ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Виена, 1. Октомври 1923

Всички описания, които направих пред Вас през последните дни тук имаха за цел да насочат Вашето внимание към това, как от гражданин на Земята човекът отново ще може да стане гражданин на Космоса, как хоризонтът на неговия живот ще може да се разшири далеч в мировите простори и как по този начин животът в Земната сфера ще се обогати не само откъм разширяване, но и откъм обогатяване и усилване на неговите вътрешни импулси.

Последният път аз говорих за това, как истинският духовен светоглед ни показва, че планетите от нашата планетарна система не са само онези физически тела, за които ни говори днешната астрономия и че те трябва да бъдат разбирани от нас като откровения на определени духовни Същества. В този смисъл аз говорих както за Луната, така и за Сатурн. В кратката си лекция, естествено аз не бих могъл да се спра върху всички отделни планети, но с оглед на нашата непосредствена цел това е без значение. Аз исках само да посоча, как целият поглед върху човешката душа може да бъде разширен далеч извън пределите на Земята. Едва по този начин е възможно да разглеждаме външния свят като принадлежащ към самите нас, също както разглеждаме като наша принадлежност всичко онова, което се разиграва в рамките на нашето тяло, например дишането, кръвообращението и т.н.

Днешните естествени науки разглеждат също и нашата Земя така, като че ли тя е едно минерално, мъртво небесно тяло. Съвременният човек изобщо не се замисля върху това, че неговите космологически наблюдения нямат никаква реална стойност. Тъкмо днес усетът за реалност е извънредно притъпен. Например хората лесно приемат, че един планински кристал е “действителен”, че една роза също е “действителна”, обаче те не долавят разликата между тези две “действителности”. Защото кристалът е една затворена в себе си реалност, която може да съществува независимо от околния свят, а розата не може. Розата живее само докато се намира върху своята клонка. Една роза, имам предвид цъфналата роза, не може да съществува сама за себе си. Ако поддържаме една представа за онази цъфнала роза, която радва очите ни и искаме външно да затвърдим тази представа, тогава ние се изправяме пред една абстракция, дори и когато можем да я докоснем. Също толкова нереална е и онази Земя със своите скали, шисти, варовикови пластове и т.н., за която ни говори официалната наука, защото тази Земя просто не съществува, тя е измислена. А нима действителната Земя не е съставена също и от растенията, от животните, от хората? Всички те също принадлежат на Земята, както ú принадлежат скалите и планинските кристали, и когато имам пред очите си една Земя, съставена от камъни, аз нямам нищо. Официалните естествени науки, включително и геологията, изобщо не стигат до реалността.

Фактически нещата се свеждат до това, да напредваме в познанието не само логически, но и с усет за реалността. Днес хората казват: Явните заблуди на днешното образование не ни засягат много; леките противоречия също не ни засягат! Обаче най-лошото в днешните науки, в днешното познание настъпва тогава, когато привидно нямаме никакви противоречия! – Виждате ли, към областта на духовното богатство, на точното познание, принадлежи също и това да преценим всички онези фактори, които например според днешната геология са взели участие във възникването на Земята преди толкова милиона години. Впрочем тези изчисления допускат известни отклонения в подробностите. Някои геолози казват: Земята е възникнала преди 20 милиона години, други казват: 200 милиона години; макар че днес за мнозина разликата между 20 милиона и 200 милиона е нещо съвсем незначително. Въпреки различията, изчислителните методи на учените са такива, че ние можем да се отнасяме към тях с пълен респект. Те са прецизни, те са точни. Но какво става сега? Нека да вземем следния пример: Ето, днес аз започвам да изследвам човешкото сърце, и след един месец правя нови изследвания. Да предположим, че с помощта на много фина изследователска техника аз установявам някои изменения в това човешко сърце и сега аз зная точно как това човешко сърце се е променило в рамките на един месец. После аз установявам какви са промените следващия месец, още по-следващия и т.н. Или с други думи: По отношение на човешкото сърце аз използвам същия метод, основаващ се на различните отлагания в земните пластове, който използват и геолозите, за да изчислят геологическите епохи състоящи се от милиони и милиони години. С оглед на малките, постепенни изменения геолозите изчисляват продължителността на епохите. Но как да интерпретирам аз моите резултати, които показват измененията в човешкото сърце? Сега аз мога да приложа същия метод на изчисление и да посоча как ще изглежда това човешко сърце примерно след 300 години. Изчислението ще бъде точно. Само че преди 300 години това сърце не е съществувало, нито пък ще съществува след 300 години. Ето как днес остроумните и екзактни методи на изчисление дават основание на учените геолози да твърдят как е изглеждала Земята преди три милиона години, когато все още не е съществувал никакъв силур и т.н. Изчислението може и да е вярно, обаче Земята все още не е била тук. По същия начин днес може да бъде предвидено – точно това правят физиците – как ще изглеждат различните субстанции след 20 милиона години. В това отношение американски изследователи са направили извънредно интересни предвиждания за това как примерно ще изглеждат белтъчините тогава, само че след 20 милиона години Земята, като небесно тяло, изобщо няма да съществува. Следователно, логическите методи и точността са най-опасното нещо, защото те не допускат противоречия. Ако методите са точни ние не бихме могли да оспорваме как е изглеждало сърцето преди 300 години, или как е изглеждала Земята преди 20 милиона години, но това, към което трябва да се стремим, е реалистичното мислене, реалистичния светоглед.

