ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 30 Октомври 1921

Вчера и завчера се постарахме да разгледаме формата на човешкото тяло и самия човешки живот с оглед на връзките им с Космоса. Видяхме колко различно се отнасят към Космоса „горният“ човек и „долният“ човек. Естествено, всички тези неща са валидни само за определени епохи от човешкото развитие, най-вече за следатлантската епоха, и Вие трябва да сте наясно: това, което говорим за световните процеси, е валидно само за определени епохи, защото светът е в постоянно развитие и етапите на това развитие се различават корен но един от друг.

Ние видяхме, че що се отнася до „формата“, човек, така да се каже, се изтръгва от своето подчинение спрямо животинския кръг, спрямо животинската глава, която по необходимост остава затворена в Зодиака, и това, което човекът прави, е че той изправя своята глава. Тази част от човека, а именно „полюсът-глава“, е изпълнен с такива сили, които клонят по-скоро към неорганичната, към неживата природа. В този полюс на човешкото тяло, малко или много, действува залязващият, умиращият живот. В този горен полюс както по отношение на формата, така и по отношение на самия живот човек се изтръгва и освобождава от връзките си спрямо Космоса, а като последица от това, че се изтръгва от тях, човек изпада в началния стадий на една „без жизненост“, в един вид каталепсия.

Но онова, което ние носим в себе си, по същество е резултат от досегашното развитие. Замислете се само върху индивидуалните качества на човека, и Вие ще си припомните нещо, което многократно съм повтарял а именно, че човешката глава е една метаморфоза на останалия човек, която обхваща досегашния жизнен път, т.е. главата е обърната към миналото, докато „човекът-крайници“ е устремен към бъдещето.

Точно „полюсът-глава“ ни отпраща назад към космическите простори на миналото. Ние знаем, че повечето сетива са разположени в главата. Знаем също, че сетивните органи са получили своята първа заложба още през епохата на Стария Сатурн. И ето защо нашите най-добре развити сетива имам пред вид също и сетивните образувания по време на Старото Слънце и Старата Луна ни връщат назад към най-ранните епохи от космическото развитие на Земята. Всяка част от човешката глава ни връща към миналото, и в известен смисъл може да се каже: доколкото в еволюцията на Земята се изгражда и минералното царство, човешката глава като най-древно образование взема най-интензивно участие в минерализацията на човека. И понеже човекът се обособява като една самостоятелна единица, понеже се изтръгва от Космоса, по време на своя живот между раждането и смъртта, в известен смисъл той консервира тази неподвластна вече на Космоса „форма“ и от друга страна този умиращ, себе-минерализиращ живот. Ето защо можем да обобщим: Ако човекът беше запазил своите животински форми, с други думи, ако неговата глава беше останала в принуждаващите сили на животинския кръг, в него щеше да клокочи онзи неудържимо вегетиращ живот, който е присъщ на животинската глава, и тогава в своята глава човекът щеше да представлява не друго, а една последица от своето космическо минало. В своята глава той щеше да носи непосредствените последици от цялото си досегашно космическо развитие. Обаче поради факта, че човекът се изтръгва и освобождава от силите на Зодиака, той разрушава, и в известен смисъл просто унищожава своето космическо минало.

Изключително важно е да знаем това, за което говорихме вчера и завчера, изключително важно е да знаем как във формирането на своята глава, човекът общо взето унищожава своето космическо минало. Практически, в своята глава човекът се издига над типичните минерализиращи процеси до един вид фино и неуловимо „разреждане“ на материята. Естествено, органичните процеси действуват и в главата. Но важното е, че по този начин в организма нахлува нещо, което се издига над минералната степен, нахлува нещо като един вид разпадане и анихилация на материалния живот (рис. 17). Ако отправим ясен и точен поглед към човешката глава, трябва да заявим: Тази глава е огнището на един унищожителен процес, на един процес, който унищожава материята. Материалният свят бива разрушен и тъкмо по тази причина главата се явява като носител на индивидуалния душевен живот. Нека само добавим: именно само носител на индивидуалния душевен живот, защото по отношение на човешката глава материалистическите концепции са напълно погрешни. Поради присъствието на човешката глава в организма, човек става носител на мисловния живот, на представния живот, защото целият представен живот се основава на това, че материалният живот просто се, разрушава и разпилява. Обаче тъкмо поради обстоятелството, че материалният живот се разрушава и разпилява, настъпва един забележителен процес, който бих желал да илюстрирам пред Вас с помощта на един образ.

