ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 24 Септември 1921

Както вчера казах, дълбоко вътре в човека съществува един вид „огнище на разрушение“. Когато оставаме в нашето обикновено съзнание, с него достигаме единствено до там, да запазим впечатления от света на спомените. Ние изграждаме нашите опитности с помощта на сетивата, на разума, изобщо чрез определени въздействия върху нашия душевен живот. После от спомените ние можем отново да извлечем „копия“ на това, което сме изживели. В духовния си живот, ние носим „копия“ от сетивните изживявания. Нещата изглеждат така, сякаш в себе си имаме едно огледало, само че то действува различно от обикновеното пространствено огледало. Едно обикновено огледало отразява обратно това, което е пред него. Онова живо огледало, което носим в себе си, също отразява, но по съвсем друг начин. В хода на времето, то връща сетивните впечатления, които сме получили, обратно в съзнанието и така ние имаме спомен за нашите изживявания. Ако строшим едно обикновен огледало, ние поглеждаме зад него. Погледът ни попада в една област, коя то е била затворена за нас именно поради целостта на здравото огледало. Но ако вътрешно се упражняваме по един правилен начин, тогава ще достигнем, както често съм казвал, до нещо като строшаване на вътрешното огледало. Тогава спомените, така да се каже, участвуват за кратко време но под наш контрол и ние проникваме още по-дълбоко в нашата същност. И точно когато се вглеждаме дълбоко в себе си, когато се вглеждаме зад огледалото на спомените, ние съзираме това, което вчера аз описах като един вид огнище на разрушение.

Подобно огнище на разрушение трябва да съществува в нас, защото само в него човешкият Аз може да се утвърди и усили. Това огнище, с други думи, е огнище на укрепването, на утвърждаването на Азът. Вчера казах: щом този подем на Азът, това себелюбие се пренесе навън в социалния живот, именно тогава възниква и злото, злото в социалния живот, злото в отношенията между хората.

Виждате колко комплициран е човешкия живот. Това, което вътре в човека има своите добри основания, това без което не можем да изградим своя Аз, то не трябва да се изнася навън. Лошият, злият човек го из нася навън, добрият човек го задържа в себе си. Изнесе ли се навън, то се превръща в престъпление, превръща се в злото. Остане ли вътре в човека, то се превръща в източник на истинска сила за човешкия Аз. На света не съществува нищо, което да няма своя благословен и висш смисъл. Ние бихме били ограничени и безразсъдни същества, ако не притежавахме това огнище в себе си. Защото в него ние изживяваме неща, които никога не можем да изживеем във външния свят. Там, във външния свят, ние виждаме нещата материално. Всичко, което виждаме там, е материално, и подражавайки днешната наука, ние говорим за съхранение на материята, за неразрушимост на същински – материалното.

Докато в огнището на разрушение, за което вчера говорих, материята бива практически унищожена. Тя бива отхвърлена назад в нищото. И ето че всред това нищо, чрез нас може да възникне доброто: Ако вместо нашите инстинкти и нагони, които служат само за изграждане на егоизма, ние вложим в това огнище на разрушението не друго, а висшите етични идеали. Тогава възниква нещо ново. Тъкмо в това огнище на разрушение, тогава възниква зародиша на бъдещия свят; възниква чрез нашето човешко съучастие. И когато говорим както например в моята книга „Въведение в Тайната Наука“ за това че някога нашата Земя ще бъде подложена на унищожение, за да достигне през различни преходни състояния следващото си Юпитерово въплъщение*7, длъжни сме да допълним: В това Юпитерово въплъщение ще съществува само това, което днес в огнището на разрушение човек формира като ново изваяние от моралните си идеали а несъмнено и от тези импулси, които са антиморални, които активират егоизма и злото. Така че новият Юпитер ще бъде тъкмо последица от борбата между това, което хората успяват да направят на Земята, влагайки моралните си идеи в своя вътрешен хаос, и това което те изваждат навън като неморалност, егоизъм, антиморалност. Ето как ние отправяме взор към една област, където материята е тласната обратно към своето небитие, към нищото.

