ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 22 Октомври 1921

Ако прегледате още веднъж лекционния цикъл, изнесен от мен през 1914 върху живота между смъртта и новото раждане, Вие ще откриете отделни подробности, които несъмнено ще се явят в подкрепа на лекциите от последните дни и седмици. Днес бих желал да насоча Вашето внимание към онази смяна в основните състояния на живота, която се извършва през периода между смъртта и новото раждане. Тя впрочем е толкова характерна, колкото и смяната между будност и сън в условията на земния живот. Ние притежаваме нашето нормално съзнание което практически ни превръща в хора между раждането и смъртта именно в състоянието, което наричаме будност или бодърствуване; докато по време на съня ние сме, така да се каже, „понижени“ в степента на нашето съзнание. Нощем, докато спим, нашето съзнание се намира под прага на будността и ние регистрираме процесите, които се разиграват от заспиването до пробуждането по един крайно незадоволителен и смътен начин: или съвсем смътно по време на дълбокия сън, или под формата на сънища, когато определени реминисценции от ежедневието, както и вътрешни процеси на организма се проявяват като едни или други образи. Една подобна смяна се извършва и в живота между смъртта и новото раждане. След смъртта, радикално се променя и отношението ни към състоянията, които са характерни за нас при условията на земния живот.

Вчера посочих колко различни са опитностите на човека преди и след неговата смърт. Между смъртта и новото раждане ние имаме такива опитности, които ни показват нашия Аз в неговите действия, в неговите волеви импулси. В духовния свят след смъртта, „нормално“ е точно това съзнание, което ни прави сигурни в нашия Аз; по същия начин и тук на Земята е „нормално“ именно будното, а не спящото съзнание. Тук на Земята ние сме изградени от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз, а след смъртта от Азът, Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух макар и на първо време те да са само в своя зародишен вид. Впрочем между смъртта и новото раждане, Азът е най-долният член. Тук на Земята ние имаме нашия вътрешен Аз с помощта на будното съзнание. След смъртта ние имаме нашия Аз като една външна опитност, екстериоризирана в нашите действия, в нашите волеви импулси, които изживяваме по такъв начин, сякаш те ни озаряват от Земята.

Тук в земния живот, ние можем да говорим за будно и за спящо съзнание, като към будното съзнание сме свикнали да прибавяме и това, което наричаме „подсъзнание“. Между смъртта и новото раждане също можем да говорим за два вида съзнание. От една страна съществува току-що описаната степен на съзнание, при което имаме Азът като една външна опитност. От друга страна обаче съществува нещо, което можем да наречем „свръхсъзнание“ и това „свръхсъзнание“ прави достъпни за нас Съществата от висшите Йерархии.

Докато сме на Земята и спим, ние слизаме до равнището на растителния свят. Между смъртта и новото раждане ние се издигаме до един вид Архангелско съзнание, което е по-високо от сегашното ни съзнание. Аз вече споменах: в нашето нормално съзнание, ние имаме така да се каже „зад“ нас Съществата от висшите Йерархии. В периодите на свръхсъзнание ние буквално се движим всред тях. Ние просто живеем всред тях. И от тях ние узнаваме много повече, отколкото можем да научим нещо като обикновени хора. Ако между смъртта и новото раждане бихме изживявали само онова, което ни позволява нашият собствен Аз, ние изобщо нямаше да изживеем всички онези процеси за тях вече стана дума, които са безусловно необходими за следващата инкарнация. Ние можем да постигнем това само чрез ритмичната смяна между нормалните състояния на съзнанието от една страна и съзнанието на Архангелои от друга. Към всичко, което описваме, се намесва и Йерархията на Архаите. Архаите проникват в нормалното съзнание между смъртта и новото раждане като един вид спомени, също както в земното подсъзнание се появяват сънищата. И така, между смъртта и новото раждане, ние притежаваме онази степен на съзнание, която описахме вчера, но тя бива прекъсвана от периодично настъпващи състояния на свръхсъзнание. По време на тези състояния ние постигаме едно свръхчовешко познание и едва то ни дава възможността да подготвим следващата си земна инкарнация при това не произволно, а с оглед необходимостта.

Вие разбирате: Между живота преди и след смъртта, съществуват определени аналогии. Обаче нито за миг не трябва да пропускаме неумолимите радикални различия, които са в сила при тези две основни форми на живота.

