ЛЕКЦИЯ 16

Щутгарт, 21 март 1921 година

Днешното ми изказване е предизвикано от поставения на изминалия исторически семинар /бележка 109/ въпрос за виновниците за последната военна катастрофа. Този въпрос засяга такива важни, може да се каже, от изключителна историческа важност проблеми, че беше неправомерно да се въздържа от отговор на него. Затова този отговор ще бъде даден, разбира се, в рамките на това, което може да бъде дадено за краткото време на една лекция.

Искам само да предпоставя някои бележки, за да ви бъде ясно от какво изхождам, осветлявайки този въпрос. В лекциите, които изнесох в Дорнах в Гьотеанума, никога не съм бягал от отговора на този въпрос и никога не съм затаявал своите възгледи, които могат да бъдат изречени при всякакви обстоятелства пред целия свят. Не споделям мнението, че непредубеден, обективен отговор на този въпрос, може да даде само бъдещето, че трябва да го предоставим на историята. В бъдеще, именно по силата на запазващите се предразсъдъци, ще бъдат не по-способни от днес, да си съставят здраво и обективно съждение по отношение на този въпрос. Съвсем не мисля, че обективно съждение по този въпрос ще стане по-възможно в бъдеще.

Това е първото, което искам да кажа и ето защо го казвам. Предвид тези нападки – не искам сега да ги характеризирам с никакви епитети – предвид тези нападки в самата Германия към културно-политическата страна на моята дейност /бележка 110/, а нападките са предимно от страна на тези, които могат да се нарекат ултранемци, аз естествено трябва да бъда готов, че от тази страна всичко, което бих казал, ще бъде чудовищно изопачено. Но не смятам за необходимо в това отношение да казвам нещо в своя защита, тъй като нелепите обвинения в антигерманска дейност се опровергават от самия факт на това, че още по време на войната в северозападния ъгъл на Швейцария беше построен Гьотеанумът. Това свидетелстваше за нещото, което не само в самата Германия, но и пред целия свят трябваше да бъде разкрито на цялото човечество чрез немския духовен живот. Когато са дадени такива свидетелства за немския духовен живот, мисля, че не трябват много думи, за да се опровергаят злонамерените обвинения.

Искам да кажа още, че винаги се старая да не оказвам влияние върху съжденията на тези, които ме слушат, и бих искал, доколкото е възможно в рамките на определеното ни кратко време, да спазя този принцип и днес. Във всичко, което съм говорил, винаги съм се стремил към изброяване на едни или други факти, на едни или други моменти, да дам на всеки основание за съставяне на свое собствено мнение. И така, както правя това във всички области на духовната наука, никога да не предпоставям готови съждения, а само да се старая да дам материал за съставяне от всеки на собствено мнение, така ще бъде и днес по отношение на събитията на историята от външния свят.

Да преминем на въпроса по същество. Мисля, че дискусиите, които днес се повдигат около въпроса за виновниците за войната, по цял свят, повече или по-малко се основават на недопустима предубеденост. От своя страна аз мисля, че тези предпоставки, ако се обърнат по един или друг начин, спокойно може да се докаже, че основният виновник за войната е този малко странен Никита, кралят на Черна гора /бележка 111/. Мисля, че с тези аргументи може да се стигне до твърдението, че Хелферих /бележка 112/ е бил изключително мъдър човек или, че някога дебелият господин Ерцбергер /бележка 113/ по време на войната не се е извъртал с всички сили чрез всевъзможна подмолна дейност и сенчести европейски въздействия. Накратко, аз мисля, че всички тези аргументи за нищо не стават. Въпреки това смятам за изключително правилно това, което неотдавна каза германският министър на външните работи Симонс /бележка 114/ в своята реч в Щутгарт: необходимо е сериозно да се подходи към въпроса за виновниците за войната. Искам само да добавя към това, че е необходимо това действително да се осъществи. Тъй като ако само се подчертава, че това е необходимо, с едното само подчертаване нищо няма да се осъществи, а е необходимо именно това да се осъществи. И тази необходимост от сериозно обсъждане на въпроса за виновниците за войната се предизвиква още и от това, че на злощастните лондонски преговори най-хитрият държавен деятел на съвременността Лойд Джордж /бележка 115/, който – как да нарека това, – трудно е да се намерят подходящи думи за определяне на това, което става – заяви: в нашите преговори ние изхождаме от това, че за съюзниците от Антантата въпросът за виновниците за войната е решен.

Всички преговори се водят в този аспект, че въпросът за виновниците за войната е предрешен. Но той не се е обсъждал, и преговорите следва да започнат с това, сериозно да се постави и сериозно да се обсъди въпроса за виновниците за войната. И преди всичко трябва да бъде подчертано, че по същество досега ние в действителност сме нямали в този въпрос нищо друго, освен безапелационното заявление на страните победителки. Това заявление съвсем в съвременния дух се основава не на обективно обсъждане на фактите, а просто на волеизявлението на победителите. За да използват напълно плодовете на победата, на победителите им е необходимо да внушат на света, че за войната е виновна победената страна. Не може да се използва победата в степента, която желае това Антантата, даже и по въпроса за вината – това може да бъде обосновано без да се стоварва цялата вина на гърба на победените. Ясно е, че не би трябвало да се действа така, както се действа сега.

И така, значи – тъй като всичко останало си остана само литература или даже и не стана литература – и така, по въпроса за виновниците за войната нищо предварително не беше направено, нищо, освен безапелационното заявление на победителите. И по непонятен начин стана това, което в никакъв случай не би трябвало да стане: този диктат на победителите беше подписан! Това е факт, който не може да бъде достатъчно печално оценен. Тъй като не трябва да се мисли, че този подпис беше неизбежен, за да не се предизвика още по-голямо нещастие. Този, който действително вниква в реалните обстоятелства, знае, че през съвременната световна ситуация може да се пробие само с Истината, само с пълната и безусловна Истина. Даже и ако, може би, отказът от подписване на така формулираните мирни преговори би довел до трагична ситуация, не трябваше да се отива към това подписване. Времето, в което живеем, е сурово, то изисква велики решения: изходът може да се намери само по пътя на истината.