При всички области на Духовната наука нещата опират тъкмо до едно такова всестранно обхващане на действителността. А чрез методите, за които говорих вчера, чрез такива интимни методи, както показах вчера, ние можем да опознаем населението на Луната и на Сатурн, можем да опознаем не само отношението на Земята към нейните същества, но и отношенията на всяко мирово създание към Космоса. Навсякъде в света материалните неща съдържат в себе си Духа, защото те са само неговият външен облик. Навсякъде в сетивния свят имагинацията, инспирацията и интуицията откриват неговото духовно съдържание, обаче не го намират, така да се каже, в ясни и точни контури, а го намират в една непрекъсната подвижност, в един непрекъснат живот. И точно както това, което геологията твърди за камъните няма никаква реалност, и възникването на Земята е неотделимо от растенията, животните и физическите хора, така и Земята – ако искаме да я обхванем в нейната цялост – ние трябва да разглеждаме като външен физически израз на духовния свят.

Първоначално чрез имагинацията ние разбираме как в известен смисъл Земната духовност се различава от човешката духовност. Ако един човек застане пред мен, аз виждам многообразни проявления на неговата същност. Аз виждам, как той върви, чувам как говори, виждам неговата физиономия, жестовете на ръцете му. Всичко това ме насочва къде да търся преобладаващото в него душевно-духовно единство. Но точно както тук е в сила инстинктът за откриване на споменатото душевно-духовно единство в конкретния човешки индивид, така и, от друга страна, когато имагинативното познание разглежда Земята, то далеч не открива някакво единство в Земната духовност, а там то открива една множественост, едно многообразие. Ето защо не бива, по аналогия с духовността на човека да правим изводи за духовната цялост на Земята, понеже според верния поглед върху нещата съществува не цялост, а множественост и разнообразие от духовни Същества, живеещи в природните царства на Земята.

Нека да проверим какво ни показва тази имагинация, подкрепена от инспирацията, относно годишния кръговрат на Земята. Нека най-напред да отправим душевния си поглед към зимата. Външно погледнато, Земята се покрива със скреж и сняг, зародишите на растенията се прибират навътре в почвата. Ако сега се абстрахираме от животинския и човешкия свят, можем да кажем, че тъкмо това, което – покълвайки – е свързано със Земята, ú позволява тя да се прибере навътре в себе си. В израстващия, избуяващ растителен живот на пролетта и лятото ние се научаваме да разпознаваме умиращия живот на зимата. Обаче какво означава в духовен смисъл този умиращ живот на зимата? Той означава, че онези духовни Същества, които ние наричаме елементарни духовни Същества, и които са същинските оживотворители на растенията, се прибират навътре в самата Земя, свързват се интимно със самата Земя. Имагинативно погледнато, през зимата става така, че Земята, така да се каже, прибира своите духовни елементарни Същества в техните тела, скрива ги в своето тяло. През зимата Земята е най-духовна, или с други думи, проникната в най-голяма степен от своите елементарни духовни Същества.

