ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

23 ноември 1923 г.

Скъпи приятели, нека да използваме оставащото ни време за лекции до настъпващите Рождественски празници в Гьотеанума така, че тези, които останат в Дорнах в очакване на Рождество Христово, да могат да внесат в себе си колкото може повече от това, което може да бъде внесено в човешките сърца от антропософското движение. По такъв начин именно тези, които ще бъдат тук с нас до Рождество Христово[1], действително в мислите си ще имат да кажат нещо за това, което може още да се случи, бих казал, в последния час[2]. Това не значи, че сега ще говоря за Всеобщото Антропософско Общество - тези въпроси ще се решават след няколко занятия на събранието на самото Общество. Ще се опитам да изложа тези разглеждания така, че да имате какво да добавите към настроението, което би трябвало да имате тогава. И така, скъпи мои приятели, това. което обсъждах тук през последните седмици[3], ще се опитам да го достигна, тръгвайки от друга гледна точка. Ще започна с това, че от самия душевен живот на човека ще се опитам да стигна до разкриване на мирови тайни.

Ще започнем с нещо съвсем просто. Да разгледаме какъв се представя душевният живот на човек, осъществяващ процес на вътрешно самоосъзнаване, малко по-нататък от границата, която преимуществено имах предвид в статиите си за «Живота на душата»[4], публикувани в списание «Гьотеанум». Сега искаме да се задълбочим в душевния живот повече, отколкото беше направено в списание «Гьотеанум». Даденото в списание «Гьотеанум» в четирите статии за душевния живот може да се разглежда като въведение, като подготовка за това, към което подхождаме сега.

Изпълнявайки упражнения за самоосъзнаване в голям, всеобемащ смисъл, ние стигаме до определено укрепване на душевния живот. Самоосъзнаването започва с това, че ние позволяваме на външния свят да въздейства върху нас - нещо. което правим от детството си, - и тогава се образува работещото в нас като вътрешен свят, което се проявява като мисъл. Нали ни прави хора тъкмо фактът, че оставяме впечатленията от външния свят да продължават да живеят в мислите ни, да придобиват вътрешен живот, като създават в мислите ни свят на представи, който в определен смисъл отразява действащото отвън върху нас.

За душевния живот не е особено благотворно много да се мисли как се отразява външният свят в душата ни. По такъв начин ние стигаме само до сенковидна картина на света на представите в нашата вътрешна същност. Най-добрият вид самоосъзнаване е този, в който повече внимание се отделя на момента на силата, когато се опитваме да изживеем себе си в мисловния елемент така, че да не поглеждаме към външния свят; ние проследяваме по-нататък в мислите това, което е било в нас като впечатление от външния свят. В зависимост от склонностите, един човек стига до по-абстрактни мисли; той може да построи мирови системи или да съставя схеми за всичко възможно, което го има в света и т.н. Друг, размишлявайки над нещата, които са му направили впечатление и продължавайки да тъче мисловна тъкан, следва повече някакви фантазни представи. Ние няма да разсъждаваме сега за това, как протича в човека вътрешното, независимо от външни впечатления мислене, съобразно с темперамента, характера и другите му предразположения, а ще се постараем да осъзнаем обстоятелството, че откъсването от сетивните впечатления и животът в мислите и представите, както и по-нататъшното им разгръщане - макар понякога и в пределите на нашите възможности, - се явява за нас нещо необичайно.

Например някои хора смятат за съвсем ненужно да развиват според възможностите си по-нататъшното съществуване в мислите. В нашето тежко време често срещаме хора, прекарващи цял ден в службата, занимаващи се там с всякакви работи, очевидно необходими за света, а след това събиращи се на малки групи за игра на карти, домино или нещо друго, за да убият времето, както се казва. Обаче колко по-рядко се събират хората в групи, за да обменят мисли за това как биха се променили същите тези събития от деня, в които те са взели участие, ако едно или друго би станало по друг начин. Това не би било така развлекателно за хората, както играта на карти, но би било продължение на живота в мислите. И само ако при това запазим здравия смисъл по отношение на действителността, тогава няма опасност такова разгръщане на мислите да се превърне в нещо фантастично.

