ОСМА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 23 Декември, 1922

Скъпи мои приятели! В основата на Коледните празници лежи една велика Мистерия, която може да даде повод за сравнение с онези Мистерии от древната история на човечеството, които са възникнали при съвсем други условия. Коледната Мистерия на Рождество Христово доколкото тя се схваща именно като Мистерия се разиграва пред нас като една зимна Мистерия. Тя води началото си от онези възгледи за духовния свят, които определят и характерните отношения между човека и цялата Земя, тъкмо в началото на зимния сезон.

Нека да насочим нашия поглед към древните източни култури преди основаването на християнството. Ако сравним техните Мистерии, както и Мистериите, които бяха разпространени в Средна, Западна и Северна Европа преди основаването на християнството, да, ако ги сравним, с Коледната Мистерия, ние преди всичко ще забележим, че те бяха не зимни, а летни Мистерии; те изразяваха сливането на човешко то същество с онези Земни сили, които се проявяват по време на лятото. А една добра представа за тези неща ще си изградим само тогава, когато насочим поглед към онази част от човешката история, която предшествува Мистерията на Голгота.

Нека за миг да се пренесем в една от тези древни епохи. Както и друг път, ние веднага ще се убедим, че всичко, което се изнасяше в древните Мистерии, беше предназначено за едно друго човечество. Това човечество все още притежаваше един вид инстинктивно ясновидство, свързано с такива състояния на съзнанието, които се намираха между дълбокия сън и будността. Благодарение на тези „реални сънищни състояния" ако ми позволите този израз човек успяваше да проникне в онези духовни светове, от които той слизаше на Земята, за да се заеме със своята физическа организация.

Имаше времена, когато всеки човек можеше да мисли и да говори за духовните светове, също както днешният човек може да разказва за нещата, които се преподават в училището. Аз често съм споменавал и преди: всичко, което древните виждаха в духовния свят, им се представяше под формата на образи, а не под формата на съновидения. Образите имаха само бегла прилика със съновиденията. Докато при съновиденията се знае съвсем точно: Те са извлечени от реминисценциите, от физическата организация на човека, без да изграждат какъвто е случая с мислите един действителен свят, при имагинациите нещата не стоят така. Имагинациите на древното ясновидство съвсем не идват от външния сетивен свят, те не се отнасят, тъй да се каже, до историческата действителност на човека; те идват от духовния свят, който е скрит зад очертанията на сетивния свят. Да, на времето духовният свят се откриваше на човека под формата на образи.

Обаче съвсем не трябва да си представяме, че древните хора бяха лишени от мисли. Те имаха своите мисли, но стигаха до тях по друг начин, а не както днешните хора. Ако днес човек поиска да има определени мисли, той трябва да положи известни усилия; той трябва тъй да се каже да им придаде един вътрешен облик.

Древните хора също полагаха подобни усилия, само че по отношение на образите, които те имаха от духовния свят. Но наред с образите, от духовния свят те получаваха и мисли. Да, ако можехме да си представим величествените и преливащи от светлина мисли на древното човечество, ние просто бихме застинали от удивление. Тези мисли не бяха съчинявани, те бяха получавани като едно откровение. Както днес имаме училища и университети, така древните имаха своите Мистерии, в които наука, изкуство и религия бяха едно цяло. Там не съществуваше никаква разлика между вяра и познание. Познанието се изграждаше с помощта на образи, а онова, в което хората вярваха, се подкрепяше от силата на познанието.

Там не съществуваше също и никаква разлика между различните произведения на изкуството и това, което човек почиташе като мъдрост. Докато днес човек се чувствува задължен да прави разликата: това, което човек почита като мъдрост е истина. А това, което създават художници, скулптори, музиканти то е фантазия.

Нека допълним: Гьоте беше последния представител на онова човечество, което не допускаше в себе си подобно разграничаване между изкуство, наука и религия. Защото Гьоте възприемаше изкуството и науката като две отделни страни на една и съща истина. Филистерското разграничаване между художествения и педантично-научния елемент дойде по-късно. Само че Гьоте не се присъедини към това всеобщо филистерство. Когато застана пред великите образци на изкуството в Италия, той можа да изговори забележителните думи: Предполагам, че създавайки своето изкуство, гърците действуваха според онези закони, според които действува и самата природа; по следите на тези закони искам да вървя и аз!

