ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

21 декември 1923 г.

В течение на последните седмици говорих тук за различни видове Мистерии. Предприехме особен опит да проникнем с поглед в тези Мистерии, които в качеството на последни велики Мистерии непосредствено свързвали човешкото вътрешно същество с природния живот, с духа на природното битие. Това бяха Мистериите на Хиберния. Ние видяхме как, благодарение на наблюдението в самия човек, наблюдение, което е било обаче съвсем интимно, на духовната природа, даже на индивидуалната, личностна природа, гръцките Мистерии са прониквали във вътрешното същество на човека. Можем вече да кажем: както във външната природа различни области на Земята дават една или друга растителност, така и в течение на развитието на човечеството по най-различни места на Земята се проявяват разнообразни влияния от страна на духовния свят върху хората.

Преминавайки на Изток, което в историческа връзка ще направим в следващите дни, бихме намерили нещо различно в Мистериите. Обаче днес имам - доколкото все още не всички слушатели са се събрали - да добавя нещо към вече разгледаното и после ще започнем нещо ново.

Може да се каже: когато се гледа назад към човешкото развитие, пред имагинативното съзнание с цялата си яснота се появява тричленното развитие. Аз казвам: с цялата яснота пред имагинативното съзнание, защото ако разпрострем епохата, за която ще стане дума, далеч назад в по-ранните времена, а също и напред в бъдещето, тогава, разбира се, ще получим доста повече епохи. Обаче днес ще разгледаме от определена гледна точка средните стадии в развитието на човечеството, появяващи се с цялата си яснота именно пред имагинацията, а не пред инспирацията.

Чак до египетския период, за човечеството, за съзнанието на онова време, както на африканско-европейските народи, така и на азиатските народи, въобще не е съществувало това, което днес наричаме вещества.

За съзнанието на човечеството не са съществували даже външните груби вещества, да не говорим пък за абстракциите, които днес обозначаваме като въглерод, водород, сяра и т.н. Тези неща не са съществували, а всичко това, което се разстилало във външната природа, непосредствено се разглеждало като тяло на божествено-духовните същности, откриващи се в цялата природа. Сега ние ходим в планината, стъпваме по камъните, вземаме ги в ръце, виждайки в тях някаква безучастна субстанция. В съзнанието ни въобще не влиза това, което е влизало в съзнанието на древния египтянин, древния човек от Изтока.

Сега, разглеждайки човешкия палец, ние не го възприемаме като нещо безразлично. Разглеждаме го като нещо, което се отнася към целия човешки организъм. И гледайки например показалеца на човека, можем само да кажем: това е част от единния организъм.

Така е било в древния Египет и при древните хора от Изтока. Когато те стъпвали на някакъв камък, вдигали някакъв камък, за тях това не е бил някакъв безразличен камък, както сега за нас; за тях това не е била въобще обикновена земна субстанция, а част от божественото тяло, каквато е била за тях Земята. И така, както ние сега в своето съзнание се отнасяме към кожата на човека, така и древните се отнасяли към външната повърхност на Земята. Когато днес се приближим към някакъв човек и благодарение на едни или други обстоятелства, излизащи пред нашето съзнание, той ни напомня на друг познат ни човек, който може би сега не се намира тук, тогава в съзнанието ни непосредствено идва: тези двамата имат една плът и кръв, те по определен начин са единни телесно. А когато древният грък или човекът от древния Изток вдигал взор към Марс, Юпитер или Сатурн, а после го обръщал към Земята, тогава в тази Земя той виждал на първо място божественото тяло на Бога на Земята и в същото време в тази Земя виждал сестра или брат на другите планети, кръжещи около Земята - Юпитер, Марс, Сатурн.

И по такъв начин древните са имали нещо напълно ду-шевно-духовно в усещането на целия Космос и в усещането на Земята като част от този Космос. Във вашето вътрешно същество трябва действително дълбоко да си представите, че това е означавало за душите съвсем друго нещо от това, което човек усеща днес. Да виждаш в Земята божествено тяло, сестрински член в тялото на всички други планети от мировата система - това вече значи нещо. Защото за древните Вселената е била изпълнена с Богове. Пълна с Богове за тях е била не само цялата Земя: с Богове е бил пълен и всеки отделен член на великото планетарно мирово тяло, на тези планетарни същности. В камъните и дърветата, в реките и скалите, в облаците и мълниите виждали някакви духовно-божествени същества. Такова съзнание е било пробудено в широки кръгове от земното население и това съзнание се задълбочавало в различните видове Мистерии, съществуващи тук и там по Земята.