Такъв живот в мислите довежда накрая до това, което застава пред вас, ако пожелаете правилно да прочетете «Философия на свободата». Ако пожелаете правилно да прочетете «Философия на свободата», вие би трябвало да се запознаете с чувството за живот в мислите. Цялата «Философия на свободата» се явява нещо, което е преживяно, изхождайки от действителността; и в същото време тя изцяло произтича от действителното мислене. И в това вие трябва да видите основното усещане във «Философия на свободата». Тази «Философия на свободата» беше нахвърляна от мен на чернова през 80-те години, написана в началото на 90-те години и трябва да кажа, че даже сред хората, които си поставяха за цел най-малкото да проследят основния нерв на «Философия на свободата», срещах навсякъде неразбиране. И причината е следната: даже така наречените мислещи хора на съвременността в своето мислене достигат само преживявания на отразения в него сетивен свят. Те казват: може би на някого да се явява в мисленето нещо от свръхсетивния свят, но то би трябвало да е съвсем аналогично на възприемането на външните предмети; подобно на това, как тези предмети - например маси, столове - се предполага, че от по-рано са дадени за мисленето, съществували са навън, така и това мислене по някакъв начин би трябвало да бъде в състояние да изживее свръхсетивното, намиращо се извън човека по същия начин, както масите и столовете се намират извън физическия човек. Примерно така си е представял проблема с мисленето Едуард фон Хартман.

И ето, на него му попада книгата «Философия на свободата». В нея мисленето се преживява по такъв начин, че вътре в мисловното изживяване се стига до представата: Когато пра-вилно живееш вътре в мисленето, тогава ти живееш - макар отначало и по малко неопределен начин - във Вселената. Тази връзка с тайните на света в най-интимните мисловни изживявания съставлява основния нерв на «Философия на свободата». И затова във «Философия на свободата» стои фразата: В мисленето човек хваща за крайчеца мировата тайна.

Може и изразът да е опростен, но това следва да се помни така: при действителен живот в мислите вече се чувствате не вън от мировата тайна, а вътре в нея, чувствате се не вън от божественото, а в божественото. Постигайки в себе си мисленето, постигате в себе си божественото.

Това нещо не можаха да го разберат. Защото ако действително го разбират, ако полагат усилие, за да имат мисловно изживяване, тогава вече не остават в света, в който са пребивавали по-рано, а се намират вътре в етерния свят. Човек се намира вътре в свят, за който знае: той не се определя от явленията на физическия свят, а от цялата мирова сфера. Тогава той се намира вътре в мировата етерна сфера.

И у този, който обхване мисленето така, както това е направено във «Философия на свободата», отпадат всякакви съмнения в закономерността на етерната сфера. Така че тук се достига това, което можем да наречем етерно преживяване. И встъпвайки в това преживяване, човек прави особена крачка в целия си живот.

Бих могъл да охарактеризирам тази крачка по следния начин: намирайки се в обичайното съзнание, се мисли за неща, намиращи се навън, например за столове, маси и разбира се, за хора и т.н. Така навън съществуват различни предмети и човек от центъра на своето същество схваща тези предмети със своето мислене. Това осъзнава всеки човек: той иска да обхване чрез мисленето нещата в света.

Когато се стигне до охарактеризираното по-горе мисловно изживяване, тогава не опознаваме света; и не се намираме просто в точката на своя Аз, а става нещо съвсем друго. Изживява се чувството, имаме съвсем правилното чувствено изживяване, че със своето мислене, което не се намира в някакво определено място, постигаме всичко отвътре. Чувства се, че се осезава вътрешният човек. Както с обичайното мислене, бих казал, сякаш протягаме към външните предмети духовни сетивни пипала, така в това мислене, което изживява себе си в самото себе си, постоянно се простираме в самите себе си. Човек става обект, предмет за себе си.

Това е много значимо изживяване, което човек може да има, когато знае: преди ти винаги опознаваше света; сега, имайки мисловно изживяване, трябва да опознаеш самия себе си. И в хода на това необикновено силно самопознание се стига дотам, че сякаш разкъсваме кожата си. И както опознаваме себе си вътрешно, така отвътре опознаваме целия миров етер, разбира се, не в подробности, а стигаме до увереността: този етер се разстила над мировата сфера, в която се намираме заедно със звездите, Слънцето, Луната и т.н.

