ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 12 октомври 1918 г.

Вчера се опитахме, както често сме правили, да характеризираме вътрешната същност на изключително важен факт от човешкото развитие, от друга, много съществена гледна точка. Нека още един път накратко да си спомним това. А именно, вчера се опитах да покажа, че някакъв вид равновесно състояние в развитието на европейското човечество е било постигнато благодарение на това, че на събитието, което би трябвало да стане в 666 г. от нашето летоброене, е било противопоставено друго, което наричаме Събитието на Голгота. Аз казах: развитието на човечеството се движи по път, който му е предопределен от мировото ръководство, от което изобщо е произлязло човечеството. Ако се проследи в детайли човешкото развитие, може да се види, какво положение заема душата във всяка епоха, в която тя се ражда. Ние живеем в така наречения пети следатлантски период, който започва в XV век и трябва да продължи до началото на четвърто или края на трето хилядолетие. В тази епоха човек трябва да развие така наречената съзнателна душа. Всички обстоятелства на тази епоха, в края на краищата, сочат към цел, която може да се обозначи като изграждане на съзнателната душа. Болезнените и радостните събития, преживяваните от човечеството изпитания и такива събития, които можем да наречем божествена благодат, всички светли и сенчести страни на тази епоха служат за това, човек все повече и повече да се просветлява по отношение на самия себе си и своята връзка със света. Задача на човечеството в тази епоха е, съзнателно да намери своето място в света и благодарение на това да се достигне нещо, за което в предишните епохи та чак до ден днешен толкова много се е фантазирало, но което никога не се е разбирало правилно, да се достигне то чрез самовъзпитание на това, което може да бъде наречено свободна човешка личност и действителен, базиран на самовъзпитанието контрол на волята. Изразявайки се популярно, може да се каже, че такъв път на развитие е бил установен от тези божествени същества, с които човек е бил свързан от самото начало, които го водят от степен на степен, но които от две страни препятстват в това силите, които сме свикнали да наричаме ариманически и луциферически.

Казах също: да си представим хипотетично, че ако Събитието на Голгота не беше станало и нямаше никакъв Христос, който да свърже своята съдба със съдбата на земното човечество, какво би станало тогава? Невъзможно е да се разбере историята, ако се забелязва само това, което е станало; защото никога няма да стигнем до истинската, правилна оценка на събитията, ако разглеждаме само това, което е станало. Например, днес с нас се е случило нещо, което ни е попречило да предприемем нещо, което бихме предприели, ако това събитие не беше станало, ако нещо би ни попречило да отидем на мястото, където е станала железопътна катастрофа, която би могла да стане причина за нашата смърт; тогава не може да се каже, че правилно сме оценили това събитие, ако просто сме го описали. Защото събитието, ако го разглеждаме само̀ по себе си, може да бъде съвсем незначително и то само ни е предпазило да бъдем на мястото, където на другия ден бихме срещнали смъртта; ако разглеждаме само събитието, което е станало днес, нищо няма да разберем. Именно защото хората практикуват само сетивната и разсъдъчна наука и никога не се питат, какво би могло да стане, те не могат да дадат истинска, действителна оценка на събитията, затова и не могат също да стигнат до правилен възглед по отношение на истинската оценка на събитията.

И така, ние поставяме въпроса: ако хипотетично предположим, че Христос не би свързал посредством Събитието на Голгота Своята божествена съдба със съдбата на човечеството, какво би станало? Вчера ви казах: тогава би станало това, че в 666 г., вследствие на определени мероприятия, които биха станали възможни, човечеството би достигнало съвсем друга точка на развитие; тогава благодарение на някои гении, хората биха постигнали колосална мъдрост, малко фантастична, но все пак огромна мъдрост. Тази мъдрост би имала за човечеството такова огромно значение, защото при естествения ход на развитие, хората, както им е било предписано от свързаните с техния произход божествени духове, биха се развивали бавно към тази мъдрост, и, както показах, би било нужно да чакат хилядолетия. Но те биха я получили по друг начин, а не да я постигат със собствени усилия.

И така, човечеството би могло да получи нещо, което посредством напрягане на собствените сили то би трябвало да получи в течение на дълъг период от време. Човечеството би достигнало това, намирайки се в незряло състояние. Днес е почти невъзможно да си представим, как би протекла историята на така нареченото цивилизовано човечество, ако това събитие беше станало. Човечеството би достигнало незряло знание инстинктивно, но изхождайки от гениален инстинкт. Би настанал огромен смут. Но и нещо друго: хората биха били до известна степен препълнени от това знание, вследствие от което те биха били като парализирани и по-нататъшното им развитие би било невъзможно. Те биха стигнали само до това, по неестествен начин още в VII век да приемат в себе си съзнателната душа, която при правилен ход на събитията те би трябвало да получат чак в XV век; но цялото развитие до Дух-Себе, Дух-Живот и Човек-Дух би отпаднало. Човекът би станал изключително съвършен, земен човек, но пътят за развитие към по-високите степени би му бил затворен. Това е, което по темпераментен начин, – казвам „темпераментен начин“ с цялата сериозност, а не просто като красив израз, – е описано в Апокалипсиса, в Откровението на Йоан, като явяването на Звяра. И там е посочено числото 666, за разшифроването на което учените са похарчили много труд. Но в по-голяма или по-малка степен, те са преминали покрай неговото истинско значение.

