СКАЗКА ОСМА

Дорнах, 7 декември 1919 г.

Това, което имах да Ви кажа през тази седмица, достига своя връх във факта, че ние действително стоим срещу нахлуването на един духовен свят в нашия настоящ свят, който е главно резултатът на онова развитие на културата, започнало към половината на 15-то столетие. 

Към средата на 15-то столетие става промяна на света, който беше познат като цивилизован свят. Онова, което хората внасяха в тяхно то съзнание преди тази половина на 15-то столетие, говореше повече върху вътрешността на човешкия организъм. Можете да намерите в стари писания, доколкото те могат да се намерят днес аз вече говорих вчера за това че там се говори в изрази, които са много подобни на нашите химични и физични изрази и т.н. Обаче днешният химик и физик не ще разбере действително нещата, кои то се намират в тези писания, поради простата причина, че вярва, какво с тези неща са описани външни процеси. Там не са описани тези външни процеси, а са описани вътрешни процеси, процеси във вътрешността на физическото или етерно тяло. Едвам от времето на Галилей, Джордано Бруно човечеството започва да насочва вниманието повече върху външния свят и днес ние сме стигнали в това отношение толкова далече, че имаме едно природопознание, което е повлияло вече мисленето на цялото човечество, а именно също популярното мислене и чувствуване, имаме едно природопознание, което говори за много неща в минералното, растителното и животинското царство, което обаче не може по никакъв начин да даде обяснение върху самото човешко същество, също и върху физическо-телесното същество на човека. Обаче днес вече човекът трябва да постави въпроса: как се отнасям аз самият като човек към това, което са външните природни царства, към това, което ме заобикаля като минерално, растително и животинско царство, като външно човешко царство, като царство на въздуха и водата, на огъня и облаците, на слънцето, луната и звездите? Как се отнасям аз като човек към всичко това?

Но ние не можем да отговорим основно на този въпрос, ако не разгледаме повторно някои неща, които сме разглеждали върху човека. Да вземем първо човека такъв, какъвто той стои пред нас като същество на сети вата, на ума. Тогава можем да кажем: ние възприемаме външния свят чрез нашите очи, чрез нашите уши, чрез другите сетивни органи, които, макар и да съществуват за останалата част на тялото, са органи на главата. Ние преработваме след това този възприеман външен свят чрез онези идеи и понятия, които са свързани с нашия мозък като инструмент. От това, което сме изживели чрез нашите сетива, което сме премислили чрез нашата така наречена разбираща интелигентност, ние запазваме нашата паметна представа, защото това е необходимо за нашата вътрешна цялост като човек. И в крайна сметка това, което имаме първо приемано от външния свят, което става в нас от външния свят чрез нашите сетива, което правим от възприемането външно чрез нашата интелигентност, е онова, което запазваме като паметна представа, като спомен. Следователно, що сме ние по отношение на това, че като човеци, както аз описах сега това, заставаме срещу външния свят?

Изходете от едно просто явление на сетивната възприемчивост. Аз вече обърнах вниманието върху това явление през последните дни. Изходете от това, че виждате с Вашите очи един пламък. След това затваряте очите си: тогава имате един последовен образ, едно копие на този пламък.