При онзи, който вижда тези процеси всичко това, както и останалите свръхсетивни възприятия, преминава в неговите усещания, в неговите чувства. По времето, когато нашата планета е обхваната от зимата, свръхсетивният му поглед е допълван с особени усещания и той си казва: Там, където снегът покрива земята, там елементарните духовни Същества са потопени в същинското битие на нашата планета. С настъпването на пролетта, родството на тези елементарни духовни Същества със Земята се превръща в родство с космическото обкръжение. Това, което в тези Същества през зимата представляваше едно дълбоко родство със самата Земя, през пролетта се превръщаше в родство с космическото обкръжение и елементарните Същества, така да се каже, се стремяха да излязат извън Земята. Всъщност пролетта се състои в това, че Земята, отдавайки се на Космоса, позволява на своите елементарни Същества да се устремят извън нея. През зимата тези елементарни Същества се нуждаят от спокойствието, което те намират в утробата на Земята, през пролетта те се нуждаят от това, да се устремят навън чрез въздуха, чрез атмосферата, да изпитат влиянията от духовните сили на планетарната система, от духовните сили на Меркурий, Марс, Юпитер и т.н. Всичко онова, което може да действува от планетарната система върху Земните Духове, през зимата то не действува, то започва да действува през пролетта. Всъщност ако ние сме в състояние да наблюдаваме тук един космически процес, който спрямо човека е по-скоро духовен, отколкото материален, това е дихателният процес. Ние вдишваме външния въздух, поемаме го в нашето собствено тяло, после го издишваме. Вдишване, издишване – една съставна част на човешкия живот. През периода на зимата нашата Земя вдишва и поема навътре в себе си цялата си духовност; с идването на пролетта тя издишва своята духовност обратно навън в Космоса. И човекът усещаше това още в най-ранните епохи от своето развитие, когато все още разполагаше с един вид инстинктивно ясновидство. Той усещаше Земните процеси, съответствуващи на зимния обрат на Слънцето, именно в лицето на Коледния празник. Когато Земята ставаше най-духовна, тя трябваше да приюти човека в тайната на Коледния празник. И по-късно Спасителят можа да се свърже само с една такава Земя, която беше поела в утробата си цялата своя духовност. Обаче за другия празник, подсказващ на човека, че той принадлежи не само на Земята, а и на целия Космос, и че като Земен жител той може да пробуди душата си за Космоса, за този празник на възкресението можеше да послужи само онзи период от време, когато цялата Земна духовност се намираше навън в Космоса. Ето защо ние виждаме как Коледният празник е свързан със Земните факти, със зимния мрак на Земята, свързан – в известен смисъл – със спящата Земя. Напротив, ние виждаме, как Великденският празник е поставен по такъв начин в годишния кръг, че се намираме в зависимост не от Земните процеси, а от космическите процеси. И определяща за Великденския празник е тъкмо първата неделя след пролетното пълнолуние. Следователно, през древните епохи именно звездите подсказваха на хората кога трябва да празнуват Великден, понеже в този период от време цялата Земя се отваря към Космоса. Ето как на помощ идваше космическата писменост и тогава човекът се досещаше, че той е не само едно земно създание, и че в пролетния Великден той сам трябва да се отвори към космическите простори.

За някого сигурно е мъчително да се дискутира една отминала епоха от общочовешката еволюция, когато тези забележителни идеи бяха още по-ясни, отколкото са днес, да се дискутира така, както сме свикнали да го правим от двадесет или двадесет и пет години, с убеждението на всякакъв вид хора, които смятаха, че въпреки всичко Великденският празник не трябва да е подвижен във времето, а да се фиксира на първата неделя от месец Април. И аз бях свидетел на една дискусия, при която се обръщаше внимание на това, как счетоводните баланси на търговците се объркват от подвижността на Великдена и как счетоводството би било много по-подредено, ако Великденът беше строго фиксиран във времето. Както казах, за някого може да е мъчително, когато вижда, как нашата цивилизация се е отчуждила от света и само си въобразява, че е практична, защото едно такова предложение е най-непрактично нещо, което може да се измисли; непрактично, понеже тази цивилизация може да предлага практично решение за деня, но не и за столетието. За столетието е валидна само онази практика, която е в съзвучие с Космоса. Но в този случай годишният кръговрат винаги трябва да ни подсказва връзката между вътрешния живот и целия Космос.

