МОРАЛНОТО ВЪЗПИТАНИЕ ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА АНТРОПОСОФИЯТА

Трета полупублична лекция, Лондон, 19 ноември 1922 г.

Антропософията, както си позволявам да я характеризирам през последните два дни, не иска да бъде само теоретичен възглед, чрез който човек да се издигне над нерадостното, болезненото и нещастието в живота и да може да избяга в някакъв мистичен свят, а тя иска да бъде нещо, което да може да навлезе в практическия живот на човека. Тя трябва да стане практика в съществуването, защото това духовно познание, за което вчера и завчера говорих, следва да доведе до истинско проникване, истинско прозиране в духовния свят, който не съществува сам за себе си, а навлиза във всеки материален процес. Когато в живота заставаме срещу човека, нямаме работа само с това, което нашите очи могат да възприемат, което може да бъде разбрано от неговия говор, което изобщо като прояви и жестове може да се разбере от неговата същност с обикновеното съзнание, но ние имаме работа с една живееща в него духовна, спиритуална същност, с такава духовност, с такава надсетивна същност, която непрекъснато навлиза в неговата материална организация.

С познанието, което постигаме чрез обикновеното сетивно възприятие и интелекта, обвързан със сетивните възприятия, никога не можем да разберем нещо повече от света. Човек се надява някога, когато науката, както се казва, стане по-съвършена, да разбере повече от сега от света чрез интелигентността, чрез сетивното наблюдение и експеримента. Но който може да прецени отношението на човека към света, както се вижда в двете лекции, които изнесох тук, знае, че със сетивното наблюдение и с интелекта може да се разбере само минералното царство. Щом се стигне до растителното царство, трябва да сме наясно, че в растителното царство навлизат от Всемира много по-фини закономерности и сили от тези, които могат да бъдат схванати с разума и сетивата. Още повече важи това за животинския свят, а най-много важи за човека. Защото растенията - при тях най-малко, животните и хората дори в тяхната физическа организация са такива, че силите, действащи в материята, действат като идеална магия. Който вярва, че някакъв процес, който той е проследявал в лабораторията, може да го проследи по същия начин в животното или в човешкия организъм, много се заблуждава. Защото в животинския и човешкия организъм чисто физическият процес се обхваща в една идеална магия. И ние разбираме нещо от човека тогава, когато прозрем тази идеална магия, когато сме в състояние да преценяваме човека така, че да прозрем през материалните процеси как в него непрекъснато действа духовното.

Разбирането на една такава духовна магия може да се постигне от човека чрез познанията, за които вчера и завчера говорих тук. Аз можах да покажа, че първата степен от това познание показва, че човекът има отношение към света не само в настоящия момент, а че той може да се постави във възрастта, преживяна от неговото земно раждане досега. Казах, че човек може да се върне във времето, когато е бил осемнадесет или петнадесет години, и да изживее това, което е изживял тогава не само в сенчести спомени, а да го изживее така интензивно, както някога, когато събитието се е разигравало. Човек отново става петнадесет или дванадесет годишен и т.н. В себе си преминава през тази духовна метаморфоза. Чрез това обаче той е в състояние да възприема един втори организъм в човека, един фин организъм, който може да се нарече етерен затова, защото няма тежест като пространственото тяло. Този по-фин организъм е времеви организъм. Пред себе си човек има наведнъж като общо възприятие всичко, което този етерен организъм представлява като процес във времето. Но той знае, че това е негов организъм и се учи да познава, че човекът се намира в този по-фин времеви организъм, както иначе се намира в пространствения организъм.

Когато забележим, че човекът страда например от главоболие, трябва да си кажем, че може би трябва да лекуваме някой вътрешен орган, не само главата, а също и някой орган, лежащ далеч от главата. В пространствения организъм, който носим, всичко е взаимосвързано.

