ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 8. Април 1923

За да разширя още повече вчерашното обсъждане относно влиянието на Мистериите върху отношението, свързващо човека и годишния ход в далечното минало, днес аз искам да се спра върху вярванията, засягащи всичко онова, което тогавашният човек можеше да има като усещания за Космоса. От вчерашната лекция, както и припомняйки си други неща, които можах да кажа по този повод през миналата Коледа в Гьотеанума, преди той да бъде изтръгнат от нашите сърца – Вие бихте могли да си кажете следното: В своите проявления годишният ход беше – а и днес също би могъл да бъде – усещан като нещо, което по отношение на външното протичане е също така израз на едно скрито в него живо същество, също както например проявленията на човешкия организъм са израз на нещо, което е скрито в него, и това е самата човешка душа.

Нека да си припомним, как под влиянието на тези древни Мистерии, тъкмо в разгара на лятото, когато се пада нашият Йоанов празник, хората стигаха до определено предчувствие за техния Аз; обаче за онзи Аз, който те не можеха да припишат само на себе си, понеже той все още беше горе в лоното на божествено-духовния свят. И тъкмо тези хора вярваха, че благодарение на ритуалите, описани от мен, в разгара на лятото, те се приближават до своя Аз, който през останалата част от годината оставаше скрит за тях. Естествено, като цяло, те смятаха, че се намират в някакъв божествено-духовен свят. Но на тях просто им се струваше, че през останалите три четвърти от годината не им се открива никаква част от това, което им принадлежи като техен Аз; само през тази една четвърт, в която се пада и летният празник, като през един небесен прозорец, от божествено-духовния свят им се открива същността на техния собствен Аз.

Само че в условията на божествено-духовния свят тази същност на техния собствен Аз им се откриваше не по един неутрален, равнодушен, бих казал дори флегматичен начин, както това става днес. Когато днес човекът говори за Аза, той всъщност едва ли го поставя в някакво отношение спрямо този или онзи свят. Той си представя Аза, тъй да се каже, като една точка, която насочва неговите действия, и около която се натрупват неговите знания. Но това е един вид флегматично усещане: усещането, което днешният човек изпитва към своя Аз. Изобщо не можем да твърдим, че в своя Аз – въпреки голямата му близост с това, което наричаме “его” – днешният човек фактически изпитва някакъв егоизъм; защото, ако иска да е честен, той никога няма да твърди, че особено много обича своя Аз. Той обича своето тяло, обича своите инстинкти, обича едни или други свои изживявания. Обаче Азът е само една кратка думичка, възприемана като средищна точка, около която се разполагат всички човешки изживявания. Обаче по времето, когато започна празнично отбелязваното приближаване към този Аз, предшествано  впрочем  от  продължителна подготовка, за да стане възможна срещата с Аза, по това време, когато хората усещаха как този Аз постепенно се връща обратно и човекът с неговата телесно-душевна същност – или както днес бихме се изразили, с неговата физическо-етерно-астрална същност – оставаше напълно сам, по това време Азът действително беше усещан ведно с неговите отношения към целия Космос, към целия свят.

Обаче това, което човекът главно усещаше спрямо този Аз и неговите връзки със света, не беше “натуралистично”, ако ни е позволено да си послужим с тази днешна дума, то не беше нещо, за което можем да съдим по външните му проявления, но то беше нещо, което представляваше един вид средищната точка на прадревния морален светоглед. Никакви големи природни тайни не са се откривали на човека през тази епоха. Но спрямо такива природни тайни, за каквито стана дума вчера, човекът имаше усещането, че това, което той трябва да приеме в себе си като морални импулси, му се откриваше именно в разгара на лятото, когато светлината и топлината постигнаха своята връхна точка. И това беше време, което човекът усещаше като едно божествено-морално просветление. И това, което човекът искаше да получи като отговор от Небето чрез своите музикални, поетични и танцови ритуали, това което очакваше, то му се откриваше от Небето с цялата си сериозност и представляваше това, което в морален смисъл Небето изискваше от човека.

