ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 22 март 1924 година

Разглеждането на кармата, което провеждаме тук и което в последно време ни доведе до много конкретни случаи на кармически връзки, трябва да донесе материал за обсъждане не само на отделни човешки връзки, а също и на исторически връзки. Ето защо към примерите, които разгледах, бих искал днес и утре да прибавя още някои неща, днес някои подготвителни неща, а утре ще прибавя към тях кармическите разглеждания.

Вие видяхте, че разглеждането на връзката между два земни живота винаги трябва да почива върху напълно определени симптоми, върху определени отделни факти, от които трябва да изходим и които след това ни довеждат дотам, да съзрем конкретните взаимовръзки. И за случаите, които се осмелих да ви изложа, аз също показах, къде трябва да се търсят тези отделни опорни точки.

Като подготовка за утрешната лекция, днес бих искал да ви представя определени случаи, които утре ще бъдат доизяснени докрай.

Първо бих искал да обърна вниманието ви върху особения интерес, който може да възбуди една или друга личност. Аз ще приведа за пример както исторически личности така и личности от обикновения живот. Особеният интерес, който такива личности могат да възбудят у нас, може да ни доведе дотам, да получим подтик да потърсим взаимните връзки в живота. И който може да ги търси правилно, той може действително да ги открие. Защото вие ще сте забелязали именно от начина, по който аз ви изложих нещата, че важното е човек правилно да търси нещата.

Нека да продължим смелото начинание, и да не оставим нищо да ни спира и пречи. Каквото и становище да заемате иначе по отношение на личността на Гарибалди[1], всъщност той е една интересна личност в Европа през 19-то столетие, която естествено застава по един съвсем забележителен начин в историческите връзки на 19-то столетие.

Нека днес да го разглеждаме като подготовка за утре, като аз искам да ви изложа именно нещата, които после могат да доведат духовнонаучния наблюдател до връзките, които искаме да обгърнем с поглед утре.

Гарибалди е личност, която е съизживяла по един извънредно значителен начин цялото 19-то столетие, която се е родила в 1807 година и е действала на челно място чак до втората половина на 19-то столетие. Това вече показва нещо особено, характерно за този човек, особено за времето на 19-то столетие.

Когато разгледаме съществените духовни черти на този живот, ние намираме, че той е син на беден човек от Ница, на един беден човек, който служи в корабоплаването, едно дете, което има малка склонност да взима участие в това, което обикновеното възпитание предлага на човека, дете, което всъщност не е добър ученик, обаче проявява жив интерес към най-разнообразните човешки дела. Това, което му се предлага в училище, до най-широка степен му дава повод да не развива особено внимание в класа, а повече да бяга от училище. Но когато може да получи някоя книга, която му вдъхва интерес, тогава - въпреки че иначе предпочита да скита по брега на морето или из горите, когато учителят преподава на децата за света - той не може да бъде откъснат от една такава книга, която е събудила неговия особен интерес. Тогава легнал по гръб на Земята, с корем обърнат към Слънцето, той може дълго време да лежи, изцяло потънал в една такава книга, забравяйки дори да яде.

Но най-много него го интересува светът. Той отрано усвоява професията на баща си и взима първо несамостоятелно участие, след това самостоятелно пътува с корабите по моретата. Пропътува Адриатическо море и изпитва всичко онова, каквото е било възможно в първата половина на 19-то столетие. Тогава е времето, когато либерализмът, демокрацията не бяха още схематизирани с полицейски мерки, а още съществуваше свободна инициатива в човешкия живот. Както се случва, когато човек може да върши това, което иска - е, повече или по-малко, - мисля, че три или четири пъти му се случва корабът му да бъде заловен от пирати и той да стане пленник на пиратите. Но наред с това, че е гениален, той също е така хитър, че винаги се освобождава; много бързо се освобождава.

