ЛЕКЦИЯ ЧЕТВЪРТА

Дорнах, 27 декември 1923 г.

Моята вчерашна задача беше да покажа с пример за отделни личности, как историческото развитие на света върви по своя път. Този, който се стреми към по-нататъшно задълбочаване в духовната наука, не може да представя нещата, без да посочва последствията от събитията, отразяващи се в човешкото същество. Защото само в нашата епоха човек се усеща - по причини, които ще обсъждаме в хода на тези лекции – откъснат като отделно същество от останалия свят. Във всички предидущи епохи и, трябва да отбележим, във всички последващи, човек се е усещал и отново ще се усеща член на целия Космос, принадлежащ на целия свят, също както палецът (както често съм казвал) не може да съществува сам по себе си, а може да съществува само в човешкия организъм. Защото в този момент, когато палецът е отделен от организма, той повече не е палец, той започва да изчезва, той е нещо съвсем друго и е подчинен на съвсем други закони, отколкото когато принадлежи на човешкия организъм. И както палецът е палец във връзка с целия организъм, по същия начин човекът е същество, имащо една или друга форма – по време на земния живот или в живота между смъртта и новото раждане - във връзка с космическото цяло. В  предните епохи е имало съзнание за това, в бъдеще отново ще възникне; то само е помръкнало и затъмнено, за да може човек да развие напълно преживяването на свободата. Но колкото повече се задълбочаваме в древните времена, толкова повече намираме у човека съзнание за принадлежност към целия Космос.

Обрисувах ви две личности: едната, наречена в знаменития епос Гилгамеш, и другата - Еабани. Показах ви, как тези личности живели в древната египетско-халдейска епоха в съответствие с това, което е било възможно за хората от това време, и как те след това чрез Ефеските мистерии преживели задълбочаване. И аз ви казах в края на вчерашната ми лекция, че същите тези човешки същества, взели по-късно участие в историческото развитие на света като Аристотел и Александър. За да разберем сега напълно хода на земното развитие в онези времена, когато всичко това е ставало, ние трябва да се вгледаме внимателно в това, което такива души са могли да възприемат в себе си в тези три следващи един след друг периоди.

Говорих ви за това, как личността, която е скрита под името Гилгамеш, е предприела поклонничество на Запад и е преминала през своего рода западно следатлантско посвещение. Да си съставим отначало понятие за природата на подобно посвещение, за да можем по-добре да усвоим това, което дошло по-късно. Ние трябва, естествено, да се обърнем към това място, където отзвука от древното атлантско посвещение се е запазил дълго време. Това се отнася до Хибернийските мистерии*, за които неотдавна говорих на нашите приятели от Дорнах. Аз трябва сега да повторя туй-онуй от казаното тогава, преди да можем да дойдем до пълно и ясно разбиране на разглеждания предмет. /*(По-подробно виж в Материали към Събрани съчинения на Рудолф Щайнер, № 69) Малко преди това - 7, 8 и 9 декември 1923 г. (във "Форми на мистериите", Събрани съчинения, том 232) - Рудолф Щайнер вече подробно е говорил за това. Сравнението на двете описания може да доведе до въпроса, не става ли тук дума за две взаимоизключващи се описания на едно и също нещо: процесът, който е описан в лекциите "Форми на мистериите", - преживяване на зимните имагинации под въздействие на слънчевата колона, преживяване на летните имагинации под въздействието на лунната колона – сякаш си противоречи с описанието в лекцията от 27 декември, където зимните образи възникват от лунната колона, а летните - от слънчевата. По-точно сравнение на двете описания довежда все пак до това, че иде реч за два различни аспекта на преживяването: в предлаганата лекция – за преживяванията непосредствено пред двете колони, благодарение на които ученикът познава самия себе си като слънчево или лунно същество; напротив, в лекцията от 8 декември – за постепенно за пръв път възникващ отзвук, обусловен от станалото преживяване на колоните, които се откриват на ученика като пристъпващи отвън космически действия на Слънцето и Луната./

