ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 27 април 1924

Ние разгледахме развитието на поредица от различни човешки съдби в тяхната взаимна връзка през отделните животи, които могат да хвърлят светлина за разбирането на историческия живот на човечеството. Разглежданията, които направихме тук, трябваше да покажат, как това, което хората изживяват, изработват в минали периоди на Земята, се пренася чрез самите хора в по-късни земни епохи. И за нас се разкриха взаимовръзки, така че ние вече разбираме това, което е извършено от хората като, бих казал, даващо тон, дължащо се на морални причини, които са били положени от самите хора в течение на времето.

Обаче чрез такива разглеждания на кармата, пред нашата душа може да се явят не само тези причинни взаимовръзки, но може да се изясни и нещо друго, което отначало всъщност изглежда неясно, неразбираемо за едно външно разглеждане на света.

Ако в това отношение обаче искаме да вървим заедно с великото преобразуване на чувството и мисленето на човешката душа, което е необходимо в близкото бъдеще, за да върви цивилизацията нагоре, а не надолу, тогава е необходимо именно да развием едно чувство за онова, което при обикновени обстоятелства е неразбираемо и за разбирането на което се изисква по-дълбоко проникване в човешките и световните закономерни отношения. Който намира всичко за разбираемо, той естествено не се нуждае от нищо, за да разбере тези или онези по-дълбоки причини. Но такова разбиране е само привидно, защото ако някой счита, че всичко в света е разбираемо, това означава, че той е повърхностен по отношение на всичко. Защото за обикновеното съзнание фактически повечето от нещата в действителност са неразбираеми. И за да може човек да изпитва удивление пред неразбираемостта даже на всекидневното съществуване, това всъщност е началото на истинския стремеж към познание.

Именно това е, за което от този пулт толкова често е прозвучавала въздишката: - Дано сред антропософските кръгове съществува ентусиазъм за търсене, ентусиазъм за това, което се крие именно в антропософския стремеж. И този ентусиазъм трябва действително да започне да схваща чудесното във всекидневието като действително чудо. Тогава, както казах, човек ще бъде съблазнен да се насочи към причините, към долавяне на по-дълбоко скритите сили, които лежат в основата на заобикалящото ни съществуване. Тези състояния на удивление пред заобикалящия ни свят могат да се родят в човека от историческите разглеждания, но също и от това, което може да бъде наблюдавано в настоящето. При историческите разглеждания, често трябва да заставаме пред исторически събития, които се съобщават от миналото и които изглеждат така, като че ли всъщност тук или там човешкият живот протича наистина безсмислено.

Но човешкият живот остава безсмислен, само когато го разглеждаме така, че насочваме погледа си към едно историческо събитие и не питаме: - Как в това историческо събитие изпъкват напред определени човешки характери, как те се проявяват, когато се появят в едно по-късно прераждане? - Когато не питаме за това, определени исторически събития се явяват напълно безсмислени, безсмислени, защото не се реализират, защото изгубват своя смисъл, ако не могат да бъдат изживени, ако в един следващ земен живот не се преврънат в душевни импулси, ако не намират компенсация и не се реализират в следващи земни съществувания.

Така в появяването на една такава личност, каквато беше Нерон[1], римският император Нерон, без съмнение лежи една безсмислица. За него още не сме говорили в Антропософското движение.

Приемете в душата си всичко това, което исторически се съобщава за римския император Нерон. По отношение на една личност, каквато беше Нерон, животът изглежда като нещо, с което човек може безнаказано да се подиграва, като че ли би могъл да му се присмива, без да очаква никакви последствия, като че ли някой с абсолютно лекомислие може да заеме един авторитетен по себе си пост.

Нали би трябвало човек да бъде всъщност тъп, ако така гледа на това, което Нерон извърши и ако не може да стигне някакси дотам да се запита: - Какво всъщност ще стане с една такава душа, която, както Нерон, се подиграва на целия свят, която счита живота на другите хора, счита съществуването почти на цял град като нещо, с което може да играе? - «Какъв артист изгубва светът с мен!»[2] Както е известно, това е изказването, което се приписва на Нерон, което най-малкото отговаря на неговото мислене и чувстване. Най-голямото лекомислие даже в едно самопризнание, в една изповед; изключително разрушителна воля и инстинкт за унищожение, но така, че всичко това се харесва на тази душа.

