СЕДМА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 8 Октомври 1921

Разглеждането, което предприехме от известно време, ни доведе до там, да вникнем в отношението на човека към духовния свят, а това от своя страна ни принуди отново да хвърлим поглед в живота на човека между смъртта и неговото ново раждане. Нека днес да започнем от същото място. Вчера аз определих това, което човек пренася през Портата на смъртта, като едно минерално съзнание. То позволява да бъде наречено така, защото всъщност негово съдържание е минералния свят с присъщите му закони. Това минерално съзнание е пронизано от всичко, което човек изживява като морални чувства и усещания. И целият човешки път между смъртта и новото му раждане е проникнат от всичко онова, което тези две страни съвместно изграждат. Защото, разглеждайки човека след неговата смърт, ние установяваме: Там човекът е пренесъл, така да се каже, това, което беше част от неговите обвивки, това което е изтръгнал от физическото и етерното тяло, а именно астралното тяло и Азът.

Изправим ли се пред космическото развитие на човечеството и пред съответствуващите му небесни тела както нещата са представени в моята книга „Въведение в Тайната Наука“ ние виждаме как космическото развитие минава през епохите на Сатурн, Слънце, Луна, и как после навлиза в сегашния етап на своята еволюция. Знаем също, че в основата си, Старият Сатурн даде на физическото тяло първите заложби, за да развие то един вид универсален сетивен орган, който впоследствие продължи да се развива през епохите на Старото Слънце, Старата Луна и Земята. Ние знаем, че по време на Слънчевото развитие се стигна до етерното тяло на човека; че по време на Лунното развитие бяха създадени първите заложби за изграждане на астралното тяло, и че едва Земното развитие създаде условия за разгръщане на човешкия Аз.

Ако обхванем човешкото същество в цялата му дълбочина, ще открием, че то има своя Аз единствено чрез връзката на човека със Земята. И така, нека продължим: Минавайки през Портата на смъртта, човек пренася своя Аз в духовния свят, пренася това, което има в резултат на земното си развитие, това което е усвоил в земното си развитие. През Портата на смъртта ние пренасяме нещо, което принадлежи на Земното развитие. Но по време на Земното развитие ако помните от моята „Тайна Наука“ практически се стига до едно друго царство, до минералното царство. Така че външният минерален свят и Азовото развитие си принадлежат взаимно и образуват в известен смисъл едно цяло. Че Азът минава през Портата на смъртта със своето минерално съзнание, това зависи в основата си от всичко, което човекът е получил от Земята. Обаче неправилно е да разглеждаме нашата Земя просто като едно небесно тяло. Земята е едно живо Същество, което можем да сравним с една голяма капка в безкрайния океан на пространството. Но тази капка е така съставена, че съдържа в себе си вещества с различна тежест, с различна плътност.

Нека се замислим за металите върху нашата Земя. Ние имаме метали с различна плътност. Така че това, което чрез минералното съзнание човек включва в себе си като нещо получено от Земята, то произлиза от цялата Земя, от небесното тяло на Земята. Диференциацията, предизвикана от различните минерални субстанции действува така, че през Портата на смъртта човек пренася не само своя изграден Аз, а за известно време взема със себе си и това, което е било негово астрално тяло; впрочем тези неща са добре описани в моите книги „Тайната Наука“ и „Теософия“.

Да продължим нататък: напускайки Земята, човек развива минералното съзнание. Обаче това минерално съзнание е проникнато от диференцираните земни елементи, от Земята, доколкото и тя е изградена от най-различни субстанции. Или с други думи: в духовния свят човек взема нещо, което не се изчерпва се неговия Аз, който продължава нататък, а нещо, което в известен смисъл е един астрален плод от Земята (рис.23).