За да не се случи това и за да се осигури човечеството със сили за противодействие, в развитието му по-рано е настъпило събитието на Голгота, след което човечеството е можело да получава това, което е встъпило в развитието му посредством Исус Христос.

Такава е истинската гледна точка, за да се съди правилно за това, какво означава за човешкото развитие Събитието на Голгота. Именно това е, което дава смисъл на цялото земно развитие. Така с цел да посоча значимостта на Събитието на Голгота за развитието на Земята, често съм казвал: ако някога същество от друга планета на нашата слънчева система, подобно на земния човек, но нечувстващо се у дома си на тази планета, би слязло на Земята, на него, естествено, всичко тук би му било непознато; ако би се появило такова същество, което внезапно би навлязло в земното битие, на него много неща биха му били непонятни, но едно нещо би му било разбираемо. Ако на това същество, откъдето и да се е появило, биха показали картината на Леонардо „Тайната вечеря“, биха му посочили действието на Христос, то по свой начин би получило представа за смисъла на Земята. Вие можете да му покажете всевъзможни природни продукти на Земята, съществуващи на Земята художествени произведения, но то би разбрало само това, което по някакъв начин е вплетено в съдбата на Исус Христос. Това, за което говорих вчера, е получено, – както казах по друг повод и при други обстоятелства преди осем дни, – със средствата на чисто духовното виждане. Само това духовно виждане може да доведе съвременния човек до познание на жизнено важните факти. Посредством това виждане на станалото в хода на времето, е била открита противоположността между годината на раждане на Христа и 666 година. А сега да се обърнем към казаното от външната история за това: потвърждава ли тя някъде това, което е станало в действителност?

Доколкото външната наука не знае много за тези неща, тя не се е интересувала особено силно от тези събития. Но когато познаваме истината, откриваме, че и външната история ни довежда до събитията, които могат да хвърлят светлина върху най-важното. Виждате ли, в живота тук стават определени неща. Зад тези неща стои духовният свят. Който разбира взаимовръзките, знае как едно или друго ставащо води до своята духовна основа. Който наблюдава прехода от древния гръко-римски период, от гръко-римския културен период към съвременното човечество, ако разглежда само външната история, много неща могат да му се сторят загадъчни. Но вътрешните взаимовръзки изясняват тези неща.

Да вземем събитие, от което обикновените хора малко се интересуват, но което е много важно събитие. Обърнете внимание на обстоятелството, че в 529 г. император Юстиниан забранил по-нататъшното функциониране на гръцките философски школи, представящи блясъка на древната цивилизация. По такъв начин, цялата ученост на древния свят, съсредоточена в гръцките философски школи, от които са излезли Анаксагор, Хераклит, по-късно Сократ, Платон, Аристотел, е била изпразнена с указ на император Юстиниан в 529 г. Разбира се, по това, което се съдържа в историята, човек може да си направи извод за това, защо този император Юстиниан, така да се каже, е премахнал древната наука в Европа; но ако честно се поразмисли над тези неща, от всички тези съображения остава чувство за неудовлетвореност. Ние чувстваме влиянието на неизвестни за нас сили. И ни се струва чудно, че това събитие е съвпаднало, – не съвсем, но историческите факти, които понякога се разминават с няколко десетки години, за последващото разглеждане изглеждат като съвпадащи, – с изгонването на философите от Флавий Зенон[ii] от Едеса; може да се каже, че от различни най-важни места на древния свят бяха прогонени най-учените хора. И тези най-учени хора, пазители на древната наука, доколкото още не са се намирали под влиянието на християнството – т.е. в V и VI век от нашето християнско летоброене, – е трябвало да се скитат. След това те са се установили в Персия и са основали там Академията Гондишапур[iii].

За тази Академия Гондишапур се говори малко даже сред философите. Обаче без да се познава същността на тази Академия, основана от остатъците на древните учени, е невъзможно да се разбере в цялост най-новото развитие на човечеството. Защото това, което като древна ученост е било пренесено в Гондишапур от мъдреците, прогонени от Юстиниан и Зенон, е залегнало в основата на учение с колосална важност, което се е преподавало на учениците в Гондишапур през VII век. Именно в Гондишапур е бил преведен древният мъдрец Аристотел. Забележително е, че Аристотел – иначе съчиненията му биха били напълно изгубени – е бил отначало преведен на сирийски език в Едеса от тези учени, които са били изгонени от Зенон. Сирийският превод е бил доставен в Гондишапур и вече там сирийският превод на Аристотел е бил преведен на арабски език. И този превод на Аристотел от гръцки през посредничеството на сирийския на арабски, е представлявал нещо изключително забележително. Този, който разбира, какви изменения стават с мислите, когато се превежда от един език на друг, може да разбере, че това е направено сякаш преднамерено, – казвам това хипотетично, – че е бил взет не гръцкият Аристотел, а Аристотел, който е извървял път през сирийския език до арабския. Вследствие на този превод на Аристотел се е създала основа, Аристотелевите понятия да се появят в света на арабската душа, каквато тя е била по това време, така че ясните мисли да бъдат съединени с известна фантазия, която обаче се е движела по логически траектории и се е извисявала до видения. След това, в светлината на това своеобразно учение, на този своеобразен възглед, в Гондишапур се развил могъщ мироглед. Това, за което ви разказвам сега, е станало в Гондишапур в VII век.