Ако си представим, как всички тези ритуали, които описах вчера, се извършват в летните жеги и в разразяващите се летни бури с техните мълнии и гръмотевици, ние можем да почувствуваме, как тъкмо падащите мълнии и гръмотевици са видимия израз на моралното предупреждение, което Небето отправя към Земното човечество. Част от това, което е останало от тези древни времена, виждаме в по-късния образ на Зевс, в това, че той е Богът на гръмотевиците, Богът, чието оръжие са мълниите. Нещо сходно откриваме и в лицето на германския Бог Донар.

От друга страна, ние установяваме следното. Тогавашният човек усещаше как през деня природата беше светла, топла, бих казал още, самодоволна, и тя продължаваше да е светеща, грееща също и през нощта, като той долавяше само една разлика, казвайки си: През деня въздухът е изпълнен с топлинния елемент, със светлинния елемент. И тогава, в топлинния и светлинния елемент се носят и живеят онези духовни пратеници, чрез които по-висшите духовни Същества  искат да предоставят на човека моралните импулси. Обаче през нощта, когато по-висшите духовни Същества се оттеглят, тогава пратениците остават сами и започват да се проявяват по свой собствен начин.

Ето как човекът усещаше вътрешния пулс на природния свят в летните вечери, в летните нощи. И неговите изживявания приличаха на един летен сън, изживян в действителността, на един летен сън, чрез  който божествено-духовният свят се приближаваше твърде много до човека; един летен сън, за който той беше убеден: Освен че всяко природно явление същевременно представляваше и говорът на Боговете, тук се намесваха и всевъзможни елементарни Същества, които действуваха по свой собствен начин.

Цялата украса от съня в лятната нощ, от съня в Йоановата нощ, пренесена по-късно в чудните образи, които човешката имагинация придаваше на всичко онова, което духовно-душевно празнуваше тази връхна точка на лятото, беше всъщност едно космическо духовно-божествено-морално откровение, отправено към човека. И в основата на нещата лежеше следната представа: Във връхната точка на лятото божествено-духовният свят се проявява чрез морални импулси, които биват приемани от човека, докато душата му се издига в просветлението (Рис. 15). И това, което той усещаше по съвсем особен начин, то действуваше върху него, бих казал, като нещо свръхчовешко и се вливаше в неговата човешка същност.

Човекът знаеше от това взаимно изживяване на празниците, че той – в тогавашния си вид – беше издиган над самия себе си нагоре в областта на свръхчовешкото, и че, тъй да се каже, Боговете улавяха протегнатата към тях ръка на човека. Всичко, което човекът вярваше, че има като божествено-духовни свойства, беше приписвано на откровенията, идващи към него по времето на този Йоанов празник.

И така, когато лятото си отиваше и настъпваше есента, когато листата повяхваха и пищният живот на лятото секваше, и дърветата оставаха голи, човекът предусещаше – тъй като всички тези усещания носеха в себе си следите от мистерийната подготовка – следното: Сега божествено-духовният свят отново се оттегля от човека. Сега той разбираше, че е предоставен на самия себе си; той напускаше духовния свят и заживяваше в природата. – Ето как човекът усещаше своя живот като изтеглен извън духовния свят и вплетен в есенния живот на природата. Листата по дърветата се минерализираха, нивите опустяваха, минерализираха се. Всичко клонеше към ежегодната смърт на природата.