Тук се отхвърля всичко, което може да направи впечатление на човека. Тук от личността излизат, така да се каже, разрушаващи света лъчи. И ние се питаме: - Какво става с една такава душа? -

Трябва да бъдем наясно, че всичко, което се стоварва върху света, се отразява обратно в живота между смъртта и едно ново раждане. Това от своя страна в определена степен трябва да се стовари върху самата душа, понеже всичко онова, което е било разрушено чрез една такава душа, се намира там в живота между смъртта и едно ново раждане. Нерон се роди отново няколко столетия след това, или след относително кратко време; роди се в едно незначително съществуване на Земята, в което първо бе изравнено само онова, което беше ярост на разрушението, което той беше стоварил върху суверенитета, извършил го беше по собствена воля, понеже така бе искал; при това се изявява яростта, бихме могли да кажем, - ентусиазмът на разрушителната воля. В един следващ живот бе изправено вече нещо от тези неща и същата индивидуалност се намираше сега в положение, при което също трябваше да разрушава, но трябваше да разрушава в едно подчинено положение, сега трябваше да се подчинява на заповеди; тук тази душа стоеше пред необходимостта да усети, какво чувства човек, когато не върши нещо по свободна воля, не го върши суверенно, самостоятелно.

Но при такива неща се касае наистина за това, те да бъдат разглеждани обективно. Такава съдба, бих искал да кажа, - защото също и това, да бъде човек така жесток като Нерон, да проявява такава ярост за разрушение като Нерон, е една съдба, - от една страна всъщност е достойна за съжаление. Не е нужно човек да храни злоба, да упражнява някаква остра критика; тогава и той не би изживял онова, което е необходимо, за да разбере нещата в тяхното по-нататъшно протичане. Защото човек има възможност да вникне във всички неща, за които бе говорено тук, когато ги погледне обективно, когато не обвинява, а когато наистина разбира човешките съдби. Нещата се разкриват обаче, само когато човек може да ги разбере по един категоричен начин. И фактът, че съдбата на Нерон застана пред моята душа, това действително трябва да се припише на една привидна случайност. Но това беше именно само привидна случайност, че тази съдба на Нерон застана веднъж особено силно пред моята душа.

Защото, виждате ли, когато веднъж се случи това потресаващо събитие, едно събитие, за което ще говоря веднага, което произведе особено силно и потресаващо въздействие в областта, за която става дума, аз бях на посещение точно при често споменаваната в моята автобиография личност, Карл Юлиус Шрьоер[3]. И когато пристигнах там, той, също както и много други хора, беше безкрайно потресен от това, което се беше случило. И той изрече - всъщност така, че от начало беше като немотивирано, - като от смътни глъбини на духа думата «Нерон». Би могло да се вярва, че това беше съвсем немотивирано. Обаче по-късно напълно можеше да се види, че всъщност тук беше казано нещо от Акашовите записи, само че чрез една човешка уста. Касае се за следното:

Австрийският престолонаследник Рудолф[4] беше величан като блестяща личност и се считаше за личност, която будеше големи надежди за времето, когато щеше да се възкачи на престола. Макар и да се знаеха всякакви неща за този престолонаследник Рудолф, все пак всичко, което се знаеше, беше такова, че се схващаше като неща, които всъщност бяха присъщи на един «Grandseigneur», велможа. Във всеки случай никой не мислеше, че това би могло да доведе до сериозни трагични конфликти. И поради това изненадата беше извънредно голяма, една страшно голяма изненада, когато във Виена се узна, че престолонаследникът Рудолф е умрял по един твърде тайнствен начин в близост до манастира Хайлигенкройц, в близост до Баден край Виена. Изнасяха се все повече и повече подробности и първо се заговори за «нещастен случай»; даже нещастният случай бе оповестен официално.

После, когато нещастният случай беше вече оповестен, стана известно, че престолонаследникът Рудолф беше пристигнал в ловното си имение, придружен от баронеса Вечера и че заедно с нея е намерил смъртта си.