Във Ваймар, преди да се отправи към Италия, заедно с Хардер, той задълбочено проучи философията на Спиноза и се опита да проникне в божествено-духовния свят, който ни заобикаля отвсякъде. Гьоте се опита да проникне в този божествено-духовен свят до най-малките му подробности до зеления стрък на тревата, до процесите на цъфтежа и т.н. И начинът, според който Гьоте внасяше ред в растителното и животинското царство беше напълно идентичен с начина, според който той твореше своето изкуство.

Ако днес някой говори за една обща истина в изкуството, науката и религията, това се смята за недостатък и грешка. Както вече споменах, древните образователни центрове бяха така устроени, че изкуство, наука и религия образуваха едно съвършено цяло. А ръководителите на тези Мистерии имаха задачата да облекат в понятия всичко онова, което хората получаваха в своето инстинктивно ясновидство и да изградят от него една мисловна мъдрост.

Навсякъде в Мистериите ние виждаме мисловната мъдрост да блика от инстинктивното ясновидство на древното човечество. Докато по-голямата част от хората, общо взето, се задоволяваше да живее в един образен свят, да живее с митове, легенди саги получавайки ги от тези, които можеха да „трансформират" образния свят в митове, легенди и саги, ръководителите на Мистериите изграждаха ученията, изграждаха мисловната мъдрост. Обаче те добре знаеха: мъдростта, вложена в мислите, съвсем не е извоювана от собствените сили на човека, тя е получена като откровение.

Трябва да вникнем в тази разлика, скъпи мои приятели, добре да вникнем в душевното устройство на тогавашните хора. Когато изгражда една или друга мисъл, днешният човек знае: Това аз дължа на моята собствена мисловна дейност; аз изграждам мисловните комбинации според определени логични закони и цялата ми мисловна дейност е подчинена на тези логични закони. Древният човек получаваше своите мисли. Той не се грижеше за това как да формира мислите, защото ги получаваше като напълно готови и завършени откровения. Обаче този древен човек съвсем не живееше в своите мисли както ние живеем в нашите мисли. Ние гледаме на нашите мисли като притежание на нашата душа. Древният човек не можеше да гледа на своите мисли като свое притежание. Те бяха по-скоро едно озарение. Да, те се спускаха към човека заедно с образите. И в древния човек те пораждаха едно особено настроение на душата. Докато се взираше в своите мисли, човек усещаше: Ето, сега в мен нахлува една божествена сила. Аз само се присъединявам към мислите, които идват от други, по-висши същества; те не инспирират, те живеят в мен, те просто ми дават наготово техните собствени мисли. И аз мога да гледам на тези мисли само като на една милост от страна на духовния свят.

Когато древният човек стигаше до това усещане, той се изпълваше от един странен копнеж: През определени моменти от годината с помощта на своите чувства той се стремеше отново да върне тези мисли горе в духовния свят. Това беше неговото жертвоприношение към Съществата от духовния свят. И това жертвоприношение ставаше по време на летните Мистерии.

По време на летните Мистерии човек беше обърнат към просторите на Космоса. Защо? Защото и самата Земя освободена от сковаващата прегръдка на зимния студ беше в един вид разширено състояние, като в едно грандиозно космическо издишване: Слята със своята атмосфера, слята с цялото си космическо обкръжение. През лятото човек се усещаше свързан с горните Богове. И всъщност в разгара на лятото той търсеше онова, което днес бихме нарекли „Еньовден", денят, през който Слънцето стига до най-високата си лятна точка; той търсеше подходящия ден, за да се свърже в своите светилища с горните Богове; той търсеше, тъй да се каже, естествената връзка с цялото етерно обкръжение на Земята и то не за друго, а воден от порива си за жертвоприношение пред Боговете, които му откриваха собствените си космически мисли.

