ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 4 октомври 1918 г.

Днес и в близките няколко дена бих искал да изведа някои заключения за самия човешки живот от предходните ни разглеждания. В началото ще направя някои бележки относно мислите, които външният свят развива относно антропософията като такава и ще обясня, към какъв възглед следва да се придържаме по отношение на тези мисли и какво тук заслужава особено внимание. В живота на природата, в естествения ред, всички хора изучават – само по отношение на природния ред – същото, което искаме да установим посредством антропософската духовна наука за духовния живот, за духовния миров ред. Обаче антропософската гледна точка ще бъде неправилно разбрана, ако по някакъв начин се допусне, съвременната духовна наука да свърже себе си с някакви остарели, граничещи със суеверието заблуди или мистицизъм. Трябва да привикнем такива термини като ариманическо и луциферическо, употребявани от нас за описание на духовния ред, да ги използваме, но на по-висока степен на битието така, както естествоизпитателят използва термините в своята област, да кажем, обозначавайки положителното и отрицателно електричество, положителния и отрицателен магнетизъм и т.н. Но за разлика от обикновеното, пълно с предразсъдъци естествознание, трябва ясно да се съзнава, че, естествено, в момента, когато се издигаме до разглеждане на духовния миров порядък, такива понятия, които в естествознанието имат определено, може да се каже, даже много абстрактно съдържание, трябва да се разбират в по-конкретен, духовен смисъл.

Знаем, че човешкото същество, каквото то се изявява пред нас в живота между раждането и смъртта, ни представя това, което сме свикнали да наричаме физическо тяло, после това, което наричаме етерно тяло или, употребявайки по-работещия израз, аз го нарекох тяло на формиращите сили, после това, което има вече съзнателен характер и което сме свикнали да наричаме астрално тяло, но още няма съзнателния характер, който е свойствен за днешното ни съзнание. Това, което днес мнозина наричат подсъзнателно, се отнася за астралното тяло. Следва това, което обозначаваме като наше обичайно съзнание, колебаещо се между сън и будност. В състояние на сън то ни доставя само хаотични сънища, а в будно състояние не се задоволява само да съзерцава, а прибягва до абстрактни съждения и понятия и всичко това обозначаваме като член на човешкото същества и го наричаме аз. Само в този последен член на човешкото същество, в собствения аз, може да се каже, съвременният човек се ориентира. Този аз се отразява в неговото съзнание. Азът е това, в което, собствено, се разиграват такива душевни свойства, като мисленето, чувстването и волята. Всичко останало, астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло в неговия истински облик, стоят извън съзнанието, а също и извън аза. Защото това, което обикновената наука, анатомията, физиологията и т. н., може да констатира по отношение на физическото тяло, е само външната му страна; по принцип, това не е нещо друго, освен съдържанието на нашето съзнание по отношение на човешкото физическо тяло, което добиваме по същия начин, както добиваме всяко друго сетивно съдържание. За нашето съзнание това е външния образ на физическото тяло, но това не е самото физическо тяло.

И така, трите члена на човешкото същество, които, разглеждайки ги в аспекта на развитието, наричаме доземни, – знаете за това развитие от книгата ми „Въведение в тайната наука“, – тези три член преди всичко стоят извън полето на човешкото съзнание. Знаете, че говорейки за духовния ред, сочим към същества, които се възвисяват над човека като йерархии, като членове на йерархиите,  подобно на това, както под човека се разполагат трите природни царства: животинското, растителното и минералното. В момента, когато разглеждаме човека духовно, вече не можем да говорим само за съдържанието на астралното, етерното и физическото тела, за които говори обикновената наука, а също и антропософията, ако гледа само живота на човека, който се открива в сетивния свят. Затова още в предишните си есенни разглеждания споменах, че с тези, – да ги наречем долни членове на човешката природа, – че с тези долни членове на човешката природа, ако ги наблюдаваме в истинския им вид, всъщност, са свързани с духовете на отделните йерархии.

И така, в смисъла на това, което неотдавна ви изложих във връзка с мирогледа на Гьоте, можем да кажем: доколкото човек чрез своите три члена се развива във времето, доколкото той преминава развитието, което може да се проследи от раждането до смъртта му, дотолкова той е свързан с определени духовни сили, които стоят зад неговото развитие. Опитах се да ви изясня това, като казах: ако разглеждаме това (виж рисунка 8) като съществото на днешния човек, в ретроспектива трябва да мислим за свързаните с неговото същество духовни сили, които познаваме като членове на висшите йерархии.