Спомнете си например както казах, става дума за един образ, но наред с него и за изключително фините процеси, благодарение на които можем да приближим нещо до нашата душа спомнете си например една известна картина, да кажем Рафаеловата „Мадона“. Естествено, платното пред нас съществува в своя материален вид; иначе картината изобщо не би могла да възникне в нашия физически свят. Представете си обаче, че материални те съставки на Сикстинската Мадона биха били напълно разрушени и превърнати в прах, но около нея все пак остане един фин етерен облак. И така, в материален смисъл Сикстинската Мадона би била разпиляна като прах в пространството, обаче всичко онова, което е вложено и нарисувано в тази материя, заедно с цветовете, нюансите и т.н., остане съхранено, макар в етерен вид, и някой, който може да възприеме този етерен образ въпреки че материалното е изгубило всякакво значение би могъл да се докосне до всяка подробност на това, което е останало в етерния свят.

Така стоят нещата и с процесите на мисленето. Когато с помощта на обикновеното съзнание Вие осмисляте една мисъл или една представа, цялото „осъзнаване“ на тази мисъл или представа се дължи на онова „нахлуване“ в Космоса, за което говорихме вчера и завчера, при което материалният свят изгубва всякакво значение, а човекът е постоянно принуждаван да „съживява“ своята глава, защото всичките и съставни части се намират в постоянен упадък, в разрушение, в непресекваща смърт. И доколкото трае тази непресекваща смърт, етерният образ на главата се издига нагоре (рис. 17, външната червена защрихована линия) и това издигане на етерната глава представлява моментът, когато човек „осъзнава“ мислите. Доколкото материалният свят се намира в разрушение и остават само етерните преобразувания, дотолкова човек има по съзнателен начин своите мисли и представи.

Вие помните моите думи: В сетивните органи съществува малко или много нещо като един физикален апарат. Окото например е физикален апарат, проникнат от силите на човешкото етерно тяло. Така стоят нещата и с останалите части на главата, например с нервната тъкан. Ето защо сега можем да обобщим моля Ви да вникнете с пределна точност в изречението, което ще кажа: В сетивата, или още по-добре, в сетивата, които са разположени в човешката глава докато трае актът на възприятието -, се обособява една етерна същност. И доколкото живеем в сетивата, ние сме изправени пред един вид свободен етерен процес, който се разиграва в сетивната сфера.

Вземете например окото, то е физикален апарат, проникнат от силите на човешкото етерно тяло. И точно в това проникване в неорганичния свят, който, непрекъснато се стреми към разпад и разрушение, и който, собствено, е прототипът на машините и изобщо на механиката, дори бих казал „субмеханиката“, точно в това проникване пулсира не друго, а самата етерна същност. Така изглеждат нещата в сетивната област.

Знаем, че нервната област е едно продължение на сетивната област в посока навътре, а тъкмо нервната област свързва много по-интимно етерното тяло с материята, макар и нашият цялостен нервен живот непрекъснато да се бори за превръщането си в сетивен живот. Моля Ви да си представите: Ето, сега Вие виждате, да кажем една цветна повърхност. Първоначално Вие имате сетивното възприятие, това е така, защото етерното тяло свободно се движи и пулсира в нас. Ако сега се абстрахирате от сетивното възприятие и се оставите на нервния живот, цялата Ви нервна същност ще поиска да се превърне в сетивна същност; в този миг към Вашето съзнание се присъединява „представата“. Бихме могли да кажем: Доколкото човекът е изграден от нервните процеси, доколкото е, така да се каже, „нервен човек“, в областта на представите той непрекъснато се превръща в едно сетивно същество.

После идва това, което можем да наречем „реакция“ или „отговор“. Сетивата са обърнати към физическия свят. Те понасят едно непрекъснато натоварване, те непрекъснато приемат нещо. А нервите приемат в себе си това, което им предоставят сетивата. Нервите се формират с оглед на сетивата. Обаче с това те умъртвяват сами те себе си. Те биха искали да станат изцяло око или ухо и т.н. И за да не се случи това, те биват проникнати от виталния принцип, от жизнения принцип, който напира от останалия организъм. Човекът, така да се каже, позволява на представите да отлетят. Нека отново обобщим: В „полюса-глава“ човекът унищожава своето минало. Като нервно-сетивен човек, той става, ако ми позволите този израз, носител на образи. И едва тогава той има вече изживяването? наречено „образ“; образът, който се носи и плува в етерния свят.

