ДУХОВНИ ВЗАИМОВРЪЗКИ ПРИ ФОРМИРАНЕТО НА ЧОВЕШКИЯ ОРГАНИЗЪМ

Трета лекция, Дорнах, 23 октомври 1922 г.

От различните предишни обсъждания вече сте разбрали, че не обичам да употребявам фразата: «Ние живеем в едно преходно време», защото всяко време е преходно, именно от предишното към следващото и винаги става въпрос за това, доколко някое време е преходно време и какво преминава отвъд?

За този, който може да възприема в духовния свят, нашето време действително представлява много важен преход и мъдростта на най-древните времена винаги е посочвала този важен преход. В епохите, в които наистина се е говорило за един духовен свят, макар и само изхождайки от древни съноподобни познания, винаги се е казвало, че след изтичането на определено време, така наречената мрачна епоха ще приключи и ще започне една светла епоха. Проверят ли се думите на древните мъдреци и вземат ли се на сериозно, наистина се разбира, че те са имали предвид, че около смяната на 19-то с 20-то столетие, в което живеем сега, е преходът от мрачната в светлата епоха. За нас не е необходимо да обновим чрез антропософията древната съноподобна мъдрост. Често съм казвал, че изобщо не е така, а при антропософията става въпрос за това, което понастоящем може да се опознае чрез духовното изследване. Антропософията не бива да бъде обновяване на някаква древна мъдрост, а настоящо познание. В това отношение обаче, засягащо прехода от мрачната в светлата епоха, съвременното познание трябва изцяло да съответства на древната мъдрост.

Колкото и малко да можем да кажем, виждайки събитията на съвремието от външната им страна, че като човечество, именно като цивилизовано европейско човечество ние преминаваме от по-лоши в по-добри условия, толкова, от друга страна, е истина това, което още древната мъдрост е имала предвид с преминаването в светлата епоха и което ние днес отново трябва да потвърдим. Само трябва да разбираме нещата по правилния начин. Първоначално бих искал с един пример да изясня каква е разликата на разбиращата се в този смисъл светла епоха и една мрачна епоха.

Хората, които някога, приблизително в 5-то предхристиянско хилядолетие, са говорили за една такава мрачна и за една светла епоха, са приемали мрачната епоха като следствие от предишна светла епоха и са казвали, че след като мрачната епоха трае известно време, отново ще настъпи една светла епоха. Интересно е, като се погледне назад, да се разбере с какво в главните човешки въпроси светлата някогашна епоха през 7-8-мо хилядолетие пр. Хр. се различава от по-късната, привършваща вече мрачна епоха, от която ние, хората, трябва да излезем.

Искам да изясня това с един пример, отнасящ се до лечението. Примерът с лечението е много добре приложим, защото от него може много да се прозре. В онази древна светла или светлинна епоха не се е лекувало така, че да се разглежда физическото човешко тяло. За него изобщо не се е мислило. Изобщо в онази древна светла епоха не се е говорило за болест в смисъла, в който днес още се говори за болестта, но в бъдеще няма повече да се говори така. В онези древни времена също се е виждало, че някой човек има увреждания на органите си в една или в друга насока, че не е здрав, но не се е говорило за болест, а директно се е казвало: «Съществува смъртта и тя е завладяла човека». Виждала се е един вид борба между живота и смъртта в случай, в какъвто днес казваме, че човекът е болен. Така че в онези древни времена не се е говорило за болест и здраве, а когато някой човек се е разболявал в нашия смисъл на думата, се е казвало, че той се бори със смъртта. А оздравяването се е приемало като победа и изгонване на смъртта. Всъщност се е говорило за живота и смъртта. А болестта е била само специален случай смърт, бих казал, малко умиране, докато здравето е било животът.

Защо се е говорило така? Говорило се е така, защото някога се е лекувало изцяло от етерното тяло на човека. Тогава не са се грижили за физическото тяло на човека, а изцяло са лекували, изхождайки от етерното му тяло.