Това, което ви разказах не е фантастично събитие, не е нещо, което го е нямало на Земята; в Гондишапур вече са изучавали това, за което говорих вчера: това, което, – ако се разгледа по същество, – представлява най-голямата противоположност, най-голямата мислима противоположност на това, което изхожда от Събитието на Голгота. Мъдреците от Гондишапур са изпитвали огромен стремеж. Те са се стремили – и това е било именно нещото, за което вчера ви разказах – да създадат всеобхватна наука, която е трябвало да замени усилията на самата съзнателна душа, но която би превърнала човека просто в земен човек, би го лишила от бъдеще, от възможност за по-нататъшно развитие в духовния свят. Биха се появили мъдри хора, но материалистично мислещи, чисто земни хора. Те биха могли дълбоко да се вглеждат също и в духовното земно, в свръхсетивно-земното; но те биха били съвсем отрязани от развитието, което е било предопределено за тях от създателите, развитие в посока към Духа-Себе, Духа-Живот и Човека-Дух. Който има макар бегла представа за мъдростта на Гондишапур, ще признае този макар и опасен за човечеството, но в същото време извънредно могъщ феномен. Имало е намерение тази наука да потопи не само съседните области, а целия цивилизован свят на Азия и Европа.

Била е проведена съответната подготовка. Но това, което би трябвало да излезе от Гондишапур, е било заглушено, до известна степен удържано от духовните сили, които бяха свързани с импулса на Христос, макар и да са били в известна опозиция. Преди всичко, изхождащото от Гондишапур е било приглушено от появата на Мохамед[iv]. Доколкото Мохамед е разпространявал своето фантастично религиозно учение преди всичко в тези области, в които би трябвало да се разпространява гностичното учение на Гондишапур, той, така да се каже, лишил от почва гностическата мъдрост на Гондишапур. Той обрал от нея каймака и това, което би трябвало да излезе от Гондишапур, отишло на втори план, без да има силата да се конкурира с това, което направил Мохамед. В това се е проявила мъдростта на мировата история; мохамеданството може да бъде разбрано правилно само тогава, когато покрай всичко останало се знае, че то е било предназначено да смекчи гностическата мъдрост на Гондишапур, да я лиши от собствената и́, силно изкушаваща ариманическа сила, която иначе би завладяла човечеството.

И така, мъдростта на Гондишапур не е изчезнала изцяло. Но е необходимо внимателно да се проследи развитието на човечеството, започвайки от VII век пр.Хр., за да се разбере какво е станало във връзка с гностическото движение на Гондишапур. Велик учител, чието име е останало неизвестно, който е бил най-големият противник на Исус Христос, е претърпял неуспех в постигането на целта си, която е излагал в Гондишапур на своите ученици, но все пак е било постигнато нещо друго. Но за да се разбере, е необходимо щателно да се проучи въпросът.

Може да се появи въпросът: вследствие на какво, собствено, съвременното естествознание и този своеобразен естественонаучен начин на мислене се се развили така? Това, което сега ще кажа, добросъвестните историци също не го отричат. Този съвременен естественонаучен начин на мислене, както го характеризирах вчера, съвсем не се е развил по права линия от християнството; не, съвременният естественонаучен начин на мислене, така да се каже, в действителност няма никакво отношение към християнството. Може стъпка по стъпка, десетилетие след десетилетие да се проследи, как, макар и неявно, гностическата мъдрост на Гондишапур е прониквала през Южна Европа, Испания, Франция, Англия, разпространявала се е по целия континент именно по косвен път чрез манастирите; може да се проследи, как свръхсетивното се изгонвало и оставало само сетивното, така да се каже, укрепвала е тенденцията; от тази приглушена гностическа мъдрост на Гондишапур постепенно се образувало западното естественонаучно мислене.

Особено интересно е да се изучава в тази насока дейността на Роджър Бейкън[v], не Бейкън Вируламски[vi], а Роджър Бейкън. Макар да е бил монах, – към когото, обаче, колегите му не се отнасяли много доброжелателно, – в него се е вливала тази гностическа мъдрост на Гондишапур. Днес хората толкова малко познават източниците на това, което живее в техните души, че си мислят, че имат естественонаучно мислене без предразсъдъци, докато изворите на това непредвзето естественонаучно мислене са в Академията Гондишапур.

Съвсем не е задължително, това, което е получено със средствата на духовното виждане, да не трябва да се доказва; нужно е само да се прокара правилния път, така че и с външни опитни средства да се покаже, че е вярно това, което е получено чрез духовното виждане. Именно такива разглеждания имат огромно значение за близкото бъдеще на човечеството. Защото ако човечеството иска да намери изход от днешните заблуди, от заблудите от последните години, то трябва да се обърне към своето минало. Това, че човек днес е склонен да разглежда всичко в естественонаучен ракурс, няма нищо общо с християнството като такова, а е резултат от ситуацията, която описах. Така че в западното културно развитие действително можем да наблюдаваме действието на тези две сили, тези два потока: от една страна, християнският поток, от друга страна това, което дълбоко е повлияло на западното мислене, и което може да се изучава, изучавайки средновековния духовен живот.