Вие виждате, скъпи мои приятели, че ако следваме антропософските духовно-научни принципи, можем да опишем мисловния живот така както възниква в нашето съзнание извънредно точно. И за всеки, който се стреми към Антропософията, е просто необходимо да знае как всъщност протича животът на мислите в наше то съзнание.

Когато човекът развива формата на своята глава, в същото време той е изложен на онези сили, който действуват в нашата епоха докато Слънцето минава през знака на Рибите, Овена, Телеца и т.н. Обаче, както вече казах, човекът изправя своята глава. По този начин тя се издига над животинската глава, така че той ако мога така да кажа се доближава към човешката вертикала, докато животното остава затворено в рамките на животинския кръг.

Ако размишляваме правилно върху живота, можем да заявим: В „полюса-глава“ животът се развива както видяхме вчера под въздействието на външните планети Сатурн и Юпитер. Но сега става следното. Ако те никога не биха били покрити от Слънцето припомнете си това, което казах вчера за Сатурн и Юпитер тогава целият нервен живот би поискал да се превърне в сетивен живот. Човекът би имал например някакво зрително усещане и то веднага би се устремило да навлезе в нервния живот; човекът би имал някакво слухово усещане и то също би се устремило да навлезе в нервния живот така че целият сетивен живот на 12-те сетива би искал да нахлуе стихийно и хаотично в нервния живот.

Благодарение на факта, че тези най-външни планети могат по един или друг начин да бъдат покрити, нервният живот се обособява и отделя от сетивния живот, а самият човек, както вече казах, е в състояние да действува съзнателно в своя мисловен и представен живот, да си спомня, да „подтиска“ представите и т.н.

Нека да продължим: По време на възприятието, в сетивата започват да пулсират етерните сили. Нервният организъм е още по-плътно свързан с тялото и там сетивният живот е отслабен. Но като цяло, нервно-сетивният живот получава един образен характер, понеже онези действуващи фактори имащи не образен, а материален характер биват унищожени чрез изправянето на човека по човешката вертикала, докато животното остава затворено в животинския кръг. Животното има само съноподобни представи, а не образни представи като човека. Впрочем съноподобните представи са нещо, което блика от виталния принцип на организма, докато образните пред стави са извлечени в свободния етерен живот, който не е вече свързан с физическото тяло. Тук обаче трябва да изтъкнем и нещо друго. В резултат на това, че човек изправя своята глава и така да се каже „преодолява“ животинския кръг с неговите закономерности и образи, в човека и по-точно в „полюса-глава“, възниква един свободен етерен живот; и сега този свободен етерен живот се пронизва от астралното тяло, пронизва се от Азът, които по този начин се включват в мисловното и представно „трептене“ на етерното тяло.

Всичко това ни помага да разберем душевния живот ние вече знаем, че тъкмо мисловният живот на човека е нещо душевно, с други думи той просто не участвува в материалния живот.

Нека да продължим нататък. Завчера показахме как човек развива и своя друг полюс. Видяхме как той напредва в своята външна активност именно като „двигателно-веществообменен човек“, като „двигателен човек“ или „човек-крайници“. Аз посочих и за тази цел трябваше да си припомним подробности от най-древните епохи как човек напредва в своята външна активност като ловец, като скотовъд, като земеделец и като един кръстосващ по морета и океани търговец. Да, човекът упорствува в тези свои „професии“ и набира сили, защото постепенно се освобождава от влиянията на зодиакалните съзвездия. Животното остава под въздействията на Стрелеца, Козирога, Водолея, Рибите. По тази причина животните изграждат своята форма, такава каквато е: Замислена и осъществена според земния физически план. Ако сериозно проучваме животинския кръг, ние трябва да си отговорим на въпроса, защо животните изграждат своята двигателно-веществообменна система точно по този начин. Човекът също изгражда своята двигателна система в съответствие с физическия земен план, дори и когато Земята за определено време се намира там, в северната хемисфера на животинския кръг. Дори и само в географски смисъл, различните области на Земята се населяват по различен начин. Обаче това, което е изградил на едно място, човек може да го пренесе на друго. Качествата, които са развити тук, имат своя произход в миналите епохи; а за съвременната епоха е характерно, че Земята е пълна с различни и смесени човешки форми; и ако някой изучава днес географията, той няма да стигне до една ясна представа за връзките между човека и Микрокосмоса. Човекът се освобождава и изтръгва от затворената линия на животинския кръг. Той се приближава към човешката вертикала, към отвесната човешка ос. По отношение на своята форма, човекът остава изложен под въздействията на животинския кръг; по отношение на „полюса-глава“ остава под въздействието на външните планети, но доколкото е стъпил на Земята и доколкото самият той е покрит от Земята, човекът се освобождава както от планетарните, така и от зодиакалните въздействия. Сатурн и Юпитер изпра щат своите лъчи към Земята, те действуват върху човека. Човекът, който в своята глава притежава един образен живот, приема в себе си също и образите на тези звездни светове; доколкото развива живота в „полюса-глава“, той приема в себе си и образите от Космоса, от Макрокосмоса.