Така той израства, всъщност постоянно живеейки в големия свят - както казах, аз не искам да дам една биография, а да изтъкна някои характерни черти, които утре ще ни доведат до едно важно разглеждане, - и получава живо впечатление от него чрез вътрешното му отношение към света, избликващо от вътрешността на неговото същество. Веднъж, вече почти узрял, бива заведен на сушата от баща си, именно точно в Рим, като от Рим той разглежда и цяла Италия. Именно при това разглеждане на Италия от Рим през неговата душа трябва да е преминало нещо особено. Пътувайки със своите кораби по морето, той се запознава обикновено с много будни хора, но у тези хора липсва един точно определен интерес, те са именно като спящи за отношенията на времето. При тези хора той понякога вижда неща, които го довеждат до отчаяние, понеже на тях им липсва ентусиазъм за истинската човечност, който ентусиазъм още от ранна възраст се проявява у него по един сърдечно гениален начин.

При това отиване на сушата в Рим през неговата душа трябва да е преминало, бихме искали да кажем, нещо като визия, което му предрича неговата по-късна роля за освобождението на Италия. И от останалите жизнени условия, в които се намира през първата половина на 19-то столетие той става онова, което хората тогава лесно ставаха: Той става фанатичен анти-католик, анти-клерикал и фанатичен републиканец, човек, който ясно си поставя задачата да направи всичко, което може, за да донесе щастие на човечеството по възможния му начин, по който действително предприема да стори това.

Когато по-късно взима участие във всякакви движения, които съществуваха в Италия през първата половина на 19-то столетие, движения сред тесни кръгове, тогава му се случва - мисля че тогава е на тридесет години, - за първи път да прочете своето име във вестника. За тогавашното време някой да прочете името си във вестника е значело много повече отколкото днес. Но за него е нещо още по-важно да прочете името си във вестника, защото той прочита съобщение за неговото осъждане на смърт. Значи той най-напред сам прочита съобщението във вестника за своята смъртна присъда. Това все пак е една характерна черта - защото не всеки човек изживява подобно нещо, - нали така?

Обаче на него не му се отдава - а това е твърде характерно, защото неговият ентусиазъм съществува още тогава, - да се намеси още тогава в отношенията на Италия или на Европа, а от съдбата му е определено първо да отиде в Америка и в Америка да вземе участие във всякакви движения за свободата до около 1848 година. Но той винаги остава един странен човек, един човек надарен с особени индивидуални качества. Ако това, което току-що споменах, вече е една твърде странна черта в неговия живот, че той намира своето име написано във вестника, узнавайки своето собствено осъждане на смърт, то той изживява още един индивидуален биографически факт, нещо, което също се случва на много малко хора. Той се запознава с жената, с която споделя щастието и съдбата си в течение на много години, по един твърде странен начин, а именно намирайки се в морето върху кораба, откъдето гледал сушата с далекоглед. Това също не се случва на повечето хора, този начин на влюбване през един далекоглед.

 Съдбата го улеснява скоро да се запознае с жената, в която се влюбва от пръв поглед, от пръв поглед, но през далекоглед. Защото естествено той скоро се насочва към сушата в посоката, в която е видял жената през далекогледа и там е поканен на обяд от един човек. Той приема поканата и се оказва, че това е бащата на личността, която е видял на сушата през далекогледа. Тя говори само португалски език, а той само италиански; обаче биографите ни уверяват и това изглежда вярно, че младата жена, въпреки че знае само португалски, веднага разбира неговото много кратко признание в любов, изказано на италиански само с думите: - Нека съединим живота си. - И наистина от това произлиза дълъг, дълъг брачен живот.

Тази личност, станала сега негова жена, взима участие във всички страшно приключенски пътувания, които той прави в Южна Америка и преживява потресаващи неща. Веднъж например се разпространява слух, че Гарибалди е бил убит в едно сражение. Жената се втурва на бойното поле, повдига там всяка една глава на падналите в битката, за да види, дали той е Гарибалди. Най-после, след като дълго го е търсила, тя го намира жив.

Но потресаващо е това, че при това приключенско търсене на Гарибалди, което е траело дълго време, тя ражда без никаква помощ едно дете и за да го топли, го завързва с връзка на гърдите си и така дълго го запазва да не измръзне. Действително в тези американски приключения на Гарибалди е имало дълбоко потресаващи неща.