Как са правили това? Да речем, че човекът е бил нападнат тогава от нещо, което днес наричаме възпаление на белите дробове, пневмония. Тогава болестната форма на белодробното възпаление е била от по-различен вид, но въпреки това може да се говори за тази болестна форма. Тогава са казвали: «Този човек е станал силно зависим от земната област, в която живее.» Това е ставало във времената, когато преселването на хората, напускането на местожителството е било по-рядко от сега. Хората най-често са оставали през целия си живот на едно място, поне повечето от тях. Въпреки това, в такъв случай се е казвало: «Човекът е станал силно зависим от мястото на Земята, където е бил роден.» В онези древни времена съвсем точно се е знаело, че човекът е имал вече едно предземно съществуване, че в предишното си съществуване той, така да се каже, чрез прозрението, чрез своята съдба сам е определил мястото си на Земята. Казвало се е, че ако през четиридесетте години или още по-рано някой човек е получил белодробно възпаление, пневмония, той не си е избрал правилно своето местоживеене на Земята. Той не си пасва истински с мястото на земния си престой. Накратко, болестта се е приемала като произхождаща от отношението на човешката организация към мястото, на което човекът се е намирал.

Рис. 11

Ако искам да изобразя това, би изглеждало така (виж рис. 11). Ако си представим Земята тук, си казваме, че когато човекът живее там, той е силно зависим от земното си местоживеене и трябва да го лекуваме, като го освободим вътрешно от външната зависимост с това място. Това може да се направи, когато той се постави в отношения със заобикалящия го Космос, с външния небесен свят. Казвало се е: «Небето е човешкото отечество, преди той да дойде тук, на Земята. Той не пасва съвсем със Земята. Трябва да бъде лекуван, като бъде поставен в правилни отношения с Космоса.» Казвало се е и това: «Понеже в човека има твърде много земни влияния, понеже в известен смисъл в него е твърде много от силата на тежестта и от всичко, свързано с нея, той трябва да бъде облекчен, трябва да се внесат надсетивните сили в него.» Надсетивни сили действат в това или в онова цвете. Тогава са били преработвани цветове на растения, като се е получавал екстракт или отвари. Хората са си казвали: «Това растение цъфти през определено годишно време; то цъфти под влиянието на Космоса в това годишно време. Изследвало се е само доколко човекът бива повлиян именно от това годишно време.» За тази цел в по-старите времена са били търсени зависимостите на човека от небесните явления по един вид хороскопен начин. И като лекарства на човека е било давано това, което е довеждало етерното му тяло до едно общо вибриране. Хората са си казвали: «Ако това е човекът (виж рис. 12, червено), тогава това е етерното му тяло (светло) и той се е разболял от пневмония, защото етерното му тяло в областта на белите дробове твърде силно се накланя към Земята (синьо) и понеже земните сили упражняват твърде силно влияние върху него.» Донасят му сок от цветовете на растение, който действа вътре в него и преодолява тези сили (жълто). Въвеждали са в него следователно сили, които са го поставяли във връзка с Космоса. Чрез това се е целяло да се постави цялото етерно тяло в правилните вибрации, за да се хармонизират неправилните отделни вибрации. Значи, хората винаги са се питали: «Какво трябва да се направи с етерното тяло?»

Рис. 12

Защо обаче хората са можели изобщо да постъпват по този начин? Можели са, защото са имали ясна представа за човешкото етерно тяло. В онези древни времена не се е разглеждало само физическото човешко тяло, а се виждало и етерното тяло, то се е виждало светещо. Човекът е бил светлинно същество и както днес от изгледа на плътта се преценява, че някой е болен, ако например е блед, така здравословното състояние тогава се е преценявало според етерното тяло, според оцветяването, когато например е ставало червено, синьо или зелено. Върху каква основа е било изграждано човешкото познание в тогавашното време? Върху светлината, върху това, което в човека е било светлината. Трябва да се вземе съвсем буквално, че тогава е била светлата епоха, времето, в което наистина се е възприемало това, което в човека е живяло като светлина.

Ако от днешната гледна точка човекът се разглежда по отношение на здравето и болестта, ще откриете, че и днес трябва да се каже: «Светлината има невероятно силно влияние върху човешкото здраве. Човекът трябва да се стреми да получи правилното количество светлина в своя организъм.» Знаем как деца, които в ранната си възраст страдат от липсата на светлина, се разболяват от рахит и други болести, свързани изцяло с липсата на светлината - естествено и с други неща, една болест никога не произхожда от една-единствена причина,  но неща като например рахита са свързани изцяло с липсата на светлина. Може да се констатира колко много са заплашени от рахита деца, живеещи в града в жилища с недостатъчно светлина и колко малко имат склонност към рахита деца - разбира се взето средно аритметично,  които могат да бъдат излагани по подходящ начин на светлината. И днес можем напълно да кажем, че човекът поема светлина в себе си.

