ХРИСТОС ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА АНТРОПОСОФИЯТА

Втора полупублична лекция, Лондон, 18 ноември 1922 г.

От две страни, освен някои други, точно в настоящето се надига съпротива срещу това, което наричам антропософско духовно познание. За едната вчера загатнах. Тя произхожда от защитниците на естествените науки, които смятат, че надсетивните познания от вида, както ги изложих вчера, изобщо не могат да се постигнат от страна на човешките познавателни сили. Така, от тази страна, антропософията се смята за нещо невъзможно.

Днес ще се занимаем с другата съпротива. Тя произхожда от личности, които имат чувството, че антропософията и някои от нейните поддръжници им отнемат отношението към Христос. Такива личности са до голяма степен извънредно набожни християни по своя си начин и точно от набожността на душите си те се явяват като противници. Преди всичко те смятат, че отношението на човека към Христос трябва да се реализира чрез проста наивна набожност на сърцето и душата. Те мислят, че всичко, което се говори за Христос по съзнателен начин, действа само объркващо за простата, наивна сърдечна набожност и искат чрез това да не бъде при никого обезпокояван стремежът към Христос, произхождащ от простите човешки сърца, когато за Христос се говори по съзнателно познавателен начин.

Това, което се поражда като чувства при тези хора, трябва да се уважава. Но въпреки това точно по отношение на антропософията такива хора изпадат в дълбоко заблуждение. Ако биха разбрали правилното, щяха да видят, че сигурният път, който те търсят към Христос, им се прокарва точно чрез антропософията. Те биха разбрали, че простата набожност на сърцата им и копнежът им към Христос съществено се засилва чрез това, което антропософията може да каже за Христос.

Искам от различни страни да ви разясня това, което току що казах. И първата от тези две страни ще бъде разглеждането на това, което хората са чувствали като свой религиозен живот, като религиозно съзнание в различни времена от развитието на човечеството на Земята.

Нека в това отношение да се върнем малко назад в древните времена от развитието на човечеството. По-нататък в моите днешни изложения ще видите, че този исторически поглед не е излишен, а ще може да изясни някои от недоразуменията в настоящето. Тези древни времена от развитието на човечеството не могат да се намерят в историческите документи, а до тях се стига само със средствата на науката за духа, за която говорих вчера. Те могат да се разгледат само вътрешно чрез съзерцанието, което вчера ви посочих като средство да се разглежда надсетивнта природа и надсетивните съдбовни изживявания на човека. Погледнем ли назад към тези древни времена, виждаме, че хората тогава са слушали учениците на така наречените мистерии. Древните мистерии, за които почти няма външни исторически документи - това, което съществува, се отнася до по-късни времена, така че в него няма истински сведения за мистериите,  тези древни мистерии са били духовните школи на човечеството, в които изкуството, религията и науката са били едно. А великите учители от тези мистерии, които са били водачи на своите ученици, са получавали почти свръхчовешко уважение. Останалото човечество се е допитвало до учениците на такива мистерийни учители, когато хората са искали да удовлетворят потребностите на своята набожност и благочестивост. Хората са приемали това, което като прозиране в света и неговия порядък учениците на мистерийните учители са постигали в отдаването си на един изпълнен с почитание живот. За да ви разясня какво и в настоящето може да бъде набожност, а именно преклонението пред Христос, ще ви опиша отношението на един такъв древен ученик към неговия водач, неговия учител в мистериите.

Тук се срещаме с нещо определено. Такива учители, според тези, които са мислили, че познават тяхната същност, са били смятани за хора, чиято душевност е била изпълнена от самата божествена сила. В мистерийните центрове, когато хората са говорили с въодушевление, изхождащо от мистериите и от техния култ, се е смятало, че говори не човекът, а чрез неговата уста говорят мировите власти.

Това не е била символична представа, а за древните мистерийни ученици е било изцяло реално усещане. Можете да си представите колко дълбоко е било чувството на почит от страна на ученика към неговия учител, когато той е знаел, че от учителя към него говори не нещо човешко, а божествено, че говори това, което той нарича свой Бог. Това, което днес ни изглежда парадоксално, но е било характерно за разбирането от страна на учениците на древните мистерийни учители, е, че те са мислили: «В още по-древни времена от развитието на човечеството, във времената, в които земното развитие е започнало, самите божествени същества са слизали на Земята по начин, както това е било възможно, разбира се, по духовен начин. И тези духовно-божествени същества, които не са се въплътявали в човешко тяло, но въпреки това са можели да се разбират чрез средствата на духовното познание с първите гуру, с първите мистерийни учители, тези божествено-духовни същества са дали първите указания за това, на което хората следва да бъдат научени, като учение, което е можело да ги свърже с духовния свят. И така се е смятало, че даденото някога на хората от боговете се е опазвало от поколение на поколение и е достигало до учениците от всяка епоха.