От друга страна обаче, той „отказва“ да приема образи. И само благодарение на това могат да възникнат онези форми, описани от мен завчера „крайниците“, които в известен смисъл са противоположни на „главата“. Да, развивайки своята външна деятелност, човекът се освобождава от макрокосмическите въздействия.

Ние казахме, че в „полюса-глава“ човек унищожава своето минало. За „полюса-крайници“ важи обратното. Ако човекът би застанал на една прозрачна Земя, така че върху него биха действували животинският кръг и планетарните движения откъм другата страна на Земята, тогава той не би бил в състояние да разгърне каквато и да е самостоятелна инициатива. Той би останал под категоричните и принуждаващи въздействия на планетите и съзвездията. Той стига до свободното разгръщане на своята инициатива само поради факта, че Земята покрива тези планетарни и зодиакални въздействия. Но освен това, ако би бил напълно изложен на тези въздействия, в хода на повтарящите се земни животи особено в своята двигателно-веществообменна система той би развил един прекалено ригиден, прекалено втвърден живот. Той не би могъл да разгражда, да разпилява материята; органичната материя би се вроговила. Човекът би имал съвсем друг вид крайници, наподобяващи конско копито. И човекът е избавен от това вроговяване само поради факта, че той не остава в животинския кръг, а изправя главата си и непрекъснато се стреми към отвесната човешка ос.

Но какво става с противоположния полюс? В горния край на човешката фигура, където е „полюсът-глава“, човек унищожава своето минало и раздробява материята, превръща я в прах. В другия полюс, наречен от нас „веществообмен-крайници“ или „двигателно-веществообменен полюс“, човек се развива по такъв начин, че не позволява на материята да стигне до пълна космическа зрелост. Тя изостава, защото човек я задържа. И ние притежаваме пръсти, палци и т.н., само защото не сме позволили на нашите крайници да израснат според техните собствени намерения. Ако бихме ги оставили да израснат свободно, те не само биха завършвали с нокти; те целите биха се превърнали в огромни и вроговени остриета. Ние, така да се каже, ги задържаме на една по-ранна степен. И само поради обстоятелството, че задържаме нашите крайници, можем да развием в тях онази воля, която после ще се прояви като една от най-важните заложби за следващите земни животи. Ако ние бихме позволили самостоятелното развитие на двигателно-веществообменния човек, тогава животът щеше да приключи в рамките на една единствена наша инкарнация. Ние съхраняваме онова, което ще пренесем в бъдещето не по друг начин, а като не позволяваме на двигателно-веществообменния човек да се развие според неговите собствени намерения.

В този долен край на човешката фигура, нещата изглеждат обратно: Докато в „мисловния полюс“ душевният живот се проявява като образен живот, в „двигателния полюс“ грубо казано животът остава като една млада плът, животът остава млад, органически-материално млад. Той не остарява, не се вроговява, а ос тава млад. Поради обстоятелството, че остава млад, материята вече може да се разпадне; образът на „младостта“ минава през смъртта и стига до следващия земен живот. Да, тук долу е полюсът на волята. Сега обаче ние трябва да заявим: Волевият полюс или полюсът на волята при човека, представлява един незавършен органически процес, едно незавършено органическо образувание. И какво можем да си представим под един „незавършен органически процес“? Зародишът! Защото тъкмо зародишът

