ШЕСТА  ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 7. Октомври 1921

Ние видяхме как са изградени душевните заложби на човека в пространствата между физическото, етерното, астралното тяло и Азът, и как духовните му заложби го издигат над тази земна феноменология между раждането и смъртта, за да го пренесат нагоре в необозримия духовен Космос. Би могло да се каже, че до колкото човек е духовно същество, той е свързан с целия духовен Космос. И ето защо, това което се разиграва в човека като духовни събития, може да се разглежда единствено в свръзка с този духовен Космос. Душевният свят е, така да се каже, интимния вътрешен живот на човека. Този живот разгръща троичния си облик, така че мислите са разположени между физическото и етерното тяло, чувствата между етерното и астралното тяло, и волята между астралното тяло и Азът. По този начин, при изучаването на душевния свят, ние оставаме вътре в човека. Обаче щом пристъпим към реалните духовни събития, ние трябва да излезем вън от човека, вън от неговото затворено, капсулирано същество, така както то е поставено в живота между раждането и смъртта.

Ние знаем преди осем дни също говорихме за това от определен духовен аспект че когато навлизаме в духовния свят, попадаме всред висшите Същества, които са разположени над човека по сходен начин, както под него са подредени животинското, растителното и минералното царство. Изкачвайки се нагоре, ние стигаме имената тук не са важни до Ангелой, Ангелските Същества; Архангелои, Архангелските Същества; и Архаи, Първичните Същества, Духовете на Времето. Ние вече охарактеризирахме от различни гледни точки тези Същества, които в известен смисъл образуват духовните сфери над човешкото същество. Съществата, които определяме като Ангелои или Ангели, са тези, които имат най-силна свързаност с отделния, индивидуалния човек. И всъщност отделният човек развива определено отношение към тази непосредствено разположена над него първа Йерархия това може и да е не съвсем точно изразено, но е популярно и е така: Човек развива определено отношение към тези Ангелски Същества.

Съществата, които образуват втората Йерархия над него, това са Архангелои. За тях можем да кажем, че първоначално техните функции се изчерпват в това, което действува като Народностен Дух, като „Дух на народа“, обхващайки етнически принадлежащи си човешки групи, макар и тук да са възможни, разбира се, всякакви степени и преходи.

И когато накрая, се издигнем до Архаите, в тяхно лице ние имаме вече направляващите Същества, които действуват над отделните народи и подготвят смяната на епохите. Естествено, това не е единствената функция на тези Същества, но засега по този начин си изграждаме най-добрата представа за тях.

Архаи, Духове на Времето

Архангелои, Архангелски Същества Ангелои,

Ангелски Същества

Ние обхващаме физическия земен живот на човека и се запитваме: Какви са неговите връзки с животинската организация, с растителната организация, с минералната организация? аналогично стоят нещата и ако трябва да обхванем човека като духовно същество, т.е. тогава трябва да се запитаме: Какви са връзките му с тези висши Йерархии?

Към отговор на този въпрос ние трябва да подходим по следния начин. Нека още веднъж да си представим как човекът минава през Портата на смъртта. Вие знаете, че ние живеем в една епоха от Земното развитие, в която нашето обикновено съзнание е подчинено на такива закономерности, които лежат в основите на минералното царство. От раждането до смъртта, човекът се чувствува някак си близък с минералното царство, той има усещането, че с достъпните нему понятия и идеи, винаги ще може да разбере това минерално царство.

В растителното царство обаче, нещата не стоят така. Вие добре знаете, че това, което науката постига в обяснението си за растителния свят, се свежда най-много до идеята за комплицирания състав на живите растителни клетки. Но този път е съвършено погрешен, защото структурата на растението и изобщо на живата клетка се определя не от някакъв особен или комплициран състав, а от нахлуването на химическата структура в хаотичното, в един изцяло хаотичен свят. Обаче със своите заимствувани от минералното царство понятия, човекът не може да проникне в този свят. А още по-малко би могъл да проникне той със своите ако мога така да се изразя минерални понятия, в животинското царство, или пък направо казано в себепознанието. Но всичко това може да се постигне в духовно-научното изследване. На човека обаче засега е присъщо едно минерално съзнание, едно съзнание твърде близко, свойствено и подобаващо на минералния свят.