Но светлината, която човекът днес поема в себе си, тя е, ако мога така да се изразя, минерална светлина. Човекът приема онази светлина, която на Земята лъчи към минералите и от тях се отразява, или която директно получава от Слънцето. Тя е минерална светлина. И светлината, която пада върху поляните и дърветата, се провежда към нас по минерален начин. Тя е мъртва светлина, която днес ние всмукваме чрез кожата си, чрез цялото си същество. В онази древна светла епоха, която е предхождала мрачната епоха, хората са осъзнавали, че мъртвата светлина всъщност няма никакво значение за тях.

Такива неща не ги знае днешният историк и изучаващ културите. Светлината, която днес толкова много ценим, не е била нищо така ценно за тогавашните древни хора. Приблизително така те са различавали светлината, която са ценили, и днешната, ценена от нас светлина, като да речем, ако ние седнем на масата и имаме чиния, лъжица и вилица, някакъв сладкиш в чинията или нещо друго за ядене. Ние ядем сладкиша, ценим естествено ножа и вилицата, но не ги ядем, те само са налице. Така това, което ние днес ценим предимно като светлина, е било нещо странично към това, което те са ценели като светлина. И това, което те са ценели като светлина, е идвало от растителния свят. Днес ние изобщо не го приемаме повече по начина, както е било приемано в древната светла епоха.

Ние се радваме днес, когато можем да излезем на слънце. Древният човек се е радвал, когато е вървял по поляната и през гората, понеже чрез кожата си е всмуквал светлината в себе си, която първо гората е всмукала, оживила я е както и поляната я е оживила. А другата, мъртвата светлина е била само допълнение. За нас допълнението е станало главното. Древният човек е живеел в светлината, която са му давали цветята и дърветата в гората. За него това е било извор на вътрешно оживяване със светлината, с вътрешната жива светлина, а не с мъртвата светлина. Ние нямаме никаква представа за това с нашата абстрактна радост от гората, от цветята, с всичко, което всъщност, бих казал, в космически смисъл е филистерско. Може все още да е много хубаво, но то е филистерско в сравнение с това, което е съществувало при древните хора като вътрешно душевно ликуване при досег с гората, с поляната, изобщо с всичко, живеещо навън. Древният човек се е чувствал свързан със своите дървета, с това, което е било подходящото за него растение. Той е чувствал по най-жив начин симпатия и антипатия към това или онова растение. Ние вървим например през такива ливади, каквито имаме през есента около Гьотеанума. Обсъждаме филистерски, че есенният минзухар, Colchicum autumnale, е може би красив. Древният човек е минавал покрай тези растения така, че е бил тъжен, кожата му дори малко изсъхвала, когато минавал покрай Colchicum autumnale. Той чувствал дори нещо като отпускане на косата. Докато минавайки, да речем, покрай червени цъфнали растения като днешния мак, косата му ставала пухкава, мека. Така че той абсолютно е съизживявал светлината на растителния свят. Тогава е протичала светлата епоха и целият културен живот и е съответствал, а човекът е можел да лекува, което означава, че е можел да се пребори със смъртта чрез наблюдението и третирането на етерното тяло.

Това продължило дълго и когато разглеждаме древната гръцка медицина, например Хипократ,[1] виждаме хората все още да говорят за соковете на човека, за черната и светлата жлъчка, за кръвта и слузта. С това всъщност те са имали винаги предвид спомените за древната светла епоха. Слузта всъщност е означавала етерното тяло и кръвта например е олицетворявала онези вибрации, които астралното тяло е предизвиквало в етерното тяло и т.н. Тези спомени са били още съхранени и едва по времето на Гален,[2] когато вече се налагало и за останалия човешки културен живот да се съобразява само с физическия свят, също и мирогледът на човека, доколкото е следвало да бъде основа за лечебните процеси, е получил физически характер. Вече се разглеждало физическото тяло.