Подробностите станаха толкова известни, че не е нужно да бъдат разказани тук. Когато нещата станаха известни никой човек, който познаваше отношенията, не можеше да се съмнява, че престолонаследникът Рудолф се е самоубил. Защото обстоятелствата бяха такива, че в действителност след като бе издаден официалният бюлетин, в който се казваше, че е станало нещастен случай, първо унгарският министър-председател Коломан Тиша се обяви против тази версия и получи обещанието от тогавашния австрийски император, че последният не би се спрял пред едно неправилно сведение. Защото унгарският министър-председател не искаше да защитава пред своя народ това сведение и енергично изрази това. След това обаче всред колегиума от лекари се намери един човек, който тогава всъщност беше един от най-смелите лекари във Виена, който тряваше да извърши огледа на трупа и той каза, че не би подписал нещо, което не е доказано от обективните факти.

А обективните факти сочеха именно към самоубийство. След това се коригира предишното съобщение и самоубийството беше официално признато. И ако не би било налице нищо друго, освен фактът, че в едно извънредно католически настроено семейство, каквото беше австрийското императорско семейство, бе признато самоубийството, то вече единствено този факт би означавал, че всъщност човек не може да се съмнява в това. Следователно всеки, който може да съди обективно за факта, не ще се съмнява в това.

Но ние трябва да запитаме: - Как е било възможно, някой, който имаше такива блестящи перспективи, да пристъпи към самоубийство, заради отношения, които при такова положение в живота без съмнение лесно можеха да бъдат прикрити? - Няма никакво съмнение, че не съществува обективна причина, един престолонаследник да се самоубие заради една любовна афера; искам да кажа, че няма налице обективна причина, една обективно необходима причина за външните отношения.

И действително нямаше никаква външна причина, а беше налице фактът, че една личност, на която непосредствено предстоеше да заеме престола, реши, че животът няма никаква стойност и това се подготви естествено по психо-патологичен начин. Но психо-патологията също и в този случай първо трябва да бъде разбрана, защото в крайна сметка психо-патологията е също нещо, което е свързано с въпросите на съдбата. И основният факт, който действаше тук в душата, е все пак този, че някой, който имаше най-блестящи перспективи пред себе си, намери, че животът е съвършено лишен от стойност.

Това е нещо, мои мили приятели, което принадлежи към онези факти, които трябва да приемем за неразбираеми в живота. И колкото много да е било писано, колкото много да се е говорило върху тези неща, всъщност върху тези неща разумно може да разсъждава само онзи, който си казва: - Самоубийството, а също и предшестващото психо-патологично състояние е необяснимо за този отделен човешки живот на престолонаследника на Австрия Рудолф; причината за него е необяснима от този отделен живот. Ако искаме да го разберем, тук в основата трябва да търсим нещо друго. -

А сега представете си душата на Нерон - след като тя беше минала още и през другото, за което говорих, - представете си тази душа на Нерон именно в този самоунищожаващ се престолонаследник, който понася последиците чрез своята смърт, чрез своето самоубийство. Тогава отношенията просто се обръщат. Тогава виждате, че в душата има тенденция, която произхожда от минали земни съществувания, че преминавайки през периода между смъртта и едно ново раждане тази душа непосредствено вижда, че от нея са излезли всъщност само разрушителни сили и тя трябва да изживее по един блестящ начин - бих казал - обръщането.

Как е изживяно това обръщане? То е изживяно именно чрез това, че един живот, който външно съдържа всичко, което е ценно, се отразява навътре така, че носителят на този живот го счита за лишен от всякаква стойност и той сам слага край на живота си. За целта душата заболява, става полупобъркана. За тази цел душата си търси външното заплитане в съответните любовни афери и т. н.. Но всичко това са само последици от стремежа на душата, бих искал да кажа, да насочи към себе си всички стрели, които по-рано тя беше насочила срещу света. И когато вникнем в същността на такива отношения, ние виждаме да се развива един извънредно голям трагизъм, но един справедлив трагизъм, една извънредно справедлива трагедия. И двете картини се подреждат заедно.