И това вплитане в минерализиращите процеси на Земята и нейното обкръжение човекът усещаше като едно дълбоко свързване със самата природа. В своите вътрешни изживявания той все повече навлизаше в интимната същност на външния свят. Неговите мисли и съзерцания бяха неразделно свързани с природния свят. Ако искаме да изразим с днешни думи това, което човекът усещаше с настъпването на есента, ние би трябвало да кажем следното. Аз много моля да се има предвид, че – естествено – през онези времена не би било възможно да се говори с днешни думи. Тогава изцяло е преобладавало усещането, а не мисленето. Ако обаче все пак искаме да опишем нещата с нашите днешни думи, ние би трябвало да кажем следното: С насоката на своето мислене и с вида на своите усещания човекът разбираше, че е изправен пред един преход – преходът от познанието за Духа към познанието за природата (Рис. 15). С настъпването на есента той усещаше, че се отдалечава от духовното познание, и че есента изисква от него да се задълбочи в познанието за природата. Така че с настъпването на есента ние се отдалечаваме от моралните импулси и се приближаваме до познанието за природата. Човекът започва да размишлява върху природата.

Ето как изглеждаха нещата през онези времена, когато човекът гледаше на себе си като едно създание на Космоса. През онези времена би изглеждало съвсем нелепо, тъкмо в летните месеци да се говори за природознание, естествено в тогавашните му форми. Лятото е тук, за да подтикне човека към по-дълбоко свързване с духовността на света. А с приближаването на онова годишно време, което днес бихме нарекли Михаилово, човекът си казваше: Да, всичко онова, което усещам около себе си, наблюдавайки горите, дърветата и растенията, ме подтиква към природознанието. – Изобщо това беше времето, през което хората трябваше да превръщат познанието и разсъдливостта в свое занимание. Но то беше също и времето, през което трябваше да се отделя повече внимание за външните условия на живот. Следователно, тук имаме един преход от просветление към познание, към едно все по-засилващо се познание.

Когато учителите от Мистериите започваха да обучават своите ученици, те им даваха такива мантри, чиито далечни отзвуци намираме в сентенциите на гръцките мъдреци. Обаче тези седем сентенции на седемте гръцки мъдреци са твърде далеч от първоначалните мистерийни мантри. За лятото древните Мистерии даваха мантрата:

Приеми светлината

и назовавайки светлината те имаха предвид духовната мъдрост. Така те назоваваха това, всред което лъчезареше техният собствен човешки Аз.

Като подходяща за есента, Мистериите даваха друга мантра, предупреждавайки душите за това, което става около тях.

Виж около себе си

Ето как годишният ход, а заедно с него и това, което човекът усещаше, че го свързва с годината, се приближаваше до зимния период. Ние вървим към дълбоката зима, към нашата Коледа. Както в разгара на лятото човекът усещаше, че излиза извън себе си в посока нагоре към божествено-духовния Космос, така и в дълбоката зима той чувствуваше, че излиза извън себе си, но в посока надолу. Той се чувствуваше, тъй да се каже, като обгърнат от силите на Земята, като увлечен от силите на Земята. Той чувствуваше, че неговата волева природа, неговите инстинкти и влечения са пронизани от силата на тежестта, от силата на разрушението и от други сили, намиращи се в тялото на Земята. Тогавашният човек не усещаше зимата, така, както я усещаме ние, когато просто ни става студено и, примерно, обуваме ботуши, за да избегнем студа; тогавашният човек усещаше това, което се надига от Земята като нещо, което сега, в този момент, иска да се съедини с неговата собствена същност. Той непосредствено усещаше как се надига мразовитият елемент като противоположност на горещия, светлинен елемент. Днес ние чувствуваме студа като нещо, което е свързано с нашата телесна повърхност, обаче древният човек душевно възприемаше студа като едно явление, съпровождащо тъмнината, мрака. Той непосредствено усещаше, където и да стъпва, как мракът излиза от Земята и иска – впрочем само до средната част на тялото му – да го всмуче в себе си. И тогава, нека отново да си послужа с по-нови думи, човекът си казваше: В разгара на лятото аз живеех в просветление и тогава небесния свят нахлуваше надолу в земния свят, но сега, сега земните сили се устремяват нагоре!

