ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

25 ноември 1923г.

В предната лекция ви говорих как човек в своя живот е подвластен на това, което обичайно, от гледна точка на естество-знанието, се нарича наследственост. Говорих ви и за това, как човек е подложен на въздействието на външния свят, приспособяването към външния свят и как това, което се съдържа в наследствеността, е свързано с ариманическото, а явяващото се в широк смисъл приспособяване към външния свят - с лу-циферическото. Разказах как във Вселената, т. е. вътре в духовните същества, съставляващи основата на Вселената, са се погрижили, луциферическото и ариманическото правилно да се включват в човешкия живот. Днес ще прибавим още няколко разсъждения по темата от вчера; при това ще се обърнем още веднъж и към казаното завчера.

Размишлявахме над въпроса по какъв начин споменът, всичко което е свързано с паметта, формира човека вътрешно, душевно. Като душевни същества, ние в много по-голяма степен, отколкото си мислим, сме създадени от нашите спомени. Начинът, по който нашите преживявания са се превърнали в спомени, формира душата ни; много повече, отколкото си представяме, човек е резултат от живота на спомените. И който може да проведе самонаблюдение толкова надалеко, че да може да влезе в живота на спомените, ще види каква голяма роля играят в целия земен живот именно детските впечатления. Начинът, по който сме прекарали детството, което след това не играе никаква роля в съзнателния ни живот, времето, когато сме се учили да говорим, да ходим, когато са ни се появили първите зъби, впечатленията, възприети по време на всички тези моменти от развитието, играят огромна роля в душевния живот на човека в течение на целия му земен живот. И нещо от това, което аз, тъй да се каже, подчертах характерологично, вътрешно се издига до мислите, свързани със спомените. А каквото от външните впечатления не обхващаме с нашите мисли, но - също свързано със спомените - ни докосва с вътрешна радост или вътрешна болка - това обикновено са леки оттенъци на радост или болка, които съпътстват свободно възникващите мисли, - каквото от живота на спомените се съдържа в нас, нашето астрално тяло отнася със себе си, когато преминаваме в състояние на сън. И когато наблюдаваме с имагинативен поглед по време на сън човека, като душевно-духовно същество, виждаме нещо, позволяващо ни да кажем: ако си представите човешката кожа схематично и си представите, че в пределите на човешката кожа по време на сън остават етерното и физическо тяло, а отвън най-близо от всичко се намира астралното тяло - Аза ще го нарисувам по-късно - и го наблюдавате, противопоставяйки му себе си, тогава виждате, че астралното тяло се състои от спомени. Виждате само, че тези спомени, живеещи извън човека в астралното тяло, сякаш се смесват един с друг. Преживявания, които във времето и пространството стоят далеч едно от друго, се обединяват; от едни преживявания се отделя нещо, така че целият живот на спомените съвсем се изменя по време на сън. И когато след това човек сънува, той сънува именно защото този преобразен живот на спомените се появява пред съзнанието му. И именно по свойствата на сънищата може да се възприеме, вътрешно да се възприеме това смесване, което може да се наблюдава отвън с имагинативно ясновиждане.

Обаче при това става и още нещо. Това, което фигурира тук като спомени от заспиването до пробуждането, което следователно съставлява основното съдържание на човешкия астрален душевен живот, се съединява по време на сън със силите, стоящи зад природните явления. Следователно можем да кажем: всичко, което живее в спомените като астрално тяло, се съединява със силите, които стоят зад минералите, намират се вътре в минералите, вътре в растенията, зад облаците и т. н.

За разбиращия този факт е ужасно да чува хората да говорят: Зад природните явления стоят материални атоми. Разбира се, не с тези материални атоми се съединяват нашите спомени по време на сън, а с това, което действително стои зад природните явления. Когато спим, спомените ни се съединяват с духовно-действените сили; те са там по време на сън.

Така че действително можем да кажем: по време на сън нашата душа се потапя със своите спомени във вътрешното на природата. И няма да кажете нещо неистинно, нещо недействително, скъпи мои приятели, ако се изразите по следния начин: Когато аз заспивам, предавам спомените си на силите, които духовно господстват в кристалите, в растенията, във всички природни явления.