Но така е и с етерния времеви организъм, който е особено динамичен в ранната детска възраст на човека, но остава в движение и през целия живот и в него има сили, които действат например по следния начин. Да предположим, че някой като тридесет и пет годишен има възможността да навлезе в нова жизнена ситуация. Ако той е дорасъл за тази жизнена ситуация, така че да е в състояние да постъпи правилно, може да си спомни, че някога, може би като дванадесетгодишен или като осемгодишен е научил най-важното от това, което му предлага възможността сега лесно да се справи в тази ситуация. И известна радост се излъчва в тридесет и петата му година от това, което детето е получило в дванадесетата си или в осмата си година от възпитателя, от учителя, понеже това, което в осмата или десетата година е станало в човешкото етерно тяло чрез възпитателя, чрез обучението, действа като орган, който лежи далеч от главата, но когато лекуваме главата, въздейства върху оздравяването и. Така изживяното в шестата или дванадесетата година продължава да действа в тридесет и петата година и по-късно и причинява радостно настроение или депресия. Цялата жизнена нагласа на човека също и в по-късните години е зависима от това, което възпитателят е изградил в етерното тяло на човека, както някой орган от човешкото пространствено тяло е зависим от друг орган. Разберем ли това, трябва да си кажем, че едва познанието, което произлиза от разбирането как се развива етерното тяло, как са свързани неговите отделни периоди, може да ни даде правилната основа за възпитанието на човека. И ако това, което казах, се проследи докрай по правилния начин, си казваме: «Да, както художникът или някой друг човек на изкуството трябва да изучи техниката на своето изкуство, така и за възпитателя, за учителя е необходимо първо да усвои една техника на възпитанието, взето в идеалистичен смисъл. Както художникът трябва в своята работа да наблюдава формите не като любителя, а в тяхната хармония и дисхармония да извлече от наблюдението това, което го ползва при прилагането на боите и молива, както той трябва да си усвои нещо, което действа в цялото му същество и което почива върху възможността правилно да наблюдава, така и възпитателят и учителят трябва да могат да преценят, изхождайки от наблюдението, какво духовно работи в човека и какво прави цялата му биография едно органично единство.» Защото възпитанието не може да бъде наука, а трябва да стане изкуство. При изкуството трябва да си усвоим, първо, особена способност за наблюдение, второ, да боравим с това, което при непрекъснатото наблюдение виждаме как се намира в непрекъсната борба с веществата. Така духовната наука, както се има предвид тук, антропософската наука за духа е това, което може да даде основата за истинското, действително изкуство за възпитанието. Тя е такава и в едно друго отношение. Ако възпитанието наистина следва да стане правилно, е необходимо това, което иска да се прояви в детството и да се развие навън, да бъде поощрявано от най-дълбоката същност на човека по правилния начин. Възпитателското изкуство трябва да бъде в състояние така да преценява и да се отнася към детето, като че ли то му е поверено чрез божествено-морална мисия. Само това, което издига самите нас вътрешно морално като възпитател или учител във възпитанието, което прониква възпитателните ни подходи като религиозно богослужение, дава силата, чрез която можем да действаме редом с детето така, че всички заложби в него да се разгърнат навън. С други думи, всяко възпитание и занимание трябва сами да са морални действия, да произлизат от морални импулси. И тези морални импулси трябва да обогатят човешкото познание и наблюдението на човека така, както току-що описах.