Сигурно ще кажете, че това обяснява произхода на човешката мъдрост от надсетивните светове. Тук докосваме една област, където дори днес, ако вземем за пример обясненията относно езика, хората не са наясно за произхода на тази област. Разбира се, има хора, които мислят, че човешкият говор се е развил в следствие развитието на животните в смисъла на Дарвиновата теория. Но преди не много време е имало и още има хора, които са приписвали божествен произход на говора.

Не искам да се разпростирам за това, което лежи тук в основата, защото ще ни отведе твърде далеч. Нека да се задоволим засега с убеждението, което е водило до благочестивите чувства на учениците на мистерийните учители, че това, което те са слушали от учителите си, някога е било дадено на човечеството от самите богове.

До каква цел е следвало да доведе това ученичество? То се е състояло в това, че най-напред от безкрайно силното чувство на благоговение и предаността към гуру ученикът е бил изцяло отдаден на своя учител с това, което го е свързвало с духовните светове. Той е трябвало да приема този учител като единствения източник, чрез който до него е стигало божественото. За всичко, което един такъв ученик е имал, което е развил в душата си, той си е казвал, че го дължи на учителя си. Учителят му е давал преди всичко напътствия, най-напред за насоката на мислите му. Мислите е трябвало да се насочват така, че човекът се е учил да мисли, като не е обръщал внимание на сетивния свят, а чрез силата, която учителят е насаждал в душата му като едно позволено внушение, ученикът е насочвал душевността си, отправял е всички свои мисли към надсетивното. Докато в сетивното наблюдение обикновено мислите се сблъскват в определен смисъл с външните неща - ние мислим за масата, това означава, че мисълта ни стига до масата, мислим за дървото, мисълта се спира на дървото, сблъсква се с дървото,  чрез влиянието на гуру мислите е следвало да станат прозрачни, така че ученикът не е виждал нищо, което е в света, а чрез тях е съзерцавал в онези светове, които, изхождайки от съвременната инициационна наука, вчера ви описах като надсетивни светове. Ученикът е следвало и да изживее тези надсетивни светове. За това са му били давани препоръки по отношение и на говора. Когато говорим в обикновения живот, споделяме с някой друг мислите, които сами имаме или сме получили. Накратко, това, което се влива в нашия говор, живее на физическата Земя. Гуруто е давал на своя ученик мантри, които, изговорени в полуречитативен начин, е следвало да доведат ученика не само жизнерадостно да чуе на своя език това, което означават думите, а те да му помогнат сам да изживява божествения миров поток в протичащите мантрични стихове. Стихът е трябвало да се изговори така, че неговото човешко съдържание да е без значение, но в него да се влее това, което живее като божественост в света и в човека. Така чрез мислите, които са ставали прозрачни за него, ученикът е следвало да съзре божественото. При рецитирането чрез мантричните стихове е следвало той не да чуе тяхното съдържание, а нахлуващата чрез тях божествена сила е трябвало да доведе до действия чрез това, което е лежало в жертвата. Чрез лежащото в жертвата (чрез смисъла на жертвата) е трябвало той да насочи към божественото волята си, цялата си личност. Жертвените действия са били свързани с това. И днес можете да ги видите в позата на Буда. Можете да видите, че човешките крайници не са поставени така, както са подходящи за земните условия, а в положение да не са подходящи за земните условия, така че още чрез стойката си, чрез положението на крайниците си човекът да бъде напълно изтръгнат от земното и със своите извършващи се в духа действия да бъде насочен към божественото.

Какво е следвало да се постигне с това? Следвало е душевността, душата на ученика да издигне чрез трикратно-то си обръщане към божественото това, което на Земята се извършва от хората като зло, като грешно, като отпаднало от божественото, да го влее в надсетивните светове, които вчера ви описах. Вчера ви описах, че и с по-новата инициационна наука може да се проникне в онези светове, в които човекът живее като духовно-душевно същество и от които слиза надолу преди да встъпи в земното си битие, за да се свърже с тялото, дадено му от родителите. Той отново се завръща в тях, когато премине през портата на смъртта, за да подготви там, както вчера описах, следващото си земно съществуване. Така че не само съзерцаващият поглед на ученика да бъде насочен към надсетивните светове, а да се породи в него една сила, силата на молитвеното мислене, силата на мантричния речитатив, в който се влива божественото, сила на отдаденост на жертвените действия. Целта на божествените учители с техните ученици в древните мистерии е била да се породи в ученика голяма мощ, за да се насочи това, което тук, на Земята, е грешно, в тези надсетивни светове. А това, че тези ученици от своя страна са учили другите хора в смисъла, в който сами са били възпитани в тези мистерии, е било съдържанието на цивилизацията в онези древни времена.