Мистериите на Хиберния, ирландските мистерии, са съществували дълго време. Те са останали все още към времето на основаване на християнството и това са били мистерии, които в най-достоверен вид са съхранили определени черти на древното учение на мъдростта на атлантските народи. Позволете да ви обрисувам преживяванията на човек, посвещаван в ирландските мистерии в следатлантската епоха. Преди да получи посвещение, той е трябвало да бъде строго подготвен; подготовката, през която е трябвало да премине преди влизането в мистериите, винаги е била в онези времена необичайно строга и сурова. Човек, собствено, е трябвало да преобрази вътрешно своето душевно устройство, цялата своя човешка конституция. В Хибернийските мистерии се е смятало за особено важно, ученикът да се научи да разпознава в мощно вътрешно преживяване, какво в неговото обкръжение е илюзорно, - във всички тези неща, на които човек приписва съществуване на основата на своето сетивно възприятие. Тогава той би могъл да осъзнае всички трудности и препятствия, които среща човек, когато се стреми към истината, автентичната истина. И на него му показвали, как, всъщност, всичко, което ни заобикаля в сетивния свят, е илюзия и че истината се скрива зад илюзиите, така че истинското битие е фактически недостъпно за човека чрез сетивно възприятие.

Възможно е, сега вие да кажете, че сами отдавна вече сте стигнали до това убеждение; че вие знаете това достатъчно добре. Но цялото познание, което човек може да има със сегашното си съзнание относно илюзорния характер на сетивния свят, е нищо в сравнение с този вътрешен срив, вътрешна трагика, която хората от онези времена са преживявали при подготовката за Хибернийското посвещение. Защото, когато казват теоретически: всичко е майя, всичко е илюзия, - то приемат това много леко. Но тренировката на  хибернийските ученици се е насочвала към такъв момент, когато е трябвало да си кажат: за човека няма възможност да пробие през илюзиите и да дойде до истинското битие.

Учениците са ги подготвяли по такъв начин, че в началото, изхождайки от отчаяние, те се задоволявали с илюзиите Те изпадали в състояние на отчаяние: възприеманата от тях илюзорност е била толкова всемогъща и толкова всеобемаща, че е било невъзможно да се пробие през нея. И в живота на тези ученици ние винаги намираме настройката: прекрасно, тогава ние трябва да  останем в илюзиите. Но това значи: ние трябва да изгубим почва под краката си, защото не трябва да се стои твърдо на почвата на илюзиите. – Наистина, скъпи мои приятели, за строгостта и суровостта на подготовката в древните мистерии едва ли можем да добием представа. Хората биха се втрещили от ужас пред това, какво изисква действителното вътрешно развитие.

Такова било преживяването, което изпитвали учениците относно битието и неговия илюзорен характер. А след това ги очаквало сходно преживяване относно търсенето на истината. Те се учили да разбират смущенията, които човек има в своите емоции, пречещи му да достигне истината, всичките мътни и буйни чувства, затъмняващи ясната светлина на знанията. И тогава още един път идвали до великия момент, когато си казвали: ако няма истина, тогава ние живеем – ние трябва да живеем - в заблуждение, в неистина! Защото за човека такова идване до период в живота, когато се отчайва от битието и истината, означава това, че той изтръгва от себе си своята човешка същност.

И всичко това се давало, за да може човек чрез преживяване, обратно на това, което той би трябвало да достигне на края в качеството на своя цел, да може да дойде до тази цел с правилно и дълбоко човешко чувство. Защото докато не се научиш на това, какво значи да живееш в заблуждение и илюзия, няма да можеш да оцениш битието и истината. И ученикът от Хиберния трябвало да се учи да цени истината и битието. И когато всичко това бивало преминато, след преживявания чак до противоположния полюс на това, което биха могли да постигнат, учениците се въвеждали (и тук трябва правилно да ви предам това, което като реалност е имало място в Хибернийските мистерии), - те се въвеждали в нещо като светилище, където се намирали две статуи-колони с необичайно мощна хипнотична сила и гигантски размер. Едната от тези статуи-колони отвътре била куха; обвивката, обграждаща кухото пространство, тоест целия материал, от който била направена статуята, бил напълно еластичен. При натискане на статуята в мястото на натиска се образувала вдлъбнатина, но трябвало само да престане натиска и формата се възстановявала. Цялата статуя-колона била направена по такъв начин, че в най-голяма степен е била обхваната главата; когато човек се приближавал до статуята, той имал следното усещане: силите се устремявали от главата в гигантското тяло. Защото, разбира се, той не е можел да види вътрешното пространство, той е можел да го усети само при натискане. И ученика са го поощрявали да натиска. Той имал чувството, че силите на главата се излъчват по цялото останало тяло, че в тази статуя главата значи всичко.