Аз често споменавах: - В основата на нещата, стоят дребни явления, които дават възможност в действителност да се направят сериозни изследвания в такива области. Тук някои неща трябва да съдействат в живота. -

Както казах, когато стана това събитие, което произведе тогава такъв разтърсващ ефект, се намирах на път за Шрьоер. Аз не отидох там поради това събитие, но просто бях на път към Шрьоер. Той беше най-близкият човек, с когото аз говорих, така да се каже, върху този въпрос. Той каза съвсем немотивирано: - Нерон - така че аз трябваше всъщност да се запитам: - Защо този човек мисли сега точно за Нерон? - Той започна веднага разговор с думата «Нерон». Тогава тази дума «Нерон» ме разтърси. Но тя ме разтърси толкова много, защото бе произнесена при особени обстоятелства, които ме впечатлиха, понеже два дни преди това при тогавашния германски посланик във Виена княз Ройс, имаше прием. Там присъстваше също и австрийският престолонаследник Рудолф и Шрьоер беше видял как странно се беше държал престолонаследникът два дни преди катастрофата. И това странно поведение два дни преди катастрофата при онзи прием, което Шрьоер описа много драматично и после последвалото самоубийство два дни след това във връзка с произнасянето на думата «Нерон», това беше нещо, което подейства така, че аз можах да си кажа: - Сега има повод да бъдат проследени нещата. - Но защо аз въобще проследявах много неща, които идваха от устата на Шрьоер? Естествено Шрьоер не можеше да знае нищо за такива неща и причината, за да проследя казаното от него, не беше, че аз приемах това като предзнаменование. Обаче някои неща, точно онези, които идваха привидно немотивирано, бяха важни за мен, важни чрез нещо, което веднъж по странен начин излезе наяве.

Веднъж водих един разговор с Шрьоер върху френологията и Шрьоер ми разказа, всъщност не хумористично, но с известна вътрешна сериозност, с която говореше за такива неща - сериозността му се познаваше от приповдигнатия му начин на говорене, който той употребяваше също и във всекидневното общуване, когато искаше да каже нещо с пълна сериозност, - Шрьоер каза: - Веднъж ме изследва един френолог, опипа главата ми и намери там горе онова възвишение, за което след това ми каза: - Тук във вас се крие теософът. - Тогава не се говореше за антропософия, защото това беше през 80-те години; следователно това не се отнася за мен, а се отнася за Шрьоер. Него френологът бе изследвал и бе му казал: - Тук се крие теософът. -

И фактически беше така. Външно Шрьоер беше всичко друго, само не теософ; това се вижда добре от моята автобиография. Но именно там, където говореше за неща, които излизаха извън областта на мотивираното, което той казваше, точно там неговите изказвания понякога имаха извънредно дълбоко значение. Така тези две неща можаха да се съчетаят за мен - това, че той произнесе думата Нерон и че чрез това външно констатиране на неговата теософия аз го считах за някой, в когото можех да се вслушам, на чиито немотивирани неща трябваше да обърна внимание.

И действително се случи така, че изследването на съдбата на Нерон подейства изясняващо относно по-нататъшната съдба на събитието в Майерлинг и можа да се открие, че в лицето на престолонаследника на Австрия Рудолф наистина имахме работа с душата на Нерон.

Това изследване, което продължи дълго - защото в такива неща човек трябва да бъде много предпазлив, - това изследване беше извънредно трудно, защото естествено аз постоянно бях заблуждаван от всевъзможни хора,  - можете да вярвате или да не вярвате, - които претендираха, че са Нерон и които твърдяха това с голям фанатизъм. Така че това, което изхождаше като субективна сила от такива «преродени» Нероновци, трябваше естествено първо да бъде преборено. Аз трябваше да мина тук през трънлив храсталак.

Но, мои мили приятели, някой може да реши, че това, което ви казвам тук сега, е много по-важно, защото той разбира един исторически факт - именно Нерон - и в по-нататъшното разглеждане това е по-важно, отколкото да разбере човек катастрофата от Мейерлинг. Защото се вижда, как такива неща, които отначало, на човек му се иска да каже, - възмущават, както битието на Нерон, и се изживяват в пълната космическа справедливост, как действително се изпълнява космическата истина и как неправдата се връща обратно върху този, който я е причинил, обаче така, че индивидуалността е включена в изправянето на неправдата. А това е присъщото на кармата.

