ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 15 септември 1918 г.

На този, който наблюдава духовно-душевния живот на хората, могат и да не му потрябват различните представи, които циркулират особено в съвременния живот и в съвременните възгледи. Една такава представа, която не е практична, макар и да касае духовно-душевния живот на хората, е, например, представата за развитието, представата, че едно произтича от друго, или едно състояние произхожда от друго. За да бъда правилно разбран, подчертавам, че не казвам, че не трябва да се употребява такова понятие като развитие. Вчера, например, ние напълно плодотворно използвахме представата за развитието; но ако се говори за душевно-духовния – не за душевно-телесния – живот на човека, тогава не ни е необходима такава представа, като развитие. Вчера ние говорихме за душевно-телесния живот, как протича той между раждането и смъртта; там тази представа ни трябваше. По друг начин стои работата, когато говорим за духовно-душевния живот на човека. Тук встъпват в сила – ако говорим съобразно с действителността – други понятия, други идеи, различни, например, от идеята за развитието.

Духовно-душевният живот на хората, така, както изглежда в рамките на външната сетивна действителност, протича, както знаем, в дейността на мисленето, чувствата и волята. И така, ако ние, съгласно действителността, искаме да разберем духовно-душевното течение на живота в дейността на мисленето, чувствата и волята, трябва да обърнем внимание на следното. Доколкото човек живее в мисленето, чувствата и волята, тоест докато той чувства нещо и това, което чувства, го изразява в мисли, или възприема нещо във външния свят, и след това изразява възприетото посредством мисли, или когато действа, тоест преобразува волята си в действие – накратко казано, когато духовно-душевно провежда своя живот, винаги е необходимо да се отчитат отношенията, които се разиграват между духовните същества. Ако искаме да опишем духовно-душевната среда, в която се намира човек с душата си, не следва да избягваме да говорим за отношенията между духовно-душевните същества.

Представете си, например, че човек мисли по-интензивно. Но в действителността е невъзможно да се разделят дейностите по мисленето, чувстването и волята. Когато мислим, тоест образуваме мисли, към процеса на мислене се намесва също и волята; в процеса на мислене се намесва дейността на волята. Също така, когато искаме нещо, когато осъществяваме нещо, в поисканото, в изпълненото от нас действа също и мисленето. Работата е там, че когато човек мисли, когато възприема с външните сетива, е повече мислещ, отколкото волящ; когато действа или когато във вътрешното чувство се предава на усещането, той е повече волящ, отколкото мислещ. Но всичко това, което обсъждаме, както сега го направих, е само външна характеристика на предмета. Ако искаме да стигнем до действителността относно обсъжданите тук неща, е нужно да говорим по съвсем, съвсем друг начин. Тогава е нужно да насочим погледа си, например, към следното: аз възприемам нещо някъде във външния свят; това ме стимулира да си образувам представа за него. Аз не действам, моята воля е насочена към това, да ориентира моята телесност към външния свят, и към това, да възприеме света и подреди мислите, тоест аз възприемам с външните сетива, а в действителност това означава, че аз встъпвам в духовна област, в която преобладават определени духовни същества, които клонят към ариманическите. В известно отношение аз си слагам главата, образно казано, в област, в която преобладават същества от ариманична природа. Вместо да кажа това, което само ми се струва: аз размишлявам за нещо, – в действителност трябва да кажа: аз действам в тази област, в която определени същества преобладават над други духовни същества, които са малко потиснати, и в това преобладаване везните клонят повече към ариманичната природа.

Такова изказване прави отначало смътно, неопределено впечатление. Но тези неща е невъзможно да се изразят по друг начин, освен смътно, защото те протичат в духовната област, а езикът ни е приспособен за сетивната действителност. Но тези неща могат да се изразят образно, ако процесът, може да се каже, се изземе от човека и се придвижи повече в космическото. Затова науката за посвещението представлява факт, който външно се характеризира с това, че се казва: аз размишлявам за нещо, което ме кара да се изразя образно, примерно по следния начин: човек живее – така, както го представих тези дни в образа на магнитната стрелка, която космически сочи север и юг, тоест нейното направление не се определя от силите, съдържащи се в нея самата – космически вътре в Космоса, и той е ориентиран в Космоса.