Искам да подчертая: тъй като за предоставеното ми кратко време няма да мога да разгърна въпроса така, че от самото съдържание на думите ми да бъде напълно обосновано всичко, което съобщавам, ще се опитам, най-малкото в стила, както обикновено правя това, с нюанси, със самия начин на изложението да ви дам основата за съставянето на собствено мнение. Многогодишният опит, щателното наблюдение над това, което става в световното историческо развитие, ми показаха господстващия сред англосаксонското население, и особено сред определени групи на англосаксонското население, в известен смисъл всемирно-исторически, широко замислен политически мироглед. В инспираторите, ако можем така да ги наречем, на англосаксонската политика господства политическата постановка, която може да бъде охарактеризирана със следните две основни положения. Първото положение – значителен брой личности, стоящи зад външните политически дейци, често явяващи се просто марионетки, са дълбоко проникнати от това убеждение – първото положение се състои в това, че от силите на мировото развитие, на англосаксонската раса е предопределено световно господство в нашата епоха и в бъдеще, в течение на много столетия, безусловно световно господство. Това е дълбоко вкоренен мироглед, макар че, бих казал, е материалистически разбираем и коренящ се в материалистическите представи за развитието на света. Но също така той мощно се е вкоренил в тези, които са истинските ръководители на англосаксонската раса, и това може да бъде сравнено с вътрешните импулси за мировата мисия, които са владеели древното юдейство. Древноюдейският народ е мислил доста по-морално, по-теологично; но в силата на убеденост във водачите на англосаксонския народ, в неговите водещи личности, ние имаме преди всичко работа именно c това основно положение – то може да се проследи и чисто външно – и съвсем особеното възприемане на живота. Господства мнението, че при всякакви условия трябва да бъде направено всичко, което съответства на тази основна постановка, тоест на интересите на англосаксонската раса, че не трябва да се отхвърля нищо, ако то съответства на тези интереси. Този импулс с особено грандиозна интелектуална сила е внедрен и в душите на тези, които макар и да се намират на по-ниска степен на властта, но принадлежат към ръководните политически дейци. Мислят си, че който не знае за всичко това, е лишен от възможността да се ориентира в хода на развитието на новото време.

Второто, към което е насочена такава печална и погубваща за Средна Европа политика, се състои в следното. Тя е предвидлива. Ако гледаш от позицията на англосаксонците, тази политика е великолепна, пронизана с вяра, че животът на света се ръководи от мировите импулси, а не от дребните практически импулси, от които често високомерно се ръководят другите политики. В това отношение англосаксонската политика е широко замислена; тя и в отделните практически мероприятия отчита мировите импулси на историята. Ето в какво се състои второто. Известно е, че социалният въпрос изхожда от миров импулс, който безусловно трябва да се реализира. Няма нито един сред известните ръководни дейци на англосаксонците, който не би си казало хладно и трезво: социалният въпрос трябва да бъде разрешен.  Но при това той си казва: но той трябва така да бъде разрешен, че да не бъде нанесен ущърб на мисията на англосаксонците. Той си казва това почти дословно, и тези думи са се произнасяли често: западният свят не е предназначен да бъде разрушаван от социални експерименти, за това съществува изтокът.  И те са въодушевени от намерението да направят този изток, тоест Русия, арена за социални експерименти.

Този възглед, който успях да установя, съществува още от 80-те години на XIX в. – възможно е, да отива и към още по-далечни времена, това не съм го установил. Още тогава с хладен ум са знаели в англосаксонския народ, че социалният въпрос трябва да бъде разрешен, че тези социални сътресения искат да ги избегнат и, че затова Русия трябва да стане арена за социалистически експерименти. И цялата политика на англосаксонците, с цялата и яснота, е била така насочена. Всичките "балкански въпроси”, включая предаването на Берлинските преговори /бележка 116/ на нищо неподозиращите средноевропейци на славянските Босна и Херцеговина, всички тези въпроси са се разрешавали, изхождайки от тези основни постановки. Позицията на англосаксонците по въпросите за Турция се определят от същото. Разчитат, че социалистическите експерименти, които се разиграват тъй като това е неизбежно, когато въведеният в заблуда пролетариат се ръководи от марксистки или подобни на тях принципи, че тези социалистически експерименти ще бъдат убедителни уроци за англосаксонските работници, че тяхната малка резултатност и носеното от тях разорение, ще бъдат убедителни уроци. Западният свят ще бъде защитен от това, като с примера на Изток ще му бъде показано към какво води социализма, ако така се внедри, и колко нежелателно е това за западния свят.

Виждате, че тези неща, които могат да се обосноват напълно исторически, вече в течение на много десетилетия стоят в основата на европейската и световна ситуация. Това е, което е насочено, бих казал, към простиращото се във физическия свят поле на световната история. Трябва само много внимателно да се ориентираш какво прозира във всичките многобройни речи на фантазьора Удроу Уилсън, който от съвременна гледна точка се смята все пак за добър историк. Но това ни е необходимо само като симптом за това, за което искам да ви кажа. В течение на цялата нова история, макар това обикновено да не се забелязва, за европейската история източният въпрос е постоянен дискусионен проблем. На обективния наблюдател не му остава нищо друго, освен да си каже: събитията от световната история на новото време са благоприятствали Англия в осъществяването на нейната мисия – мисията и, както тя я разбира. Това отива далеч в миналото, чак до откриването на възможностите на морския път до Индия. По същество, с това събитие започва, преминавайки през много околни пътища, съвременната английска политика, тя цялата е тук, ако я характеризираме накратко, схематично. Това, за което говоря, ако трябва да я характеризираме напълно, ще е необходима многочасова лекция, но по въпроса за виновниците за войната мога да дам само кратки бележки, и в тях вие имате това, което бих нарекъл влак на световното развитие, от гледна точка на английските претенции. Ето откъде минава той: от Англия през океана, около Африка, към Индия. Тази линия на пътя значи изключително много. Това е линията, за която за осъществяването на своята мисия, както то е разбира, англосаксонското ще се бие до предела на своите сили, ако се наложи и срещу Америка, също до предела на своите сили. Друга също толкова важна линия е тази, която върви по суша и е играла толкова важна роля в средните векове, но във връзка с откриването на Америка и нахлуването на турците в Европа, е изгубила предишното си стопанско значение. Но между тези линии са разположени Балканите, и англосаксонската политика е насочена към такова разрешение на балканския проблем, което напълно би изключило тяхната роля в стопанското развитие, така че за стопанския обмен да остане само морският път. Който детайлно поиска да се ориентира в този въпрос, ще види това, което набелязах тук, във всички събития, започвайки от 1900 г. и още по-рано, и чак до Балканските войни, непосредствено предшествали така наречената Световна война, до съдбоносната 1914 година.

