нещо. Със здравия си човешки разум той може вече да каже: - Естествено в този живот не е възможно в основата на това да има нещо. - И тогава чрез здравия си човешки разум той бива насочен към минали земни съществувания. Много хора са насочвани към минали земни съществувания чрез здравия човешки разум.

Но, какво е налице, когато човек по този начин може да погледне назад към един възпитател или към един учител? Налице е това, мои мили приятели, че в този живот човекът е получил този учител или възпитател чрез съдбата. Карма е това човек да получи един учител чрез съдбата. Това насочва към предишен земен живот.

По правило - това показва окултното наблюдение - не е така, че в предишния земен живот учителят на съответното лице му е бил учител, а той се е намирал в съвсем други отношения с него. Когато човек стои пред един учител или пред един възпитател, той приема мислите - макар и образно, - в правилната педагогика той приема мислите, именно мислите и представите. Когато случаят е такъв, по правило това е свързано с минали отношения на Земята, когато човек не е приемал мисли, а е приемал чувства от съответната личност, когато той е имал по-малко възможност да приема мисли, а напротив чувства от съответната личност, чувства, които в живота могат да бъдат предавани по най-разнообразен начин. Ние можем да охарактеризираме същото нещо за сегашния и за един следващ земен живот.

Да предположим, че в този земен живот някой храни голяма вътрешна сърдечна симпатия към този или онзи човек, с когото понастоящем той няма някакви особени взаимоотношения, когото той само среща, но който му е извънредно симпатичен. Възможно е да се случи така, че тази симпатия от сегашния земен живот да доведе дотам, съответният човек, който е развил чувствата на симпатия, в един следващ живот да получи за учител, за възпитател този, към когото е проявил симпатията.

А какво е станало тук обективно? Когато човек развива чувства на симпатия към някого, е в зависимост от това, какво разгръщат в човека и около човека съществата на втората йерархия, Ексусиаи, Динамис, Кириотетес.

Ако след това в следващия живот влиянието става не по околния път на чувствата, а по околния път на мислите и представите, това означава, че съществата на втората йерархия са предали направеното от тях в един минал земен живот на третата йерархия, на Ангелите, Архангелите и Архаите, които сега действат вътре в човека.

Представете си, че имате следното нещо: Когато нашата карма се развива от един земен живот в другия, това означава, че дейности, действителни дейности преминават от една йерархия в друга, че в Космоса, в духовния Космос става нещо извънредно важно.

Когато гледаме съдбата на човека, ние гледаме, така да се каже, в едно извънредно обширно събитие като през едно було. Това, ако наистина добре се осъзнае, може в най-висока степен да направи много силно впечатление на човека. Достатъчно е да си го представите и наистина да го почувствате.

Представете си, че обгръщате с поглед съдбата в живота на един човек. Човек не би трябвало с безразличие да гледа съдбата в живота на един човек, защото, когато се погледне съдбата на един човек, се обхващат всъщност действия, които се разливат от най-горната йерархия в най-долната, и отново обратно от най-долната в най-горната. Когато се насочва поглед върху съдбата на един човек, се гледа в едно творчество, работене и живот, гледа се в поредицата от йерархии. Всъщност съдбата на един човек би трябвало да се разглежда с извънредно голям вътрешен пиетет, с дълбоко вътрешно благоговение, защото когато се разглежда съдбата на един човек, се застава пред целия свят на боговете.

Това исках да ви накарам да почувствате, когато написах моите мистерийни драми, където вие постоянно намирате картини от земния живот и картини, изобразяващи живота в духовните светове. В моите мистерийни драми аз нагледно показах, как в крайна сметка не само горните йерархии, но също и елементарните същества, както и ариманическото и луциферичното се намесват в живота и в действията, които се разливат отгоре-надолу и отдолу-нагоре, когато се изпълнява съдбата на човека.

Помислете за сцените[1], които се разиграват при Щрадер и Капезиус в сръхсетивния свят, където те се явяват в съвършено други форми, но са си същите. Това е само другата страна, която действително се намира в човека, онова, което е в света на боговете, а не в света на земните царства, на минералите, на животните, на растенията, на планините, на облаците, на дърветата и т. н.. Със свещено благоговение да гледаме към съдбите на хората, е нещо, което правилно трябва да усвоим, което епохата трябва да научи. Когато четем биографии, написани от нашите днешни материалистично настроени хора, това всъщност е нещо ужасно, защото те са написани без свещено благоговение пред съдбата на онзи, за когото се пише дадена биография. Всъщност писателите на биографии би трябвало да знаят, че когато се намесват в живота на един човек, даже само описвайки го, по един невидим начин те посягат към всички йерархии.

Чрез такива разсъждения човек стига до чувствената страна на антропософията, той съзира, как всичко, което идва към нас като антропософия, трябва да засегне също и нашите чувства, как ние не само научаваме нещо, но как също сме подбудени да развием чувства към света, чувства, които всъщност едва тогава ни поставят правилно в живота. И без да бъдем доведени до такива чувства, ние не можем истински да прозрем онази закономерност, която изпълва кармата на човека.

[1] Спомнете си сцените: Виж четвърта картина на първата мистерийна драма «Портата на посвещението » в «Четири мистерийни драми» (1910-1913), Събр. съч. 14.