Но аз споменах и за другата страна на човешкото съществувание, в което сме заобиколени от сетивните явления: те ни обгръщат като един сферичен екран и тогава ние се обръщаме към нашия комбинативен разум, за да намерим всред тези сетивни явления определени закономерности, закони, които наричаме природни закони. Обаче чрез обикновеното съзнание не може да се премине през този сетивен екран. Както с обикновеното съзнание не може да се проникне навътре зад огледалото на спомените, зад огледалото на спомнянето, така с него не може да се излезе и навън през екрана на сетивните впечатления. Но представителите на древната източна мъдрост можеха, в определена степен от развитието на своето съзнание, с едно инстинктивно ясновиждащо съзнание, те можеха това. И тогава те откриваха онзи свят, в който егоизмът първоначално не можеше да се изяви, нито да претендира за главно място в човешкото съзнание. Там егоизмът се смекчаваше, защото тъкмо зад сетивния екран се простира света, в който необходимата за човешката екзистенция Азова сила, все още нямаше никакво място. Така се разви и особения копнеж на Изтока да се живее зад сетивните явления, копнежът по Нирвана, копнежът да се заличи егоизма и себелюбието.

Вчера обърнахме внимание върху голямата противоположност между Изтока и Запада. На времето Изтокът беше изградил всичко онова, което човек копнееше да види зад сетивните явления, беше обучил погледа да се насочва и черпи от един духовен свят, съставен не от атоми и молекули, а от духовни Същества, един свят, който за източния мироглед беше просто идентичен с видимата реалност. Но сега в Изтока и Азия се шири една декадентска степен на този копнеж по над-сетивния свят, докато Западът изгражда егоизма, себелюбието, изгражда всичко, което укрепва и се консолидира вътре в описаното вчера от нас огнище на разрушение. Същевременно с това се загатва и всичко, което днес или в близко бъдеще по необходимост трябва да се промъкне в съзнанието на хората. Защото ако възникналият през средата на 15 век интелектуализъм би останал непроменен, човечеството окончателно би затънало в упадък. Това е така, понеже с помощта на интелектуализма е невъзможно да се навлезе нито зад огледалото на спомнянето, нито зад ек рана на външните сетивни възприятия. Човекът обаче е длъжен отново да стигне до съзнанието за тези светове. Той трябва да постигне съзнание за тези светове и така християнството отново ще се превърне за не го в една истина; защото днес християнството не представлява за него никаква истина. И ние най-добре виждаме това в съвременното изграждане на представата за Христос, ако изобщо може да се говори за такова изграждане. Ако модерният човек в нашата съвременна епоха си служи с интелектуалистичните идеи и понятия, наследени от 15 век, той не може да достигне до една представа за Христос. Сега, в 19 век и в началото на 20 век, той е станал просто неспособен да породи в себе си каквато и да е представа за Христос.

Ето как трябва да се разглеждат тези неща: когато с днешното съзнание човек изследва околния свят, той си изгражда т.н. природни закони с помощта на комбинативния разум. По този начин е възможно вече той да каже: Този свят е пропит от мисли, защото природните закони се поддават на формулиране в мисли, те са всъщност и самите световни мисли. Тогава се стига, а именно когато следваме природните закони логично до степента им, която обяснява дори възникването на човека като физическо същество стига се до там, че хората започват да си казват: Вътре в този свят, който ние обхващаме с нашето обикновено съзнание, от сетивните възприятия до огледалото на спомнянето, вътре в него живее нещо духовно. И човек трябва да е болен, трябва да е патологичен, за да не иска да признае духовния свят. В този свят така както той е даден на обикновеното съзнание ние идваме като физически човек чрез физическо зачатие и физическо раждане. И това, което наблюдаваме в този физически свят, то задължително трябва да се разглежда като нещо не пълно, незавършено, ако в основата му не лежи една всеобща духовна същност. Като току що родено дете, за външния физически поглед, ние сме твърде сродни с едно природно същество. И от това природно биологично същество намиращо се впрочем в спящо състояние се развиват вътрешните духовни способности. Тези вътрешни духовни способности възникват едва в хода на бъдещото развитие. И сега това което възниква в човека като духовни способност: Съвсем наложително е да го проследим далеч преди раждането и зачатието. Обаче тогава стигаме до там, че иначе абстрактните природни закони на външната природа, застават пред нас като нещо живо и духовно. И тогава стигаме, с други думи, до констатацията на това, което може да се нарече Бог Отец.