Каква е била предпоставката изобщо нещо да се направи? Предпоставката е била, че човекът тук, на Земята, живее в един свят, който в сравнение с божествения не обхваща човешката същност. Древният ученик си е мислил, а и така го е обучавал гуруто: «Този свят, в който живееш между раждането и смъртта, по определен начин изцяло обхваща другите природни царства, но той не обхваща по-дълбоката същност на човека.» И това, което човекът може да извърши между раждането и смъртта - нека да се абстрахираме, че в много отношения то е било описвано като изцяло грешно в древните времена,  също е било представяно така, че човекът си е казвал: «Това, което мога да изживея тук, в света между раждането и смъртта, което мога да извърша като дела, не стига до моята дълбока човешка същност, защото тя принадлежи на надсетивните светове.» В онези древни времена всички ученици на мистериите са знаели от древното примитивно ясновидство това, което не е било нужно да си изработват, което в онези древни времена на човечеството са притежавали като съноподобно ясновидство, и в определени моменти от живота си те ясно са разбирали, че наистина, преди да слязат на Земята, са били в надсетивния свят и след смъртта отново ще преминат в него. Те си казвали: «Ако аз като човек извърша само това и съм свързан само с това, което е на физическата Земя, не съм цялостен човек. Аз трябва да насоча силите си нагоре в духовните светове. Те не са на Земята, а горе.»

Представата на онези древни мистерии е била, че от извършените под знака на ясновидските мисли жертвоприношения, в божествено звучащите мантри на жертвените действия, в този поток от земното в надсетивното се насочва това, което човекът не може да приведе в ред тук, на Земята, и което може да се приведе в ред в надсетивните светове, понеже те принадлежат към целия човек.

Това са казвали древните учители на своите ученици и са ги учили по съвсем фактически начин: «Щом човекът пристъпи през портата на смъртта, знае как това, което е могъл да извърши на Земята, не е достатъчно за цялата му човешка същност, как при преминаването след смъртта през духовния свят трябва да стане уравняването и да бъде поправено това, което на Земята е било направено лошо, несъвършено, не мъдро.

Между всички познания, които се спечелват за надсетивните светове по описания вчера начин, човек научава и как това, което на Земята остава несъвършено, може да бъде издигнато в надсетивния свят до съвършенството.

Това обаче е било различно за онези древни времена на мистериите и трябва да бъде различно днес, както ще разберем по-късно. В онези древни времена учениците са учили от учителите си, че когато човекът премине през портата на смъртта в надсетивния свят, срещу него в определено време идва едно висше духовно същество. Това висше духовно същество има своя външен израз в Слънцето и в неговото проявление. Оттам древните мистерийни мъдреци са наричали това същество висшето божествено Слънчево същество. И както тук, на Земята, гледаме човека с неговата външна физиономия и казваме, че чрез физиономията, чрез жестовете му в него се проявява душата, така древните хора са наблюдавали движението на Слънцето и неговите проявления. Те са виждали в тях физиогномичния израз, външния блясък по отношение на жестовете в движението на Слънцето. В проявлението на Слънцето те са виждали жестовете за висшето

Слънчево същество, което не са можели да възприемат тук, на Земята, но което ги пресреща, когато преминат през портата на смъртта и им помага да се направи съвършено несъвършенството, постигнато тук, на Земята: «Придържайте се в сърдечно благоговеене към висшето Слънчево същество, за да го откриете и след вашата смърт да се промени вашето несъвършенство чрез срещнатото в духовните светове същество, което не сте могли да срещнете на Земята, за да ви помогне това същество да преминете по правилен начин през духовния свят»! За това същество, което привежда в равновесие всичко несъвършено при човека, древните учители са говорили така, както ви посочих.

А когато настъпва Мистерията от Голгота, древната мистерийна мъдрост вече се е намирала в упадък. Малко е било останало от нея, но са останали традиции, остатъци от нея. Имало е посветени в древния смисъл, които са се придържали още със същата отдаденост, със същото благоговение и вяра към божествения Отец, който някога като Бог Отец е изпращал на Земята божествените пратеници, от които са учили първите гуру, първите учители. Те са знаели, че голямата утеха на живота в древните времена е била давана на мистерийните ученици чрез това, че им е било казвано: «След смъртта ще срещнете висшето Слънчево същество, което ще ви помогне да преобразите всичко несъвършено на Земята в съвършено, което ще поеме потискащото съзнание, че всъщност сте отпаднали от божествено-духовния мирови порядък. Това висше Слънчево същество обаче е трябвало да слезе на Земята, да стане човек в Исус от Назарет и след смъртта на Исус Христос на Голгота то не е в надсетивните светове, а ще го търсите между хората.»