Между тях впрочем действува и едно важно свързващо звено. Тази посредническа мисия ако мога така да се изразя е поверена на Съществата от висшите Йерархии. В земния си живот ние сме изправени най-вече пред външните сетивни впечатления. Вече видяхме, как към тези външни сетивни впечатления се преплитат волевите импулси. Нека за миг спрем нашето внимание тъкмо на външните сетивни впечатления.

Представете си нашето будно съзнание. Представете си как ние разполагаме със сбора от всички външни сетивни впечатления, и как от тях се изгражда онази сетивна панорама, всред която прекарваме своя земен живот. Обикновено се приема, че този сетивен свят е идентичен с предметите и съществата, намиращи се в природата; поради своя един или друг цвят, един предмет се отпечатва в зрителния орган; друг предмет или същество вибрира, поражда шумове и звуци, в резултат на което се възприема от ухото, и т.н. Нека обаче погледнем сериозно в тоталния свят на сетивните впечатления и се запитаме как изглеждат нещата в действителност.

Аз многократно съм подчертавал: И дума не може да става, че зад сетивните факти, зад сетивните впечатления се намира онзи фантастичен свят на атоми, както си въобразяват днешните физици. Зад сетивния свят бди един друг, духовен свят. Или иначе казано Духът присъствува и в сетивния свят, само че засега обикновеното съзнание не може да го открие там. Обикновеното съзнание се натъква именно на тази сетивна „завеса“. Какво представлява тя? Какво се съдържа в нея? Практически в тази сетивна завеса е събрана и действува свитата от онези Същества, които в моята „Тайна Наука“ са означени като „Духовете на формата“. Всичко, кое то има за нас едни или други пространствени очертания, притежава определена форма. Цветната повърхност на един предмет определя и неговата форма. Изобщо в нещата от нашето пространствено обкръжение до които ние стигаме по сетивен път живеят Духовете на Формата, т.е. онези Същества, които Старият Завет нарича Елохими. Те са Духовете на Формата.

Този свят на сетивните явления около нас ние с пълно право определяме като „предметен свят“, като свят на феномените. Това название обаче е правилно само дотолкова, доколкото засега ние, хората с нашето обикновено съзнание изобщо не сме в състояние да извлечем от този сетивен свят нещо повече от феномените, нещо повече от външния измамен блясък; или както би се изразил ориенталецът: Майя. Обаче в мига, когато обикновеното съзнание пробуди своите имагиниращи сили, целият сетивен свят се изпълва, или по-добре казано, се преобразява в един нов свят от подвижни и живи образи.

И сега, оказва се, че в този протъкан от образи свят е включен и светът на Ангелои, на Ангелите. А за да стигнем до инспирация, ние ще трябва да бъдем инспирирани от сфери, които са извън пределите на този образен свят. Настъпва време, когато той наистина се преобразява в свят на инспирацията. И в неговите инспирации се носят Съществата на Архангелои.

Светът на интуицията ние ще изживеем по-късно. Тогава вместо да оставаме при сетивния свят, ние ще се издигнем в света на Архаи.

Когато обаче сме напреднали до света на Архаи, за нас е дори възможно с помощта на Архаи отново да от правим поглед назад към всичко онова, което вече сме изживели всред висшите Йерархии по времето на един или друг предишен живот между смъртта и поредното ново раждане. И ние ще открием, че зад Архаите в този свръхсетивен свят лежат онези Същества, които Библията нарича Елохими, същите, които в моята „Тайна Наука“ ще откриете под името Духове на Формата.

Сега имаме пълното право да обобщим: Доколкото чрез нашите сетива проникваме навън в света, всъщност ние проникваме в онзи свят, който принадлежи към Духовете на формата.

След като обобщихме, че чрез сетивния свят се приближаваме до Духовете на Формата, сега можем да отправим поглед и към нашия вътрешен свят. Той се намира в толкова дълбоки и интимни връзки с външния свят, че ние сме в състояние да го отразим вътрешно, да отразим външния свят и да извлечем от него нещо, което е близо до спомените, нещо, което има характера на спомени. Или с други думи, ние можем да се придвижим от сетивния свят навътре към нашия мисловен свят.