може да продължи своето развитие. Докато в горния край на човешката фигура, където е „полюсът-глава“, ние имаме нещо като черупка на стрида, нещо, което се обособява като материя и е чиста материя, то долу при „полюса-крайници“ имаме един вид зародиш. Тук (горе) ние можем да кажем: Ние душевно изживяваме чисто етерния свят, образа. Тук (долу) ние изживяваме не образа, а зараждащия се живот. Тук ние изживяваме нашата здрава свързаност с материята. Ние сме в състояние да движим нашите крайници, защото сме свързани с материята. Доколкото в главата човек превръща своите сетива в крайници и доколкото по отношение на главата сам става двигателно-веществообменен човек, там, в главата, той не може да движи нищо. Всяка отделна част на човека пронизва всички други части; в известен смисъл очите са ръце, доколкото те могат да се движат и опипват предметите; обаче в главата далеч не всичко е подвижно, главата е най-вече неподвижна, и мозъчните гънки например са лишени от всякакви произволни движения. Това е естестствено. Обаче главата е слабо подвижна дори и в своята външна повърхност, едно странно изключение е например човек да движи ушите си.

Тази свързаност с материята се явява като една пречка пред съзнанието. Но затова пък ние сме в състояние да развием тъкмо волята. Ако тук (горе) ние унищожаваме материята, тук (долу) след като сме обрекли материята на смърт ние запазваме зародишната сила като предпоставка за следващите земни животи.

А всичко, което остава по средата, вчера ние го описахме като дихателен и циркулаторен живот. Освен това, що се отнася до формата на „средния“ или „циркулаторния човек“, ние посочихме с кои съзвездия на животинския кръг е свързано нейното изграждане в хода на индивидуалното човешко развитие.

Ако Вие свържете съвременната епоха с небето на неподвижните звезди и обозначите 12-те съзвездия: Овен, Телец, Близнаци, Рак, Лъв, Дева, Везни, Скорпион, Стрелец, Козирог, Водолей, Риби тогава трябва да отделим ето тези четири зодиакални съзвездия (рис. 18) и да ги отнесем към главата. От друга страна трябва да помним, че под тяхното въздействие главата се изпълва с това, което наричаме „умиращ живот“. Ето как главата стига до душевното изживяване на образа, до душевното изживяване на представата. Противоположните четири съзвездия за съвременната епоха не и за гръцката са Дева, Везни, Стрелец, Скорпион. И тогава за ритмичния човек ние бихме имали това, което остава в средата, както и но вече от друга страна в лицето на Марс и Меркурий имаме онези планети, които също са разположени по средата. И сега човекът застава пред нас като едно същество, което непрекъснато се колебае между „обра за“ и „зародиша“. Дихателно-циркулаторният човек е чудесен пример в подкрепа на горното твърдение. Човекът приема животворния кислород и го свързва със своя веществообмен и със своята двигателна активност. Той свързва кислорода с въглерода. Първоначално въглеродът действува стимулиращо върху нервно-сетивния живот, но веднага бива отхвърлен като „нокса“. Така, дори и материално, пред нас застава антагонизмът между живота и смъртта; изявеният живот в кислорода, изявената смърт във въглерода; умиране оживяване, умиране оживяване. Самият живот постоянно се люшка между умиране и оживяване.

Обаче в душевен смисъл нещата стоят по друг начин. От една страна ние имаме нашите изживявания, мисли и т.н. като нещо вътрешно, като нещо чисто етерно; обаче етерното тяло обхваща в своя живот и това, което наричаме „жлези“. Тези жлези отделят материя. Жлезите се свързват с етерното тяло по друг начин, а не като например мускулите. Впрочем мускулите принадлежат към двигателно-веществообменния човек. Връзката между етерното тяло и жлезите е такава, че когато етерното тяло ангажира или „захване“ жлезите, те започват да отделят материя. И все пак тук не става дума за едно съвършено сливане на етерния и материалния живот. Тук става дума за прехода между тях. От една страна етерното тяло „захваща“ материята, но от друга материята осъществява своята „самозащита“: Жлезите секретират, продуцират, произвеждат материя. Ако проучвате мускулите, ако проучвате костите, които принадлежат към двигателно-веществообменната система, Вие ще установите, че при тях най-вече при костите материята е здраво и строго уловена от етерното тяло на човека. Тук нищо не се разрушава, тук всичко остава младенчески свежо. Тук материята е непосредствено „захваната“ от етерното тяло на човека. В главата не е така; за да развива своята глава, човек трябва да разпилява, да разрушава материята, да я превръща образно казано в прах. Свободните етерни движения и пулсации се проявяват като мисловен живот. Доколкото етерното тяло „захваща“ жлезите, то се свързва с тях, обаче те не го понасят; обратно мускулите например го понасят добре. Мускулите с удоволствие поемат етерното тяло. Жлезите не го понасят; те отделят материя, те отблъскват етерното тяло обратно навън. Така в душевен смисъл ние стигаме до живота на чувствата (виж схемата).

