ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, Великден, 1.Април 1923

Вчера аз се опитах да говоря пред Вас от езотерична гледна точка за Великдена и за това, как към годишните празници трябва да се прибави, като един вид допълнение към природните процеси, и един есенен празник, който следва да се пада в дните около есенния поврат на Слънцето, както Коледният празник се пада в дните на зимния поврат на Слънцето, Великденския празник – в дните на пролетния поврат на Слънцето и Еньовден – в дните на летния поврат на Слънцето.

Днес аз бих опитал да се доближа до Великдена, такъв какъвто следва да бъде разбиран с оглед на днешната епоха, по-скоро откъм неговата чувствена страна, за да мога утре да изложа пред Вас цялото значение на една подобна трактовка.

Когато днес празнуваме Великден и се вглеждаме в съзнанието на съвременното човечество, ние трябва – ако искаме да сме честни пред самите себе си – да признаем, че фактически днес огромна част от човечеството разполага с твърде малко истини за Великдена. Защото с какво свързваме Великден? С представата, че Христовото Същество е минало през смъртта, победило е смъртта и след страданията на кръста минава през Възкресението, след което се свързва с човечеството по такъв начин, че все още може да обсипва с откровения онези, които по-рано бяха Негови ученици, апостолите.

Обаче мисълта за Великдена, идеята за Великдена избледняваше все повече. През първите години от възникването на християнството тя беше толкова жива, че сме запомнили думите на апостол Павел: “Ако Христос не е възкръснал, празна е вашата вяра”. Павел директно свързва християнството с мисълта за Великдена, следователно, с мисълта за Възкресението. За онези хора, които са получили образованието си в днешно време, Възкресението е нещо, което те наричат “чудо” и като такова то бива изтръгнато от действителния свят, така, че за всички онези, които не допускат в себе си мисълта за Възкресението, фактически Великденският празник се превръща в един обичай от миналото, какъвто впрочем е случаят и с всички останали християнски празници.

Всъщност през изминалите години ние сме обсъждали тази тема от най-различни гледни точки. Сега отново ще се наложи да прибегнем до познанията за висшите светове, за да разберем такива събития, които не се вместват в сетивната действителност. И като един такъв факт, ще разгледаме нещо, което обикновено връзваме с мисълта за Възкресението. И тогава мисълта за Великдена отново ще оживее в човешките сърца. За едно човечество, което отпраща Възкресението в областта на недействителните чудеса, мисълта за Великдена не може да бъде нещо живо. Тази Великденска мисъл възникна в онази епоха, когато все още имаше следи от древното човешко познание за духовния свят.

Ние знаем, че в изходната точка от своето развитие на Земята хората притежаваха едно инстинктивно ясновидство, с чиято помощ те можеха да виждат в духовния свят, с чиято помощ те разглеждаха духовния свят като равен по значение с физическо-сетивния свят. Обаче това инстинктивно ясновидство постепенно  угасна, въпреки че през първите три столетия след възникването на християнството следи от него все още съществуваха тук и там по света. Ето защо през тези първи столетия хората все пак стигаха до някакво разбиране за Великдена, опиращо се на древните светогледи. Обаче след 4. век това разбиране отслабна, за да отстъпи място на нещо, което можа да се прояви съвсем ясно в първата третина на 15. век: Хората започнаха да живеят в абстрактните мъртви мисли. И в тези абстрактни мисли, които направиха възможни появата и възхода на естествените науки, Великденската идея трябваше да отмре.