Когато към средата на 19-то столетие в Европа настъпи времето, където различните импулси за свобода обхванаха народите, Гарибалди не се задържа вече в Америка, а се връща обратно в своето отечество. И тук всеобщо е известно, как той интензивно и активно събира отряди за свободата при най-трудните условия и с това допринесе Италия да стане това, което тя стана - но не само допринесе, а беше истинският творец на това, което стана.

И тук в неговия живот изпъква една черта на неговия характер, много силно изпъква. Във всяко отношение той е независим човек, един човек, бих искал да кажа, който при всички случаи в живота разсъждава по един наивен, но велик начин и се грижи само за това, което блика от неговите най-вътрешни импулси. Така действително твърде забележително е, как той прави всичко, за да помогне на династията на Виктор Емануел[2] да заеме престола на Италианското кралство, докато всъщност цялото обединение на Италия, освобождението на Италия се дължеше на него. Тези неща, как той завладява Неапол и Сицилия с относително съвсем малка, недисциплинирана, но въодушевена войска, как след това по-късният крал на Италия трябваше само да влезе в освободените и завладяни от Гарибалди области, как обаче от страна на кралското семейство и на заобикалящите го всъщност не бе направено нищо, за да бъде оценено по един правилен начин това, което Гарибалди беше направил, това наистина е нещо, което дълбоко впечатлява. Защото всъщност, ако бихме искали да изразим нещата тривиално, би трябвало да се каже: - Савойската династия дължи на Гарибалди всичко, а тя беше до най-висока степен неблагодарна към Гарибалди, прояви към него само онази учтивост, която не може да се избегне, която беше необходима. -

Така например при влизането в Неапол - Гарибалди беше завладял Неапол за династията и беше считан от неаполитанците като истинския освободител, - при неговото появяване избухва буря от възторжени овации. Би било немислимо по-късният крал на Италия да влезе в Неапол без Гарибалди. Това би било съвършено немислимо. Но съветниците решително били против това. Без съмнение при някои такива съветници съществува много голямо късогледство; и ако Виктор Емануел не би притежавал известен инстинкт и не би допуснал Гарибалди да стои до него в неговата червена блуза при влизането в Неапол, то без съмнение, вместо с овации и ликувания, с които Гарибалди, а не кралят на Италия беше посрещнат, той без съмнение би бил освиркан. Това е нещо, което можем да твърдим с абсолютна сигурност, ако той би влязъл в Неапол без Гарибалди.

Така е всъщност на всяка крачка. При един от походите повече в централна Италия Гарибалди беше извършил всъщност всичко. Кралските пълководци заедно с краля - в такива случаи, за да бъде изразено по-меко, се казва - пристигнаха много късно: всичко е свършено вече от Гарибалди. Но когато се явява войската с носещите много ордени пълководци и среща войската на Гарибалди, която не носи никакви ордени, която също така е непретенциозно облечена, пълководците заявяват: - Ние не можем да яздим заедно с тези, това не може да стане, това не може да бъде. – Но както казахме, Виктор Емануел е имал определен инстинкт. Той повиква Гарибалди на своя страна, а пълководците овесили носове трябвало да се смесят с войската на Гарибалди. Изглежда че тези пълководци са се чувствали страшно зле, те всички получили болки в стомаха. И това не можело да продължи така: Когато след това е трябвало да се влезе в друг град, Гарибалди, който всъщност беше извършил всичко, трябва да върви назад като опашка. Войската на Гарибалди е трябвало да остави другите да минат напред. Това е случай, когато хората без да са направили абсолютно нищо, влизат първи в града, а след тях Гарибалди със своите гарибалдийци.

Същественото са тези чудни съчетания в съдбата. Именно при тези съчетания в съдбата вие трябва да виждате, кое води до кармическите взаимовръзки. Защото, нали всъщност няма нищо общо с човешката свобода или несвобода, че някой прочита своето име във вестника, който съобщава неговото осъждане на смърт, или че намира своята жена чрез далекоглед. Това са обаче кармически връзки, които протичат наред с това, което въпреки всичко съществува като свобода при човека. Обаче тези неща, за които можем да бъдем сигурни, че са съчетания на съдбата, същевременно са големите стимули именно практически да изследваме същността на кармата.