Така са говорили посветените, инициираните по времето на Мистерията от Голгота чак до 3-то столетие.Тези посветени са казвали на хората, които са искали да ги чуят: «За каквото копнеете като за истинската лечебна същност, човечеството го е имало в древните времена. Чрез едно божествено дело тя е слязла на Земята, проявила се е в един човек и оттогава живее по свръхсетивен начин в развитието на човечеството.» И докато древните ученици е трябвало да се допитват до мистериите и да поглеждат към техните жертвени култови ритуали, към това, което култът е импулсирал в тях в надсе-тивните светове, хората от по-новото време е трябвало да учат да си изработват на Земята непосредствено отношение към Христовото същество, което е слязло тук и е станало човек като другите хора.

Това е било настроението, разпространявано от съвременниците на Мистерията на Голгота и от много посветени в първите три християнски столетия, за което обаче историческите източници малко съобщават, защото всичко, отнасящо се до тези съобщения, е било унищожено. Но чрез вникването в мировия порядък, за което вчера говорих, се стига дотам да се разбере, че настроението като настроение към Христос през първите три столетия, разпространено между тези, които са искали да чуят някогашните посветени, Христовото настроение, е било изгубено и днес то отново трябва да се обнови. След като се преведе казаното, ще ви говоря за него във втората част от моето изложение.

Така от отношението, което ученикът е имал към своя учител, от това почитание и отдаване хората постепенно се научават да издигат поглед към божественото. В лицето на учителя, на гуруто, се е виждал посредникът към божественото, който в известен смисъл остава да протече божественото надолу към Земята и насочва благочестивостта и благоговението, които човекът иска да изпрати нагоре в духовния свят. Така е имало чувства и усещания, които са се предавали на човешката душевност, на човешката душа от поколение на поколение. И това почитание от страна на хората, които са слушали първите християнски учители - за чиято задушевност, благочестие и благоговение днес малко хора си имат понятие,  е било насочвано от първите християнски учители не към водачите в древния смисъл, а към Христос, който е слязъл от духовните светове и е станал човек, станал е плът в Исус от Назарет. Тези чувства се разпространяват през столетията и насочват към този, за когото външната християнска история оповестява, че е преминал през Мистерията на Голгота, преминал е през смъртта заради хората, за да може човечеството от сега нататък да го намира на Земята.

Новата инициационна наука, за която вчера говорих, прониква отново до тази Христова мистерия, опитва се отново да се доближи до тайната на Голгота. Защо е необходимо това?

Докато през християнското Средновековие има благочестивост и религиозност като продължение на потока на почитание, което учениците на древните мистерии са имали към учителите си, все повече залязва и угасва съноподобното ясновидство от древните времена на развитието на човечеството. Каквото някога е съществувало, можем напълно да го установим с антропософската наука за духа и без историческите документи. В онези древни времена хората са имали възможността да изпадат в определено време в един вид съноподобно ясновидство. Чрез него те са възприемали света, от който сами са били изтръгнати за своето физическо съществуване. Но това знание за вечното в човешката душа постепенно се изгубва за човечеството. Под влиянието на това знание хората никога не биха могли да породят чувството за човешката свобода. Това чувство за човешката свобода, което принадлежи към пълната човешка същност, е трябвало някога да навлезе в хората. Времето, през което това чувство за човешката свобода навлиза в хората, е Средновековието. То обаче е и времето, през което угасва древното съзнание, което никога не би могло да бъде свободно. Защото, докато човекът е съзерцавал това, което е представлявал като душевно същество между духовни същества в предземното битие, той се е чувствал зависим, не свободен. Настъпва времето на залеза на древното ясновиждане и в този залез човечеството развива чувството си за свобода по отношение на духовния свят, което стига до известна кулминация в нашата съвременна цивилизация. Човечеството вече не може да съзерцава в надсетивните светове, от които Христос слиза на Земята в Исус от Назарет. Първоначално преклонението пред Христос става традиция. Хората се уповават на това, което е предадено исторически и апелират към наследеното от древното почитание към учителите. Така е станало възможно цялото човешко преклонение, което човекът е изградил чрез своето отношение към божественото, да се насочи към божественото същество, преминало през Мистерията на Голгота. Но докато в този залез на предишното съзнание човекът все повече и повече изгражда научното познание, каквото древните времена никога не са имали, все повече се изгубва чувството, че духовният свят може да се достигне чрез човешкото познание.

