ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 5 октомври 1918 г.

От многобройните указания и обяснения, които съм давал относно Мистерията на Христос, можете да разберете, какво следва да се различава между това, което е заложено в общия ход на развитието на човечеството до Мистерията на Голгота, и това, което е встъпило в развитието на човечеството благодарение на Мистерията на Голгота. Съгласно нашето познание за развитието на човечеството, знаете, че имаме работа с прогресивен поток сили, изхождащ от висшите йерархии, който принадлежи на изконната природа на човека, и с два странични потока, с луциферически и ариманически поток.

Работата е там, че луциферическият и ариманическият потоци по времето на Мистерията на Голгота са достигнали, в известно отношение, връхната точка на тяхното полезно въздействие върху развитието на човечеството, и, в определен смисъл, ако може да се употреби този израз, човечеството е започнала да го грози опасност, че те ще прекрачат тази връхна точка и така ще бъде нарушено равновесието за цялото човешко развитие между ариманическото и луциферическото въздействие. В хода на развитие на човечеството е станало следното. Ако разглеждаме прогресивното развитие на човечеството като права линия (виж рис.10), можем да кажем, че то се отнася, – за удобство ще започнем от лемурийския период, – към лемурийския, атлантския и нашия период, който сме свикнали да наричаме следатлантски. Ако изобразя с червена линия интензивността на луциферическото въздействие, трябва да направя това примерно така. Може да се каже, че в лемурийския период имаме определена интензивност, която нараства, след това намалява и тази луциферическа интензивност става съвсем слаба и се спуска надолу в атлантския период, а след това отново нараства в следатлантския период. Тоест в атлантския период, по принцип, – говоря тук не за отделни хора, а за развитието на човечеството, – в историческото развитие на човечеството е имало малко непосредствено влияние на луциферическото (виж рис.10, червеното).

Затова в този период ариманическото развитие, което изобразявам тук с жълта линия, трябва така да го нарисувам, че то да бъде особено интензивно в атлантския период, а тук, в следатлантския период то отново отслабва, – тук говоря за историческото развитие, – и трябва да си изясним, че ако така сме характеризирали нещата, винаги трябва да отчитаме това, което неотдавна казах: когато Луцифер действа особено интензивно, той усилва в подсъзнанието дейността на Ариман. Тоест ако в нашия пети период особено е изразена луциферическата крива, това не означава, че, доколкото Луцифер действа особено интензивно, значи, че Ариман стои извън кръга на въздействието; напротив, това означава, че доколкото Луцифер особено интензивно действа в сферата на историята, Ариман особено завладява подсъзнателните региони на човека.

И така, виждате, че в хода на земното човешко развитие се проявяват своего рода вълнови линии, както за ариманическото действие, така и за луциферическото действие. Използвайки двете интензивности на ариманическото и луциферическото, трябва да се установи равновесно състояние. Но това равновесно състояние в историческото развитие никога не може да бъде съвършено. Били са времена, когато луциферическото въздействие е било особено интензивно, и времена, когато особено интензивно е било ариманическото въздействие.

Ако разгледаме епохата от човешкото развитие, когато човечеството се е приближило до Мистерията на Голгота, ще открием, че равновесното състояние между луциферическите и ариманическите сили е било изключително неустойчиво, не е имало реално равновесие. От една страна имаме човешкия поток, движещ се към Мистерията на Голгота, който исторически се е проявил в историята на семитските народи. Този човешкият поток станал особено достъпен за въздействието на луциферическите същества, вследствие на което в подсъзнателното се усилили ариманическите влияния.

Напротив, гръцката природа се оказала много достъпна за историческите ариманически сили, вследствие на което луциферическите въздействия се изместили в подсъзнанието. Само тогава напълно ще разберем семитската и гръцката култури, които са полярни противоположности, когато надлежно вземем предвид колебанието на мировото развитие на човечеството между ариманическото и луциферическото. За западните народи, по времето когато Мистерията на Голгота е навлизала в земното развитие, влиянието на гръцката култура е било особено важно. Но то вече е угаснало, или по-точно е да се каже, преминало е връхната си точка. Гръцкия свят е бил заплашен от низходящо развитие. Това низходящо развитие, заплашващо гръцката култура, може да се изрази по следния начин: гърците, именно благодарение на ариманическото внедряване, на което са били подложени, което в изкуството им се е проявило като луциферически елемент, достигнали висша мъдрост. И тази мъдрост, както често сме я  характеризирали, приела много индивидуален, човешки индивидуален характер. Но най-голямо величие тя достигнала там, където от прадревни времена в гръцката мъдрост е просветвало това, на което са научили хората самите духовни същества.