Но днес идва времето, когато Великденската идея, Великденската мисъл отново трябва да се пробуди като една жива мисъл. Обаче за да се пробуди, тя трябва да премине от състояние на смърт в състояние на живот. А основната характеристика на живото е, че от него произлиза нещо друго, нещо ново. Когато през първите християнски столетия мисълта за Великден се разпространяваше в християнския свят, човешките души все още бяха достатъчно възприемчиви, за да имат едни или други разтърсващи изживявания,  представяйки си Христовия гроб или Христовото  Същество, излитащо от гроба, или онзи Христос, който все повече се свързва с човечеството. Душите все още можеха непосредствено и силно да изживяват тези величествени образи. За човешкия душевен живот тези вътрешни изживявания бяха една неоспорима реалност. Но реалност за човешкия душевен живот е само това, което непосредствено обхваща душите, тъй както и външният сетивен свят непосредствено дразни сетивата. Хората чувствуваха, че съзерцавайки смъртта и Възкресението Христови, те стават други. Чрез тези съзерцания те се чувствуваха така душевно преобразени, както например един човек се променя в хода на своя живот поради едни или други физически фактори.

Вие знаете, че около седмата си година детето се променя и външен израз на тази промяна е смяната на зъбите; около неговата четиринадесета година външен израз на промяната е половата зрялост. Това са телесни промени. Но вглъбявайки се в мисълта за Великдена, първите християни се чувствуваха променени във  вътрешно-душевен смисъл. Така те чувствуваха, че се издигат на една по-висока степен от живота.

В хода на времето мисълта за Великдена изгуби своята първоначална сила. И тя може отново да си я възвърне, само ако това, което остава непонятно според природните закони, Възкресението, се превърне в реалност, след като стане обект за проучване в рамките на една истинска Духовна наука. Обаче за духовно обозримия свят реалност е само това, което може да бъде обхванато не с абстрактни мисли, а в живите му връзки с онзи свят, който се открива също и пред сетивата.

Който иска да ограничи духовния свят само в едни или други абстракции, който примерно заявява, че духовният свят не бива да слиза до равнището на сетивно-физическият свят, той трябва да защитава също и тезата, че божествените Същества следва да бъдат детронирани, ако допуснем, че те са създали физическия свят. Напротив, божественото може да бъде обхванато в неговото величие, в неговата мощ само тогава, когато не го откъсваме от сетивното, а му признаем силата да се намесва творчески в сетивния свят. Всъщност ние принизяваме божествения свят, ако го издигаме в някакви абстрактни, мъгляви висини. Човекът никога не може да живее в духовната реалност, ако я схваща като нещо абстрактно, ако не я поставя във връзка с всички мирови процеси.

В нашия земен живот мировата еволюция ни се представя така, че този земен живот обхваща определен брой години и през тези години, следвайки  определени закономерности и определен ритъм, се случват определени събития. Например след изтичането на една година ние се изправяме пред същите събития, отнасящи се до климата, времето, звездните констелации и т.н. Годишният кръговрат е нещо, което има свой собствен ритъм в нашия земен живот. Вчера ние видяхме, че този годишен кръговрат се проявява като едно последователно душевно-духовно вдишване и издишване на Земята. Ако искаме още веднъж да си представим тези четири главни точки на планетарния дихателен процес, ние трябва да кажем следното: Коледният празник съвпада с планетарното вдишване. Душевно-духовните сили на Земята са напълно погълнати от нея. Дълбоко в Земните недра е спотаено всичко онова, което после тя разгръща през лятото, за да го изложи на космическите въздействия. В дълбините на Земята, най-вече през Коледните дни и нощи, е спотаено всичко онова, което през лятото се открива за космическите сили. Но човекът живее не в дълбините на Земята, физически той живее върху повърхността на Земята. Обаче и като духовнодушевно същество той също не живее в дълбините на Земята; фактически той живее в обкръжението на Земята. Като духовно-душевно същество той живее в атмосферата на Земята.