На първо време, мисловният свят се разкрива пред нас като един свят на образни и живи мисли. Вие изобщо не трябва да си въобразявате, че това, което живее в главите Ви като една или друга мисъл, притежава някаква реалност. Както зад сетивния свят са скрити определени свръхсетивни Същества в случая: Духовете на Формата, така стоят нещата и с мисловния свят. За обикновеното съзнание мислите са най-вече бързопреходни и неуловими сенки. Но както в нежната тъкан на сетивния свят, така и в мисловния свят са скрити определени духовни Същества. И ако чрез имагинацията и инспирацията се издигнем до по-висшите степени на познание този път често е описван в моите лекции и книги, тогава ние ще можем да възприемаме и действието на друг вид духовни Същества в нашия мисловен свят. Тези духовни Същества се проявяват също и в „страничните“ явления на мислите, които на свой ред се разиграват в нас, докато мислим.

А от предишните ми лекции Вие добре помните какво се разиграва в нас докато мислим. Представете си чаша вода, в която слагаме сол. Солта се разтваря напълно и водата остава прозрачна. Ако обаче охладим чашата, водата помътнява, защото солта започва да кристализира. Подобни процеси на „помътняване“, на „сгъстяване“ настъпват и в самите нас, докато мислим. Да, докато мислим, в нас се разиграва един вид процес на минерализация. А духовните Същества които всъщност пронизват нашия мисловен свят се свързват тъкмо с този процес на минерализация, възникващ у нас докато мислим. Тези духовни Същества винаги са били известни под името Архаи. Нека повторим: в акта на сетивното възприятие се намесват Елохимите, Духовете на Формата; в акта на мисленето, в целия наш мисловен живот, действуват Архаите.

Що се отнася до външния свят, там Духовете на Формата могат да бъдат възприети само чрез имагинативното познание. Когато днес изследваме външния свят с обикновеното дневно съзнание, ние стигаме до т.нар. природни закони. Впрочем тези природни закони са пълна абстракция. Ако обаче се издигнем до имагинативното познание, ние съвсем няма да боравим с тези абстрактни природни закони, които могат да бъдат формули рани с думи и изречения; тогава ние ще се потопим в един живот, изграден от образи и протичащ в образи. Но това не са образите, за които говорих преди малко; тези по-неясни и плътни образи са като вмъкнати в образите, които ние получаваме, отправяйки поглед към Елохимите. Да, така изглежда действието на Архаите във външния свят. И ние сме в състояние да проследим това действие както във външния, така и във вътрешния свят.

Нека за миг да отклоним вниманието си от вътрешния свят на човека и да го насочим към един конкретен факт. Човешките мисли имат своя живот вътре в човешкото същество; това е така, въпреки че с тяхна помощ ние се свързваме с външния свят, въпреки че с тяхна помощ напредваме през тайните на външния свят. Мисли те остават преди всичко нещо вътрешно. Но щом поискаме да ги споделим с друг човек, те Веднага се проявяват в нещо външно. И поради тази причина, говорът е такъв елемент на човешкия живот, с чиято помощ ние довеждаме нашите мисли до една външна проява, до един външен факт.

А сега нека разгледаме говора с оглед на връзките му с мисловния свят. Аз и друг път съм споменавал: човекът изживява своя говор много по-непосредствено, отколкото своето мислене. Това е донякъде естествено. Светът на мислите просто се влива в говорната реч. Макар и волята също да се влива в мисленето, тази подробност рядко се отчита от обикновеното съзнание. Обаче силното действие на волята в говорната реч не остава скрито за обикновеното съзнание. И все пак това, което всъщност е най-характерно за говора, това, което всъщност живее в говора обикновеното съзнание го схваща твърде лесно.

В днешната интелектуалистична епоха човек едва ли извлича от звука нещо повече от един информативен сигнал. За съвременното човечество, дълбокият вътрешен живот на звуците е потънал в мрака на подсъзнанието. На днешния човек трябва само да се напомни, че той разполага с такива духовни сили, които биха го подкрепили, ако поиска да разбере, как в звуците, в музикалните тембри и нюанси на звуците е скрит един първичен елемент на живота.

Нека потърсим един глагол, съдържащ два пъти звука „е“: например „gehen“ „излизам“. Ако човек има финото усещане за тези неща, той непременно ще долови бавното, отмерено и спокойно движение, което тази дума изразява. Бавното и спокойно движение, което не тревожи никого, се съдържа в двете „е“.