Ако се съобразяваме с това, ще видим как в живота се вижда по-ясно, отколкото се предполага, че човекът преминава през различни жизнени периоди. Обикновено се вижда по един външен начин, че например около седмата година детето получава вторите си зъби. Понякога се вижда какви телесни промени се извършват със смяната на зъбите, но не се възприема точно какво преобразяване се извършва с целия човек по време на тази смяна на зъбите. Който правилно може да наблюдава какъв е бил човекът преди седмата си година и какъв става по-късно, вижда, че след седмата година се развиват сили от дълбините на човешкото същество, които преди това са били дълбоко скрити в организма. Ако разгледаме добре нещата, трябва да си кажем, че смяната на зъбите не е еднократно, появило се внезапно събитие в човешкия живот. Смяната на зъбите, настъпваща около седмата година, която не се повтаря, е събитие, простиращо се от момента на появата на първите зъби до смяната на зъбите. През цялото време напират и работят силите, които избутват навън от човешкия организъм вторите зъби на детето. В самата смяна на зъбите се стига само до завършека на това, което действа в детето през целия първи жизнен период. Това повече не се повтаря в по-нататъшния живот. Какво означава то? Означава, че във физическия организъм детето е развило до седмата си година сили, от които се нуждае, докато получи вторите зъби, от които повече не се нуждае след това за своя физически организъм, защото не настъпва друга смяна на зъбите. Какво става с тези сили? Тези сили ги виждаме отново, когато можем да разгледаме човека с надсетивното познание, в променения душевен живот на детето в периода между смяната на зъбите и половата зрялост. Този душевен живот става друг. В душата се проявяват друг вид паметни сили. Детето започва да се отнася по друг начин към своето обкръжение. И ако можем да наблюдаваме духовно, а не само физически, трябва да кажем и че това, което виждаме в душата на детето от приблизително седмата до четиринадесетата година, е било преди това в неговия физически организъм, било е още дейност, която е свързана със смяната на зъбите, но също и с различни други процеси в човешкия организъм, и която през седмата година престава да се проявява по физически начин, а започва да действа душевно. Можем следователно да кажем, че ако искаш да прецениш това, което действа като особени сили в душевността на детето между смяната на зъбите и половата зрялост, трябва да погледнеш какво е действало физически в детето от раждането му до смяната на зъбите. Тук работят душевните сили, които още във физическия организъм се проявяват душевно-духовно. Ако детето се наблюдава правилно по един фин, не груб начин - най-добре, докато е още кърмаче, но и до смяната на зъбите,  се разбира, че то изцяло представлява един сетивен орган. По фин начин детето е един вид опипващо око. Както окото, виждайки предметите, вътрешно отразява това, което е навън, така че човек има вътрешен образ на външните предмети, както окото има един вътрешен образ, така детето в най-ранното си детство има не зрителен образ, но друг вид възприет образ. То цялото е сетивен орган, ако мога да се изразя така. Искам да го кажа образно. Да вземем кърмачето. Като възрастни хора чувстваме вкуса с езика и небцето, а детето - това ни показва духовната наука, за която тези дни ви говорих - усеща вкуса с целия си организъм, то цялото е вкусов орган. То е също обонятелен орган и изцяло в определено вътрешно отношение е вътрешен осезателен орган. Цялата му организация има сетивна природа и тя се излъчва в целия организъм на детето. Поради това до седмата си година детето е предразположено вътрешно да отразява всичко протичащо в неговото обкръжение и да се разгръща според него. Който с това сетиво, което фино се изгражда, когато човек същевременно може да изследва, да наблюдава духовнонаучно едно дете как то отнася към себе си всеки жест, който прави някой в неговото обкръжение, как вътрешно го повтаря и само иска да го направи, как детето изцяло живее в това, което хората в неговото обкръжение правят, той вижда, че до смяната на зъбите детето е подражателно същество. И от това подражание произлиза най-важната дарба за първия жизнен период на детето. Появява се човешкият говор, който изцяло почива на факта, че детето се вживява в това, което хората в неговото обкръжение представляват и вършат, и чрез подражанието то вътрешно се напасва на случващото се около него и изгражда говора. Поради това, когато стоим като възпитатели до малкото дете в първия му жизнен период, ние не можем да вършим нищо друго освен да се съобразяваме с този подражателен принцип като най-важното във възпитанието. И тогава трябва да си кажем, че ние можем да възпитаме съвсем малкото дете само чрез това, че в неговото обкръжение извършваме дейности и дела, които детето следва да наподоби, за да стане силно по дух, душа и тяло. Защото това, което се насажда тогава не само в неговия дух и душа, но и в неговото тяло, като укрепва вътрешно органите, то остава като негова конституция през целия му живот. Както аз се държа пред едно дете на четири години, детето го поема и носи в живота си до шестдесетата му година. Така че то усеща моето поведение пред него като своя съдба.