Знаем, че в прадревните времена учителите на човечеството са били инспирирани, получавали са посвещението си непосредствено от духовния свят. Чрез тях духовните същества са говорели, обръщайки се към света, и ако още в началото на петия период бихме се вгледали в тези прадревни времена от човешкото развитие, бихме могли да видим удивителна прамъдрост. Тя е била в известно отношение така очистена и изразена в понятия и идеи, че е била особено приспособена за човешкото същество. Ако в по-ранните времена великите посветени са я съобщавали в по-образна, имагинативна форма, от гърците тя се е постигала в идеите, в понятията, и така тя е била приспособена към възприемането ѝ от хората. Но това, което при гърците е било най-удивителното, е това, което е звучало още във философията на Платон, което е било отглас от прамъдростта, която човечеството, може да се каже, е получило от устата на самите богове. Обаче човечеството е било заплашено от загуба на тази мъдрост.

Ако погледнем тази епоха от гръцкото духовно развитие, която Ницше е нарекъл трагичната епоха, ще видим великите гръцки философи Анаксагор и Хераклит[ii], ще видим в тях, бих казал, последните носители на божествената мъдрост, която вече е била претопена в идеи и понятия. Талес[iii], собствено, е бил първият, който се е опирал на чисто природните понятия; той вече е бил откъснат от непосредственото живо възприемане на прамъдростта на човечеството, което още можем да видим при Анаксагор. Човечеството все повече и повече е било заплашено от загубата на тази мъдрост. Но от тази прамъдрост се е изливало това, което в древните времена е давало на хората възможност изобщо нещо да знаят за себе си. Познанието за човека е било това, което е просмуквало гръцката и изобщо прамъдростта. Мистериите е трябвало да дават знание за човека. „Познай себе си“ е било едно от изреченията на тази мъдрост. Но това древно знание за човека се е съобщавало по косвен начин, чрез Луцифер, и човек го е добивал, използвайки ариманичните сили. То е било изцяло и напълно свързано с равновесното състояние между ариманическите и луциферическите сили.

Сега си представете времето, когато старият свят се е приближавал към своя край и, от друга страна, се е приближавала Мистерията на Голгота, когато по отношение на човечеството се е наблюдавало леко преобладаване на ариманическите сили. В този период ариманическите сили са действали особено интензивно. Сега, започвайки от XVI столетие, е станало нещо подобно, някакъв своеобразен ренесанс на ариманическите сили. Но по времето, когато е станала Мистерията на Голгота, ариманическите сили също са действали особено интензивно. Вследствие на това човешкият душевен живот се обърнал към абстракциите, чак до абстракцията, която се изправя пред нас в римското същество, което е изцяло подчинено на абстракциите. Пита се: какво би се случило с човечеството, ако описаният сега поток на развитие би продължил да действа в еволюцията на човечеството, ако я нямаше Мистерията на Голгота? Тогава би се случило това, че човек не би могъл да добие ни едно понятие, ни една представа, ни едно усещане относно човешката личност.

С това се казва нещо изключително важно. Това е заплашвало хората, защото нищо повече не са можели да научават от боговете, защото даже е била изгубена традицията да се получава от боговете мъдрост относно личността. Хората ги е заплашвала опасност все повече и повече да стават загадка за самите себе си. Те са можели да достигат до мъдрост само чрез природата, но не и чрез себе си. Те постепенно е трябвало да забравят, че са родени от духа. Те е трябвало напълно да забравят това.

Но тогава идва Мистерията на Голгота. От различни гледни точки, от които може да се характеризира Мистерията на Голгота, ще насочим вниманието си към една гледна точка, че вследствие Мистерията на Голгота на хората отново е била дадена способност от духовните висини, които бяха изгубени от тях в земния живот, да се разберат като личности. Импулсът на Христос донесе на хората възможност отново да се разберат като личности, но този път посредством вътрешни сили.

Днес на хората е изключително трудно да си представят, как древните хора са стигали до познание на своята личност, доколкото те не искат да вярват, че външният мироглед на древните хора е бил съвсем различен. Невъзможно е да се разбере такава личност, като Юлиан Отстъпник[iv], в цялото му историческо значение, без да се знае, че той е бил един от последните хора, които са виждали слънцето различно, от това, как го виждаме днес. Днешният човек вижда слънцето като физическо тяло. Лунното въздействие малко по-дълго е останало за него като природно влияние. И днес влюбените обичат да се разхождат на лунна светлина, да бленуват и мечтаят, защото на лунна светлина фантазията расте и разцъфтява; поезията на лунната светлина, истина и лъжовна, и днес е широко разпространена сред хората. Така, но доста по-интензивно, отколкото днес някои още чувстват луната, са чувствали древните хора, когато пробуждайки се са виждали слънцето. Когато пробуждайки се са виждали слънцето, са говорили не само за слънчевата светлина, а са усещали: от това небесно същество, заедно с лъчите светлина, които ни сгряват и светят, в нас се излива това, което ни прави личности.