Преминавайки от пролетта в лятото, Земята все повече и повече изгубва своята вътрешна духовност. Тази духовност, чиито носители са елементарните Същества, преминава от Земния свят в извънземния свят и се оказва изцяло под влиянието на планетите, на Космоса. И някога определени     мистерийни центрове извършваха своите необичайно дълбоки култови свещенодействия в онзи период от време, в който днес ние празнуваме Еньовден, а именно във връхната точка на лятото. Този Еньовден във връхната точка на лятото някога се падаше в онова време, когато Посветените, жреците в онези мистерийни центрове, където този летен празник беше опазил цялото си първоначално величие, бяха дълбоко проникнати от убеждението: Това, което ти трябваше да търсиш през зимата, по времето на зимния обрат на Слънцето, когато ти се взираше през духовно проницаемата снежна обвивка във вътрешния свят на Земята, го намираш сега, отправяйки душевния поглед навън. И елементарните Същества, които през зимата се намираха под влиянието на Земните дълбини, сега се оказваха под влиянието на планетите. От Съществата, които трябваше да търсиш през зимата, сега, в разгара на лятото, ти ще се доближиш до онези техни изживявания, които са свързани с планетите.

И както днес човекът изживява несъзнателно своя дихателен процес като нещо, което вътрешно принадлежи на цялото му същество, така и в миналото човекът изживяваше цялото си същество като принадлежащо на годишния кръговрат. През зимата той търсеше родствените му елементарни Същества в Земните дълбини; в разгара на лятото той ги търсеше в облачните висоти.         В Земните дълбини той ги намираше вътрешно протъкани и оживотворени от същинските Земни сили и съчетани с онова, което Лунните сили бяха оставили в Земните недра; а в разгара на лятото той ги намираше отворени към просторите на Вселената.

А в края на лятото Земята отново започва да вдишва своите духовни сили, така че след Еньовден отново се подготвя онзи период от време, когато Земята ще трябва да поема в себе си своята духовна същност.

Днешният човек не е твърде склонен да се замисля върху това вдишване и издишване на Земята. Човешкото дишане е по скоро физически процес, Земното дишане е по скоро духовен процес, едно излизане на елементарните Същества в мировите пространства и по-късно тяхното завръщане в Земята. Но както човекът изживява своето кръвообращение като нещо, протичащо в собственото му тяло, така той – напредвайки в своето развитие – изживява и целия годишен кръговрат. Както движението на кръвта е нещо основно за неговото съществувание, така и – в един по-широк смисъл – движението на елементарните Същества от Земята към Небето и после обратно към Земята е нещо съществено за човешката съдба. И само несъвършенството на усещанията не позволява на днешния човек да предположи до каква голяма степен той зависи от това външно придвижване на елементарните Същества в хода на годината. И докато с времето човекът полага усилия и вниква в идеите на Духовната наука, на свръхсетивното познание, докато развива онази вътрешна активност, от която се нуждае, за да онагледи и конкретизира поверените му духовно-научни изводи, цялостното обхващане на тези духовно-научни изводи изостря неговата чувствителност. И всъщност тъкмо това трябваше да очаквате всички Вие от онова свръхсетивно познание, към което се стреми антропософията. Ако четете една антропософска книга, да кажем един лекционен цикъл, и я четете така абстрактно както четете всякакви други книги, тогава Вие изобщо нямате нужда от антропософска литература. В такъв случай аз бих ви посъветвал да четете готварски книги или техническа литература, или някакво ръководство, свързано с практическата страна на живота. Да четеш антропософски книги, или да слушаш антропософски лекции има смисъл само тогава, когато забелязваш: Да, за да приема в себе си тези изводи, аз трябва да се настроя по съвсем различен начин, отколкото за всякакъв друг вид изводи. И това произтича от факта, че хората, имащи себе си за особено умни, смятат тази антропософска литература за пълна лудост. Но те трябва да имат и основания, за да твърдят, че тя е лудост. И основанията им се свеждат до следното: Всички останали казват друго, всички те ни представят света по друг начин. Ние просто не можем да допуснем, че антропософите идват и ни показват една друга картина за света!