Ако замените звука „е“ със звука „а“ например в глагола „laufen“, „тичам“ Вие ще доловите нещо съвсем различно не бавното и спокойно движение, а нещо, което предявява много по-големи изисквания пред Вашето дишане. Сега Вие непременно ще усетите последиците от едно учестено дишане, които се съдържат в звука „а“. Вие едва ли бихте могли да изживеете по-добре. вътрешния смисъл на „gehen“, отколкото ако се потопите в спокойствието на двата звука „е“. По същия начин звуците „а“ определят положението в глагола „laufen“. Изобщо говорът има една подчертано духовна същност и аз многократно съм обръщал внимание на факта, че в говора на даден народ е скрит един вътрешен езиков гений.

Днешният човек почти напълно е изгубил усещането за тези неща. През миналите епохи обаче докато човек все още имаше непомрачен и верен усет за стойността на звуците в езика можеше да се долови такъв духовен трепет, който беше много по-ясен дори и от сетивното възприятие, дори и от мисленето.

Както в мисловния свят живеят Архаите, така и в езиковия елемент, в езиковия свят живеят Архангелои. И точно защото Архангелои, или Архангелите живеят в езиковия гений, те са наред с всичко друго и това, кое то наричаме водещи Духове на един народ, това, което наричаме Народностни Духове. Те живеят именно в езиковия елемент.

В много по-голяма степен отколкото го допуска, човекът е резултат на своя език, както от друга страна е резултат на своето мислене. Нашата физическа форма ние изцяло получаваме от външния свят, и на свой ред чрез нашата воля ние „отливаме“ една или друга форма във външния свят. Това, което представлява нашият живот, произхожда от същата област, от която произхождат и нашите мисли. В тази област действуват Архаите. Да, силите, които намират израз в нашия език и ни карат да принадлежим към един народ точно те формират и всички онези физически качества, които ни ограничават в нашите човешки „рамки“ много повече, от колкото например мисловният елемент. Хората имат еднакви мисли, обаче езиците им са различни. Хората се диференцират според езика; обаче все пак в езика те имат нещо независимо дали индивидът принадлежи към един по-малък или по-голям народ което ги сближава и с другите.

Но само ако слезем надолу до Ангелои, само тогава ще открием както си спомняте и от други мои лекции личното, индивидуалното отношение на човека към своя Ангел, това индивидуално отношение на човека към своя Ангел действува така да се каже по един двойнствен начин. От една страна то може да се отправи навътре. Ако човек се „предостави“ на своята вътрешна организация, така че тя да се устреми навън и да излезе стига да би могла вън от самия човек... Впрочем тук се докосваме до твърде интимни опитности, които несъмнено са обагрени от луциферически елемент; така или иначе: В строго интимен смисъл човек може да излезе вън от себе си и в същото време да стигне до една обективна и вътрешна опитност, каквато е фантазията. В много отношения фантазията има в себе си и нещо творческо, нещо индивидуално творческо, както езика; и общо взето, в основата на езика лежи именно дейността на фантазията. Обикновено човек изживява езика като нещо абстрактно. Той далеч не винаги усеща как геният на езика един Арх-Ангелои размахва крилете си в нашия говор. По същия начин човек пропуска да отбележи и как фантазията ако е с подчертан луциферически елемент неусетно се превръща във фантастика. Човекът дори не предполага как в неговата фантазия същност се промъква един истински Ангел.

Затова пък истинският поет, истинският художник, който не е затънал в цинизъм, лекомислие и програмирано съчинителство, знае съвсем ясно: А неповторимите мигове на творчеството, той е ръководен от по-висши духовни сили. И тези по-висши духовни сили не са нищо друго, освен индивидуалният закрилящ Дух, който ни води от един живот към друг живот: Ангелос, Ангелът. И практически в овладяната и здрава човешка фантазия действува не друго, а мисленето на Ангела.

И затова от определени изказвания на Гьоте може да се установи как макар и в дискретна форма той е бил дълбоко убеден: В миговете на творчество се намесва несъзнаваното, чиито реални действия се проявяват най-вече във фантазията.