И ако тогава проследим как човек полага този астрален плод от Земята, как го отхвърля в смисъла на описаните от мен процеси в „Теософия“ ще видим, че за известно време след смъртта, душевният свят е преминат, и Азът продължава нататък. Обаче засега той е все още изтъкан от минералното съдържание. Отправим ли духовен поглед нагоре, където е сега човекът, ние ще открием минералното съзнание на мъртвите, т.е. ще открием един мисловен свят според неговото отнасяне към минералите (рис.23). И всъщност е точно така: този пренесен отвъд смъртта мисловен свят, започва да сътрудничи с това, което е минерално царство на Земята, но също и в Космоса (рис.23).

Тази взаимна зависимост е изключително важна. Когато тук на Земята обхващаме с поглед нашите минерали, когато обхващаме с поглед цялото минерално царство защото то се разпростира и в облаците, които също са минерални въздействия и се запитаме: Какъв духовен екстракт действува вътре? ние трябва да си отговорим така: В тези минерални форми, които тук на Земята показват пред нашите сетива своите външни страни, в тези минерални форми и въздействия пулсира един мисловен свят, пулсира това, в което се превръщат човешките мисли след смъртта. Ако отправим един пълен с разбиране поглед върху минералното царство и после го извисим над това минерално царство, ще можем да си кажем: Дълбоко в минералната активност пулсира и работи това, което всъщност е съзнанието на мъртвите, и то едва в началото на тяхното следсмъртно пътешествие. Ние трябва да назоваваме минералното царство на Земята „безжизнено“ и „мъртво“ не само от външни съображения; ние трябва да го назоваваме „мъртво“ царство в смисъла на този духовен факт, че мислите които човек пренася и има след смъртта си, действуват вътре в минералното царство.

Продължавайки своето странствуване след смъртта, човек идва все по-близо до среднощния час на Битието.

Преди и след него както вчера описах човек развива едно съзнание, което е по-близо до природата на растението, едно съзнание, което е вече не минерално, а възниква поради обстоятелството, че човешкото същество се изпълва с растителни сили. Да, човекът взема и нещо друго от Космоса, той не остава само с това, което Земята му е дала. Към това, което му е дала Земята, Космосът прибавя и един вид по-висше съзнание; и за по-голяма нагледност, можем направо да кажем: тогава човек развива едно растително съзнание. И в този отрязък от време, той взаимодействува със Земята и Космоса чрез силите на растителното царство (рис.23). Една от тайните на Битието е точно тази: растителният свят на Земята, който ни показва външната си вегетираща природа, има и своята дълбока вътрешна страна. И естествено, тази вътрешна страна ние трябва да търсим не долу, в корените, а горе в цветовете. Нека си представим едно разцъфнало растение в това което го обгръща по такъв астрален начин, в това, което така да се каже астрално живее в него, външният поглед открива само оплождащите процеси. Нека допълня: външната страна би била тази, ако самото растение се разглежда просто от корените до цветовете, а вътрешната страна бихме имали в това, което е над цветовете. И ако външната, сетивна страна ни се явява просто като растителната покривка на Земята, то с вътрешната страна ние навлизаме в сферата на онези сили, които отчасти имат своето начало в съзнанието на човешките същества, пребиваващи в средищната точка между смъртта и новото им раждане, около – преди и зад среднощния час на Битието. Така че в растителната покривка на Земята ние виждаме нещо, което ни позволява да кажем: В своето космическо битие, тя е нещо, което е в зависимост с цялото развитие на човека.

За минералното царство ние можем да кажем: В това мъртво минерално царство живеят сновящите мисли на човеците, които са в първата половина, още в началото на своето странствуване между смъртта и новото раждане; а сега би трябвало да кажем: в неудържимото пролетно избухване на земния растителен свят, пред нас се разбулва по един външен начин нещо, което живо и мощно пулсира в недрата на Вселената, и което всъщност представлява съзнанието на човеците в среднощния час на Битието.