Това още го е чувствал Юлиан Отстъпник и е вярвал, че може да бъде запазено от човека. Това е било негова заблуда, а също и негова велика трагедия. Развиващото се човечество вече не е можело да усеща своята личност в лъчите на физическото слънце. Това познание за личността човек е трябвало да добива сега по духовен път. Това, което външното слънце в пространството не е можело повече да дава, което вече не е можело да идва при човека отвън, е трябвало да се издигне от вътрешните дълбини на човека. Христос сам е трябвало да свърже своята мирова съдба с човечеството, за да не кривне то от предписания му път при това постоянно колебание на везната между Ариман и Луцифер. С пълна и дълбока сериозност трябва да се възприеме това, че Христос е слязъл от духовните висини при хората и е свързал своята съдба с тях. Какво означава това? Това означава следното: когато преди Мистерията на Голгота човек се е вглеждал в сетивния свят, в същото време той е виждал духовното. Вече съм изяснявал това с примера за слънчевия мироглед. Това било изгубено от хората. Затова хората трябвало да получат друго възприемане на духовното и от него в същото време да получават впечатления от сетивната действителност. Това е характерна черта на Мистерията на Голгота и нейното отношение към човешкото познание.

Мистерията на Голгота, която собствено даде смисъл на земното развитие, е станала незабелязано за римляните в малко ъгълче на света. Тацит[v], собствено, не е имал никакви верни сведения за Мистерията на Голгота, макар сто години след нея да е написал своето забележително разглеждане на римската история. Историята нищо не казва за Мистерията на Голгота, защото Евангелията не са исторически книги; те са написани така, както описах това в моята книга „Християнството като мистичен факт“[vi]: те са обърнати към живота мистични книги. И колкото и теолозите да се опитват да представят Мистерията на Голгота като събитие, подобно на кое да е друго историческо събитие, те никога няма да постигнат това. Характерно за Мистерията на Голгота е именно това, че исторически, по пътя на външната фактическа история, за нея е невъзможно да се научи нещо. Този, който иска да знае нещо за Мистерията на Голгота, трябва да вярва в свръхсетивното. Мистерията на Голгота не допуска исторически-сетивни доказателства.

Както древният човек се е вглеждал в сетивното и е получавал сведения за духовното, така и съвременният човек, ако не иска да изгуби знанието си за личността, трябва да гледа към Мистерията на Голгота като към свръхсетивен факт и на основата на съзерцанието на свръхсетивното да стига до убеждението: това също е и историческо събитие, макар историята да не съобщава нищо за него. Който не отчита, че в хода на историческото развитие на човечеството за най-важното историческо събитие историята нищо не съобщава, че за това не са се запазили никакви исторически свидетелства, който не отчита това, той не разбира цялото отношение на Мистерията на Голгота към съвременното човечество. Така по отношение на Мистерията на Голгота човек трябва да се учи да говори за факта, за който няма никакви исторически свидетелства. И това трябва да действа на практика. Защото какво говорихме вчера за идващото от Ариман и Луцифер? Говорихме, че Луцифер отвръща хората от интерес към своите ближни. Ако в човечеството действаше само луциферическото, ние все повече и повече бихме губили интерес към нашите ближни. Малко би ни засягало, какво мисли един или друг човек. Добре бихме могли да определим степента на луциферическото в човека, ако зададем въпроса: интересува ли се човек от другите хора обективно, толерантно, или той се интересува от тях само заради самия себе си? Луциферическите натури изпитват малко интерес към своите ближни, те са упорити, потайни, смятат за правилно само това, което сами са измислили, сами са усетили и са недостъпни за мненията на другите хора. Ако луциферическото би продължило да действа по същия начин в човешкото развитие, както е било до Мистерията на Голгота, човечеството постепенно би стъпило на пътя, който може да се характеризира така, сякаш човек би станал в душата си затворен и твърд, всеки би се тревожил само за себе си, всеки би приемал за истина само измисленото от него самия и не би имал никакво желание да се вгледа в сърцето на другия. Но това не е нищо друго, освен обратната страна на загубата на личността. Защото когато губим възможност да разбираме човека като личност, ние губим също разбирането за личността на нашите ближни.