Когато в гръцкия живот се приближим към времето, когато външнополитическото величие на Гърция залязло в някакъв хаос на народите и на сцената излизат македонците, тогава откриваме как всъщност нещо се е вляло в човешкото знание, в човешкото познание, с което миналия път тук се запознахме, под формата на аристотелизъм, което Александър Велики в духовен смисъл направил задача за своя народ. Когато разглеждаме македонците, които, от една страна, са кулминация, а от друга - упадък на Гърция, виждаме, противно на това, което ни предлага външната история, която всъщност представлява установена басня, в подосновите на съзнанието се проявява импулс, излизащ от Мистериите, до които много близо е стоял Аристотел, макар и външно той никога да не е говорил за това. Това са били Мистериите, които в най-широк смисъл с цялата си жизненост са будили в своите слушатели съзнание, че целият свят е теогония, развитие на Богове, че светът има съвсем илюзорен образ, ако се счита, че нещо друго, освен Богове, се развива в света. Боговете представят чрез себе си същностното в света; Боговете имат преживявания в този свят; Боговете извършват действия. Това, което се вижда като облаци, което се чува като гръм, което се възприема като мълнии, което на Земята се възприема като река и планина, което на Земята се възприема в минералното царство, всичко това са откровения, изражения на съдбата на Боговете, скрити зад тях. Също и това, което външно е в облака, в мълнията и гърма, в дървото и гората, в реката и планината, не е нещо друго, а животът на Боговете, които пребивават навсякъде, откривайки се по такъв начин, както кожата на човек изявява вътрешната му душевност. А ако Боговете са навсякъде, тогава следва да се различават - така са учили учениците в Мистериите от северна Гърция - малки Богове, които са отделните същества в природата и нейните процеси и велики Богове, проявяващи се като същност на Слънцето, Марс, Меркурий и нещо четвърто, което не е можело да се направи външно видимо, представяйки го като образ или някаква форма. Това са били великите Богове, великите Богове на планетите, тези велики Богове на планетите, към които се обръщали така, че взорът на човека се отправял в мировото пространство, при това не само очите му, но и сърцето му е трябвало да вижда това, което е живеело в Слънцето, Марс и Меркурий, но което живее не само в това малко кръгче в мировото пространство, а живее навсякъде в него, и което преди всичко напира към човека. И после, след като отначало в ученика от северните гръцки Мистерии е бивал пробуден, бих могъл да кажа, величественият импулс чрез това, че взорът му е бил отправен към самите сфери на планетите, после взорът му толкова човешки се задълбочавал, че очите му в определена степен се обхващали от сърцето и той започвал да вижда душевно. Тогава ученикът разбирал защо на олтара пред него поставяли три символично оформени стомни.

Веднъж използвахме имитации на тези стомни в едно евритмично представление на «Фауст»; и такива, каквито изглеждаха тогава, такива са били тези стомни в самотракийските северно-гръцки Мистерии. Но същественото е било, че с тези стомни в цялата им символична форма се извършвало свещенодействие, жертвено действие. В тези стомни извършвали нещо като свещено кадене с тамян, извършвали изгаряне, димът се стелел навън и в кълбящия се дим извършващият службата отец с мантрическа сила изричал три думи, за които ще говорим утре сутрин, и от тези димящи стомни се появявали фигурите на трима Кабири[1]. Те се появявали благодарение на това, че човешкото дихание, издишвано през мантрически-те думи формирало и предавало своята форма на кълбящата се и издигаща се субстанция, добавена в символичните стомни. В същото време, когато ученикът по такъв начин се учил да чете в своето собствено дихание, вдишването и издишването, в същото време когато се учил да чете това, което вписвало диханието му в дима, тогава едновременно той се учил да разбира какво са му говорили изпълнените с тайни планети от вътрешността на далечната Вселена. Защото сега той знаел: както единият от Кабирите се образувал благодарение на мантрическото слово и неговата сила, по такъв начин е бил образуван в действителност Меркурий; както се образувал вторият Кабир, така е било в действителност и с Марс; както се образувал третият Кабир, така е било в действителност и с Аполон, със Слънцето.