С голяма доза сигурност допускам, скъпи мои приятели, че ако съвременният човек в нашата сегашна ежедневна проза на живота би застанал пред тази статуя, едва ли би бил способен да преживее нещо друго, освен абстрактни идеи за нея. Това наистина е така. Но съвсем друга работа е, отначало да преживееш цялата мощ на илюзиите и заблужденията със своето вътрешно същество, душа и дух, пък и с кръвта и нервите, а след това да преживееш сугестивната мощ на подобна гигантска фигура.

Статуята е била от мъжки пол. Редом с нея стояла друга статуя, от женски пол. Тя не е била куха. Била е направена не от еластичен, а от пластичен материал. Когато ученик натискал тази статуя, - отново го подбуждали да направи това, - той нарушавал формата. Образувала се вдлъбнатина в тялото.

След като ученикът се убеждавал, как при едната статуя, по силата на нейната еластичност, формата и винаги се възстановява и как другата статуя се деформира при натиск, и след някои други неща, за които ще говоря, той напускал това място и го въвеждали тук отново, едва след като всички нарушения, които той е направил на пластичната, нееластична женска фигура, бивали отстранени и статуята отново се оказвала неповредена. Благодарение на цялата подготовка, през която ученикът преминавал, - аз мога да я дам само схематично, - той имал във връзка със статуята с женска природа дълбоко вътрешно преживяване в цялото си същество – тяло, душа и дух. Това вътрешно преживяване е било, разбира се, вече подготвено в него от по-рано, но се проявявало в пълна мяра чрез хипнотичното влияние на статуите. В него възниквало чувство на вътрешно вцепеняване. Това действало в него така, че той виждал своята душа напълнена с  имагинации. И тези имагинации били картини на снежна зима, картини, изобразяващи зима на Земята. Така ученикът се довеждал в духа до съзерцание на зимното – отвътре навън.

А във връзка с другата, мъжка статуя, той имал друго преживяване. Той чувствал, като че всичко живо в него, което обичайно бива разпределено по цялото тяло, е влязло в кръвта му, като че кръвта му е била пронизана от сили и иска да изхвърчи през кожата му. Тогава когато пред едната статуя той чувствал, че се превръща в обледенен скелет, пред другата чувствал, че всичко живо в него прегаря в топлина и той живее в силно опъната кожа. И това преживяване на вътрешността на човека, искаща да излезе от кожата, позволявало на ученика да получи ново озарение. Той е можел да си каже: сега ти чувстваш, какъв би бил, ако от всичко, което го има в Космоса, върху теб би действало само Слънцето. По такъв начин той се учил да познава дейността на Слънцето в Космоса и това, как дейността му е разпределена в Космоса. Той се учил да познава отношението на човека към Слънцето. И той узнавал, че причината за това, човек в действителност да не е такъв, какъвто се е усещал под хипнотичното влияние на слънчевата статуя, е била, че други сили, действащи от други места в Космоса, преобразуват тази дейност на Слънцето. По такъв начин ученикът се е учил да изживява себе си в Космоса. А когато ученикът е изпитвал хипнотичното влияние на лунната статуя, когато в него е възниквал сковаващия студ на вцепеняването и вътрешното преживяване на зимния ландшафт (в случая със слънчевата статуя той е преживявал в духа летния ландшафт), тогава той чувствал, какъв би бил, ако биха съществували само лунни влияния.

Какво в действителност знае човек за света в наши дни? Той знае, да кажем, че цветът на цикорията е син, че розата е червена, небето-синьо и т.н. Но тези факти не оказват силно и проникновено впечатление върху него. Това са само съобщения за нашето близко обкръжение. Ако човек иска да знае тайните на Космоса, тогава той трябва да стане с цялото си същество и в голяма степен сетивен орган. Благодарение на хипнотичното влияние на статуята на Слънцето цялото същество на ученика се съсредоточавало в циркулацията на кръвта. Той се учил да се познава като слънчево същество, когато преживявал вътре в себе си това хипнотично влияние. Той се учил да познава себе си като лунно същество, преживявайки хипнотичното влияние на лунната статуя. И тогава той би могъл да разкаже от тези вътрешни преживявания, които е получил, как Слънцето и Луната действат върху човешкото същество, също както ние сега можем да кажем от опита на нашето зрение, как действа розата върху нас, или от опита на нашия слух да кажем за действието на звука ми-бемол и т.н. Така учениците в тези мистерии преживявали чак до следатлантските времена, как човек е включен в Космоса. Това е било за тях непосредствено преживяване.