Имало е много хора, – доста повече, отколкото се смята, именно в епохата, когато се е приближавала Мистерията на Голгота, – в гръцкия, в римския свят, в Африка, в западна Азия, много хора, които в известен смисъл са били високомерни, надменни, които са вървели през света като – не може да се каже оригинали, но като високомерни, самотни хора, ценящи своята самота. Такива е имало много, имало е даже такива, които са правели от това философия, която е призовавала да не се безпокоиш за другите хора, а да се следва само това, което сам носиш в себе си. Това е било следствие от излизането на луциферическото от равновесното състояние.

Присъствало е също и ариманическото, и даже в излишък. Най-ярко това се е изразило във възгледите на първия римски цезар Юлий[vii] и от цезарите първи посветен е бил само Август, но и той по съмнителен начин, докато сред другите имало такива, които са принуждавали да ги смятат за посветени и които са смятали себе си за синове на боговете, сякаш са произлезли от тях. Защото ариманическото се открива особено в това, че човек не иска да живее като личност сред личности, но че иска да достигне властта, както го показах вчера, че той иска да господства, използвайки слабостите на другите. Това бяха двете големи опасности до времето на Мистерията на Голгота, на които несъмнено би се подложило човечеството, ако не се беше случила Мистерията на Голгота: загубата на интерес към своите ближни и желанието на всеки индивид да властва. Но когато Христос свърза своята съдба със съдбата на човечеството, той присади нещо извънредно дълбоко в човечеството. Може би ще ме разберете по-добре, ако схематично ви посоча, какво, собствено, е присадил Христос в човечеството. Както ви показах, ние, хората, носим в себе си сили, които сме развили посредством нашето изконно същество. Нали знаете, че едва във втората половина на живота ние ставаме по-умни, благодарение на нашето изначално същество. Говорил съм за това обширно и многократно, но е недостатъчно. Това, което съм ви говорил относно формирането на разума на човека в периода между раждането и смъртта, е валидно, собствено, само за земното развитие, но трябва да се усъвършенстваме, преминавайки в своето развитие през Юпитер, Венера и Вулкан. Силите, които трябва да развием, преминавайки през състоянията Юпитер и Венера, вече са заложени в нас сега.

Но става следното: знаете, че човек, придобивайки самопознание в първата половина от своя живот, не може да го добие посредством своето изначално човешко същество. Той трябва да го добива чрез Луцифер. Неговото изначално човешко същество продължава да се движи по-нататък. Луциферическото му дава самопознание, доколкото то се внедрява в него в първата половина от живота; това блестящо самопознание се потиска във втората половина на живота от Ариман.

С импулса на Христос в развитието на човечеството встъпва друг поток; импулсът, който произлиза от Мистерията на Голгота, говори на дълбокото вътрешно същество на човека. И ако човек трябваше само със своите изначални сили да развива това, което трябва да го доведе до космическите прозрения, които чрез Христос навлязоха в земното развитие, тогава човек би достигнал тези способности едва на Венера. И така, колкото и да е умен човек в периода до своята смърт, до самата си смърт на Земята не би могъл да достигне това, което достига благодарение на свързването на Христовия импулс със земното развитие.

Ние изживяваме земния си живот, без да знаем, може ли развитието до самата ни смърт да ни доведе до разбирането на импулса на Христос. Но оттук можете да изведете следното: имало е съвременници на Христа – Неговите ученици; те са общували с Него, използвайки традициите на прамъдростта и са достигнали такава мъдрост, че по-късно са могли да напишат за Него Евангелията; но те, собствено, не са могли да Го разберат. Разбира се, до самата си смърт те не са могли да стигнат до разбирането на Импулса на Христос. Кога са успели да достигнат до него? След своята смърт. Ако смятаме Петър или Яков за съвременници на Христос, кога те са узрели за разбирането на импулса на Христа? Едва в III век след Мистерията на Голгота, защото до своята смърт те още не са узрели, а са узрели едва във II-III век.