И тогава, когато една такава неправда е изравнена през отделни земни съществувания, както тук вече почти ще бъде изравнена, може да се покаже още нещо друго. Защото трябва се знае, че за изравняването е необходимо - представете си - цялото изпълнение произхождащо от един живот, който се счита за лишен от стойност, който толкова много се счита за безсмислен, че този живот се отказва от една голяма империя, - а Австрия беше тогава още една голяма империя - и от неговото царуване в една велика империя! Това посягане върху собствения живот при такива обстоятелства има като последствие, че след като човек е минал през вратата на смъртта, за да живее по-нататък в непосредствено духовно съзерцание, по един ужасен начин там се изпълнява това, което можем да наречем справедливостта на съдбата - изкупление на неправдата.

Обаче от друга страна, ако се абстрахираме сега от това съдържание, в този Нерон е имало изключително голяма сила. Тази сила не трябва да бъде изгубена за човечеството. Тази сила трябва да бъде пречистена. За това пречистване вече говорихме.

Когато една такава душа се е пречистила, тя по един благотворен начин ще пренесе силата, която е пречистена и в следващите времена, в по-късни земни епохи. И точно тогава, когато чувстваме кармата като справедливо изкупление, ние никога не ще пропуснем да видим, как кармата действа върху човека, изпитвайки го, как тя действа изпитващо даже тогава, когато той се държи в живота по възмутителен начин. Справедливото изкупление става, но човешките сили не се изгубват. А когато извършеното е изравнено чрез справедливото изкупление, тогава лошото, което някой е извършил в един човешки живот, при известни обстоятелства се превръща също в сила за доброто. Ето защо една такава съдба, каквато описахме днес, е твърде разтърсваща.

Но с това, мои мили приятели, ние стигнахме до разглеждането на това, което можем да наречем добро и зло в светлината на кармата, добро и зло, щастие и нещастие, радост и страдание, както човек ги вижда да се явяват и да хвърлят светлина в неговия отделен индивидуален живот.

По отношение чувстването на морала в един човек, миналите земни епохи, миналите исторически епохи бяха по-възприемчиви, отколкото съвременното човечество. Съвременното човечество никак не е възприемчиво към въпросите за съдбата. Без съмнение тук или там се намира някой човек, който долавя намесата на съдбата, обаче истинското разбиране на великите въпроси на съдбата е все пак нещо изключително смътно и неразбираемо за днешната цивилизация, която разглежда отделния земен живот като нещо завършено за себе си. Нещата неминуемо се случват. Някой е сполетян от нещастие и хората говорят за това, че го е сполетяло нещастие, но не мислят по-нататък. Те не мислят по-нататък върху това и тогава, когато някой външно привидно съвсем добър човек, който по някакъв начин не е извършил нищо лошо, загива чрез нещо, което действа отвън като случайност - или може би не загива, а трябва да страда ужасно много чрез едно силно нараняване или нещо подобно. Хората не мислят, как в един така наречен невинен човешки живот може да се случи нещо подобно.

Човечеството не е било винаги така невъзприемчиво и нечувствително по въпросите на съдбата. Не е нужно да се отиде много далеч в поврата на времето и тогава ще открием, как хората са чувствували, че ударите на съдбата идват от други светове, че също и това, което човек сам си създава като съдба, идва от други светове.

На какво се дължи това? То се дължеше на това, че в миналите епохи хората не само са имали едно инстинктивно ясновиждане, а когато инстинктивното ясновиждане беше вече изчезнало, те имаха традиции, създадени въз основа на резултатите от ясновиждането - но и външната организация беше такава, че хората не разглеждаха всъщност света така повърхностно, така банално, както днес в материалистичната епоха се гледа на света. Днес много се говори за вредата от чисто външно материалистичното и натуралистично схващане на природата, което вече е обхванало всички кръгове, обхванало е също и най-различните вероизповедания на религиозния живот. Защото религиите също са станали материалистични. Всъщност външната цивилизация не иска да знае за един духовен свят в никоя област и се говори, че срещу подобно нещо трябва да се води теоретична борба. Но не това е най-важното; теоретичното оборване на материалистичните възгледи не създава нещо особено. А важното е, че чрез възгледът, който без съмнение доведе човека до свободата и иска да го води и по-нататък до свободата, и който се появява в един преходен период от историята на развитието на човечеството, бе изгубено и това, което съществуваше като лечебно средство за външния сетивен възглед на човека в миналите епохи.