Забележително е твърдението на средновековната схоластика, че резултатите от познанието на света чрез обикновения човешки разум силно ни доближават до познанието за Бог Отец. Нека отново повторя: този човек, който подхожда към света, както този свят е даден на обикновеното съзнание, който действително се впусне да го разчлени и изследва, и не стигне накрая до природните закони, не обхване в тях това, което наричаме Бог Отец този човек е всъщност болен, този човек е патологичен. Да си атеист, означава да си болен така се изразих аз веднъж тук, в Дорнах.

Обаче с това обикновено съзнание не може да се отиде по-далеч от този Бог Отец. До него може да се стигне с обикновеното съзнание, но по-нататък не може. Показателно е, че Адолф фон Харнак*8 един от забележителните теолози на новото време говореше че всъщност Христос, Синът, не принадлежи към Евангелията, че в тях звучи посланието на Отца и че Христос Исус е само дотолкова намесен в Евангелията, до колкото носи посланието на Отца. Вие съвсем ясно можете да видите, че това модерно мислене, дори и в днешната теология, води с една логична последователност до там, че се признава само Бог Отец, и че самите Евангелия се разглеждат така, сякаш съдържат само посланието на Бог Отец. В смисъла на тази теология, Христос е зачетен само като едно Същество, което някога е дошло на Земята, за да предостави на хората истинското учение за Бог Отец.

От тук произлизат две неща: На първо място вярата, че посланието на Бог Отец може да бъде открито и с обикновеното проучване на света. Схоластиката приема, че Евангелията са тук, за да говорят за Сина, а не за Бог Отец. Че може да се застъпи мнение, по силата на което да се говори само за Бог Отец, това потвърждава: теологията също е навлязла в западния начин на мислене, в западния морал. Защото до третото, четвъртото столетие след Христос, когато източната мъдрост все още присъствуваше в християнството, хората дълбоко се вълнуваха от въпроса за различията между Бог Отец и Бог Син. От дълго време насам, ние можем да твърдим: тези тънки различия между Бог Отец и Бог Син, които под влиянието на източната мъдрост занимаваха първите следхристиянски столетия, нямат вече никакъв смисъл за модерния човек, за този модерен човек, който трябваше в описаните вчера от мен условия да развива и култивира егоизма, себелюбието.

По този начин в модерното религиозно съзнание навлезе една неистина. Това което човек изживява вътрешно, до което достига в аналитично-синтезния си подход към света, то е Бог Отец. Но след това по традиция той има и Бог Син. В този смисъл му говорят Евангелията. В този смисъл му говори и традицията: Той има Христос, той трябва да изповядва Христос но практически в своите вътрешни изживявания, той няма Христос. И всъщност това, което трябва да се отнася само към Бог Отец, човек го отнася към Христос. Модерната теология не разполага с Христос, тя има само Бог Отец, обаче го нарича „Христос“ просто защото Христовото Същество ни е завещано от историята именно под това име. Иска ли да бъде правдив, днес човек няма право да се нарича християнин.

Но щом се пренесем на Изток, всичко това се видоизменя. То се изменя още в европейския Изток. Вземете например често споменаваният тук руски философ Владимир Соловьов*9: В негово лице Вие отново имате едно душевно устройство, една личност, която с пълно право, с дълбоко вътрешно право, говори за различията между Отец и Син, защото двамата Отец и Христос - за Соловьов са истински вътрешни изживявания. Западният човек обаче не разграничава Бог Отец и Христос. И ако Вие имате една вродена почтеност в душата си, ще почувствувате сами: поискате ли да се доберете до известно разграничаване между Бог Отец и Христос, тези две същности се сливат в една. При Соловьов това е невъзможно. Соловьов ги изживява поотделно, и той все още има представа за онази бушуваща през първите християнски столетия духовна борба, която искаше да припомни на човешкото съзнание именно различията между Бог Отец и Бог Син.