Можем да изясним това с един пример. Когато човек има работа с такива неща, идват хора при него и казват например следното: «Ах, моето дете винаги беше послушно дете, никога не е правило пакости, а сега се случи нещо ужасно!» Запитаме ли по-точно какво се е случило, узнаваме например, че то е откраднало пари от майката. Познава ли човек такива неща, първо запитва колко е голямо детето? «На пет години!» На първо място в него действа още принципът на подражанието. И се узнава, че детето всеки ден е виждало, че майката взима пари от шкафа. То подражава, то изобщо още няма никакъв импулс за добро и зло, а само да прави това, което се прави около него. Ако вярваме, че с проповеди за добро и зло бихме могли да постигнем нещо при детето, се намираме в най-голямо заблуждение. С възпитателските си методи можем да постигнем нещо само ако поставим пред детето пример за подражание. Това стига чак до мислите. Ох, между този, който възпитава, и детето съществува фина вътрешна връзка! И ние трябва сами да се стараем да имаме мисли и чувства, когато сме наблизо до детето, на които детето може да подражава вътрешно като мисли и чувства. Защото детето душевно е изцяло едно сетиво и възприема в най-фините вълнения, за които нашите възрастни сетива дори не могат да сънуват това, което протича в неговото обкръжение.

След като детето е сменило зъбите, силите, които първоначално са се намирали дълбоко в неговия организъм, стават душевни сили. Докато преди е било отдадено на своето обкръжение, сега то застава като душа срещу другата душа и в сравнение с подражанието започва да се подчинява на саморазбиращия се авторитет. През първите си детски години до смяната на зъбите ние желаем изцяло да се свържем със случващото се около нас, да се отдадем изцяло на обкръжението. Това е, бих казал, физическият образ на религиозното усещане. Религиозното усещане в духа се отдава на духа, а детето се отдава с неговото тяло на своето физическо обкръжение. Това е физическият корелат, физическият образ на религиозността.

Когато детето премине седмата година, не се отдава повече със своето тяло на своето физическо обкръжение, а се отдава със своята душа на срещната душа. Учителят застава до него и за детето е необходимо да вижда в него извор на всичко, което за него е добро или зло, сега то се влияе от това, което учителят му казва и възпитава в него, както преди се е влияело от жестовете, от външните действия около него. И сега между седмата и четиринадесетата година при детето се появява стремежът да следва един саморазбиращ се авторитет, така че то иска да стане като този авторитет. Обичта към този саморазбиращ се авторитет, послушанието пред него сега е също така един принцип, както преди е било подражанието.

Не би могло да се вярва, че някой като мен, който в началото на деветдесетте години написва «Философия на свободата»[1], защитава някакъв неправомерен авторитарен принцип. Каквото имам предвид, е, че в човешкия живот е като природен закон, когато приблизително между седмата и четиринадесетата година човекът трябва да застане срещу учителя и възпитателя така, че за него да не важи интелектуалното изказване: Това е добро, това е истина, това е зло, неправилно или грозно, а за него да важи: това е добро, понеже учителят, възпитателят го намира за добро; това е хубаво, понеже той го намира за хубаво. Всички мирови тайни трябва да стигнат до детето по заобиколния път на любимия учител или възпитател. Това е принципът на човешкото развитие приблизително между седмата и четиринадесетата година. Така можем да кажем, че през първия си жизнен период детето е проникнато като от едно преместено във физическото религиозно отдаване на обкръжението му. От смяната на зъбите до половата му зрялост детето е проникнато от едно естетическо схващане на обкръжението, от едно проникнато от любов естетическо схващане на обкръжението. То иска да му харесва това, което представя учителят, възпитателят, и да не му харесва това, което той иска да не допуска до него. Във вътрешно съзерцание трябва да навлезе това, което действа възпитателно в тази възраст. Можем да кажем, че учителят, възпитателят трябва да е пример през първата жизнена епоха, авторитет в най-благороден смисъл, саморазбиращ се чрез своята същност, чрез своя характер авторитет през втората жизнена епоха. Тогава като учители носим вече това в нас, чрез което детето до нас, бих казал, само се възпитава по правилния начин. Най-важното в самовъзпитанието е моралното възпитание. За него ще говоря веднага щом първата част бъде преведена.