И ако се потопим още по-дълбоко в древните Мистерии, ние ще се досетим, че ръководителите на Посвещението се обръщаха към своите ученици приблизително по следния начин: Всяка година, в самия връх на лятото, вие трябва да извършвате своето жертвоприношение пред Боговете, пред горните Богове, от които получавате вашите мисли; в противен случай луциферическите сили ще проникват твърде лесно във вашето човешко мислене. Да, така човекът щеше да бъде изцяло обсебен от луциферическите влияния и сили. А след като всяко лято се връщаше към спомена за своето озарение от горните Богове, след като се връщаше към спомена, че има своите мисли от Боговете и че сега през лятото той може отново да ги отне се горе в духовния свят, човекът се спасяваше от една голяма опасност. Да, по този начин древният човек се опитваше да намери спасение от луциферическите влияния. Какво ставаше впрочем? Нищо друго, освен че ръководителите на Посвещението издигаха един култ, който изискваше от човека да съхрани спомена за горните Богове и за техните космически мисли, както и да принесе на горните Богове един вид жертва под формата на своите собствени чувства.

Външната страна на култа беше така замислена, че в издигащия се нагоре жертвен дим, човек можеше сякаш да впише своята благодарност към горните Богове да я впише именно в едно външно средство, в дима от жертвения огън, но не как да е, а чрез формообразуващата мощ на словото. И молитвата можеше да впише в жертвения дим само онези чувства, които човек би искал да изпрати горе като благодарност за получените мисли.

В общи линии, такова беше тържественото настроение, което цареше по време на летните Мистерии. Тези летни Мистерии имаха своя смисъл само дотолкова, доколкото хората гледаха на своите мисли като на откровения от духовния свят.

Обаче от 9 и 8 столетие преди Събитието на Голгота, тези мисли-откровения започнаха да стават все по-неясни и смътни, но затова пък в човека се пробуди една нова способност: способността да изработва и ръководи своите мисли сам! Така човекът се оказа пренесен в една коренно различна душевна атмосфера. Докато по-рано мислите прииждаха към него от най-далечните простори на необятния Космос, сега той започна да усеща мислите като нещо лично, като нещо, което му принадлежи например като неговата кръв. В древността, на мислите се гледаше като на дишането, като на нещо, което човек получава от атмосферата и после отново връща на атмосферата. Както въздухът е нещо, което обгръща човека отвсякъде, нещо което той всмуква в себе си и после отново изкарва навън, така и на мислите се гледаше като нещо, което човек получава, но и отново трябва да върне на Боговете в разгара на лятото.

Тези тържествени празници протичаха с един постоянно нарастващ драматизъм; ръководителите на Мистериите, носейки символите на мъдростта, се отправяха към светилищата. Там те извършваха жертвоприношенията и ако ми позволите този израз се „освобождаваха" от всеки един символ на мъдростта, освобождаваха се от всякаква мъдрост; без тези символи те заприличваха, тъй да се каже, на пълни глупаци, които в хода на годината отново трябваше да натрупват мъдрост. И в този момент дълбоката изповед на древните мъдреци звучеше по един единствен начин: Ето, сега ние отново станахме невежи, отново станахме пълни глупаци.

В действителност това беше само едно средство, за да не се изпада под луциферически влияния: Напредвайки към върховата точка на лятото, човекът натрупваше мъдрост, после тя се превръщаше в глупост, за да освободи място на нова мъдрост. Да, този беше начина, по който Космосът искаше да бъде изживяван. И както Космосът позволяваше редуване на зима и лято, така и човек трябваше да редува в себе си периодите на мъдрост с потъването в мрака на глупостта.

Обаче имаше хора, чиято мъдрост им беше необходима през цялата година например тези участници в Мистериите, които практикуваха един или друг вид лечение, защото лечението също беше включено в мистерийното знание. Така че те съвсем не можеха да постъпват по този начин. И наистина: Недопустимо би било ако трябва да се изразя с днешните имена на месеците лекарят да се окаже кръгъл глупак през август или септември. Естествено, тези хора трябваше да съхраняват мъдростта и те бяха тъй да се каже „практикуващите" участници в Мистериите, докато ръководителите и „теоретиците" на Мистериите всяко лято потъваха в мрака на глупостта.