Средновековният духовен живот се изучава крайно едностранчиво. Но идете и вижте картините на художници, изобразили поведението на средновековните схоластици по отношение на арабските философи. Ще видите, как в смисъла на западната християнска традиция са представени схоластиците[vii], на които християнското учение дава възможност да тъпчат с крака арабските учени. Тук отново и отново изплува вълнуващият мотив за тъпченето на арабските учени със силата на Христа! Погледнете тези картини, появили се от християнската традиция на Запада, и ще разберете, че в тези картини живее цялата страст на Средновековието, стремежа на християнството да се противопостави на това, което първоначално произлязло като опозиция на Христос от Академията Гондишапур и прониквало чрез арабските науки в Европа. За този, който познава тези взаимовръзки, е видно, как още при Маймонид–Рамбам[viii] и Авицена навсякъде може да се намери това, което описах. Помислете, че човекът е бил предназначен, – и Мистерията на Голгота е трябвало да му помогне в това, – изхождайки от своята личност да намери съзнателната душа и в бъдеще да се издигне до Духа-Себе, Духа-Живот и Човека-Дух. Тук той е трябвало, изхождайки от гениалната гностическа мъдрост, непосредствено чрез откровение да получи нещо, за което не е било нужно развитие на съзнателната душа, което би трябвало да започне от XV век; като гениално откровение той е трябвало да получи всичко това, което е трябвало да постига посредством собственото умение, инспирирано от определени божествено-духовни същества, към които е принадлежал също и Исус Христос.

Върху това са били съсредоточени мислите на такива хора, като Аверое[ix], който е постигнал гностическата мъдрост на Гондишапур в смекчена форма. Кой, собствено, може да разбере от това, което е написано днес в глупавите и несвързани учебници за Аверое, защо той, испано-арабският учен, е казал: когато човек умира, само субстанцията на неговата душа се излива в общата духовност; човек няма никаква лична индивидуалност, а всичко, което представлява душа в отделния човек, е само отражение на Всемирната Душа? Защо Аверое е казал това? Защото това е бил един от клоновете на мъдростта на Гондишапур, който е трябвало да се усвои от хората, но не така, че всеки отделен човек да го развие в своята съзнателна душа, а така, че тази мъдрост да се спусне върху тях като откровение. Това би било ариманическо откровение; в действителност с човека би станало това, че съдържанието на съзнателната душа би станало монистично и отделното съзнание наистина би станало просто видимост. Всичко в културата на Запада се изяснява, ако се разглежда духовно.

Трябва отново и отново да се задават въпроси, първо: как може да стане това развитие на съзнателната душа, защото това трябва да се състои, и второ: какво пречи на хората днес да се обърнат към духовната наука, която може да им открие пътя към съзнателната душа?

Вчера ви казах: знанието за природата, с което особено се гордее днешното човечество, води, собствено, до представи, които ни показват не природата, а нейния призрак. Това, което човек знае за природата, не е истинската природа, а призрак, който се отнася към пълноценната природа така, както призракът се отнася към пълноценната действителност. Но ученият не знае, че неговото знание е призрачно, че това, което той знае за човека, по същество не е хомо, а хомункулус. Характерът на развитие на човечеството, който то е добило, започвайки от XV век, и което ще продължи до края на III хилядолетие, се определя от това, че човек все повече и повече ще се оценява по своите постижения в областта, например, на естествознанието, доколко той се е приближил до действителността посредством това естествознание. Човек ще трябва да се стреми към познание и да преодолява препятствията, които ще срещне по своя път. Най-главното препятствие, – вече го характеризирахме от определена гледна точка и отново ще съсредоточим върху него нашето внимание, – е това, че естественонаучната епоха, рожба на Академията Гондишапур, постига само призрачно знание за човека, доколкото тя създава представи за природата, от които е изключено духовното. Можем да попитаме: защо съвременният човек постъпва така? Защото тогава ще успеем да добием представа за това, което човек трябва да преодолее и защо той несъзнателно се стреми към призрачното познание за природата, като при това се гордее и пъчи с това призрачно познание. Защо?

В момента, когато се осъзнае, напълно се осъзнае, че това познание за природата е само неин призрак, се чувства стимул да се проникне в действителността, стояща зад този призрак. Тогава стремежът е да се постигне действителната природа. Естественонаучният ни мироглед може да се характеризира също и от друга страна. Може да се каже: естественонаучният мироглед стига до призрачни представи и остава при тях, защото се надява по такъв начин да има представи за истинската природа и тогава изобретява различни понятия – атоми, молекули и т.н., които, както знаете, не съществуват, и които са чисто изобретение; изобретяват се различни закони, такива като запазване на силата, запазване на веществото, които не съответстват на действителността. Той гради всевъзможни хипотези относно това, което не съществува, относно това, което той представлява по отношение на призрачните закони на природата. Защо прави това? Защото в дълбините на душата съществува вече споменатия от нас таен страх; само че човек нищо не знае за този страх, защото този страх е несъзнателен. Бих могъл да го нарека малодушие.