Още нещо имаме ние пред себе си и това са взаимоотношенията на Англия и Русия. Тази линия за търговски обмен Русия, разбира се, не я интересува; но Русия е заинтересована от собствено си поведение към тази търговска линия. За Англия, Русия, както виждаме, има особено значение, като място за предполагаемия социалистически експеримент, затова тя насочва цялата си политика към това, от една страна, да се развива посоченият морски търговски път, а от друга страна, така да се ограничи Русия и да се затвори тя в рамките на своите граници, че в нея да зреят условията за социалистическия експеримент. Това е била по същество все пак политика от световен мащаб. Всичко, което се е извършвало в световната политика чак до 1914 година, се е определяло от тази тенденция. Както вече беше казано, ще са нужни много часове, за да се изложи това детайлно; засега мога само да го набележа.

Това противостои на просветващото в моето "Възвание към германския народ и цялото културно човечеството" /1919 година/. Това са други факти. В Средна Европа, за съжаление, се затворихме за разбирането на това, че политиката може да се определя от подобен величествен импулс. За съжаление, в Европа, на континента беше невъзможно някой да допусне възможността за това, че така наречените наказания следва да се разглеждат от гледна точка на такива всеобемащи стремежи. Видите ли, тогава се казва: трябва практично да се подхожда към политиката! Политикът трябва да бъде практик! – ще ви дам пример, за да ви покажа, какво разбират такива хора под практичност. Мнозина днес казват: какво творят там в Щутгарт със своята тричленност, с "Идни дни" /издателството/ и тем подобни, това всичко е извън практиката, това са непрактични идеалисти.  Оживете в душите си образа на тези хора и си представете, че, както се надяваме, ще дойдат години, когато ще постигнем нещо осезаемо и забележимо. Тогава същите тези хора, които сега говорят, че това са непрактични глупости, ще поискат да се присъединят, ще предложат своите услуги, ще поискат да участват в реализацията на това, което са обявявали за непрактична глупост. Тогава тези неща внезапно ще бъдат признати за практични. Това е единствената им достъпна гледна точка. Но работата е в това, че винаги трябва да се виждат източниците, изходните точки, и че това, което наричащите себе си практици, наричат непрактично, в действителност често изхожда именно от това, което самите те наричат практика. Те просто не искат да се задълбочат в такива сложности и затова действията им са безполезни за действителността.

Такава примерно е била, практически, дейността на европейските политици, иначе не можем да я охарактеризираме. И е необходимо да се разбере, че нищожността на тази политика, свеждането и до нула, когато работата опря до вземане на решения, беше трагично за Средна Европа. Трябва да се разбере и това, че е абсолютно необходимо ние, в Средна Европа, да съумеем да се издигнем до висотата на величествената, пронизана от Духа, политика. Иначе няма да се измъкнем от неразбориите на съвременността. Ако не успеем, тогава ще затънем в това, което се разиграва в съвременността. Предполагам, че политическите проблеми, в разрешаването на които днес все още ръководни са старите максими, са така безкрайно заплетени, че изобщо не могат да бъдат разрешени, ако по старому се изхожда от тези стари импулси. Да предположим, че държавните мъже на Антантата са седнали заедно – казвам това като мое честно съставено убеждение и, да допуснем, че под ръководството на Лойд Джордж, са измътили условията на мира, които бяха публикувани преди Лондонската конференция; да предположим по-нататък, че в резултат на някакви обстоятелства тези записки са изгубени и съдържанието им е съвсем забравено,  разбира се, това е немислима хипотеза, но искам да изразя нещо с това – и сега да предположим, че Симонс намира тази записки и от своя страна издига същите тези условия, дума по дума същите – уверен съм, те биха били отхвърлени със същото негодувание, с което бяха отхвърлени действителните предложения на Симонс на лондонската конференция. Тъй като стремежа е не към разрешаване на проблема, а към говорилня около проблема, който от тези позиции е изобщо неразрешим. Този, който се стреми към правдивост по въпроса, е длъжен да каже това.

Да се обърнем сега, бих казал, към по-дълбоките нива, отвъд външните събития от физическия свят. Знаете, че външно войната започна с предявения от Австрия ултиматум на Сърбия. За предпоставките за него, за всичко, което предшестваше този ултиматум, съм говорил вече неведнъж, така че мога да бъда кратък. Австрийският ултиматум към Сърбия предизвика цял кръг, цяла верига от усложнения. На този, който познава австрийската политика, именно историята на развитие на австрийската политика във втората половина на XIX век, му е ясно, че този австро-сръбски ултиматум, макар и да беше игра ва-банк с войната, но в резултат на тази политика, той беше историческа необходимост. Не може да се даде друго определение, освен съдържащото се в следните думи: австрийската политика се разиграваше на територии, на която от 70-те години на миналото столетие беше просто невъзможно да се "разтягат локумите" на старите постановки, и, че се "разтягат локуми" ,това не е дадено от мен определение, това са думи на граф Тааффе, чието име в Австрия често се е изписвало като Та-аффе /affe - маймуна на немски – бел.на прев./, казани от него в парламента. Той каза: "Ние не можем да постъпим по друг начин, освен да разтягаме локуми."