Да, това което се появи в света като антропософски светоглед е наистина различно от онова, което хората говорят тук или там. Аз вече заявих: Политиката, която следват някои от нашите приятели, а именно да представят антропософията като нещо красиво, като нещо, което не влиза в никакви противоречия с мнението на другите, тази политика не можем да приемем за правилна, въпреки че тя винаги намира своите поддръжници. Нужна е съвсем друга нагласа, друга душевна ориентация, ако искаме да приемем антропософските доводи не като лудост, а като действително правдоподобни, точни и убедителни.

Ако обаче постигнем тази друга ориентация, тогава след известно време забелязваме, че по този начин през един вид обучение преминава не само човешкият интелект, но и човешкото сърце. И тогава човешкото сърце ще свързва зимата не само с това, че обличаме дебелите палта, понеже става студено, и лятото – с това, че сваляме дрехите, понеже отново става топло; тогава в хода на годината човешкото сърце ще изживява – заедно със Земята – редица фини преходи от ледената зима до лятната жега. Човекът ще се научи действително да усеща годишния кръговрат, както той усеща проявленията на едно живо, одушевено същество.

Да, чрез едно правилно антропософско обучение сърцето ще стигне дотам, че годишният кръговрат ще му говори толкова красноречиво, колкото красноречиви са и думите, идващи от душата на един приятел. Както от думите на приятелската душа, от жестовете на приятелската душа можем да усетим нейното топло присъствие, коренно различаващо се от това на неживия, неодушевен свят, така и един ден първоначално нямата природа ще проговори на човека като едно живо същество. Човекът ще стане душа и като преминаваща през годишния кръг душа ще се научи да усеща годината, ще се научи да се вслушва в това, което годината има да му каже; и точно както в обикновения живот се отнася с малките живи същества около себе си, така той ще се научи да се отнася и с целия одушевен Космос. И когато лятото преминава в есен и наближава зимата, за него ще настъпва един особен период, през който ще му говори самата природа.

Който съумее да изработи в себе си тези фини усещания към природата, които се опитах да опиша тук – а след известно време антропософът забелязва, че всички те могат да се появят като чувствен, сърдечен резултат от неговите антропософски занимания – той вече ще може и да различава: Ето, сега става дума за едно съзнание за природата, възникващо през пролетта и лятото, а сега – за същинското себесъзнание, възникващо през есента и зимата. Да, от една страна е съзнанието, възникващо с идването на пролетта, с нейния покълващ, бликащ живот. И който има правилното усещане за този покълващ, бликащ живот, който позволи вътре в него да проговори всичко онова, което е присъщо на пролетта – не е нужно това да става съзнателно, защото то говори също и в подсъзнанието – той не си казва просто: “Растенията покълват, цветята цъфтят!”, понеже той действително чувствува своята пълна отдаденост към природата, тъй че може да заяви: “В цветята цъфти моят Аз, в растенията покълва моят Аз!”

Съзнанието за природата възниква едва тогава, когато човекът се научава да съучаствува и да се разгръща в нейния покълващ, бликащ живот. Да можеш да покълваш заедно с растението, да можеш да цъфтиш заедно с растението, да можеш да раждаш плодове заедно с растението: това означава да излизаш от своя вътрешен свят и да навлизаш във външната природа. Да развиваш духовност съвсем не означава да се абстрахираш от света. Да развиваш духовност означава: Да следваш Духа във всичките му стъпки. И когато през пролетта и лятото човекът, покълвайки с кълновете, цъфтейки с цветовете, давайки плод с плодовете, сам развие своите фини усещания за природата, по този начин тъкмо в разгара на лятото той се подготвя за едно пълно отдаване на живота си във Вселената, на живота си в звездното небе. И тогава всяка една светулка се превръща в тайнствено откровение на Космоса; тогава в разгара на лятото, бих казал, всеки полъх в атмосферата се превръща в едно космическо възвестяване, което отеква в земния свят.