Ето защо всички езотерични школи винаги са признавали тази съществена особеност на зимния Слънчев поврат, на времето през Коледните дни и нощи, че в този момент човекът е изправен пред нещо скрито, пред нещо, което не може да бъде проумяно с неговите нормални познавателни способности, пред нещо, което принадлежи към езотеричната област на Мистериите. В древността, когато хората също са имали празник, подобен на нашата днешна Коледа, те са предусещали: Онова, което става със Земята по времето на Коледа би могло да бъде разбрано само чрез посвещението в Мистериите. Но чрез това посвещение в Мистериите човекът, тъй да се каже, се отчужди от обкръжението на Земята, където той пребивава със своето обикновено съзнание, отчужди се до такава степен, че се потопи в нещо, което беше физически недостъпно за него. Там той разбра, че през зимния период Земята поема и задържа в себе си своите духовно-душевни сили. После чрез мистерийното посвещение човекът научи, че през времето на зимния Слънчев поврат Земята е особено податлива към въздействието на Лунните сили. Ето до какво се свеждаше тайната, ако мога така да се изразя, Коледната тайна на древните Мистерии: Тъкмо през Коледните дни и нощи човекът разбира как Земята – благодарение на това, че тя поема и задържа в себе си своите собствени духовно-душевни сили, как Земята става особено податлива към въздействието на Лунните сили.

Например в древността никой не би се доверил на едно лечителско предписание, което не е минало през посвещение в зимните тайни, което не разбира, как – поемайки навътре в себе си своята душа – Земята става особено податлива към въздействието на Лунните сили, така че през този период от време растенията се изпълват с такива лечебни сили, които иначе не се срещат нито в растителния свят, нито в света на низшите животни.

Коледното посвещение беше усещано като едно слизане в дълбините на Земния свят. Обаче с това Коледно посвещение беше свързано и нещо друго. При това Коледно посвещение възникваше нещо, което в известен смисъл беше усещано като заплаха за човешкото същество. Хората си казваха: Ако гледаш на света с обич и изпълваш своето съзнание с това, което през Коледния период живее в Земята като Лунни сили, тогава ти навлизаш в такъв вид съзнание, при което трябва да си вътрешно много силен, за да устоиш срещу връхлитащите отвсякъде ариманически Същества, които са намерили подслон в Земните недра поради факта, че Земята е приела в себе си Лунните сили. И само душевно-духовната сила, която човек сам развива в себе си, за да преодолее атаките на тези Същества, ще му позволи да продължи своя живот на Земята.

Обаче после, известно време след тържествата на Коледните Мистерии, първосвещениците събираха своите ученици, и като един вид откровение им съобщаваха следното: Добре, да вникнем с ясно съзнание в това, което става със Земята през зимния Слънчев поврат е напълно възможно чрез посвещението. Обаче идва пролетта и тогава заедно с покълващия растителен свят, от дълбините на Земята се надигат и навлизат във всичко, което покълва и расте, включително и в човека, именно последиците от ариманическите действия. В миналото, когато човекът все още беше плътно съпровождан от божествените сили, какъвто беше случаят в началото на Земната еволюция, тогава с помощта на това божествено наследство хората можеха да устояват срещу атаките на ариманическите Същества, които заливаха човечеството през зимните месеци. Обаче – така се обръщаха посветените към своите ученици – идва време, когато, тъй да се каже, хората ще бъдат като упоени по отношение на духовния свят тъкмо поради факта, че през зимните месеци Земята приема в себе си Лунните сили. С настъпването на пролетта, когато всичко покълва и цъфти, хората ще продължават да са като упоени и ще им се отнема съзнанието, че изобщо съществува някакъв духовен свят. И тогава ако човечеството не намери възможност да се справи с тези упойващи, заглушаващи сили, то просто ще отпадне от Земята и няма да продължи да се развива заедно със Земята до следващите, повисши степени от еволюцията.

Да, посветените описваха с мрачни тонове епохата, която трябваше да започне след 15. век, когато човечеството щеше да е много напреднало в мъртвото абстрактно мислене, но би могло отново да възвърне възможността си за духовен живот само чрез онези нови сили, родени от самото него, които щяха да сразят заглушаващите сили, изникващи от недрата на Земята.