Това съзнание обаче, което пулсира в живота между раждането и смъртта, човекът го пренася отвъд смъртта. С всичко, което човек извлича от това съзнание прекрачвайки през Портата на смъртта той живее в духовния свят; с него той преброжда духовния.свят до новото раждане.

Обаче сега в този вид съзнание нахлува нещо друго! Това, което се вмъква в минералното съзнание макар и да не му принадлежи това което го обагря, е моралното съзнание; то идва от онези процеси на съзнанието, които се присъединяват към нашите волеви импулси, към нашите действия. И всичко което ние усещаме като задоволство или упрек, като ужилване от съвестта и т.н. всичко това обагря, така да се каже, нашето минерално съзнание, и то е нещо, което човек взема със себе си през Портата на смъртта. Или с други думи: човек минава през Портата на смъртта с едно минерално съзнание, което е оцветено с моралните изживявания; а с последиците от тях, той продължава да живее по-нататък в духовния свят.

Нещата са устроени така, че с помощта на минералното съзнание, човекът разбира не само тукашния минерален свят, а с това минерално съзнание той изгражда отношение към Съществата от Йерархията на Ангелои, т.е. към това Същество от духовните Йерархии, което е най-близо над неговото индивидуално развитие. И когато човек е преминал вече през Портата на смъртта, нещата се свеждат до това, в каква степен той може, така да се каже, да поддържа връзки с това Ангелско Същество. И човек успява да запази тези връзки, единствено в съответствие с моралната страна на своето минерално съзнание. Защото след смъртта, самото минерално съзнание се устремява центробежно към необятния Космос; то се стреми да стане космическо, да се нагоди към Всемира; то се стреми да се извиси над индивидуално-човешкото.

Тук можем още да добавим, че в живота между раждането и смъртта, човек се доближава най-плътно до Йерархията на Ангелои тогава, щом живее по такъв начин, че в него да се пораждат съновидения, имащи нещо твърде общо с неговата собствена същност, и които от една страна го отхвърлят, а от друга страна го утвърждават като минерално-мисловно същество. Човекът не би успял да намери своето несъзнавано отношение към Йерархията на Ангелои, ако минералното му съзнание не би било оцветено от тези състояния, които той в известен смисъл проспива, но които все пак се открояват над спането, за да се изявят в образния свят на съня. Въпреки че със своите контури, човешкият сън не се придържа към външната сетивна действителност, той е изтъкан от същата материя, от която е изтъкан и мисловния свят на човека между раждането и смъртта. Минавайки през Портата на смъртта, човек пренася със себе си това, което той е развил в своето минерално съзнание, това което е изградил в себе си като отношение към своя Ангел.

Но сега, в нашата съвременна епоха, човекът и особено така наречения образован, просветен човек твърде слабо пронизва това, което той има като минерално съзнание, със своите морални опитности. Напротив, той се стреми да държи минералното съзнание възможно най-далеч от моралното чувство. И той би искал да основе в себе си поне тези два свята: От една страна той би желал да разглежда всичко онова, което е включено в минералното царство, доколкото то прониква също и в растителния, животински и човешки свят; а от друга страна, съвсем отделно, той би желал да разглежда моралния свят, който блика вътре в него. Духът на днешната епоха не позволява, на мисленето да проникне със своите морални импулси в природния свят. Една дълбока пропаст зейва между моралното и минералното. И човекът трудно намира моста, за да пренесе моралния импулс в минералния свят. Аз често съм обръщал внимание върху това, как човекът си представя Земното развитие по един чисто минерален начин от обясненията на Кант-Лапласовата теория до минералните хипотези и открития на съвремието, и как той навсякъде се стреми да премахне това, което е морално чувство. Но така се стига до там, че човек развива извънредно слаба връзка с Йерархията на Ангелои, дотам, че в днешната епоха казано популярно той далеч не се свързва интимно със своя Ангел.