Тези духовни сили, както знаете, при нормалния човек не действат непосредствено в неговия аз, с изключение на Духовете на Формата (в християнската терминология „Власти“). Освен Духовете на Формата, тези сили, които дават на човека неговата изконна форма, другите духовни сили не действат в съвременното съзнание на човека. Ще получим макар и доста оскъдно, но все пак до известна степен удовлетворително понятие за Духовете на Формата, ако обърнем погледа си към формирането на човека, – това е само част, само член от общото му формиране, – на което той е подложен още по време на физическия си живот. Всички ние сме родени, като повече или по-малко пълзящи същества и не е в наша власт да заемем вертикално положение. Обаче с изправения стоеж на човека, – не с математическата вертикала, а със силата, осигуряваща изправения стоеж, – е свързано изключително много в съществото на човека. И ако различията между човека и животното се разглеждат по чисто външни признаци, трябва да се гледат не нещата, на които обикновено се обръща внимание, на броя на костите или мускулите и т.н., които обикновено съвпадат при човека и животното, а трябва да се обръща внимание на силата на изправения стоеж, която дава на човека неговата форма в процеса на формиране. Това е само част от подлежащото на разглеждане, но важна част. Тази сила, която тук се постига като сила на изправения стоеж в нашето физическо формиране, има същата природа, както и всички сили, които дават формата на нас, земните хора. И само сили от такъв род проникват в нашия аз.

Напротив, другите сили, които наричаме сили на космическото движение, на космическата мъдрост и космическата воля, обозначавани като Сили, Господства, Престоли (тези стари имена ние употребяваме за тези разглеждани в съвременен дух неща), по същество са недостъпни за съзнанието на човека, тоест те принадлежат на неговото астрално тяло, на неговото тяло на формиращите сили или етерното тяло и неговото физическо тяло. Така че ако тези членове на човешката природа се разглеждат без тяхното духовно съдържание, за което сега ставаше дума, ще се отдаваме на голи илюзии и ще виждаме лъжлив образ. В действителност ние се намираме не в това, което ни показва външният лъжлив образ, а в посочените духовни сили.

Но върху човека влияят до известна степен временно, – както неотдавна описах това във връзка с Гьотевия мироглед, – без непосредствена връзка с неговото развитие, тези два вида сили, които обозначаваме като луциферически или ариманически. Можем да кажем: по-духовно действат луциферическите сили (виж рис.9, червеното), повече от подсъзнанието действат ариманическите сили (виж рис.9, лилавото). По такъв начин имаме тричленност в космическото вчленяване на човека в битието. Така че можем да кажем: в човешката природа има определени духовни сили, които са свързани с неговия поток на развитие. Също така има два други силови потока, луциферически и ариманически, които не са свързани с неговия непосредствен поток на развитие, но временно действат върху него и се добавят към това, което, собствено, принадлежи на човека.

Да разгледаме сега живота. Когато разглеждаме живота, виждаме не само силовия поток, който, собствено, ни принадлежи, но винаги виждаме нещо като сливане на три силови потока. Каквото и да разглеждаме, било сетивния свят, било човешкия исторически живот, протичащ между удоволствия и страдания, радост и болка, дейност и инертност, го виждаме така, че в него се сливат три потока. В обичания живот не правим това, което прави, например, химикът, когато той разглежда водата не просто като течност, такава, каквато тя изглежда външно, а я разлага на водород и кислород. Духовната наука трябва също да осъществи такова разлагане. Духовната наука трябва да се заеме с тази духовна химия, иначе ще бъде невъзможно да се разбере живота на човека.

От различни гледни точки сме описвали своеобразието на тези същества, които наричаме луциферически, и своеобразието на съществата, които наричаме ариманически. Сега нашата задача е да подходим към тези неща и от друга гледна точка, а именно непосредствения човешки живот. Тогава възниква въпросът: къде, собствено, в човешкия живот се намира моментът, в която луциферическите сили имат особено влияние, и къде се намира моментът, в който ариманическите сили имат особено влияние?

Ако човек би бил оставен на своето спокойно, заложено в неговото изконно същество развитие, – но това не може да стане, знаете това от предшестващите разглеждания, и че той едва във втората половина на живота може да стигне до известно самопознание, – той не би бил подложен на временното влияние на луциферическите и ариманически сили. В действителния живот, така, както го преживяваме, човек е подложен на това временно въздействие на луциферическите и ариманическите сили и даже трябва да се съобразява с действието на тези луциферически и ариманически сили. Във всичко, което в човека принадлежи повече към сферата на неговото съзнание, но така, че това съзнание човек го достига не просто чрез природата, а излиза извън рамките на природата, – ние излизаме извън рамките на природата, когато, например, в първата половина на живота вече стигаме до самопознание, – във всичко, което човек достига посредством своето съзнание, е заложено нещо, което не можем да наречем иначе, освен свръхсъзнателно. Нашето съзнание би изглеждало съвсем различно, ако в това съзнание не беше заложено свръхсъзнателното. Свръхсъзнателното се състои в това, че човек внася в историческия живот повече, отколкото би внесъл, ако би бил предоставен само на физическото си развитие. Днес, в дадения момент от човешкото развитие бихме имали съвсем друга култура, ако не се бяхме влели в това, което само посредством човека се развива в съзнание, – в свръхсъзнанието. Но заедно с това свръхсъзнание вече е дадена възможност за вмешателство на луциферическите сили. Трябва само по правилен начин да се разбере, как луциферическите сили действат в човешкото съзнание. Човек никога не би имал стимул да развива друг вид мислене, различен от този, който неотдавна охарактеризирах като идеал на Гьотевия мироглед, ако не беше вмешателството на луциферическите сили. Посредством луциферическите сили човек формира хипотези, посредством луциферическите сили човек фантазира относно действителността. Той не просто разбира действителността, той съединява свръхсъзнателното със съзнателното. Той създава различни идеи относно действителността, идеи, които му позволяват основно да се срасне с действителността, което би било невъзможно без това. И ако разгледаме цялата област на изкуството, трябва да подчертаем, че в изкуството, в което свръхсъзнателното играе такава голяма роля, ако изкуството не иска да се изроди в гол натурализъм, в голяма степен трябва да действа луциферическият елемент. Не трябва просто да казваме, – и аз няма да се уморя отново и отново да подчертавам това, – че човек в своя живот трябва възможно най-далеч да се държи от луциферическото. Ако човек се държи далеч от луциферическото, той няма да може да води нормален живот и ще се превърне в архифилистер. Това, което като закваска отново и отново спасява човечеството от филистерство и постоянно го пришпорва, е луциферическата дейност.