Именно от сложните взаимоотношения вътре в Австрийската държава произтичаше необходимостта да се внесе яснота по въпроса: как може всяка съюзна държава да разреши въпросите на духовния живот? В държава, обединяваща различни народности, каквато беше Австрийската държава, националният въпрос стоеше в основата на духовния живот на страната /бележка 117/. Австрийската политика така и не се доближи сериозно до този въпрос, да не говорим пък за сериозно обмисленото му разрешаване. И тъй като провеждам това разглеждане така, че да дам оценка на фактите, безпристрастна и неизградена на фактите от външната история, в събитията предшестващи сръбския ултиматум аз виждам други факти, имащи по-решаващо значение, в това число събитията, довели до убийството на наследника на австрийския престол Франц Фердинанд. Имам предвид, например, разигралите се в австрийския парламент от есента на 1911 г. до януари 1912 г. дебати по стопански въпроси, предизвикани от тогавашната обстановка вътре в страната и засегнатите интереси на широки слоеве от населението. Тогава са били закрити много предприятия във връзка с това, че цялата австрийска политика беше в задънена улица и не можа да намери изход от положението и безрезултатно търсеше нови пазари. Това доведе в 1912 година до закриването на голям брой предприятия и до чудовищен ръст на цените. Предизвиканите от това безредици, преминаващи в революционни прояви във Виена и в другите райони на Австрия, бурните дебати в парламента, в които такова активно участие вземаше покойният депутат Адлер /бележка 118/, доведоха до това, че от галерията бяха произведени 5 изстрела по правосъдния министър. Те бяха сигнал, че в Австрия не може повече да се продължава с предишната политика, че по тези пътища стопанският живот не може да бъде възстановен. Какво намери за необходимо да каже министър Гаутш /бележка 119/, какво беше главното в неговата изява? Той каза, че с цялата енергия трябва да се работи за прекратяването на агитацията срещу инфлацията, тоест той търсеше да разреши стопанските проблеми със стари административни средства. Ето какво имаше от другата страна.

В националната борба действаше духовното. Стопанският живот беше в задънена улица. Можете да проследите това в детайли. Но никой нямаше ни сърце, ни ум, за да разбере, че за по-нататъшното развитие на духовния и стопански живота е необходим отказ от старите възгледи за държавата, които именно в Австрия с цялата си яснота показаха своята несъстоятелност. В Австрия с цялата си яснота се прояви необходимостта от тричленност на социалния организъм. Това просто произтича от фактите, които ви посочих. Но за това никой не искаше да мисли. И тъй като никой не искаше да мисли за това, всичко стана така, както стана. Видите ли, това, което в 80-те години, в тяхното начало, под въздействие на решенията на Берлинския конгрес, стана в Австрия, може да бъде охарактеризирано с няколко щриха и ще стане ясно, какви сили са действали тук. В Австрия още в началото на 80-те години, че и по-рано, политическата обстановка дотолкова се усложни, че депутатът от влизащите в границите на Австрия полски земи Ото Хауснер /бележка 120/ каза на открито заседание на парламента следните думи: ако продължава същата австрийска политика, след три години изобщо няма да имаме никакъв парламент, а нещо друго. Той имаше предвид хаос в държавата. Разбира се, в такива изявления се преувеличава и се стига до хиперболи. Това стана не за три години, а минаха десетилетия.

Бих могъл да дам безброй примери от дебатите в австрийския парламент от края на 70-те и началото на 80-те години, от които би ви било ясно, че аграрната програма изискваше незабавно разрешение, и че в Австрия виждаха това. Аз, например, отлично помня, как тогава, във връзка със завършването на строежа на гарата в Арлсберг, политици от целия спектър изказаха мнение, че постройката на това здание е наложена насилствено, тъй като е ясно, че селското стопанство не може да се развива нормално по-нататък, ако от запад както преди продължава тази непоносима трескава политика по отношение на селскостопанските продукти. От самосебе си се разбира, че проблемът не беше разбран правилно, но въпреки това имаше пророчески думи. И всички тези факти – могат да се приведат стотици – показват, че в края на краищата, до 1914 година, Австрия беше доведена до такова състояние, че трябваше да си каже: не можем повече да съществуваме, длъжни сме да се разпаднем като държава, да се признаем за безсилни – или трябва да играем ва-банк, да се опитаме по някакъв начин да вдигнем своя престиж, да се измъкнем някак си от положението. Да се играе ва-банк – нищо друго не оставаше да прави този, който изобщо стоеше на позицията, че австрийският държавен деец би могъл да си остане държавен деец, ако се придържаше към различна гледна точка – даже ако беше и толкова ограничен, като граф Берхтолд, който каза: Има нещо да се случи – не мога да помогна по друг начин, освен да играя ва-банк. Колкото и нелепо да изглежда това от определена гледна точка, то трябва да се разбере в неговия исторически контекст.

Такива са, така да се каже, изходните точки от една страна. Да разгледаме тези изходни точки от другата страна, а именно в Берлин. За да ви дам представа какво е действало тогава, съвсем обективно ще ви приведа конкретни факти. Не ми вменявайте вина, ако тук характеризирам нещата съвсем обективно. В 1905 година, същият този човек, на чиито плещи през 1914 година в Берлин все пак падна отговорността за решението на въпроса за войната, тогава генерал, а по-късно генерал-полковник фон Молтке, беше назначен за началник на Генералния щаб. При назначаването му се е разиграла следната сцена – ще го кажа толкова кратко, колкото е възможно. Генерал фон Молтке съгласно своите убеждения не е можел да приеме този най-отговорен пост, без да поговори предварително с Върховния главнокомандващ, – императора, за условията на поемането на тази отговорност. Тази беседа е станала, примерно, така. Работата е там, че взаимоотношенията на генералитета и Върховния главнокомандващ са се изграждали така, че ако по време на маневри императорът е поемал командването на едната или другата страна, което често е ставало, – може би сте чели някъде за това, на него винаги победата му била гарантирана. И човекът, който в 1905 година бил призван да заеме отговорния пост началник на Генералния щаб, си казал: разбира се, при такива условия не мога да приема този пост, тъй като обстоятелствата могат да се стекат много сериозно и как тогава ще бъде възможно да се води война под ръководството на нашия Върховен главнокомандващ? И генерал фон Молтке решил съвсем откровено и честно да изложи всичко на императора. Императорът бил извънредно изумен от това, което му казала назначената от него на поста началник на Генералния щаб личност. Това не е можело да стане, тъй като императорът, собствено, не е знаел как се води война в случай на действителна опасност от нея. Следователно е било нужно да се подготвят обстоятелствата, такива, каквито действително биха били в случай на война, и той би могъл само тогава да поеме отговорността на началник на Генералния щаб, ако Императорът се  откаже от воденето на военни действия. Императорът казал: и каква стана тя? Нима тогава не съм побеждавал в действителност? Или това само са го нагласяли? – той не знаел нищо за действията на своето обкръжение, и само когато му отворили очите, му станало ясно, че така не може да продължава. И трябва да му се отдаде нужното – той с подобаваща готовност приел условията. За това също не трябва да се мълчи.