И ако минералното съзнание би съществувало напълно откъснато от моралните влияния, тогава човекът би се изложил на тази опасност, че в така наречения от мен „среднощен час на Битието“, той напълно би изгубил необходимата връзка със своя Ангел. Аз казах: човекът би се изложил на тази опасност. Днес все още малко хора са застрашени от тази опасност; обаче ако в Земното човечество не настъпи една духовна съсредоточеност, която да обхване човешкото мислене, човешките чувства и човешката воля, тогава тази висяща опасност ще се стовари над Земята и неизброими човешки същества, достигайки по пътя си от смъртта към новото раждане до среднощния час на Битието, ще се окажат внезапно и безвъзвратно откъснати от своя Ангел. Наистина, Ангелската Йерархия би поддържала все пак определени отношения, но те биха били едностранни отношения, в потока от нея към човека. Между смъртта и новото раждане, човекът не би могъл да им отговори по един подобаващ начин. И ние трябва с пределна яснота да разберем, че устремената към краен материализъм нова култура има за духовния свят на човека това значение, че той влошава отношението си към своя Ангел, и че това отношение става все по-нездраво и все по-болно. А точно с помощта на своя Ангел, заставайки в среднощния час на Битието, човекът трябва да установи връзката си с Архангелската Йерархия. И ако тази връзка доколкото човек пребивава в духовния свят не трябва да остане едно странна активност на Ангела спрямо човечеството, а да включи в себе си и достойния отговор на човека, тогава той е длъжен да възприеме, да възобнови едно духовно съдържание, а това ще рече, че е длъжен религиозно да осмисли своите морални импулси.

Човекът на днешното време е изправен пред тази опасност, че ако продължава досегашното си развитие, той ще съхрани една слаба и нищожна връзка със своя Ангел, а поради това няма да може да изгради и никаква връзка с Архангела. Обаче Архангелът ръководи именно неговото връщане към ново раждане и към нов физически живот. Архангелът изгражда онези сили, които ще върнат човека към инкарнация в определена етническа група, към инкарнация в определен народ.

Ако хората живеят в една вътрешна бездуховност а така е от много столетия насам тогава Архангелът развива едностранчиво и бедно отношение към човека, така че човек да израства в даден народ без да внася своята душевна същност; израства в даден народ само външно и привидно, поставен е като нещо чуждо в Народностния Дух, попаднал е там само по силата на мировия ред, движен от Архангела. Нашата днешна епоха се характеризира именно с едно крайно едностранчиво култивиране на този или онзи Народностен Дух. А това произлиза от там, че душите които напоследък слизат в своята земна инкарнация, развиват едно бедно и нездраво отношение към своя Ангел, следователно не изграждат и никаква връзка с Архангела, така че те израстват само външно и механично в един народ; вместо Народностният Дух, в тях проникват бездушевни импулси, и ето как в един народ се стичат хора, тласкани натам единствено от външни импулси, от механичната общност на езика, от такива импулси, които бързо се израждат в пристрастие и шовинизъм. Обаче този човек, който се изправи здраво и душевно в своя народ, в своя Народностен Дух а днес тези хора са малцина той няма да се отклони в шовинизъм или в тясно-ограничен национализъм; той неизбежно ще развие плодотворните народностни качества в своя индивидуална сила. Само че този човек няма да парадира по един суетен начин със своя народ. Той ще освободи най-добрите си въздействия, ще ги влее в своите човешки откровения, и то не по един показен или пък враждебен спрямо другите начин.

