ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 7.Април 1923

Напоследък аз често трябваше да посочвам връзките между хода на годината и определени черти от човешката природа, а по време на самия Великден посочих връзката между хода на годината и празнуването на човешките празници. Днес бих искал да се върне още по-назад в миналото, за да прибавя – черпейки от мистерийните традиции на човечеството – още нещо относно връзката между хода на годината и човешките празници, за да навлезем по един или друг начин още по-дълбоко в това, което вече обсъждахме.

Празничните моменти в хода на годината всъщност означаваха за човека определени части от целия му живот. Ние знаем, че през древността човешкото съзнание функционираше по начин, твърде различен от днешния. Тази древна разновидност на човешкото съзнание се отличаваше с нещо съноподобно. И от тази съноподобност произлязоха както познанията, така и чувствата на човешката душа, които по-късно приеха митична форма, за да се превърнат накрая в съдържание на самата митология. Благодарение на това съноподобно, инстинктивно-ясновиждащо съзнание хората отправяха поглед навътре в това, което представляваше духовното обкръжение на тогавашния човек. И тъкмо защото по този начин хората интензивно участваха не само във физическите природни събития, какъвто е случаят днес, а участваха също и в духовните събития, и тъкмо благодарение на това те бяха в много по-голяма степен отдадени на годишните процеси, и изживяваха много по-интимно различията, примерно, между природните явления през пролетта и през есента. В последната лекция аз говорех тъкмо за това.

Днес аз бих искал да изложа пред Вас още нещо: а именно, как празникът, падащ се във връхната точка на лятото, който по-късно се превърна в нашия Йоанов празник (= българският Еньовден, Бел. прев.), и зимния празник, който по-късно се превърна в нашата Коледа, в нашето Рождество Христово, са свързани с древните мистерийни учения. Тук впрочем трябва да сме наясно: Онова човечество от по-древните епохи не притежаваше в пълна степен Азовото съзнание на днешния човек и след като им липсваше пълно Азово съзнание, тогавашните хора не възприемаха това, с което днешното човечество толкова много се гордее. Те например не можеха да възприемат онова, което живееше в мъртвата природа, в минералния свят.

Нека да се спрем върху този факт. Тогавашното съзнание не се занимаваше с абстрактни мисли, а живееше в образи, в неясни съноподобни образи. Така древните се вживяваха много повече от съвременните хора, примерно в пролетното покълване и избуяване на растителния свят. А наесен, в увяхването и пожълтяването на листата, те чувстваха цялото умиране на растителния свят, дълбоко усещаха също и променящото се поведение на животните през различните годишни периоди, усещаха как се променя цялото им обкръжение, когато, например, през лятото въздухът трептеше от полета на птиците, пеперудите, бръмбарите и т.н. Те чувстваха как цялата им човешка същност, тъй да се каже, е вплетена в ритъма на растителноживотинския свят. Обаче спрямо мъртвия минерален свят те не само че не показваха никакъв интерес, но всъщност те нямаха и съзнание за него. Тази е една от особеностите на древното човешко съзнание.

Другата особеност е, че това древно човечество, общо взето, не проявяваше никакъв интерес към образа на човека. Днес е много трудно да си представим какви са били човешките усещания в тази област; но, общо взето, тогавашните хора не проявяваха никакъв интерес към образа на човека, към човешкия облик по отношение на неговите пространствени форми и очертания. Те обаче показваха един много силен интерес към расовите особености на човека. И колкото по-назад се връщаме в древните култури, толкова по-слаб интерес откриваме спрямо външните, пространствени форми на човека; напротив, важни бяха цветът на кожата, расовият темперамент и т.н. Следователно, от една страна тези хора не се интересуваха от мъртвото, от минералното; от друга страна те не се интересуваха и от пространствените човешки форми. Те се интересуваха главно от расовите особености.