Вчера говорихме за дълбоките вътрешни връзки между човека и света, и завършихме с думите: познанието за света е познание за човека и познанието за човека е познание за света тези вътрешни връзки се откриват сега по един твърде особен начин. Практически се оказва, че тук на Земята ние можем нагледно да си представим нещо от това, което е човекът между смъртта и новото раждане. Вгледаме ли се в минералите, те ни откриват приблизително както външният образ разкрива даден процес това, което човек съзнателно прави в периода веднага след смъртта. Отправим ли поглед в растителния свят, тогава се открива това, в което човек вътрешно участвува по средата на своя път между смъртта и новото си раждане.

Да, един непредубеден човек винаги може да наблюдава подобни неща. И аз вярвам, че такъв човек винаги ще остава изненадан, например от своеобразната природа на Гьоте. В какво се изразява тази своеобразна природа на Гьоте? Тя се изразява например в това, че Гьоте постоянно правеше опити да стане график или художник. Но той наистина никога не достигна дотам, да стане действително график или художник; обаче всичко което остана от неговото художничество, от неговата живопис, то е фрапиращо и прекрасно. И ако обхванем, както наистина подобава, Гьотевите поетични творби а някои в това отношение са извънредно характерни тогава ще си кажем: да, така или иначе, Гьоте не можа да стане никакъв художник, но неговите поетични творби са заредени с една отклонена, с една проиграна живопис. Гьоте постоянно рисува в своите стихове. В стила на някои модерни критици би могло да се каже без да твърдя, че това е нещо добро Гьоте имаше заложбите да стане един слаб художник и той внесе тези художнически заложби в поетичното си творчество, така че в известен смисъл стана един живописващ поет.

Но нека продължим: изглежда някои хора донякъде имаха право да сравнят известни творби на Гьоте с гладкия и мъртъв мрамор творби като „Ифигения“, „Тасо“ и преди всичко „Извънбрачната дъщеря“. Гьоте създаде такива драматични произведения, в които собствено диша един скулптор, един ваятел, и като драматични произведения, те далеч не са пронизани с интензивния вътрешен живот на Шекспировите драми; в известен смисъл, те са застинали в определени пластични форми. Накратко Гьоте може да блесне като един особен гений, именно защото той не успя да дойде на света по един правилен начин. Той дойде на света като художник, но не можа да стане истински художник. Тогава той отново се насочи към поетичното творчество и в това полу-художническо поетично творчество, изобрази наистина всичко, което пожела. Гьоте не можа да се издигне до една драматична поезия; той беше предразположен към нея, но никога не можа да стане истински драматичен поет; той застина в една друга степен и тя намери израз в неговото пластично чувство. Ние бихме могли да кажем, и то е наистина нещо, което характеризира Гьоте, ако правилно разбираме нещата: Гьоте е един човек, който не беше роден както трябва на Земята.

Той създаде учението за цветовете*14, и въпреки това не беше физик в истинския смисъл на думата; занимаваше се с естествени науки, но не се издигна до професионализъм. Накратко, в нито една област на света, той не се прояви изцяло и напълно. Да, Гьоте не дойде по един правилен начин на този свят.

За да продължим нататък, ще изтъкнем например неговите отношения с жените. Обикновено тези отношения се развиваха само до определена степен и никога до онази точка, която е естествена за правилно поставения в земните условия здрав човек. Потвърждения за тези неща можем да открием навсякъде, стига да не се появят задръжките на обичайното педантично-филистерско мислене, което естествено ще възрази на всичко, което току-що чухте. Разбира се, контратезата на моето твърдение, че Гьоте не е правилно и на пълно роден на този свят, е лесна за формулиране: Да, той е роден еди-кога си във Франкфурт, това е отбелязано във всички негови биографии. Обаче аз обръщам вниманието Ви върху факта, че сега възниква една малка трудност и че нещата далеч не са така ясни. Гьоте е дошъл направо полумъртъв на света, с тежка цианоза на тялото, с едно почти черно бебешко тяло. Дори и само в тази малка подробност, ние виждаме не едно стремително нахлуване в света, а един вид полумъртво пролазване в земния свят.