Противоположността на Коледната Мистерия се пада по времето на летния Слънчев поврат и това е Мистерията, свързана с Еньовден. Тогава Земята е в състояние на пълно издишване. Нейните духовно-душевни сили са изцяло под въздействието  на извънземната, космическа мощ. Сега духовно-душевната Земя поема в себе си въздействията на целия извън-Земен свят. Както по отношение на Коледната Мистерия, така говореха древните посветени и за Мистерията на Еньовден, беше валидно следното – естествено, тук изразите са съвременни, докато тези древни Мистерии си служеха със старите форми, а именно: За да вникне в тайните на Мистериите, свързани с Еньовден, с други думи, в тайните на Небето, човекът трябваше да мине през посвещението, инициацията. Защото той принадлежи към  обкръжението на Земята; като земен човек той не принадлежи нито към дълбините на Земята, нито към висините на Небето. Ето защо той трябва да бъде посветен както в тайните на подземния свят, така и в тайните на надземния свят.

Като нещо, което държи равновесието между подземния и надземния свят: ето приблизително как трябва да се гледа на Великденската Мистерия и на Михаиловата Мистерия, есенната Мистерия, обаче това, както казахме, ще бъде постигнато едва в далечното бъдеще.

В хода на общочовешката еволюция Великденската Мистерия засия в пълното си величие чрез Събитието на Голгота. Хората се опитаха да разберат Великденската Мистерия, както вече казах, през една епоха, която все още беше запазила следи от старото ясновидство. В своите души хората все още можеха да се издигат до възкръсналия Христос. Ето защо Великденската Мистерия беше вплетена не в култа на посвещението, а в едни друг култ, който стана достояние на цялото човечество: култът, свързан с изпълнението на месата. Обаче с угасването на старото ясновидство отпадна и разбирането на Великденската Мистерия. Вие знаете: Хората започват да дискутират върху нещо едва тогава, когато вече не го разбират. Всички дискусии след първото християнско столетие относно начина, по който трябва да бъде схващан Великдена, произтичаха от факта, че Великденските мисли вече не можеха да бъдат спонтанно разбирани.

Както знаете, относно Великденските мисли ние често сме прилагали знанията, идващи от Духовната наука. И същественото тук е, че това антропософско  духовно  изследване  винаги  ни отправя към такива форми на живот, които не се изчерпват в рамките на раждането и смъртта тук във физическия свят. Духовното изследване установява по какъв начин Христос е можел да общува със Своите ученици дори и след като физическото Му тяло не е вече тук. Поставена в светлината на духовното изследване, мисълта за Възкресението наистина оживява. Обаче тази мисъл за Възкресението може да бъде напълно разбрана само тогава, когато тя бъде свързана с нейната противоположност.

За какво всъщност ни говори мисълта за Възкресението? Христовото Същество слезе от духовните светове, влезе в тялото на Исус, живя на Земята в тялото на Исус, като по този начин, тъй да се каже, внесе в Земната сфера силите на извънземния свят; и след като Христос внесе извънземните сили в Земната сфера, от този момент нататък, след Мистерията на Голгота, тези извънземни сили останаха свързани с общочовешкото развитие. От тогава насам, това което древните можеха да виждат навън в мировото пространство, техните потомци сега можеха да усещат не външно, а вътрешно в хода на общочовешкото развитие. След Възкресението Христос се свърза с човечеството, и от тогава живее не само в извънземните висини, но и живее също и в Земното битие, живее в самото развитие, в еволюционния поток на човечеството.

Това събитие трябва да бъде разглеждано не само от земна гледна точка, а най-вече от гледна точка на извънземния свят. Или с други думи: Христос не бива да бъде разглеждан само така, като че ли Той слиза от Небето на Земята и става човек, следователно е даден на хората; Христовото Събитие трябва да бъде разглеждано също и така, че Христос продължава своето развитие вече не горе на Небето, а долу на Земята.

Хората видяха как Христос идва в техния свят. Но Боговете видяха друго: как Христос напуска небесните светове и заминава при хората. От гледна точка на хората: Христос им се яви. От гледна точка на част от духовния свят: Христос изчезна! Но после, минавайки през Възкресението, той се яви, ако мога така да се изразя, изгрявайки от Земята като една звезда, пред определени духовни Същества на извънземния свят, яви се пред тях като една звезда, която сега изгряваше в духовния свят от Земята. Духовните Същества отбелязаха Мистерията на Голгота с думите: Сега в духовното царство една звезда изгрява от Земята!