Великите учители от Мистериите бяха наясно с този факт. Какво мислеха те по този въпрос, аз бих могъл да илюстрирам пред вас с едно графично изображение (Рис. 11). Те казваха така: Хората имат едно съноподобно съзнание; ето защо те вникват по-дълбоко в растителния живот, който кипи около тях. – Чрез своите съноподобни образи тези хора живееха заедно с растенията; обаче това съноподобно съзнание не им беше достатъчно за да вникват в минералния свят. Тъй че учителите от Мистериите си казваха: От една страна човешкото съзнание клони към растителната същност (Рис. 11), но не достига до минералната същност; тя лежи отвъд човешкото съзнание “От друга страна човекът усеща в себе си това, което го свързва със животинската същност, отнасящо се до расовите особености”. Напротив, това, което фактически превръща човека в човек чрез изправения стоеж и неговите пространствени форми – то също се намираше извън човешкото съзнание.

Следователно, същински човешкото лежи извън това, което интересуваше тези древни хора. И така, в случая ние можем да онагледим това древно човешко съзнание като го поставим тук (защрихованата част), докато минералното и същински човешкото са извън тази област, за която древното човечество, като изключим посветените, не знаеше нищо.

Обаче това, което казвам, е валидно само в общи линии. Чрез своите собствени сили, чрез това, което изживяваше в своето същество, човекът не можеше да премине отвъд тази граница, която го отделяше от минералното, нито отвъд другата граница, която го отделяше от същински човешкото. Обаче имаше и такива направления в Мистериите, които в хода на годината, първоначално едва забележимо, даваха известен тласък както в развитието на човешкото Азово съзнание, така и в осъзнаването на общо-минералното. Колкото и странно да звучи това за днешния човек, нещата стояха точно така: Жреците в древните Мистерии устройваха такива празници, чиито особени ритуали издигаха човека над растителната същност, доближавайки го до минералната същност, като по този начин в определено годишно време настъпваше едно проблясване на Аза. Да, Азът проблясваше в съноподобното съзнание. Вие знаете, че също и днес в сънищата на хората може да се прояви собственият Аз, който формира част от съдържанието им.

Да, по времето на Йоановия празник чрез ритуали, които се извършваха за част от хората, които искаха да участват в тях, ставаше така, че Азовото съзнание просветваше именно във връхната точка на лятото. Приближавайки се до връхната точка на лятото, онези хора, които бяха в състояние да възприемат поне част от минералната същност, получаваха един вид Азово съзнание именно с помощта на факта, че възприемаха минералната същност, при което впрочем Азът се проявяваше за тях като нещо, което идва отвън и навлиза в съня. За да улеснят всичко това, участниците в тези най-древни летни празненства, празненствата на лятното Слънцестоене, които после се превърнаха в нашите Йоанови празници, бяха подканвани да изпаднат в едно тържествено музикално-поетично настроение, съпровождано от бурно пеене и строго ритмични танци. После идваше ред на нещо, подобно на представления със своеобразни музикални речитативи, акомпанирани от примитивни инструменти. Тези празненства бяха изцяло потопени в музикално-поетична атмосфера. По един музикално-поетичен начин, пеейки и танцувайки, човекът отправяше навън към Космоса това, което пулсираше в неговото съноподобно съзнание.

Днешният човек не би могъл да има дори наймалка представа за тези тържествени, мащабни народни празненства от зората на музикалното изкуство, устройвани от предводителите на Мистериите и съпровождани от ритмични песнопения и танци. Защото това, което по-късно прерасна в музикални и поетични творби, се намира много далеч от онези елементарни, примитивни, музикално-поетични изблици, грижата за които все пак се поемаше от Мистериите. Но всичко беше посветено на една цел: Докато хората изпълняваха своите танци, съпровождани от песнопения и примитивни поетични строфи, те изпадаха в едно настроение, което предизвикваше появата на това, което преди малко нарекох просветване на Аза в човешкото съзнание.