Този образ на пламъка, който носите в себе си във Вашите очи, изчезва постепенно. Гьоте, който винаги се изказва нагледно върху тези неща, казва: образът отзвучава, постепенно изчезва. Първоначалното устройство на очите и на свързания с това нервен апарат се възстановява отново, след като са били изменени чрез светлинното впечатление, което е било направени върху очите. Това, което става във Вашия сетивен орган, е само по-простия процес за онова, което става с Вашата памет, с Вашия спомен, когато получавате общо взето външни впечатления, мислите върху тях и те остават запазени за Вас като възпоменателни представи. Разликата е само тази, че когато с Вашите очи приемате едно впечатление, искам да кажа възприемате един пламък, имате тогава представата на пламъка и тази представа отново изчезва, тя трае само кратко време.  Когато приемате нещо с целия човек, мислите върху него и по-късно отново си ги спомняте, когато идва този голям последовен образ на спомена, той трае дълго време, трае при известни обстоятелства през целия Ви живот за тези изживявания. На какво се дължи това? Да, когато правите да потъне отново това просто копие, което имате във Вашите очи, който трае може би само няколко минути, даже само части от една минута, това става затова, защото то не минава по-нататък през целия Ваш организъм, а остава само в една част на Вашия организъм. Онова, което се превръща в паметна представа, в спомен, то минава първо през една голяма част аз ще го назова веднага по-отблизо то минава първо през една голяма част на Вашия цялостен организъм, от там прониква в етерното тяло и от етерното тяло в заобикалящия Ви миров етер. И в момента, в който не остава само един образ като сетивен образ в отделния орган, а минава през една голяма част на цялостния организъм, прониква в етерното тяло, излиза във външния етерен свят, то може да остане като образ-копие за целия живот. Касае се само за това, впечатлението да бъде достатъчно дълбоко, да обхване етерното тяло и етерното тяло не го задържа, а го предава навън в етера на света, записва го там, отбелязва го там. Недейте вярва, че когато си спомняте за неща, това е само един процес, който става вътре във Вас. Наистина, когато имате едно изживяване, Вие не може те винаги да си го запишете в бележника, въпреки че днес много хора вършат това с много от техните изживявания, Вие не можете винаги да си го запишете в бележника и след това отново да го прочетете от там. Обаче това, за което си спомняте, Вие го записвате в етера на света и етерът на света го извиква отново във Вас, когато трябва да си спомните за него, извиква го във Вас като един отпечатък. Спомнянето не е никак само една лична работа, спомнянето е едно обяснение с всемира. Вие не можете да бъдете сами, когато като вътрешно подържащ се човек си спомняте за Вашите изживявания или искате да си спомните за тях. Да не може човек да си спомня за преживяното, това разрушава неговото същество.

Помислете само веднъж, що значи, аз често пъти съм привеждал примера: един мъж, когото познавах много добре, който заемаше едно важно положение, получи внезапно стремежът да отиде на гарата и да вземе влака, така без причина, да си купи там билет, за да отпътува в непознати далечини, където нямаше никаква работа. Всичко това той направи в едно съвършено друго състояние на съзнанието. Обаче във времето, през което пътуваше, той не знаеше нищо за това, къде отиваше и когато отново дойде на себе си, това се случи през време, когато се намираше в един приют за бедни на улица Курфюрстен в Берлин, където беше приет. Цялото време от момента, когато се беше качил на влака в Дармщадт, беше заличено от неговото съзнание. След това от сведения, получени от различни хора, можа да се открие, че е бил в Будапеща, в Лемберг и от Лемберг отпътувал отново в Берлин, където дошъл отново на себе си, когато се намирал в един приют за бедни. Представете си, че умът на този човек е бил напълно в ред, нищо от неговия ум не е било в ненормално състояние. Той знаел напълно, какво върши, от качването си на влака в Дармщадт до неговото приемане в приюта за бедни в Берлин, за да си вземе билет, какво върши, за да се грижи за себе си в междинното време и т.н. Обаче във времето, когато е вършил това, не е имал никакъв спомен да своя останал живот. След това отново е добил спомена за своя останал живот до отпътуването от Дармщадт, обаче не е запазил никакъв спомен за цялото пътешествие. Какво се е случило през това време, можело да се узнае само от външни съобщения. Това е един пример. Бих могъл да разкажа много подобни примери. С този пример искам само да обърна вниманието върху това, какъв би бил нашият живот, ако през всички наши изживявания не би преминавал един непрекъснат спомен. Представете си, ако за определено време, като изключим това, през което спите, за него Вие не си спомняте, представете си, че за определено време, вън от това през което спите, не бихте имали никакъв спомен, какво бихте били тогава, какво би трябвало да мислите върху Вашия Аз като човек. Онова, което принадлежи към нашата сетивна възприемчивост, към нашата интелигентност, то е наша лична работа. В момента, когато нещата започват да се превръщат в спомен, онова, което човекът изживява в своя душевен живот, е едно обяснение с Вселената, едно обяснение със света. Днешното човечество не знае, че това, което обясних, е един факт, не го знае в интензивността, която е необходима. Обаче то ще принадлежи към съставните части на бъдещето образование на човечеството, които водят до спомена при етерния човек, хората не ще го разглеждат вече като една лична работа, а като нещо, чрез което човекът е отговорен пред света.