С това ние се докоснахме до една много важна тайна; нека съвсем ясно да я поставим пред нашите души. Съвременниците на Христа трябваше да преминат през смъртта, трябваше да живеят в духовния свят до II-III век. Тогава в живота след смъртта те са успели да достигнат разбиране за Христа и тогава са могли да инспирират тези, които в края на II или началото на III век са писали за Импулса на Христос. Затова всички описания на Импулса на Христос, доколкото бяха получени посредством повече или по-малко отчетлива, или повече или по-малко смътна инспирация от отците на църквата, са носили особени черти, но започвайки чак от III век. Затова и Августин – една определяща за Средновековието фигура, е живял по това време. Оттук виждате, как стои работата с разбирането на Импулса на Христа. Мъдростта на Венера, ако мога така да се изразя, човек днес още не може да изпита до своята смърт, а едва след смъртта си – в следващите столетия – той ще трябва да се инспирира с мъдростта на Венера на Земята. И само благодарение на щастлива случайност, – това звучи доста глупаво, но е трудно да се подбере по-удачен израз, – би се оказало възможно да се получи инспирация във II-III век; иначе би било нужно да се чака по-дълго и след 333 г. човечеството все повече би се ожесточавало срещу духовния свят и не би приемало никакви инспирации.

Виждате, че действието на импулса на Христос в човечеството в течение на столетията християнско развитие е било свързано с различни тайни. И всеки, който се стреми към тях в наши дни, ще намери най-важните съставни части за разбирането на импулса на Христос, само прибягвайки до свръхсетивното познание. Защото първите истински учители на човечеството, по принцип бяха мъртви по отношение Импулса на Христос, както видяхте от казаното от мен по-горе, – хората, които са били съвременници на Христа, едва в III век са узрели за пълното Му разбиране. В IV век това разбиране е могло да нарасне, но са нараствали и трудностите по получаването на инспирации от човека. В VI век тези трудности още повече нараснали, докато накрая дойде времето, когато Рим подчини практиката на посвещението на човечеството в духовните тайни относно Мистерията на Христа и потуши опозицията, породена от втвърдяването на човечеството. Този ред е установен от Рим в IX век, в 869 година, на Събора в Константинопол, където окончателно е приключено с духа. Въпросът за инспирациите станал твърде обременителен за Рим и той провъзгласил догмата, че човек има в душата си нещо духовно, но вярата в духа започнала да се смята за ерес. Човек е трябвало да бъде откъснат от духа. Това е същественото, за което често съм споменавал и което е свързано с Осмия вселенски събор, състоял се в Константинопол в 869 година. Само следствие от изгонването на духа е, когато днес йезуитите казват: да, разбира се, преди е имало инспирации, но в наше време инспирацията е дяволско нещо и не трябва да се стремим към свръхсетивното знание, защото от него идва дяволът.

Всичко това, обаче, е свързано с най-дълбоки неща, от които трябва да се интересуваме, ако действително искаме да проникнем в духовната наука. Те са свързани с признанието на определен характер на мъдростта, който не признават мнозина от така наречените духовни учени, особено такива, които често се обединяват в тайни общества. Съществува, бих казал, определена заблуда, която отново и отново се разпространява сред хората, разпространява се от тези, които знаят духовни тайни. И тази заблуда се състои в лъжливото противопоставяне, в лъжливата полярност. Нима не сте чували, какво говорят хората: има Луцифер и негов противник е Христос, – и хората поставят като полярни противоположности Христос и Луцифер. Вече съм ви казвал, че даже Гьотевата идея за Фауст[viii] страда от смесването на Ариман и Луцифер, че Гьоте не е успял да раздели ариманическо и луциферическо. За това се говори във втора глава на книгата ми „Гьотевият светоглед[ix]».

Но с това е казано нещо извънредно важно. Тези, които искат да съобщят на хората истини от духовния свят, твърдят, че истинска противоположност съществува между Ариман и Луцифер, импулсът на Христа внася нещо различно и той няма нищо общо с полярността Ариман-Луцифер, а се движи по равновесна линия. И от признаването на този факт зависи нещо извънредно важно. Но за това ще говорим утре.

Фридрих Ницше, 1844-1900, филолог, поет и философ. Виж също GA 5 „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“

[ii] Анаксагор, 500-428 г.пр.Хр., философ, математик и астроном. Виж GA 18 „Загадките на философията“

    Хераклит, около 544-483 г.пр.Хр., философ

[iii] Талес, около 625-545 г.пр.Хр., философ

[iv] Юлиан Отстъпник, 330-363 г., римски император от 360 до 363 г.

[v] Публий Корнелий Тацит, 58-117 г., римски историк и политик

[vi] „Християнството като мистичен факт и мистериите на древността“-1902 г., GA 8

[vii] Гай Юлий Цезар Октавиан Август, 63 г.пр.Хр.-14 г.сл.Хр., първи римски император с титлата Цезар Август

[viii] Гьотевата идея за Фауст – GA 22 „Откровението на Гьотевия дух и неговия „Фауст“ и приказката за „Змията и лилията““ (1918)

[ix] „Гьотевият светоглед“ – GA 6