Но това са неща, до които модерният човек отново трябва да се приближи. Някаква истина трябва да внесеш, за да се наречеш християнин. Непозволено е да си даваш вид, че почиташ Христос, а всъщност да му приписваш качествата на Бога Отец! Да, обаче това е възможно само тогава, когато се изнасят истини, каквито аз вчера изнесох; само тогава се стига до двете изживявания, до изживяването на Отца и изживяването на Сина.

Впрочем занапред ще се окаже наложително, щото цялата абстрактна форма на съзнанието, в която човек израства и която не допуска нищо друго, освен признаването на Бог Отец, да се замени с много по-конкретна и жизнена будност на съзнанието. Естествено, така както Ви представих нещата вчера, те не могат да се изнесат пред света, той не е достатъчно подготвен от Духовната Наука, от Антропософията. Обаче винаги съществуват възможности да се покаже на днешния човек, как дълбоко в себе си той носи едно огнище на разрушение, и как във външния свят се носи тъкмо онова, което Азът иска да подтисне, онова което той не може да удържи в себе си вместо за него, в старите времена се говореше за грехопадение и т.н. Днес трябва да се намери само формата и начинът, с чиято помощ тези неща могат да преминат в обикновеното съзнание, както по-рано учението за грехопадението беше дадено на света, но от една духовна грижа, твърде различна от нашето учение за Бог Отец.

Нашата Духовна Наука постепенно ще трябва да се проникне с такива възгледи, за каквито вчера аз споменах. Нашата Духовна Наука напълно признава природните закони в дълбоката същност на човека. Обаче там, именно в това огнище на разрушение, за което толкова често стана дума, там природните закони се обединяват с моралните закони, там природните и моралните закони стават едно цяло. В нашата вътрешна същност, материята а наред с нея и всички природни закони биват унищожени. Материалният живот с всички природни закони е захвърлен обратно в хаоса, и от хаоса успява да се надигне една нова същност, проникната от моралните импулси, които ние сме вложили в огнището на разрушение. Вече казахме: всичко онова, което действува като огнище на разрушение, е под огледалото на спомнянето. Ако потопим съзерцаващ поглед под това огледало, ние забелязваме всъщност онова, което е неизменно в човека. С помощта на познанието, човек не може да се добере до нищо друго. Човек узнава примерно що е той, как е устроен. Но човек трябва да извоюва нещо много повече от това да знае, какво представлява и как е устроен.

Обаче навлизаме ли по този начин, така да се каже, във вътрешното зло на човека, същевременно добиваме съзнание за това, как се изграждат и движат духовните импулси в това вътрешно зло, където материята по степенно се разрушава, където материята се подхвърля на хаоса, и тогава ние сме съвсем близо до възникването на онази наша свръхсетивна съставна част, която наричаме Духът-Себе (Geistselbst)*10. Тогава ние възприемаме вече самия творящ Дух. Защото докато моралните закони действуват върху материята, докато я хаотизират и разрушават, ние имаме в себе си по естествен и природен начин, един духовно-действуващ принцип. Обаче ние трябва много по-конкретно да осмислим онзи духовен принцип, който е в нас и който представлява зародиша на бъдещия свят.

С какво можем да сравним това, което откриваме в себе си? Ние не можем да го сравним с онова, което нашите сетива ни съобщават за външния свят. Ние можем да го сравним само с това, което ни съобщава един друг човек, когато се обръща към нас и ни говори. И затова нещо повече от едно сравнение е, когато казваме: Това, което се извършва дълбоко вътре в нас, свързвайки моралните или неморални импулси с хаоса, то се обръща към нас, то ни говори. Практически то е нещо, което говори вътре в нас. Така се стига до един смекчен и отслабен за земния свят говор; това не е алегория или символ, а нещо реално, в което можем да се вслушаме с нашето ухо; един шепот, който се извисява тихо над цялата Земя, шепот който идва от зародиша на бъдещия свят. Ето как ние проникваме до това, което можем да наречем „вътрешно слово“.

В общуването с другите хора, говорене и слушане са различни неща. Но щом навлезем под огледалото на спомнянето, във вътрешния хаос, ние имаме вече една друга реалност: Това, което там се промълвя, е едно временно и нещо, което ухото ясно долавя. Говор и слух там се обединяват отново. Вътрешното слово говори в нас, вътрешното слово бива разпознато и чуто в нас.