Но част от Земните сили човекът беше опознал още с настъпването на есента. Тогава той беше усетил и изживял една част от Земната природа, която все още, бих казал, се намираше в съответствие с него, една част, която все още имаше нещо общо с него. Бихме могли да добавим и следното: През есента човекът чувствуваше природния свят в своето сърце, в своя душевен свят. Сега обаче той чувствуваше, като че ли Земята има някакви претенции спрямо него, като че ли по отношение на неговата волева природа той е един вид похитен от силите на Земята. Всичко това той усещаше като една противоположност на моралния миров ред. Наред с това, в лицето на този мрак, който го обгръщаше като облаковидна маса, той долавяше приближаването на онези сили, които бяха насочени срещу моралните качества. Той чувствуваше как мракът се издига на тласъци от Земята и го обгръща отвсякъде. Но в същото време той чувствуваше и нещо друго. Още през есента той беше доловил, как у него се пробужда нещо, което днес наричаме разум. Докато през лятото разумът, бих казал, се изпаряваше и отвън прииждаха силите на морала и мъдростта, през есента укрепваха и се “консолидираха” силите на разума. Да, човекът се приближава до Злото, обаче неговият разум укрепва. През дълбоката зима човекът направо усеща изкусителния шепот на змията, обаче в същото време укрепва, консолидира се умът, разсъдливостта, но също и това, което го прави хитър и лукав, което го насърчава да се ръководи от принципа на полезността. И както през есента постепенно нарастваше познанието за природата, така и в дълбоката зима към човека бавно се приближаваше изкушението на Ада, изкушението от страна на Злото. Ето как бяха усещани тези неща през древността. И ако тук горе (Рис. 15) отбелязваме “Морален импулс”, а после – “Познание за природата”, тук долу трябва да запишем “Изкушение чрез Злото”.

Тъкмо през тази част от годината човекът трябваше да развива това, което и бездруго съществуваше в него като природни дейности: Хитростта, лукавството, стремежът към разбиране и към търсене на полезното. Всичко това беше свързано и с качества като сдържаност, умереност, благоразумие. Тъкмо в този период от време човекът не трябваше да развива онзи усет за мъдростта, който се изискваше от него в смисъла на древните Мистерии. Именно сега, когато Злото се изявяваше под споменатите форми, човекът можеше да усети в себе си и съпротивата срещу Злото: Той трябваше да става все по-сдържан, умерен, благоразумен.

И сега, вече преминал през цялата тази вътрешна метаморфоза, а именно от просветление към познание, от познание за Духа към познание за природата, сега той трябваше да извърши прехода от познанието за природата към съзирането на Злото. И на учениците от Мистериите, които през лятото получаваха мантрата “Приеми светлината”, а през есента мантрата “Виж около себе си”, сега през зимата им се казваше:

Пази се от Злото

Разчиташе се на това, че чрез благоразумие и сдържаност, чрез това себепредпазване от Злото, хората ще стигнат до такъв вид себепознание, което ще им позволи да видят, как в хода на годината те са се отклонили от моралните импулси.

Именно  през  периода  след  най-дълбоката зима човекът трябваше да осъзнае отклонението си от моралните импулси, породено от съзирането на Злото, както и преодоляването му чрез покаянието. Ето защо тази мъдрост съдържаше всичко, което насочваше хората към покаяние, отнасящо се до всичко онова, което беше един вид отклонение от моралните импулси, получени чрез просветлението.

Сега ние се приближаваме към пролетта, към пролетното равновесие. И както тук (Рис. 15) отбелязахме: “Просветление”, “Познание”, “Благоразумие”, сега усещаме, че идва ред на това, което нарекохме “Покаяние”. И сега на мястото на познанието, съответно на изкушението чрез Злото, идва нещо, което можем да наречем завръщане към повисшата човешка природа чрез покаянието. Ако тук написахме: “Просветление”, “Познание”, “Благоразумие”, сега трябва да напишем “Завръщане към човешката природа”.