От изключителна важност за духовния свят беше да узнае, че Христос е решил да влезе в едно човешко тяло и в него да понесе смъртта. Защото понасяйки смъртта в едно човешко тяло, непосредствено след тази смърт, Той можа да предприеме нещо, което не беше по силите на останалите Богове.

Тези други Богове, обитаващи Небето редом с Христос, смятаха за враждебен онзи свят, който също и в древността наричаха “Ад”. Обаче действията на тези духовни Същества спрямо човека се простираха само до вратите на Ада. От друга страна, силите на човека навлизат също и в пределите на Ада; и това не е нищо друго, освен едно навлизане, подсъзнателно навлизане на човека всред ариманическите сили особено през зимните месеци и пролетните месеци, когато тези ариманически сили рязко нарастват. Божествено-духовните Същества усещаха този свят като нещо, което им се противопоставя.

Те виждаха как той се надига от Земята, усещаха го като нещо изключително тежко; те бяха косвено свързани с този свят само чрез посредничеството на човека и можеха само да го наблюдават. Поради факта, че Христос слезе на Земята и стана човек, Той можа да навлезе в областта на тези ариманически сили и да ги победи, нещо, което християнската традиция отбелязва като “слизането в Ада”.

С това имаме другия полюс на Възкресението. Ето какво извърши Христос за човечеството: Слизайки от божествения свят и приемайки човешки облик, Той действително успя да навлезе в една област, която беше опасна за човека, една област, в която другите Богове – без да са понесли смъртта в едно човешко тяло – не можеха да навлязат. Ето как Той – по свой начин – извоюва победата над смъртта, с което, бих казал, към “слизането в Ада” прибави неговата противоположност: Възкресението.

Тъкмо за през зимата и пролетта Той можа да предостави на хората това, с което извънземните светове ги даряваха от Еньовден до есента. Ето как в мисълта за Великдена ние виждаме да се съединяват в едно: Слизането в подземния свят, в Ада и извоюваното чрез него завладяване на небесния свят заради по-нататъшната общочовешка еволюция.

Да, налага се да кажем всичко това, за да се приближим до истинското разбиране на Великденската мисъл. Обаче какво би представлявала тя, ако не е жива! Древните можеха да се свързват с мисълта за зимния Слънчев поврат само защото от другата страна имаха мисълта за Еньовден. Нека да си послужим със следната схема (Рис. 6). Ако тук имаме Земния свят със скритите зимни елементи (оранжево), той се допълва от това, което през лятото се издига в надземните области (оранжево), като двете страни са достъпни само чрез посвещението, макар че те остават свързани чрез това, което се намира в земната атмосфера (зелено).

Коледа изисква Еньовден, Еньовден изисква Коледа. Човекът би трябвало да се втвърди под въздействието на ариманическите сили, ако не бяха “разтварящите” луциферически сили, даващи криле за полет на човешките мисли.

На първо време, напредвайки в своята еволюция, човечеството едностранчиво се увлече в посока към единия полюс, Великденския полюс, но този Великденски полюс изчерпа своите сили. Великденският празник вече не разполага с вътрешни жизнени сили. Той ще си ги възвърне едва тогава, когато един ден хората ще могат да си казват: Чрез това, което символично беше представено като “слизане в Ада” – макар и в действителност то може да бъде разбирано като Възкресение – човекът получи едно сигурно средство срещу една опасност, която щеше да се появи, срещу пълното безсилие на всички духовни мирогледи. – Христос Исус пророчески видя идващата опасност, тази, че през своя живот на Земята между раждането и смъртта човекът фактически ще забрави надземния, духовния свят, и в земния живот това ще е равносилно на умиране по отношение на духовния свят. И тъкмо в мисълта за Великдена, в мисълта за тържеството на духовния живот над земния живот се състои спасението за човека.