А днес нещата са такива, че основният тон в политиката се дава от отношения, които се градят на „народностния дух“, но които създават всевъзможни спънки в човешкото развитие; и всичко се основава на това, което току-що загатнах. И когато в среднощния час на Битието настъпи мигът на свързването с Архангела, и когато това свързване се окаже лишено от истинското душевно участие на човека а това става щом през Портата на смъртта не се пренася никаква религиозност, или пък ако тя е само привидна именно тогава Архангелът започва да действува само върху това, което вегетира в Космоса и което ще се вмъкне после като растежна сила в човека. В резултат на това, човешкият организъм ще бъде проникнат от несъзнавани, растежни сили, от нещо, което механично ще се намеси в дихателните му процеси, ще се модифицира в говорните процеси, така че и говорът ще навлезе в човека по един външен, растителен начин; ето, така ще изглежда човекът, ако Архангелът еднолично и сам управлява живота му преди новото раждане. И тогава се получава така, че след своето раждане и в своето детско развитие, човек малко или много израства в своя говор, в своя език, по един съвършено външен и формален начин. Ако чрез Ангела човек би изградил интимно и душевно отношение към своя Архангел, тогава би се получило едно коренно различно, едно душевно и органично израстване в сферите на езика, така че човек би доловил геният на езика, а не просто това, което е външно и механично в езика.

Обаче ние днес виждаме в каква силна степен хората са формирани от механичната същност на своите матерни, родови езици; те не само че не влагат езиковите особености като един основен, определящ тон в своето същество, но започват да изглеждат и като копия, като отпечатъци на езика; при което ясно можем да видим как самият лицев израз на човека се превръща в един отпечатък на езика. И това, което днес срещаме като застинали народностни характери, като своеобразни и характерни физиономии то е последица от едно външно, едностранно приближаване на Архангелои до човека.

Това, което се разиграва външно в човечеството -доколкото то пребивава в духовния свят намира своето обяснение единствено от гледището на антропософската Духовна Наука, и всякакви днешни антропологии и тям подобни са просто една игра с терминологията. Всъщност това, което днес антрополози и други хора пишат за конфигурацията на човека върху Земята, за диференцирането на човечеството и т.н. то изобщо не предлага ориентиращи и насочващи гледни точки, защото това, което се изработва като понятие, се групира после по съвсем външни признаци. Това, което днес трябва да се направи, е да се прегрупират не понятията, а цялото. Истинският смисъл на нещата нахлува в тях, само ако те се разглеждат духовно. Ето защо ние не трябва да отстъпваме в страх пред необходимостта да се издигнем до една среща с реални и конкретни духовни Същества.

Очевидно е, че бедите на днешната епоха могат да се изцелят само с духовно вдълбочаване, само с една духовна съсредоточеност. Бедите на днешната епоха доколкото ги забелязваме във видимия свят се дължат на това, че отношението на човека към неговия Ангел, а оттам и връзките му с Архангела, са станали съвсем бедни и неустойчиви, така че тези Йерархии могат да действуват върху човека само външно.

И когато после, между смъртта и новото раждане, човек напредне още повече в своето развитие, което подир среднощния час на Битието отново го сваля в земен физически живот, тогава той навлиза в сферата на Архаи. В настоящето космическо развитие, тези Архаи имат задачата да върнат човешкото същество в неговите земни очертания.

Нещата стоят така: щом човекът премине през Портата на смъртта, той продължава да живее, и първоначално изживява последиците от своето морално оцветено минерално съзнание, в резултат на което така да се каже се издига и разширява над света. После, в среднощния час на Битието, той отново започва да се свива. И сега той ще бъде въведен не другаде, а в закономерностите на растителния свят, който неусетно ще се включи в него. И колкото повече се доближава до земния живот, толкова повече той се свива, за да се роди отново като едно обвито в своята кожа човешко същество.