Когато започнах тази серия от сказки, аз Ви говорих за това, как първо е съществувало някога едно време, до което можем да стигнем в историята, например още при древните гърци, как е съществувало едно съзна ние за заобикалящата земя, което не стигало далече. Как после това съзнание се е превърнало в едно съзнание за цялата Земя, обаче едвам в по-новото време за бъдещето човечество трябва да настъпи едно съзнание за света, едно космическо съзнание, как човекът от ново ще трябва да знае такъв е бил случаят също в далечни минали времена как човекът ще трябва отново да знае за себе си, че е гражданин на целия Космос. Пътят към това съзнание ще бъде, човек да чувствува в себе си ясно и недвусмислено, че е отговорен за това, което мисли, което може да се превърне в спомен.

Обаче онова, което аз Ви описах сега, принадлежи, както Ви казах, на една голяма част на човека, не обаче на целия човек. И за да Ви охарактеризирам, какъв е случаят тук, ще Ви го начертая схематично. Да предположим, че това би било областта на сетивата, при което разбирам в цялост всички сетива, областта на ума: да, тогава бихме стигнали така да се каже до онова в човешкия организъм, което отразява обратно мислите, които храним, така че те могат да се превърнат в спомени, онова, което в човека се сблъсква с обективността на космоса. Аз Ви посочих веднъж местата в човешкия организъм, в човешкото тяло, в които човекът се сблъсква с Космоса.

Когато проследите, да речем например един нерв, който отива от определено място на тялото към гръбначния мозък, за всеки един такъв нерв ще намерите също един друг, или приблизително за всеки такъв нерв ще намерите също един друг, който от някъде отново води обратно на някъде. Физиолозите на сетивата наричат единия сетивен нерв, а другия двигателен нерв. /Виж рис. № 6/

Аз вече често пъти съм говорил върху безсмислието, че съществуват сетивни и двигателни нерви. Обаче важното е, че всеки цялостен път на нервите произлиза от окръжността на човека и води отново към окръжността, но някъде бива прекъснат, както една електрическа жица, когато тя пуска една искра. Това е един вид прескачане, едно течение от така наречения сетивен нерв към така наречения двигателен нерв. И на местата такива места съществуват много, например в нашия гръбначен мозък и в други части на нашето тяло се намират също пространствени места, където човекът не принадлежи само на себе си, където той принадлежи на Вселената. Ако съедините едни с други всички тези места, като прибавите и ганглионите на симпатичната нервна система, ще получите тази граница. Така щото можете да кажете: вие приспособявате така да се каже човека това е повече от половината, но да предположим, че приспособяваме човека и го разглеждате като един голям сетивен орган, като разглеждате приемането чрез сетивата общо взето като сетивна възприемчивост, преработването на образите на спомена като копия, които са обаче трайни за живота между раждането и смъртта, понеже при образуването на спомена става едно сблъскване с мировия етер. Нашият собствен етер се сблъсква с мировия етер и стават обяснения между нас и мировия етер Другата част на човека е тази, която има така да се каже като свой краен орган крайниците, всичко, което е крайници. Така както тази едната част има като свой краен орган сферата на сетивата, другата част на човека има прикрепените към тялото крайници: краката прирастват към тялото, ръцете също прирастват към тялото. Това е нарисувано естествено грубо и схематично.