Но цялата тази луциферическа дейност обуславя в същото време това, че човек до определена степен, може да се каже, е склонен да гледа света сякаш от висотата на птичи полет. Всичко това, което в течение на времето излиза като програми, като прекрасни идеи, посредством които се надяват по един или друг начин да се навлезе в златния век, всичко това произхожда от вливащите се в човека луциферически наклонности. Всичко това, което лишава човека от неговите връзки с действителността, това, посредством което той иска да се издигне по-високо, отколкото му позволяват тези връзки, които определят мястото му като човек, всичко това сочи към луциферическото. Луциферическото в човека е склонност, която ни подтиква към загуба на интерес към ближните ни. Ако бихме следвали своята изконна човешка природа, тоест бихме следвали силите на развитие, които са заложени в самия човешки поток, интересът ни към нашите ближни значително би превишавал този, който имаме в действителност. Луциферическото същество действа така в природата на човека, че той губи интерес към другите хора. И ако се изучава човека в неговата същност, именно на този момент трябва да се обърне особено внимание. Много в света би изглеждало съвсем различно, ако в действителността познавахме този наш стремеж да развиваме голям интерес към това, което става вътре в нас, и малко да се интересуваме от това, което мислят, чувстват и искат другите хора. Правилното познание за човека се достига само тогава, когато възгледът ни за човека е пронизан от въпроса: какво ме отклонява от интереса, който трябва да изпитвам към другите хора? Задача на бъдещата човешка култура ще бъде именно развитието на това познание за човека. Днес до голяма степен познание за човека се нарича това, което някой казва за хората, в зависимост от собствените си представи за това, какви те са или трябва да бъдат. Способността да се приемат хората такива, каквито те са, и ясно да се съзнава, че всеки е такъв, какъвто е, даже престъпникът – това също следва да се допусне, – може винаги да ни каже за света нещо по-важно, отколкото фантазиите, които създаваме за човешкото същество, колкото и прекрасни да са такива мисли: да се каже така, означава да поставим в себе си луциферическото на нужното място. Такъв стремеж към познание на човека ни открива безкрайно много. В хода на човешкото земно развитие не е имало епоха по-отдалечена от действителния, истински интерес към непосредствената природа на човека, от нашето време. Но не трябва да се бърка това, което тук се има предвид, с липсата на критичност по отношение на човека. Този, който изхожда от идеята: всички хора трябва да се разглеждат като еднакво добри и всички еднакво трябва да се обичат, – разглежда въпроса от удобната луциферическа гледна точка, защото изхожда само от своята фантазия. Да се разглеждат всички хора като равни, наистина е луциферическа фантазия. Работата съвсем не е в това, да се лелее общата идея, а в това, конкретно да се подходи към всеки отделен човек и да се развива по отношение на него любовно, или по-добре е да се каже, изпълнено с интерес познание.