Когато се казва, че детето е изцяло сетивен орган до седмата си година, трябва да се разбира, че след смяната на зъбите, след седмата година принципът на сетивното схващане пристъпва повече към повърхността на човешката организация и се отдръпва от вътрешността. Но при детето е още така, че сетивните впечатления не могат да навлязат още в сетивните органи, подреждайки и регулирайки. Виждаме, че от смяната на зъбите до половата зрялост детето иска да се отдаде душевно на цялата си сетивна организация, но още не взима от вътре навън участие в тази сетивна организация. Участието в сетивната организация отвътре прави хората интелектуални. Такива интелектуални хора ставаме едва след половата зрялост. Всъщност едва тогава сме предразпложени да преценяваме света с интелекта по правилен начин. Защото да се преценява интелектуално, означава да се преценява лично, изхождайки от вътрешната свобода. Това го постигаме, когато настъпи епохата на половата зрялост. Става обаче необходимо във възрастта на задължителното училище, т.е. от смяната на зъбите до половата зрялост да не възпитаваме по интелектуален начин, също не и морално-интелектуално. В първите седем години от живота си детето иска да има във външната сетивна действителност това, на което може да подражава. След седмата си година детето иска да чуе от саморазбиращия се (любим) възпитателски авторитет какво да прави и какво да не прави, кое да приема за истина и кое за неистина, и т.н.

Между деветата и десетата година в детето започва да се надига нещо извънредно важно. Възпитателят, който наистина наблюдава човека, знае, че някога между деветата и десетата година детето особено силно се нуждае от нещо. Детето няма интелектуални съмнения, но изпитва вътрешно неспокойствие, то има нещо от това, което е, бих казал, вътрешен въпрос към съдбата, зададен по детски начин, който то не може да изговори, но не е и необходимо още да го изговори, то го чувства полусмътно, полунесъзнателно. Би трябвало с правилно възпитателско прозрение да усетим как децата стигат точно до тази възраст. Те съвсем точно знаят, че искат нещо особено от възпитателя, към когото са поглеждали с любов. Обикновено не може да им се отговори така, както се отговаря на един интелектуален въпрос. Става въпрос именно в тази възраст да се изгради особено интензивно и интимно доверие така, че в детето да се създаде мнението, че в тази възраст човек се отнася особено любвеобилно към него, особено много му говори. В това получаване на любов, в това доверие към възпитателя лежи отговорът на един детски жизнен въпрос от най-голямо значение. В какво се състои този жизнен въпрос. Детето не го поставя с разума, то го поставя в чувството, с подсъзнателната си човешка същност. Ние можем да го формулираме, а то не може да го формулира. Тогава трябва да кажем, че до тази възраст детето е приемало наивно авторитета на обичания възпитател. Сега в него се появява потребността да усеща доброто и злото по един нов начин, като че ли те са налични в света като сили. Досега то е гледало към възпитателя, сега иска да прозре през възпитателя и да може да си каже, че този възпитател не е само човекът, който казва кое е добро и кое зло, а той го казва, защото е духовен пратеник, божи предвестител, той го знае от духовните светове. Както казахме, детето не си казва това с разума, а то го чувства. И неговият особен въпрос, който се надига в чувството, ни съобщава, че това и това е подходящо за това дете. Така че наистина се вижда как в дълбочината се корени това, за което се казва, че е добро или зло, истинско или погрешно. Тогава детето придобива ново доверие.

Това обаче е моментът, когато с моралното възпитание може да се премине към нещо друго освен към подражанието или като казваме, че нещо е добро или зло. Този момент през деветата и десетата година е такъв, че може да се започне моралното да се представя по образен начин, защото детето изцяло е отдадено на сетивата си, без интелекта. Изобщо в цялата училищна възраст между смяната на зъбите и половата зрялост детето трябва да се възпитава образно, чрез картини за всичките сетива. Защото макар то да не е вече изцяло едно общо сетиво, то живее в своите сетива, които сега се проявяват на повърхността на тялото. Как, започвайки от седмата или шестата година, общо взето можем да възпитаваме детето чрез четене и писане, ще говоря подробно утре на вечерната лекция.[2] Сега искам да засегна моралната страна на възпитанието.