Естествено и гръкът в първите гръцки столетия - това продължи доста много, - е виждал в природата около себе си външните явления. Той също е гледал природата както днешния човек. Но е виждал природата малко по-различно, защото и самите сетива са минали през едно развитие, но това не е важното сега. Все пак гръкът е имал едно лечебно средство срещу вредите, които органически се пораждат в човека само чрез вглеждането в природата.

Действително на старини ние не ставаме само физиологически далекогледи, когато гледаме много навън в природата, но чрез гледането само навън в природата нашата душа придобива определена конфигурация. Тя гледа в природата и в природата вижда, че всъщност не всички потребности на зрението са задоволени. Остават незадоволени още потребности на зрението. И всъщност това важи въобще за цялото възприемане, чуване, докосване и т. н.; и за тях положението е същото: Остават незадоволени някои остатъци от възприемането, когато човек само гледа в природата. И виждането само навън в природата е приблизително такова, като че човек би искал да живее през целия си живот във физическото, без да яде достатъчно. Когато човек би искал да живее, без да яде достатъчно, той естествено все повече и повече ще западне във физическия смисъл. Обаче когато човек постоянно само гледа навън в природата, той запада душевно по отношение на възприемането. Той започва да слабее душевно за своя сетивен свят. Това, че човек започва да слабее за сетивния свят, знаеха притежателите на мистерийната мъдрост.

Но те също знаеха, чрез какво може да бъде изправено това слабеене. Те знаеха, че ако при архитектурата на храмовете се наблюдава съразмерността на носещите и притискащите части на постройката, или както в Ориента - формите, които всъщност представяха нещо морално във външната пластика, когато се гледа това, което се предлагаше на очите, като архитектурни форми, или като музикалното в архитектурата, те знаеха, че вътре лежи лечебното средство срещу изтощаването на сетивата, ако те гледат само навън в природата. И когато гръкът беше завеждан в неговия храм, където той възприемаше носещите и притискащите елементи, колоните и върху тях архитрава и т. н., когато той възприемаше това, което стоеше пред него като вътрешна механика и динамика, тогава погледът беше ограничаван. Напротив в природата човек гледа втренчено пред себе си, погледът отива всъщност в безкрайността и той никога не стига до края. Всъщност човек може безкрайно да упражнява естествената наука за всеки проблем, може да продължава все по-нататък. Обаче погледът се ограничава, когато пред себе си човек има действителна архитектурна творба, която е способна да хване този поглед, да го денатурализира. Ето виждате ли, тук имате едното нещо, което е съществувало в древни времена - това хващане на насочения навън поглед.

И от друга страна съвременното вътрешно съзерцание на човека не стига дотам, действително да слезе във вътрешността на човека. Всъщност когато днес човек иска да упражнява себепознание, той вижда кипеж от всевъзможни усещания и външни впечатления. Там няма нищо ясно по някакъв начин. Така да се каже, човек не може да улови себе си вътрешно. Той не стига до своето вътрешно естество, защото няма силата вътрешно да долавя духовно образното, както би трябвало да го долавя, когато би искал действително да стигне до своята вътрешност.

Тук наистина действа изпълненият с вътрешен пламък култ. Обаче всичко, което е от рода на култа, не само външният култ, а разбирането на света в образи, действа така, че човекът прониква до своята вътрешност. Докато с отвлечени понятия и представи човек иска да стигне в своята вътрешност с цел да се самопознае, работата не върви. Но щом се потопи в своята вътрешност с образи, които правят душевните изживявания конкретни, той успява да проникне в тази вътрешност. Тогава човек се улавя вътре в себе си.