Можете да попитате: какви цели, собствено, преследват в нас тези луциферически сили, когато те препятстват развитието на търпимост в разумен смисъл, по отношение на човешката природа и интереса към нея? Те напълно се оправдават в общото стопанство на Духа, ако ми бъде позволено да употребя този филистерски израз. Тази луциферическа сила трябва да присъства в нас, защото ако се намирахме само в прогресиращия поток и развивахме съответна с природата и духа склонност към познание на всеки човек, бихме били опиянени от това познание за хората. Ние бихме се опили и не бихме могли по правилен начин да се върнем в себе си. Това е свързано с много тайни на битието, че в живота, собствено, няма нищо, което би водило до злото, до нещастието, ако се проследи до края. Това, което правомерно ни влече към другите хора, което ни стимулира да намираме другите хора в нас самите, би действало така, че ние бихме се опили в нашето познание за хората, ако постоянно го нямаше луциферическото жило, което отново и отново не ни дава да потънем, което отново и отново ни издига на повърхността и ни довежда до нас самите, и пробужда в нас интерес към самите себе си. Именно в нашето отношение към хората ние живеем в постоянно колебание между изконните ни сили и луциферическата сила. И този, който би казал, че би било по-разумно, ако човек би следвал само своята изконна сила и няма работа с луциферическата, той би трябвало да се съгласи и с това, че ако имаме везна с две блюда, той би се съгласил да отстрани едното и да тегли на везна с едно блюдо. Животът протича също в равновесни състояния, а не в абсолютно определени отношения. Това е то, което преди всичко може да се каже по отношение на вмешателството на луциферическото в човешкия живот: то завладява съзнанието, но така, че свръхсъзнателното се смесва със съзнанието.

Ариманическият елемент завладява преди всичко и основно подсъзнателното в човешкия живот. Към всичко това, което е подсъзнателно, често с рафинирани стимули в човешката природа се намесват ариманическите сили. Ако искаме, бих казал, персонално да охарактеризираме Ариман и Луцифер, трябва да кажем: Луцифер е високомерен дух, който обича да се рее във висините и да гледа всичко от птичи поглед; Ариман е самотен дух, който неохотно позволява да бъде видян, който пребивава в подсъзнанието на  човека, действа върху подсъзнанието на човека и от това подсъзнание произвежда съждения. Тогава на човек му се струва, че той разсъждава от своето съзнание, докато често тези съждения се пораждат от подсъзнателни импулси или от ариманичните сили.

Религиозните представи, както ни е известно, често произлизат от древните, осъвременени и възприети мирогледи. И Петър съвсем не без основание нарича именно Ариман прокрадващ се лъв, който търси да хване някого и да го погълне. Петър затова така нарича Ариман, защото, всъщност, Ариман обитава в скришното, тоест в подсъзнанието на човешката природа и се стреми да достигне своята мирова цел чрез това, че отклонява подсъзнателните сили на човека към себе си, за да постигне чрез тях други цели в мировото развитие, различни от тези, които стоят в прекия човешки поток.

По отношение на историческия живот луциферическите сили винаги ни налагат грандиозни световни блянове, които не се съобразяват с човешката природа. В хода на развитие на човешкото мислене, са предлагани безброй идеи за ощастливяване на света. И според твърдото убеждение на тези, които издигат идеите за всемирно щастие, светът може да бъде ощастливен само посредством тези идеи. Причината за това е, че такова луциферическо мислене носи перспективен характер, то гледа на всичко от висотата на птичия полет, оставяйки без внимание всичко, което мърда там долу, и мисли, че следвайки насоката на мислите, набелязани от висотата на птичия полет, светът може да се поправи. Такива идеи за всемирно щастие, основани на недостатъчно знание за човешката природа, носят луциферически характер. Мечтите за световно господство, произлизащи от особени човешки области, носят ариманически характер, защото тези мечти за световно господство изхождат от подсъзнанието. Да се вземе отделна област от човешкото битие и да се направи опит в тази отделна област да се обхване целия свят, това значи да се постъпи ариманически. Всичко, което е свързано с желанието на човека да властва над другите хора, всичко, което противоречи на здравите социални импулси, има ариманическа природа. Човек, за когото може да се каже, – но не в суеверния, а в нашия смисъл, – че е обладан от Луцифер, губи интерес към своите ближни. Човек, обладан от Ариман, би искал да добие власт над възможно най-голямо количество хора; и ако е умен, той се старае да използва човешките слабости, за да овладее хората чрез тези слабости. Защото това е в стила на Ариман: в подземното, в подсъзнателното да изнамира човешките слабости, за да господства чрез тях над хората.

Сега трябва да попитаме: откъде дойде всичко това? Това е въпрос, който трябва да ни интересува преди всичко: откъде дойде всичко това? Каква е природата на тези ариманически и луциферически сили? Ние знаем, че нашата Земя е метаморфоза – употребявайки този израз на Гьоте – на предшестващи мирови тела, четвърта метаморфоза. Ползвайки определена терминология, ние казахме: в началото Земята е била въплътена като Сатурн, след това като Слънце, след това като Луна и сега е въплътена като Земя. И така, ние знаем, че тази Земя е четвърто въплъщение на своето космическо същество, четвърта метаморфоза. Тя ще претърпи и по-нататъшни метаморфози. Всичко това трябва да го отчетем, ако искаме да питаме и по-нататък: какво значение имат ариманическите и луциферическите силови същества във всички космически взаимовръзки, в които е вплетен също и човекът? Знаем, че с формирането на най-близката ни част на Космоса – нашата Земя, са свързани Духовете на Формата. И ако обърнем внимание на една много характерна особеност на земната формация, тя е – както вече казах – идентична, макар и в ограничена степен, с това, как посредством нашата собствена сила на изправения стоеж преодоляваме силата на тежестта. Тези Духове на Формата са до известна степен управляващи сили на земното битие, съвременна метаморфоза на нашата планета. Но Духовете на Формата действат, както знаем, чрез други духове, които употребявайки старата терминология в съвременното ѝ значение, наричаме Архаи, Архангели и Ангели.