И когато се разглеждат тези фигури - които, за съжаление, се разглеждат в галериите за късно-гръцка пластика като нещо, извинете ме, че се изразяват така радикално, от модно списание и които са на голяма почит, защото човек си няма никаква представа за това, откъде са произлезли, - когато тези фигури на някакъв Аполон, някакъв Марс, някакъв Меркурий се разглеждат с гьотевски поглед, с погледа, който Гьоте е използвал по време на своето италианско пътешествие, за да получи представа чрез тези фигури за това, какво собствено е било гръцкото изкуство в други произведения, които са загинали заедно с много друго, което в първите столетия след основаването на християнството е било подложено на страшно опустошение - когато по определен начин се прозрат тези късно-гръцки пластически фигури, от една страна, те по право се считат за велики, доколкото са служили тук за ориентири, а от друга - несправедливо е да се считат за велики, защото са само подражание на по-ранното. Когато се погледне назад към това, откъде са възникнали, се вижда как в древногръцкото време се пресъздавали жертвените откровения, които по-рано са били много по-величествени и великолепни, отколкото в Самотраки при Мистериите на Кабирите. Гледайки назад, ние виждаме времена, когато мантрическото слово се произнасяло в жертвения дим и се появявали истински образи на Аполон, Марс и Меркурий.

Това са били времена, в които човек не е говорил абстрактно: В началото беше Логосът, и Логосът бе у Бога, и Бог беше Логосът - това са били времена, когато човек е можел да говори нещо съвсем друго; тогава човек е можел да каже: в мен се формира издихание, и когато издиханието се образува по обичайния начин, то се оказва отражение на космическото творене, защото от жертвения дим той създава форми, представляващи за мен живи писмена, които ми откриват това, което искат да ми кажат планетарните светове.

Когато ученикът в Мистериите на Кабирите от Самотраки пристъпвал до вратите на тези места за посвещаване, тогава благодарение на обучението възниквало чувство: Да, сега влизам в това, което ми е закривало магическите действия на жертващия отец, извършващ тайнството. Защото «отец» наричали извършващия службата инициатор (посветения) в тези Мистерии. И какво е откривала на ученика магическата сила на тези извършващи службата отци? Чрез това, което Боговете са вложили в човека, чрез силата на словото жрецът маг и мъдрец вписвал в жертвения дим писмената, които изразявали тайните на Вселената.

Затова и ученикът, приближавайки вратите, казвал в сърцето си: Аз пристъпвам в това, което ми закриваше могъщия Дух, което ми закриваше великите Богове, тези велики Богове, които разкриват тайните на Вселената чрез жертвените действия на хората на Земята. С речта, която говорили там, и с писмената, които пишели, наистина се обхващал не само разумът на човека, но и целият човек. В Мистериите от Самотраки още е имало нещо от това знание, което сега е съвсем изтляло. Сега човек е твърде могъщ, за да изкаже истината за това какъв е на пипане кристалът на кварца, парче желязо, късче антимоний, какви са на пипане косата, човешката кожа, животинската козина, коприната, кадифето; това човек днес може да обхване със своите сетива. В Мистериите от Са-мотраки все още е имало нещо, благодарение на което човек в съгласие с истината е можел да каже, какви са на пипане Боговете. Защото чувството, осезанието все още е било надарено с това, което е притежавало до съвършенство в древността: усещането, духовното осезание на Боговете. И удивително е следното: трябва да признаем, връщайки се в древните времена, че хората наистина са можели да кажат: Чрез краищата на моите пръсти аз знам какви са Боговете на пипане. Обаче в тези самотракийски Мистерии е имало място друго изкуство на осезаване на Боговете. То се заключавало в следното: Когато магът-жрец произнасял словата в жертвения дим, правейки така, че думите да звучат по време на говора, докато издиша, той е имал в изходящото дихание чувство, което човек усеща, когато протяга опипваща ръка. Както когато с краищата на пръстите се опипват различни материи и при докосване знаем, че това е кадифе, а онова - коприна, козина на котка или човешка кожа, така самотракийският магически свещеник усещал по отношение на издишвания въздух; и той усещал издиханието, което изпускал в жертвения дим, като продължение на нещо, което произлизало от него самия: той усещал издиханието като някакъв орган на осезание, който отивал към дима. Той усещал дима. И в този дим той усещал вървящите срещу него насреща велики Богове, Кабирите; той чувствал в това как димът се формирал и как формите, които се образували тук, се приближавали отвън към издиханието, така че това издихание усещало: тук има изпъкналост, тук -ъгловатост, а тук - нещо ме хваща. Цялата божествена фигура на Кабира се осезавала в словото, облечено в издихание. Чрез речта, която е излизала от сърцето, самотракийският мъдрец е осезавал слизащите към него чрез жертвения дим Кабири, както бяха наричани великите Богове. И това е било някакво живо взаимодействие между Логоса в човека и Логоса навън, в мировото пространство.