Но че повече не се знаело нищо за човешкото етерно тяло, не се знаело вече дори как то се проявява в темпераментите и все повече започва да се разглежда само физическото тяло на човека, е истински факт едва от големия прелом през 15-то столетие, в първата половина на 15-то столетие. И древната физическа медицина е била различна от това, което е станала по-късно, именно през 18-то и 19-то столетие. Древната физическа медицина е имала все още традиции, поне от предишното лекуване чрез етерното тяло и човек има впечатлението за древната, също и за европейската медицина, че са се запазили стари принципи и те само са пренесени върху физическото. Физическият човешки организъм в известна степен все още се е разглеждал като стоящ под влиянието на етерния организъм. Едва в по-новото време, във времето на Коперник и Галилей, се започва все повече да се разглежда само физическото човешко тяло и повече не се знае какво съвсем точно са знаели предишните времена. Днес се мисли, че ако човек приема като храна едно или друго вещество от външната природа, то остава в човешкия организъм всъщност същото. Това обаче не е истина. Почти същите остават само солите, но всичко от животинското и растителното царство напълно се променя в човешкия организъм. Човешкият организъм напълно го променя. Някога се е знаело, че физическият човешки организъм в своя вътрешен състав «не е от този свят» и че разболяването не е нищо друго освен продължение на това, което става чрез човешкото хранене. Наистина е имало известно време, особено при арабските лекари, където всяко храносмилане се е трактувало като частичен болестен процес, където относно храносмилането е съществувал възгледът, който съвсем не е неправилен, че нахранил ли се е човекът, той е внесъл нещо чуждо в себе си и всъщност се е разболял. Сега той трябва да преодолее болестта чрез своя вътрешен организъм, чрез вътрешната органична функция. Така че ние всъщност непрекъснато живеем в състоянията «малко разболяване», «малко преодоляване на болестта», «малко оздравяване». Човек се храни, докато се разболее и храносмила, докато оздравее. Известно време това действително е съществувало като възглед именно при арабските лекари, който - ако мога така да се изразя - съдържа нещо много здравословно, защото действително няма граница между това, което днес се нарича «хранене за здраве» и «хранене до болест». Помислете си колко е лесно на човек да му стане лошо при храненето. Тогава това, което нормално може да се преодолее, веднага преминава в това, което не може повече да се преодолее. Тогава човек се разболява. Но границата наистина не може да се прокара. Също толкова трудно е например при контузии да се постави границата между това, което се поправя още по съвсем естествен начин, и това, което трябва да се подпомогне чрез лекуване. Така че някога във вътрешното разболяване с право се е виждало продължаването на храненето, едно не напълно правилно хранене. И така се е изучавал ежедневният храносмилателен процес, именно здравословно да се храносмила, това се е изучавало.

Съвсем добър обичай е, ако някой, който не обича това или онова, не го обича неподсолено, да си го посолява, понякога подлютява или поръсва с пипер. Понеже той не понася лесно нещата, си ги приготвя. Тук също няма граница докъде някой се нуждае от черен или червен пипер като лекарство; също няма граница дали употребява черен или червен пипер, за да може добре да храносмила, или, ако нещата се влошат, да вземе нещо от минералното царство. Не става въпрос дали да се вземе прибавка към храната или лекарство, не е в това проблемът. Тук отново има преливане едно в друго, отново няма граница.

Това, което точно се е знаело, е, че когато човекът изобщо поеме в себе си нещо от външния свят, той затруднява, уврежда своя вътрешен организъм и затова трябва непременно да го превъзмогне, да го преодолее. Дали е влязъл в крака ми ръждясал пирон и моят организъм трябва да го изхвърли, или съм изял нещо, което не бива да остане така в стомаха ми и моят организъм трябва да премине през всички тези процеси, за да го асимилира, това са само различни степени. Но познанието, че човешкият организъм не е от тази Земя, че може да се задържи на тази Земя само ако непрекъснато бива импулсиран да превъзмогне силите на тази Земя, е съществувало. Ние не се храним, за да поемаме в нас някоя храна, а всъщност се храним, за да развием вътрешно силите, които превъзмогват тази храна. Ние се храним, за да оказваме съпротива срещу силите на тази Земя и живеем върху нея чрез това, че оказваме съпротива.