Това е онова, което, както всичко друго, което е от естеството на волята, би трябвало да нарисувам навътре,  както от сетивата нарисувах всичко, което е от рода на интелигентността, и това се прибавя към другата част на човека. /Виж рис. № 7/.

Това волево естество е другият полюс на човешкото същество. Между двете се намира именно границата, която получавате, когато съедините всички краища на нервите и всички ганглиони. Ако преминете малко тази граница като едно решето от едната страна на тази решетка би преминала през нейните дупки волята, и отново от другата страна през дупките на решетото би преминала интелигентността тогава в средата ще получите сферата на чувствата. Защото всичко, което принадлежи на чувството, е всъщност наполовина воля и наполовина интелигентност. Волята прониква от долу, интелигентността от горе: това дава чувството. В чувствуването винаги живее сънищно-подобно от едната страна интелигентността, от другата страна спящо волята.

След като обрисувахме по този начин човека от гледището на Духовната Наука от едната страна полюса на интелигентността, от другата страна полюса на волята след като видяхме, че в горната част физическите органи са израз на полюса на интелигентността, можем сега да запитаме: с какво съвпада във външния свят онова, което се намира вътре в човека сега имаме два полюса, научихме се да познаваме двете страни на човешкото същество? С нищо, с абсолютно нищо в действителността. Във външния свят имаме едно минерално, едно растително и едно животинско царство. Онова, което се намира във вътрешността на човека, което е също телесно, не съвпада с нито едно от тези природни царства.

Сега можете да направите едно важно възражение, едно възражение, което самопонятно е много близко до ума. Ще кажете: но ето, ние сме съставени от същите вещества както и външният свят, защото приемаме тези вещества чрез яденето и се съединяваме следователно с веществата на минералното царство, като солим нашите яденета, приемаме в нас и други минерални вещества, също така и растения. Има също месоядци, които внасят в своето тяло веществата взети от животните, и т.н.  Положението е обаче такова, че в тази вяра, че в нашето тяло бихме имали нещо общо с веществата на външния свят, се крие една огромна грешка. Това, което наше то тяло върши всъщност, е, че то постоянно да води борба, да се защищава против влиянията на външния свят, също против влиянията, които идват в нас с хранителните вещества. Днес е даже много трудно да направим този факт разбираем за нашите себеподобни, защото същественото на нашето тяло не се състои в това, че ние приемаме хранителните вещества, а ги изхвърляме отново навън. Някои вещества ние изхвърляме много бързо навън, други обаче изхвърляме само в течение на 7, 8 години. Обаче нищо от това, което днес ядем, не остава вече в нашето тяло след 8 години. Защото всичко това е разменено и дейността на нашето тяло се състои в изхвърлянето навън, не в приемането.

Фактът, че трябва да приемете, това няма всъщност за Вашето тяло друго значение, освен това, което почвата има за вашето вървене. Ако не бихте имали никаква почва под нозете си, Вие не бихте могли да вървите, обаче като човеци нямате нищо общо с почвата, тя трябва само да Ви подържа. Така Вашето тяло трябва да има едно съпротивление, то трябва постоянно да се удря в нещо. Ето защо ние постоянно трябва да ядем, за да може дейността на тялото да се сблъсква с нещо. Също както бихте потънали в почвата, така дейността на тялото би потънала в нищото, ако то не би се сблъсквало с почвата, която бива подготвена но сега тази почва прониква цялото тяло. Вие не ядете, за да съедините хранителните вещества със себе си, а ядете, за да можете да дадете чрез това възможност за дейността на тялото, която дейност е необходима за изхвърляне навън на хранителните вещества. Защото Вашето човешко същество се състои в дейността на изхвърлянето навън на хранителните вещества. И както не можете да причислявате почвата към Вашето стъпало на крака, също така не можете да причислявате онова, което се намира в хранителните вещества, доколкото то съществува във външния свят, към Вашето човешко същество, ако искате да мисли те истината. Човекът не е в неговата цялост нищо друго освен една реакция против онова, което е неговият заобикалящ свят. Човекът е една реакция, напълно една реакция.