Той живее така, че в известно отношение ще имаме предвид неговата ориентировка, ако кажем: той е така ориентиран космически, че последователно се ориентира по знаците на Зодиака. Той последователно се ориентира към Овен, Телец, Близнаци, Рак, Лъв, Дева, Везни, Скорпион, Стрелец, Козирог, Водолей и Риби. Но той е ориентиран също и така, че първо се установява главната ориентировка, така че това, което се отнася до природата на главата му, ако тази ориентировка стои в основата на Зодиака, е ориентирана нагоре, докато това, което се отнася до крайниците, е ориентирано надолу. Затова може да се каже: в тази ориентировка сякаш се съдържа линията на равновесие, която разделя горно и долно. И каква ще бъде космическата ориентировка на човека, – ако го видим в такова състояние, в каквото не бих искал да ви виждам, – когато го заварим в състояние, когато той не мисли, не действа, а просто се отдава на течението на вътрешните чувства, наполовина спи, наполовина е буден, когато нито е пасивен, нито активен, когато така е приспан от живота, – естествено, в него стават много неща, но той нищо от това не забелязва. Ако искаме да характеризираме това състояние, – не бих желал, сега да се намирате в такова състояние, – ще кажем: равновесната линия стои хоризонтално (виж рис.4).

Но ако искаме да характеризираме човека така, той да се намира в такава душевна настройка, която, например, бих искал да ви пожелая сега: в пълно владение, с външни сетива, възприемащи и обхванати от това, за което тук става дума, ще трябва да прекарам равновесната линия по друг начин, и ще трябва да кажа: всички души, които се намират тук, или поне някои души, които се намират тук, са изместени в област, където определени същества са преместили линията на равновесие на едната страна. Във физическия живот, ако едното блюдо на везната е по-тежко, ние казваме: едното блюдо на везната се спусна. Но сега говорим за духовното; тук трябва да кажем, че блюдото на везната се е издигнало. И така, когато човек размишлява, определени същества в областта, където той попада, издигат блюдото на везната, изместват равновесната линия от направление към Везни в направление към Дева (виж рисунката, синьото), така че трябва да начертая равновесната линия така, че определени същества, склонни към ариманична природа, издигат едното блюдо на везната: това представлява човек, потопен в размисъл (виж рисунката, синьото, равновесната линия преминава през Дева и Риби). Но може да се попита: какво означава, когато човек размишлява? Това означава, че той като човек така използва своето положение в Космоса, така използва космическите сили, че се премества в космическа област, в която господства това равновесно състояние. И така, вие размишлявате; и когато размишлявате, вие трябва да си представяте, че – ако можем така да се изразим – сте духовно пространство, намиращо се в област, където съществува стигнала до покой борба: съществата, намиращи се тук отляво, са взели връх над съществата тук отдясно, и обратно. Но когато размишлявате, борба вече няма, тя е стигнала до покой. Обаче този покой означава, че определени, склонни към ариманичното същества вземат връх, доколкото равновесната линия заема наклонено положение, тя вече не се колебае, понеже е натисната надолу. Това е действителността, която съответства на размишлението, на мисловната дейност.

Това, което човек в обикновеното сетивно битие нарича мислене, е само измамен образ на майята, това е само илюзия. Това, което представлява мисленето в действителност, космически трябва да бъде описано с пълно отчитане на положението на човека в Космоса. И това положение на човека в Космоса ще ви даде отговор на въпроса, какво правят определени същества от духовния свят, то ще ви даде отговор на въпроса, какво представлява мисленето, мисловната дейност. И така, това, как ние в обикновения живот описваме мисленето, е, по принцип, илюзия. Ако искаме да го опишем съобразно действителността, трябва да кажем: ние се намираме в такава област, в която в нашето мисловно пространство притичат мисли, защото определени, склонни към ариманичното същества издигат от едната страна блюдото на везната. Това представлява действителният процес.

Да разгледаме сега друг процес от човешкия духовно-душевен живот. Когато действаме, не безумстваме, а действаме, нашите действия са пронизани от намерения, от мисли. Но така, както това се описва в обикновения живот, както това си го представят в обикновения живот, е също гола илюзия. Когато действаме, ние също се преместваме в определена космическа област. Но тук работата стои така, че в тази космическа област определени същества, склонни към луциферическото, преместват блюдото на везната в друг смисъл, така, че космическата равновесна линия можем да я изобразим по такъв начин (виж рис.4, червеното), и направлението, в което тези същества отклоняват блюдото на везната от равновесното положение, може да се изобрази ето с тази стрелка. Когато действаме с някакво намерение, тоест при действително волеви действия, ние се преместваме в област, където луциферическите същества удържат блюдото на везната в такова положение. Но сега работата стои така, че се губи равновесието, и когато се преместваме в областта на действието, луциферическите същества започват да клатят блюдото на везната; ние встъпваме в област на космическа борба. Луциферическите същества встъпват в борба с ариманическите същества и в неустойчивото положение, в колебанието на блюдата на везната се изразява борбата, която се разиграва в нашата воля между луциферическите и ариманическите същества. И така, това, което обикновено в обичайния говор и в обичайните представи описваме като воля, е само майя, това е само външна илюзия. Правилно описваме волята, ако кажем следното: като волящи хора, ние се намираме в област, в която вследствие дейността на луциферическите същества мировата равновесна линия се е изместила (виж рис.4, равновесната линия преминава през Телец и Скорпион), но това изместване става без нас. Ние се изместваме в област, където такова изместване става без нашето участие. Ние намираме такава област, където покоят започва да преминава в ритмично движение.