От едната страна имаме следното: Човекът слиза тук от своя предземен живот. Обаче след първата половина на 15. век в земния си живот човекът все повече и повече забрави своя небесен произход и, бих казал, приживе умря по отношение на своя душевен живот. Това е от едната страна. От другата страна имаме следното: Едно духовно-небесно Същество упражнява своите въздействия от Небето към Земята и ни представя обратното: Едно духовно Същество, което влиза в едно човешко тяло, понася смъртта и минава през Възкресението. Великденския празник е тук за да си спомняме: Христос Исус е положен в гроба, после Христос Исус минава през Възкресението!

Ето в какво се състои Великденската мисъл: Христос Исус е положен в гроба и после Той възкръсва! Той влага като космическа мъдрост следното: Погледни себе си, о човеко, ти си слязъл от небесните светове; сега те заплашва опасността още приживе душевно да умреш. И тогава Христос нагледно ти показва, как това, от което ти произхождаш, духовния свят, е удържал победата на смъртта. И този величествен образ, надминаващ всички други, стои сега пред Христос Исус в гроба, Възкресението на Христос Исус. Той е положен в гроба, после възкръсва и се явява на тези, които можеха да Го видят.

Обаче поради непрекъснатото отслабване на душевните сили, този величествен образ вече не може да е жив. Как може да бъде съживен днес този образ при тези отслабени душевни сили? Следвайки  верската традиция човекът все пак може да поглежда нагоре към величествения образ, за който му напомня Великденския празник: към полагането в гроба и Възкресението. Но разчитайки единствено на вътрешните си душевни сили, той не е в състояние да се свързва нито с мисълта за полагането в гроба, нито с мисълта за Възкресението. Това е само по силите на този, който живее с убеждението: Да, напълно възможно е човекът да се приближи до познанието за Духа и да разбере нещо повече, нещо друго. Нека да си представим това “друго” и да го запишем дълбоко в душите!

Великденската мисъл: Той е положен в гроба, после Той възкръсва. Нека сега да си представим и другата мисъл, до която човечеството трябва да стигне: Той възкръсна и успокоен ще може да бъде положен в гроба. – Великденската мисъл: Той е положен в гроба, Той възкръсва. – Мисълта за Михаиловия празник: Той възкръсна и успокоен ще може да бъде положен в гроба.

Първата  мисъл,  Великденската  мисъл,  се отнася за Христос; втората мисъл се отнася за човека, за онзи човек, който е разбрал силата на Великденската мисъл, а именно: Как чрез духовното познание, когато то навлезе в земния живот, където днес духовно-душевните ми сили бавно умират, аз мога да възкреся душата си, така че вътрешно да живея още тук, в рамките на земния живот между раждането и смъртта! – Това вътрешно пробуждане, това вътрешно възкресение човекът може да постигне чрез Духовната наука; тогава той ще може успокоен да бъде положен в гроба. Тогава той ще бъде положен в гроба без да се страхува от разрушителните ариманически сили, които действуват в Земните дълбини през периода на зимния Слънчев поврат.

И празникът, навяващ тази мисъл: “Той възкръсна и успокоен ще може да бъде положен в гроба!” – този празник се пада в онзи период от време, когато листата пожълтяват и окапват, а плодовете узряват, когато Слънцето е умножило онази своя сила, която през пролетта караше целия растителен свят да покълва и расте, но и когато всичко увяхва и се свлича към земята; когато всичко онова, което израства на нашата планета, започва да се превръща в един символ на гроба.

Ако си представяме Великденския празник в един период от време, когато животът напира и блика отвсякъде и когато растежните сили са в своя апогей, тогава ние трябва да изместим другия празник, носещ посланието: “Той възкръсна и успокоен ще може да бъде положен в гроба”, в онзи период от време, когато природният свят започва да умира, когато цялата природа потъва в гробовното настроение, когато пред човешката душа застава символът на гроба. И тогава в човека започва да работи мисълта за Михаиловия празник, но тя не е сходна с Великденската мисъл от първите християнски столетия, водеща към съзерцанието. През първите християнски столетия погледът беше отправен към положения в гроба Христос и към Възкресението. Съзерцавайки тези образи, душата се изпълваше с най-добрите си сили. Обаче в празничните мисли на есенния Слънчев поврат душата трябва да почувстува в себе си друг вид сили и да призове не съзерцанието, а своята воля: Приеми в себе си Михаиловите сили, които сразиха Ариман, онези мисли, които ти дават силата тук на Земята да извоюваш познанието за Духа, и тогава ти ще победиш силите на смъртта.