Това, което ви разказах днес, е само кратко въведение в тези грандиозни преживявания, които се получавали в мистериите на Хиберния, продължили чак до първите векове на християнската ера. Това е било космическо преживяване – преживяване на Слънцето и преживяване на Луната.

В мистериите на Ефес и Мала Азия ученикът преминавал през преживявания от съвсем друг вид. Там той преживявал по много силен начин, с цялото си същество това, което впоследствие намерило като парадигма израз в началните думи на Йоановото Евангелие: "В началото бе Словото. И Словото беше у Бога. И Словото бе Бог."

В Ефес ученикът се довеждал не до две статуи, а до една, известна като Артемида Ефеска. Отъждествявайки се – както казах вчера - с тази статуя, която е въплъщавала пълнотата на живота, жизненото пълнокръвие, ученикът си е прокарвал път в космическия етер. С цялото си вътрешно възприятие и преживяване той се е издигал от обикновеното земно съществуване до преживяване на космическия етер. И това е довеждало до ново знание. Преди всичко му се съобщавала истинската природа на човешкия език. А след това, изхождайки от човешкия език, тоест от човешкия образ на космическия Логос, на ученика се показвало, как космическото Слово тъче и управлява във Вселената.

Повтарям, мога да описвам тези неща само в общи линии – това, как са протичали. Вниманието на ученика се заостряло към това, което става, когато човешкото същество говори, когато то оставя печата на своето слово в изходящото дихание. Ученикът се довеждал до преживяване на това, което човекът със своята вътрешна деятелност въплъщава в живота, - което става във въздушната стихия; а после на това, как два далечни процеса се съединяват със ставащото в елемента въздух.

Представете си, че тук имаме издишан въздух, в който са запечатани някакви думи, произнесени от човек (виж рис. на стр. 44, дясната част, светло-синя с червена линия). В същото време когато това дихание, оформено в думи, се устремява от гърдите навън, ритмическата вибрация се спуска надолу и преминава по целия течен елемент, проникващ човешкия организъм (жълто, вода). Така, че в момента на говора човек има на нивото на гръкляна, неговия речеви орган, въздушни ритми. Но заедно с речта става и вълнообразно издигане и кипене на цялото течно тяло в човешкото същество. Течността, намираща се в човека под речевата зона, започва да се движи и вибрира в резонанс. Ето какво означава всъщност това, че когато говорим, речта ни е съпроводена от чувство. Ако водният елемент в човешкото същество не вибрира в резонанс по подобен начин, речта ще излиза от него неутрално, индеферентно, човек няма да пронизва речта си с чувство. А нагоре, по направление на главата, се издига топлинен елемент (червено), и думите, които отпечатваме във въздуха, съпровождат устремяващите се нагоре вълни топлина, които пронизват главата и дават на нашите думи възможност да се съпровождат от мисъл. И така, когато говорим, имаме три неща: въздух, топлина и вода или течност.

Този процес, който дава пълна картина на това, което живее и струи в човешката реч, се е приемал от учениците в Ефес за изходен пункт. Тогава им ставало ясно, че ставащото в човешкото същество е антропоморфизиран космически процес и че някога, в отдалечените времена, самата Земя е действала по подобен начин. Само че тогава това е бил не въздушният, а водният елемент, течният елемент, (лява част на рисунката, синьо), - който описах вчера като летящ течен белтък, притежаващ вълнообразно движение и кипене. Някога в човека, когато е говорил, в излизащия дъх вместо въздух е имало летлив течен елемент - белтък, който е обкръжавал Земята в качеството на атмосфера. И както сега въздухът преминава в елемента на топлината, така белтъкът отгоре преминавал в нещо като въздушен елемент (в ляво, светло-синьо), а отдолу в нещо като земен елемент (светло). И също както в тялото ни възникват усещания благодарение на течния елемент, така и в Земята  се зараждат земни образувания, земни сили, - всичко това, което действа вътре в Земята. А горе, във въздушния елемент, възникват тъчащи космически мисли, творчески действащи в земното.

Величествено и мощно е било впечатлението, което човешкото същество е получавало в Ефес, когато му показвали, как в собствената му реч живее микрокосмически отзвук на това, което някога е било макрокосмическо. И когато ученикът в Ефес говорел, той чувствал идващото при него чрез преживяване на речта проникновение в дейността на космическото Слово. Той можел да възприема, как космическото Слово привежда в движение летливо-течния елемент, придавайки му движение, пълно със смисъл и важност; той виждал също, как Словото възлиза нагоре - към творческата космическа мисъл, и надолу - към зараждащите се земни сили.