Когато детето е стигнало до този момент между деветата и десетата си година, можем да започнем да му представяме картини, които преди всичко импулсират фантазията му, картини за добри хора, които ще предизвикат в него чувство на симпатия към това, което тези хора правят. Забележете, че не казвам да се проповядват на детето нравствени повели, не казвам да се обърнем към интелекта с морални оценки. Трябва да се обърнем към естетичното, към фантазията, да събудим харесване или нехаресване на доброто или лошото, правилното или неправилното, на възвишеното, на моралната постъпка и да обърнем внимание към съществуващото в света последствие и компенсиране на неправилните дела. Ако преди човек е заставал пред детето като нравствен регулатор, сега трябва да му представи картини, които действат върху фантазията, изживяваща се от сетивната същност. Така до половата зрялост детето следва да приеме моралността като чувство. То трябва да стане сигурно в чувствените си преценки: «Доброто е нещо, което ми е симпатично, а злото ми е антипатично.» Основата на моралността трябва да се гради върху симпатии и антипатии, върху оценки чрез чувствата.

Ако приемем, че човешкото времево тяло е организъм, в който всичко е свързано, тогава ще си кажем, че става въпрос по правилното време да правим правилното за детето. Не можем да оставим едно растение да расте така, че веднага да образува цветове. Цъфтежът следва по-късно. Първо трябва да се полагат грижи за корените на растението. Ако искате да превърнете корените в цветове, ще бъде една безсмислица. Ако между смяната на зъбите и половата зрялост искате да натрапите на детето интелектуално формулирани морални оценки, това би било същото, както ако искате да превърнете корените на растението в цветове. Първо трябва да се грижите за зародиша, за корените, това е моралност в чувствата. Ако при детето е създадена моралност в чувствата, след половата зрялост тя ще се събуди като интелигентност и тогава то само ще продължи по-нататък във вътрешното си развитие това, което е имало в чувствата си през годините между смяната на зъбите и половата зрялост. Тогава в самото него може да се събуди моралната интелектуална преценка. А това е нещо толкова важно за живота, че всяко морално възпитание трябва да бъде изградено на тази основа! Както не можете да превърнете корените на растението в цветове, а трябва да чакате, докато те се развият и накрая растението стигне до цветовете, така в подобен смисъл трябва да се грижите за моралните корени в чувствените оценки, в симпатията към моралното. И тогава трябва да оставите човека сам чрез собствената сила на човешката си същност да внесе своето чувство в интелекта. Тогава той ще изпитва дълбоко задоволство, че в по-късния му живот в него няма да живеят само спомени какво му е казал възпитателят, че е правилно или неправилно морално, а в него ще живее вътрешна радост, изпълваща с вътрешна сила целия му душевен живот, защото сама свободно се е събудила като вътрешна сила по правилното време. И после трябва да оставите човекът чрез собствената сила на човешката си същност да внесе чувството си в интелекта. Тогава той ще изпитва дълбоко вътрешно удовлетворение, че в по-късния му живот няма да останат в него само спомени за това, което възпитателите са му казали, че е правилно или неправилно морално, а целият му душевен живот ще бъде изпълнен с вътрешна радост, вътрешна сила, защото в правилното време сам свободно се е събудил за моралната преценка. Това, че детето не се възпитава робски в някаква морална насока, а се подготвя моралната насока така, че тя сама да израсне от свободно развиващата се душевна същност на човека, същевременно води човека не само до морална оценка, но и го изпълва с морална сила. И ако се стремим към духовна основа на възпитанието, ще ни насочва знанието, че трябва да поднасяме на израстващия човек всичко по правилен начин и в правилното време. Сега ще ме запитате: «Да, ама ако възпитавам детето така, че да всадя неговата морално-чувствена оценка във времето между смяната на зъбите и пубертета, а не да му давам повели, да не апелирам към интелекта му, към какво да апелирам тогава?» Саморазбиращото се авторитетно отношение води до невидимото в отношенията между възпитателя и детето! Искам да го онагледя с един пример. Аз мога да искам да дам на детето нещо картинно относно безсмъртието на човешката душевна същност; да му го дам образно, а не научно. Научното всъщност не съществува за детето до половата зрялост. Трябва да вплета едно в друго природа и дух и ще кажа на детето нещо, което ще оформя като художествена картина: «Виж пашкула на пеперудата. Пеперудата се измъква от пашкула навън. Както пеперудата се измъква от пашкула, така и душата излиза от човешкото тяло, когато настъпи смъртта.» Чрез това аз възбуждам фантазията на детето и представям жива морална картина пред душата му. Това мога да го направя по два начина. Мога да кажа: «Аз съм един зрял възпитател, ужасно умен; детето е малко и ужасно глупаво и понеже то не се е издигнало до моята зрялост, аз ще изградя за него една картина, един образ. Образът го изграждам, като знам, че за мен той няма никаква ценност, но го изграждам заради детето.» Помисля ли така и с тази нагласа искам да поднеса образа на детето, той няма да действа в душата, той ще излезе навън така, както е влязъл, защото между възпитателя и детето действат импондерабилни, невидими неща. Но ако кажа: «Всъщност аз не съм много по-умен от детето» или дори «В своето подсъзнание детето е много по-умно от мен», ако изпитвам благоговение пред детето и относно този образ си кажа: «Да, аз не създавам образа, а природата сама представя като образ пред нас измъкващата се от пашкула пеперуда и аз вярвам в образа със същата интензивност, с която следва да вярва детето.» Ако имам тази сила на собствената вяра, тогава образът остава в душата на детето, тогава действат нещата, които не се намират в грубия свят, а живеят във финия свят на отношенията между възпитателя и детето. И това, което се разиграва подсъзнателно невидимо между възпитателя и детето, замества в предостатъчна степен това, което може да премине от учителя в детето като интелектуално учение. По този начин детето получава възможност свободно да се развива в присъствието на учителя. Учителят си казва: «Аз живея в обкръжението на детето, трябва да му предоставя възможностите, чрез които детето да се развива възможно само. Но тогава стоящ до детето дори по този начин, не бива да се чувствам неизмеримо надвишаващ го, а само като човек, който е няколко години по-възрастен. Човек не винаги е по-умен - взето относително,  следователно не е необходимо винаги да се поставя над детето, а следва да бъде само помощник в развитието на детето. Когато като градинар някой се грижи за растението, също не насочва соковете, протичащи от корените нагоре към цветовете, а подготвя обкръжението му така, че соковете сами да се разгръщат. Възпитателят трябва да е толкова безкористен, че да могат да се разгърнат вътрешните сили на детето, тогава ще е добър възпитател и детето ще расте по правилния начин.