Второто, което човек може да развие посредством своя вътрешен душевен живот, настъпва тогава, когато той не разгръща мисли и не се издига в мислите, предизвикани отвън, а се отдава на своите спомени. Когато човек се отдава на спомените си и прави това наистина вътрешно, тогава пак възниква съвсем определено изживяване. Мисловното изживяване, което вече описах, довежда човека до самия него; човек постига сам себе си. И това самопознание му доставя определено удовлетворение. Когато се премине към изживяване в спомените, при действително вътрешно следване на този път, най-важното изживяване на чувствата не е стигането до самия себе си. Това се достига в мисленето; затова в протичането на това мислене се намира свободата, която изцяло зависи от личностното в човека. Затова «Философия на свободата» излиза от мисловното изживяване, защото чрез мисловното изживяване човек стига до самия себе си, намира себе си като свободна личност. По друг начин стои работата с изживяването на спомените. В изживяването на спомените, следвайки ги с цялата сериозност, потапяйки се в тях, се стига накрая до чувство на освобождаване от себе си, на излизане от себе си. Затова тези спомени, които заставят да се забрави настоящето, са най-удовлетворяващи. Не искам да кажа, че това са винаги най-добрите спомени, но в много случаи те са най-удовлетворяващи.

Човек достига правилно разбиране на значението на спомените, ако може да има такива спомени, които го изкарват в света, без значение, че той би могъл да бъде съвсем недоволен от настоящето, би желал, собствено, да се измъкне от настоящето. Когато можем да развием такива спомени, че да се чувстваме укрепени в своето жизнено същество, когато се отдаваме на спомените си, тогава това като усещане ни подготвя за разбирането, какъв може да е споменът, когато той стане многократно по-реален.

Виждате ли, споменът може да стане по-реален, когато вие с цялата възможна реалност извикате пред себе си нещо, което действително сте преживели преди няколко или преди няколко десетки години. Искам да покажа всичко както си е. Представете си, че се ровите в стари лични неща, като се опитвате, да кажем, да намерите писма, написани от вас във връзка с някакъв случай. Вие поставяте тези писма пред себе си и се вживявате с тяхна помощ в миналото. Или, по-добре, вие вземате не писмата, които сам сте написал или които на вас са написали, защото тогава се намесва твърде много субективното; по-добре, ако вземете вашите стари учебници и ги разгърнете така, както сте ги разгръщали, когато сте били ученици; добре е, ако наистина извадите нещо такова от живота си, което действително e имало място в него. И забележителното е, че когато вие правите това, променяте вашето душевно настроение, каквото и да е то в момента. Това е удивително! Трябва да сте само малко изобретателен в това отношение и всичко може да послужи за целта. Да предположим, че някаква дама в някакъв килер намира рокля, което е носила преди двадесет години или нещо подобно, тя я облича и изцяло се пренася в състоянието, в което се е намирала преди двадесет години. И така, важно е да бъде нещо такова, което с голяма вероятност ще извика миналото в настоящето. Така човек силно се откъсва от настоящите си изживявания.

Бих искал да кажа, че живеейки с обичайното съзнание, хората са твърде тясно свързани с изживяванията, за да бъдат доведени до нещо. Трябва да могат да отидат по-далеч. В съня човек стои по-далеч, отколкото в будно състояние; защото тогава с астралното си тяло и Аза се намира извън физическото и етерното тяло. Към това астрално тяло, излязло от физическото по време на сън, вие се приближавате повече, когато с тази реалност, която описах, извиквате минали преживявания в настоящето. Отначало, разбира се, няма да повярвате на това, тъй като не приписвате на такова незначително нещо, като съживяването на минали спомени посредством стара рокля, чак толкова силно действие. Но работата е именно в това, да пробвате да направите нещо такова. Като направите опит и наистина извикате отдавна отминало преживяване така, че да заживеете в него и забравите настоящето, ще видите, че се приближавате към астралното си тяло, към вашето спящо астрално тяло.

Но ако очаквате, че ще стане достатъчно само да погледнете вляво или вдясно, за да видите там мъгливата фигура на вашето астрално тяло, грешите; работата съвсем не стои така. Трябва с цялата сериозност да се отнесете към това, което става в действителност. Това, което действително настъпва в такъв случай, се заключава например в следното: постепенно ще започнете да възприемате сутрешното зазоряване по съвсем друг начин, ще започнете съвсем различно да възприемате възхода на Слънцето. По този път постепенно ще стигнете до това, че ще започнете да възприемате топлината на утринната заря като нещо възвестяващо, като нещо пророкуващо, съдържащо в себе си природна пророческа сила. Ще започнете да възприемате утринната заря като нещо изпълнено с духовна сила и ще успеете да свържете вътрешния смисъл с тази изпълнена с пророчество сила тогава, когато добиете чувството - отначало може би ще го сметнете за илюзия, - че утринната заря има нещо родствено с вас самите. И именно чрез такива преживявания, каквито ви описах, ще можете да дойдете до състояние, че гледайки към утринната заря, да чувствате: Да, тази утринна заря не ме оставя сам. Работата не е просто, че тя е там, а аз - тук. Аз вътрешно съм свързан с нея. Това е свойство на душата ми; в тази минута аз сам съм утринна заря. И свързвайки се по такъв начин с утринната заря, вие вече така изживявате колоритното сияние и блясък, раждането на Слънцето от колоритното сияние и блясък, че във вашето сърце в живо изживяване изгрява Слънцето от утринната заря и тогава добивате представата, че заедно със Слънцето се движите по небосвода, че Слънцето не е там, а вие - тук, а че вашето битие някак си се простира до слънчевото битие, че вие странствате заедно със светлината през деня.