Но това постепенно е било забравено. Цялото започва да се приема материалистически и да се изпробва накрая само дали тази или онази субстанция в различните растения може да помогне. Да, това е, което някога се е имало предвид с тъмната епоха и което днес отново трябва да го имаме предвид. Всичко се е помрачило. Преди се е поглеждало към светлото етерно тяло, то се е приемало като човека. Сега повече не се вижда нищо от тази светлина. Възприема се само къде има вещества и човек се придържа към мъртвата светлина. Но тази мъртва светлина има за човека първоначално само абстрактни понятия, донесла е само интелектуализма. Днес обаче стоим в прехода към необходимостта отново да опознаем светлината по нов начин. Преди човекът е знаел, че има светлото етерно тяло. Сега ние трябва отново да си изградим познанието, етерното познание във външния свят, именно в растителния свят.

Гьоте е поставил началото с неговото учение за метаморфозата. Той обаче е обхванал цялото също още интелектуално, абстрактно, в понятия. То трябва все повече да се превърне в картини. И ние трябва да сме наясно, че трябва да стигнем дотам да виждаме растителността в светещи картини. Докато човекът е блестял през предишната светла епоха, в бъдеще трябва природата около нас, доколкото е растителен свят, да заблести в най-разнообразни имагинации. Тогава чрез това заблестяване на растителните форми в растението отново ще намерим лечебните средства. Тази необходимост стои пред нас. Докато хората от предишната светла епоха са виждали вътрешната светлина, задължението на съвременното човечество е съзерцаването във външния свят отново да е свързано с възприемане на светлина, но светлината във външния свят.

А тази светлина може да се разпали, когато човек все повече се задълбочава в науката за духа. Можете да кажете: «В науката за духа, антропософията, чета само понятия и в края на краищата, когато чета «Въведение в тайната наука», вътре са също само понятия, там нямам повод наистина да съзерцавам.» Да, скъпи приятели! Тази книга има двойна цел. Първо, да се опознае какво стои в нея, но това не е всичко. Когато сте прочели моята книга «Въведение в тайната наука», както четете всяка друга книга, тогава опознавате всъщност само кибритените клечки. Ако искате да имате огън, не бива да казвате: «Тези кибритени клечки не са огън!» Когато някой ми даде кибритена клечка, е безсмислие да кажа, че той ми дава огън, тя и не изглежда като огън. «Въведение в тайната наука» не изглежда като ясновидство! Това е като да кажете: «Кибритената клечка не изглежда като огън». Тя ще изглежда като огън, ако вие драснете първо с нея. И ако не се получава първия път, драснете втори път и т.н. Така стоят нещата с «Въведение в тайната наука». Ако сте я прочели като всяка друга книга, тя е първо като кибритена клечка. Ако обаче истински драснете с нея в цялото си човешко същество, тогава ще видите, че там наистина се запалва. Първо малко се запалва, но се запалва, скъпи приятели. А който каже, че ясновидството, към което човек се стреми, всъщност е съвсем далечно, той иска само да поглежда кибритената клечка, не да я запали. Но никога няма да пламне огън, ако кибритената клечка само се поглежда. Действително е така, че трябва първо да се опознае кибритената клечка, иначе човек ще се поддаде на илюзията, че може да пали с топлийка. Разбира се, че не можете да запалите огън с топлийката - това ще рече със съвременната наука. Можете да го запалите само с кибритена клечка, с истинска кибритена клечка, но човек трябва да го запали!

Човешкият род стои днес пред тази необходимост и може би точно при медицинското знание и умение ще се види дали е намерен преходът от съзерцаването само на мрака във веществото - така че цветът на едно растение някак си да се разглежда, както това се прави днес - или до имагинативно-образното съзерцание чрез възпламеняването на кибритената клечка, за да се познае, изхождайки оттам, как действа това или онова в човека. А този, който премисли малко нещата сега, ще трябва да си каже, че пред днешното човечество стои възможността да пристъпи от мрака отново в светлината, да се научи да преценява ясновиждащо.

Искам да го обясня още веднъж с един пример. Да приемем, че днешният лекар поставя диагноза разширение на сърцето. Той го прави, както днес се прави и открива разширение на сърцето. Човек не може много да направи с такава диагноза. Може би се е изпробвало това и онова, което може да е помогнало, но не се знае никаква взаимна връзка, поради това, че цялото не се прозира. Правилното прозрение обаче ще доведе до следното. Помислете, че човекът всъщност обновява своя организъм всеки седем години. Последния път ви казах как става това обновяване. От страна на бъбречната система постоянно се изпращат непреработени вещества в посока навън, нагоре или надолу. От страна на главовата (нервно-сетивната) система се извършва закръглянето (виж рис.), така че непрекъснато произлизат такива вълни от главовата система, които предизвикват формата, а от бъбречната система произлизат влияния, които се прекъсват от вълните и се оформят (червено) четири пъти по-бързо, както казах.