Обаче в момента, когато Земята отново поема дъх, когато човекът се научил да усеща заедно с природата, да покълва заедно с кълновете, да цъфти заедно с цветовете, да дава плод заедно с плодовете, той просто не може нищо друго – понеже е навлязъл с цялата си същност в света на природата – освен да изживява заедно с нея също и есента, и зимата. Но който се е научил да живее заедно с природата, той стига и дотам, че може и другото: да умира заедно с природата. Който се е научил през пролетта да живее заедно с природата, той се научава също и да умира с природата през есента. И нещата стоят така, че макар и по друг начин, хората отново достигат до онези усещания, които някога имаха жреците на Митра. Жреците на Митра усещаха годишния кръговрат в собствените си тела. Тези усещания не могат да бъдат изпитвани от съвременното човечество. Обаче в близкото бъдеще те все повече и повече ще стават достояние на човечеството и антропософите трябва да са първопроходците по този път, отвеждащ хората дотам, че да съживяват годишния кръговрат, дотам, че през пролетта да живеят заедно с природата, а през есента да умират заедно с природата.

Обаче човекът не бива да умира. Човекът не бива да бъде принуждаван. Той може да живее заедно с покълващия природен свят и – свързан с негода развива своето съзнание за природата. Но когато той съизживява умирането на природата, тогава тази негова опитност се превръща в един призив: Сега ти трябва да пробудиш твоите собствени съзидателни сили и да ги противопоставиш на умирането. Тогава вътре в него покълват духовно-душевните сили, покълва  същинското себесъзнание, и в своите вътрешни изживявания, включвайки се в умирането на природата през есента и зимата, той наистина пробужда своето съзнание до най-висша степен. Да, ето как човекът метаморфозира в годишния кръговрат, изживявайки редуването: Природно съзнание – себесъзнание. Когато човекът участвува в умирането на природата, се пробуждат вътрешните му жизнени сили. Когато природата поема своите елементарни Същества навътре в утробата си, вътрешните човешки сили пробуждат себесъзнанието.

Михаиловите сили – сега ние отново се докосваме до тях! Образът, показващ битката на Михаил с Дракона според древното ясновидство, е възниквал при съвсем други условия. Обаче сега, докато човек вниква в пролетта, лятото, есента и зимата както с природното съзнание, така и със своето себесъзнание, тогава в края на Септември пред него отново застава същата сила, която нагледно му посочва, как именно, ако той участвува в умирането на природата, от нейния гроб ще покълне онази победоносна сила, която вътре в него ще разпали ясната светлина на истинското, чисто себесъзнание. Сега Михаил отново тържествува над Дракона.

Ето как антропософските истини, антропософското познание трябва да се влеят като една реална сила в човешкото сърце. И пътят води от нашите сухи, абстрактни , но точни представи до онзи момент, когато навлязлото в сърцето живо познание отново ни изправя пред това, което някога беше толкова живо представено в божествения образ на Михаил, който сразява Дракона. Но днес душите ни не са под влиянието на някакви абстрактни понятия. И не си мислете, че изживявания от този род остават без последици за Земното човечество. Години наред, също и на антропософските срещи тук във Виена, аз често съм описвал как човекът пробужда своето съзнание за безсмъртието, своето съзнание за живота преди раждането. Но сега аз искам да изложа пред Вас, и то в напълно конкретен смисъл, по какъв начин човекът може да получи духовната сила направо от духовния свят. Разбира се, съвсем не е достатъчно да се говори с общи думи за някакъв пантеистичен Дух, лежащ в основата на света. Това би било също толкова абстрактно, колкото и да се задоволяваме с твърдението: Човекът има Дух. – Какво означава за нас твърдението: Човекът има Дух?

За нас “Духът” се изпълва със значение едва тогава, когато Духът започне да ни говори в конкретните подробности, когато всеки миг Духът конкретно се открива за нас, когато той може да ни дари с утеха, надежда и радост. Философските спекулации за някакъв пантеистичен дух нямат никакъв смисъл. Живият Дух, който ни говори от природата, също както човешката душа ни говори от човека – тъкмо той е, който със своята оживотворяваща сила може да навлезе в човешкото сърце.