Когато развиете това усещане, което, както беше казано, се развива не от мисленето (от мисленето не можеш да се приближиш до човека), а което може да бъде развито по указания начин от спомените, по-точно казано, от силата на спомените, тогава нещата, които дотогава сте възприемали само чрез физическите си сетивни органи, започват да приемат друг облик, те започват да стават духовно-душевно прозрачни. Защото макар и един път достигнали до чувството за следване на Слънцето, възприемайки силите на утринната заря, за да странствате заедно със Слънцето, започвате да виждате по друг начин всичките цветове на поляната. Цветята не само показват своите жълти или червени цветове, които са на повърхността, но те започват да говорят, по духовен начин да беседват с нашата душевност. Цветът става прозрачен. Духовното става вътрешно подвижно в растението и цъфтежът сякаш става говор. По такъв начин човек фактически съединява душата си също и с външното в природното битие. И по този начин се получава впечатление, че нещо стои зад природното битие, че светлината, с която се свързваме, е носена от духовни същества. И постепенно в тези духовни същества се съзират чертите на това, което се описва от Антропософията.

Да вземем сега заедно двата етапа на усещания, които току-що ви описах. Да вземем първото усещане, достигано като вътрешно изживяване, чрез мисленето. Чрез това изживяване ние се разширяваме; чувството за присъствие в съвсем тясно пространство напълно изчезва.

Изживяването на това разширява човека; чувства се съвсем определено: в нашата вътрешност има точка, която излиза в целия свят, която се състои от същата субстанция, от която се състои и целият свят. Чувства се единство със света, с мировия етер. Но също така се чувства, че намирайки се тук, на Земята, краката, стъпалата на човека се привличат от силата на земното притегляне; чувства се свързаност на Земята и човека като цялост. И в същия миг, когато го има това мисловно изживяване, чувството на свързаност със Земята изчезва, а се усеща зависимост от далнините на мировите сфери. Всичко идва от далнините (вж. рис., стрелките); не отдолу, сякаш от центъра на Земята нагоре, а от мировите далнини. И във връзка с човека се чувства, че именно тогава, когато се иска да се разбере човекът, е необходимо да го има това чувство на идване от мировите далнини (вж. рис. 2).

Така се израства до постигането на човешкия образ. Когато пластически или живописно искам да постигна човешкия образ, тогава на основата на пространствено-вътрешно-то, на телесно-вътрешното на човека аз мога да разбера само долната част на главата на човешкия образ. Няма да мога да внеса истинен дух в същността на тази работа, ако не представя горната част на главата по такъв начин, че да се мисли за нея като за привнесена отвън. Всичко това (вж. стрелките) е образувано отвътре навън; а това (горната част на главата) е образувано отвън навътре.

Нашето чело, горната част на главата ни, собствено, винаги идва отгоре. Който е гледал с художествен усет живописта на малкия купол на изравнения със земята Гьотеанум, е можел да види как там това беше навсякъде: долната част на лицето - като нещо, в определен смисъл, израснало от човека, горната част на главата - като нещо, дадено от Космоса. Във времето, когато хората са имали усещане за тези неща, това е било особено действено. Вие никога няма действително да разберете гръцката пластична форма на главата, без да можете да внесете в нея това чувство, защото гърците винаги са творили на основата на подобни усещания.

По такъв начин, именно в мисловното изживяване се чувстваме сякаш свързани с обкръжението.