Това духовно познание обаче, за което вчера говорих, е истинското продължение на природознанието. И всичко, което вчера ви разказах, че със своето познание, постигнато чрез медитация и концентрация, човекът може да достигне духовния свят, се развива особено силно, ако съвременният човек не заседне в това, което природознанието казва за външния свят, а вътрешно се стреми да свърже възприетото като изцяло екзактни научни мисли със своята най-вътрешна човешка същност. Тогава първоначално се появява нещо неопределено, т.е. вътрешно настроение, вътрешна душевна нагласа. Включи ли се в нея медитирането, концентрирането в мисловния свят и волята, тогава душата се насочва в духовните надсетивни светове така, както вчера описах. Чрез това човекът започва да разбира какво представлява надсетивното. От Земята той научава освен за света, който обяснява природознанието, също и за един надсетивен свят, който принадлежи към Земята, и особено трябва да се има предвид, ако тук, на Земята, някой иска да разбере човека.

В дълбочината на душата на антропософски стремящия се човек се пораждат въпроси от най-голямо значение. Търсейки отговор на тези въпроси, той стига отново до разбирането и на Мистерията на Голгота.

От една страна, човек се научава да съзерцава духовното, след като издигна съзнанието си над Земята, след като постига способността да възприема без човешкото тяло и дори да действа в идеалната магия, както описах вчера. В това свободно от тялото състояние той се научава да навлиза в духовния свят с познанието и с волята си.

Когато така е постигнал вътрешното разбиране на духовния свят, човек отново насочва поглед към Христос, към това, което между земните събития се появява като Мистерията на Голгота, и тогава той не остава както някои съвременни теолози при човека Исус от Назарет. Тогава човек разбира не само в материалистически смисъл това, което се е случило с Мистерията на Голгота, а понеже е развил способността да възприема духовното, разбира, че човекът Исус от Назарет е проникнат с божествения Христос. С тази способност за възприемане на духовността се стига дотам да се съзерцава духовно-божествената същност на Христос. Така тази съвременна теософия, понеже стига до божествено духовното в непосредственото познание, достига с това познание на духовността и до опознаването на Исус от Назарет, и в него Христос, който може да бъде опознат само като духовна същност. С познанието за надсетивното, което човек е постигнал, се стига до Христос, за да се прозре в Христос надсетивното, божественото в божествения човек.

Точно чрез пълното схващане на духовния свят съвременната антропософия отново води до Христос. Тя довежда до него точно тогава, когато човек се подготвя по този начин чрез антропософията. За да изясня това напълно, искам да посоча как съвременният човек може да навлезе в духовния свят правилно и чрез заблуди. Днешните последователи на тези, които някога са стояли под влиянието на мистериите и са искали в смътното съзнание на човечеството, което обаче е можело да възприема в определени състояния предземното битие и в това смътно съзнание да оставя духовното, да се издигне в култовите ритуали до божественото, тези последователи на древната благочестивост и набожност днес са хора, които по напълно съмнителен начин искат да влязат в отношения с духовния свят. Някога външният душевен живот при благочестивите хора е оставал в душевността, те са насочвали чувствата си в надсетивните светове. Това благочестиво настроение се пренася като християнско настроение при благочестивите и набожните, за които говорих в началото на лекцията, които остават при тази наивна набожност. Наивна е днес затова, защото човекът не може повече да съзерцава в надсетивното битие чрез своето естествено съзнание и защото човекът няма да се издигне нагоре чрез тази наивна набожност, както са го правили древните ученици на мистериите, а тук, на Земята, той остава в своето физическо тяло.

Характерното за тази наивна набожност е, че се остава при чувствата, при усещанията, които душата има, когато човек се потопи в себе си, в своята собствена човечност. Когато човекът се потопи в собствената си човечност, узнава, че това, което е долу във физическото тяло, е не само плът и кръв, а е духовност. Тази духовност благочестивият иска да я насочи към божественото. Този, който днес, бих казал, е неправилен последовател на древните ученици на мистериите, иска като медиумна личност да я превърне в действие.

Какво представлява една медиумна личност? Тя иска духовността да говори от физическото тяло, иска да я остави да пише чрез физическото тяло или да се манифестира по друг начин. Това, че медиуми се проявяват, когато съзнанието им, от което идва писането и говоренето, е потиснато, както е било някога при учениците на гуру в древните времена, доказва, че човешкото тяло не е само физическо, а от него говори и нещо духовно, но механично духовно, духовност от подчинен вид. Тези медиуми искат не само да изживеят духовността непосредствено в тялото си, те искат тя да се разкрие при тях. И действително, когато медиумът говори или пише, говори нещо духовно, което живее в тялото. Какво е характерното на такива медиуми с тяхното откровение по отношение на божественото? Характерното е - може би знаете,  че те стават разговорливи и пишат с удоволствие, говорят с удоволствие, но смесват неизброими неща, които изглеждат съмнителни за обикновената логика, в това, което духът оповестява чрез тяхното тяло. Тези медиуми са доказателството, че не трябва да се връщаме назад към връзката с божествено-духовното, а трябва да я търсим по друг начин.