Това което се извършва с човека, когато той навлезе в сферата на Архаи, то преобразува и, ако мога така да се изразя, сгъстява растителната същност до животинска същност. Докато минава през среднощния час на Битието; човек има в себе си първо силите разбира се не органите, а именно силите които .обуславят неговото дишане, неговото диференцирано дишане. После тези сили се концентрират в определени силови органи и това става след изтичането на среднощния час на Битието, това се извършва в сферата на Архаи. С други думи, човек става все повече и повече човек. Обаче нещата напредват така, че космическото въздействие от Архаите към човека, организира човека по такъв начин, щото спрямо своите органи, той се устремява към животинския модел. Когато разглеждаме човека в неговите връзки с Космоса, ние установяваме, че след като премине среднощния час на Битието и поеме към един нов земен живот, той е подчинен вече на космически закони, така както тук на Земята е подчинен на земни закони. И сега можем да кажем следното: За своя нов земен живот, човекът се предопределя от необятните простори на Вселената, след което той започва все повече да се свива. Ето така може да се представи разгръщането на човека чрез неговото минерално съзнание в просторите на Вселената до така наречения от мен среднощен час на Битието (рис. 17, стрелките). И щом този среднощен час на Битието настъпи (синьо), тогава в човека се вливат онези сили, които после започват да работят в него като растителни сили. След този среднощен час на Битието, човек отново се връща, така да се каже, в оковите на своя земен живот (стрелките навътре). Изобщо този среднощен час на Битието е един отрязък от време с огромна важност за развитието на човека.

Когато след смъртта си човек пренася своя живот в Космоса, той все повече и повече става едно цяло с него. Той престава да се различава съществено от него. Сега аз бих искал да се изразя подчертано образно и картинно естествено там навън не би могло да се говори за физически органи, но по този начин съм сигурен, че Вие ще ме разберете по-добре там човек научава, така да се каже, как окото и светлината израстват заедно и съвместно; и той престава да разграничава повече светлина и око, звук и ухо. Разширявайки се в космическите простори, човек израства редом със Вселената.

И когато той прекосява това, което е среднощния час на Битието, започвайки концентрично и бавно да се свива, за да стане отново едно физически-ограничено същество, тогава в него просветва обективната представа: това сега е не вече света, това е човека. И в човека все по-силно и по-силно нараства едно съзнание, което достига своя връх, щом той отново пристъпи във физическия земен живот. Обаче както тук на Земята, съдържание на нашето съзнание представляват минералите, животните, растенията, реките, облаците, звездите, Слънцето, Луната, така и тогава, по време на завръщането към Земята, основни представи на съзнанието стават тези, които се отнасят до същността на човека.

И наистина е така: Когато от една страна вземем твърде комплицирания свят, който тук лежи извън нашата кожа, с всичко което той съдържа, и от друга страна онзи духовно-душевен свят, който лежи вътре в нашата кожа, виждаме че той е не по-малко комплициран, и се различава само по големината, обаче тук нещата не се свеждат до големината. Светът който лежи извън нашата кожа, това е нашия свят, докато ние живеем между раждането и смъртта; това което е вътре, него ние само отхвърляме от всичко, което всъщност човекът не е по време на земния си живот, нещо което отхвърляме наред с трупа. Обаче по времето от среднощния час на Битието до следващото земно раждане, човешкият свят се проектира в напредващата си организация по отношение на своите тяло, душа и дух (рис. 18, синьо). Така в известна степен, човекът все още е самия свят. По пътя си към среднощния час на Битието, като последица от нашето минерално съзнание, ние все повече изгубваме света, при което обаче все по-силно се вживяваме в него, сякаш той е нашето Себе, нашето всеобхватно Себе, така че накрая не правим вече разлика между нашето Себе и света. И в хода на обратното ни завръщане към Земята, нашият свят се превръща в човек. Ние обхождаме с поглед не звездите, а структурата и организацията на човека; взираме се не в това, за което иначе казваме, че е пръснато между звездите и Земята, взираме се не в Космоса, а в дълбоката същност на човешката организация, докато тя извайва себе си от елементите на Духа и душата. Ние се взираме в човека. И това, което съглеждаме там, то ни повежда към очертаващия се нов земен живот. Ето в този извайващ себе си човек в него се взираме ние.