Но ако тези древни хора, следвайки указанията на Мистериите биха били попитани: Добре, но как всъщност стигате до тези песнопения, до тези танци, чрез които настъпва това, за което говорим сега? – тогава тези древни хора щяха да дадат един във висша степен парадоксален за съвременните хора отговор.  Последните биха предположили, да кажем, следното: Много от тези песни и танци са им били предадени по традиция, дошли са от техните предшественици! Обаче в определени периоди от древността хората биха отговорили по съвсем друг начин: Днес ние все още сме в състояние да учим, без да се опираме на традицията, защото само това, което идва като откровение, подлежи на по-нататъшно развитие. Днес ние все още можем да учим, като си служим с нашите примитивни инструменти, като подобряваме нашите танци, като усъвършенстваме нашите гласове – Но сега идва ред на най-парадоксалното, което тези древни хора биха казали: Ние учим всичко това от пойните птици! – Но за да произнесат подобни думи, тези древни хора несъмнено са имали своето дълбоко обяснение на това, защо всъщност пойните птици пеят.

Човечеството отдавна е забравило да си задава въпроса: Защо пойните птици пеят? Днес, когато интелектът властва навсякъде, хората смятат, че са напреднали също и в песенното и в поетичното изкуство, обаче в тази интелектуалистична епоха те напълно са забравили именно връзката между пеенето и Космоса. И само този, който е истински вдъхновен от музиката, който издига музикалното изкуство високо над цялата филистерска човешка природа, може да изрече в тази по-късно интелектуалистична епоха думите:

Аз пея, тъй като птицата пее,

Що в клоните горе живее.

Песента, която в нея напира

Е и наградата моя от Всемира.

Да, точно така би се изразил този човек. Обаче самата птица никога не би могла да каже това. Птицата никога не би могла да каже, че песента е “наградата моя от Всемира”. Не биха могли да го кажат и учениците от древните Мистерии. Защото когато в определено годишно време чучулиги и лястовици започват да пеят, звуците се понасят не във въздуха, а в етерния елемент на Космоса, вибрират навън в Космоса до определени граници; после, завръщайки се към Земята, продължават да вибрират, и тъкмо тогава животинският свят улавя това, което вибрира по обратния си път към Земята, само че сега то вече се е свързало с божествено-духовните сили на Космоса. Представете си как чучулигите и лястовиците изпращат гласовете си навън в Космоса (Рис. 12, червено) и как после те – вече в етерна форма – отново се връщат към тях (жълто), но сега те не пеят, сега всичко наоколо е протъкано от съдържанието на божествено-духовния свят. Лястовиците изпращат гласовете си навън в света и после божествено-духовните сили, които участвуват в изграждането и цялостното формиране на животинските качества, поемат обратно към Земята върху вълните на птичите песни, излъчени към Космоса.

Следователно, ако се произнасяме не от името на интелектуалистическата епоха, а от името на действителното, всеобхватно човешко съзнание, ние не би трябвало да казваме: “Аз пея, тъй както птицата пее, що в клоните горе живее. Песента, която в нея напира, е и наградата моя от Всемира”, а ние по-скоро би трябвало да кажем: Аз пея, тъй както птицата пее, що в клоните горе живее. Но песента, която се лее от нея нагоре към мировите простори, се завръща като благословия обратно към Земята, оплождайки земния живот с импулсите на божествено-духовния свят, които после продължават да действуват в царството на птиците и те могат да действуват в Земното царство на птиците само защото са намерили обратния път върху вълните на птичите песни, излъчени към Всемира.

Естествено, не всички животни са чучулиги или лястовици; естествено, не всички животни пеят, но нещо подобно на птичите песни, макар и да не звучи толкова прекрасно, се излъчва към Космоса от целия животински свят. И понеже древните хора разбираха това, учениците на Мистериите бяха подканвани да изучават този вид песни и танци, за да ги включат по-късно – ако мога да си позволя подходящия съвременен израз – именно в Йоановия празник. Разбира се, хората вече изпращаха навън към Космоса не животински звуци, а в очовечена форма, това което представляваше един вид продължение на животинския зов към Всемира.