Известни следи от това потъване в глупостта е доловил и Гьоте. В своето стихотворение „Тайните", той описва една загадъчна фигура, „тринадесетият", който ръководи другите, намирайки се в понижено съзнание, а не в будност; ръководи ги от мрака на глупостта, а не от сиянието на мъдростта.

Да, душевното настроение на древните беше съвсем различно отколкото при следващите поколения, които започнаха да гледат на мислите, като на свое лично завоевание. Нека повторя: Докато по-рано мъдростта се възприемаше като някакво дихание, по-късно на мислите се гледаше като на нещо, което се поражда в самия човек като например кръвта. Бихме могли да допълним: В древните епохи човекът беше свързан с мислите, както е свързан с въздуха. От времето, когато се разигра Мистерията на Голгота, той започна да усеща мислите си, както усещаше и своята кръв.

Но сега човекът си казваше и друго: Това, което изживявам като мисли, вече изгуби своя небесен произход; то е нещо, което възниква в самия мен, то е нещо земно.

Това настроение, което виждаше в мислите предимно земния елемент, беше характерно за последователите на древните Мистерии, включително и по времето на Голгота. Мнозина от окултните кандидати си казваха: Невъзможно е да имаме мислите на онези наши предшественици, които ги получаваха направо от Боговете. Ние сме длъжни да развием едно чисто човешко мислене. Обаче тези чисто човешки мисли бяха сериозно застрашени от голямата опасност да попаднат под ариманическите влияния. Както онези мисли, които човек получава отгоре, го излагат на опасността от луциферически влияния, така и автономните човешки мисли го излагат на опасността от ариманически влияния.

Да, хората, които можеха да мислят по този начин, изживяха Мистерията на Голгота като едно истинско спасение на човечеството. През 4 столетие след Христа това изживяване угасна напълно. Но преди този момент, и особено по време на Христовото Събитие, тези хора си казваха: Онази духовна сила, която живее на Слънцето, сега вече може да се постигне от човека, защото той може да поражда и развива своите мисли вътре в себе си. През миналите епохи тази духовна сила можеше да бъде постигната само в сферата на свръхчовешкото. Но сега човек трябва да постъпи по друг начин. Сега той трябва вътрешно да издигне своите мисли до висините на божествения свят. Доколкото е земен мислител, той трябва да изпълни своите мисли с невидимата и чиста светлина на божествения свят. А това той може да постигне само с помощта на своята чувствена и мисловна връзка с Мистерията на Голгота.

Обаче по този начин мистерийният празник трябваше да се измести от сезона на лятото в сезона на зимата. И как иначе, след като само през студените зимни дни и нощи човекът е здраво свързан и окован към покритата от сняг Земя, след като само през студените зимни дни и нощи нашата Земя прекратява космическите си и духовни връзки с атмосферната обвивка. Да, през зимните дни и нощи човекът не живее в просторите на Космоса, а в това, което ако мога така да се изразя се корени под земната покривка, под почвата. Само че Вие, скъпи мои приятели, трябва добре да познавате това, което се намира там долу.

Постепенно ние ще се научим да виждаме, че в обкръжението на Земята живее не само онова, което идва непосредствено от Слънцето, а че в живота на Земята участвуват и онези сили, които се пораждат под повърхността на Земята. За тези елементарни факти сме говорили и друг път тук в Дорнах.

Мнозина от Вас, които са поне малко запознати със селския бит, знаят, че щом наближи зимата, селяните изкопават в своите дворове големи ями. В тях те заравят картофи и картофите се запазват чудесно; нещо, което не би станало, ако селяните ги бяха оставили в своите изби и мазета. Защо? Представете си за миг парче земя: Тази земя цяло лято е поглъщала светлина и топлина от Слънцето. Така че когато в сезона на зимата насочим нашето внимание към това, което е скрито под земната повърхност, ние ще намерим там лятото. По време на зимата, лятото е долу, в почвата. И точно това скрито под земята лято позволява на корените да се запазят и устоят през зимния студ. Така че, когато днес виждате едно растение, Вие трябва да сте наясно: То черпи сила от миналогодишното Слънце; то израства нагоре от Слънчевите сили, които преди това бяха приети от Земята.