Ако още веднъж се замислите върху душевното състояние на човека през зимния период, когато се появяваше “изкушението чрез Злото”, Вие ще трябва да кажете: Да, в този момент човекът се чувствуваше обгърнат от Земния мрак. Както през връхната точка на лятото той беше изтеглен над самия себе си, както душевната му същност беше изтеглена нагоре и извън него, така и сега, за да не бъде вътрешно обгърнат от Злото през периода на зимата, душевните му сили трябваше да бъдат свободни. Така през зимния период той представляваше една противоположност на това,  което беше през лятото.

През връхната точка на лятото природните явления му говореха по духовен начин. Зад мълниите и гръмотевиците човекът търсеше говора на Небето.  Той виждаше природните явления, обаче за тях търсеше небесния говор. Духовният говор на елементарните Същества през лятото го интересуваше само отчасти. Човекът се намираше извън себе си и там той беше заливан от своите сънища.

А през периода на зимата той потъваше в себе си и сънищата му протичаха там – вътре в самия него. Тези сънища бяха свързани с душевния му стремеж да се откъсне от прегръдката на Земята. И от всичко това остана нещо, което по-късно намираме свързано с онези вътрешни образи, които човекът виждаше през тринадесетте нощи след зимното Слънцестоене. Навсякъде можем да открием спомени от тези далечни времена. Норвежкият епос за Олаф също е един по-късен израз на това, което се случваше в древните времена.

После се задаваше пролетта. Днес нещата са малко изместени; в далечното минало пролетта се намираше по-близко до зимата. Като цяло, хората имаха три годишни периода. Но така или иначе, както във връхната точка на лятото посветените напомняха: “Приеми светлината”, както през есента, по времето на Михаиловия празник казваха: “Виж около себе си”, и както в дълбоката зима, по времето на днешните Коледни празници казваха: “Пази се от Злото”, така и сега, в периода, когато човекът се връщаше към самия себе си, посветените пазеха за него една мантра, която беше валидна само за този период от време:

“Познай себе си”

и тази мантра изразяваше точно обратното на познанието за природата.

“Пази се от Злото” – би могло да се каже и така: Пази се от Земния мрак! – Обаче това не се казваше. Докато във връхната точка на лятото външното проявление на светлината се вземаше за мъдрост, зимната мантра не беше формулирана с думите “Пази се от мрака”, а ударението падаше върху моралната страна: “Пази се от Злото”.

Отзвуци от тези четири празници са останали навсякъде, стига те да бъдат търсени с разбиране за нещата. Естествено, след Мистерията на Голгота всичко се промени. Раждането на Исус стана в периода на зимата, когато човекът е изправен пред най-големите изкушения. Раждането на Исус стана през този период от време, когато човекът е пропаднал в Земната бездна и там е притиснат от Земните сили. Измежду многото митове, свързани с раждането на Исус, Вие ще намерите един, в който се разказва, че раждането му е станало в една пещера, и това също ни насочва към мъдростта на най-древните Мистерии, а именно: Онова, което търси, човекът го намира, въпреки че е притиснат от Земния мрак, който от друга страна обяснява защо човекът може да се поддаде на Злото, и защо времето за покаяние се пада именно през пролетта.

Естествено, разбирането за летния празник изчезна много по-бързо, отколкото разбирането за другите годишни празници. Това е така, защото колкото повече материализмът обхващаше човечеството, толкова по-недостъпно за него ставаше просветлението. Сега за съвременното човечество от изключителна важност е да пренесе онова време – белязано от просветлението, което обаче засега остава неосъзнато от човека – тъкмо там, където в разгара си е есента. Тъкмо там е точката, в която, усвоявайки познанието за природата, точно в това познание той ще съзре едно отражение на познанието за Бога-Дух. За тази цел няма по-добър възпоминателен празник от есенния празник на Михаил. И от него трябва да се тръгва, ако искаше по правилен начин да задаваме общочовешкия въпрос: Как във величествения напредък на съвременното познание за природата да намерим познанието за Духа, как човекът да преобрази познанието си за природата така, че то да се превърне в познание за Духа? – Или с други думи, как да бъде овладяно това, което – протичайки в себе си – иска да въвлече човека в подчовешкото?