Към онези древни празненства спадаше и още нещо: Хората не само танцуваха, музицираха и пееха; те все повече и повече се вслушваха в това, което се крие зад танците, мелодиите и песните. Колкото по-съзнателно се провеждаха празненствата, толкова повече хората се вслушваха в това, което се завръщаше към тях от Небето. Те отправяха своите големи въпроси към божествено-духовния Космос чрез своите танци, чрез своите песни, чрез своите поетични възгласи и обръщения. Нещата изглеждаха така, както например водните изпарения се издигат над Земята, сгъстяват се в облаци, и падат долу като дъжд. Следователно, по някакъв подобен начин въздействията от празничните човешки ритуали се издигаха нагоре и после, естествено не като дъжд, се спускаха долу като нещо, което откриваше на човека Азовата сила. И хората наистина притежаваха една фина чувствителност към  странните  преобразувания, които настъпваха с въздуха и топлината, намиращи се вътре или около Земята тъкмо по времето на Йоановия празник.

Естествено, днешният интелектуалистичен човек е безкрайно далеч от всички тези неща. В определеното време той има своя Five o’clock tea, тръгва към кафенето, към театъра и т.н. Той има да върши толкова други неща, които изобщо не зависят от годишното време. И улисан в своите грижи, той напълно забравя онези фини преобразявания, които стават в атмосферното обкръжение на Земята.

Несъмнено, тези хора от древността ясно усещаха как в разгара на лятото по времето на Йоановия празник, въздухът и топлината се променят и придобиват свойства, близки до растителните. Представете си тези техни усещания и най-вече онова фино усещане за всичко, което се случва в растителния свят.

Нека да си представим, че тук е Земята и как растенията покълват от всяка нейна точка. И тъкмо през пролетта древните бяха заливани от общо чувство спрямо природата, което е успяло да се съхрани само в езика. В Гьотевия “Фауст” Вие ще срещнете думата: es “grunelt”. Кой долавя днес онзи миг, когато през пролетта от самата Земя тихо започва да извира и да се разстила във въздуха зеленият цвят? На хората им харесва цъфтежа в червено, жълто и т.н. Обаче те съвсем не забелязват фините промени в обкръжението на Земята, когато самият въздух се оцветява в зелено, самият въздух започва да цъфти и зрее. И тъкмо, този съвместен живот с растителния свят е вече недостъпен за хората от нашата интелектуалистична епоха. Но за древните той беше в реда на нещата. Ето защо те можеха да усещат не само покълването, цъфтежа и узряването в условията на земния растителен свят, а също и как определени растителни свойства слизат към тях от Земното обкръжение, носени от въздуха и топлината. (Рис. 13, защрихованата част). И това насищане на въздуха и топлината със свойства, близки до растителния свят, пренасяше човешкото съзнание в онази сфера, където Азът можеше да слезе като отговор на това, което в танците в музикално-поетичните си ритуали древните отправяха към Космоса.

Следователно, тези празненства бяха изпълнени с чудно и интимно човешко съдържание. Те представляваха един вид въпроси към божествено-духовния свят. И те получаваха отговор, защото наред с покълващата, цъфтяща и зрееща Земя, хората усещаха, как отгоре, през иначе минералния въздух се спуска нещо, което е близо до растителното. По този начин в съня на Битието, в това съноподобно съзнание се промъкваше и съня на Аза.