Този друг начин го търси антропософската наука за духа. И може би ще ми бъде позволено да говоря за този друг начин именно поради едно определено основание. Този друг начин човек да се доближи до духовния свят - когато напълно сериозно приеме природонаучните познания, когато ги приеме като големи постижения на новата цивилизация,  този друг начин, когато човек иска да се издигне до духовните светове, стига много трудно дотам да раздвижи говорните органи, дори да формулира мислите или дори по медиален начин да пише. Когато чрез медитацията, чрез концентрацията човек бива обхванат в себе си от този дух, за който вчера говорих, тогава му се иска първо да замълчи! Докато медиумът става разговорлив и оставя духовното да прозвучи от говорните му органи, когато като съвестен природонаучно образован човек някой бива обхванат от духа относно надсетивното познание, както вчера описах, той иска първо да замлъкне, да не говори за онова нежно изживяване, което се явява в душата му. Да, той иска дори да забрани мислите си, понеже е научил да мисли само от физическо-земните неща. Човек не иска да остави мислите му да протичат, да бликат в душата му, защото изпитва известен вътрешен страх да отнесе полунесъзнателно мислите, които е свързвал с външните физическо-сетивни неща, към духа, до който стига чрез онази вътрешна нагласа, за която говорих, понеже вярва, че тази духовност, към която отправя мислите си, не само му се изплъзва, а той може да я профанира, да я изопачи. Най-малко му се иска да я опише, защото знае, че в онези древни времена, в които преклонението пред Бог е било насочвано чрез жертвоприношението в действия с помощта на човешкото тяло, не е било употребявано писането. Писането е нещо, което е навлязло сред човечеството едва чрез насочения към сетивно-физическата природа интелект и разум. Когато човек е обхванат от познанието на божествено-духовното, той чувства писането първо като нещо, което иска да отблъсне далеч от себе си. Когато е обхванат от тази познавателна способност за божествено-духовното, за надсетивния свят, той първоначално вътрешно замлъква по отношение на своите мисли. Още повече той онемява, когато поиска да напише нещо за божественото.

Казах, че мога да говоря за тези изживявания, защото са мои собствени. Те са такива, които добре познавам в това развитие, през което сам преминах от естествените науки през разбирането на духовните светове до съзерцанието на духовните светове и до съзерцанието на Мистерията на Голгота в тези духовни светове. Но вие също ще разберете, че този, който се доближи със съвременната антропософска наука за духа до Мистерията на Голгота, има и трудности. Мистерията на Голгота трябва да се схване в цялата и величественост, както тя се проявява в историята на човечеството. Трябва да се научим да гледаме историческия факт как Бог е преминал през смъртта на Голгота чрез човека Исус Христос. В един напълно несетивен образ трябва да се възприеме великото историческо събитие. И точно относно това несетивно възприемане в мисли и изразяването му чрез словото, или дори в описанието му писмено, човек извънредно трудно може да се пребори по начина, който описах.

Но това, което се постига по този път, е вътрешното благоговение, вътрешното страхопочитание пред Великата мистерия, разиграла се на Голгота. Нещо се излива в душата на този, който онемява в своите мисли и думи, който не иска да се помръдне, когато божествено-духовното в него го насочва към Мистерията на Голгота.

Върху душата се излива толкова дълбоко, благоговеещо усещане, че човек не иска да се приближи. И така от това, което представлява антропософският път, не произлиза само познание. Познанието е първоначално. То се проявява в съзерцанието на надсетивните светове, но се излива в чувстването, става плахо благоговение. Става нещо, което много по-дълбоко обхваща човешката душа, отколкото някога нещо е обхващало ученика като благоговение пред неговия гуру. И това чувстване най-напред се поражда като най-дълбок копнеж да се схване Христос Исус на Голгота. Чрез една вътрешна душевна метаморфоза напълно се преобразява в чувстване това, което първо е било надсетивно съзерцание. Това чувстване търси богочовека на Голгота. То може да го намери, понеже се е научило да съзерцава духовното. То не говори за човека Исус от Назарет, а се учи да познава този човек Исус от Назарет, но така, че да може наистина да съзерцава в него земния живот на Христос като духовно-божествена същност. Така от антропософската наука за духа извира познание за духовния Христос, така обаче онова истинско благоговение протича и срещу божествеността чрез това, което може да живее в познанието за надсетивното.

Как това може да стигне до оплодяване на християнството, ще изложа в кратката трета част, след като втората част бъде преведена.