Така ученикът си прокарвал път в космическото, учейки се на правилно разбиране на това, което е било в собствената му реч. "Вътре в теб се намира човешкият Логос. Човешкият Логос действа чрез теб по време на твоя живот на Земята. Ти, като човек, си човешки Логос (защото чрез това, което се устремява надолу в течния елемент, ние, като хора, се формираме от речта; докато чрез това, което се устремява нагоре, ние притежаваме човешко мислене по време на земния си живот. И ако в теб човешката същност е микрокосмически Логос, то някога в началото на началата е бил Логоса, и Той е бил с Бог, и Сам е бил Бог".

В Ефес са получавали дълбоко разбиране на това, защото разбирането се придобивало вътрешно и чрез човешкото същество.

Разглеждайки личност, подобна на тази, която е известна под името Гилгамеш, трябва да помните, че целият и живот е протичал в тесния кръг на мистериите, защото цялата култура, цялата цивилизация в древните времена произлизала от мистериите. Затова, когато изричам името "Гилгамеш", вие трябва да гледате на него – доколкото той е живеел в Ерех - не като на лично посветен в мистериите на Ерех, но като на жител на цивилизация, пронизана от преживявания, обусловени от току що описаното отношение на човека към Космоса. След това, по време на поклонничеството на Запад, тази личност имала преживяване, което и позволило непосредствено да се запознае ако не със самите Хибернийски мистерии, - тя не се задълбочила толкова, - то с това, което се култивирало в клона на Хибернийските мистерии, намиращ се, както съм ви казвал, на мястото на днешния Бургенланд. Това, което Гилгамеш получил там, живеело в неговата душа и продължавало да се развива в живота между смъртта и новото раждане; а в следващия земен живот той преживял в Ефес задълбочаване на душата.

Задълбочаване на душата преживели и двете индивидуалности, за които говорихме. Това е било, все едно огромна вълна се надигнала от дълбините на цивилизацията от онези времена и се стоварила върху душите на тези двамата. Те преживели в жива и наситена реалност това, което в следомирова Гърция е било само прекрасен отзвук на нещо отминало.

Именно в Ефес е можело да имаш, като че закъсняло преживяване на всичко това. Ефес е бил това място, където също живял Хераклит и където толкова много от древната реалност е можело все още да бъде преживяна даже в късната гръцка епоха чак до VI-V век пр.Р.Х. В Ефес все още е можело да се има усещане за цялостната реалност, в която някога е живеел човек, - в онези дни, когато той още е имал непосредствено отношение към божествено-духовното, когато Азия е била за него само най-ниското от небесата, когато той още е имал връзка  с висшите небеса, обемащи низшето. В онези далечни времена човек преживявал в Азия присъствието на природните духове, а по-високо – присъствието на Ангелите, Архангелите и т.н., а още по-високо – на Властите и останалите йерархии. И може да се каже: доколкото вече в самата Гърция са останали само отзвуци на предишната реалност и това, което е било действителност, се трансформирало в образите на героите от легендите (в които, обаче, все още ясно се забелязвали знаци от изначалната реалност); доколкото в Гърция драматичният елемент на изначалната реалност е придобил живот в Есхил, - то в Ефес, собствено, е оставала възможност за това, че при потапяне в дълбоката тъмнина на мистериите  човек да усети отзвуци от тази древна реалност, когато още е живеел в непосредствена взаимовръзка с божествено-духовния свят. Главна особеност на гърка е било това, че той взел древното преживяване на Космоса от човека и го потопил в мита, в прекрасното, в стихията на изкуството, преобразувайки го в образи, които му се стрували по човечни и близки.

Сега трябва да се обърнем към времето, когато, от една страна, гръцката цивилизация достигнала върха си, когато гордо нанесла в персийските войни сякаш последен удар по древната азиатска реалност, а от друга – Гърция вече започвала да клони към упадък. Ние трябва да си обрисуваме, какво е трябвало да преживява човека от тази епоха, ако още е носил в душата си ясен отзвук на това, което някога е било божествено-духовна земна реалност в тялото, душата и духа на човека.