Вгледайте се в корените, вгледайте се в част от листата и Вие ще откриете там миналогодишното Слънце. А тазгодишното Слънце, топлината и светлината на тазгодишното Слънце, Вие ще откриете в цветовете на растителния свят. Вгледате ли се в плодните пъпки на едно растение, които се намират в средата на цвета, Вие трябва да кажете: Всички те са последица от зимата и още по-точно: последица от миналото лято, а тазгодишното лято то дава само цветовете. Така годишните времена се вместват едно в друго; както по друг повод съм изтъквал, че в спящия човек времената се вместват едно в друго, така и тук времената се вместват едно в друго.

Представете си съвсем живо тази картина: когато снежната покривка обвие Земята, под снега остава и продължението на лятото. Сега човекът не се свързва с просторите на Космоса, сега той обръща душата си към вътрешността на Земята. Сега той се обръща към долните Богове. И тази представа беше изключително силна; по времето на Голгота тя караше последователите на древната мъдрост да си казват: Да, Христос, или неговата мъдрост ние трябва да търсим в това, което е свързано със Земята.

И докато подреждаше своите собствени мисли, човекът беше изпълнен с неудържимия копнеж: Ето, сега аз трябва да свържа тези извоювани от самия мен мисли с божествения свят, или казано с други думи, да ги християнизирам. Това той може да стори само през зимата; тогава, когато цялата Земя е откъсната от Космоса, откъснат е и той; сега, по време на зимата човекът е най-близо до онзи Бог, който слезе от Космоса и се свърза със Земята.

И през Коледните дни става точно това: Земята се откъсва от Космоса и в своята космическа самотност човекът търси близостта между своите самостоятелни мисли и духовно-божествения свръхсетивен свят; и ако разбира какво точно става в света около него, той започва да се брани от ариманическите сили, също както през древността той се бранеше с помощта на летните Мистерии от луциферическите сили.

Под ръководството на своите учители, древният човек беше довеждан до едно помрачаване на мисленето, което се извършваше по време на летните Мистерии. Обаче сега ако човек вникваше правилно в Коледна та Мистерия той трябваше да се почувствува издигнат и укрепен в своето мислене. Да, истините, които би възприел, трябваше да укрепят неговите мисли. Той трябваше да усети приблизително следното: Ето, сега аз може би изграждам едно правилно отношение към Мистерията на Голгота и в резултат на това моите извоювани в упорство и мрак мисли, се озаряват от една неземна светлина. Те се озаряват от тази неземна светлина, защото онова Същество, което в древните предхристиянски епохи беше свързано само със Слънцето, сега намери пролука и слезе в Земния свят. И за разлика от летните Мистерии, които способствуваха за едно максимално екскарниране на духовните сили от страна на човека, по времето на Коледния празник, човекът трябваше да инкарнира духовното знание за Космоса и да го вмъкне дълбоко навътре в своето тяло.

Древният човек усещаше това знание не като свое притежание, а като дар от Боговете. И всяка година той го връщаше на духовния свят. Съвременният човек обаче трябва да гледа на своя мисловен свят, на свое то мозъчно мислене, като на свое притежание. За тази цел той трябва вътрешно и свободно да се свърже с онова духовно Същество, което живя три години в тялото на Исус от Назарет; в противен случай човек би паднал в клопките на егоизма.

В известен смисъл ако мога така да се изразя древните Мистерии имаха един подчертано аристократичен характер и общо взето, самият аристократизъм води началото си от тези древни Мистерии, защото отделните мистерийни свещенослужители принасяха жертвите от името на всички останали.