Защото какво би станало, ако човек мъжествено би си казал: ти искаш да имаш понятие за природата, а не за призрака на природата, ти искаш да намериш пътя към действителността. Тогава ще намериш не атоми и молекули, не понятията на Оствалд[x] или Хекел, а ще намериш Ариман с неговата свита! Тогава всичко това ще стане духовно. Който прониква в реалността посредством истинското естествознание, намира Ариман. От това се плашат хората, защото се опасяват да се спуснат в пропастта, ако там, където просто са търсили веществото, което в действителност го няма, намерят духа. Защото преди всичко се явява духът, на когото не трябва да се молим, а от когото трябва да се защитим, и когото трябва да посрещаме с пълно съзнание.

Наистина не беше произволен акт, да се поставят в нашата скулптурна група отгоре Христос заедно с Ариман и Луцифер, а тази група е съставена във връзка с дълбоките жизнени въпроси на нашата съвременна епоха и сочи към това, че човечеството трябва да се запознае с нещата, за които тук става дума. Познанието ни за природата е призрачно и ще си остане призрачно, докато не съберем кураж да търсим духовното; но тогава ще се сблъскаме с Ариман. Познанието ни за душата също не ни дава истинското знание за душата, а само образ на душата. По принцип, това, което днес се изучава като психология в академиите и университетите, дава само образ на душата. Този образ ни заслепява по отношение на реалността, защото ако се продължат изследванията по този път, по който е намерен този образ, ще стигнем до Луцифер. Това е най-близкото до нас духовно, което можем да намерим.

И така, този, който може истински да проникне до това, което в отслабена форма е останало от това направление на Гондишапур, ще намери, че тези методи водят до точно познание за Ариман и Луцифер. Но те довеждат само до Луцифер и Ариман, но не и до ръководството на човечеството чрез Исус Христос.

Това е, което са чувствали схоластиците от Средновековието, които са искали да тъпчат с крака арабските учени, и те постоянно са се чувствали в такава ситуация вследствие на връзката им с най-дълбоките импулси в развитието на човечеството. Това, което би трябвало да се открие на хората чрез посредничеството на Ариман, вместо те сами да го постигнат в течение на столетия, е била извънредно опасна за тях мъдрост. Човечеството се намира по пътя на постигане на тази мъдрост във връзка с нейната тройственост, посредством съзнателната душа; но тогава, в VII век, на пътя на човечеството се изправило това, което описах.

Тази мъдрост е основана на три неща; това не е мъдрост, към която човек не трябва да се стреми, но той трябва да я достигне под водачеството на Импулса на Христос. Ето три неща, свързани с тази мъдрост: първо, природата на раждането и смъртта. Много сме говорили за тези неща и от това, което сме казали, знаете, че да се разберат раждането и смъртта на човека е възможно само със средствата на свръхсетивното познание, защото те не са сетивни явления. Когато човек се ражда или умира, в този момент свръхсетивно встъпва в сетивното. Раждането и смъртта остават загадка за този, който иска да ги разбира само външно-сетивно, защото това не са сетивни явления. Сетивните явления при раждането и смъртта не са истински, те наистина са свръхсетивни събития. Но ако се опитваме със свръхсетивен поглед да  проникнем в тайните на раждането и смъртта, тогава пред нашето познание се представят определени съпътстващи явления. Такива явления, които ще ни дадат да разберем: тъй като ние живеем в сетивен свят, това представлява само привиден душевен живот. На Запад хората столетия са се противили на тази истина. Можете да проследите тази борба в книгата ми „Загадките на човека[xi]“; говоря за това в самото начало. Само че там трябваше да се изразявам внимателно, защото външният свят още не е способен да възприема тези неща; той ги намира за парадоксални. Вие знаете, че през целия западен свят преминава това, което още Декарт е формулирал, и което води до Августин, а именно изречението: Cogito ergo sum. – Мисля, следователно съществувам. Хората са се надявали в мисленето да овладеят реалността на душата. Изречението трябва да звучи иначе, ако иска да представи истината за живеещия в сетивния свят човек. Трябва да се каже: Мисля, следователно ме няма! Защото в момента, когато започваме просто да мислим, когато разгърнем само вътрешното мислене, ние повече не съществуваме. Какво тогава става в нас? Тогава в нас стават много сложни явления, с които ще се занимаем днес и утре.

Да си представим, че ето това е човешкият живот, а това е, което човек изпитва в себе си в течение на живота, като формиращо представи мислещо същество: тогава това е само привидно образувание, това е сякаш куха тръба от раждането до смъртта (виж рис.14, червеното), защото истината стои назад. Истината стои в периода преди раждането, може да се каже, преди зачатието; там ние действително се намираме в духовния свят, в свръхсетивното, там ние се намираме в действителността, и на границата, когато встъпваме в сетивния свят, преминава само един образ. Ние представляваме само образ на нашия живот преди раждането или преди зачатието. Това, което живее сега и ни говори, обръщайки се към нас, не е действително; когато аз ви говоря нещо, това е само образ.