Ще видим, как Александър Велики и Аристотел живеели в свят, не напълно пригоден за тях, - в свят, който всъщност крие за тях голяма трагедия. Работата е там, че Александър и Аристотел стояли в съвсем друго отношение към духовното от заобикалящите ги. Защото макар и за тях да не може да се каже, че особено се интересували от Самотракийските мистерии, те, въпреки това, чувствали душевна близост с това, което е ставало с Кабирите в тези мистерии. Честно казано и в средните векове е имало хора, които разбирали, какво значи това. Съвременните хора имат съвсем лъжливи представи за средновековието. Те не разбират, че чак до XIII и XIV век са съществували личности във всички съсловия, които са имали ясен духовен поглед, - във всеки случай, в тази област, която в Древния Изток са наричали Азия. "Песента на Александър", * написана от един свещеник, се явява много важен документ на късното средновековие. В сравнение със съвременните исторически данни за деянията на Александър и Аристотел, поемата на Лампрехт, създадена някъде в XII век, представя грандиозна концепция, родствена на древното разбиране за това, какво е дошло чрез Александър Велики. /*Лампрехт - църковник, френски свещенослужител; поемата е написана около 1125 г., всемиров епос, - цветен епизод - виж сборник писма на Александър до майка му и Аристотел (стихове 5004-5205)./

Вземете например, откъса от поемата, където се дава следното удивително описание: "С идването на пролетта вие отивате в гората и попадате на поляна, където цъфтят цветя и слънцето е разположено така, че сянката пада от дърветата върху цветята. И тогава вие можете да видите, как през пролетта в сянката на дърветата духовете – деца на цветята – излизат от цветовете и играят хора на поляната. " В това описание на Лампрехт можем отчетливо да възприемем  отблясък на древното и истинно преживяване, все още достъпно за хората от онова време. Те не са влизали в гората говорейки прозаично: тук има трева, а там цветя, а ето там дървета; ако са се приближавали до гората, а слънцето е греело между дърветата и сянката им е падала върху цветята, то в тази сянка се появявал от цветята цял един свят от техни обитатели, - обитатели, които реално им се появявали, преди да навлязат в гората. Защото влизайки в гората, те възприемали други стихийни духове. Това хоро на цветните духове се явявало на свещеник Лампрехт и на него особено му харесвало да го описва. Това е наистина многозначително, скъпи мои приятели: Лампрехт даже в XII, в началото на XII век, желаейки да опише походите на Александър, навсякъде ги пронизва с описания на природата, които съдържат откровения за стихийните царства. В основата на неговата "Песента на Александър" е стояло такова съзнание: "За да опишем това, което е ставало някога в Македония, когато Александър е започнал своите походи в Азия, наставляван от Аристотел, ние не можем просто да описваме прозаично Земята като рамка на тези събития; не, описвайки ги достоверно, ние трябва да включим тук, наред с прозаичното описание на Земята, царствата на елементарните същества".

Какъв контраст със съвременна книга по история, която, разбира се, е напълно приспособена за нашето време! Там вие ще прочетете, как Александър, въпреки съвета на своя учител Аристотел, замислил да поеме върху себе си мисията за присъединяването на варварите към цивилизованото човечество, привеждайки, така да се каже, към общ културен знаменател цивилизованите гърци - елини, македонци - и варварите. Това, несъмнено, е напълно убедително за съвремието. Но каква детинщина е това в сравнение с истината! От друга страна, ние получаваме грандиозно впечатление, когато гледаме картината на походите на Александър, дадена ни от Лампрехт, който им приписва съвсем друга цел. Ние чувстваме, че това, което аз описвах като навлизане на природно-елементарните царства, на духовното във физическата природа, - е било необходимо само в качеството му на встъпление. Защото, каква е целта на Александровите походи в "Песента на Александър"  от Лампрехт?

Александър идва до вратите на рая! Макар и това да е изразено на християнския език от онова време, в голяма степен то съответства, както ще ви покажа, на истината. Защото походите на Александър не били предприети само заради завоеванията, още по-малко пък за присъединяването на варварите към гърците, въпреки съвета на Аристотел. Не, те са били проникнати от истински високодуховна цел. Импулсът за тях е произтичал от духа. Ние четем за тях в поемата на Лампрехт, който с огромно въодушевление петнадесет столетия след смъртта на Александър разказва тази героична история. Той разказва за това, как Александър приближил вратите на рая, но не могъл да влезе в него, защото, както казва Лампрехт, в рая може да влезе само този, който притежава истинско смирение, а Александър, живеейки в дохристиянската епоха, още не е можел да го притежава. Истинско смирение на човечеството е можело да донесе само християнството. Въпреки това, ако възприемем тези неща без предразсъдъци, а с открит ум, ще видим, как Лампрехт, християнският свещеник, още е усещал нещо от трагедията на Александровите походи.