От тези същества нас ни интересуват преди всичко Архаите, наричани още Пра̀сили или Начала. Знаем, че в йерархичния ред Духовете на Формата стоят непосредствено над Пра̀силите. Оттук установяваме, че в хода на първоначалното развитие за човека, силите на Архаите до известна степен са в служба на Духовете на Формата. В нашето човешко същество действат Архаите, действат и Властите: духове, които нарекохме Пра̀сили, и които нарекохме Духове на Формата. Освен това винаги има определени Духове на Формата, които се маскират като Пра̀сили, като Архаи. Те биха могли да бъдат Власти, но действат не като Власти, а се изявяват като Архаи и се маскират. Съществен факт, който откриваме, е как в мировото устройство определени духовни същества поемат роли, които се различават от собствената им степен на развитие.

Това има съвсем определени последствия. От Пра̀силите, които, собствено, не са Пра̀сили, а Духове на Формата, може да зависи това, което живее във външните земни форми така, както то зависи от Духовете на Формата. Но важното е, че в нашето земно битие всичко това, което е свързано с пространството, доколкото то се формира в пространството, се формира от непространственото. Ще разберем напълно пространственото само в случай, че от неговата образност се върнем към праобразите, които имат непространствен характер. Естествено, това представлява трудност за западното мислене, доколкото е трудно да си представим непространственото. Но въпреки това работата стои така, че всичко, което е свързано с нашето изначално човешко битие, което произлиза от Духовете на Формата, доколкото приема определена форма в пространството, е действие на непространственото. Говорейки конкретно, когато ние, бидейки отделни хора пълзящи на четири крака, се изправяме, преодоляваме в своя изправен стоеж силата на тежестта и ориентираме себе си в пространството; но силите, стоящи в основата на това, се вливат в пространството от непространственото.

Съществата, които са Духове на Формата, но се маскират като Архаи, са били определени според своето същество за непространственото. Но те встъпват в пространството, действат в пространството. Техният ариманически характер се определя от това, че тези духовни същества, които по своята същност са определени да бъдат непространствени, предпочитат да действат в пространството. Вследствие на това в пространството се появява възможност да се формира така, че това формиране да не изхожда пряко от непространственото, а пространственото отново да образува пространствено, едно пространствено да се образува чрез друго.

Може би трябва да приведа конкретен пример: ние, хората, всички се различаваме един от друг, доколкото сме се появили в този живот от непространственото. Нашите праобрази се намират в непространственото. Всички са различни. Чували сте известната история, как една принцеса, вследствие думи на Лайбниц[ii] – принцесите понякога няма какво да правят – обиколила цялата градина в търсене на две напълно еднакви листа и така и не ги намерила, доколкото в действителността не съществуват две еднакви листа. И така, всички ние в определено отношение сме се формирали от непространственото, затова и се различаваме един от друг. Все пак ние сме подобни един на друг, особено ако сме роднини по кръвна линия. Ние сме подобни един на друг, доколкото има духовни същества, които образуват пространственото от пространственото, образуват го по образец на пространственото. Ние сме подобни един на друг, доколкото нас ни пронизват ариманическите сили. Това трябва да признае човек, иначе той вечно просто ще хули ариманическите и луциферическите сили, без да се опита да ги разбере.

С този пример нагледно можете да видите, как Ариман се намесва в живота. Доколкото се осмелявате да си кажете: аз съм човек, съответствам на моя образ и не съм идентичен на никой друг, – дотолкова вървите по прекия път на развитие. Ако само това действаше в света, ако не се намесваше ариманическият страничен поток, нито една майка не би могла да се радва на това, че нейната дъщеря толкова прилича на нея, защото ще и се набие в очите, че всеки отделен човек е пространствено отражение на непространственото и нито едно пространствено не прилича на друго. Навлизането на определени Духове на Формата в пространството поражда ариманическото. Естествено, ариманическото не се ограничава само с подобието на хората, а то се разпространява върху много неща; но ние успяхме да покажем това с един пример.