Истината е, че днес говори това, което е било в духовния свят. Ние не сме вечни защото съществуваме, а защото и днес сме същите, които сме били в действителността преди раждането или зачатието, и което встъпва в настоящето. Вследствие на това, че сме въвлечени в телесно съществувание, в периода на нашия земен живот ние сме станали привиден образ на нашето собствено същество. Мисля, следователно ме няма, – по отношение на тази дълбока истина в периода от Августин до Декарт философията е разпространявала дълбок мрак. И този мрак скрива дълбоката истина относно раждането и смъртта. Защото се задава въпросът: къде е началото на душата? При раждането. Къде е краят ѝ? В смъртта. Знаейки свръхсетивната истина, трябва да се говори иначе: Кога душата прекратява да разгръща своя живот като душа? Когато се раждаме или със зачатието. Кога тя отново започва да разгръща своя живот като свръхсетивно същество? Когато умираме. Тук на Земята прекъсваме свръхсетивния живот, за да не действа само той, а за да можем да възприемем качествата на сетивното и да го приемем в нашия живот в цялост. Става дума не за фанатичен аскетизъм, а, от самосебе си се разбира, за това, че сетивният живот е абсолютно необходим за живота на човека като цяло. Но този земен живот именно затова е толкова важен и се появява с материалистическа окраска, че нашият собствен човешки живот, като свръхсетивен човек, се прекратява, когато встъпваме в земното битие, и отново започва, когато преминем през портата на смъртта.

Тайните на раждането и смъртта започват да се откриват, само когато човек разбере себе си като свръхсетивно същество, и знае, че е само образ на това, което е бил преди раждането и което ще бъде след смъртта, образ на душевно същество. Но тогава трябва да имаме мъжеството да гледаме към това, което го има в нас. Ако тук (виж рис.14) имаме куха тръба, само образ, трябва да имаме мъжеството да кажем: няма да позволим да бъдем заслепени от този образ, а в познанието си ще противостоим на Луцифер. За да се събират знания, – наистина плодотворни за живота, – се изисква мъжество, вътрешно мъжество. Това трябва да се подчертава отново и отново. Това е първо: знание, което се отнася до раждането и смъртта.

Второто – това е знание, което се отнася за хода на самия наш живот. Вследствие на това, че невярно разглеждаме отношението на нашата душа към тялото, макар това невярно разглеждане да се оправдава поради причини, които можете да намерите в книгата ми „Въведение в тайната наука“, човек има също лъжлив възглед върху целия ход на своя живот. Защото той си го представя примерно така, както преди няколко дена го описах в образа на „отец Рейн“. Можете да си спомните, как употребих образа на отец Рейн. Някой стои на моста в Базел, гледа надолу и казва: тук виждам стария Рейн. Тогава аз го питам: какво разбираш ти под стария Рейн? Течащата вода, която виждаш там долу, разбира се не е стара, защото след час тя ще бъде вече далеч оттук и след няколко дни тя вече ще се влее в морето; тя вероятно не е стара. И това, за което говориш, струва ми се не е просто руслото на реката, прокарала си път в земята от Швейцарските планини до Северно море. И така, какво е това отец Рейн, стария Рейн, за който често се говори? В субстанциално отношение това е нищо, от субстанциалното нищо не остава когато употребявате израза отец Рейн. Не остава нищо субстанциално също и когато разглеждате собствената си телесност. Тази собствена телесност е непрекъснат поток: разрушаване, обновление на телесните течности, разрушаване, обновление на телесните течности. Тук не остава нищо, освен формата, която е продукт на духа. В тази форма отново и отново се излива това, което изглежда като субстанция, влива се, разрушава се, както водата в отец Рейн.

Вследствие на това, че всичко това се случва във външната майя, в илюзията, ние не виждаме този поток на постоянно разтваряне и възстановяване, който наистина съществува по отношение на външния сетивен живот, а виждаме това, което трябва да бъде родено, парче месо с кости и кръв, което расте и когато напълно израсте, остава постоянно до самата смърт. Това си го представят примерно така, както ако отец Рейн си го представим как участък с вода, което, естествено, не може да бъде, – спокойно стоящ в своето русло между Швейцарските планини и Северно море; примерно така си представяме човешката телесност. Макар тя да се намира в непрекъснато течение, ние си мислим, че тя представлява нещо застинало, – веднага не може да се подбере правилната дума, – между раждането и смъртта. Ако се виждахме правилно, то бихме се виждали намиращи се в постоянен поток и не би ни дошла в главата идеята, че този непрекъснат поток има нещо общо с нашето истинско същество. И ако виждахме това, което стои в основата на силите на разтваряне и обновяване, бихме получили същата тази медицинска наука, духовната медицинска наука, която би била съвсем друга, от нашата днешна медицинска наука. Няма да получите правилна представа за тази медицинска наука, ако кажете: да, посредством тази медицинска наука могат да се лекуват болести! – болестта не може да бъде излекувана, доколкото работата не е в това, да се лекуват болестите, както биха искали съвременните хора. Посредством наистина духовната медицинска наука могат само да се поддържат оздравителните сили в тяхната тоталност. Истинското лечебно изкуство се състои в това, така да се направлява живота, че човек да овладее силите на разтваряне, отделяне и обновяване. Няма да са потребни никакви аптекарски стоки, ако всеки човек не само разпространи това върху собствената си човешка личност, но и така живее съвместно с другите хора, че това бъде прието от целия човешки род. Често съм говорил за това. И това е второто нещо.