В първата от нашите Мистерийни драми аз посочих, – естествено, това посочване беше направено в драматична форма, – че ние не трябва да си представяме, че когато човек душевно-духовно нещо мисли или чувства, това става само в него, а при това става движение на мирови сили. И образно това беше представено в една от сцените така, че когато Капезиус и Щрадер се държат по определен начин, се случват велики космически събития. Те действително се случват, макар и не в сетивния, а в свръхсетивния свят; те могат да намерят своето отражение в сетивния свят така, както това е показано в драмата. И там в драмата много ясно е показано, че поведението на човека тук, както го описваме, собствено, е не нещо друго, а отглас от действителността; че когато на човек в душата му се появяват най-дребни желания или мисли, в Космоса става нещо важно. Никога в душата си не можем нещо да мислим или да проявим воля, без да се преместим в област, в която се разгръща духовна борба, или където духовната борба е стигнала до покой, където духовната борба вече е завършила, и ние имаме работа с нейните резултати.

Това, което сега ви описах, произхожда в човешкото душевно-духовно същество. Само че в живота между раждането и смъртта това е скрито; в действителност това се случва в духовното. В друга връзка тези дни казах, че когато човек проявява себе си в света предимно интелектуално, както е прието в съвременния свят, живее, собствено, в халюцинации. По принцип, представите, които си образуваме относно нашето мислене, чувства и воля, са халюцинации, и действителността, която стои зад тях, може да бъде направена видима посредством такива образи. В действителността зад нашите духовно-душевни процеси стои гореописаното; то се разкрива на човек във вид на отражение, което той възприема като мислене, чувства и воля. И когато разглеждаме човека от духовно-душевна гледна точка, понятието за развитие, за еволюция, не намира никакво приложение. Би било пълна глупост, ако кажем, че, например, човек едва от определена възраст става разумен, а дотогава той се е отдавал на своята необуздана волева природа, и че едното се е развило от другото. В духовната област няма развитие в този смисъл, и ако при детето виждаме, че представите, чувствата и волята при него се изразяват по-различно, отколкото при стареца, можем само да кажем, че детето се намира в друга духовна област, където борбата между различните същества се разиграва по друг начин. В тази духовна област не става такова развитие, за което вчера говорихме. В тази духовна област само тогава ще разберем миналото, ако кажем, че образът на борбата, образът на отношенията, образът на взаимоотношенията между съществата от висшите йерархии, този образ се различава от образа, който отразява взаимоотношенията на йерархиите, когато говорим за настоящето време. И ще имаме друг образ, когато говорим за бъдещето. Имаме различни образи на отношенията между различните същества от йерархиите в зависимост от това, дали говорим за минало, настояще или бъдеще. И би било безсмислено да се казва, че образът на борбата в бъдеще се развива от образа на борбата в миналото. Тези неща в областта на духовното се намират в определени отношения едно към друго, а не се развиват последователно една от друго. Затова не трябва да се говори за развитие, а само за духовна перспектива, на което по друг повод вече съм ви обръщал внимание. И така, може да се каже: когато разглеждаме човека като духовно-душевно същество, няма никакъв смисъл да говорим за него, че първо е бил дете, преминал е през смяна на зъбите, след това е преминал през полово съзряване и т.н. Това, което в областта на телесно-душевното се проявява като еволюция, като развитие, е свързано с духовно-душевното, в което за развитие и дума не може да става, а само за преход във взаимоотношенията между съществата от висшите йерархии от един начин към друг; тоест става дума за взаимоотношения между съществата от висшите йерархии.

Няма да постигнете истинско разбиране за отношенията между временно и вечно, ако не вземете предвид това, което казах в тази връзка вчера и днес. Защото вчера и днес изложих как телесно-душевното същество на човека е вчленено във времевото развитие, че човек едва на старини може да разбере това, което се е разигравало в него, когато той е бил дете: само в този случай имаме работа с понятието развитие. Обаче трябва да признаем, че към човека, като духовно-душевно същество, е неприложимо понятието развитие, че понятието за време, във формата, в която ние го използваме във външно-сетивния живот, е неприложимо, когато говорим за духовно-душевното същество на човека, и правим грешка, ако внасяме времето в сферата на висшите йерархии. В сферата на висшите йерархии всичко съществува постоянно. Там нещата не се изменят във времето, там  имаме работа само с перспективи, в които наблюдаваме борба и взаимоотношения. Времевите понятия са неприложими към съществата от висшите йерархии и когато използваме времеви понятия, се стараем само да онагледим съществата от висшите йерархии. Затова можете да проследите в моята книга „Въведение в тайната наука“, колко внимателно посочвам това, което, естествено, може да бъде представено само във времето, особено когато става дума за Сатурн и Слънцето, където обръщам внимание, че понятието време може да бъде приложено само като образ към това, което е предшествало Слънцето, и даже към самата епоха на Слънцето, примерно до половината. Можете да проследите това в книгата ми „Въведение в тайната наука“. Такива, изглеждащи странични забележки в тази книга имат огромна важност, защото именно в тези странични забележки е заложена основата на разбирането на различията между нетрайно временното и вечно съществуващото.