Да, вие можете да се разхождате, да гледате растящите покрай пътя жълти и сини цветя, зелената трева, блестящите многообещаващи класове и да кажете: Когато денем минавам край вас, аз ви виждам отвън; когато заспя, ще потопя моите спомени във вашата собствена духовна вътрешност. Вие възприемате това, което в течение на живота си съм превърнал от мои преживявания в спомени, възприемате тези спомени, когато спя. И навярно най-красивото усещане на природата ще бъде, когато към розовия храст ще имаме не само външно отношение, но ще си кажем: Особено обичам розовия храст, защото той има следната особеност - при това пространственото няма никакво значение, розата може да се намира и много надалеч, но ние въпреки това намираме пътя към нея по време на сън, - розовият храст има особеното свойство да възприема именно нашите първи детски спомени. Хората обичат розата, защото - само че не знаят нищо за това - тя възприема най-ранните детски спомени.

Когато сме били деца, другите хора са се отнасяли към нас с любов; те често са предизвиквали у нас усмивка. Ние сме забравили това. Обаче ние носим това в нашето душевно настроение. И розовият храст възприема спомена, вече забравеното от нас самите, по време на нощния сън в своето собствено същество. Човек в по-голяма степен, отколкото си мисли, е свързан с външния природен свят, т. е. с духовете, господстващи във външния природен свят. И по отношение на човешкия сън този спомен за първите детски години има особено значение още и поради факта, че по време на сън в детските години до смяната на зъбите, примерно до седмата година, се възприема само душевното. Ние действително сме такива, че от нас като хора духовното, вътрешното в природата възприема от нашето детство само душевното. Това, разбира се, има значение и за друго: душевното, което сме развили по време на ранното детство, когато например сме били жестоки - то също е в нас, - него обаче го възприема в себе си магарешкият трън. Разбира се, всичко това го казвам като сравнение. Обаче то показва много значима реалност. Това, което не се възприема от детето във вътрешното на природата, ще разберем сега от следното.

В течение на първите седем години цялата телесност е унаследена. Първите зъби са унаследени, защото въобще всичко материално, което съдържаме в себе си в течение на първите седем години, в по-голямата си част е унаследено. Обаче примерно през всеки седем години цялата материална субстанция се отхвърля, отпада, образува се отново. Човек остава като форма, като духовен образ. Своето материално той отхвърля; от седмата-осмата година изчезва всичко, което се е намирало тук до седмата-осмата година. И работата стои така, че до деветата година ние имаме изцяло обновен човек. След това го изграждаме в съответствие с външните впечатления.

И действително именно за детето в течение на първите периоди от живота има особено значение да попадне в такова положение, че да може да образува своето ново тяло - вече не унаследено, а образувано отвътре - от хубави впечатления от обкръжението, в съответствие с правилно приспособяване. Докато тялото, което детето има, когато навлиза в света, зависи от това дали унаследените импулси са му дадени по по-добър или по-лош начин, по-късното тяло, което то носи от седмата до четиринадесетата година, извънредно силно зависи от впечатленията, които детето възприема от своето обкръжение. През всеки седем години ние отново образуваме нашето тяло.

Да, но виждате ли, тук твори Азът. Макар и Азът още да не се е родил за външния свят в седемгодишното дете - той се ражда по-късно, - все пак той действа, защото природно е свързан с тялото и именно Азът се явява тук строител. И той съзидава това, за което говорих, образува това, което после се проявява в човек като физиономия и жест, като външен материален израз на душевно-духовното. Въобще работата стои така, че този човек, който взима живо участие в света, който се интересува от всичко и това, в което той взима живо участие, преработва с вътрешна живост, такъв човек в своя външен израз на лицето, в своите жестове отново дава материален израз на онова, което е възприел с интерес, което с интерес е преработил вътрешно. При човек, който с жив интерес се отнася към външния свят, който активно преработва вътрешно този свой интерес към външния свят, при такъв човек в последващия период от живота, във всяка бръчка може да се види как той сам я е образувал; и много може да се прочете при това, защото в жеста, във физиономията, в израза на лицето се проявява Азът. При човек, който високомерно или без всякакъв интерес преминава през външния свят, цял живот остава един и същ израз на лицето. Във физиономията и жеста не се отпечатват по-фините преживявания. На едни лица може да се прочете цяла биография, на други не може да се прочете нищо друго освен това, че този човек някога е бил дете, което само по себе си не представлява нищо особено.

Но фактът, че през всеки седем-осем години човек посредством материалния обмен от своята форма изработва своята външност, има изключително голямо значение. Това означава изключително много - тази работа на човека над своята външност, над физиономията и жеста: това пак е нещото, което спящият човек внася във вътрешното на природата.