И ако проследим по-нататък неговия живот, в странното му обикаляне около Ваймар, в неговата недостъпност, в особеностите на боледуването му и т.н., ние навсякъде имаме основание да кажем: да, този човек не е навлязъл напълно в света. И това произлиза от факта, че той е взел със себе си твърде много от това, което в среднощния час на Битието се развива като растително съзнание. Оттук и неговото увлечение към метаморфозата на растението, великата му идея за първообразите на растителния свят.

Естествено, аз си давам сметка, че има нещо гротескно да се говори по такъв начин за Гьоте, да се говори сериозно, че не бил навлязъл напълно в света. Обаче колко много хора говорят с удоволствие за това, че външният свят е една илюзия, една Майя. Но да се разглежда Гьоте по един чисто външен начин, е също една Майя както например това правят г-н Люис*15 или професор Билшовски и още много други! Да, той съвсем не е такъв, Гьоте е съвсем друг. В него има нещо от онова изначално състояние, което изпълва човешкия път в апогея му между смъртта и новото раждане.

След това ние идваме до третия период на развитието, който подготвя вече самата инкарнация, новия земен живот. Както и сами лесно може да си представите, сега човекът развива едно много по-активно съзнание (рис.23, червено), и външното се проявява в това, което се развива като земно животинско царство. И сега няма да бъде съвсем правилно, ако ние кажем: Щом наблюдаваме външно животинския свят, за нас той означава просто външната страна; към същността на нещата ще се издигнем, само ако се отправим към онези мисли или към онова съдържание на съзнанието, което човек има, намирайки се в третата част на своя жизнен път след смъртта. Да, ние трябва да се изразим по друг начин и той приблизително ще звучи така: Щом наблюдаваме, щом съзерцаваме животинския свят, тогава той ни предава така да се каже нещо от своята вътрешна същност. И така: Минералното и растителното царство ни откриват външната страна; вътрешната страна ни се предлага от онова състояние на съзнанието, което имат хората, намиращи се пред прага на своя нов земен живот. Обаче когато разглеждаме животинското царство, ние трябва да до бавим: Да, то ни предлага вътрешната страна, но външната страна, това са „груповите души“ на животните, които са разположени в надсетивните сфери. И сега, при животинското царство, това което се излъчва от човека, от човешкото съзнание, ние не можем да го открием в самото животно и трябва да допълним: човешките мисли пулсират именно в това, което е животинската „групова душа“, в това, което е целокупност на животинския групово-душевен свят. В този отрязък от време, човекът изживява всички фини и сложни конфигурации на животинския групово-душевен свят. Този свят на груповите животински души, сега става свят на човека. И от това, което човекът съзерцава в този свят на груповите животински души, от това, което съзнанието му черпи от там, той конструира своите собствени органи. Така да се каже, той всмуква и изтегля това, което вижда там в просторите на Всемира, за да го концентрира в активните съзерцания на своето собствено същество. От сбора на животинските групови души, човекът формира своето собствено, изградено от вътрешни органи тяло (рис.20). Така човекът изгражда основните форми на своя мозък естествено като сили, а не просто като консолидация на материята първоначално като сили: мозък, бели дробове, сърце, кръвоносни съдове и т.н. Да, човек изгражда отделните органи в пълна зависимост от света на груповите животински души. Така че в първата част на своя жизнен път след смъртта, човек гради предимно външния свят, но колкото се приближава до новото си раждане, толкова повече той е зает с формирането и изграждането на отделните си телесни органи, черпейки съдържание от света на груповите животински души.