Не без умисъл ви говорих за  "Песента на Александър". Защото сега няма да се учудите, ако започнем с походите на Александър, за да опишем, какво е станало преди и какво после в историята на западното човечество в неговата връзка с Изтока. Защото стоящото в основата на тези неща усещане, както видяхме, е било все още широко разпространено в сравнително късен период на средновековието. И не само като общо усещане: то е съществувало в толкова конкретна форма, че е могла да възникне "Песента на Александър", описваща с удивителна драматическа сила събития, станали благодарение на двама души, които охарактеризирах. Значението на този момент в историята на Македония се простира, от една страна, далеч в миналото, а от друга – далеч в бъдещето. Важно е да се разбере, че всемирно-историческият трагизъм осеня всичко, което е свързано с Аристотел и Александър. Даже външно трагизмът се проявява. Това е видно ето от какво, скъпи мои приятели. Предвид особените обстоятелства – съдбовни за световната история – само най-незначителна част от съчиненията на Аристотел е стигнала до Западна Европа и по-нататък се изучавала и съхранявала от Църквата; фактически това са били само съчинения по логика и съчинения, облечени в логическа форма.

Но сериозното изучаване на малкото останало, съхранило се от естественонаучните съчинения на Аристотел, показва, какво мощно виждане на връзките на Космоса с човешкото същество е притежавал той. Позволете ми да ви обърна внимание на следното.

Говорим в наше време за земни стихии: воден, въздушен, огнен или топлинен елемент, а след това за етер. Как Аристотел изобразява всичко това? Той описва Земята, твърдата, здрава Земя (виж рис., светлото ядро); течната Земя, водата (светло-червено); след това въздуха (синьо); и всичко е пронизано и обкръжено от огън (ярко-червено). Но за Аристотел "Земя" в този смисъл се простира до Луната. А от Космоса, простирайки се от звездите до Луната, - не в сферата на Земята, както е казано, а само до Луната, - идва към нас, като че от Зодиака, от звездите - етер, изпълващ космическото пространство (светлото по периферията). Етерът се простира надолу чак до Луната.

Ерудитът може да прочете всичко това в книгите, написани за Аристотел. Но сам Аристотел постоянно е повтарял на своя ученик Александър: този етер, който се е отделил извън сферата на земната топлина, - светлинният етер, химическият етер и жизненият етер, - е бил някога съединен със Земята. Той е достигал Земята. А с отделянето на Луната на ранните стадии на еволюция етерът се отделил от Земята. И затова всичко, което ни заобикаля в пространството като мъртъв свят, - така е протичало Аристотелевото назидание към Александър, - не е проникнато от етер. Но с идването на пролетта растенията, животните и човешките същества се възраждат на Земята  за нов живот; тогава елементарните духове отново свалят етера от сферата на Луната в тези новородени същества. Така, че Луната е формовчик и ваятел на съществата.

Стоейки пред огромната женска фигура в Хибернийските мистерии, ученикът е имал много ярко преживяване на това, че етерът в действителност не принадлежи на Земята, но ежегодно се сваля тук от елементарните духове за нуждите на разцъфтяващия живот. И така е било и за Аристотел. Той все още е имал дълбоко проникновение за връзката на човешкото същество с Космоса. Неговият ученик Теофраст* е попречил съчиненията, които трактуват тези неща, да стигнат до Запада. Обаче някои от тях достигнали Изтока, където още се пазело разбирането на такива истини. Оттук те били пренесени от евреите и арабите през Северна Африка и Испания в европейския запад, където се сблъскали, така, както вече описах, с влиянията на Хибернийските мистерии, доколкото те се изразявали в цивилизацията и културата на тези народи. /*Теофраст, 390-305 пр. Р.X. - ученик на Аристотел, наречен наследник на Аристотел в качеството му на ръководител на атинската школа на перипатетиците./