И отново, когато с помощта на имагинативното ясновиждане се наблюдава човекът, гледайки сега вече неговия Аз, който се намира сияещ навън, този Аз се вижда, състоящ се от физиономията и жеста. И именно хората, които са в състояние да внесат много от своето вътрешно в израза на лицето си или в своя жест, имат блестящ, сияещ Аз. Това изработване на жеста, физиономията, се свързва с определени сили във вътрешното на природата. Ако в живота често сме били в състояние да бъдем приветливи, дружески настроени, тогава природата е склонна, доколкото приветливостта се е превърнала в изражение на лицето, да я възприеме по време на нашия сън в своята същност. Нашите спомени тя възприема в своите сили, нашите жестове - в своята същност, в самата същност на природата. Човек се намира в такава вътрешна връзка с външната природа, че за външната природа има извънредно голямо значение това, което той преживява душевно вътре в себе си като спомени, как изразява своето вътрешно душевно същество в жеста, във физиономията. Защото това продължава да живее във вътрешното на природата.

Често абстрактно съм цитирал едно изречение на Гьоте, което се явява критика на един израз на Халер. Халер е отсякъл: «Не прониква нивга дух роден / на природата във същността, / но човек, открива ли му тя / външната обвивка, е блажен». Гьоте отговаря: «О, ти, филистере! Ние сме навсякъде вътре. Няма вътре, няма вън; което вътре е, то е и отвън, което е навън, то е и вътре. Попитай по-добре себе си, кой си ти самият: ядро или обвивка». Гьоте казва, че чува това изречение на Халер вече в течение на шестдесет години и го проклина, но крадешком; защото Гьоте чувства - разбира се, той още нищо не е знаел от духовната наука - следното: когато някой, в когото той е можел да види само филистер, е казвал:

«Не прониква нивга дух роден

на природата във същността».

На такъв филистер не му е известно, че човек, по простата причина, че се явява същество от спомени и същество на жеста и физиономията, постоянно прониква вътре в природата. Ние не сме същества само стоящи пред вратите на природата и напразно хлопащи по тях. Именно с това, което е най-вътрешното в нас, ние се намираме в най-тясна връзка с вътрешното на природата. Но доколкото до седмата година човек има напълно унаследено тяло, нищо от Аза, от жеста и физиономията не преминава във вътрешното на природата. Едва от смяната на зъбите ние започваме да проникваме в същностното на природата. Затова само след смяната на зъбите съзряваме за това, да мислим за нещо природно. До този момент в детето се надигат само произволни мисли, които имат малко общо с природата, които са особено очарователни именно с това, че имат малко общо с природата. Най-много се приближаваме до детето тогава, когато съчиняваме заедно с детето, когато превръщаме звездите в очи на небето и т. н., когато нещата, за които говорим с детето, стоят колкото може по-далеч от външната физическа действителност.

Едва след смяната на зъбите детето постепенно навлиза в природата така, че мислите му малко могат да съвпадат с мислите на природата; и по същество целият живот от седем до четиринадесет години се състои в това, че детето навлиза в природата; защото освен спомените на своята душа, сега то внася в природата своя жест, своята физиономия. И после това преминава през целия му живот. Като отделни човешки индивидуалности ние се раждаме за вътрешното на природата едва със смяната на зъбите.

Затова с такова удоволствие слушат тези същества, които ви охарактеризирах като елементарни същества - гноми и ундини, - когато човек им разказва за детския живот до седмата година. Защото за тези природни същества човек се ражда със смяната на зъбите. Това е необичайно интересно явление. Дотогава човек се явява за гномите и ундините като отвъдно същество. И затова за тях е малко загадъчно как човек се появява вече в доста завършен вид. И за педагогическата и възпитателска фантазия би било доста оживяващо, ако човек, чрез приемане на духовното знание, наистина би могъл да се пренесе в душата на природните духове, за да възприеме техните виждания в замяна на това, което той може да им разкаже за децата. Защото така се създава прекрасна приказна фантазия. И затова приказките от старите времена са толкова удивително конкретни, съдържателни, защото разказвачите са могли да разговарят с гномите и ундините, а не просто да ги слушат. Тези духове на природата понякога са много егоистични. Те стават мълчаливи, когато не им разказват нещо, което им е любопитно. И най-добрият разказ за тях е този, който им разказва за дяволиите на малчуганите. Тогава се узнава много и от тях, което може да премине в настроението на приказките. Да, именно за практическия духовен живот може да се окаже невероятно значимо това, което днес се струва на човек съвсем фантастично. Но работата е там, че диалогът с духовните природни същества посредством условията, описани от мен, може действително да стане извънредно поучителен за двете страни.