Ако имате предвид това, което тук казах, ще можете да кажете, че вчера се опитах да ви опиша човешкото същество чисто във времето, и че времевите понятия във вчерашното описание на човешкото същество играят много важна роля; защото от времето зависи нашата способност за разбиране, а именно, до каква степен сме се състарили или още се намираме в детска възраст. Всичко, за което вчера говорихме, в строгия смисъл, беше изградено на времевите понятия. Там в светлината на духовното описахме, как телесно-душевното стои в основата на човешкото същество. Днес описах, как духовно-душевното стои в основата на човешкото същество. И това може да се опише, само описвайки го в областта на постоянно съществуващото, ако се опише така, – а това е доста трудно, – че върху тази област, където човек съществува като духовно-душевно същество, не се разпространяват времевите понятия.

Действително в това отношение ние сме двойствени същества и доколкото се развиваме в течение на живота, ние се развиваме така, че спокойно и търпеливо трябва, от една страна, да чакаме докато нашето телесно-душевно същество съзрее до степен нещо да разбира. Но, от друга страна, без каквото и да е развитие ние се намираме в областта на постоянното съществуване, където в детството гледаме от едно място в областта на съществуване, а на старини гледаме от друго място в областта на съществуване. Тук на Земята човек живее така, че това, което се разиграва в областта на постоянното съществуване, се излъчва в това, което се разиграва в областта на времето; двете се смесват помежду си.

Науката за посвещението има за задача, това, което тук е смесено, да го раздели, защото само бидейки разделено това може да бъде разбрано. Науката за посвещението винаги е наричала това, което се намира в областта на постоянното съществуване, висше, а това, което се намира в областта на преходното, нисше. Но докато човек живее тук на Земята, той наблюдава смесването на висше и нисше, и никога няма да стигне до разбирането на своето собствено същество, докато съзерцава тази смес; той може да стигне до разбирането на своето същество само в случай, ако двете смесени тук неща започне да ги разбира разделно. Затова ще ви стане ясно, че по отношение на аспекта, който дава земният живот, в нормално съзнание не можете да установите, че нещата са такива, каквито бяха описани вчера; също посредством нормалното съзнание вие не можете да се убедите в това, че тези неща са такива, каквито ги описах днес. И този, който иска да гради само на основата на обичайното съзнание, може да каже: вчера ти ни разказа за човека нещо, което не наблюдаваме, което не е действителност, защото човек не се развива така, както вчера го описа; някои още на младини са много зрели и т.н. Но това възражение се прави от гледна точка на заблудата. Действителността е такава, каквато я описах вчера и днес, и човек днес изпада в дуализъм, доколкото вижда нисшето не толкова течащо, както вчера го описах. Посветеният трябва да приведе в движение застиналото състояние, в което се намира нисшето, да го направи течащо. Обичайният възглед вижда човека такъв, какъвто стои пред него; посветеният трябва да наблюдава процеса, който се разиграва между раждането и смъртта; той трябва да вижда човека като поток.

И по-нататък, когато посветеният разглежда мисленето, чувствата и волята, които се намират в течащо състояние, той трябва да спре този поток, и това, което, доколкото е свързано с тялото, изглежда протичащо във времето, трябва да се наблюдава в областта на постоянно съществуващото, в областта на едновременното съществуване, но духовно едновременно съществуване. Хората се стремят към науката за посвещение и външно охотно се съгласяват с това, че обкръжаващият свят, какъвто изглежда на човека, е майя, велика измама, илюзия. Но когато се стигне до същността, хората не се ориентират и искат както горната, така и долната област да се описват с терминологията на майята. Могат да се дават превъзходни схематични рисунки, които изцяло са направени по образец на представите от майя, и по този начин да се движим нагоре-надолу в духовния свят, в областите на свръхсъзнанието или подсъзнанието. Хората казват: ти описваш това, което не мога да разбера. Но зад тези думи стои не нещо друго, а следното: ти искаш от мен, аз да стигна до други идеи и представи, от тези, които се намират в майя; ти искаш от мен, аз да стигна до представи, които се намират в областта на действителността.