Обаче наред с това, ние прекрачваме в една област, където няма повече никакъв смисъл, да се говори за „обективност“ и „субективност“. Когато слушате как един друг човек Ви говори думи, които Вие възприемате с Вашите слухови сетива, тогава знаете, че същността на другия човек остава извън Вас, обаче все пак Вие така да се каже трябва да си наложите, да отдадете нещо, за да възприемете в чутите думи същността на другия човек. И обратно: щом говорите Вие, добре знаете, че изречената дума не е нещо субективно, а нещо, което обективно ще се вмъкне в света. Така че няма никакъв смисъл, в думите които си разменяме с другия човек, да се търсят елементи на обективност и субективност. С нашата субективност, ние сме застанали вътре в самата обективност и в хода на сетивното възприемане, тази обективност работи в нас и чрез нас. Така е също и когато се спуснем надолу към вътрешното слово. То е не само думи, то е не що обективно. Тук говори не нашата дълбока същност, но от нейната арена говори самият свят.

Но виждате ли, по сходен начин стоят нещата и за онзи човек, според когото зад „сетивното табло“ е разположен един друг, един духовен свят. Човек възприема духовните Същества на висшите Йерархии*11, които управляват там, с помощта на имагинативното познание. Но това познание непрекъснато се изпълва от един съкровен вътрешен живот, при което човек само привидно възприема словото чрез себе си; в действителност той го възприема от света.

Човек навлиза в надсетивния свят с любов и себеотдаване. Той е привлечен от Съществата и те му се откриват според степента на неговото себеотдаване; човек възприема тези Същества чрез вътрешното слово, на което той попада в своя съкровен Аз. Да, така е щом се пробуди вътрешното слово, прозвучава и външния свят.

Всичко което аз тук описвам пред Вас, то съществува у всеки човек. Само че той няма никакви представи, никакво съзнание за него. Когато изследваме света с обикновеното съзнание, с неговите интелектуалистични понятия, ние всъщност добиваме знание само за преходното, за миналото. И ако тогава ние правилно възприемаме това, което идва от нашия интелект, то е в основата си поглед към преминаващия, към загиващия свят. Обаче с това, за което аз загатнах, ние можем да намерим Бог Отец. Впрочем, какво съзнание развиваме ние спрямо Бог Отец? Съзнанието, че Бог Отец е в основата на един свят, чиито залез вече се въз вестява в нашия интелектуализъм.

От средата на 15 век, в своя интелект човек разви една странна способност да размишлява върху гибелта на света. Това, което анализираме и изпитваме с нашето интелектуалистично научно познание, е не друго, а мъртвия труп на света. И такива теолози като Адолф Харнак, които държат само на Бог Отец, те са нещо като трубадури на пропадащия свят; на всичко, което наред със Земята напълно ще се заличи, което наред със Земята напълно ще изчезне.

И най-после, как изглеждат нещата за този човек, който е напълно вживян в това, което природонаучното мислене още от детството набива в главата му? Ето как е свикнал да мисли той: Наистина, там някъде в света възникват външните феномени, те възникват и умират, обаче материята остава, тя е неразрушима, и ако някога Земята стигне до своя край, материята няма да бъде унищожена. Наистина тя ще заприлича на гигантско гробище, обаче това гигантско гробище ще съдържа същите атоми и молекули, от които е изградена и днешната Земя. Само че нека отвърнем поглед от този замиращ свят, нека видим какво взема от него идващият, пробуждащият се свят.