Но от друга страна, това, за което ви разказах, разбира се, действа в някакъв смисъл плашещо, защото човек по време на сън през цялото време създава отпечатъци на своето най-вътрешно същество. Зад природните явления, зад цветята в полето, чак до етерния свят, се намират отражения на нашите добри и безполезни спомени. Земята навсякъде гъмжи от това, което живее в човешките души. И в действителността човешкият живот извънредно силно е свързан с такива неща.

И така, преди всичко ние намираме природни духове в качеството на същества, в които проникваме със света на нашите жестове. Обаче ние намираме и света на Ангелите, Архангелите, Архаите. Навлизаме също и в него. Потапяме се в деянията на ангелския свят посредством нашите спомени. Ние се потапяме в същностното на ангелския свят с нашето, от нас самите отпечатано физиономично и жестообразно. И това проникване в съня е такова, че можем да кажем: Когато пренасяме нашия живот в природата, това проникване в природата ни се представя така: ето тук е кожата на нашето тяло (рисува се); колкото по-далеч излизаме извън пределите й, толкова повече встъпваме в областта на Ангелите, Архангелите и Архаите, по радиално направление. Тук ние встъпваме в третата Йерархия. И тогава ние, спящите, се потапяме с нашите спомени и нашите жестове сякаш в море от реещи се същества на Ангели, Архангели и Архаи. Когато се гмуркаме в него, от едната страна идва течение от духовни същества (вж. рис.). Това е втората Йерархия: Господства, Сили, Власти. И ако искаме да приведем това в съзвучие с външно намиращото се в света, ще кажем, че това течение върви така, че движението на Слънцето от Изток на Запад изразява за нас този път, на който втората Йерархия се кръстосва с третата. Третата Йерархия - Ангели, Архангели, Архаи - сякаш хвърчи нагоре-надолу, предавайки отдолу нагоре «златни ведра». В тази картина втората Йерархия върви сякаш заедно със Слънцето от Изток на Запад - сега това тук не личи, защото тук не играят силите на мирогледа на Коперник, а действително от Изток на Запад върви течение, което Слънцето преминава за ден. Така че човек, в това време, когато той вижда - т. е. когато той може да вижда, - навлиза по време на сън в тази трета Йерархия. Обаче тази трета Йерархия постоянно милостиво се пронизва странично от втората Йерархия. И тази втора Йерархия напълно напомня за себе си и в нашия душевен живот.

Завчера ви посочих какво значение може да има повторното връщане към преживяното в младостта. В това отношение вие можете да получите дълбоко отиващо усещане, ако отново вземете в ръце «Мистерийните драми» и още веднъж - сега може би с по-голямо разбиране, отколкото преди - прочетете това, което се говори там за събитията от младостта на Йохан. Въпросът е, че човек може да направи своята вътрешна същност особено подвижна, интензивно възприемчива по отношение на самия себе си, когато той действително се връща към своята младост. Казах ви: трябва да се вземат старите учебници, по които човек се е учил или може би не се е учил някога, трябва отново да се вземат в ръце и да се пренесе в това учене или неучене - работата не е в това, научил ли е тогава нещо човек или не, а в това, да се пренесе в тогавашното състояние: тук всеки има собствен опит. Преди няколко години, когато се нуждаех от усилване на духовното възприятие, за мен беше крайно важно да се пренеса в една такава ситуация от младостта: бях на единадесет години и от училището ми дадоха учебник. Първото, което стана - това беше случайност, - беше следното: преобърна се мастилницата и така изцапа две страници, че беше невъзможно вече да се прочетат. Това е действието. Това действие от преди много години често го преживявах отново, този учебник с развалени страници, с всичко, което понесох при това, защото в бедното семейство учебникът трябваше отново да бъде купен.