Може да има и други възражения. Някой може да каже: да, но какво ме интересува мен, в края на краищата, какво става тук долу! Ако само понятието за време сериозно се приложи към човешкото развитие, или ако се вгледаме в областта на постоянното съществуване в живота, всичко ще е наред. Така могат да говорят хора, които изцяло са затънали в майята, щом формират понятия, произлизащи от смесването, които изцяло остават в майя. В краен случай, ако искате да останете само в областта на постоянното съществуване, вие можете да живеете, можете да живеете в сънно състояние. Но, първо, вие можете да живеете с тези понятия, които формирате тук, – и те трябва да са доста остроумни, за да издържат критиката на съвременните учени, – вие можете в краен случай, но само в краен случай, да живеете с тези понятия, но не трябва да умрете с тях. С формирани по такъв начин понятия не трябва да се умира. И тук, когато се засягат тези тайни, започва сериозното духовнонаучно познание. Понятията и представите, които се формират без науката за посвещението, след смъртта водят в ариманическата област. Те няма да доведат в областта на човешкото, за която, собствено, са предназначени, ако пренебрегнете възможността да формирате понятията, които дава науката за инициацията.

В предишните времена висшите духовни същества по свръхсетивен начин са обучавали хората, притежаващи атавистично ясновиждане, с понятията на инициацията. Затова за хората – всъщност това е било възможно до 333 г. след Мистерията на Голгота – е съществувал своеобразен вид свръхсетивно обучение, което те са можели да прилагат не само към живота, но също и към смъртта. Оттогава е станало необходимо, човек тук на Земята със свои усилия, посредством собствено разбиране, да подготвя душата за това, тя по правилен начин да може да премине през портата на смъртта. Пред лицето на науката за посвещението, не издържа критика такова фриволно изказване, като, например, следното: трябва просто да почакаме, докато встъпим в областта, в която попадаме след смъртта, за да видим какво има там. Науката за инициацията отговаря на това: който чака, съгрешава срещу живота. Защото бихте били ужасно изплашени, ако някой посветен – per impossibile – ви опише, какви уроди бихте се родили, ако запазите тази настройка в течение на целия период между смъртта и раждането, ако в периода между смъртта и раждането постоянно бихте казвали: ще почакам, докато се родя на Земята: тогава ще видя, що за същество е облеченото в плът и кръв. Тогава не бихте се отказали от благотворното влияние на тези сили, които ни предпазват от това, да се родим уроди. От това ни предпазват висшите същества. Духовният живот между смъртта и новото раждане – така казват съществата, които учат на това, – съществува не само за нашата област, той е подготовка за долната област, за да не се раждат там уроди, а хора, притежаващи благороден вид.

Но тук на Земята животът е предназначен не само за Земята, той съществува също и за да може човек да умре по достоен начин. Тук човек трябва посредством усвояване на понятията от висшите сфери така да подготви своята нисша природа, че да не встъпи по погрешка в ариманическата област. Разбира се, има ариманически области, които са си напълно на мястото, но навлизането в тях не съответства на човешкото достойнство. Това е първото.

Второто е, че в краен случай, вие можете да живеете като отделен човек, – но в действителността не се живее в пълна самота, – ако се откажете от областта на постоянното съществуване, но няма да успеете да живеете вътре в човешкия социален ред. Човешкият социален ред се направлява и управлява от съществата от висшите йерархии. И ако вие се намирате в някакви отношения с хората, – защото целият ни живот се състои от отношения между хората, – и ако в тези отношения не влеете това, което изхожда от духовната област, от областта на постоянното съществуване, тогава ще изкривите социалните взаимоотношения, тогава ще способствате за развитието на катастрофални явления, разрушителни, опустошаващи явления на земното кълбо. И социален или политически възглед, който не изхожда от духовното, действа опустошаващо и разрушаващо. Оживяващо за развитието действа само такъв възглед, който в социалния, политическия и изобщо в човешкия съвместен живот отчита областта на постоянното съществуване. Това е велика, сериозна истина, която посредством науката за инициацията трябва все повече и повече да въздейства на хората. И характерна черта на нашето време е, че мина времето, когато до 333 г. висшите същества провеждаха свръхсетивно обучение, в което човек не беше нужно да участва със съзнанието си, доколкото това обучение ставаше в по-голямата си част в съня или в сумрачно състояние на съзнанието. Днес това, което му е нужно, човек го научава в общение с други хора. Тук той просто трябва да се откаже от своето високомерие, което го кара да казва, че винаги може да формира свое собствено съждение. В областта на преходното той може да разбере, че старият човек може нещо да съобщи на младия, нещо такова, което само възрастен човек може да съобщи на млад. И ако той разбира това, защо не може също да разбере, че съществува наука за посвещение, която се предава от човек на човек, че сега фермент за социалния живота, който ще се развие в бъдеще, е това, че, ако човек в някакъв момент от времето, – ако говорим за областта на времето, – сам не може да разбере нещо, той трябва да го възприеме от друг човек. И вчера ви казах: нашето развитие във времето ще ни доведе до това, че нещата следва да се възприемат като не се доверяваме на голия авторитет; в представите, които формираме, следва да имаме вече някаква увереност, източник на която е вътрешното чувство. В цяла поредица от мои книги подчертавах, че на почвата на духовната наука не трябва да разцъфтява вярата в авторитета. Но това навярно трябва да се отнася към всичко, което стои на почвата на духовната наука: невъзможно е да се получи посвещение по такъв начин, че в духа на нашето време, просто като петле да кацнеш на стобора и да крякаш за собствената си убеденост на всяка възраст! По такъв начин могат да се издигнат всевъзможни програми, които трябва да завладеят света, но никога не може да се създаде наука, която ще управлява живота и ще господства в света. Все повече и повече в живота и света се усеща потребността от науката за инициацията.