И сега ние действително можем да опишем как протича мисловният живот. Мисловният живот протича така, че от материята не се изисква вече нищо, мисловният живот достига до етерния свят и остава там, в етера. Чувственият живот от своя страна протича така, че етерното тяло „захваща“ жлезите, обаче те не го понасят. Докато етерното тяло се „разтваря“ в жлезите преди да е настъпил мигът, когато те започват да отделят материя човекът не разполага със своето етерно тяло, неговото етерно тяло изчезва навътре в жлезите. Сега той изживява себе си единствено със своя Аз и своето астрално тяло (виж схемата).

Как стоят нещата с представите“? Животът на физическото тяло бива отблъснат; човек изживява себе си в етерното тяло, в астралното тяло, в Азът в човешката глава е Азът, който пронизва астралното тяло и етерното тяло; Азът, който отхвърля физическата същност, и чрез всичко това, с помощта на астралното тяло, Азът изживява в етерното тяло именно мислите, мисленето.

Как стоят нещата с чувствата? Тук етерното тяло е отнето от човека; то изчезва навътре в жлезите. Да, етерното тяло нахлува дълбоко във физическото тяло. Тук за целите на своето вътрешно, съзнателно изживяване, човек разполага само с астралното тяло и Азът.

Как стоят нещата с волята? Тук със своето етерно тяло човек е изцяло потопен в органичната материя. Обаче в будно състояние етерното тяло увлича астралното тяло със себе си. А чрез това човекът е в състояние да осъществи едно или друго движение. Така в материята нахлува и астралното тяло. Човекът се оказва лишен и от астралното тяло, в своето съзнание той разполага само с Азът.

Представи:  Етерно тяло,     Астрално тяло, Аз.

Чувства:    Астрално тяло,       Аз.

Воля:          Аз.

Вие разбирате, че по този начин ние стигаме до една съвършена зависимост между душевния и телесния живот. Единствено с помощта на антропософското познание ние разбираме как Азът, астралното тяло и етерното тяло участвуват във физическото тяло; едва сега ние забелязваме разликите между душевния мисловен, чувствен и волев живот; едва сега ние откриваме, че душевният мисловен живот е такава част от умиращия организъм, която се формира от „горните“ съзвездия на животинския кръг и от външните планети на нашата система, и че там човекът разрушава своето космическо минало, разрушава и разпилява материята, за да постигне образа, за да постигне изживяването, наречено „образ“. Ние откриваме, че там, в средната област, където е „ритмичният човек“, индивидът може да изживее миналото, както и в Макрокосмоса, доколкото той е свързан с миналото и произлиза от миналото; но наред с всичко това след като вече функционира един постоянен ритъм, било то свързването кислород-водород, или пък ритмичното функциониране на жлезите и техните „екскременти“ той, индивидът, се издига и до нещо друго, а именно, до способността да реагира! Отговорът на Микрокосмоса, или индивидуалната човешка реакция, се осъществява там, където са жлезите. Средният човек живее не само със своите вътрешни ритми, той живее в синхрон с целия свят, отваря се пред света и го приема в себе си. Човекът всмуква света в себе си, той е индивидуално същество само наполовина и непрекъснато се люшка между Макрокосмоса и Микрокосмоса. Това е типично за живота на чувствата. И ние можем съвсем точно да установим, как си взаимодействуват материалния субстрат на организма и неговите душевно-духовни сили.

При волята нещата са поставени така, че материалният субстрат е ангажиран максимално, а самият човек е така да се каже Макрокосмос от „най-чиста проба“. В своите действия той успява да се дистанцира и освободи от макрокосмическите влияния.

Ако човек живее в северното полукълбо, с помощта на Земята той се освобождава от съответните планети и съзвездия; в южното полукълбо също; всичко се върти, всичко е движение, и по този начин като двигателно-веществообменен човек, съществуващ тук между раждането и смъртта той е „напълно“ Микрокосмос, и вече притежава един собствен свят, който може да пренесе напред в бъдещето. Да, сега човекът развива най-младата издънка на душевния живот, волята, която все още се нуждае от пълната закрила на физическото тяло; волята, която допуска до себе си единствено Азът, понеже там, в областта на физическото тяло, се извършва едно постоянно „изразходване“ на астралното и етерното тяло.