Сега ви моля да си спомните разглежданията, които направих не за да ви обнадеждя, а просто изхождайки от самия предмет, когато казах, че човек, собствено, става способен за самопознание едва във втората половина от своя живот. Аз казах: доколкото животът ни взема във времето такова течение и доколкото само това течение и никое друго ни въздейства във времето, всъщност можем да стигнем до самопознание едва във втората половина на живота. Но както казах тогава, през първата половина от живота действат луциферическите сили и подбуждат самопознанието, което не произтича от нашата изконна човешка природа. На това противопоставих, какъв би бил човешкият живот, ако би следвал само изначалната си природа, това, което нарекох „царство на постоянното съществуване“ (вечността). По отношение на всичко това, което се отнася до изначалната човешка природа, на петдесет години ние сме съвсем различни хора, отколкото сме били на двадесет; ние сме се развили. По отношение на всичко това, в което не сме се развили, ние принадлежим не на нашата телесност, а на духовно-душевното и сме свързани с царството на вечността, с това царство, в което времето не играе никаква роля. Подобно на това, както в основата на пространственото стои непространственото, така и в основата на временното стои постоянното. Ние бихме били съвсем други хора, ако не бяхме свързани с царството на вечността. Бихме се пробуждали, както неотдавна казах, от определени жизнени блянове, едва достигайки двадесет и осем, двадесет и деветгодишна възраст. Но ние живеем в царството на вечността и посредством това царство на вечността балансираме нашата пасивност в първата половина на живота и ужасната яснота на битието във втората половина на живота.

На това царство на вечността принадлежат всички духовни сили на съществата на висшите йерархии, които познаваме, с изключение единствено на Духовете на Формата. Те се намесват в царството на времевото развитие. Те създават форми – доколкото провеждат своя живот по някакъв начин между непространственото и пространственото, – пренасяйки ги от непространственото в пространственото. Но това допуска времеви процеси, животът им протича във времето. Но другите същества, които в йерархията стоят над Духовете на Формата, са същества, принадлежащи на областта на постоянното съществуване. Да се говори за тях като за същества, живеещи във времето, може само в сравнителен смисъл; но да се смята, че е така и в действителност, би било глупаво. Много е трудно да се говори за тези неща по простата причина, че в съвременната епоха много малко хора, които имат живо усещане за понятията и идеите, които се развиват, излизат извън пределите на пространството и времето. Болшинството хора изобщо смятат непространственото само за фантазия.

Над съществата от йерархията на Властите има само същества, принадлежащи на царството на вечността. Но  сред тях има такива, които се маскират като същества, действащи във времето, изявяващи се във времето. И както другите същества, които охарактеризирах като ариманически, се изявяват в пространството, така има същества, които се изявяват във времето. Това са луциферическите същества, които в йерархичния ред принадлежат към Духовете на Мъдростта, но действат като Духове на Формата, доколкото те действат във времето. И това, което иначе в живота би действало извънвремево в душата на човека, се премества от тези духове в областта на времето. Затова се получава, че, например, определени неща, които винаги биха съществували за нас, ако се ориентирахме само според царството на вечността, също се подчиняват на времето; например, могат да бъдат забравени от нас и т.н., което е свързано само с нашата телесно-душевна природа – спомняне, памет, – но не и с нашата духовно-душевна природа.

И така, Духовете на Мъдростта, които се маскират като Духове на Времето, са луциферически сили; това са същества, сили, които в космическия ред имат много висока природа, по-висока от силите, за които мнозина пастори, колкото и високообразовани в теологията да се смятат, говорят като за божествени. Тези, за които говорят пасторите, в действителност са доста по-малко възвишени сили, от тези, за които стана дума тук.

Тези луциферически сили са способни да преместват това, което иначе би изглеждало за нашето съзнание като чисто духовно и вечно, във времевата област, да му дават видимост във времевото течение. И тази видимост на протичането във времето на определени явления в нас самите е единствената причина за това, хората да доказват, че тяхната духовна дейност е свързана с веществени процеси.

Ако нашата душа не беше пронизана от луциферическите същества, духовната ни дейност би изглеждала като непосредствено духовна. Тогава не би ни идвало на ум, че духовната дейност може да бъде свързана с материалното. Трябва да осъзнаваме, че образът, който често съм давал за пример, е единствено правилният: този, който мисли, че духовната дейност произлиза от материалното, прилича на човек, който, стоейки пред огледалото, мисли, че собственият му отразен образ стои зад огледалото. Разбира се, образът зависи от това, как е направено огледалото; също и нашето мислене, зависи от нашата телесност. Но самото тяло играе роля на огледало. Това непосредствено би се откривало на съзнанието на човека, ако не беше луциферическата илюзия, че духовната дейност се формира на основата на вещественото, но доколкото Луцифер се намесва в свръхсъзнателното, той създава видимост, която ни води за носа, както ако отидехме при огледалото и го разбиехме, за да видим кой стои зад него.

Видимостта, че духовното може да произлиза от вещественото, е, всъщност, луциферическа видимост. Може да се каже: този, който доказва, че духовното е продукт на вещественото, обявява Луцифер за свой бог, макар и да не го изрича директно. Доказателството, че духовното произлиза от вещественото, изцяло е идентично на твърдението, че огледалото представя на сетивата същества, разположени зад огледалото; твърдението, че веществото произвежда духовното, човешката духовност, е идентично на признанието, макар и неизказано, че Луцифер е бог.