Това, което сега обясних, става по много различен начин за органите от сферата на сетивата и на интелигентността, напълно различно за органите от сферата на волята. Без съмнение, в този смисъл човекът е едно полярно същество. Обаче онова, което става в тези два полюса на човешкото полярно същество, няма много нещо общо с това, което се намира във външния свят.

Ние имаме във външния свят минералното, растителното царство. Това минерално, това растително царство, не е вътрешно много сродно с нашето собствено същество. Ако искаме да потърсим нещо, с което това минерално и растително царство е сродно, тогава трябва да насочим поглед в света, в който живеем преди раждането, през който минаваме, преди да слезем чрез раждането съответно чрез зачатието от духовния във физическия свят. Когато хвърлим поглед върху света на растенията и света на минералите, ние трябва всъщност да кажем: преди моето раждане аз се намирах в един духовен свят. Аз не виждам този духовен свят с моите физически сетива, не го мисля с моя физически ум. Обаче този свят, който е следователно скрит за мене като чрез едно було, когато съм сетивен човек, този свят ми се изявява външно в растителния свят и в неговата основа минералния свят. Минералният и растителният свят имат много повече работа с нашия извънсветовен живот, отколкото с нашия живот между раждането и смъртта. Естествено онези растения, които виждаме чрез нашите сетива в заобикалящия ни свят, които ни се изявяват тук: те са действия на онези сили, с които ние сме свързани между смъртта и едно ново раждане. И животинското царство няма много работа с онова, което сме като човешко същество, а има по-скоро работа с времето непосредствено след смъртта, на което времето е едно външно полярно противоположно изявление. Така щото можем да кажем: това, което се намира в човека, с него ние не се запознаваме, когато се запознаваме естественонаучно със заобикалящия човека свят. И така следователно, онази наука, която съвременното човечество има, която съвременното човечество особено много цени, е такава, че тя е една наука, която не съдържа в себе си нищо в действителност от човешкото същество. Можете да познавате из основи всичко онова, което днес се изследва по методите на естествената наука, но чрез това не ще познаете съвсем нищо върху същността на човека, защото в естествено научното познание не се съдържа същността на човека.

Но от последните четири столетия насам всички наши популярни представи са произлезли от популяризирането на естественонаучния метод. Днес вече самият селянин там навън в селото мисли общо взето естественонаучно, макар и да облича това в неговите собствени думи. Естественонаучното мисли общо взето също самият католицизъм с неговия догматичен материализъм. Естественонаучното мислене владее всъщност всичко. Обаче днес сме стигнали до момента, в който е станало необходимо да изградим социален ред. Една голяма част на днешния цивилизован свят се стреми днес да изгради един нов социален строй. Социални изисквания живеят днес в цивилизованото човечество. От какво са произлезли те? Те са произлезли от твърде подсъзнателни импулси на човешката природа. С какво искат хората да задоволят тези изисквания? С резултати на естественонаучното мислене И естественонаучните резултати днес хората наричат в най-широки кръгове "социално мислене", защото прилагат тези резултати към социалния живот на днешното човечество.

И така стана, че в източна Европа бе изграден един нов държавен социален ред изхождайки от чисто естественонаучното мислене. Мъжете, които д-р Хелфанд, който се нарича Парвус, докара в Русия под ръководството на Лудендорф и Хинденбург, тези мъже са въплътените естественонаучни методи. Можем даже да кажем: практическото изпробване на това, какво се получава с естественонаучния метод, когато той хваща корени в главите на определени социални революционери, ни показват тези мъже на болшевизма. Въплътеният естественонаучен метод домакинствува днес в Русия благодарение на услугите на Хелфанд, защото той заведе пломбирания вагон през Германия, за да отведе мъжете на болшевизма в Русия под покровителството на Лудендорф и Хинденбург.