Ако човек не е в състояние да разграничи Азът, астралното тяло и етерното тяло, той никога не ще може да обхване душевния живот; ако тези неща не бъдат разбрани конкретно и точно, ние никога няма да стигнем до това, което представляват мислите, чувствата и волята. И ако отнесем този възглед към нашата съвременна епоха, какво се получава тогава?

Тогава идват официалните психолози и философи, и започват да обясняват на хората: Практически за душата ние не знаем нищо, и все пак, ако се основаваме на известни факти, трябва да приемем, че съществува някакво „подобие“ на душата, нещо „психоидно“. После те продължават да ни учат, как на времето Декарт и Спиноза се постарали да изследват взаимодействията между тялото и душата, но въпреки всичко нещата си остана ли съвсем абстрактни: от една страна имаме тялото, а от друга душата.

Така е ако слагаме целия душевен живот под един общ знаменател и говорим за „подобия“ или „психоидни“ феномени, ако не доловим колко различни са съотношенията между тялото и душата отделно при мисловния, чувствен и волев живот, ако не постигнем онази конкретизация на живота, която го разглежда с помощта на Азът, астралното и етерното тяло, ние никога няма да разберем душевната организация на човека. Днес всички ние сме изправени пред едно чудовищно отклонение от истината. Човек не мисли сериозно, той е изпаднал в положението на повърхностен регистратор: От една страна „Фехнеризъм“, от друга „психоидни феномени“. Все едно даден изследовател да избягва човека, „антропос“, и да предпочита приказките за някакъв „антропоид“. И, естествено, подобна наука е не антропософия, а антропоидософия, психоидология!

Ако пристъпим към душевно-духовния живот с действително сериозни намерения, тогава във всяка от неговите подробности ще открием това, което хората наричат „взаимодействие“ и т.н. Едва тогава ние ще изковем надеждни понятия за нещата, без да ги свързваме с онази анатомична прегледност, която изследва продуктите на черния дроб, а после със същата методология иска да изследва и мозъка, говорейки за някаква абстрактна мозъчна тъкан. Ние трябва съвсем точно да знаем как в своя горен край, където е „полюсът-глава“, човекът се отнася по строго определен начин към целия Макрокосмос, как го разрушава, как унищожава своето космическо минало, и как долу, в двигателно-веществообменния полюс, той задържа растежните тенденции и остава, така да се каже, зародиш.

И най-ужасното е, когато с незначителни изключения хората спекулират и се произнасят авторитетно както върху същността на тялото, така и върху същността на душата и Духа, когато си служат с най-елементарни думи от всекидневието, изменяйки произволно смисъла им с едно или друго окончание, какъвто е случаят с „психоидните“ феномени и т.н. Днес има много хора, които просто нямат дори и далечното предчувствие, как се стига от думата до понятието. Днес в Германия има стотици нови и „свободни“ религиозни общности, стотици сдружения на монисти, които изобщо не разбират, че живеят от „отходните“ води на материалистическото естество знание, каквото го знаем от 60-те и 70-те години на 19 век. Навсякъде шум, навсякъде лекции нека вземем например тези на Артур Дрюс, от които е ясно: Някога той е проучил философията на Хартман от своите младежки години той постоянно танцува около Хартман проучил е философията на Хартман, обаче в общи линии от нея е взел само думите. В неговата глава тези думи се търкалят по няколко установени, вечно едни и същи коловози, и той също не знае какъв е собствено пътят от думата до понятието. И с тези няколко думи, механично заимствувани от философията на Хартман, той се опитва да критикува Антропософията.

Ето, такива са плодовете от съвременната цивилизация, плодовете на съвременното образование, които просто не желаят да се докоснат до връзките на човека с Космоса, нито пък да вникнат в двете основни противоположности а именно, как от една страна човек развива в умиращата си глава образите и представите на своя душевен живот, и как от друга страна в своите зародишни сили той развива волевия елемент на душевния живот.