По времето на среднощния час на Битието, в известен смисъл ние живеем в сферата на човека, който изгражда себе си според идеите и законите на растителния свят. Но щом навлезем в областта на Архаите, ние вече живеем в това, което формира човешките органи според силите на животинския свят. Аз казах: Точно както между раждането и смъртта ние сме зависими от това, което действува върху нас от Земята, така и когато сме навън в Космоса разбира се, не само в пространствен смисъл ние сме зависими от това, което действува върху нас не от Земята, а от Космоса, от Вселената. И точно в мига, когато минаваме през Архаите, ние можем да обхванем тези закони, които действуват космически в нас, които действуват в нас от името на Космоса и както тук, в земния свят изследваме земните закони според законите на днешната физика, химия и т.н. така и там, горе, ние можем да изразим космическите закони, според начина по който се отнасяме към съзвездията на Овена, Телеца, Близнаците, Рака, Лъва, Дева, Везни и т.н.

И когато определяме позициите на това, което е Слънцето, спрямо тези звезди, а изобщо и позициите му спрямо неподвижните звезди, тогава в констелациите на Слънцето към тези неподвижни звезди, ние имаме нещо, което властвува в сферата на Архаите. Волята, която властвува там и която пронизва тези закони, е волята на Архаите.

И ако там навън бихме търсили природните закони според начина, по който търсим съответствуващите им природни закони тук по време на земния живот, тогава би трябвало да спрем и разгледаме точно тези звездни констелации. Наистина, ние прекарваме твърде дълго време в сферите, където сме зависими от звездните констелации обаче не и повече, отколкото тук на Земята сме зависими от природните закони; тук, където нашата воля действува като нещо много по-висше от тези природни закони. Ето защо не можем да си позволим да говорим за Космоса в смисъла на определена космическа закономерност, инспирирана от принуждаващите сили на една механична необходимост. Обаче това, което откриваме в звездните констелации, то е, така да се каже,

изразът, символът на тези закони, които там действуват върху нас, и както по-рано, когато бяхме в сферата на Архангелои, върху нас действуваха законите на растителния свят, така и сега върху нас действуват законите на животинското царство.

Ако разглеждаме тези неща с помощта на Духовната Наука, ние ще стигнем до забележителния факт, че още древните хора са имали познание за тях, познание което е произтичало от сънищно-подобните съзерцания на Вселената, впоследствие угаснали напълно. И би могло да се каже, че тези древни хора – с една атавистична гениалност назоваха този символен, образен кръг, който за тях представляваше небето на не подвижните звезди, с единствено точното име: животински кръг. Сега аз установявам и поддържам не друго, а че нашата нова Духовна Наука, която отново ни разкрива тези неща, черпи своите познания от съвсем други източници. Би било едно потресаващо изживяване, ако някому от древните учители, завещали за нас инстинктивната си мъдрост за животинския кръг, сега отново се предостави възможността независимо от всичко което той е съхранил да свърже цялото си познание с констелациите на Слънцето спрямо животинския кръг, т.е. спрямо небето на неподвижните звезди. Но именно това обединява така здраво новата Духовна Наука с мъдростта на древните. И между нас, които искаме да работим за Антропософията, и този далечен период, белязан с мъдростта на древните, ние имаме нещо, което е необходимо за извоюването на човешката свобода, макар и в основата си, то да представлява една епоха на зловещ мрак.