В същото време, докато посвещаващият отец водил ученика към жертвения олтар и той постепенно научавал как може да се усеща чрез речта, колкото повече се придвижвал напред и привиквал към това усещане чрез думите, накрая стигал до стадий на вътрешното преживяване, в което той преди всичко имал ясно съзнание за това, как е образуван Меркурий-Хермес, как е образуван Аполон, как е образуван Арес-Марс. Ставало така, сякаш цялото съзнание на човека било изнесено от неговото тяло, сякаш това, което по-рано е било съдържание на главата, се намирало над главата, сякаш сърцето е било разположено на ново място, прониквайки от гърдите в главата. Тогава в този действително излязъл от себе си човек възниквало нещо, което вътрешно се оформило в думите: «Такъв те искат Кабирите, великите Богове». От този момент ученикът знаел как Меркурий живее в неговите крайници, Слънцето - в сърцето му, а Марс - в речта му.

Виждате ли, съвсем не само природни явления и същества във външния свят са се показвали на учениците в древните времена. Това, което се случвало пред тях, не било нито едностранно натуралистично, нито едностранно морално. То е било нещо, в което морал и природа се сливали в едно. Тайната на самотракийския свят била, че ученикът опосредствано е получавал съзнанието: природата е Дух, Духът е природа.

От тези времена, намерили последен отзвук в самотракийската служба на Кабирите, произтича прозрението, което свързва земните субстанции с цялото Небе. В древните времена при вида на червено-кафяв минерал с блясък на мед, при вида на нашата сегашна мед, не са казвали каквото се казва днес: това е мед, съставна част от Земята, защото тогава не са могли да мислят така. За древните медта е била не съставна част от Земята, а действие на Венера в Земята, което изразявало себе си навсякъде като мед. Земята има такива скални породи, като пясъчниците, съдържащи варовик, за да може да възприема в недрата си това, което Небето присажда на Земята. И както днес не можем да кажем, засаждайки семена в земята, че тези семена са израснали от Земята, така невъзможно е било тогава, гледайки повърхността на Земята и медната руда в Земята, да кажат: тази медна руда е съставна част на Земята. Би трябвало да се каже: Земята с нейния пясъчник и други скални породи е почва; металното, което се съдържа в нея, е посадено в нея от някоя планета. Това семе е посадено в Земята от планета. Всичко това, което по този начин е било на Земята, са виждали като импулсирано в Земята от Небето.

Когато днес имаме пред себе си Земята и изучаваме субстанциите й - вижте коя да е книга по минералогия или по геология, - тогава всичко се описва така, както се описва Земята. В древната наука не е било така. Тогава погледът блуждаел над Земята; но в същото време, когато виждали субстанциите, вдигали поглед към небето и в небето виждали същността на субстанциите. Само видимо лежат медта, цинкът и оловото в Земята. В действителност те са семена, които са били посадени в земното битие от небето по време на древното слънчево и лунно време.

Такова е било учението на Кабирите в самотракийските Мистерии и това, в края на краищата, е била атмосферата на знания, в която Аристотел и Александър Велики са били и която им е въздействала. По-късно е било положено началото на нещо съвсем друго.

Човечеството, по тяхно убеждение, се е спуснало не веднага от небето на Земята, а напротив, имало е промеждутъчен стадий в развитието през древните времена. В отзвуците от древните времена на Мистериите от Самотраки, желаейки да опишат металите в Земята или другите й субстанции, като например сяра или фосфор, описвали, собствено, небето, така, както описват растението, когато искат да опишат същността на семето. Защото имайки пред себе си семенце, е невъзможно да научим същността му без познание за растението. Какво бихте направили със семе, ако не знаете как изглежда растението? Какво искате да направите с медта, намираща се в Земята - казвали древните, - ако не знаете как изглежда Венера духовно-душевно-телесно там горе, на небето?

И от познание за небето постепенно, може да се каже, се образувало познание за въртенето на планетите, познание за атмосферата, в което вече не се разказвало, когато наблюдавали земното, за това какво са били звездите в своята същност, а при наблюдение на съществото на земята се казвало: там вътре живее, първо, това, което виждаме в твърдото на Земята; после там вътре живее това, което виждаме в склонната към формата на капката течност; вътре още живее това, което се стреми към разпространение във всички страни, което е въздухообразно, което в човешкия организъм например живее в дишането и речта. И накрая, там вътре живее огненото, което се е разтворило в отделните същества по такъв начин, че от разкъсаните, разпръснати части може да възникне новото. Елементите живеят във всяко земно образувание.

Както преди, в древните Мистерии, хората са виждали в солите нещо старомодно космическо, формирано обаче в земни условия, което Майката-Земя е носела срещу металите, те виждали меркуриевото във всичко това, което, изхождайки от Вселената, е трябвало да стане метал.