Точно този, който първо иска да онемее в мислите и думите по описания начин, когато го обхване надсетивната познавателна сила, който не иска да си послужи със своя организъм, за да обяви какво живее в него, точно той изживява нещо при прехода - когато се реши да говори за това, което живее вътре в него също и външно,  което му дава право да говори за духовната същност на Христос Исус. Това, което се изживява при този преход, когато човек стига до решението: «Ти въпреки това мислиш духовното в мислите, говориш за духовното, пишеш за духовото», това, което се изживява там, е, че при всяко говорене и мислене на тази духовност човек се чувства издигнат нагоре от физическото тяло. Тогава не може да се мисли и говори, защото за мисленето и говоренето е необходимо физическото тяло, а човек се чувства по определен начин отчужден от физическото си тяло. Докато медиумната личност се чувства изцяло във физическото тяло и дори потиска съзнанието, за да навлезе изцяло във физическото тяло и да остави духовното да говори, този, който имам предвид сега като надсетивен изследовател, се издига чрез едно префинено съзнание, засилено съзнание вън от физическото си тяло. Чрез всичко, което той изживява като духовен свят, за него става извънредно трудно да обхване физическия свят. Той не намира думи, не може да задвижи мисленето си, не чувства ръцете си и изобщо цялото си физическо тяло. Трябва да се изпита как отново се открива този физически свят, мислите и говора за това, което човек изживява в надсетивния свят. Но това е нещо, което довежда до състоянието, като че ли човек отново, повторно трябва да завладее живота, като че ли трябва да премине през сътвореното от самия него раждане. Така се опознават дълбините на човешката същност. Защото при повторното обхващане на тази човешка същност тя се опознава, за да се направи инструмент на мисленето и изговарянето на духовното, на надсетивното.

Това обаче ни учи да опознаваме дълбините на човешката същност. Защото тази човешка същност може да се опознае, когато се обхване за втори път, за да се направи инструмент на мисленето и изговарянето на духовното, на надсетивното. Тогава тя се опознава така, че се знае по същия начин надсетивно, както е надсетивното познание, за което вчера и днес говорих, че проникне ли се чрез надсетивното познание в собствения организъм, също и там се открива Христос, както е минал през Мистерията на Голгота. И сега разбираме не само слезлия на Земята някога, преминалия през смъртта Христос, а изживяваме Христос, който е преминал през смъртта и се е излял в цялото човечество за това, че човекът да може да го намери, ако достатъчно дълбоко навлезе в себе си. Това изживява в надсетивното познание този, който го разбере, като още веднъж обхване своето тяло. И каквото той така си спечелва като Христово познание, тогава може да го облече в думи, които съдържат в себе си истинско послание от Христос. Защото той знае, че Христос е умрял на Голгота, Христос се е излял чрез смъртта в рождественските сили на човека и оттогава той живее в човешката същност. Могат да го открият тези, които дълбоко навлязат в себе си. Съвременният посветен знае, че словата на апостол Павел са дълбока истина: «Не аз, а Христос в мен.» Христос го намирам в мен, ако достатъчно дълбоко навляза в моята човешка същност.

Но тогава посветеният няма нужда да създава много посветени, за да са християни, а тогава открива възможността, въоръжен с това Христово познание да намери нови пътища и за първичната проста набожност. Тази проста първична възможност може да намери Христос. Но пътищата на днешната набожност и благочестивост трябва да са различни от пътищата на древната, прекланяща се пред гуру благочестивост. Тя трябва днес да е вътрешна, не човекът да насочва потока на усещанията си към божествеността в един надсетивен свят, а да проникне в своята същност, за да открие в себе си Христос, който от Мистерията на Голгота присъства жив на Земята. И когато само набожният се издигне дотам, когато му се каже от страна на антропософската наука за духа: «Не е илюзия, че ако достатъчно дълбоко проникнеш в себе си, ще намериш Христос, Той не е илюзия, Той е в твоите душевни дълбини, защото е слязъл в дълбоката ти същност и чрез смъртта на Голгота» - антропософският духовен изследовател, когато говори на обикновения благочестив човек, знае, че казва истината, че не казва нещо само за култивирането на чувствата, а може да му покаже целта, която и обикновеният благочестив човек може да намери. Така могат да се извървяват съвременните пътища и от обикновения благочестив човек. Докато преди е било необходимо чрез благоговеенето пред гуру, чрез почитанието на учителя и божествените звуци на мантрите да се развива жертвоготовността, сега този, който иска да намери своя път към Христос в съвременен смисъл, следва преди всичко да потърси задълбочаването на душата си. Той следва да се учи да съзерцава в своята душевност и да има нещо в своето вътрешно чувство и вътрешно изживяване, когато отклони вниманието си от външния свят. Там следва да намери силата, която го извежда през портата на смъртта, когато тук, на Земята, той я опознава в отдаденост на Христос и Мистерията на Голгота.