И така, ние навлизаме в сферата на Архаи и там към нас се присъединява това, което е нашата животинска природа. Но какво представлява тя? Нашата животинска природа е това, което първоначално формира нашите органи, и те според своя брой са нещо твърде сходно с органите на висшите животни. Обаче преди още да сме стигнали до новото земно раждане, сферата на животинския кръг трябва да ни освободи, за да се включим в сферата на планетите Сатурн, Юпитер и т.н. Докато сме включени в сферата на планетите, докато, така да се каже, се спускаме към Земята и наближаваме мига, в който отново ще добием човешки очертания, това което сме приели в себе си като животинска природа от Космоса, заема определена посока. Преди да се потопим в планетарната система, т.е. в силите на планетарната система, ние например не притежаваме посоката на изправения гръбначен стълб, според която главата е разположена в посока горе. По-скоро притежаваме това, което управлява животното в смисъла на неговите насочващи сили. Всичко което конструира например ръката като орган на нашата душевност, а не като я прави просто орган захващане, или орган за ходене, а я превръща именно в орган за свободно проявление на душевните импулси, всичко това ние дължим на планетарните въздействия. А всичко, което ни помага да бъдем човеци, дори и в най-долните степени на животинската организация, него ние дължим на констелацията на Луната спрямо останалите планети.

По обратния си път към Земята, ние ставаме човеци именно чрез планетарната система. Аз вече казах: Човекът, самият извайващ себе си човек ето светът, който живее в нашето съзнание при това завръщане след среднощния час на Битието; и още в този момент е налице всичко, което после ще пулсира в човека като животински сили. Но сега ние изживяваме това като една гибел, като един вид бавен, смразяващ процес. Обаче навлизайки в планетарната сфера, всичко се смекчава, разхлабва, и самият облик на космическия свят т.е. на човешкия свят, на света вложен вътре в земния човек вече дава само този, който успее да се изтръгне от животинското, който надрастне животинското. Да, ето кое ни изпълва сега и става съдържа ние на нашето съзнание. Ние носим в себе си това, което Космосът ни дава като една система от сили.

Ето по какъв начин ние се спускаме от духовно-душевните светове, където се намирахме в пряка връзка с Ангелои, Архангелои, Архаи. От там идваме и се приближаваме все повече и повече към земното раждане. Ако обаче в смисъла на току-що описаното не сме изградили интимна близост с нашия Ангел, тогава неизбежно ще срещнем трудности, когато навлизаме в планетарната сфера, защото още в света на Архаите, ние не сме стигнали до никаква духовно-душевна връзка с тях. Затова и ще бъдем включени в даден народ по един външен, механичен начин. Архангелът или Архангелите стават причина, за да се родим в един определен народ. Но в случая нашето особено място в този народ ще се определя всъщност от Архаите. Ние израстваме неодушевени и бездуховни, израстваме в нашия обкръжаващ свят формално, външно и механично.

Й основната характеристика на днешната епоха е тази, че човекът вече няма онази интимна вътрешна свързаност със своя обкръжаващ свят, каквото притежаваше в древността, когато растеше душевно слят със своето непосредствено обкръжение. Този начин на растеж е съхранен и днес макар и в карикатурна форма когато например правим така, че децата да израстват в нещо като особени затвори, след като преди това са били в най-близки и нежни връзки със своите семейства. В предишните епохи, тези отношения бяха нещо душевно. А днес човекът е така поставен в своето обкръжение, че се чувствува там съвършено чужд, чужда му е и неговата собствена Карма.

И когато чрез своето собствено възпитание, чрез своя живот и съдба, човек се извиси душевно и духовно, и стигне до един истински духовен светоглед, тогава в живота между смъртта и новото раждане, той ще пренесе не това, което смущава връзката му с неговия Ангел, не това, чрез което Архангелът го изпраща така трагично лишен от душевност в един определен народ и не това, което кара Архаите да го включат съвсем механично в дадена епоха: Тогава още в своята животинска организация, човек ще може да проумее това, за което после ще може да си каже: Има дълбок смисъл, че съм роден на това място, че точно тук се пробуди моето съзнание, че тук протече възпитанието ми, че точно тук ще се разгърне моето дело. Впрочем така и трябва да се реформира възпитанието, за да може човек отново да усети: от източниците и мястото на своето възпитание, той взема нещо, което после определя мисията му на този свят. И ако то се осъществи, след своята смърт човек среща не механичната и външна мощ на Архаите, а духовно изживява техните насочващи, формиращи сили, и в своя нов живот този човек ще бъде поставен по един съвършено различен начин.