Както Великденската мисъл е отправена към съзерцанието, така и мисълта на есенния Михаилов празник е отправена към волята: Да приемеш Михаиловата сила, това означава да приемеш силата за духовно познание във волята си. Едва тогава  Великденската мисъл ще се изпълни с живот и непосредствено ще навлезе в човешката душа, и както мисълта за Еньовден беше усещана като противоположния полюс на Коледната мисъл, така сега Михаиловата мисъл, мисълта за есенния Михаилов празник ще бъде усещана като противоположния полюс на Великденската мисъл. Както половин година по-късно Коледната мисъл си пробива път чрез вътрешно-оживената мисъл за Еньовден, така и Великденската мисъл подготвя пътя на Михаиловата мисъл. Човечеството трябва да постигне една езотерическа зрялост, която отново ще му позволи да мисли не абстрактно, а толкова конкретно, че отново да създава и устройва празници. И тогава то отново ще може да изпълва ритмичните природни явления с определено духовно съдържание.

Засега всички наши мисли остават абстрактни, но те могат и да притежават голям размах, могат да бъдат и изпълнени с духовност. Ако останат абстрактни, те не могат да проникнат в живота. Ето защо днес, когато човечеството размишлява как да прикрепи Великденския празник към един или друг абстрактно избран ден, а не според звездните констелации, днес, когато всеки познавателен стремеж е изчерпан, когато вече няма никаква зависимост между морално-духовните качества и физическите природни сили, днес у човека отново трябва да се пробуди онази сила, с която той непосредствено ще свързва природните явления с духовните събития.

Защото къде се коренеше способността на човека да създава празници и да ги свързва с определени годишни периоди? Тя се коренеше в неговата първична духовна сила. Днес хората продължават да празнуват своите празници според старите традиции, обаче рано или късно те ще трябва да постигнат една езотерическа зрялост и тогава ще са в състояние да прибавят към природните процеси и нещо от самите себе си. Да, хората ще трябва да стигнат дотам: Да схващат есенната Михаилова мисъл като разцъфнала Великденската мисъл. Докато Великденската мисъл е един вид продължение на пролетния цъфтеж, цъфтежът на Великденската мисъл ние имаме в лицето на Михаиловата мисъл, която на свой ред е като един вид продължение на есенното увяхване.

Хората отново ще трябва да се научат да свързват годишния кръговрат с духовния свят. Съвременният човек не бива да се ограничава само с езотерични занимания; днес отново е наложително той да осъществява езотериката. Обаче хората ще могат да вършат това, само ако са в състояние да работят непосредствено, конкретно и живо със своите мисли, не само просто да размишляват, отдръпвайки се от природните процеси, а да мислят в хода на тези процеси, да мислят заедно с увяхващите листа и зреещите плодове така михаелически, както великденски те мислят заедно с покълващия и пищен растителен свят.

Когато хората се научат да мислят заедно с годишните времена, тогава към техните мисли ще се присъединят онези сили, с чиято помощ те ще подновят своя разговор с идващите от звездите божествено-духовни сили. Не от другаде, а от звездите хората са извличали силата да създават своите празници. Те допълваха звездните основания със своите вътрешни човешки основания. Но сега хората ще трябва да създават и поддържат празниците, опирайки се на своите вътрешни езотерически сили. И тогава в разговора си с увяхващите растения, с умиращата природа, постигайки съответното празнично настроение, те отново ще влязат в разговор и с Боговете; към битието на Боговете те ще прибавят и битието на човеците. Истинската Великденска мисъл ще е отново тук, когато тя ще е дотолкова жизнеспособна, че да поражда Михаиловата мисъл от самата себе си.