И накрая, човек влиза в последния стадий от своето странствуване между смъртта и новото раждане, навлиза както вчера споменах в сферата на планетарните сили. След като беше преминал през въздействията на системата от животинските групови души, сега човек става зависим от тази феноменология на външния свят, която пулсира в планетарните движения и констелации. Чрез това обаче се подготвя човешкото етерно тяло. Присъщо на човека е да напредва от една земна инкарнация в друга. Но земното физическо тяло не може да съществува без етерното тяло. Етерното тяло трябва да се подготви. И сега в това етерно тяло, зрима и осезаема става онази мисловна тъкан, за която аз вече говорих; тя се разполага в пространството между

етерното и физическото тяло. От този момент нататък, така да се каже, човек вплита в своята система от органи това, което е извлякъл предимно от чувствата, така че чувствата са вече проникнати от мисли. След това човекът се обгражда отвсякъде и с познатата Ви мисловна тъкан. Тази мисловна тъкан е последица от опитностите на човека, които той е имал в планетарния свят по пътя си към новото раждане. По този начин обаче човек съзрява и може да навлезе в земния свят с онези обвивки, които сега ще му се предоставят от наследствените процеси, разиграващи се във веригата на поколенията (рис. 21).     

Но какво представлява този човек, който се спуска от планетарния свят? Непосредствено след смъртта, чрез мисловното, чрез приетото от него минерално-мисловно естество, той е като отлят в минералния външен свят. Но по този начин постоянно напират и волевите импулси, и чувствата. Всичко това го пронизва със съдържанието на растителното съзнание. Най-напред човекът стига до там, че работи в растителното царство на външния видим

свят, после започва да се свива и концентрира в себе си, и чрез животинското съзнание изгражда своите органи, като в известен смисъл ги обгръща с онази обвивка, която е изтъкана от мисловните елементи. Така стоят нещата с човешкото същество, което иска да слезе долу във физическото битие.

Но как става включването му в това физическо битие? Виждате ли, аз и преди, а и вчера напомних, че хората очакват от днешната наука например следното: Все някога тя ще установи, че клетките имат твърде сложна химическа структура, така че тази сложна химическа структура би обяснила всичко, което се извършва в клетките. Но тази мисъл е съвършено неправилна. Нещата са устроени така (рис.22, бяло), че химическите връзки в живата клетка не са по-здрави от тези в неживата материя. Напротив: Химическите връзки стават най-хаотични тъкмо в оплодената зародишна клетка. Отнесена, към материалния свят, оплодената зародишна клетка е направо хаос, хаос който излъчва неизчерпаема и стопяваща сила. Но в този деструктивен хаос се излива това, което в антропософски смисъл аз Ви описах като себеизграждащият се човек (виолетово). И физическото тяло се образува не чрез самия зародиш, а с помощта на процеси, които се извършват в майчиното тяло между ембриона и неговото обкръжение. Така че практически това, което слиза от духовния свят, ще бъде вложено в една празнина и ще бъде пронизано от минералната субстанция. Вие разбирате, че този процес, както Ви го описвам тук, е един разбираем и, така да се каже, един прозрачен процес. Що се отнася до животинското съзнание, ние не можем да видим неговите обратни въздействия, и трябва да кажем, че то действува нагоре в посока на груповите животински души (рис.23, червената стрелка). А после, щом човек навлезе в планетарните сфери, той започва да изгражда своите органи първоначално само като силови съотношения в онази празнина, за която току-що споменах.

И сега, когато началото и краят на жизнения път между смъртта и новото раждане, са така нагледно очертани пред Вашия поглед, Вие трябва да си кажете: Тук се явява нещо, което идва в резултат на предишното развитие. В това, което можем да наречем „странствуване“ на човешката душа в душевния свят след смъртта, се вмъква нещо, и то има отношение към Земята, то е нещо, което човек „сваля“ на Земята. Ние знаем, че този следсмъртен жизнен път