Сега трябва да се обърнем към противоположния полюс. Луциферическата измама се състои в това, сякаш огледалото, вещественото, може да произвежда от себе си духовното. Противоположен полюс е заблудата на хората, че сякаш това, което се намира в сетивния свят, някога е могло да действа на вътрешния живот на човека. Ако не беше ариманическата илюзия, която възниква вследствие действието на силите, които встъпват от непространственото в пространственото, човек би видял, че никога на съществото му не могат да влияят силите, които се коренят във вещественото. Твърдението, че във вещественото се коренят силите, корени се енергията, която може да продължи да действа в човека, е чисто ариманическо твърдение и този, който говори така, провъзгласява Ариман за свой бог, макар и да не го изрича директно.

И така, човек се колебае между тези две илюзии; от една страна, между илюзията, която постоянно го мами, сякаш огледалото само произвежда образи, като действителни същества, сякаш веществото може да осъществява духовна дейност. Другата илюзия се състои в това, че във външното сетивно битие се съдържа енергия, която в преобразуван вид може да доведе до човешката дейност. Първата е луциферическата илюзия, втората – ариманическата илюзия.

Характерно за нашето днешно време е това, че то не е склонно да се отнася с духовното така, както се отнася с природното. Обаче е доста по-лесно да се говори за духа от гледна точка на мъглявия мистицизъм или от гледна точка на абстрактните естественонаучни понятия, отколкото по действителен научен начин, както това се прави по отношение на природата, конкретно да се вниква в духовните процеси и духовните импулси. Живеем в епоха, когато човек трябва да започне съзнателно да си изяснява, какво действа в неговата душа. Знаем защо мина времето, когато в своето подсъзнание човек можеше да намери импулсите, които са му давали по-нататъшните насоки; днес човек трябва да започне съзнателно да встъпва в областта, в която живее неговото душевно и това душевно изработва съзнанието.

И така, можем да кажем, че човек, собствено, би бил съвсем друго същество, ако в своето развитие той би следвал само своята изконна природа и добрите духовни сили в света, отколкото е сега, когато в действителността той следва това изконно развитие при съвместното времево въздействие върху него на луциферическите и ариманическите сили. Въпросът се състои в следното: как да се установи равновесие между тези три сили. За да се установи това състояние на равновесие или най-малкото да се разбере как то се установява, трябва да разгледаме следното.

Външното естествознание се чувства много удобно, когато в определени области съди по принцип: ножът е предназначен за хранене, така че се взема бръснарско ножче и с него се нарязва храната. Така днес се формират много естественонаучни съждения, например, по отношение на смъртта. По отношение на смъртта днешното естествознание не отива по-далеч от близкото по значение понятие за прекратяване дейността на организма. Това е удобно, защото тогава може, както в гротескна форма правят някои наричащи себе си изследователи, да се говори за смърт на растения, смърт на животни и смърт на хора в един и същи смисъл. Но това е същото, ако говорейки за ножове, слагаме в една категория ножа за хранене и бръснарското ножче. Всъщност това, което може да бъде наречено смърт, се различава при растенията, животните и човека. Когато във всичките три царства под това се разбира прекратяване на дейността на органичните функции, понятието се генерализира.

Ако се изучава смъртта в човешката природа, – ние често сме говорили за това явление, – тя е такова нещо, че може да се разглежда в известен смисъл като балансираща сила за луциферическите сили. Смъртта не е еднократно явление, защото човек започва, собствено, да умира, още щом се роди, доколкото импулсите за умиране вече са заложени в него, а самата смърт идва в определен момент от времето. Всичко това, което като силови импулси води до смъртта, са в същото време тези сили, които установяват равновесие по отношение на луциферическите сили. Защото чрез смъртта човек се извежда от областта на времевото в областта на вечността.

Сега знаем, че същността на луциферическите сили се състои именно в това, че те, собствено, принадлежат на царството на вечността и това, което те трябва да правят в царството на вечността, го внасят във времето. И в това отношение не би ставало никакво балансиране, ако в царството на времевото я нямаше смъртта, която отново връща човека от царството на времевото в царството на вечността. Смъртта има балансираща функция по отношение на луциферическото. Луциферическото внася вечността във времевото, а смъртта внася времевото във вечността. Така можем абстрактно да изразим това, обаче в тази абстракция се съдържа значителна доза конкретност.

Какво трябва да кажем за Ариман? Той прави подобие на подобното. Дадох ви конкретен пример за подобие в човешката природа във връзка с ариманическото. На това подобие също е нужно да се създаде противовес, тук е нужно да се създаде противовес, насочен срещу подобието. Само че подобието по удивителен начин се свързва с този противовес посредством едно сбъркано понятие, което възниква, ако не вникнем в дълбоките взаимовръзки. Противовес за подобието е силата на наследствеността: ние не само сме подобни на формата, която приема нашият род, но носим в себе си вътрешните сили на наследствеността. Посредством силите на наследствеността, които носим в себе си, ние, собствено, противодействаме на подобието на формите. Само сбърканата наука отъждествява подобието с наследствеността. Ние изглеждаме подобни на нашите родители, но в същото време от нашите родители в своето вътрешно същество ние наследяваме определени сили, които се стремят да ни върнат към човешкия праобраз. Това, което сме унаследили, се намира в борба с подобието. Едно по-фино наблюдение на човешкия живот, дори без свръхсетивно виждане, а само чрез външно наблюдение, вече може да стигне до това. Опитайте се по правилен начин да задавате въпроси за живота, опитайте се някак да разгледате човека, който по някакви белези особено прилича на родителите си, на баба си и дядо си и т.н., и погледнете след това унаследените морални импулси: ще видите, че унаследените морални импулси, като правило, действат в противоположна посока на подобието на формите.