Рис. 13

Вземете един орган като сърцето (виж рис. 13, светло). И там приблизително след седем, осем години се извършва такава подмяна. Сърцето се обновява. Става ново. Това, което виждате при ноктите на пръстите си, че растат навън, постоянно растат, след като се отрежат, това е така при целия човек, т.е. че от центъра си той постоянно обновява материята. Представете си, че ритмическият човек не е в ред, че за неговата организация лъчите от бъбречната система се излъчват прекалено бързо, че няма правилно съотношение четири към едно. Това варира при всеки човек. Всеки човек е индивидуален в това отношение, но това е така по отношение на цялата му човешка конституция. Приемете сега, че не е в ред, че от бъбречната система става прекалено бързо излъчване. Какво се получава чрез това?

Поради това може да стане следното. Обновлението става непрекъснато - да приемем, че преди старото сърце напълно да е подменено, напълно да е изхвърлено (виж рис., светло),

Рис. 14

вече се е вмъкнало новото (червено). Това става много бързо. Ако обновлението протича много бързо, се появяват явления като разширение на сърцето. Че нещо в бъбречната система не е в ред, най-добре ще можете да го докажете от започващото разширяване на сърцето.

Точно когато вземете на сериозно тези неща за обновяването на човека през седем, осем години, ще видите, че ако това, което трябва да се обнови, вече е готово след шест години, старото още не е достатъчно напреднало и органът се разширява или поне се стреми да се разшири. Трябва да се учим да разглеждаме нещата в живо движение. Това ни предстои. Преди всичко трябва да видим това, което винаги е било разграничавано. Как поставя диагноза днешният лекар?

Той диагностицира така, че предпочита отвън да очертае контурите на сърцето, на това, което е готов физически орган. Не става въпрос толкова да се види външния готов орган, защото той е просто един орган, който винаги се променя и подменя. И това подменяне е вътрешно подвижно и ако го начертая, е всъщност все едно, че чертая светкавица, то се намира в непрекъсната подвижност. Ако искам да разбера човека, трябва да го обхвана в неговата подвижност. А тази подвижност днес я намирам само когато разбера целия свят и въз основа на това също и човека. Това се представя пред нас; всичко трябва да премине в подвижно познание. Преди всичко още в училище трябва да започнем с подвижността. Нещо ужасно е, когато учим децата в училище на неподвижност. Винаги ми тежи, когато децата, да речем, имат някакъв готов триъгълник, с който могат да направят различни неща. Това застинало нещо всъщност е едно нищо. Би трябвало да има нещо подобно, където триъгълникът се измества. Става въпрос детето правилно да получи представата, че всичко трябва да се обхване само в движение (виж рис.).

Рис. 15

Естествено е, че е ужасно трудно човек да се разбере с хората, които искат да бъдат оставени на мира и да няма нищо, което да ги кара да се задействат, трудно е да се разберем с такива хора, които искат да имат своето спокойствие и се сърдят, когато децата играят, а какво остава, ако заиграят и пособията за уроците в училище. Естествено, това е нещо ужасно, но е така, ние трябва да преминем към живото. Всичко това заедно води до изискването да навлезем в светлата епоха. Ние трябва да преминем от мрачната в светлата епоха.

И понеже хората не го могат - това означава, че те си мислят, че не го могат,  понеже не искат, държат на старото и не искат да пристъпят в новото, и понеже старото вече не е подходящо, е така, че изживяваме ужасните катастрофи в съвремието. И ние още ще ги изживяваме, ако хората не направят усилие да навлязат в новото.