Беше ужасно - всичко, което би могло да се преживее във връзка с този учебник с гигантско петно! И така, въпросът е да се оживи нещо от този вид. Както казах, проблемът не е в това да се държите храбро в тази ситуация, която извличате от забравата, а в това, което се преживява с голяма интензивност. Когато се опитате да оживите ситуацията с цялата й вътрешна интензивност, тогава ще преживеете и още нещо. Повече, отколкото в съня, в действителното съзерцание, когато сте откъснати от впечатленията от деня и лежите в леглото, вие ще преживеете някаква ситуация. Докато през деня вие сте извикали пред душата си сцена, преживяна вътрешно, през нощта, в тъмнината, когато сте насаме със себе си, преживявате, съзерцавайки сякаш в пространството ситуацията, в която сте се намирали до или след това. Да кажем, че сте извикали пред душата си сцена, която сте преживели в единадесет часа. След това сте тръгнали нанякъде, където сте седели пред хора. Вие седите ето тук, а наоколо седят хора. Вие сте извлекли от паметта си нещо, което е било преживяно от вас вътрешно. И ето, каквото тогава ви е обкръжавало външно, ви излиза насреща като съвсем пространствено съзерцание. Нужно е само да се обърне внимание на такива връзки. Тук могат да бъдат направени много значителни открития. Да кажем, че като седемнадесетгодишен млад човек вие всеки ден хапвате в пансиона, където хората постоянно се сменят. И ето, извиквате по някакъв начин сцена, преживяна тогава от вас вътрешно. Преживявате я живо. А през нощта преживявате: ето, седите на масата и около вас седят хора, които, доколкото те са се сменяли в пансиона, сте виждали доста рядко. По едното от лицата вие се сещате: това е, което преживях тогава. Външно пространственото се присъединява към вътрешно душевното, когато по такъв начин активизирате спомените.

Виждате ли, това действително означава живот с този поток, вървящ от Изток на Запад. Защото вие все повече се вживявате в чувството: в духовното, в което встъпвате в съня, живеете не само така, че се разтваряте в духовното, в духовното, в което става това, което външно се отразява в този момент, когато виждате хората, седящи на масата в пансиона. Вие отдавна сте забравили това, но то е тук. Виждате това така, както виждате хората, които често са били охарактеризирани като намиращи се в Акаша-Хрониката. В момента, когато имате това пред себе си, от вас е обхванато това течение от Изток на Запад: течението на втората Йерархия. В това течение на втората Йерархия живее нещо, което външно се отразява в деня.

В течение на цялата година денят се променя. През пролетта той става по-дълъг, през есента - по-кратък, през лятото достига най-голяма продължителност, а през зимата е най-кратък. Денят метаморфозира в течение на годината. Това става от течение, противоположно на източно-западното течение, което върви от Запад на Изток. И това е течението на първата Йерархия: Серафими, Херувими и Престоли. Затова проследете как се изменя денят в продължение на годината, преминете от деня към годината и тогава, скъпи мои приятели, вие ще влезете в това, което срещате в съня като противоположно течение. Всъщност в съня се потапяме в духовния свят в радиално направление и в направление, отиващо от Запад на Изток и от Изток на Запад. И когато поставим това пред душата си, тогава ние трябва, както съм ви казвал, да поставим пред нашата душа пространствено зимата, ако установим нещо в жив спомен пред своята душа.

Така стои работата и тогава, когато осъзнаваме нашата воля. Именно това е, което влиза в жеста, във физиономията: нашето осъзнаване на собствената воля. Това, което говоря сега, трябва да има особено значение за тези, които се занимават с евритмия, макар, разбира се, на евритмията да не й се задава като цел да използва на дело това, което ще кажа сега. Факт е, че човек, действително все повече и повече преобразуващ своята външност, изхождайки от вътрешното, когато неговият Аз намира все повече израз във физиономията и жеста, получава впечатления не само от деня. Защото впечатлението от деня се състои в това, от вътрешното преживяване, от вътрешния живот на спомените да се премине към пространствено съзерцание на външните неща. Повторно да се преживее това, на което сте се учили като седемнадесет годишни и след това да се видят в отражение, като в Акаша-Хроника, хората седящи в пансиона. В това се състои преживяването на деня.

Обаче може да се преживее и годината. И действително това е възможно тогава, когато се обръща внимание как действа в човек волята, когато се обръща внимание на факта, че човек относително лесно привежда в действие волята си, ако му е топло, но му е по-трудно да активира волята си, когато му е студено; при по-фино наблюдение върху себе си това ще стане ясно. Който може действително да преживее взаимовръзката между воля и усещане на хлад или топлина, той постепенно, изработвайки това чувство, получава възможност да говори за зимна и лятна воля в себе си.