Третото, свързано с предходните две, е истинската наука за природата. Какво представлява истинската наука за природата? Често съм подчертавал, че духовната наука не отрича естествознанието, каквото то е днес, но тя знае, че това естествознание не представя истинската природа, а само нейния призрак. И работата съвсем не е борбата с този призрак. По силата на нашата човешка предразположеност ние трябва да допускаме съществуването на този призрак. Работата не е в това, както вчера разказах за философа Ричард Уол, да се търси отровата, – макар това да е отрова насочена срещу философията и е философска, а не истинска отрова, – за да се изгонят от този свят всички, които мислят естественонаучно, а да се определи, в какъв смисъл те са прави. Нужно е да се каже на тези учени: ако искате да докажете, че изследванията ви са правилни, можем напълно да се съгласим с вас, но в същото време вие трябва да се съгласите с това, че посредством тези правилни в смисъла на природните науки изследвания, вие стигате до представа само за призрака на природата, но не и до истинската природа. Това е нужно да се осъзнава. Задачата на епохата на съзнателната душа е нещата да се виждат именно в тяхната действителност.

Тогава ученият ще каже: да, аз имам едни или други основания да не смятам моето познание за природата за призрачно! Духовният изследовател трябва да възрази: ти постъпваш съвсем правилно, имайки призрачно знание за природата. Защото когато търсиш някаква субстанция извън призрака, ти постъпваш неправилно. Ако търсиш духовното, ще постъпиш правилно, ако зад призрака търсиш ариманическото. Тоест ти си прав, когато търсиш призрачното знание. И така, това, което ви казах за телесността на човека, вече носи доста призрачен характер. Този, който разглежда природата от по-висока гледна точка, разглежда като истинско природното явление, което не ни вкарва в лъжа,  а е нещо съвсем различно от това, което ни се представя като надеждно природно явление. Доста особено е, – утре ще говоря още за тези явления, – че въпреки това, по някои въпроси светът, бих казал, сочи с пръст право към истината. Някъде винаги има указание за това, което е вярно, когато искаме да знаем, как трябва да се мисли относно реалностите на природните явления, представени пред нашите сетива. Какво, собствено, трябва да виждаме? Има ли в самата природа нещо, което да ни я прояснява?

Да, има нещо: например, дъгата; дъгата наистина е образ на природно явление. Ако отидете там, където се намира дъгата, вие съвсем свободно ще преминете през нея; тя е само резултат от взаимодействие на различни процеси. Толкова спектрални, както дъгата, толкова призрачни, както дъгата – само че това не се забелязва – са всички природни процеси; те не се намират там, където се явяват за окото, ухото или друг сетивен орган, а са резултат от взаимодействието на други процеси, духовни процеси. Ние ходим по земята и си мислим, че там долу има материя; в действителност възприемаме само силите, както при дъгата, и когато си мислим, че стъпваме по нещо твърдо, то това е Ариман, който изпраща отдолу своите сили.

Но още щом оставим чисто спектралното, чисто призрачното в природните явления, ние срещаме духовното. Това означава, че всички изследвания на така наречената груба материя са безсмислени. Още щом се прекратят търсенията на грубо-сетивното, като стоящо в основата на природата – до това човечеството ще стигне в IV хилядолетие, – тогава в основата ще бъде положено нещо различно, тогава навсякъде в природата ще се търсят ритмите, ритмичната организация. Тази ритмична организация съществува, но днешната материалистична наука, като правило, осмива тази ритмична организация. Ние образно представихме тази ритмична организация във вид на седемте колони и в конфигурацията на нашата сграда като цяло. Но тази ритмична организация я има в цялата природа. В растенията един лист следва след друг в ритмичен порядък; ритмично са разположени листчетата в цветчето, всичко е организирано ритмично. Ритмично нараства и отстъпва треската в хода на болестта; целият живот протича ритмично. Разпознаването на природните ритми – това ще бъде истинското естествознание.

Благодарение на разпознаването на природните ритми може да се стигне до известното им използване в техниката. Това е цел на бъдещата техника: посредством съгласуване на колебания, които се възбуждат в малкото и след това се пренасят върху голямото, посредством просто взаимодействие на вибрации да се изпълнява огромна работа.

Утре подробно ще ви покажа, защо наистина мъдро от страна на християнския миров ред, който в този смисъл е изпълнен с мъдрост божествен миров ред, е дадена възможност на човека да узрее за това знание, за което ви казах, докато академията Гондишапур просто е искала да го наложи на хората. Ако тези знания трябва да стигнат до хората, те трябва да имат също и други стремежи. Човечеството трябва да получи тези знания при условие, че, първо, едновременно с развитието им в широк план, човечеството трябва да установи за трета точка напълно безкористен социален ред. Невъзможно е да се въведе ритмична техника без това да не донесе и голяма вреда, ако едновременно не се развива и безкористния социален ред. Егоистичното човечество може да внедри ритмичната техника само за лошо. Силите идентични с целебните сили на човека, които назовах на второ място, когато процесите на разтваряне и обновяване, процесите на асимилация и дисимилация се разглеждат като стоящи под въздействието на тези сили, не могат просто така да бъдат дадени на човечеството. Тези сили не може просто така да се предадат на човечеството, – както показах това, изхождайки от други гледни точки, – ако не се възпита вътре в човечеството абсолютна съвестност, която се разпространява не само върху външно видимото, но също и върху външно невидимото; когато човек си забранява не само външно видимото, но съгласно определени правила, установени от съвестта, си забранява и това, което е външно невидимо: мислене, чувства. Защото познанието за силата, която е скрита от нас защото разглеждаме жизнения си поток между раждането и смъртта като застинало тяло, овладяването на тази сила ще донесе голямо нещастие, ако по-нататъшното развитие не премине в светлината на абсолютната съвест също и по отношение на външно невидимото.