Аз добре зная, че за официалните научни среди тези неща звучат съвсем неприемливо. Впрочем, така и трябва, защото представителите на официалната наука общо взето са вкарали всички понятия в своя словесен калейдоскоп и са изгубили всякакъв усет за действителността. За всеки здравомислещ човек подобни лекции за „психоидните феномени“ не са нищо друго, освен калейдоскоп от думи; всичко, което се изнася за Декарт, Спиноза и т.н., включително до Фехнер, е лишено от смисъл и не е нищо друго, освен калейдоскоп от думи. Единствено то, което може да свърже тези откъслечни и блуждаещи фрази, е основният антропософски възглед за Азът, астралното тяло, етерното тяло и т.н. Да се говори по този начин за съвременната епоха, може да причинява някому дори и болка; обаче там, където нещата опират до т. нар. духовен живот, трябва да се говори тъкмо по този начин. Самите философи са вече безпомощни, понеже от десетки години насам те изгубиха вътрешния смисъл на думите и понятията. Днес впрочем се стига до там, че от университетските катедри по философия преподават не философията съвременни естествоизпитатели. И на тях се поверява устното разпространение на философията сред хората! Започна се с Мах, а днес главният представител на тази категория е Дриш. Естество изпитателите проповядват от философските катедри тъкмо защото философите изгубиха цялото съдържание от своите глави, а естествениците имаха поне един минимум от външни сетивни наблюдения. Но за философията, естествено, те говореха още по-безсъдържателно, отколкото философите. А за тях, философите, останаха само думите. И сега ние можем да посочим едно странно явление. Стана така, че в първата половина на 19 век безсъдържателната философия се изпари напълно, дори и при онези „рицари на словото“ от категорията на Куно Фишер. Обаче да не забравяме, че през епохата на Куно Фишер от университетските катедри по философия преподаваха все още философите. Но тази философия вече беше лишена от всякакво вътрешно съдържание.

И все пак, ние трябваше да сме наясно: макар и малко на брой, но в света имаше хора, които се досетиха какво се крие зад „психоидните феномени“ и зад цялото това лъготене; и тези хора прекрасно знаеха в какъв дълбок упадък навлиза нашето университетско образование. Ето защо аз искрено одобрявам Вашите усилия да проникнете в съдържанието на последните три лекции, в които описвам как макар и да изглежда свързан с Космоса човекът се освобождава от Космоса, запазвайки връзките си с него единствено чрез дейността на „ритмичния човек“; да, човекът се освобождава от Космоса, първо за да развие в пълна независимост спрямо материята мисловния живот като образен живот, и второ, за да развие волята и то по такъв начин, че да съхрани определен вид материя в човешкия зародиш, където тя не е принудена да се вмества в твърдите форми на Макрокосмоса, при което в този „полюс“ човек запазва една пластична подвижност, за да навлезе след време в бъдещите епохи на Юпитер, Сатурн и Вулкан.

Ако съпоставите тези факти, Вие ще доловите как антропософското познание се стреми на първо място да пробуди в човека неговото чувство за истинност, на второ място естетическото му чувство, доколкото Антропософията гледа на човека като на една форма, извлечена от целия Макрокосмос, и на трето място да пробуди импулсите му за религиозен живот. Точно от тези три лекции Вие ще разберете с какво дълбоко основание тук в лекционните цикли и навсякъде, където е възможно с какво дълбоко основание Антропософията се стреми към една синтеза, към едно хармонично сливане на религията, изкуството и науката. Обаче това сливане на религия, изкуство и наука е неосъществимо без да се извисим до една истинска космология, която непрекъснато да ни сочи и напомня, какво точно представлява човекът в своята форма и в своя живот.

А това, от което се нуждаем по-нататък, за да вникнем правилно в душевния живот на човека, е едно истинско учение за свободата. То ще ни държи будни за основния космически факт от историята на човека как този човек постепенно се освобождава от Макрокосмоса, как се изтръгва от Макрокосмоса, за да формира двата полюса, за които вече стана дума. Само това, което човек развива и постига в свобода, само него той ще пренесе в далечното космическо бъдеще, когато Земята няма да съществува. Всички тези неща пораждат дълбоко религиозни чувства и мисли.

И така, за да изведе в подем нашата култура, човекът се нуждае на първо място от една космология, в чийто център да е поставен самият той, а не от съвременната космология, която нехае за човека и го игнорира напълно. На второ място той се нуждае от едно учение за свободата, и накрая от една етика, в чиито висини той непрекъснато ще се убеждава, че зародишните сили на космическата еволюция са вложени не другаде, а в способността му да осъществява доброто. Човекът се нуждае от една жива и действуваща етика, не от абстрактни стойности, а от стойности, чието осъществяване е възможно поради техните собствени сили. Космология, учение за свободата, етика това са нещата, от които човекът се нуждае, за да тласне напред културата и самия себе си.