И така, уважаеми мои слушатели, след като ви изложих тези факти, за да можете на тяхна основа да си съставите собствено мнение, сега ви моля – ще отбележа в скоби, че днес има изключителни условия, гарантиращи, че няма да придам на излаганите събития една или друга окраска, тъй като сред присъстващите има лице, което във всяка минута може да ме провери – след като ви изложих тези факти, моля ви да помислите, къде е имало някакви грешки, не беше ли също така много странно обстоятелството, че около Върховния Главнокомандващ се оказаха личности, които намериха съучастници, които най-малкото не говореха така, както в 1905 година говореше, станалият по-късно генерал-полковник фон Молтке, а напротив, след встъпването в длъжност те действаха от друго разбиране. Днес съвсем не нужно постоянно да се въвежда света в заблуда, нужно е да се почака докато обективните факти могат да се потвърдят и да има сериозна воля да се позовеш на тези обективни факти.

И сега не трябва да се размишлява за Имперския съвет от 1914 година, за който е известно, че генерал-полковник фон Молтке не е знае, тъй като през юли 1914 година и почти до самото начало на войната той се е намирал на лечение в Карлсбад. Това е важно, защото когато става дума за германските подпалвачи на войната, може да се каже следното: разбира се, такива подпалвачи на войната е имало, но ако се разглежда проблемът за подпалвачите на войната като цяло, ще се наложи да се спрем на тези личности, които цитирах преди, когато искаха съвсем да ги оневинят. И, в заключение, това, което казах за Никита от Черна гора. Не знам, черен ли е той или бял, но на него също може да му бъде приписан тежкия товар на отговорността за войната; видно е от това, че още на 22 юли 1914 година и двете му дъщери – тези, простете за израза, демонични дами от Петербург, – в присъствието на Поанкаре, на особено тържествен дворцов празник в чест на френския посланик, който сметнал това за толкова значително, че е разказал за него в старческите си дрънканици в своите мемоари, тези двете дъщери са казали: ние живеем в историческо време; току що е получено писмо от нашия баща и той съобщава, че в близките дни ще започне война, Германия и Австрия ще бъдат унищожени и ние ще протегнем ръце към Берлин. Това са казали дъщерите на крал Никита, Анастасия и Милица, на 22 юли – моля обърнете внимание на датата – на посланика на Франция в Петербург. Това също е факт, който може да бъде посочен.

В края на краищата работата не е в тези по-малко важни детайли. Работата е в това, че към 31 юли 1914 година обстановката в Берлин дотолкова се обостри, че цялата отговорност за решаването на въпроса за войната беше възложена на плещите на генерал-полковник фон Молтке, а той, естествено, можеше да даде оценка на ситуацията само изхождайки от чисто военни съображения. Това трябва сериозно да го имаме предвид, за да оценим правилно положението, което тогава се стече в Берлин, необходимо е точно да се знае, бих казал, по часове да се знае, какво е ставало през тази събота примерно от 4 часа следобед до 2 часа през нощта. Това са били решаващите часове в Берлин, в които се разрази чудовищната световна трагедия. Тази световна трагедия се разигра така, че началникът на Генералния щаб, изхождайки от това, което в Берлин са можели да знаят за станалото, не е можел да предприеме нищо друго, освен да пристъпи към изпълнение на плана на Генералния щаб, изработен години преди това, в  случай, че стане това, което в края на краищата стана.

Различните отношения в Европа бяха такива, че за общата ситуация беше възможно да се мисли само така: ако балканските безредици се прехвърлят в Австрийската империя, Русия безусловно ще се намеси. Русия има своите съюзници Франция и Англия. В една или друга степен те ще вземат участие в това. Но тогава автоматично – в това не може да има съмнение – ще възникне съюз на Германия с Австрия, а от страна на Италия е имало твърдото уверение за съюз, чак до определянето, на състоялото се малко преди това специално съглашение, на броя на предоставяните от Италия в случай на война дивизии. Това е било, което е знаел човекът, който е имал само два изходни пункта за ориентир в сложната световна ситуация. Това бяха две основни положения, които са стояли пред генерал-полковник фон Молтке. Първото – ако се разрази война, това ще бъде страшна война, ще настане ужас. И този, който познаваше много фината душа на генерал-полковник фон Молтке, знае, че такава душа не може с леко сърце да се реши на нещо, което смята за ужасно. Второ – това е безграничната преданост на дълга и чувството за отговорност. И това не е можело да действа по друг начин, освен както е подействало.

Ако това, което тогава стана, е можело да бъде предотвратено, то би трябвало да бъде предотвратено от германската политика. Би трябвало да бъде предотвратено това, което самите вие бихте сметнали за предотвратяемо, ако ви обърна внимание на следните факти. Това е било в събота следобед; тогава тук се е приближило това, което е трябвало да доведе до решението, и тук, след 4 часа /през деня/ началникът на Генералния щаб фон Молтке е заварил императора, Бетман-Холвег /бележка 121/ и ред други влиятелни лица, които видимо са били доста оптимистично настроени. Току що било получено съобщение от Англия – мисля, че, наистина, това съобщение едва ли е било прочетено както трябва, тъй като то не би могло да бъде възприето така /оптимистично/, както е било възприето, – това съобщение е гласяло, от гледна точка на германските политици, че Англия все още може да се въздържи от намеса във войната. Никой и понятие е нямал за непоколебимата увереност на англичаните в мисията на англосаксонството, в това отношение през цялото време се е водела политиката на щрауса – това беше трагично. Лекомислено са се надявали да прочетат от тази телеграма, че събитията могат да се разгърнат и по различен начин – и стана това, че императорът не подписа заповед за мобилизация. И така, особено подчертавам, че вечерта на 31 юли заповедта за мобилизация в началото не е подписана от императора, макар началникът на Генералния щаб от своята, военна гледна точка да е смятал, че не трябва да се доверяват на такава телеграма и планът за военни действия безусловно трябва да се осъществява. Вместо това дежурният офицер получил заповед – въпреки мнението на фон Молтке – да телефонира, войската на запад да бъде спряна до вражеските граници, и императорът казал: сега, определено, съвсем не е нужно да нахлуваме в Белгия.