А след отминаването на Йоановия празник, с настъпването на Юли и Август, хората продължаваха да имат чувството: Ние имаме един Аз, обаче Азът остава в Небето, той е там горе, и ни говори само през Йоановия празник. Само през това време от годината ние усещахме, че имаме връзка с Небето. Небето пази нашия Аз. И то ни показва нашия Аз само когато отваря големия небесен прозорец в разгара на лятото. Да, Небето ни показва Аза само през времето на Йоановия празник! Обаче за тази цел ние трябва да се молим. Ние трябва да се молим, докато участвуваме в невероятно интимните музикално-поетични ритуали, характерни за празничните Мистерии на Йоановия ден. Ето как тези древни празници пораждаха една комуникация, едно свързване между земния свят и небесния свят. И Вие несъмнено се досещате, скъпи мои приятели: Целият този празник беше потопен в музикалния елемент, в музикално-поетичното. И в разгара на лятото за няколко дни внезапно – естествено, всичко беше добре подготвено от Мистериите – внезапно, дори и в най-обикновените селища, древните хора ставаха изцяло поетични. Целият социален живот беше потопен в този музикално-поетичен елемент. Хората наистина вярваха, че се нуждаят – също както се нуждаят от ежедневните хляб и вода – от следното: В съответното годишно време да се пренесат със своите танци в онова музикално-поетично настроение, с което те ще установят своите комуникации с божественодуховните сили на Космоса. После от този празник остана само това, което по-късно звучеше примерно в думите на поета: “Пей ми, о, музо, за гнева на Ахила...”, понеже хората все още си спомняха, че някога големите въпроси бяха отправяни към Небето и Боговете трябваше да отговорят на хората.

Но  грижливата  подготовка  за  Йоановите празници, когато хората отправяха големите си въпроси към Космоса, а от своя страна Космосът гарантираше, че човекът има един Аз, само че засега Азът е под закрилата на Небето, имаше своето пълно съответствие с грижливата подготовка за празника на зимното Слънцестоене, което сега отговаря на нашите Коледни празници. Но докато през Йоановия празник всичко беше потопено в един музикално-поетичен елемент, в атмосферата на танца, празникът на зимното Слънцестоене беше подготвян по такъв начин, че хората знаеха: сега те трябва да притихнат, сега те трябва да се потопят в едно спокойно, съзерцателно настроение. И тогава им беше давано всичко онова, за което официалната история няма никаква представа и за което можем да научим само от Духовната наука. В дните на Йоановия празник древното човечество, което, тъй да се каже, излизаше извън себе си, беше загрижено не за това, на което го учеха тогава; то беше загрижено дали ще може да се съедини с Аза, пазен на Небето. Извън празника хората бяха заети само с мисълта за своето оцеляване. А необходимостта от поучение идваше през зимните месеци и нейната кулминация, нейната празнична форма съвпадаше със зимното Слънцестоене, с нашата Коледа.

И тъкмо тогава хората, намиращи се отново под ръководството на Мистериите, започваха да се подготвят за онези духовни практики, на които през лятото те не можеха да се посветят. Много трудно е да назовем с днешни думи онова, което занимаваше тогавашните хора през времето от нашите месеци Септември, Октомври до нашата Коледа, понеже – естествено – нещата са се променили много. Те бяха подканвани да се занимават с нещо, което днес бихме нарекли отгатване на гатанки, отговаряне на въпроси, които им бяха задавани под прикрита форма, така че от загадките и символите те трябваше да извлекат някакъв смисъл. Например, предводителите на Мистериите даваха на тези, които искаха да научат нещо, някакъв символичен образ, и учениците трябваше да го разтълкуват. Или те им даваха някаква загадка, която учениците трябваше да разрешат. Или им даваха някакво магическо заклинание, което те трябваше да свържат с природата и да открият неговия смисъл.  При различните народи тази подготовка протичаше различно, като например по-късно представителите на северните народи започнаха да се занимават с руническите знаци и да отгатват техните съчетания. На тези занимания хората се отдаваха през зимните месеци, когато – макар и в най-примитивни форми – възникнаха първите наченки на пластичното изкуство.