Обаче в този случай от едно такова познание, преобразено в човешкото сърце, ще се роди тъкмо онази сила, от която човечеството се нуждае, за да развива своя социален живот. През последните три, четири столетия хората свикнаха да разглеждат природата и  човечеството единствено с помощта на чисто интелектуални, абстрактни представи. И сега, когато човечеството е изправено пред големите проблеми на социалния хаос, то би искало да ги разрешава по чисто интелектуален път. Обаче единственото, до което хората стигат, вървейки по този път, са химерите. Защото да се намесва в социалната област може само едно чисто и всестранно развито човешко сърце. Обаче това е невъзможно, преди човекът да е изградил своето отношение към Космоса и най-вече към духовното съдържание на Космоса. Актуалните социални проблеми ще намерят своето разрешение в онзи миг, в който човешките сърца се отворят пред съзнанието за Духа, онова съзнание за Духа, което е разновидност на природното съзнание в посока от пролетно-лятно съзнание към есенно-зимно съзнание, към себесъзнание. В един по-дълбок смисъл, от решаващо значение е не разбирането на социалния проблем, а фактът, че достатъчно голям брой хора могат да приемат в душите си именно такива духовни импулси.

И всичко това трябва да бъде чуто от човешкото сърце, ако се замислим, че към трите празника: зимното Рождество, пролетното Възкресение и летния Еньовден ще трябва да прибавим и есенния Михаилов празник. Прекрасно, наистина прекрасно би било, ако в края на Септември бихме могли да отбелязваме този Михаилов празник с цялата сила на човешкото сърце. Обаче той не бива да бъде празнуван под знака на едни или други абстрактни програми. Напротив, в Михаиловия празник ще се включват такива хора, в чиито вътрешен свят пулсира съзнанието за Духа. Защото какво представлява Великденът всред другите големи празници на годината? Той е празник на Възкресението. Той ни напомня за онова Възкресение, което се извърши при Мистерията на Голгота след като Слънчевият Дух Христос беше слязъл в едно човешко тяло. Външно погледнато, Мистерията на Голгота започва със смъртта, а после идва Възкресението. Който разбира Мистерията на Голгота по този начин, в пътя на Спасителя той вижда първо смъртта, а после – Възкресението. И може би той казва в душата си: Сега аз трябва да се свържа с Христос, който е победил смъртта, и в смъртта да намеря Възкресението.

Обаче християнството не завършва с традициите, които напомнят за Мистериите на Голгота; християнството трябва да върви напред. В хода на времето човешкото сърце узря вътрешно и сега човекът се нуждае от следното: Към този празник, който му напомня за смъртта и Възкресението Христови, той иска да прибави един друг празник, чрез който годишният кръговрат му се показва по един толкова интимен начин, че сега той може да намери Възкресението на душата най-напред именно в годишния кръговрат; сега той трябва първо да извиси душата до Възкресението, за да премине тя достойно през портата на смъртта. Великденски празник: Първо смърт, после Възкресение; Михаилов празник: Първо Възкресение на душата, после смърт.

Ето как Михаиловият празник ще се превърне в един обратен Великден. През Великден човекът празнува Възкресението на Христос от смъртта. През Михаиловия празник човекът трябва да почувствува пределно ясно: Ако не искам да потъна в мъртвешки сън и да се окажа със заглушено себесъзнание в периода между смъртта и новото раждане, а да премина през портата на смъртта с ясен поглед, аз трябва, за да сторя това, чрез вътрешните си сили да пробудя моята душа от смъртта. – Първо е пробуждането на душата, а после идва смъртта, тъй че тогава може да започне онова Възкресение, което самият човек ще празнува в своя вътрешен свят.

Дано тези лекции допринесат поне малко за това, да прокарат един вид мост между разсъдъчното антропософско познание и онова, в което антропософията може да се превърне за човешките сърца. В такъв случай аз бих бил твърде радостен и често ще си спомням за това, което можахме да обсъдим в тези лекции, с които действително исках да се обърна не към Вашия разум, а към Вашите сърца, за да посоча по един необичаен за наши дни начин онези социални импулси, които са крайно необходими за днешното човечество. А всъщност нужното настроение за социални импулси ние можем да получим едва чрез интимно задълбочаване във всичко онова, което се извършва в човешките сърца. Ето какво изпитвам особено силно в душата си сега, когато трябва да привърша тези лекции, които изнесох пред Вас, скъпи австрийци, воден от една вътрешна потребност на моето сърце.