Това, което казвам, е взето от мемоарите на генерал-полковник фон Молтке, написани лично от него след странната му оставка. Със съгласието на жена му, госпожа фон Молтке, те трябваше да бъдат публикувани през май 1919 година, в решаващия момент от историята, непосредствено преди подписването на Версайския диктат, когато Германия още имаше възможност да каже истината на света. И който е чел това, което тогава е трябвало да бъде публикувано, и което се е изляло изпод перото на господин фон Молтке, нито за миг няма да се усъмни, че тогава, преди подписването на Версайския диктат, тези редове, изпълнени с такава честност и добросъвестност, нямаше да останат без въздействие. Мемоарите бяха отпечатани във вторник следобед, а в сряда трябваше да се появят. Няма да изпадам в излишни подробности. При мен дойде германски генерал, разгърна дебела папка хартии и се зае да ме убеждава, че три точки в мемоарите са погрешни. Бях принуден да кажа, че дълго съм работил като филолог и, че папките с хартиите ще ме убедят, ако не са оценени само филологично, тъй като трябва да се има предвид не само това, което в тях е написано, но и това, което не е написано, и когато се провежда историческо изследване, се изследва и едното, и другото.  Но аз казах  следното: вие сте работили съвместно, всички, разбира се, ще отчетат, че на вас всичко трябва да ви е точно известно. Ако мемоарите излязат на бял свят, ще потвърдите ли вие под клетва, че три точки в тях са неточни? Той отговори: Да! – Аз съм абсолютно убеден, че тези три точки са истинни, те и психологически са достоверни. Но моята убеденост нямаше реално значение. Ако мемоарите бяха издадени, щеше да започне друг тормоз. Брошурата беше просто конфискувана, това беше съвсем ясно. Не можех да издам мемоари, срещу които биха се заклели, че три точки в тях са погрешни. Живеем в свят, в който не се търси истината, където всичко решава силата.

Знам, че особено недоволство предизвика това, че написах в брошурата на 5 страници каквото смятах за необходимо, за да осветля правилно ситуацията. Писах за това, как в момента на най-отговорните военни решения, непосредствено предшествали разразилата се катастрофа, всичко в Германия беше поставено накарта, как това става ясно от злополучното нахлуване в Белгия, което едновременно беше и военна необходимост, и политически недопустимо. Авторът на тези редове, през ноември 1914 година попита господин фон Молтке, с когото дълги години беше в дружески отношения: какво мислеше  императорът за нахлуването в Белгия? – и чу отговор: в дните, предшестващи нахлуването, той нищо не е знаел за това, тъй като предвид неговите особености се е налагало да се опасяват, че той всичко ще раздрънка на всички. Това е било недопустимо, тъй като нахлуването е можело да бъде успешно само в условията на пълна неподготвеност на противника. Попитах, знаел ли е за това райхсканцлерът? Отговорът беше: Да, той знаеше. Значи, в Средна Европа е трябвало в политиката да се опасяват от приказливостта, и аз ви питам: Не е ли това чудовищна трагедия, ако трябва да се води политика в такива условия? – това напълно потвърждава думите на изобщо неприятния ми Тирпиц /бележка 122/ за Бетман-Холвег, че той е паднал на колене и е проявил пълната си политическа нищожност. Тази нищожност се прояви по-късно и в това, което той заяви в присъствието на английския посланик, че ако Англия все пак встъпи във войната, цялата му политика ще рухне като къща от карти. Така стана в действителност и тази къща от карти рухна, и началникът на Генералния щаб, характеризирайки обстановката в събота вечер, беше принуден да напише в своите мемоари: ситуацията ставаше все по-изострена и аз стоях пред нея съвсем сам.

Политическите усилия напълно се провалиха, военните решения бяха предоставени сами на себе си. Това беше резултат от нежеланието на немците да се издигат повече до възвишените гледни точки, за които те имаха съвсем особено призвание; това се е проявявало във великите, значителни епохи на германското културно развитие, но до него не искаха да се издигат нито в края на XIX, нито в началото на XX век. Такава ситуация можеше да доведе само до бедствия и този товар легна на душата на началника на Генералния щаб; и когато към него се обърнал дежурният офицер за да подпише потвърждението на телефонното разпореждане за спирането на войските на френско-белгийската граница, началникът на Генералния щаб хвърлил перото си на масата така, че то се счупило, и казал, че никога няма да подпише такава заповед, и ако подобна заповед излезе от Генералния щаб, това ще деморализира войската. От това мъчително, изпълнено със съмнения състояние, началникът на Генералния щаб бил изведен едва след 10 часа вечерта с нова телеграма от Англия, и – по-добре да не изпадам в подробности – сега от Върховния Главнокомандващ са били казани думите: сега можете да правите каквото искате!

Виждате, че на подробностите трябва да се обръща внимание и аз дадох само няколко характерни щриха от това, което, примерно, е станало в тази събота на континента.

Да разгледаме сега, какво е ставало на противоположната страна. Това ще бъде някога потвърдено – мога да повторя, че не го разказвам с леко сърце – това ще бъде потвърдено, че по времето, когато е ставало разказаното от мен,  Асквит и Грей /бележка 123/ си говорели помежду си: Какво, собствено, е станало в Берлин? Да не би досега да сме водели английската политика със завързани очи? Те смятали, че английската политика трябва да се води съвсем различно, че са я водели сякаш със завързани очи. Те казали: сега ни падна завесата – това също е било в същата събота вечер – сега виждаме, че стоим пред пропаст; сега вече можем да влезем във войната. Това е точното отразяване на станалото от другата страна на канала /така разговорно наричат пролива Ламанш – бел. на прев./, и ви моля да възприемете всичко това като нещо, което значително трябва да бъде усилено и увеличено, тъй като в отреденото ми време мога само да ви намекна за положението, само да хвърля светлина върху това, което е станало.