Преди всичко: за един ориенталец подобно светоусещане е невъзможно, и това се проявява дори в европейския Изток, в нежната философска душа на Соловьов. Макар и той да не го казва ясно поне толкова ясно, колкото занапред ще трябва да се изживее в съзнанието на всички хора ние трябва да посочим: един такъв дух като Соловьов има в себе си нещо от Изтока, той навсякъде вижда умиращия свят, разпадащият се и устремен към хаоса свят, но също и а то е много важно възникващия свят. Всичко което възприема ме с нашите сетива, цялата реалност, човека, всичко това един ден няма да го има. Нещата, които нашите очи виждат, а ушите чуват един ден тях няма да ги има. Земя и Небе ще преминат защото и това, което нашите сетива ни донасят от звездите, е също преходно Земя и Небе ще преминат; обаче това, което вътрешното слово изгражда там във вътрешния хаос на човека, в огнището на разрушение, то ще продължи да живее, тъй както растението преживява до следващата година в своя зародиш. В дълбоката същност на човека са вложени зародишите на бъдещия свят. И ако човеците приемат там Христос, тогава Земя и Небе могат да преминат, обаче Логосът, Христос няма да премине. Човекът носи в своята дълбока и съкровена същност така да се каже това, което някога той ще бъде, и тогава, когато целия видим свят няма да е вече тук.

Днес той може да си каже: Аз поглеждам към Бог Отец. Бог Отец е в основата на света, който аз мога да възприемам със сетивата. Този видим свят е неговото откровение. Обаче този свят е един пропадащ свят и в своята гибел той ще повлече и човека, ако човек е потопен изцяло в него, ако е развил единствено съзнанието за Бог Отец. И човек би бил върнат обратно към Бог Отец, той не би изтърпял никакво по-нататъшно развитие. Но съществува и един друг свят, един идващ свят, чиито носител е именно човека. Ако чрез съзнанието за Христос, чрез Христовия Импулс човек облагороди своите нравствени идеали, ако ги формира според смисъла на Христовото идване на света, тогава в неговия вътрешен хаос ще се роди бъдещето, и то е не един загиващ, а един идващ свят.

Трябва, наистина трябва да имаме силното усещане и за умиращия, и за идващия свят. Дори в самата природа ние трябва да долавяме една постоянна смърт. Тази смърт вече обагря природата. Но затова пък в природата има нещо, което постоянно напира към живот, нещо което постоянно се ражда. Така че природата се обагря не от това, което улавят сетивата, а от нещо, което е в самата нея, стига ние да й се отдаваме с открито и чисто сърце.

Навън в природата ние различаваме цветовете, цветовете в целият им спектър, от наситено червеното до крайно виолетовото, с всички междинни нюанси. И ако в известен смисъл ние бихме съчетали тези цветове, те биха приели в себе си самия живот. Тогава те ще се превърнат именно в това, което е телесния свят на плътта, инкарната. Вгледаме ли се в природата, ние виждаме, образно казано, засводената цветна дъга, като знак на Бог Отец. Вгледаме ли се в човека, там вече ни говори инкарната; в него са проникнали всички цветове и той е приел живота в себе си. Вгледаме ли се само в мъртвия труп, живота ни убягва. В последния случай, това което представлява човека, отново поема към небесната дъга, към сферите на Бог Отец. Обаче в своята дълбока вътрешна същност, човек трябва да съзре също и бликащия извор на цветовете, това, което превръща цветната дъга в инкарнат, в зародиш на живот това трябва да съзре той.

Вчера и днес по един твърде комплициран начин аз Ви въведох в тази дълбока вътрешна същност и в нейното същинско значение: видяхме как там материята се отхвърля назад в нищото, в хаоса, за да се стигне отново до творящия Дух. Вгледаме ли се в този творящ, съзидателен Дух, ние си казваме: Бог Отец действува в материята до там, че я прави съвършена (виж. рис.3, бяло). Тя ни пресреща навън по всевъзможни начини. Обаче в нашата вътрешна същност, тази материя е тласната обратно в своето нищо, в своето не битие, за да бъде проникната от нашите морални идеали (червено). И тогава бликва един нов живот. Светът застава пред нас в своя двойнствен образ: Бог Отец твори външния видим свят, но така, сякаш в човешката същност, в хаоса, този свят е стигнал до своя край. Ние трябва остро да чувствуваме края на този свят, който е свят на Бог Отец, и ще видим, как чрез това стигаме до едно вътрешно вникване в Мистерията на Голгота, до едно вътрешно разбиране, с чиято помощ ни става ясно: Сътвореното от Бог Отец стига до своя край, за да оживее чрез Сина в едно ново сътворение.