Аз бих искал да кажа, че при такива личности и второстепенните неща в живота са характерни. При такива личности действително има значителни второстепенни неща. Виждате ли, Гарибалди е бил това, което можем да наречем красив мъж. Той имал много хубава тъмноруса коса, изобщо бил много красив. Косата му била къдрава, тъмно руса и жените много го обичали. Но от малкото черти, които ви приведох за жената, избрана през далекогледа, за тази жена можем да кажем най-доброто, най-интересното, най-преданото; но изглежда, че тя е била ревнива! Тази ревност изглежда не е останала далеч от нея.

Какво направил Гарибалди, когато, както изглежда, ревността един ден приела много големи размери? Той накарал до корен да острижат хубавата му коса и тръгнал с оголена глава. Това е било още в Америка. Всичко това са черти, които действително показват, как в живота се поставят необходимостите на съдбата.

След това, което беше направил в Италия, Гарибалди стана една европейска величина и който пътува днес през Италия, знае, че когато пътува от град на град, той пътува също от паметник на паметник на Гарибалди. Но имаше времена в Европа, където навсякъде също и извън Италия името на Гарибалди се произнасяше с огромен интерес и с голяма почит, когато да речем, дамите в Кьолн или в Майнц, или някъде другаде носеха червени блузи в чест на Гарибалди, защото червените блузи са били облеклото на гарибалдийците, - да не говорим за Лондон, където червената блуза изцяло бе на мода.

Но интересното е, че когато след това избухва германо-френската война в 1870 година, остарелият вече Гарибалди се поставя на разположение на французите. Той бил всъщност единственият, който при тази възможност, въпреки че е имал опитност само в свободните войни, които беше водил в Италия и в Америка, в една относително регулярна битка пленява едно германско знаме така, че е трябвало да го измъкне изпод купчина бойци, които изцяло го покривали, като искали да го запазят със собствените си тела. Гарибалди пленява знамето. Но понеже същевременно изпитал извънредно голямо уважение пред това, че бойците го пазели със собствените си тела, след като отнел знамето той отново го върнал на неговите притежатели. Във всеки случай, след това, когато се явил на едно събрание, бил освиркан заради това си деяние.

Нали, не само един интересен живот, но наистина един човек, който по един извънредно характерен начин изпъква над всичко онова, което иначе се явява като велико в 19-то столетие! Действайки така свободно, така стихийно, но от друга страна и от такива първични, но винаги гениални импулси, той няма равен на себе си. Другите велики хора са били може би в състояние да водят по-големи войски, да действат по правилата, но у никой от тях не е имало такова истинско, самобитно въодушевление за това, което се преследва по този път. Няма такъв човек в тази епоха, която вече дълбоко беше потънала в материализма.

Тази е една от личностите, която исках да ви представя. Както казах, днес аз ще дам подготвителните неща, а утре ще опитам с изводите.

Една друга личност ви е много известна по име; но по отношение изследването на кармата именно тази личност представлява извънредно голям интерес: Това е Лесинг.

Бих искал да кажа, че именно Лесинговите жизнени взаимовръзки винаги до най-висока степен са ме интересували. Всъщност Лесинг е основателят на по-добрия журнализъм, онзи журнализъм, който има субстанция, който също иска нещо.

При това като противовес на онзи надбуржоазен елемент, - който, преди той да се появи, всред цивилизованото общество по негово време е бил единственият обект за поетите, единственият обект за драматиците, - Лесинг се стреми да въведе в драмата буржоазния елемент, буржоазния живот, онзи живот въобще, който е свързан със съдбите на хората като хора, а не със съдбите на хората, доколкото те имат едно социално положение и др. п.. Лесинг искаше да доведе на сцената чисто човешките конфликти.