Своеобразното при тези древни форми на човешкото съзнание – колкото и парадоксално да изглежда за днешните хора – беше следното: С наближаването на Октомври, в човешките крайници се появяваше нещо, което изпитваше стремеж към каквато и да е деятелност. През лятото човекът използваше движенията на своите крайници за това, което изискаха нивите; той трябваше да вземе плуга в ръцете си, да върши това или онова. Той трябваше да се нагоди към външния свят. Когато есента беше отминала и крайниците се успокояваха, у хората се пробуждаше стремеж към друг вид деятелност и тогава крайниците започваха да копнеят за това, да моделират, да месят глина. Както през дните на Йоановия празник възникваше интензивният порив да се танцува, да се музицира, така и с настъпването на зимното Слънцестоене възникваше интензивният порив да се моделира, да се пластицира, като за тази цел бяха използвани всякакъв вид меки материи, каквито имаше в природата. Хората например имаха едно фино усещане за начина, по който водата започва да замръзва. Намирайки се близо до водни маси, те протягаха ръцете си под водата в една или друга посока, при което върху тях възникваха различни форми от лед; ръцете им, покрити с лед, се втвърдяваха от студ, а когато хората ги изваждаха от водата, дълго се взираха в причудливите художествени форми на ледените кристали, преди те отново да се разтопят.

От всичко това в нашата интелектуалистична епоха не е останало нищо, може би с изключение на обичая да се лее олово в нощта срещу Св. Силвестър. Хората изливат разтопено олово във водата и после се мъчат да отгатнат какво означават получените форми. Обаче това са последните абстрактни останки от онази чудна активност на древните човешки пориви, в които бяха въвлечени както човека, така и външната природа, изразяващи се, примерно, в това, което описах: Човекът протяга ръка в ледената вода, и когато ръката се втвърди, той започва да я движи под водата, очаквайки да види чудните форми на ледените кристали.

Да, в разгара на лятото, чрез музиката и поезията, човекът отправя въпроси към Небето, а то му отговаря като спуска Азовото чувство в неговото съноподобно съзнание. А в най-дълбоката точка на зимата той се обръща към това, което иска да узнае, но не от Небето; сега той се обръща към земния елемент и проверява какви форми може да приеме земния елемент. И той установяваше, че формите, които възникваха, бяха донякъде подобни на формите, които образуваха бръмбарите, пеперудите и т.н. Неговото наблюдение установяваше точно това. Пластичните форми, които той извличаше от природните действия на Земята, го убеждаваха, че различните животински форми произлизат от земните елементи. През времето на Коледа човекът разбираше животинските форми. И докато работеше, докато извършваше определени движения с ръцете и краката си, дори и докато скачаше във водата и проверяваше как замръзващата вода му отговаря, в лицето на външния свят той установяваше какви са неговите собствени човешки форми, какъв е неговия човешки облик. Но всичко това ставаше само през Коледния период; през останалото време на годината той поддържаше само усета си за животинските и расовите качества. И само в Коледния период той се доближаваше до изживяването на своя собствен човешки образ.

И така, през древните Мистерии Азовото съзнание се оповестяваше на човека от Небето, а усещането за неговия собствен човешки образ му се оповестяваше от Земята. През Коледния период човекът се учеше да опознава формиращата сила на Земята, нейната пластична и моделираща сила, а във връхната точка на лятото, по времето на Йоановия празник той искаше да узнае как хармониите на сферите караха неговия Аз да звучи в неговото съноподобно съзнание.