Тържественият празник на Коледната Мистерия има подчертано демократичен характер. Това, което при дава истинското достойнство на човека, е неговото самостоятелно мислене. И Коледната Мистерия ще бъде видяна в нейната истинска светлина само тогава, когато се преодолее древния принцип: единият да принася жертва заради другите, „Единият и „другите" трябва да изживеят обединяващото чувство, което ги издига и изравнява с Христос, с онова Слънчево Същество, което напусна духовния свят и слезе на Земята. През първите 4 столетия след Христовото Събитие тези изживявания бяха все още много силни. Едва по-късно декадентските мистерийни форми от Египет и Халдея отново простряха своите пипала над целия Рим и Западна Европа, като по този начин бих могъл да кажа омаломощиха до неузнаваемост истинското и първично християнство; те го „узакониха" и вкараха в такива традиции, от които човек трябва да се освободи напълно, ако иска да живее според истините на християнството. Защото римското духовенство практически скри истинското християнство под одеждите на древната мъдрост.

Впрочем самото християнство просто копнее за това, че рано или късно, човек ще се устреми към своите духовни и свръхсетивни енергии; че един ден той няма да напуска своето тяло, за да се „разлива" в духовния Космос, а ще осъществява човешкото си достойнство вътре в самия себе си. Той е „Човек" в най-пълния смисъл на тази дума тогава, когато е свързан със Земята; тогава, когато се бори за тази свързаност в онази част от годината, за която споменахме, че самата Земя е откъсната от духовния Космос, т.е. в сезона на дълбоката зима.

С всичко това, скъпи мои приятели, аз се опитах да Ви обясня защо в хода на времето летните Мистерии трябваше да преминат в зимната Коледна Мистерия. Тези неща трябва да бъдат разбрани правилно. Ние трябва внимателно и дълбоко да се замислим върху онези епохи от развитието на човечеството, които предхождат нашата Коледна Мистерия; да разберем и да ценим все повече и повече основната разлика: Че всички тайни, които някога човекът търсеше навън в Космоса, днес той трябва да търси в самия себе си.

Моята „Тайна Наука" е написана тъкмо от тази гледна точка. Ако подобна книга трябваше да се напише в някоя от древните епохи, тогава нейният автор би трябвало да черпи всичко от звездите. Обаче в моята „Тайна Наука" се тръгва преди всичко от самия човек. Да, тръгва се от човека и след това дълбоката вътрешна същност на човека се разпростира както назад към древната Сатурнова, Слънчева, Лунна епоха, така и напред към бъдещите планетарни епохи от развитието на нашата Земя.

Ако в древните епохи някой търсеше мъдростта на света, той започваше всичко от звездите, които са вън в духовния Космос и се опитваше да пренесе в човешката душа това, което те говореха на човека. И ето, той отправяше погледа си например към Слънцето. Но тогава в сила беше старото имагинативно познание. За днешния учен Слънцето представлява едно гигантско газово кълбо, нещо което естествено е немислимо за чистото и непреднамерено съзерцание. За древния човек доколкото го наблюдаваше с физическите си очи Слънцето беше вещественият материален израз на една духовно-душевна сила, също както и човешкото тяло е материален израз на друга духовно-душевна сила. Да, човекът дълго и упорито се вглеждаше в Слънцето. И тогава той съумяваше да разчете в Космоса това, което виждаше като духовен облик на Слънцето, да го пренесе долу в своето собствено сърце и да каже: Ето, чак сега аз разбирам човешкото сърце, самото Слънце ми подсказва какво представлява естеството на човешкото сърце. Така и в другите звезди и съзвездия човекът откриваше това, което беше скрито в самия него.

Вие добре разбирате, че в моята „Тайна Наука" не можеше да се тръгне по този път. Там за отправна точка е взет човека. Макар и този принцип да не позволява едно безусловно прилагане спрямо всички човешки органи и функции времето за това още не е дошло ние трябва да сме наясно: Ако успеем да разберем сърцето, белите дробове и т.н., ние ще разберем и Вселената. Ако днес някой проучва както трябва човешкото сърце, ако чете както трябва записаните истини в човешкото сърце, той ще е в състояние да открие и естеството на Слънцето. В древните епохи човек се стремеше да изучава Слънцето и след като стигаше до определени познания за Слънцето, той започваше да разбира и човешкото сърце; в съвременната епоха човек първо трябва да вникне в белите дробове, сърцето и т.н. и чак тогава ще се научи да разбира целия Космос. За да се превърне в едно цяло с Космоса, древният човек си изработваше интимно усещане за тези неща, той изостряше това усещане най-вече в разгара на лятото, защото тогава най-добре можеше да поглежда нагоре към Слънцето и другите звезди.