При това той се залови с някои големи проблеми, като например се опита да установи границите на живописта и на поезията в своята книга «Лаокоон». Но най-интересното е, по какъв ударен начин Лесинг защити идеята за толерантността, за търпимостта. Достатъчно е да разгледате неговото съчинение «Натан мъдрият», и тогава ще видите, как в този Лесинг по един превъзходен начин живее идеята за толерантността, как в развитието на разказа за трите пръстена в своя «Натан» той искаше да покаже, как различните религии са се заблудили и са се отклонили от тяхната първоначална форма, как всъщност и трите не са истински и че трябва да се търси истинската, която е изгубена. Така че тук толерантността е свързана с една извънредно дълбокомислена идея.

Освен това при Лесинг е интересен франкмасонският разговор в «Сериозност и шега» и други неща, които произхождат от франкмасонството. Това, което Лесинг направи като исторически изследовател на религиозния живот, като критик на религиозния живот, е нещо е разтърсаващо за онзи, който може да прецени, какво значение има подобно нещо през 18-то столетие. Трябва само да можем да си представим целия този Лесинг с неговата личност, да го поставим пред погледа на нашата душа.

Това не можем обаче да сторим, когато от една страна бихме искали да прочетем тритомното и считано като заключително съчинение на Ерих Шмид[3] върху Лесинг, защото там не е описан Лесинг, а там е описан един палячо, който е съставен от различни човешки членове, за когото се твърди, че той е написал «Натан» и «Лаокоон». Но това са само твърдения, че този, който е изобразен тук биографически, е написал това. И по същия начин са написани и другите биографии на Лесинг.

Ние получаваме приблизително впечатление за Лесинг, когато обгърнем с поглед силата, с която той запраща своите изречения, за да улучи противника. Той развива една благородна, но същевременно навсякъде сполучлива полемика най-напред всред средноевропейската цивилизация. При това, когато искаме да проследим връзките на неговия живот, трябва да разгледаме една особена отсенка в неговия характер. От една страна, който има чувство за точност, за често пъти хаплива острота, която се явява например в такива съчинения като «Хамбурска драматургия», не ще намери лесно прехода - но той трябва да се намери, за да се разбере Лесинг, - към това, как Лесинг пише в едно писмо[4], когато му се ражда син, който веднага след раждането умрира. Той пише приблизително така: - Да, той от своя страна веднага се сбогува с този свят на мъките. С това той направи най-доброто, което един човек може да направи. - Така приблизително е написано в това писмо, сега не мога да го цитирам дословно. Това означава човек да изрази своето страдание по един извънредно смел начин, но това страдание той чувства не по-малко дълбоко от онзи, който може да оплаква. Тази сила на оттегляне в себе си при болка беше същевременно свойствена на този, който разбираше по най-интензивен начин да пробива напред, когато искаше да развие своята полемика. Ето защо е така сърцераздирателно, когато четем онова писмо, което Лесинг пише, когато умира новороденото му дете и майката лежи тежко болна.

Но Лесинг имаше странната съдба - и това е просто характерно, когато искаме да разгледаме кармическите взаимовръзки при него, - да се сприятели в Берлин с един човек – Николай[5], който всъщност, бихме искали да кажем, във всяко отношение в живота беше противоположност на Лесинг.

Виждате ли, Лесинг, за когото може да се каже - макар и това да не е напълно истина, но въпреки това то е характерно за него, - че никога не е мечтал, защото неговият ум е толкова остър, за духовния изследовател именно поради това той е една извънредно важна личност с неговите духовни връзки, както това ще видим утре. У Лесинг има нещо, което всъщност прави всяко изречение очарователно в контурирането му, в сполучливостта, с която противникът е повален на земята. Това беше противоположното при Николай. Николай е типът на един филистер, един истински филистер. Все пак той беше сприятелен с Лесинг, но беше един своеобразен филистер, един филистер, който имаше видения, имаше най-странните видения.

Лесинг гениалният, нямаше никакви видения, нито сънища. Обаче филистерът Николай страдаше именно от видения. Те идваха и отново си отиваха, когато му слагаха пиявици. Когато не вървеше вече никак, слагаха му пиявици, за да не бъде постоянно нападан от духовния свят.