Ако в древните времена инициацията е представлявала мислене, с което човек е бил даряван, в бъдеще по своя воля трябва да се обърне към това, което посредством инициацията идва в света. Но това противоречи на всевъзможните желания, на подсъзнателните желания. Защото не е лесно човек да добие голямата сериозност, която е необходима за да се вживее по правилен начин във всичко това, което се изисква в смисъла на казаното по-горе.

Доста трудно е да се убеди днешното човечеството в това, че днес е особено нужна добра воля, доколкото тази добра воля често се смята за безсърдечна воля. Но този, който действително е проникнал в смисъла на духовната наука, знае, че в бъдеще не може да има никакъв друг път за да се създаде душевната субстанция, която по правилен начин може да премине през портата на смъртта, по правилен начин да се впише в социалния живот на човечеството, освен изучаването на духовната наука, освен посвещението. И вживяването в това, може да доведе до противоположната мисъл: живее си човека, и по някаква причина той обича друг човек, който нищо не иска да знае за тези велики изисквания на времето, за необходимостта от обръщането към духовния живот. Тогава в него се ражда желание, този човек да бъде щастлив, и на него му се струва безсърдечно, ако му съобщи цялата истина. Но тези, които в тази област имат добра воля, знаят, че съвсем не е добра воля, когато се затварят очите и се казва: нищо не искаме да знаем за духовния живот, и без него можем да бъдем щастливи, – а когато се каже: трябва да се  положат всички усилия, духовният живот да се утвърди на земята. Позитивна позиция заемат не тези, които прекалено се отдават на мисли, тясно свързани с желанията, на мисли, свойствени за тези, които нищо не иска да знаят за духовния живот, а тези, които с добра воля се отдават на духовния живот, опитвайки се да го внесат в света, за да, ако може да се употреби този израз, донесат на хората щастие.

Зад това, което често наричат „любов“, се скрива не само повърхностност, но и извращаване на истинските отношения. И този, който днес говори, основавайки се на науката за посвещението, говори не само за да внесе в човешката душа теоретични знания, но той говори от своето горещо сърце, от любов към човечеството, доколкото знае, че главно изискване на времето е, непосредствена задача да стане внасянето на духовния живот в човешките души, и така да се въздейства на живота на хората, че духовният живот да се утвърди в техните души. Естествено, за това е необходимо по мъжествен начин да се противостои на развитието на човечеството във времето. Съзерцанието на висшето и низшето, които ясно трябва да се виждат, трябва да бъде внесено в душата на човека.