Но всичко това, което ви описах, е било не повече от отправна точка за учението, което Аристотел предал на Александър. Това  учение изцяло се отнасяло до вътрешното преживяване. Бих могъл накратко да го опиша примерно така: Александър се учел от Аристотел да разбира това, как земният, водният, въздушният и огнен елемент, живеещи извън човека в заобикалящия свят, живеят също вътре в самото човешко същество, във връзка с което, то се явява микрокосмос. Той изучавал, как в костите на човешкото същество живее земният елемент и как в циркулацията на кръвта и във всичките му течности и сокове живее водният елемент. Въздушният елемент се проявява във всичко, което се отнася до дишането и динамиката на дишането - речта, а огненият елемент живее в мислите на човека. Александър притежавал още и съзнателно виждане на живота в елементите. И ръка за ръка с това преживяване на живота в елементите вървяло също и преживяването на близко и интимно отношение към Земята. В наши дни, пътешествайки на изток, запад, север и юг, ние не забелязваме какво при това се устремява в нашето същество (защото забелязваме само това, което възприемат нашите сетивни органи). Така, ние виждаме само това, което възприемат наличните в нас твърди (земни) субстанции, а не това, което възприемат другите стихии, присъстващи в нашия организъм. Но Аристотел е учил Александър примерно така: когато се придвижваш по Земята  на изток, ти постепенно проникваш в елемент, който те изсушава. Ти проникваш в сухота (виж. рис. на стр. 51).

Под това не трябва да се разбира, че ако човек отива в Азия, то ще бъде напълно изсушен. Ние се сблъскваме тук, разбира се, с такива въздействия, които Александър е могъл да усеща в себе си, след като е получил ръководство и указания от Аристотел. Той е можел да усеща, когато е бил в Македония, следното: аз имам в себе си някакво малко количество влажност, което намалява при напредване на изток. По такъв начин, в своите странствания по Земята  той е възприемал нейната конфигурация така, както вие можете чрез докосване да възприемете някаква част на тялото, - да кажем, леко прокарвайки ръка по някои части на човешкото тяло, да възприемем разликата между нос, очи и уста. Такава личност е могла да възприема разликата между преживяването, което е възниквало в нея, когато тя е отивала в сухостта и преживяването, което е имала от друга страна, при отиване на запад и постепенно навлизане във влажността.

Други диференциации човек все още преживява и до ден днешен, макар и грубо. В северно направление той преживява хлад; в южно – топлина, огнения елемент. Но взаимодействието на влажност и хлад по направление северо-запад той вече не преживява. Аристотел пробудил в Александър всичко това, през което преминал Гилгамеш, когато възприел в непосредствено вътрешно преживяване това, което се усеща по направление северо-запад в промеждутъчната зона между влажност и хлад: водата. Човек, подобен на Александър, не само не е можел да се изрази така, но и наистина не е говорил така: тук минава пътят за северо-запад. Вместо това той е казвал: този път минава там, където преобладава елементът вода. В промеждутъчната зона между влажност и топлина е разположен елемент, в който преобладава въздух. Такова е било учението в древногръцките Хтонически мистерии и в древните Самотракийски мистерии,* и на това е учил Аристотел своя най-близък ученик. А в зоната между хлад и сухота, - тоест по направление от Македония към Сибир, - у човека е било преживяване на този регион от Земята, където е преобладавала самата земя, земното, - стихията земя, твърдостта. В промеждутъчната зона между топлина и сухост, тоест по направление към Индия, се е преживявала област от Земята, където е управлявал огненият елемент. Затова ученикът на Аристотел, сочейки на северо-запад, казвал: там аз чувствам дейността на духовете на водата; сочейки на юго-запад, казвал: там чувствам духовете на въздуха; сочейки на северо-изток, е виждал там да действат основно духовете на земята; сочейки на юго-изток, в посока към Индия, е виждал действието на духовете на огъня, виждал ги е там в собствената им стихия. /*Виж лекциите от 14 и 21 декември 1923 г. във "Форми на Мистериите" (GA, том 232)./

И в заключение, скъпи мои приятели, можете да почувствате дълбоката, тясна връзка между природно и морално, когато ви кажа, че Александър е говорил по следния начин: аз трябва да напусна хладно-влажната стихия и да се насоча към огнената, - аз трябва да предприема поход към Индия. Това е бил начин на изразяване, тясно свързан както с природното, така и с моралното. По-подробно ще разкажа за това утре. Днес бих искал да ви дам картина на това, което е живеело в онези времена; защото във всичко, което е ставало между Аристотел и Александър, можем да видим също отражение на огромния и мощен напредък, който станал в световната история. В онези времена още е било възможно по интимен начин да се говори на учениците за великите мистерии от миналото. А след това човечеството започнало да възприема преимуществено логиката, абстрактното знание, категориите, и отхвърлило всичко останало. Затова ние трябва да виждаме в тези събития проява на огромния, дълбок напредък в историческото развитие на човечеството и решаващ момент в хода на цялата европейска цивилизация в нейните връзки с Изтока.