И когато вземете всичко това предвид, тогава, моля ви, прочетете това, което написах в "Размисли по време на война", които напълно обмислено съпроводих с подзаглавието: "За германците и за тези, които не се смятат за длъжни да ги ненавиждат". Всяка подробност там е премислена. Моля ви от тази гледна точка да обмислите това, което тогава написах. Работата не е в оценката от позицията на обикновения морал, на виновност или невиновност; тези неща трябва да се разглеждат от висотата на историческите дела, изключително трагични дела, когато можем да говорим за историческа необходимост и за тях не трябва да се дрънка от тесногръди позиции. Тези неща са много по-сериозни, отколкото се съди за тях днес и от едната, и от другата страна. Въпреки това те са такива, че обезателно трябва да станат известни на света, за да бъде внесена най-накрая яснота в обърканите съвременни представи. Но в съвременния свят няма възможност да се говори за тези неща, без думите ти да не бъдат изкривени и оклеветени.

Това, което днес ви разказах за генерал-полковник фон Молтке, дава възможност правилно да се съди за този човек в този отговорен момент. Но, както знаете, намират се хора, които казват, че те самите са били причастни към Генералния щаб и стигат до клевети към генерал-полковник фон Молтке, чак до нелепата измислица, че преди битката за Марна в Люксембург се е провело събрание на антропософите и затова главнокомандващият не е изпълнил дълга си. Ако и в такава среда могат да се казват подобни неща, видно е до какво морално ниво сме паднали; трудно е в такава морална обстановка да се намери пътят до истината. За това са нужни много, доста много достойни личности. Едва след всичко, което ви разказах, едва сега искам да ви прочета няколко изречения от мемоарите на фон Молтке, от които ще видите, какво е живеело в душата на този човек, на първо място, по отношение на чувството му за лична отговорност. Тъй като работата не е в това, да се произнесе сурова присъда за отговорността, а в това, да се разбере, какво е ставало тогава в душите на хората. Това са съвсем прости изречения, които Молтке тогава е написал, изречения, които често се произнасят, но има разлика в това, от случаен човек ли се произнасят те, или от такъв, на чиято душа е тежала отговорността за встъпването във войната. Той написал: "Не Германия предизвика войната, тя встъпи във война не от жажда за победа или агресивни стремежи по отношение на съседите. Войната и беше наложена от нейните противници, и ние воюваме за своето съществуване като нация, за запазването на нашия народ и на нашия национален живот."

Няма да се стигне до истината, ако се изследва където падне; трябва да се търси там, където се разиграват реалностите, действителностите, в съзнанията, действащи в душите на хората; и когато може да се удостовери, че нещо съществено, нещо значително действа в душата на човека, тогава се прониква до действителността, до фактите, довели до съществуващото положение, прониква се до действителността.

Ако искаме да си дадем сметка за тази ситуация, е нужно да се обърне внимание на това, което се е разигравало между 40-50 личности, които, собствено, бяха причастни към началото на тази отвратителна катастрофа; и който гради мнението си не от предубеденост, а от това, което фактите говорят, той вижда, че, по-същество, за това, което става, за това, каква ситуация се създаде в Европа, никой, освен тези 40-50 човека, чийто действия доведоха до войната, е нямал съответната представа.

В течение на войната нееднократно съм имал възможност да говоря за това с мнозина, които са можели някак да съдят за ситуацията, и никога не пропусках тази възможност. Аз, например, казах на един човек, близък до ръководните кръгове на една от неутралните страни: може да се смята за очевидно, че в нашето, считащо себе си за демократично, време, само около 40 или 50 човека, сред които безусловно имаше и дами, и съвсем не толкова малко – не само в Антропософското Общество има дейни дами, – че само около 40-50 човека от целия многонационален свят бяха непосредствено ангажирани в подготовката на тази световна катастрофа. Време е вече да се издигнем към тези висши гледни точки, само от чиито позиции може да бъде правилно разбрана тази сложна ситуация. Вместо това, за такова сериозно, със всемирно значение събитие, чудовищно много се говори повърхностно в Бялата книга /сборник документи/ и други подобни. И за този, който не би почнал да говори, ако не се ориентираше във фактите по-различно, отколкото много други, винаги, когато станеше дума за събитията от 1914 година, беше изключително трудно да обърне вниманието на събеседника към най-важното. Това започна за мен още тогава, когато в Швейцария навсякъде ми навираха книгата "Аз обвинявам", и аз – знаете ли колко опасна беше понякога ситуацията – и аз в отговор не можех нищо друго да кажа, освен това, което беше истината, макар понякога то да не срещаше ни най-малко разбиране. Четете, казвах им, цялата правна софистика в тази книга, вникнете в стила и, в цялата постройка на книгата, в поднасянето на материала, и ако имате чувство за вкус, ще трябва да признаете, че това е "политическа"литература на задкулисието! – Отново и отново повтарях това на хората, принадлежащи към неутралните и към не неутралните страни. Разбира се, не твърдя, че в "Аз обвинявам" няма нищо вярно, но книгата е насочена да създаде определено мнение за трагичната историческа ситуация, в която се оказа светът в 1914 година. И трябва да се гледа в дълбочина, ако искаме да изнесем правилно съждение за виновниците за войната.

Да, но този въпрос за вината трябва и да ни научи на нещо. Видите ли, веднага след злополучното обръщение на Германия с предложение за сключване на мир, през есента или зимата на 1916 година, когато след това започна цялата тази фантастична бъркотия с 14-те точки на Удроу Уилсън, тогава излязох пред тези, върху които тежеше отговорността, с настойчиво предложение в противовес на лишените от връзка с действителността, откъснати от този свят 14 точки на Уилсън, които, въпреки своята откъснатост от действителността, приведоха в движение кораби, топове и войски, за да им бъде дадена в противовес за света идеята за тричленността на социалния организъм. Наложи ми се да преживея, че макар и да се намериха хора, които напълно се съгласиха с мен, че това действително е правилно, че това трябва да се осъществи, но никой нямаше мъжеството да предприеме нещо в това направление, никой, нито един. От разговора ми с Кюлман /бележка 124/, мисля, че ще има същия резултат. По тези въпроси нямам основания за никакви илюзии. Но искам да ви разкажа за това. И тук не казвам нищо, което не е било в пълно съответствие с фактите, както всичко това е ставало, напълно точно.