Ако разглеждате живота така, както това се прави днес, опирайки се на предвзетите илюзорни представи, вие не говорите за живота като цяло, а говорите за много малък фрагмент от живота. Проверих това. Аз, например, съм чел различни биографии на Гьоте. Написаното в тези биографии, се състои от умозаключения относно това, което Гьоте е направил, мислил и си е представял в периода от раждането до своята смърт. Но още щом душата на Гьоте е преминала през портата на смъртта, всичко, което е описано в биографиите от гледна точка на съвременния илюзорен мироглед, няма ни най-малко значение за областта, в която душата навлиза след смъртта, и която представлява друго съчетаване на областта на постоянното съществуване и областта на преходното. Защото той също е преходен, доколкото човек отново навлиза в битието, преминавайки през вратата на новото раждане. За областта, в която човек навлиза, преминавайки през портата на смъртта, всичко, за което ни съобщава илюзорният мироглед, илюзорната биография, която описва живота между раждането и смъртта, няма никакво значение. Тук решаващ е само въпросът: какво казва душата, обръщайки се към Космоса? – Това, което един човек казва на друг, дори и да са най-прекрасните неща на Земята, не достига до Космоса, ако самото то не изхожда от духовното знание. Но ще открием отношението към Космоса на това, което е преживял Гьоте, ако разглеждаме живота му така, че опишем седемгодишните му периоди. Как Гьоте се е променял седемлетие след седемлетие! Какъв важен повратен момент в живота му, в светлината на седемгодишните периоди, е било пътуването му в Италия, или, най-малко решението му да пътува в Италия! Това, което се разиграва в седемгодишните периоди в смисъл на обикновената биография, се вписва в Космоса; с това имаме работа, когато човек преминава чрез портата на смъртта. И това, което Гьоте е изразявал, когато върху него са въздействали същества от областта на постоянното съществуване, което може да бъде описано така, както го описах днес, също има отношение към областта, в която се встъпва след смъртта. Същото е ако опишете живота на Гьоте от гледната точка, която следва от вчерашния начин на разглеждане на седемгодишните периоди: какво е чувствал Гьоте, когато е написал към едната от главите на своята книга епиграфа: „Това, което се желае на младини, се изпълнява на старини“. Този, който разглежда живота на Гьоте от гледна точка на преходното, от гледна точка на развитието, и притежава духовнонаучното знание, когато се сблъска с такива думи, които Гьоте използвал като епиграф към една от главите на своята книга: „Това, което се желае на младини, се изпълнява на старини“, той, собствено, се сблъсква с вечния Гьоте. И този, който, притежавайки духовнонаучни знания, се натъкне при Гьоте на нещо, което той казва, изхождайки от това, което е текло към него от областта на постоянното съществуване, където се разиграва действието на йерархиите, отново се натъква на това, което е вечното в Гьоте. Да се разбере не просто временното в света, а вечното, е възможно само по косвен път чрез духовната наука. Това е задачата, която стои пред съвременното човечество, което трябва да приеме науката за посвещението. Това, което се е предлагало в древността, съвременният човек трябва да го вижда в светлината, която изхожда за него от съвременната наука за посвещение.

Вътре в католическата църква съществува нещо, което може да се сравни с действието на червената кърпа върху едно познато същество. Ако някой католик, когото смятат за истински такъв, си наложи мирогледа, който представя света от гледна точка на еманацията (излъчването на цялото многообразие в света от съвършеното божествено начало – бел. на прев), този мироглед ще бъде осъден, – не толкова заради него самия, колкото заради паството, за което той говори и пише. Достатъчно е към мирогледа да се добави предикатът, че той е еманиращ! Тези, които се смятат за истински католици, противопоставят на еманационния мироглед друг мироглед, в основата на който стои представата за творението от Нищото, създаването на света от Нищото. И така, могат да се противопоставят – отново по дуалистичен начин – действащият като червена кърпа еманационен мироглед, на креационисткия мироглед, основаващ се на представата за творението от Нищото. Последният мироглед се приема, еманационният мироглед се отхвърля. Еманационизмът е това, което по косвен път чрез гносиса е станало известно на западния свят. Във вида, в който е станал известен на Запад, – литературата, стояща в основата на този мироглед е била унищожена в по-голямата си част, – еманационизмът представлява деформиран образ; и доколкото в католическите кръгове е известен само този деформиран образ, се е появило голямо неразбиране. Защото това се представя като учение, как един еон изхожда от друг еон, по-малко съвършени еони произхождат от по-съвършени еони, и това, което обикновено външно-екзотерично се представя за гносис, вече е корумпиран възглед. Това възлиза до мироглед, който е имал съвсем друга природа и съществувал във времената, когато божествените учители сами, изхождайки от свръхсетивното, са учили хората. Този еманационизъм, който, може да се каже, вече е корумпиран, възлиза до наука, която в старата си форма е била във връзка с областта на постоянното съществуване, с висшата област. И за това висше може в известно отношение да се отстоява еманационизма не в известната ни корумпирана форма, не във формата, сочеща само към времевата перспектива, а където, собствено, не става дума за развитие. Но доколкото не става дума за развитие, също не може да става дума и за творение от Нищото, защото това би било също развитие, макар и развитие в най-радикалната му точка. Тук също не може да става дума и за това, че едно нещо изхожда от друго, доколкото тук имаме работа с областта на постоянното съществуване и можем да говорим само за взаимоотношения на постоянно съществуващи същества.