Впрочем, как стоят нещата, когато човек идва в своя нов земен живот? Неговото съзнание е ангажирано най-вече със следното: По какъв начин ще моделира той себе си от своята вътрешна същност. Той е изпълнен от един действен свят, а не просто от един мисловен свят. Постепенно от среднощния час на Битието насам, този свят приема тенденцията на волята към човеко-изграждане, и човекът се потопява в това, което ще го пресрещне като наследствена линия в поколенията, като субстанция от предците. Той се потопява все по-навътре и накрая се вмъква във физическата обвивка. Той навлиза изцяло във физическия свят. И наистина, ако разглеждаме човека духовно, във физически-материалния зародиш на неговото земно битие, ние откриваме и съдържанието на неговата душевност.

Естествено, в цялата област, която човек преброжда между смъртта и новото раждане, той влиза в близки отношения с Архангелои, Ангелои, Архаи, обаче меродавно и решаващо за изграждането на тези отношения е онова, което човек пренася през Портата на смъртта. Ако успее да проникне своето минерално съзна ние с издълбоко бликащата в него духовност, тогава той ще се приближи интимно до своя Ангел. Обаче благодарение на тази интимна близост с Ангела, човек израства по такъв начин в света на Архангелои, че в известен смисъл може да отвърне на техните сили с дълбок усет и съучастие, за да продължи нататък и се инкарнира в онова индивидуализирано същество, в онзи неповторим човек, какъвто е длъжен да стане, ако иска да се види в един израстващ, а не в един пропадащ свят.

Впрочем този живот между смъртта и новото раждане, може да бъде описан точно, и то от различни гледни точки. В моя лекционен курс, който изнесох през 1914 година във Виена*13, ще установите една гледна точка; днес разглеждам пред Вас същите неща, но от друга гледна точка. Обаче откъм своята духовна страна, човек може да бъде проучван само в единството от тези различни гледни точки. И който не иска да се отправи към духовния свят именно по този начин, той никога няма да обхване духовната същност на човека. Вие помните, че за да обективираме душевния живот на човека, трябваше да пристъпим в пространствата между физическото, етерното, астралното тяло и Азът; така ние трябва за да вникнем в отношенията на човека с духовния свят да излезем извън него, извън човека, и да навлезем в духовния свят. Едва тогава ще открием що за духовност е тази, която пулсира в човека.

Знаете ли, скъпи мои приятели, нашата епоха говори за Духа само в общи линии, но тя прави това най-вече от леност и за свое удобство. Ние сме длъжни да достигнем до това състояние, че да говорим за Духа така конкретно, както говорим и за детайлите в природния свят. И чак тогава ще възникне едно истинско познание за човека, чак тогава ще се изпълни онзи древен призив, издигнат още в Гърция: „Познай себе си!“

Себепознанието и познанието на света са едно цяло. В живота между раждането и смъртта, нашият свят обхваща звездите и Слънцето, и Луната, и планетите, и планините, и долините, и реките, и растенията, и животните, и минералите, и всичко което живее вътре в нашите човешки очертания това сме ние. В живота между смъртта и новото раждане, нашият свят това е онази духовност, скрита зад Слънцето и Луната, зад звездите, зад планините и реките; и сега нашият свят обхваща вече не друго, а най-съкровената човешка същност. Светът и човекът се редуват и сменят ритмично, така че човек живее и физически, и духовно. За човека тук на Земята, за земния човек, светът е там вън. За човека между смъртта и новото раждане, светът е тук, вътре. При това става дума всъщност за такава смяна на времената, при която човек може да потвърди: да, така е в един най-висш смисъл наистина е така познанието за човека е познание за света и познанието за света е познание за човека.