Ако обаче човек излиза вън от себе си не според описания начин, а в процесите на съня, и ако именно там той навлиза в зоната, където иначе възниква будната фантазия, тогава всички онези сили, които намират сдържан и благоразумен израз в нашата фантазия, ще се пренасочат изключително към подсъзнанието под формата на сънища. И точно както луциферическата фантазия може да се изроди в безогледна фантастика, така и сънищата могат да се изродят във всевъзможни абнормности, които човек вече под влиянието на Ариман започва да приема за неоспорими истини. Така или иначе в нашите сънища, в нашите невинни и чисто човешки сънища, практически пулсират същите онези сили, които наричаме Ангелос, същите онези Същества, които оживяват в нашата фантазия, ако се опитаме да излезем но в интровертен смисъл, вън от себе си. Сега обаче целият езиков свят, подвластен на Архангелои, се обособява в един свят, разположен „между“ чувствата и мислите: в света на представите; А би могло и да се допълни: в света на чувствените, емоционални представи (виж схемата), фантазията и сънищата се обособяват в света на чувствата чувствата и това, което живее в тях като воля; а бихме могли да употребим и друга дума: Волево оцветени чувства.

А щом продължим спускането си надолу, какво ще открием под Ангела? Да, тогава ние стигаме до самите себе си, тогава ние стигаме до човешкия Аз. И в името на човешкия Аз ние сме длъжни да осъществим „излизането от себе си“ много по-интензивно, отколкото се налагаше да правим това заради Ангела. Ние постигаме „излизането от себе си“ когато превръщаме волевите импулси във видими действия.

Докато сънуваме, ние сме извън себе си, но само в духовен смисъл. Докато действуваме, разбира се, ние не сме във физически смисъл вън от себе си, но чрез волевите импулси привеждаме нашето физическо тяло в движение. Азът обаче се опира тъкмо на волевите импулси. Така че нека обобщим: Във волевото действие живее именно волята, която е така да се каже вмъкната и „окопана“ в сетивния външен свят. Ние развиваме нашия самостоятелен Аз единствено в условията на физическия свят, единствено в осъществяването на едно или друго волево действие. А в сбора от нашите действия, в онова, което остава от тях след смъртта, в него продължава да живее нашият Аз. След смъртта ние сме вгледани в очертанията на този израстващ от нашите действия човешки Аз. Обаче във всичко останало, в нашата фантазия и сънища, в езиковия и мисловен свят, в сетивата навсякъде напират такива духовни Същества, които ни пронизват от край до край.

Нали разбирате по този начин човекът изнася високо над обикновения живот цялото си отношение към духовния Космос. Впрочем ние можем да се приближим още по-интимно до това, което Духовната Наука черпи от своите свръхсетивни източници.

Представете си само как протича Вашия живот в сетивния свят. От раждането до смъртта Вие пребивавате именно в този сетивен свят. Тук Вие натрупвате определени впечатления. За голяма част от впечатления та, които имате днес, вероятно ще си спомняте и утре. Аз далеч не искам да кажа, че това е валидно за всеки; аз не бих се наел да твърдя, че например всеки от слушателите на днешната лекция ще отнесе някакъв що-годе вълнуващ спомен в утрешния ден... Обаче общо взето човекът е така устроен, че впечатленията му от външния свят продължават да живеят в неговата вътрешна организация.

Преди да продължа нататък, аз бих желал да Ви дам следната схематична рисунка. Нека тук схематично да представим обкръжаващия свят (рис. 7), а тук човека (рис. 8, червено, светло). Обкръжаващият свят продължава да живее в човека, макар и в един душевен смисъл. Всичко онова, което Вие сте изживели заедно с обкръжаващия свят ето тук то продължава да живее у Вас като душевен свят. Нали разбирате, в известен смисъл това е едно твърде абстрактно изживяване. Обкръжаващият ни свят, който ние възприемаме единствено под формата на Майя, продължава да живее в абстрактните душевни изживявания, в мислите, чувствата, които на свой ред задвижват волевите импулси. Ако обаче искаме да сме пределно точни, трябва да заявим: Това, което аз нося в душата си, целият душевен облик на моята вътрешна организация, е последица на моите опитности между раждането и смъртта, респективно между раждането и настоящия миг.

Ако насочим обаче погледа си не към това, което носим в себе си по този абстрактно-душевен начин, ако го насочим към това, което носим в себе си под формата на конкретните и материални вътрешни органи бели дробове, сърце, черен дроб и т.н., тогава ще установим следното. Преди всичко, те също са нещо, което ние носим вътре в себе си. Но тук един мистично настроен човек ще възрази: Всичко това изобщо не ме интересува! Аз се интересувам единствено от духовното, от душевното. Аз съм напълно доволен, че извличам от околния свят моите душевни впечатления. Материалният свят е за мен просто несъществен!