Но ако отново стане дума за областта на преходното, отново може да се говори за развитие; тогава може да се говори за екстремния момент на развитието, за който много говорихме тези дни. Защото нима не е факт непрекъснатото развитие от това, което по отношение на света е нищо, когато казваме: днешните идеали са зародиши за бъдещето, и днешната реалност е плод на миналото? При правилно разглеждане това дава истинското, некорумпирано учение за творението. На хората днес се предявяват следните изисквания: да разглеждат в правилна светлина това, което се разбира под еманационизъм, и да го разпростират върху духовно-душевния свят; това, което представлява некорумпираното учение за творението, също да се види в правилна светлина, но да се прилага не към Твореца, а към творението, към телесно-душевното. В признаването на дуалността, в съзерцаването на дуалността без мъгляво смесване на дуалистичните ориентири, се състои спасението, освобождаването на мирогледа, позволяващ правилно да се вижда областта на постоянно съществуващото и областта на преходното и умението да се съотнасят. Тогава ще може да се каже: ако съзерцавам действителността, стояща пред мен, тя е отражение, но в същото време и резултат от действие; отражение, доколкото тя принадлежи на областта на преходното, в която се разгръща еволюцията; и резултат на действие, доколкото тя принадлежи на областта на постоянно съществуващото, когато действа това, което днес при правилно разглеждане ние характеризираме като духовно-душевен живот. Този, който правилно оценява тези неща, не казва, че учението за креационизма е вярно, а учението за еманацията лъжливо, или че учението за еманацията е вярно, а учението за креационизма лъжливо, а знае, че и двете са необходими фактори за разбиране на цялата пълнота на живота.

Преодоляване на дуализма може да стане не на теория, а само в самия живот. Но, който теоретично се опитва да съгласува областта на висшето и областта на нисшето, областта на преходното и областта на вечното, който посредством понятия, представи и идеи се опитва да достигне съответното стиковане, няма да достигне целите си и ще стигне до объркан мироглед, доколкото се опитва посредством интелекта да разреши това, което трябва да бъде намерено в живота. Но в живота се търси истината само тогава, когато се знае: трябва да се насочи погледът на едната страна, в областта на постоянно съществуващото, и там да се разбере това, което не е представено във външната действителност, и след това да се насочи поглед в областта на преходното и там също да се разглеждат човека и всички същества така, както това, собствено, противоречи на външната действителност. Но ако се обзаведем с двата метода, и ако срещнем някаква реалност, тогава в нея ще виждаме сливане на елементите, от които се състоим самите ние: от влияния на областта на постоянното съществуване, и влияния на областта на преходното. Ще разбираме живота, ако не се опитваме да изградим теоретичен мироглед, който се изживява в понятията и идеите, а ако имаме два мирогледа: един за областта на духовно-душевното и друг за областта на телесно-душевното, и в живо взаимодействие, а не на теория разглеждаме това, което подхранва и опложда живота. Само тогава ще намерим изход от дуализма.

Всичко това следва да се разглежда като изискване към съвременното човечество. Задачата не е да се се проявят учредители на религии, които да обучават хората на духовност, и, от друга страна, не е в това, да се проявят някакви учредители на научни секти, които да учат хората на материализъм; задачата се състои в това, материята да се разбира материално в еволюцията, а духовното да се разбира нематериално, духовно в областта на постоянно съществуващото, и действителността да се разглежда от тези две гледни точки. Материалното ще освети духовното, духовното ще се фиксира посредством материалното – това е, което трябва да се влее в мирогледа на бъдещето. Работата не е да се изправят философите и да дадат на хората дефиниция за истината, или, от друга страна, да дадат дефиниция за това, на което учи науката, за да обосноват теоретично така наречения монистичен възглед, а задачата се състои в това, да се разбере дуализма между истина и наука и в живия живот да търсим отношенията между истина и наука, за да стигнем до живата, а не теоретична теория на познанието. Не истина или наука, а както истина, така и наука: науката да се натоварва с тежестта на истината, тежестта на истината да се осветява от светлината на науката, признавайки, че човек е представен в света дуалистично, и само в своя живот, в своето формиране може да преодолее това, което трябва да бъде преодоляно като дуализъм. Задача на бъдещото човечество е не кантианството, което мисли, че това, което се преживява във външния свят, не е „нещо в себе си“, а истината и науката, тоест признанието, че всичко, което ни обкръжава, е майя, но то е майя защото ние, хората, по такъв начин сме разположени в света, че се намираме в дуалистично положение. Благодарение на това наше положение ние създаваме майята и доколкото сами сме живи, преодоляваме тази майя в живота, а не в идеята или теорията.

Това представлява също и съдържание на моята малка книжка „Истина и наука“[ii], и на книгата ми „Философия на свободата“[iii]. Последната скоро ще излезе тук в ново издание. Направих отделни допълнения, които не изменят предишния текст, а значително го разширяват на различни места.

Нашата задача е в това, да разбираме знаменията на времето, и изхождайки от това, да развиваме духовния живот в различни области на човешката дейност.

В първата от нашите Мистерийни драми – GA 14 „Четири мистерийни драми“ (1910-1913). Първата мистерийна драма е със заглавие „Портата на посвещението“.

[ii] „Истина и наука“, GA 3, 1892г.

[iii] „Философия на свободата“, GA 4, 1894г.