И би могло да се помисли, че това просто продължава така и по-нататък, че отивайки по-нататък от мисленето, от мисловното изживяване към изживяване на спомените, се отива още по-далеч в света. Но това не е така; всъщност става нещо друго. Когато вие действително развивате в себе си това мисловно изживяване, в края на краищата чрез него получавате впечатление за третата Йерархия: Ангели, Архангели, Архаи. Подобно на това, както в тежестта, в преработването на хранителните продукти, благодарение на храносмилането и т.н., вие можете да си представите изживяване на човешката телесност тук, на Земята, така можете да си представите условията, в които живеят съществата от третата Йерархия, когато - в замяна на ходенето по Земята - чувствате себе си, благодарение на това мисловно изживяване, понесени от сили, течащи към вас от края на света.

Мисловно изживяване: трета Йерархия.

Преминавайки от мисловно изживяване към изживяване на спомени, възниква това, че ако тук би бил краят на мировата сфера (вж. на рис. горния полукръг), тогава бихме го достигали чрез такова изживяване. Този край на света е достижим чрез действително мисловно изживяване; и после човек не върви нататък, а нещата стоят по-иначе. Да вземем например някакъв предмет: кристал, цвете, животно. Когато от мислов-но изживяване се премине към това, което се дава от изживяването на спомените, тогава се вижда вътре в тези неща.

Погледът, достигащ до мировите простори, развил се по-нататък от изживяването на спомените, вижда вътре в нещата. Следователно има място не проникването по-нататък в неопределените абстрактни простори, а виждането на развития по-нататък поглед вътре в нещата; той вижда духовното във всички неща. Например в светлината той вижда действащи духовни същества на светлината и т.н., в тъмнината той вижда духовни същества, действащи в тъмнината. Така че можем да кажем: изживяването на спомените въвежда във втората Йерархия.

Изживяване на спомените: втора Йерархия.

В човешкия душевен живот обаче има нещо, излизащо зад пределите на спомените. Да си изясним какво е това, което излиза извън пределите на спомените. Виждате ли, споменът оцветява нашата душа. Като срещнем човек, отнасящ се към всичко отрицателно, създаващ кисела атмосфера за каквото и да става въпрос, който, когато му разказват за нещо прекрасно, в отговор разказва за нещо безобразно и т.н., за такъв човек може да се каже с пълна увереност: това при него е свързано със спомените му. Спомените дават окраската на душата.

Но виждате ли, освен душевната окраска съществува и още нещо. Ето, ние срещаме човек. Той винаги иронично свива устни, особено когато го заговорят, или се муси, или прави трагични физиономии. А ето друг, той ни гледа приветливо, така че не само разговорът с него, но и самият му поглед ни извисява. Да, много е интересно, с един поглед да обхванеш всички лица по време на доклад при някакво важно съобщение: краищата на устните, челата, вкаменяването на едни лица, движението на други и т.н. Тук намира израз не само това, което е останало в душата във вид на спомени и е придало определена окраска, но и това, което е преминало от спомените във физиономията, в нюансите на жестовете, в цялото поведение на човека. Случва се и така, че нищо не преминава в човека и той има лице, нищо не приело от това, което е минало през живота му като болка и радост: това също е характерно. Неуловимият израз на лицето е също толкова характерен, както и когато дълбоките бръчки по лицето изразяват трагизъм и сериозност в живота, или пък когато лицето изразява преживените в живота удовлетворения. Тук това, което духовно-душевното остава като резултат на силите на спомените, преминава във формообразуване на физическото. И преминава с такава сила, че тогава, благодарение на факта, човек действително има външно, като външен резултат, физиономията, а вътрешно - темперамента. Защото в преклонна възраст ние рядко имаме същия темперамент, който сме имали в детството. Темпераментът на възрастния преобладаващо е в резултат на преживяното в миналото, което вътрешно, душевно се е превърнало в спомени.

Това, което по такъв начин вътрешно прониква в човека, може все пак да бъде пренесено в реалността, макар и трудно. Относително лесно е да поставим пред нашия поглед преживяното в детството или нещо от миналото, за да реализираме определен спомен. По-трудно е да се пренесем в темперамента на своето детство или въобще в своя по-ранен темперамент. Обаче реализацията именно на такива упражнения може да има огромно значение за човека. И ако съумеем да направим това вътрешно, с голямо душевно задълбочаване, а не просто външно, тогава се постигат значителни резултати.

Разбира се, нещичко човек постига и тогава, когато, да кажем, на четиридесет или петдесет години - разбира се, в необходимите рамки - и външно е зает с игрите от своето детство, скача, както е скачал като дете и т.н. Старае се да прави такава физиономия, каквато е имал на осем години, когато леля му е давала бонбонче и т.н. Това пренасяне в миналото чак до подробностите на жеста, изражението на лицето, внася в живота ни нещо, което ни препълва с усещания: външният свят е вътрешен свят, а вътрешният - външен.