Намираме, че най-добро изражение на тази воля може да се види в годишните времена. Да обърнем внимание например на волята, която изнася мислите ни във Вселената, която облекчава човека в управлението на собственото му тяло, така че в управлението, в жестовете на нашето тяло мислите сякаш се възнасят във Вселената. Те изпълзяват от краищата на нашите палци; човек буквално чувства колко леко му е да развива волята. Ето, човек стои пред дърво и нещо особено му харесва там горе - ако волята става топла в нас, мислите се издигат до върха на дървото. Да, понякога те се издигат даже до звездите, ако в лятна нощ се чувстват истински надарени с топла воля.

Когато волята се охлажда вътрешно, тогава всичките ни мисли са като заключени в главата ни, сякаш нищо от мислите ни не може да премине в нашите ръце, в нашите крака. Всичко става в главата. Главата пренася волевия хлад и ако волевият хлад не подейства потискащо, така че да настъпи чувство на мраз, тогава главата става топла чрез вътрешно противодействие и тогава тя развива мисли.

Следователно можем да кажем: лятната воля ни извежда в мировите далнини. Лятната воля, топлата воля носи мислите ни навсякъде. Зимната воля внася мисли в главата ни. По такъв начин можем да различаваме своята воля. И тогава едната воля, която ни извежда в цялата Вселена, се усеща родствена с течението на лятото, а волята, която внася мисли в главата, - родствена със зимата и както обичайно се преживява денят, така се преживява годината във волята.

Виждате ли, съществува възможност действително, като реалност да се усети това, което сега ще ви напиша на дъската. Преживявайки зимата в човешката воля, можем да я преживеем така, че да кажем:

О, образи световни,

понесени насам

от мирови простори.

Към мен сте устремени,

нахлувате сега

във силите мисловни

на моята глава.

Виждате ли, това не е просто абстракция, човек може да достигне дотам, че усещайки свързаността на своята собствена воля с природата, да чувства, че с идването на зимата, при него от пространството се връща това, което в самия него са преживяванията, които той сам по-рано е предал на природата. И човек може да почувства тук -

О, образи световни,

понесени насам

от мирови простори.

Към мен сте устремени,

нахлувате сега

във силите мисловни

на моята глава. –

своите собствени преживявания, предадени преди това на природата. В това се състои усещането на зимната воля.

Но може да се усети и лятната воля, изнасяща нашите мисли във Вселената:

Съзиждащи душевни сили

на моята глава,

изпълвате ми битието.

Това значи, че мислите, които отначало се преживяват в главата, преминават в цялото тяло, изпълвайки отначало тялото, а после излизат от тялото.

Прониквате от същността ми

в просторите световни

и с творческите сили на света

съединявате ме вие.

Същността на лятната воля - родствената на лятото воля в нас - ни дава възможност да изразим себе си като нейна същност, така че да кажем: Когато усещаме - аз извлякох от моето вътрешно същество деен спомен за някакво старо преживяване, - денят със своята нощ ми носи това отново насреща, допълвайки го с външно пространствено съзерцание. И това съответства на течението, вървящо от Изток на Запад. Следователно можем да кажем: В нас зимната воля се превръща в лятна воля, а лятната воля в зимна воля. Ние повече не сме родствени на деня с неговата смяна на светлина и тъмнина; ние сме родствени на годината с нашата воля, а така сме родствени на течението на първата Йерархия, вървящо от Запад на Изток: Серафими, Херувими и Престоли.

По-нататък ще видим как наследствеността и външното приспособяване могат да възпрепятстват или да способстват човека в това съвместно следване с вътрешното на природата. Защото каквото ви разяснявах, е, че човек, възпрепятстван най-малко от луциферическите и ариманическите сили, по такъв начин чрез представата и волята се потапя във вътрешното на природата и приема от силите на времето, на деня, на годината, на третата Йерархия, на втората и първата Йерархия. Обаче съществено влияние върху всичко това имат ариманическите сили, проявяващи се в наследствеността, и луциферическите сили, проявяващи се в приспособяването. Този велик, загадъчен въпрос ще ни занимава следващия път.

Зимна воля

О, образи световни,

понесени насам

от мирови простори.

Към мен сте устремени,

нахлувате сега

във силите мисловни

на моята глава.

*

Лятна воля

Съзиждащи душевни сили

на моята глава,

изпълвате ми битието.

Прониквате от същността ми

в просторите световни

и с творческите сили на света

съединявате ме вие.[1]

[1] Рудолф Щайнер, «Стихове и медитации», Издателско ателие Аб, 2013, преводач: Христо Маринов. – Бел. ред.