Ето как през определени празнични периоди от годината древните Мистерии разширяваха кръгозора на човечеството. От една страна ставаше така, че цялото обкръжение на Земята се издигаше нагоре към Небето и тогава човекът искаше да научи как Небето пази неговия Аз и как неговият Аз пребивава там. От друга страна, с приближаването на зимното Слънцестоене, учителите от Мистериите наставляваха хората как да разбират отговорите, които Земята даваше на поставените от тях въпроси, и това ставаше чрез моделирането, чрез пластичните образи, при което у човек постепенно се пробуди интерес към неговия външен човешки образ, към участието на всички животински форми в неговия външен облик. В разгара на лятото човекът вътрешно напредваше в познанието за своя Аз; в дълбоката зима човекът външно напредваше в чувственото възприемане на своя човешки облик. Човекът се доближаваше до разбирането на своята собствена същност не просто поради факта, че е човек, а защото съпровождаше Земята в нейния годишен кръговрат, и това му позволяваше да се издига до Азовото съзнание, когато Небето отваряше своите прозорци и, от друга страна, да осъзнава своя външен човешки облик, когато през зимата Земята му откриваше своите тайни. Тогавашният човек беше дълбоко и интимно свързан с хода на годината, толкова интимно, че той би могъл да си каже: Аз осъзнавам това, че съм човек, само защото животът ми протича не смътно и глухо, а защото през лятото ми е позволено да се издигна до Небесата, а през зимата ми е позволено да потъна в Земните Мистерии, в Земните тайни.

Следователно, някога празниците бяха така замисляни и провеждани, че за всички беше ясно: те принадлежат към човешкия живот. Човекът чувствуваше себе си не като Земно същество, а като същество, принадлежащо на целия свят, като гражданин на целия свят. Да, той дотолкова не се чувствуваше Земно същество, че забелязваше какво става на Земята единствено по времето на празниците, провеждани само в определени периоди от годината, защото през останалото време той просто нямаше такива изживявания, които да му напомнят за Земята. Всичко онова, което той изживяваше и узнаваше чрез празниците, беше свързано с определени годишни периоди.

Но след като извоюва свободата си през интелектуалистичната епоха, човекът вече не можеше да има онези задружни, съвместни изживявания с Космоса, какъвто беше случаят в далечното минало. Обаче ако отново се обърне към духовния свят, той може да има такива изживявания, въпреки промените в своята конструкция. Защото в Азовото съзнание, с което човечеството отдавна разполага, е навлязло нещо, което по-рано можеше да бъде постигнато само благодарение на небесните прозорци през лятото. Ето защо днес човекът трябва да постига разбиране на Космоса с помощта на нещо друго, макар че то също се издига високо над неговия Аз.

Естествено, за външния човешки облик днес се говори само в общи линии. Който веднъж е навлязъл в интелектуалистичната епоха, вече няма толкова силен усет за животинските и расовите качества. Обаче както по-рано тези неща можеха да се търсят като една сила, като един импулс, идващи само от Земята, така и днес с помощта на онова разбиране за Земята, което е осъществимо не чрез геологията и минералогията, а само по духовен път, човекът отново трябва да стигне до нещо друго, извисяващо се над неговия видим човешки образ.

Ако вземем пред себе си човешкия образ, ние можем да кажем: В много далечното минало човекът усещаше себе си в този образ по такъв начин, че той чувствуваше само външно-расовото, което лежи навътре в кръвта, а не това, което се разиграва по-нагоре в посока към кожата (Рис. 14, червено); той не можеше да насочва своето внимание към тази гранична област. Обаче днес, израствайки, човекът обхваща със своето внимание и това, което става от двете страни на границата. Той усеща тази гранична област като нещо, което придава специфично-човешки качества на неговия видим образ (синьо). Обаче човекът трябва да надхвърли себе си. Той трябва да навлезе в онзи етерно-астрален свят, който се намира извън него и да го опознае. Това е възможно именно чрез задълбочения духовно-научен поглед върху света.

И така, ние виждаме: Съвременното съзнание е постигнато с цената на това, че голяма част от връзките му с Космоса е изгубена; обаче след като веднъж е стигнал до изживяването на това, което представляват неговата свобода и неговият мисловен свят, той може отново да има своите космически изживявания. Ето това е, към което антропософията се стреми, когато говори за обновление на празниците и дори за въвеждането на един нов празник като този на Михаил през есента. Трябва отново да си изградим едно вътрешно разбиране за това, какво представлява ходът на годишните времена за човека. И тогава този годишен ход ще може да се превърне за човека в нещо по-висше от това, което беше някога.