Само че подобно възражение издава именно дълбокия материализъм на този мистик, който досега не е разбрал, че в действителност привидният материален свят е нещо духовно. Духовни са не само абстрактните ни душевни изживявания, които са отзвуци от външните впечатления между раждането и смъртта, духовни са и нашите вътрешни органи бели дробове, сърце, и т.н. Само пред обикновеното съзнание те застават в своята материална форма; всъщност те са последица от Духа. Вие добре знаете: Човек се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз. Те са, така да се каже, негово лично притежание. Но на времето всичко това беше нещо външно. И едва след въздействието на някаква антропософска книга или лекция, външният свят за почна да се приближава към Вас, нали. Наред с това обаче, Вие носите в себе си материалните органи бели дробове, сърце, черен дроб, мозък и т.н. Всички те също са последица от Вашите вътрешни изживявания. Ако тук схематично бихме означили човека с неговите вътрешни органи (рис. 7 и 8), всичко това ще се окаже последица от опитностите между смъртта и новото раждане; естествено не последица от физическата материя, която идва със зачатието, раждането и т.н., а последица от живота между смъртта и новото раждане. Както сега Вие слушате моите думи, които после се превръщат в душевни изживявания, така и Вашите бели дробове, сърце, черен дроб и т.н. са последица от това, което сте изживели между смъртта и новото раждане.

„Това, което нося в себе си като душевна организация, е последица от моите изживявания между раждането и смъртта.“

„Това, което нося в себе си като телесна организация, е последица от моя живот между смъртта и раждането.“

Естествено, материалистите ще възразят: Всички вътрешни органи в човешкото тяло са физически наследени от родители, дядовци и т.н.

Обаче това е съвършена заблуда, това изобщо не е вярно. Разбира се, материята е наследена от предшествениците, обаче самият зародиш е нещо съвсем друго. Ако разгледаме зародиша само като материален процес, ние ще допуснем огромна грешка. Защото оплождането не се състои в това, че ембрионът възниква като някаква материална формация, а в това, че възниква, така да се каже, един вид празно пространство, в това, че там материята се подлага на пълен разпад, за да се изгради наново целият Космос в новия човек. И в този духовен градеж защото бели дробове, сърце, черен дроб са именно духовен градеж сега се включва и материята. Обаче самите организиращи сили идват от целия Космос, от живота между смъртта и новото раждане. Всичко това съвпада с онези наши опитности описвани често от мен, които имаме в свръхбудното си съзнание, когато се издигаме в сферите на Архангелои и Архаи. Да, в свръхбудното съзнание между смъртта и новото раждане, човек изживява онова, което после той влага в своите органи.

Нашите органи са изградени така, че да съответствуват на нашата Карма, да съответствуват на това, което носим от предишния си земен живот. И всичко, което привидно се разиграва като обикновени физически процеси във веригата на поколенията, всъщност е породено от целия Космос.

Вие помните какво се получава, когато материалистично настроените хора идват с думите: „Добре, само че не намесвайте Космоса при възникването на зародиша в майчиното тяло, обяснете ни го чисто и просто с помощта на зародишната плазма. „Но аз и друг път съм споменавал за разсъжденията на онези, които казват: Ето магнитната стрелка на компаса тя сочи север и юг. Намират се обаче смахнати физици, които настояват, че цялата Земя е един огромен магнит и че южният полюс на Земята привличал стрелката на компаса!

Приблизително така разсъждават и днешните биолози върху зародишната плазма. Както обаче върху магнитната стрелка действува цялата Земя, така и върху формирането на зародиша действува целият Космос.