И колко детинско е, когато днес хората започват да дават описание на това, което още в средновековието се представяло като Меркурий! Зад всички описания винаги на заден план стои фактът, че като Меркурий в Средновековието са обозначавали нещо подобно на живак, или изобщо някакъв отделен метал. Но това въобще не е така. Меркурий се явява всеки метал, доколкото този метал стои под влиянието на целия Космос. Защото какво би била медта, ако Космосът действаше върху този метал само от своята периферия? Медта би била също така капкообразна, както и живакът. Какъв би бил калаят, ако би действал само Космосът? Калаят също би бил така капкообразен, както живакът. Какво би било оловото, ако би действал само Космосът? Оловото би било капкообразно. Всеки метал, когато би действал само Космосът, би бил живак. Всички метали са Меркурий, доколкото в тях действа Космосът. А действителният сегашен живак, който на Земята приема формата на капка, какво тогава е той? Виждате ли: другите метали, да кажем, олово, мед, калай, желязо, са произлезли от формата на капката. Когато цялата Земя още се е намирала под въздействието на сферичния Космос, всички метали са били Меркурий. Те произлезли от меркуриевата форма; сега са кристализирали в други форми. Само живакът в днешен смисъл е останал на тази степен.

Какво са казвали древните и какво са казвали средновековните алхимици за този сегашен живак? Те са казвали: медта, оловото, желязото, калаят са добри метали, които са прогресирали съгласно предопределението си; живакът е Луцифер сред металите, защото той е спрял на предната степен на формиране. В древните времена е било така, че като са говорели по такъв начин за земното, са говорели в действителност за небесното.

От този момент нататък започва да се говори за това, което стои между обкръжаващото и Земята. Между това обкръжение и Земята се намира долу самата Земя, след това - водният елемент, въздухообразният елемент и огненият елемент. Следователно всичко, което е било на Земята, древните виждали в аспекта на Небето; по такъв начин средните векове, завършили в първата третина на четиринадесето столетие, виждали всичко в аспекта на обкръжението, на атмосферното. В четиринадесето, петнадесето столетие настъпил велик поврат. Човекът с целия си светоглед окончателно паднал на Земята. Също и в съзнанието му се разделили елементите вода, въздух, огън; те се разделили на сяра, въглерод, водород. Човекът виждал всичко в земен аспект.

С това започва време, за което вече говорих, когато обсъждахме Хибернийските Мистерии: започва време, когато човек обхваща Земята със своето познание, а небето се превръща за него в математика. Той изчислява звездната величина, движението, отдалечеността на небесните светила и така нататък. Небето се превръща в абстракция.

Но не само небето се превърнало в абстракция. Защото отражение на небето в живия човек е неговата глава. И което човек може да разбера за небето, това живее в главата му. Ако човек познава за небето само математиката, тоест логическото, абстрактното, така и в неговата глава живеело само логическо-абстрактното, понятийно-идейното. И по такъв начин оттогава не съществувала възможност за човека да получи и внесе спиритуално-духовното в понятийно-идейното. А там, където търсели Духа, започнала великата борба между това, което човек е можел да достигне с идейното съдържание на главата си, на мозъка си, и това, което Боговете са искали да му разкрият за небето. По най-велик, най-гигантски начин се водела тази борба в истинските форми на това, което се нарича розенкройцерски Мистерии на средновековието.

Тук безсилието на съвременния човек се усещало като подготовка за действителното знание. Защото това е било вече нещо, което е могло да се усеща като нещо могъщо именно в кръговете на истинското розенкройцерско посвещение. Могъществото било в това, че за ученика не абстрактно, а вътрешно живо ставало ясно следното: ти, съвременен човече, можеш да проникнеш само в света на понятията. Но с това ти губиш живото същество на своята човечност.

И докато ученикът чувствал, че това, което му дава новото време, не може да го поведе към неговото собствено същество, разбирал: ти или трябва да се отчаеш от познанието, или трябва да преминеш през нещо като умъртвяване на високомерието на абстракциите. И ученикът розенкройцер, истинският ученик розенкройцер усещал нещо подобно на това, сякаш учителят го удрял зад врата, за да му покаже, че абстрактното в съвременната глава не е пригодно да навлезе в духовните светове, че ученикът трябва да може да се откаже от простите абстракции, за да навлезе в духовния свят.

Този е бил великият подготвителен момент за това, което можем да наречем Розенкройцерско посвещение.

[1] трима Кабири: Аксиерос, Аксиокерсос и Аксиокерса.