Древният гуру е казвал на своите ученици и на цялото човечество: «Когато преминете през портата на смъртта, ще намерите висшето Слънчево същество, което уравнява несъвършенството на Земята.» Съвременният учител казва: «Ако тук, на Земята, си създадете отношение към слезлия долу Христос, ако с цялото си вътрешно почитание, вътрешно преклонение, със задълбочен душевен живот си изработите своето отношение към Христос и Мистерията на Голгота, тогава във вашата душа ще се влее една сила, която няма да умре с вас, а ще я пренесете през портата на смъртта и тя ще извърши с вас това, което не можете да извършите тук, на Земята, докато носите физическото си тяло. Това, което висшето Слънчево същество е извършило с хората през древните времена, това ще го извърши с вас Христовата сила, ако тя остане във вашата собствена същност, която след смъртта е свободна от тялото. Христовата сила ще действа на Земята в това, което в човека още е несъвършено, и ще бъде дадена възможността хората на Земята да се сдружават в това признание на Христос в социалния живот.» Защото това, което тя прониква с вътрешна сила, като силата, изливаща се от Христос, ще може да бъде осветено чрез учението на антропософската наука за духа. Тази сила може да навлезе в действията, във волята на човека, може да стане импулс за волеви действия и така да се влее в социалния живот. Христовите сили могат да се влеят в социалния живот.

Днес много се говори за социални реформи, говори се за социален напредък. Кой ще бъде големият реформатор на социалния живот, когато действията между хората някога се извършат в социалния живот по поръка на Христос Исус, така че светът да може да се християнизира? Кой ще бъде големият социален реформатор, който ще въдвори мир в социалните конфликти по Земята? Самият Христос ще бъде, ако хората могат да изградят помежду си един социален живот, който в определени моменти от живота им да им стане свещенослужение, при което така ще поглеждат към Христос, че няма да казват: «Аз», а ще казват: «Ако само двама, трима или повече се обединят в името на Христос, то Христос е между тях.»[1] И социалната дейност ще е свещенодействие, тя ще продължи древните култови ритуали. След като Христос днес е жив и действа в човешката същност, трябва сам да стане големият социален реформатор.

В християнизирането на социалния живот лежи второто. Ще ви запитам дали е възможно това, за което хората копнеят, за което обикновеният благочестив човек копнее, а именно че може да намери в душата си Христовата сила, когато действа сред другите хора в социалния живот, да разбере, че действа по поръка на Христос, така че делата му да са изпълнени по поръка на Христос. Може ли този обикновен благочестив човек да достигне сигурност за своите дела, ако съвременният посветен му каже: «Така е, от Смъртта на Голгота произлиза това, което можеш да намериш чрез твоята наивна вътрешна душевна благочестивост, каквото можеш да разбереш, когато се замислиш за теб самия и за всичко, което като Христос живее в теб.» И то наистина произлиза от Христос. То е това, което извършваш в социалния живот с убеждението, че го правиш като Христов импулс, че го извършваш по поръка на Христос, защото Той живее сред хората, когато те го намерят.» Те го намират чрез самите тях, чрез задълбочаването на социалния живот, както намират истинската всеотдайна обич, която строи мостове от човешко сърце до човешко сърце, която внася надсетивен елемент в чувстването, както светлината, която вътрешно просветлява, внася надсетивен елемент в познанието.

Така е възможно обикновените благочестиви хора да се научат не да казват: «На нашия път - който искаме да го вървим само с проста благочестивост - ни пречи познанието, към което се стреми антропософската наука за духа.» Не! Чрез продължаването на чисто външната природна наука тази благочестивост постепенно ще залезе и помрачнее напълно. Когато обаче антропософската наука за духа донесе познанието за надсетивното и чрез това истинското познаване на Христовата същност като надсетивна същност, тогава може да се осъществи това, за което истински благочестивият копнее - сигурност относно живеещото в душата му, в ръцете му, когато той ги ангажира в любвеобилна дейност, за да извърши някое Христово дело, някое дело в смисъла на Христовия импулс. Това, за което именно благочестивият копнее, става сигурно знание чрез антропософската наука за духа. Затова тя казва, че не пречи на истински благочестивия да върви по пътя си, тя не отклонява хората от Христос. Тя може да каже: «Не срещу съвременната наука се влиза в духовния свят, а с нея и с нейното уважение! Не без Христос следва човечеството да навлезе в бъдещето, а с Христос, с наистина опознатия, почувствания и желания Христос и действайки в света с неговата същност.»

[1] Матей 18, 20.