Ето защо аз много често трябваше да казвам: - Човек трябва да медитира в образи, за да проникне действително в своята вътрешност. - Това е нещо, за което вече достатъчно се говори в публичните лекции.

И така, когато погледнем назад към древния човек, в този древен човек ние имаме следното: От една страна неговият поглед и неговото усещане навън е в известна степен ограничено чрез архитектурата, този поглед е уловен в себе си /виж рис./; към вътрешността погледът е уловен чрез това, че човек вътрешно си представя своя душевен живот, както той може да му бъде представен в образите на култа /синьо/.

От една страна човек прониква в своята вътрешност, от друга страна с насочения навън поглед се натъква на това, което съществува в архитектурата, в архитектурата на храмовете, в архитектурата на църквите. Това се обединява по един чудесен начин. Между това, което живее във вътрешността и това, върху което погледът е отразен тук, съществува едно междинно поле /оранжево/, което човекът никак не вижда с обикновеното съзнание, защото днес той не оставя

неговият външен поглед да бъде уловен от една действителна, овътрешнена архитектура и от друга страна защото не оставя неговият насочен навътре поглед да бъде уловен от имагинативното, от образното. Но това, което се намира в междинното поле, когато вървите с него в живота, когато се движите в живота с едно задълбочено вътрешно познание чрез имагинацията и с едно сетивно усещане, излекувано чрез външните архитектурни форми, които са изградени, изхождайки действително от човешката природа, тогава вие получавате онова чувство, което древните хора са имали за ударите на съдбата. Когато човек развие това, което се намира между двете, между чувстването на истински архитектоничното и чувстването на истински символичното, насочено към вътрешността, тогава той чувства възприемчивостта за ударите на съдбата. Той чувства това, което става, като идващо от минали съществувания.

Това отново е въведение към по-нататъшните разглеждания на кармата, които ще бъдат предприети в бъдеще и които тогава ще включват в себе си и въпросът за «доброто и злото».

Но вижте, действително се касае за това в антропософското движение да се мисли реално. Подходящата за днешния човек архитектура, която по правилен начин би могла да улови неговия поглед и която би могла да доведе неговото натуралистично виждане, което кармата му закрива и затъмнява, до едно истинско виждане, тази архитектура стоеше тук вън в една определена форма. И че вътре в тези форми беше говорено с антропософски обяснения, това даваше вътрешното виждане. И между всичко друго, което вече бе изтъкнато, този Гьотеанум[5], тази сграда на Гьотеанума, с начина, по който в бъдеще в нея би се упражнявала все повече и повече антропософия, беше именно възпитание за възприемане на кармата. Това възпитание за кармическото виждане, трябва да проникне в модерната цивилизация.

Обаче враговете на това, което в истинския смисъл възпитава човека какво е необходимо за цивилизацията, което трябва да проникне в модерната цивилизация, бяха естествено заинтересовани то да изгори. По този начин е възможно и тук да проникнем в по-дълбоките връзки. Но нека се надяваме, че скоро на същото място пред нас отново ще стоят форми, събуждащи виждането на кармата!

Това е, което днес бих искал да кажа като заключително слово[6] пред много приятели и от другите страни, които са останали от нашето Великденско тържество.

[1] Луций Домиций Нерон, 37-68, римски император от 54-68.

[2] «Какъв голям артист..»: сравни «Аналите» на Тацит. Допълнение на изгубените от 16-та книга части 66-68 след Хр. № 12.

[3] Карл Юлиус Шръоер, 1825-1900, професор по литература в Техническия университет във Виена. Учител и приятел на д-р Рудолф Щайнер. Виж «Моят жизнен път», Събр. съч. 28.

[4] Престолонаследникът Рудолф Австрийски, 1858-1889.

[5] този Гъотеанум: Първият Гьотеанум, изграден от дърво под ръководството на д-р Рудолф Щайнер през годините 1913-1922 е художествена постройка. Преди да бъде отвътре още напълно завършена, но от 1920 тя се използвала, сградата е била запалена и изцяло изгоряла в Новогодишната нощ на 1922/23 година.

[6] Заключително слово след лекцията в «Конституцията на ..» Събр. съч. 260a, стр. 217.