Не трябва да изпускаме от погледа този въплътен естественонаучен метод, не трябва да го пренебрегваме! Аз обърнах вниманието Ви върху някои факти. Съществуват двама философи, това бяха крайно буржоазно ограничени философи. Единият преподаваше в Университета от Цюрих и се наричаше Авенариус. Това беше един човек, който държеше извънредно много да развива едно буржоазно ограничено мислене. 

Другият е Ернст Мах, който преподаваше в Прага и във Виена. Аз го слушах самия него да предава лекции във Виенската Академия на Науките. За мене той е винаги нещо като въплъщение на буржоазната ограниченост и честност, този Ернст Мах. Ако запитате днес за "Държавната философия" на болшевизма, не е никаква случайност, а една вътрешна необходимост, че философията на Авенариус и на Мах е държавната философия, защото тези неща са свързани едно с друго: крайното последствие на естественонаучния метод превърнат в метаморфоза за социалното мислене. Ето защо трябва да вземете сериозно тези неща. Първо естественонаучното мислене цъфна като социално цвете на изток. То ще се разцъфти вече и по-нататък, ако работата не бъде хваната в нейния корен в самия естественонаучен-материалистичен живот.

Касае се за това, че днес през света минава определена вълна на мисленето и чувствуването. Тази вълна е предизвикана от социално-научното материалистично мислене. Разпространявайки се, тази вълна обхваща днес необходимото социално мислене и се превръща в разрушителна сила на човечеството, в абсолютна разрушителна сила на човечеството. Ръководещите кръгове нямаха силата и властта да влеят в човешкото мислене едно действително носеща духовна вълна. Ето защо в широките маси на пролетариата възникна материалистичната вълна, в социалното мислене на широките маси на пролетариата. И марксизмът, който отново се оживи така гротескно в последните четири до пет години, е социалният цвят и плод на материалистичния естественонаучен метод в социалното мислене. Не трябва да изпускаме изпредвид, че това е конфигурацията на настоящия цивилизован свят. Ако не видим това, тогава ние проспиваме най-важните явления и симптоми на този живот. Ние не сме напълно човеци в настоящето време, ако проспим тези явления.

Отделните хора се издигат над общото съждение. Тези отделни хора чувствуват вече днес до определена степен: ако продължаваме да мислим и чувствуваме така, ние не ще можем да вървим по-нататък. Ние все повече и повече ще навлезем в хаоса. Ето защо призиви за пробуждане като следващите са наистина редки, но те вече съществуват тези призиви за пробуждане. Позволете ми да Ви прочета един такъв призив за пробуждане.

В 31/32 Тетрадка на културносоциалистическото седмично списание "Нова земя", което излиза във Виена, бе публикувана една статия под заглавието "Светоглед на криза" от Карл Полании. В тази статия се казва, че е настъпило едно общо настроение против капиталистическия стопански строй, същевременно с едно отвръща не от марксисткия социализъм.

"Днес още царува едно освежаване на марксизма и социализма, което предизвиква неприятност и ядосване във всяко модерно мислене. Всяко втурване за интелектуалното подпомагане и облагоприятствуване на най-горящите социални проблеми на времето пропада в блатото на този духовен упадък".