Вие виждате, че при подобно разглеждане на нещата човешкото същество се оказва включено в един материален, но и в един духовен Космос. Ние разсъждаваме така: В акта на познанието, в акта на обикновеното съзнателно изживяване, ние превръщаме „външния“ свят в наш „вътрешен“ свят. От една друга гледна точка вчера по сочих: В мига, когато човекът минава през Портата на смъртта, „външният“ свят става „вътрешен“ и обратно „вътрешният“ свят става „външен“. А сега бих желал да Ви опиша нещата от нов ъгъл на зрение. Надявам се, че по този начин Вие ще разберете: Всичко онова, което се намира преди раждането, респективно преди зачатието, е от такова естество, че ние сме заставени да търсим нашата вътрешна организация именно във външния свят, и по-точно в неговите „подготвителни“ процеси, разиграващи се между смъртта и едно ново раждане. Външният свят става вътрешен свят. Онова, което сме изживели в небесните простори на Космоса, се отпечатва като дълбоко несъзнавана опитност в нашите органи.

Практически в тези органи кипи животът на един цял невидим и свръхсетивен свят. И ако се задоволяваме единствено с официалните възгледи на съвременната анатомия и физиология за нашите вътрешни органи, тогава ние ще бъдем изправени пред Майя в много по-голяма степен, отколкото ако просто се отнасяше за външния свят.

Повтарям: отправим ли поглед навън към сетивния свят, ние отправяме поглед към Елохимите. Ако обаче погледнем навътре към нашето телесно устройство, към това, което изгражда нашите органи, тогава ние трябва да отидем още по-нататък. От моята „Тайна Наука“ Вие знаете, че над Духовете на формата се намират и други свръхсетивни Същества. И тези други Същества те се намират не просто извън човека; те действуват вътре в човека. Така че между смъртта и едно ново раждане с помощта на личното съзнание и доколкото се издигаме до сферата на Архаи ние успяваме да узнаем нещо за тези свръхсетивни Същества. С други думи, ние извличаме нещо от свръхсъзнателните си опитности за тези Същества, които след това пренасяме в нашата вътрешна организация. Практически докато сме живи ние носим света на Йерархиите в себе си.

Днес тези неща могат отново да се превърнат в обект на нашето познание. През миналите епохи човек се добираше до тях с помощта на древното инстинктивно ясновидство; през онези епохи, които провъзгласиха човешкия организъм за храм на боговете, беше нещо съвсем естествено да се воюва за познанието чрез силите, вложени в човешкия микрокосмос.

И нима не е така, скъпи мои приятели? Нима по време на земния си живот ние стигаме до света по друг начин, освен чрез нашите спомени? Все някога ще трябва да се замислим върху това, какво всъщност можем да извлечем от нашите спомени, от силата на нашето спомняне. Ето, ние поглеждаме към нашата вътрешна организация, и се докосваме до света, който изживяваме външно. Ние разполагаме с този свят; ние можем да от правим поглед към душевните образи, които носим в себе си, и то по такъв начин, че външният живот напълно да се „отлее“ и пренесе в тях, в душевните образи. И ако се обърнем назад към образите на тези паметови сили, към образите, които извличаме от спомнянето, ние започваме да разбираме нашия живот по съвсем нов начин. Отправим ли поглед към нашата телесна организация, тогава вече вникваме в мащабите и същността на основните мирови процеси. Чрез силите на спомнянето, ние започваме да разбираме и самите човешки изживявания. С помощта на цялостната човешка организация стига да знаем как да гледаме на нея ние на истина вникваме в основните мирови процеси. И Антропософията започва с това, че вече можем да разбираме човека все по-дълбоко и по-дълбоко.

Обаче в същото време Антропософията е и космософия. Защото както от спомените може да се изгради една чудесна представа за нашия живот, така и от антропософското познание могат да се извлекат така да се каже откъслечни и обобщени спомени за света; нещо повече: Антропософското познание е идентично със спомените за света, с мировите процеси, с космософията. Антропософията е космософия. Двете изобщо са немислими една без друга. Космософията и Антропософията си принадлежат взаимно. Човекът може да бъде открит в Космоса, Космосът може да бъде открит в човека. Ето защо в моята „Тайна Наука“ когато описвам развитието през Сатурн, Слънце, Луна и т.н. Вие няма да срещнете никакъв антропоморфизъм; там Вие ще срещнете еволюция на Космоса, еволюция на човечеството, защото колкото по-дълбоко проникваме в тайните на съществуванието, толкова повече се преплитат Космосът и Човекът. Всяко изкуствено отделяне на Космоса от Човека каквото в земния си живот ние правим е само една измама; защото Човекът принадлежи на Космоса и Космосът принадлежи на Човека; защото в Космоса ние можем да открием Човека, а в Човека - да открием Космоса.