Ако обаче днес човек иска да поеме чрез своите възприятия езика на Космоса, той трябва да обърне погледа си към дълбините на човешкото същество. И най-подходящото време за осъществяването на тази цел е сезона на зимата, на Коледата.

Опитайте се да разберете тази характерна особеност на Коледната Мистерия, скъпи мои приятели, защото за нас е наложително да съживим нещо от древните традиции, тъй като няма друг начин отново да застанем честно пред годишния кръг на Земята и да съизживеем истински този годишен кръг. Колко малко знаят днешните хора за тази космическа Коледа, колко повърхностно е тяхното знание и колко недостатъчни са спомените им за Мистерията на Голгота.

Подобна профанизация е в основата на голямото нещастие, което днес тегне над човечеството; тук се корени истинската вина на хората. Да, истинската вина е в летаргията и в отказа да обновим Коледното настроение, Коледните мисли.

А всички ние се нуждаем от такова обновление, защото иначе е невъзможно да станем истински хора, истински човеци; невъзможно е да открием космическия източник на нашите духовни сили. Да, ние се нуждаем от една космическа Коледа, от едно ново раждане на духовния живот. И едва тогава ще можем да празнуваме Коледата като честни хора; едва тогава ще има смисъл стремежът ни към пълно християнизиране на нашия мисловен свят, който сега усещаме като гореща кръв в нашето тяло, за разлика от древните мисли, които усещахме като вдишване и издишване.

Впрочем, предстои ни да живеем в епоха, която няма да прилича по нищо на нашата сегашна действителност. До съвсем скоро се смяташе например, че за да не се объркват „текущите сметки" на годишния календар, Великденът трябва да се датира постоянно на 1 Април. Да, всичко трябваше да се свежда до материалистическото светоусещане за годишния цикъл.

И, разбира се, след време материалистическото мислене изобщо няма да си задава въпроса колко неестествено е Новата година да започва на 1 Януари, след като Декември „децем" е десетия месец и явно Януари и февруари принадлежат към изтичащата година. Да Новата година може да започва само през Март, както е било прието и в календара на римляните. Достатъчно беше обаче на един слабоумен френски монарх признат и от историята за слабоумен да хрумне мисълта, че годината може да започва в средата на зимата, на 1 Януари, и цялото човечество тръгна по този път.

Скъпи мои приятели! Ние трябва да сме наясно: Еволюцията на човечеството зависи от това, до колко човекът ще поиска да се свърже с мъдростта. Защото много факти говорят за обратното че човекът иска да се свърже не с мъдростта, а с глупостта. Замислете се за Коледния импулс, за това, че благодарение на него човекът може да приеме онази истина, която е изразена с думите: Аз съм пътят, истината и живота. Обаче пътят към истината може да бъде прокаран само с устрем и воля. За тази цел човечеството трябва да потъне в „среднощния час". Само там то ще намери необходимата светлина.

Да, човекът не трябва да остане в оковите на старата традиция, според която първата Коледна меса беше отпразнувана в „среднощния час". Човекът трябва да се издигне до убеждението, че от неговия собствен душевен мрак ще се роди най-добрата му част, че от мрака на душата му ще засияе неговата чиста и нова утринна светлина. Защото това е една несъмнена истина, скъпи мои приятели, че истинската светлина ще се роди от мрака. Само че занапред от този мрак не трябва да се поражда мрак и само мрак, а именно светлина.

Опитайте се да слеете Коледния импулс с онази душевна сила, която рано или късно ще озари мрака на „другото" знание с напиращата отвсякъде духовна светлина и тогава Христовото Посвещение ще работи във всяко човешко сърце, а в душата си заедно с цялото човечество Вие ще изживеете една грандиозна космическа Коледа.