Ако разгледате портрети на изтъкнати исторически личности, които по външен вид приличат на своите предци, навсякъде ще видите, че в същото време в биографиите им са отбелязани душевни качества, – и те са именно унаследени качества, – които се противопоставят на тези, от които са получили приликата във външния вид. В това се състои една от съществените тайни на живота. Предците доста по-добре биха разбирали своите потомци и родителите доста по-добре биха разбирали своите деца, ако без предразсъдъци имаха предвид този факт. Ако, например, – извинете, че говоря такива неща, но все пак не се намираме в общество на филистери, – някаква майка, имайки синче, което много прилича на нея, се радва, че синчето ѝ толкова прилича на нея, за възпитанието му би било особено полезно, ако тя би си казала: ами ако моето синче развие качества, като тези, които са причина за честите караници с мъжа ми? Трябва да се обръща внимание на такива конкретни импулси, които в живота имат огромно значение. Особено необходимо е познанието за такива импулси за задачите на възпитанието в бъдеще, за бъдещото човешко развитие. Защото в бъдеще трябва да възпитаваме не изхождайки от абстрактни принципи, а на емпирична, конкретна основа.

Няма да овладеем тази емпирична, конкретна основа, ако не се научим да четем живота. Нужно е да се научим да го четем, но първо трябва да научим буквите. Както знаете, те са доста, но най-необходимите букви за близкото бъдеще са три: нормалното развитие, ариманическото и луциферическото. Този, който не ги знае, няма да може да чете, както този, който не знае азбуката, не може да чете книги. Това са просто букви, чрез които се разбира живота, чрез които се учим да четем живота. Утопичният дух, който така широко се е разпространил в човечеството, трябва да бъде преодолян с това, че ще се научим да четем живота. Но тогава ще трябва да се заемем с изучаване на действащите в живота сили.

Естествено, някой може да каже: ти ни разказваш тук нещо, засягащо изконното човешко същество, което никъде не се среща. От самосебе си се разбира, че това е така; но това възражение е все едно да се каже: ти ни обясняваш, че в течащата речна вода се съдържат водород и кислород, а аз не откривам нито едното, нито другото. Необходимо е да се вникне в тези неща и преди всичко да си създадем правилно разбиране за това, какво представлява формата. Преди съм давал следното сравнение, което сега искам да повторя.

Може да се дойде в Кобленц или на някое друго място, например, в Базел, там да се любуваме на Рейн и това може да предизвика изказването: тече си Рейн, неизвестно откога, навярно в продължение на столетия, може би от памтивека. Колко стар е Рейн! Но кое, собствено, е старото в него? Водата, която виждаме, напълно се сменя за няколко дни, тя изтича: навярно тя не е толкова стара, защото преди няколко дена нея я е нямало тук, тя е била някъде другаде. Това, което виждате тук, навярно не е толкова старо, то не е на стотици години. И ако говорите за Рейн, вие вероятно не говорите за руслото в земята, по което тече водата; вие говорите за това, което, собствено, нямате пред очите си. А именно, ако говорите за реалността, не можете да говорите за това, което виждате пред себе си, защото това, което виждате пред себе си, е само сливане на преминаващи през света потоци, това е само равновесно състояние. Накъдето и да насочите погледа си, навсякъде ще видите само равновесни състояния. Реалност, в която само трябва да проникнете. Само чрез проникване в реалността,  е възможно да се научи азбуката на живота.

Утре ще говоря за връзката на луциферическия и ариманическия импулс с импулса на Христос-Яхве, за да видите, как импулсът на Христос-Яхве е вчленен в тези потоци.

И така, в смисъла на това, което неотдавна ви изложих във връзка с мирогледа на Гьоте – виж трите лекции на 27,28 и 29.09.1918 г.на том 2 на книгата „Духовнонаучни разяснения към Гьотевия Фауст – романтичната и класическа Валпургиева нощ“ GA273

[ii] Лайбниц – Готфрид Вилхелм Лайбниц 1646-1716, философ. Според Лайбниц („Монадология“) в природата не съществуват две същества, едното от които е същото като другото. Две принцеси се опиват да провергаят това твърдение в парка Херенхаузен близо до Хановер, но без успех. Песничка от Шуберт от 1796 г. е запечатала това събитие.