Ние влизаме например с цялото си битие в цветето и получаваме това, което аз, освен мисловно изживяване и изживяване на спомени, бих могъл да нарека изживяване на жеста в най-добрия смисъл на думата. И благодарение на това, ние стигаме до представата как духовното навсякъде и непосредствено действа във физическото.

Няма да можем с пълно съзнание вътрешно да обхванем нашето поведение преди двадесет години, изражението на лицето или жестовете, правени при едно или друго обстоятелство, без дълбоко вътрешно, сериозно и енергично усилие, а също и без постигане на връзката между духовното и физическото във всички неща. Тогава бихме се приближили до изживяване на първата Йерархия.

Изживяване на жеста: първа Йерархия.

Изживяването на спомените превръща нас самите в ут-ринна заря, когато тя ни се представя. Така можем вътрешно да изживеем в чувство цялата топлина на утринната заря. Когато се издигнем до изживяване на жеста, тогава представящото ни се в утринната заря се обединява с всичко, което в обективността ни позволява въобще да изживяваме цветното, звучащото.

Когато просто гледаме осветените от Слънцето предмети, намиращи се около нас, ние ги виждаме такива, каквито те се виждат в светлината. Когато от изживяване на спомени преминем към изживяване на жеста, ние вече виждаме не просто утринната заря: тук от всичко материално се освобождава това, което представлява изживяване на цвета. Изживяването на цвета става живо, душевно, духовно, като напуска пространството, в което ни се представя външната утринна заря; и утринната заря започва да ни разказва за тайната на взаимовръзката на Слънцето със Земята. Тогава узнаваме как действат съществата от първата Йерархия.

Обръщайки поглед към утринната заря, когато тя ни се явява още почти така, както при простото изживяване на спомените, ние се учим да познаваме Престолите. А после утринната заря ни се разкрива. Тогава цветното става същество, става живо, душевно, духовно, става същество, говорещо за това, в какво се състои отношението на Слънцето към Земята, както е било някога, в древното слънчево време, говорещо с нас така, че узнаваме какво представляват Херувимите. А после, когато бидейки окрилени и благоговейно възхитени от това двойно откровение на утринната заря, откровението на Престолите и откровението на Херувимите, ние продължаваме да живеем в своята душа и тогава, от тази превърнала се в жива същност утринна заря, в нашето вътрешно същество прониква това, което съставлява същността на Серафимите.

Мисловно изживяване: трета Йерархия.

Изживяване на спомените: втора Йерархия.

Изживяване на жеста: първа Йерархия.

Всичко, което ви описах днес, ви го описах, за да ви покажа по какъв начин е възможно човек, посредством просто следване на душевното, от мисленето до съсредоточения, пронизан с душа жест, да си изработи усещане - отначало това се явява само усещане от духовните подоснови на света чак до сферата на Серафимите.

Исках да ви представя това само като увод към наблюденията, които в бъдеще ще ни отведат от душевния живот в далечините на духовния Космос.

[1] до Рождество Христово: Във времето от 24 декември 1923 до 1 януари 1924 г. в Дорнах се провежда събранието за изграждането на Всеобщото Антропософско Общество. («Коледната конференция за изграждането на Всеобщото Антропософско Общество 1923/24», Събр. съч. 260). Р. Щайнер изнася цикъл от 9 лекции «Световната история в антропософска светлина», Събр. съч. 233.

[2] в последния час: Сериозността на ситуацията Рудолф Щайнер описва със следните думи, които казва на членовете като въведение към последната лекция на настоящи цикъл на 23 декември 1923 г.: «Ситуацията е такава, че настоящите събития трябва да се приемат много, извънредно много сериозно. В противен случай трябва да се случи това, за което често съм говорил: Че би трябвало да се оттегля от Антропософското Общество.»

[3] в течение на последните седмици: Виж «Човекът като съзвучие на формиращото творческо световно слово», 12 лекции, Дорнах, 19 октомври до 11 ноември 1923, Събр. съч. 230.

[4] в статиите си за «Живота на душата»: В списанието «Гьотеанумът», (1923/24), Nr. 11-14; препечатани в «Гьотеанска мисъл всред културната криза на настоящето, 1921-1925», Събр. съч. 36.