Да, трябва да настъпи един пълен обрат. Михаиловият празник трябва да получи своя нов смисъл. А смисълът се получава тогава, когато можем да усетим следното: Естествените науки  доведоха хората дотам, че те опознаха едната страна на мировото развитие, например, че в хода на времето от низшите животински организми произлизат по-висши, по-съвършени и така нататък докато се стигне до човека, или че в хода на вътреутробното си развитие човекът последователно минава през формите на другите животински видове. Обаче това е само едната страна. Другата страна застава пред нашата душа тогава, когато си казваме: Да, човекът трябваше да започне своето развитие от първоначалните божествено-човешки заложби. Ако това тук са първоначалните   божествено-духовни заложби (Рис. 16, светло  защрихованата част), напредвайки все повече и повече, човекът трябваше да стигне своето днешно равнище. Но всъщност той непрекъснато трябваше да отхвърля нещо от себе си – първоначално низшите животни, а после непрекъснато да отхвърля и всичко онова, което представляват животинските форми. Всичко това той успя да преодолее, да го отдели от себе си, да го отхвърли (тъмно защрихована част)

Ето как изпълни той своята предопределена задача. Същото се отнася и за неговото ембрионално развитие. Човекът непрекъснато отхвърля от себе си всичко, което не бива да се съдържа в него. Само че по този начин ние изобщо не стигаме до истинския смисъл на съвременното познание за природата? Той лежи в  изречението: В познанието за природата ти виждаш това, което ти трябва да изключиш от познанието за човека! – И какво означава това? Това означава: Човекът трябва да изследва естествените науки. Защо? Когато работи с микроскопа, той знае, че там вътре му се открива нещо, което не е Дух. Когато се взира с телескопа в далечините на мировото пространство, там също му се открива нещо, което не е Дух. Когато експериментира по един или друг начин във физико-химическата лаборатория, там му се открива нещо, което не е Дух. Всичко, което му се открива в своите чисти форми не е Дух.

Обаче в древните времена, когато хората отправяха поглед към това, което днес е природата, там те все още виждаха проявленията на Духа. Днес ние опознаваме природния свят, за да кажем накрая: Всичко това не е Дух, това е зимна мъдрост. И всичко, което е лятна мъдрост, трябва да има друга форма. – За да получи човекът тласъка към Духа, импулса за Духа, той трябва да опознае бездуховното, антидуховното. И трябва да се вгледа в такива неща, които днес нито един човек няма да признае. Например днес всеки казва: Добре, ако аз имам тук едно живо същество с толкова малки размери, че трудно го различавам с невъоръжено око, тогава го поставям под микроскопа, то се уголемява и сега аз го наблюдавам без усилие.

– Да, обаче тази нова големина е измамна; аз съм уголемил живото същество; сега пред мен стои не то, а един призрак. Това, което виждам, вече не е действителност. Вместо пред истината, аз съм застанал пред една лъжа!

Естествено, за днешните хора такива думи изглеждат като лудост, но въпреки всичко те са истина. Когато един ден човекът се убеди, че той се нуждае от естествените науки, само за да получи от този антипод на истината именно тласъка към истината, тогава ще се прояви и онази сила, чиито символ имаме в извоюваната чрез Михаил победа над Дракона!

Ако нямаме предчувствие за това, което живее под една или друга форма в самия ход на годината, ние сме склонни да отнасяме всичко единствено към човека. Тогава ние обозначаваме това, което ни води към просветление, с понятието мъдрост (Рис. 15); обозначаваме това, което ни води към познание, с понятието смелост; то остава в сила и при благоразумието, разсъдливостта, а това, което съответства на “покаяние” обозначаваме с понятието “справедливост”.