От 15 век насам, общо взето, навсякъде в западноевропейския свят може да се види, как той клони единствено към преходното, към близкото до трупа, към интелектуалистично достъпното, как цялото така нарече но образование е формирано под влиянието на такава наука, която е хипнотизирана от мъртвия свят. Всичко това е противоположно на истинското християнство. Истинското християнство е длъжно да има усещането за живия свят, и да го отграничава от умиращия свят. Затова и най-важната представа, която човек трябва да свърже с Мистерията на Голгота, е тази за възкръсналия Христос, за Христос,

който побеждава смърт та. Християнството не е религия на спасението такива бяха и източните религии християнството е религия на Възкресението, религия за новораждането на това, което иначе е самата саморазрушаваща се материя.

В космически измерения, разпадащата се материя е представена в Луната, а Слънцето изразява това, което постоянно възниква обновено и здраво. Духовният поглед, който напуска обикновеното сетивно възприятие, за да се издигне до имагинацията, вижда в Луната нещо, което е един непрекъснат процес: Едно постоянно раздробяване. Там където виси Луната, там материята се раздробява и се разпръсква като прах навън из Космоса, събира се, разпръсква се отново (рис.4). В Луната имагинативния поглед вижда едно постоянно прииждане на материя, която се раздробява там, където е Луната, за да се разпръсне навън из Космоса. Всъщност Луната изглежда така (рис.5): Ето кръг, и друг кръг, и по-тесен кръг; ето тук е самата Луна. Но тук нещо се разпада, раздробява се. Нещо се разпада навън в целия свят. В Луната материята не понася ни каква средищна точка, никакъв център. Материята се концентрира според Лунния център, но не понася ни какъв център; прави така, че се разпръсква навън като космически прах. Само за обикновеното сетивно възприятие Луната изглежда спокойна, дремеща и неподвижна. Но Луната не е спокойна. Там материята постоянно се нагнетява, за да се раздроби и разпадне навън в света.

Съвсем иначе е при Слънцето. Според имагинативното познание, тук материята не се разпада по този начин, тя се приближава към центъра на Слънцето, за да получи живот; тя получава живот, който е устремен лъчисто навън (рис.6).

Тук няма разпадане, тук живота се излъчва от центъра по всички посоки. И с този живот се развива астралността. При Луната не е така; там астралността се разрушава. В действителност, Слънце то е нещо, което е пронизано от вътрешен живот, то не понася центростремителното движение, средищната точка; то действува като нещо оплодотворяващо. В центъра на Слънцето живее космическия оплодотворяващ принцип. Ето я космическата противоположност между Слънцето и Луната: от една страна бликащата, избуяваща, изгряваща материя, от друга страна хаотизираната, разпадаща се, разпръскваща се из света материя.

И щом ние се потопим в нашата вътрешна същност ние се оказваме в нашия вътрешен хаос, в нашето Лунно естество. Там е вътрешната Луна. Там където е Луната както е и във външния свят там материята се разрушава.

Но тогава, в нашата вътрешна Луна, нас ни пронизва Слънчевата същност. Материята, която вътрешно се раздробява и разпръсква, се заменя от Слънчевата същност. Тук, в нашата вътрешна човешка същност, материята постоянно се натъква на Лунното естество, и така човек постоянно всмуква със сетивата си нещо от Слънчевото естество. Да, така сме изправени ние в Космоса, и така трябва да имаме тези възприятия за Лунното естество, за саморазрушаващата се и разпилявана като космически прах материя; и за Слънчевото естество, за оживотворящото Слънчево естество.

С тези две изживявания ние поглеждаме в раздробяващата се, разпилявана материя, в света на Бог Отец, докато този свят се превърне в света на Божия Син, физически осезаем и видим за нас чрез Слънчевата същност на света. Лунната и Слънчевата същност те се отнасят помежду си, както Бог Отец и Бог Син.

В първите християнски столетия, това беше все още долавяно инстинктивно. Но човек ще трябва отново да го познае, и то в най-пълно и ясно съзнание, щом иска по един честен начин да каже за себе си: Аз съм християнин.

Това е, което аз имах да изложа днес пред Вас.