трае приблизително една трета от земния път на човека. А неговата полярна противоположност се съдържа в това, което човек изживява преди раждането, в прехода си през планетарната система, И тя му отдава нещо от Небето, което човек ще пренесе на Земята. Точно как то човек отнася нещо за душевния свят, нещо което той имаше в своето астрално тяло постигайки възможност за ретроспективно изживяване на своя земен живот така и сега: човек внася със себе си от Космоса нещо, което прониква в неговото етерно тяло, нещо което има отношение към неговото етерно тяло, как то и това, което нарекох „астрален плод от Земята“, имаше отношение към неговото астрално тяло. Чрез своето етерно тяло човек се свързва с това, което той донася от Космоса; чрез своето астрално тяло той успява да изнесе в Космоса така наречения „астрален плод от Земята“.

И така: От Космоса човек внася на Земята етерния космически плод. Този етерен космически плод продължава да се развива и по-нататък в човешкото етерно тяло. Още с първия миг на своето раждане, човек има в етерното си тяло нещо като една космическа ударна сила, която ще го води напред през целия му земен живот. Идващата от миналото, заслужена и подготвена Карма се свързва точно с тази космическа сила. В тази космическа ударна сила започват да действуват кармическите тенденции.

Напълно е възможно да се говори нагледно и конкретно за Кармата и нейните въздействия върху хората. И след като ние твърдим, че човекът има един живот преди раждането, и че от духовния свят той слиза в земна инкарнация като единно цяло от физическо, етерно, астрално тяло и Аз, можем да добавим и това, че неговата Карма, която той донася от предишния си земен живот, се включва в тази етерна ударна сила, която човек извлича от планетарната система.

И сега Вие бихте могли съвсем нагледно да си представите, как от планетарните сили под формата на етерен космически плод в човека нахлува само това, което е необходимо и целесъобразно. По този начин ние можем да вникнем дълбоко в човека и да разграничим това, което с неговите физично-сетивни действия се отправя към душевно-духовния свят, от онова което духовният свят влага в човека и в неговите действия. Да, ние можем да проникнем в тези неща до най-големи подробности.

С помощта на такова познание, човек може да се изпълни с по-други представи и тогава да си каже: като физическа човешка форма, в това земно битие, аз съм само привидно откъснат от останалия свят. Това съзнание за откъснатост, за изолираност то ме обвзема само тогава, когато моят усет за свръхсетивното се потопи в онези зони, които му предлага физическото земно битие. Обаче по-късно, аз постоянно израствам от моите обвивки нагоре към Космоса, израствам чрез моите възприятия, чрез моите опитности. И аз израствам особено много, когато си изграждам точно такива представи за връзките между човека и света.

Именно с помощта на антропософската Духовна Наука, човек започва да се чувствува една цяло с Вселената. Той чувствува света в себе си и себе си в света. Той усеща как животът на Макрокосмоса пулсира в него самия; той усеща как неговото вътрешно изживяване се излъчва навън из целия Космос. За този човек дишането се превръща в един символ на всеобхватното Битие: Поетият навътре въздушен стълб приема облика на човешкото тяло и става част от вътрешния живот: издишаният навън въздух се разпръсква из целия Космос. Но такива са и съотношенията между духовното и душевното: Целият Космос, така да се каже, бива вдишван, в духовно-душевен смисъл, и се превръща в човек; после това, което е в човека, ще бъде отново издишано, в духовно-душевен смисъл, и ще се разпръсне до периферията на Космоса, за да се върне пак в земните очертания на човека. В този човек ние можем да видим образа на света, а в света безкрайно финото и неуловимо присъствие на човешкото същество. И в следващите две изречения, ние можем да обобщим всеобхватното познание за света и за човека:

О, човеко, ти си умаления и свит образ на света.

О, свят, ти си разлятото в Космоса същество на човека.

И за да намери бъдеще в един възхождащ, а не в един пропадащ свят, човекът трябва да се издигне до такова съзнание, което действително обединява неговото същество с необятните простори на Космоса.

Позволете ми, скъпи мои приятели, утре да продължим нататък.