Това, което се появява като катастрофа, е реакция на мрачната епоха, която повече няма място в съвремието. Но то, естествено, е ужасно трудно да се разбере, понеже най-многото в противоположността между старите и младите днес се появява нещо като предчувствие за новата светла епоха. По правило младежта казва: «Ах, старите са филистери.» И това има своите предтечи. Големият немски философ Йохан Готлиб Фихте[3] вече е предчувствал, когато е изказал класическото изречение,[4] че би трябвало да се умъртвят всички тридесетгодишни, понеже човекът е почтен всъщност само до тридесетте си години. Това е прочуто изречение от Фихте и когато той го е казал, Гьоте бил доста по-възрастен и то ужасно го подразнило. Във втората част на своя «Фауст» той се подиграва с тази поука.[5] Било е дразнещо за Гьоте, нали? В него се вижда, че младите са съгласни с това, че старите са филистери, но до днес не се е променило нищо, понеже младите до определена възраст мислят така, а след това по правило стават дори по-големи филистери, отколкото са били старите. Хубавичко си преминават във филистерството. Нещата трябва и от тази страна да се възприемат вътрешно.

Мисля, че става въпрос да знаем, че има или спенглеризъм[6], това означава упадък на Запада, или трябва да се решим да посрещнем новопристъпващата епоха на светлината след тази на мрака, в която хората са дъждовни червеи спрямо Космоса. Това не е нищо друго. Но в историята е било необходимо известно време човекът да бъде дъждовен червей, иначе той би бил напълно обсебен от светлината. Той е могъл да постигне своята свобода само през мрачната епоха, и то едва в края на мрачната епоха, в по-новото време. Той е могъл да постигне свободата си само чрез това, че светлината го е оставила невредим, че е можел да води съществуване на дъждовен червей.

Казах ви обаче, че хората на по-древната светла епоха са възприемали предимно светлината на растителния свят. Растенията са пиели в известен смисъл космическата светлина, а човекът е пиел светлината от чашата, която са му поднасяли растенията.

Днес имаме само мъртвата светлина. Но с лъчите на тази мъртва светлина някога Христос е слязъл и извършил Мистерията на Голгота. Това е великата мирова тайна на новото време. Имаме мъртвата светлина и тя не може да ни направи блажени. Но с лъчите на мъртвата светлина Христос е слязъл на Земята и е извършил Мистерията на Голгота. И когато днес имаме мъртвата светлина извън нас, можем да оживим Христос в нас. И по правилния начин с Христос в нас ще оживим цялата светлина на Земята около нас, ще внесем живот в мъртвата светлина, сами ще действаме оживяващо върху светлината. Това означава, че трябва да пристъпим в новата епоха на светлината с правилния Христов импулс. А отричането на Христовия имулс всъщност е това, което спира хората правилно да виждат как мрачната епоха преминава в светлата епоха.

Така е. Когато растението израства от Земята (виж рис., стр. 104), то развива, както ви показах, плодника горе със силите от предишната година, само цветните листчета израстват

Рис. 16

от светлината на настоящата година. Това, което растението издърпва от Земята, е от предишната година. Така че сега е добре консервирана светлина това, което растенията някога в древната светла епоха са давали на човека. Ние трябва да намерим възможност да схванем мъртвата светлина с тази душевност в света, която се поражда в нас, когато приемем силата на Христос в живото съзерцание на Мистерията на Голгота. Тогава ще оживим светлината, както ви представих. Това обаче го можем само ако се опитаме да съзерцаваме всички неща, както се опитах да ви разясня в тези лекции.[7]

[1] Хипократ от Кос, около 460-377 пр. Хр.

[2] Гален, 129-199 г.

[3] Йохан Готлиб Фихте, 1762-1814 г.

[4] «Когато надхвърлиха тридесет, в тяхна чест и за доброто на света щеше да е по-добре да умрат, но от сега нататък те живееха, за да влошават околността все повече.» Това място е от фрагмента «Епизод за нашето съвремие от един републикански писател» (зимата 1806/07), публикувано от сина на Фихте в издадените Събрани съчинения на Фихте, VII том, стр. 519 и сл.

[5] С думите на бакалавъра: «Ако някой надхвърли тридесет години, /Той е също като мъртъв./ Най-добре би било да ви убият навреме.» «Фауст» II, 2-ри акт, Стаята на боговете.

[6] Освалд Шпенглер, 1880-1936, германски философ и историк, един от основоположниците на философията на културата. «Залезът на Запада», Мюнхен 1922 г.

[7] В края на лекцията Рудолф Щайнер казва: «Трябва отново да прекъсна реда на лекциите. Следващата лекция, която ще се състои след пътуването, ще ви бъде предвестена, скъпи приятели».