"... Избухването на световната война беше повратът за всяко капиталистическо и с това марксистко мислене. Ръководителите на човечеството познаха ясно това и масите го чувствуваха тъпо, че никога така наречените жизнени интереси не владеят света, а го владеят сили от съвършено друго естество и същност. Най-настоящите стопански интереси, към които се стремяха капиталистите и против които социалистите водеха вятърномелничеви борби, се оказа не само нереални и абстрактни стигайки до фрезеологичност, но също и като икономическо суеверие и празни химери. Ясно се показа, че не материалното, а представата за това материално е двигателната сила, колкото и погрешна да е тази представа следователно представите, а не материалното е това, което ръководи масите. Даже и представата за материалния интерес, която се счита за нещо извънредно конкретно и действително, ще стане исторически действена само тогава, когато тя бъде издигната до висотата на вяра, когато не ще бъдат вече броени жертвите, които и се принасят, а нейната себестойност ще служи за обещетение и оправдание само на всичко, което се упражнява в нейното име. Това време на най-нечувания парадокс вярваше в егоизма. Той не беше вече отричан, не беше боядисван идеалистично; напротив! Човечеството потегли за смъртта в осветеното име на стопанските жизнени интереси, които заобиколи с една светлина на славата, и в името на свещения егоизъм, който сам се издигна до небесата. Материалното се обяви за единствено идеалното нещо и с това материалистичният свят завърши своя път. Нали капиталистите нарекоха това идеализиране на материалното като единствено действително и съществено отечество, а марксистите го нарекоха открито: социализъм! "

"Утилистаристична етика, материалистично схващане на историята, позинивистична теория на познанието, детерминистична философия: всички те не са вече жизнеспособни на новата атмосфера. Обаче марксизмът е изграден върху този стълб. Неговото време е минало".

Така Вие виждате будителния зов на една душа, която все пак вижда отрицателното, водещото в хаоса на нашето време. И сега иде въпросът, един ужасен въпрос на съдбата. Този въпрос е: "какво трябва да дойде на неговото място? "този въпрос повдига същият човек, който е написал всичко това, което току що Ви прочетох. Той казва по-нататък: 

"Отговорът на този въпрос не е решаващ за съдбата на марксизма. За искрени и стремящи се към яснота духове това е едно второстепенно опасение. Макар и слънцето да угасне, хората би трябвало да се оправят по-лесно в тъмнината, отколкото да изпуснат една блуждаеща светлина на слънцето".

"Обаче това, което затъмнява слънцето за нашия род, за нашето поколение, е едно ново, по-светло и по-лъчезарно слънце, което изгрява на хоризонта. Освободени от кошмара на едно еволюционно учение, в чиято мелница карана чрез постоянно тъпчене на едно място с крака основахме нашето съществуване, тъпчейки без почивка и без отечество, едно лишено от смисъл съществуване, събудени от халюцинацията на едно изопачено схващане на историята, което си въобразяваше да чува в събитията на света на ехото на викащите в борбата, а в неговия зов само ехото на събитията на света, освободени от принудителната представа на един клоунски детерминизъм, която представяше свободата на нашата воля като случайна игра на действуващи зад сцената сили, израснали най-после от вярата в едно мъртво количество и родени във вярата в самите нас, ние ще намерим в нас силата и призванието, да превърнем изискванията на социализма за справедливост, за свобода и за любов също в действителност на човечеството".

Да, една копнееща душа, която вижда: ние плуваме към хаоса, която задава също съдбоносния въпрос: какво трябва да дойде на негово място?, и която след това продължава с отговора и ни предлага само старите фрази, които са се превърнали само в празни словестни черупки: справедливост, свобода, любов. Достатъчно дълго са били те проповядвани. В тази фраза не се съдържа конкретният път, по който трябва да тръгне човечеството.

"марксисткия социализъм само затъмнява днес съдбовния въпрос, пред който е поставено човечеството, той обвързва свободните сили на едно конкретно решение, държи мисленето в полумрака на един надживян вече свят на догмите, отказва действието чрез тъмни пророкувания, мрачни авторитети и мистични символи. Той изопачава свободния изглед на човечеството".