Фихте написа едно интересно съчинение против Николай[6]. Той всъщност искаше симптоматично да обрисува германското филистерство в личността на Николай. Но тоя Николай беше именно приятел на Лесинг.

При Лесинг е твърде забележителна още една черта. По отношение на своя светоглед Лесинг много се беше занимавал с двама философи, със Спиноза и с Лайбниц. Трябва да кажа, че понякога си избирах такива странични занимания да чета съчинения, в които се доказва, че Лесинг е бил последовател на Лайбниц, а в други с още по-солидни доказателства се твърдеше, че той е бил последовател на Спиноза. Тези две мнения стоят едно срещу друго в света. И може всъщност да се каже, че не може да се направи разлика, дали Лесинг, остроумният мъж, е бил последовател на Лайбниц или последовател на Спиноза - нещо, което е противоположно едно на друго. Спиноза е пантеистичен, монистичен; Лайбниц схваща света като съставен от различни отделни същества, от монади, т. е. той е индивидуалистичен. Ние наистина не можем да различим, дали Лесинг е последовател на Лайбниц или на Спиноза. Така че, когато проверяваме Лесинг в това направление, ние всъщност не стигаме до никакво заключително съждение.

В края на своя живот този Лесинг написа забележителното съчинение «Възпитание на човешкия род», в което накрая се явява, бих искал да кажа като напълно изолирана, идеята за повтарящите се земни съществувания /прераждания/. Съчинението разглежда възпитанието на човешкия род когато човечеството последователно преминава през епохи на развитието, през цивилизационно развитие: Как боговете дават в ръцете на човека първата основна книга - Старият завет, как след това идва втората основна книга - Новият завет, как в бъдеще ще дойде една трета книга за възпитанието на човешкия род.

След това обаче книгата завършва с едно кратко изложение, в което се обяснява, че човекът живее в повтарящи се прераждания на Земята. И след това по начин, който протича напълно от характера на Лесинг, той казва: - Трябва ли тази идея за повтарящите се земни съществувания - той не употребява този израз, но по смисъл той се съдържа в книгата му, - да бъде така абсурдна, само защото се е появила у хората в древните времена, когато те още не бяха покварени от училищната мъдрост? - След това показвайки как човекът минава от един земен живот в друг земен живот, книгата завършва с хвалебствено слово за повтарящите се земни съществувания с думите: «Нима цялата вечност не е моя?»

Когато живеем заедно с хората, ние винаги сме срещали и срещаме може би също и днес такива, които много ценят Лесинг, които обаче отхвърлят съчинението «Възпитание на човешкия род». Човек всъщност не може да разбере, що за душевно устройство имат такива хора. Те най-високо ценят един такъв гениален човек, обаче отхвърлят онова, което той дава на човечеството в своята най-зряла възраст. - Той е остарял, вдетенил се е, човек не може повече да го следва - казват те. Нали, по този начин може да се отхвърли всичко!

Но всъщност никой няма право да признае Лесинг, ако заедно с него не признае и това съчинение, което е било написано от него като от най-зрял дух. И не е възможно при Лесинг да не се признае, нещо така лапидарно написано, както тази идея за повтарящите се земни съществувания.

Вие ще проумеете, мои мили приятели, че именно тази личност до най-висока степен е интересна по отношение на кармата, по отношение на нейното преминаване през различните земни съществувания. Защото през втората половина на 18-то столетие идеята за повтарящите се земни съществувания не беше общовалидна идея. При Лесинг тя наистина беше нещо като изстреляно от пистолет, като една проблеснала, гениална идея. И не можем да кажем, че бихме могли някак да я обясним чрез възпитанието или чрез нещо друго, което би могло да има влияние върху този особен Лесингов живот и то върху живота на Лесинг в напреднала възраст. Това вече ни поставя задачата да запитаме: - Какъв ли е бил миналият земен живот при един човек, у когото в определена възраст внезапно изниква идеята за повтарящите се земни съществувания, която иначе е чужда на заобикалящата го цивилизация и изниква именно така, че самият човек сочи към това, как тя е съществувала някога в далечното минало. Следователно този човек привежда всъщност вътрешни чувствени основания, които са свързани до голяма степен с указанието за неговите собствени земни съществувания, въпреки че в своето обикновено дневно съзнание Лесинг несъмнено няма никакво предчувствие за подобни взаимовръзки.