Тук  Вие  имате  четирите  добродетели  на Платон: мъдрост, смелост, разсъдливост, справедливост. Всичко онова, което по-рано човекът непосредствено усещаше, споделяйки живота си с този на годината, беше изтеглено вътре в самия него. Обаче защо празникът на Михаил трябва да се утвърди тук? Той трябва да се утвърди тук, за да прослави човешката смелост, човешкото проявление на Михаиловата смелост. Защото какво възпира днес устрема на човека към Духа, към познанието за Духа? Душевната нерешителност, за да не кажем душевният страх. Човекът иска пасивно да възприема всичко, което става около него, той иска да застане пред света като пред едно огромно кино и всичко да му се открие с помощта на микроскопа и телескопа. Никаква активност не бива да смущава изследователските заложби на неговия собствен Дух, на неговата собствена душа. Той отказва да бъде последовател на Михаил. За това се изисква вътрешна смелост. И тази вътрешна смелост, тя трябва да получи своя празник именно в лицето на Михаиловия празник. И тогава от този празник на смелостта, от празника на смелата човешка душа ще изгрее това, което ще придаде истинския смисъл и на другите годишни празници.

Да, ние трябва да прокараме пътя още по-нататък: ние трябва да включим в човешката природа онова, което по-рано се намираше във външния свят. Днес положението на човека не е такова, че той да развива познанието си за природата само през есента.  Днес положението е вече такова, че за човека нещата се наслагват и преплитат. И само така той може да разгърне своята свобода. Но Вие пак, макар и, бих казал, в един метаморфозирал смисъл, честването на празниците отново се превръща в една необходимост. Ако някога празниците се устройваха в чест на даровете, които Боговете даваха на хората, ако някога по време на празниците хората непосредствено получаваха даровете от страна на небесните сили, днес метаморфозирането на празничното настроение и на празничната идея се състои в това, че празниците станаха празници на спомените. И тогава човекът сам ще записва в душата си онова, което той трябва да извърши в себе си.

И тогава отново ще е най-добре, ако наистина разполагаме с този най-въздействуващ празник на спомнянето, с този есенен Михаилов празник, защото в същото време цялата природа започва да говори на един забележителен космически език. Дърветата остават голи, листата повяхват, животните, бръмбарите и пеперудите, които цялото лято са радвали света, сега се скриват от очите ни. Много животни потъват в своя зимен сън. Всичко утихва. Самата природа, която чрез своите собствени сили е помогнала на човека през пролетта и лятото, природата, която е действувала в човека през пролетта и лятото, сега се отдръпва. Човекът е предоставен на самия себе си. И това, което трябва да се пробуди сега, когато природният свят умира, е душевната смелост. Ние отново се приближаваме до схващането на Михаиловия празник като един празник на душевна смелост, на душевната сила, на душевната активност.

Тъкмо това е, което постепенно ще придаде на този празник един характер на тържествено спомняне, който обаче отдавна беше загатнат с онези величествени думи, според които онова, което по-рано е било празник в чест на небесните дарове, занапред ще бъде, или ще трябва да бъде, празник на спомнянето. Тези величествени думи, които трябва да се превърнат в основа за всяка една празнична мисъл, следователно и за онези празнични мисли, които ще възникват занапред, тези величествени думи са: “Това правете за мое спомняне”. Тук празничната мисъл е обърната откъм страната на спомнянето.

Както всичко друго, съдържащо се в Христовия Импулс трябва да живее и да се развива, да придобива нови форми, а не да остава мъртва догма, която непрекъснато ни кара да се обръщаме назад, така и тази празнична мисъл, пораждаща все нови усещания и нови мисли, трябва да действува и по-нататък, и нека да разберем, че празниците трябва да останат, въпреки че човекът се променя, което на свой ред налага и метаморфоза на самите празници.