Ако моралността се развива в човека по такъв начин, тя ще се изгражда както при растението се изгражда една част след другата. Най-напред моралността, както отговаря на човешката природа, се проявява в подражаващия човешки организъм. След това тя се затвърждава в известна степен по описания начин, за да има човекът по-късно в живота необходимата вътрешна сила, поддържана и чрез физическия организъм, за да бъде стабилен и в моралността, иначе е възможно да отслабне чрез физическия организъм, да стане безсилен, да има добри морални преценки, но да не може да ги следва.

Когато примерът в първата детска жизнена епоха е силен и действа интензивно, се изгражда морална стабилност. Когато от смяната на зъбите до половата зрялост симпатията към доброто и антипатията към злото са навлезли правилно в човека, тогава и по-късно, в някои случаи на депресия, които пречат да се постъпи морално, човекът ще има правилната морална преценка. Като подражателно същество той ще е изградил в своя организъм по правилния начин това, което е необходимо за душата му, но и моралното му чувство, усещанията, симпатиите и антипатиите са били правилно насочвани през втората човешка жизнена епоха. А през третата жизнена епоха в свободното човешко развитие се събужда в интелекта ориентираната в живота към духа морална преценка, както растението се събужда в цвета и плода за слънчевата светлина. Моралността се установява твърдо в духа само тогава, когато това, което е подготвено за моралността в тялото и душата, се събужда от живота свободно, както от слънчевата светлина свободно се събуждат цветът и плодът в растението.