Но нещата, които човек не знае, въпреки всичко съществуват. Ако биха съществували само онези неща, които някои хора знаят, тогава светът би бил много беден на събития и същества. Това е вторият въпрос, който трябва да ни занимава в кармическо отношение.

Бих искал да подхвърля един трети въпрос, защото може би чрез описанието на конкретните отношения той може да бъде много поучителен после при разглеждането на кармическите връзки. Между личностите, които са ми били близки като учители през младостта, аз описах една, която представих само така, както тя трябва да бъде именно представена в тази връзка, но която днес бих искал да ви обрисувам с някои черти, които могат да бъдат симптоматични и от значение за изучаването на кармата.

Аз бях доведен до изучаване на кармата на тази личност именно по следния начин. Отново считам за дързост, когато разказвам това, обаче вярвам, че тези дръзки неща не могат да бъдат отбягнати във връзката, в която се намира днес духовният живот, който трябва да изхожда от духовното познание за човека.

Виждате ли, това, което ви разказвам, ми се разкри всъщност едва тогава, когато вече няколко години не бях виждал съответната личност, която за мене беше един много любим учител до моята 18-та година. Аз обаче постоянно следях по-нататък неговия живот, постоянно му оставах всъщност близък. Но в определен момент на моя собствен живот аз имах повод да проследя този живот поради определена причина.

В един определен момент, чрез една друга връзка на живота, извънредно много започна да ме интересува именно животът на Лорд Байрон[7]. И в онова време аз се запознах също с хора, които бяха извънредно големи ентусиасти по отношение на Байрон. Към тези хора принадлежеше например поетесата, за която в моята биография ще има да кажа още много неща, Мария Евгения деле Грацие[8]. Тя беше ентусиазирана почитателка на Байрон през определена възраст на нейния живот.

Ентусиазиран почитател на Байрон беше и една забележителна личност, една странна смесица от всички възможни свойства: Ойген Хайнрих Шмидт[9]. Някои от тези, които са се занимавали с антропософия вероятно са срещали името Ойген Хайнрих Шмидт.

Първо Ойген Хайнрих Шмидт беше известен през 80-те години във Виена, познавах го също и аз, когато той написа своето наградено съчинение върху диалектиката на Хегел, която награда бе обявена от Берлинското Хегелово общество. Тогава този дълъг Ойген Хайнрих Шмидт - той беше тънък и висок - дойде във Виена, един мъж, който действително беше проникнат от силен, макар и малко външно демонстративен ентусиазъм, от един ентусиазъм, който понякога, както казах, приемаше външно много силни форми, но той беше именно ентусиаст. Това е нещо, което, може би, ми даде само един тласък. Мислех, че мога да доставя радост на Ойген Хайнрих Щмидт и понеже точно тогава той беше написал своята въодушевена статия за лорд Байрон, аз го заведох при другата ентусиазирана почитателка на Байрон, при Мария Евгения деле Грацие. Там се развихри страшно ентусиазирано разискване върху Байрон. Всъщност те бяха на едно мнение, но разискваха оживено. Всички останали, които седяха там, мълчаха. Там имаше няколко богослови от Виенския католически университет, които идваха всяка седмица, които бяха добре познати, с които и аз се сприятелих. Всички ние мълчахме. Но двамата разговаряха за Байрон. Там имаше една, малко въздълга маса, от едната страна седеше поетесата деле Грацие, от другата Ойген Хайнрих Шмидт живо жестикулиращ. Внезапно столът под него се подхлъзна и той падна под масата, простирайки крака чак до деле Грацие. Трябва да кажа, че се получи нещо като шок. Но този шок предизвика при мен нещо - бих искал да разкажа това напълно исторически обективно, - той предизвика при мене нещо твърде особено. Всичко, което бе говорено там за Байрон, ми подейства така, че аз почувствах най-живата потребност да знам, какви могат да бъдат кармическите връзки при Байрон! Естествено това не беше така лесно. Но действително, като че тази картина на разговора с Ойген Хайнрих Шмидт, който ритна с краката си, ме доведе до Байрон, който, както знаете, беше куц с единия крак, защото този крак беше по-къс. И тогава аз си казах: - Един такъв крак имаше също и моят любим учител[10] и някога трябва да се изследват кармическите връзки. - Аз вече ви показах при един пример, при нараняването на крака на Едуард фон Хартман, как такива черти могат да ни заведат в миналото. Аз можех сега по-лесно да поставя пред моя поглед съдбата на този близък за мен човек, който имаше също такъв крак. И естествено тук преди всичко заслужаваше да се отбележи, че от една страна това, да има човек куц крак, съществуваше и при Байрон и при другия. Но иначе те бяха съвършено различни. Байрон, гениалният поет, който въпреки гениалността си, а може би точно поради тази гениалност имаше приключенска природа и другият, който беше отличен геометрик, каквито рядко се случват на такива учителски места, на който действително можехме да се възхищаваме по отношение на неговата геометрическа фантазия и на неговото владеене на дискрептивната геометрия.