Правилно: "той изопачава /закрива/ свободния изглед на човечеството" обаче този изглед не се освобождава чрез фрази! И след това авторът продължава по-нататък: 

"Църквата е отживяла своята професия с хиляди години. Маркисизмът може да ни над живее, обаче новият дух, който бе роден за човечеството от бедствието на тази световна война, без съмнение ще го надживее".

Но къде е новият дух? Така казва авторът, който, както изглежда, има чувството за нулевост на нашето време, за онова, което води в хаоса. Един наш приятел, който вече дълго време се намира в нашия светоглед, прибавя няколко реда към това, което аз току що Ви прочетох. Това, което Ви почетох до сега, е написано именно от онзи, който вижда, че трябва да дойде нещо ново, който обаче в крайна сметка остава при стари те фрази. Нашият приятел добавя: 

"Тук ние виждаме едно схващане на света, което разбира, че марксизмът, така както той се явява днес в неговата най-последователна, най-логическа форма в болшевизма, принадлежи към старото мислене. Той е само противоположността на стария капиталистически свят. Той боледува както и този последния по отношение на духовния живот. Макар и да е противник на същия по отношение на икономиката, на стопанския живот, той е едно с него в духовната основа. На негово място и на това на модерния естественонаучен светоглед трябва да дойде един нов светоглед, а именно произлизащият от една "Философия на свободата" антропософски светоглед".

Това несъмнено малко редове, прибавени от един приятел на нашето Движение, обаче за този, който вниква с поглед в движението на днешното човечество, е ясно,  че, понеже нещата стоят така, иска да се яви и е необходимо да дойде антропософската Духовна Наука. И докато хората не се съгласят, че болестният процес на нашия съвременен живот може да бъде излекуван само чрез антропософски ориентираното духовно изследване, човечеството не ще може да излезе от хаоса.

Ето защо можем да кажем без да проявяваме нескромност: ако се намерят само достатъчно много хора, които на въпроса: "какво трябва да дойде на мястото на досегашните стари и остарели схващания?" да дадат отговор както д-р Колиско отговори на този Карл Полании във Виена, тогава можем да очакваме едно излизане от хаоса, в който е навлязло днешното човечество. Докато хората вярват, че благото на нашето Движение. Само когато бъде разбрано, че ние имаме работа с един въпрос засягащ целия свят, ще бъде разбран смисълът на това Движение.

Само онзи може да бъде един действителен носител на този светоглед, който не само познае по този начин неговия смисъл, а направи от него един вътрешен импулс на собствената воля. Аз не бих искал да украсявам с много думи онова, което бих искал да Ви кажа в тази сказка. Ние не след дълго време ще се срещнем отново тук, за да водим такива разговори. Съвсем не е нужно да се сбогуваме, защото този път нашата раз дяла не ще бъде за дълго време.

Обаче все пак аз трябва да кажа, че би отговаряло на една дълбока нужда на моето сърце, ако достатъчно мнозина от Вас ще оценят както трябва думите, чрез които исках да обърна вниманието Ви върху едно от най-важните неща в нашето сегашно световно положение.

Ние говорихме, за някои вредни влияния на елементалния свят в това наше сегашно време. Вие знаете, че един стар, истински възглед, който трябва само да бъде добре разгледан, говори за това, че със завършване то на буржоазната година, когато наближава времето на Коледа, идват онези дни, през които най-духовното влияние, което може да се получи за хората в сферата на Земята, е най-интензивно.  Нека се опитаме може би именно в това време, което в течение на столетия е било така важно и съществено за хората, което обаче в нашето време е само "време за поднасяне на подаръци" нека се постараем в това време, съответно на един стар душевен обичай, да потърсим прибежище при онези стари духовни Същества, които все пак могат да добият влияние върху нашата човешка съдба, когато с цялата сериозност оставим да действува върху нашата душа онова влияние, което се състои в отношение на духовния свят към човешкия свят.

Това е, което исках да Ви кажа днес.

Когато отново ще мога да изнасям сказки тук, това ще Ви бъде съобщено.