И трето трябва да бъде това, което съответства на моята първа точка, което съответства на познанието за тайната на раждането и смъртта. Тази тайна на раждането и смъртта по подобен начин предполага, че човечеството трябва да достигне определено състояние на зрялост; защото тя предполага, че човек действително може съзнателно да противостои на Ариман и Луцифер. Който е в състояние напълно да претегли това, което се разбира в тази точка, ще разбере следващото, което искам да ви дам в заключение на разглеждането; утре ще продължим това разглеждане. Той ще разбере следното: възможно е да се занимаваме с природните науки като чисто призрачно познание и да не се знае, че това е чисто призрачно познание; може да сме доволни от неистинското познание. На някого това може да помогне, защото така няма опасност от среща с Ариман. Вие можете да направите Ариман невидим; но тогава вие трябва да събирате в днешен смисъл знания за природата, които не съдържат в себе си истината. Такова познание за природата издига добра бариера срещу Ариман, но тогава изследователят не достига до истината. Имате избор – или искате да достигнете истината и тогава трябва да се запознаете с това, което като ариманически-свръхсетивно се влива в света, – или трябва да се примирите с неистината. Ако изповядвате неистината, тогава казвате: призрачното познание за природата ни дава знание за действителната природа, – добре, тогава оставате при това, което е угодно на Ариман, който желае лъжата и който живее с лъжата. Той може да живее само с тази тайна лъжа; и за него нищо не може да бъде по-приятно от това, лъжата, която се съдържа във възгледа, че призрачното познание за природата е истинското познание за природата, да се разпространява.

Освен това говорих за нещо, което е само сянка на свръхсетивното; представих това като прозрачно отражение, образ. Тук също предстои да се направи избор: или проникваме в свръхсетивното, – тогава лице в лице, естествено по духовен начин, се срещаме с Луцифер, или оставаме при неистината и разглеждаме сянката на душевното като действителност. Но тогава никога няма да успеем да стигнем до правилното заключение за раждането и смъртта и за безсмъртието, защото тогава разглеждаме не душата, която е безсмъртна, а просто образ. Това е, което в този бегъл обзор исках да поставя пред вашите души. С тези мисли ще свържем утрешното ни разглеждане.

Това е много важна мисъл: в нашата епоха на съзнателната душа човек трябва да направи избор, той трябва да се стреми към истината; тогава той трябва да бъде готов мъжествено да се срещне с духовното. Или да избере отказ от духовното и да остане при илюзиите и неистината. Академията Гондишапур, която искаше да отнеме на човека стремежа към истината, искаше да го избави от усилията за по-нататъшно развитие, искаше да му открие това, което самата тя е получила като откровение по ариманическия път. Академията Гондишапур, която има своето последно отражение, своя призрак в съвременната естественонаучна илюзия, тази Академия Гондишапур искаше да направи човека чисто земен човек. В своите стремежи тя е била преодоляна от това, което е било заложено в човечеството още преди нейното създаване чрез Мистерията на Голгота. За това ще говорим утре.

Юстиниан I Велики – император на Източната римска империя от 527 до 565 г.

[ii] Флавий Зенон, 425-491, император на Източната римска империя, издава едикт за затваряне на школата в Едеса през 489 г.

[iii] Гондишапур – град в Месопотамия, основан от Сасанид Шапур I и дълго време бил духовен център на сасанидите. Там произведенията на Аристотел са преведени на персийски. Чосро Ануширван (531-578) е спонсорирал тези преводи. В историята на древна Персия от Фердинанд Юсти, Берлин 1879, на стр.213 пише: „Чосро заповяда да се преведат Аристотел и Платон, а медицинските и логическите съчинения да бъдат прехвърлени от персийски на арабски“.

[iv] Мохамед – ок.570-632, основател на исляма

[v] Роджър Бейкън – 1214-1294, английски философ и алхимик, францисканец, преподавател в университетите в Париж и Оксфорд, удостоен поради обширните си познания с титлата Доктор Мирабилис. Включва научното мислене в теологията.

[vi] Бейкън Вируламски – Франсис Бейкън, 1561-1626, англиски философ, юрист, политик и писател. Автор на „Нов органон“, по подобие на Аристотелевия „Органон“

[vii] са представени схоластиците – в творба на Беноцо Гозоли в Лувъра е изобразен Тома Аквински, а в нозете му е Аверое. На фреска в испанския параклис във Флоренция в църквата „Санта Мария Новела“ също е представен триумфът на Тома Аквински, като под краката му са еретиците Аверое, Нестор и Арий.

[viii] Маймонид , наречен още Рамбам, 1135-1204, еврейски философ

   Авицена – 980-1037 арабски философ

[ix] Аверое – 1126-1198, арабски философ и лекар

[x] Вилхелм Оствалд – 1853-1932, немски физикохимик и философ

    Ернст Хекел – 1834-1919, немски естественик, професор по зоология в Йена

[xi] „Загадките на човека“ GA 20