Накратко казано, аз можах да си поставя кармическия проблем при две душевно съвършено различни личности по повод на това привидно незначително физическо свойство; но това ме доведе дотам да разгледам двата проблема, единия и другия човек, Байрон и моя учител по геометрия, да разгледам тези проблеми свързано и да разреша загадката.

Днес исках да ви изложа тези случаи като характерни, а утре ще преминем към кармическото им разглеждане.

[1] Джузепе Гарибалди, 1807-1882. Борец и същинският обединител на италианската държава.

[2] Виктор Емануел II, 1820-1878. От 1861 крал на Италия.

[3] Ерих Шмидт, роден 1853. “Лесинг, история на живота му и на неговите произведения”, Берлин 1884-92, два тома.

[4] В писмо до Ешенбург от 31. Декември 1777 на Ешенбург: “Моята радост беше кратка. А аз така не исках да го изгубя, този син! Та той имаше толкова много разум! ...толкова много разум! - ... Не беше ли разум, че трябваше да го издърпат с железни клещи в света? Че той толкова бързо забеляза мизерията? Не беше ли разум, че използва първата възможност, да се измъкне? - разбира се малкият къдрокоско ми отне също и майка си.

[5] Кристоф Фридрих Николай, 1733-1811, писател. Основава заедно с Лесинг и с Мозес Менделсон в Берлин през 1759 “Писма, отнасящи се до най-новата литература”.

[6] “Животът на Фридрих Николай”, 1801.

[7] Джорж Ноел Гордон лорд Байрон, 1788-1824.

[8] Мари Евгения деле Грацие, 1864-1931.

[9] Ойген Хайнрих Шмидт, 1851-1916. “Тайната на Хегеловата диалектика”, 1888. Сътрудник в “Магазин за литература ” по време на издателската дейност на Рудолф Щайнер. За неговото произведение “Гностика” Рудолф Щайнер пише в “Луцифер” юли 1903 (“Luci-fer-Gnosis”, Събр. съч. 34, стр. 411). При отговаряне на въпросите след лекцията от 30. Marz 1905 (досега непубликувана) Рудолф Щайнер отговаря на въпроса: “Какво мислите за д-р Ойген Хайнрих Шмидт” следното: “Той има симпатия към теософията, сам е писал нещо за теософията, след като издаде книгата за тайната на Хегеловата диалектика. Неговият начин на мислене обаче е твърде математически, той е конструктивно-математически и се дължи на твърде малко наблюдение. Освен това неговите възгледи са малко толерантни спрямо други мирогледи.”

[10] Георг Козак, 1836-1914. Учител в прогимназията на Винер Нойщадт. Сравни “Моят жизнен път”, глава II, Събр. Съч. 28.