Ето какво още трябва да кажа. Още през януари 1918 година виждах абсолютната невъзможност за ново настъпление на нашата армия в 1918 година, и по време на едно мое пътуване от Дорнах в Берлин, имах възможност да беседвам с един господин, за когото беше известно, че когато настъпят решителните моменти, той ще бъде призван към управление – имах възможност да говоря с него за обстоятелствата, които само тогава, през ноември 1918 година, настъпиха. И тогава там, в общи линии, също срещнах разбиране за тричленността на социалния организъм. След това пристигнах в Берлин, където трябваше да се срещна с едно авторитетно лице. Тези, които тогава се ориентираха в обстоятелствата, знаеха вече за съдбата на настъплението от 1918 година, но за това не можеше да се говори. А аз трябваше да се срещна с военен, стоящ близо до генерал Лудендорф. Разговорът взе такава посока, че аз казах: Не искам да се излагам на опасността да бъда упрекнат, че изпадам във военно-стратегически разсъждения, но искам да кажа нещо, изхождайки от такава гледна точка, когато моето възможно военно-стратегическо дилетантство няма значение.  И казах, че в пролетната офанзива Лудендорф е възможно да достигне всичко, за което може само да си мечтае; но аз все пак смятам това настъпление за безсмислено – и приведох три довода, които имах по този повод. Човекът с когото говорих, изпадна в голяма възбуда и каза: Какво искате? Настъплението на Кюлман вече е подготвено. Затова и той отиде в Брест-Литовск. Там ще действа политиката. Политиката не е наша сфера. Ние, военните, можем само да воюваме, да воюваме и да воюваме.  В 1914 година началникът на Генералния щаб написа вечерта в събота: "Положението ставаше все по-сериозно, и аз бях съвсем сам". За времето между 10 и 11 часа вечерта той е написал: "Императорът каза: "Сега можете да правите, каквото искате"!" И през 1918 година можеше да бъде казано: Политиката изобщо не се взема предвид, тя е безсилна; ние не можем да правим нищо друго, освен само да воюваме и да воюваме. Скъпи мои, многоуважаеми слушатели, нищо не се е изменило. И днес не е станало по-различно. И на мен не ми остава нищо друго, освен отново да потвърдя, че нищо не се е изменило.

И пак се говори със същата тази откъснатост от живота, със същата тази абстрактност, с която говори Удроу Уилсън, и която беше подкрепена с това, с което той излезе на Версайската мирна конференция през 1919 година. Отново се говори за същия този Хардинг /от 1921 до 1923 година 29-ти президент на САЩ/ и аз виждам в речта на Хардинг, неудачната му реч, колкото е възможно да бъде неудачна една поява, също отсъствие на каквато и да е връзка с действителността и повторение на стари, изтъркани фрази – и това сега, когато стоим пред стопански проблеми, както тогава стояхме пред политически; в тази реч не виждам дори и малка мисъл за това, което действително е необходимо. Почти е невъзможно хората да постигнат правилно съждение. Работата не е в това дали имаме Уилсън, който във Версай демонстрира своята обърканост, или по-късните разговори в същата област. Работата е на човек да му бъдат отворени очите и да вижда действителността.

Тогава би се обърнало внимание на такъв факт, някак неочакван за този, който има усет за разбирането на политическата ситуация, на факта, че такъв типичен за нашата съвременност държавен деец, като Лойд Джордж, каза неотдавна: не може в стария морален смисъл да се смята Германия за виновна за войната; хората са затънали в глупостта. Той каза това преди няколко седмици, а знаете как се изказваше в Лондон срещу Симонс. От това можете да си направите извод за действителната стойност на думите, с които говорят държавните дейци. У хората още няма стремеж да обръщат внимание на подобни факти.  Но те трябва да се научат на това, трябва да стигнат до това, издигайки се до по-велики, по-възвишени гледни точки. Те са действали в тази катастрофа, тези велики и възвишени позиции, и нашето нещастие е в това, че никой нямаше понятие за тези велики изходни гледни точки. Трябва да бъде дадена възможност, в съзнанието на хората от Средна Европа да навлязат тези велики, възвишени гледни точки, водещи към източниците на това, което определя действителността.

Но няма да има подобрение докато истината бъде игнорирана от тези, които се определят като водачи на германската нация, докато тези хора считат духовния изследовател за предател на германската нация, без оглед на това, което казва духовната наука, което, ако бъде действително разбрано, би било единственото, предназначено да даде истинското, достойно място на немския народ, сред другите народи в света. Хората с друга насока на волята, стремящи се преди всичко към познание на Истината, трябва да обединят своите усилия, трябва да се държат заедно.

Разбира се, и в Германия имаше подпалвачи на войната; но в решаващите моменти техните усилия нямаха значение. Значение имаше това, за което говоря в последната глава на "Основните точки": изгубили сме възвишената гледна точка. И това доведе политиката до безсилие. Само тогава ще се издигнем до истински немското, когато се издигнем до великите, възвишени гледни точки; тъй като този, който стои в немското с горещо сърце, а не със зийнала уста – простете ми грубия израз – той знае, че живее в истински немското – значи да се срасне с великите, възвишени гледни точки. Ние отново трябва да намерим този път, пътят към великите гледни точки на германския народ. И това, което днес говоря с вас за тези неща, това, по същество, произхожда от откровения. Без оглед на това, че този въпрос ми беше поставен, бих могъл и да не му отговоря, но исках да отговоря на този въпрос. И това, което ме подтикна към отговора, ще ви стане ясно, когато ви дам заключителните думи от бележката, допълнително дадена ми от питащия. Той пише: Смятам за изключително важно, в мемоарите, по въпроса за виновниците за войната, някога да бъде изложена и широко разпространена правилната, ясна гледна точка. Това трябваше да стане през май 1919 година. Мемоарите бяха написани и отпечатани. Но сили вътре в самата Германия не допуснаха публикуването им. Няма да се успокояваме с това, че нещо подобно е трябвало да се случи. Ако в решаващия момент бяха поддържани тези, които не искаха да се успокоят, които неведнъж се опитваха да осъществят това, за което говоря, това би могло да се осъществи.

Многоуважаеми слушатели! Тъй като все пак вярвам, че сред младежта на Германия има личности, които отново ще намерят пътя към истинското в германския народ, в които съзнанието, сърцето и душата са отворени за познанието за Истината, затова, тъй като тук имах възможност да говоря с млади хора, може би, с най-добрата част от нашата младеж, затова взех решението да изляза пред вас с тези кратки бележки.