Тогава обаче, когато моралността е развита в човека така, че човекът сам е бил уважаван с неговата вътрешна свобода, тогава моралният импулс се свързва с вътрешността на човека и човекът може да чувства, че той е нещо, което принадлежи към него. И той се чувства тогава в своите морални сили, в своите морални действия така, както телесно се чувства в кръвообращението си в своите растежни сили. Както той трябва да разглежда природния живот като принадлежащ към него, така че цялото му тяло чак до повърхността на тялото е проникнато, пулсира и е изпълнено със сили, така той чувства моралността, понеже по правилния начин я е развил сам в себе си.

А какво следва след това? Тогава човекът си казва: «Ако не съм морален, съм осакатен.» Както при физическото тяло си казва: «Ако ми липсва някой член, аз съм сакат», така чрез описаното морално развитие човекът се научава да си казва: «Ако не бъда морален, ако външните ми постъпки не са морални, тогава съм сакат човек.» Да се основе при добре ръководеното възпитание преценката, че човек е осакатен, ако не е морален, това е най-силният морален импулс, който човекът изобщо може да развие. Защото е достатъчно човекът да се развие само по правилния начин и тогава той ще иска да бъде пълноценен човек. Но тогава, когато той бъде развит така, че да иска да бъде пълноценен човек, тогава, именно чрез така събудената в него моралност, той развива изцяло от самия себе си и вътрешната наклонност към духовното в човека. Тогава той вижда проникващото света добро как действа и в него, както вижда природните сили като действащи в тялото му. И той разбира оформеното като подкова желязо, когато му се каже образно, че на пътя лежи една подкова. Някой казва: «Тази подкова може да се използва като магнит, защото има вътрешни сили.» Друг казва:«Ах, желязото си е желязо, аз използвам подковата за копитата на моя кон.» Виждате ли, вторият човек е някой, който през различните епохи на развитието си не е стигнал дотам да вижда в целия човек духовността на живота. Който от двамата вижда само външното, а не това, което витае и тъче духовно в човека, той просто употребява извитото като подкова магнитно желязо само като подкова за коня си. Това означава да се възпита човека не за правилния поглед в живота, не за разгръщането на правилните сили в живота. Ако това се схване в духовен смисъл, почувства се и премине във волята, тогава ще бъде най-силният импулс и в социалния живот.

Днес стоим под знака на социалния въпрос. Този социален въпрос има, разбира се, своето пълно оправдание и аз бих се радвал, ако бих могъл да кажа повече за него, само че времето ми за говорене изтича. Накратко искам само да спомена, че този социален въпрос има извънредно много страни и ще бъде необходимо да се извършат много неща, за да се стигне до всички подробности на този социален въпрос, така че да се породи това, което един непредубеден човек днес може да мечтае за преобразуването на социалния живот. Но всичко, което измисляме и можем практически да създадем като външни институции, каквото изобщо измисляме във многото схеми, които днес съществуват в социалния живот, изглежда за този, който вижда моралността в светлината на духовното така, че той казва: «Да се третира социалният въпрос без моралния въпрос, е все едно, че имаме стая без светлина, където в тъмното трябва да търсим предметите.»

Социалният въпрос може да бъде изместен в полето на правилната преценка едва чрез истинското разбиране на моралния въпрос. Който наблюдава живота в цялата му взаимовръзка, трябва да си каже: «Моралният въпрос е като светлината, която трябва да освети социалния живот, ако той следва в човешки правилен смисъл да достигне до това, което се нарича религиозност.» Затова преди всичко е необходимо и в социално отношение човекът да вземе днес отношение към моралния въпрос. Аз мисля, че е възможно да се покаже, че това, което наричам тук духовна наука, антропософска наука за духа, в този смисъл честно стига до големите епохални въпроси на настоящето и че тя сериозно се отнася към моралния въпрос и възпитанието на моралния човек.

[1] «Философия на свободата» се появява в края на 1893 г., Събр. съч. 4.

[2] Виж следващата лекция от 20-ти ноември 1922 г. Тази публична лекция, която е отправена към учителите, е организирана от «Educational Union for the Realisation of Spiritual Values», сдружение, основано след педагогическите лекции на Рудолф Щайнер в Оксфорд през август 1922 г.