ЛЕКЦИЯ 5.

Щутгарт 23 ноември 1915 година

Когато се доближаваме до тайните на смъртта, през цялото време трябва да имаме предвид, че при характеристиката на фактите от духовния свят, думите от нашия обикновен език трябва да променят своя обичаен, приспособен за физическия свят смисъл. Тъй като мъртвият, така нареченият мъртъв, встъпва в духовния свят и, както нееднократно се е казвало за това, в духовния свят всичко е съвсем различно, отколкото във физическия свят.

Не само от съобщенията на духовната наука, но и с обикновения разум може да се разбере, че при встъпването в духовния свят през портата на смъртта, първото преживяване на починалия е освобождаването на физическото тяло от това, което вътре в него представлява неговото човешко същество. Това, разбира се, е тривиална истина. Днес с очите на духовния изследовател ще погледнем събитията и вътрешните преживявания на мъртвия при преминаването му през портата на смъртта и по-нататъшния му път от смъртта до новото раждане.

В оставащите тук във физическия живот възниква чувството, че това, което е било заключено в тази физическа обвивка,  я напуска и заминава в друг свят. Преживяванията, които преди всичко има мъртвият, – както се казва, съгласно изследванията на духовния изследовател – това чувство, че него го напускат оставащите живи и неговото собствено физическо тяло, тяло, което му е служило от раждането до смъртта като инструмент за неговите възприятия, мисли и чувства и средство за неговите дейности. Тези, които е обичал, с които е бил свързан, го напускат. Това е първото му възприятие. Това преживяване е свързано, преди всичко, с това, което нееднократно сме описвали: в известен смисъл се оттегля самата Земя и отнема на преминаващия портата на смъртта физическата му обвивка. Това е съвсем така, ако мъртвият би почувствал, че остава встрани от движението, което тук на Земята,  собствено, не е забелязвал, той остава встрани от движението на самата Земя; Земята си заминава от него, а с нея и всичко, което го е обкръжавало там. Той се включва сега към съвсем друг свят, но това е свят, в който той сега нещо възприема, и  това, което преди е било съвсем скрито за него, го възприема, и това, което му е било дадено като телесна обвивка, е свързано със Земята и с движението. Той има, по такъв начин, сякаш чувството – макар и това да се характеризира доста приблизително – че не може повече да върви по един път със Земята и нейните духове; затова те го напускат. Той остава сякаш в големия свят на покоя, сякаш се включва към света на големия покой. 

От това чувство на изоставеност особено от своята физическа обвивка и всички човешки преживявания, от това, което е било преживяно заедно с хората в периода на земния живот, от това чувство на изоставеност израства сега за мъртвия нещо различно. Владеенето на физическата обвивка е било в течение на земния живот нещо разбиращо се от самосебе си. Затова нещото, което той възприема сега, е за него съвсем ново, и ние ще видим, колко различни са тези възприятия в зависимост от това, човек, така да се каже, от нормална смърт ли е умрял, във връзка с болест или старост, или от насилствена смърт, която сега хиляди са принудени да приемат.

С това чувство – да бъдеш изоставен от това, което ти е принадлежало, като нещо разбиращо се от самосебе си, в живота на душата встъпва нещо съвсем ново. В живота на душата встъпва това, което съвсем не би могло да бъде опознато, докато душата се е намирала в тяло. Първото, което тогава встъпва в живота на душата, това, бих казал, е "обратното", обърнатото наопаки чувство за живота. Тук на Земята ние чувстваме живота разлят около нас, даряван ни отвън, от силите на Земята. Но сега Земята си отива с всичко, което принадлежи към нея, с всичко, което тя ни дарява. И във връзка с тази изоставеност тутакси възниква чувството, че сега от собствената ни вътрешност клокочат оживяващите сили. Значи, първо – това е усещането на живота в себе си, усещането на самооживеност, преход към известна активност, докато дотогава те са били сковани в пасивност. Мъртвите чувстват: Ти оживяваш това, което самият ти сега представляваш. Ти си в самия себе си. Това, което досега си наричал свят, си е заминало от тебе. Това, в което сега живееш, когато изцяло го изпълваш, ражда в самото себе си силите за оживяване, то оживява тебе самия. – И по-конкретно се появява това, което често съм наричал панорама на живота; – потокът на живота в това, което е било преживяно за времето между раждането и смъртта. Картините от този живот се изправят пред душата. Като от мощен самозараждащ се сън, сякаш от точката, в която ти самият се намираш, се изправя целият последен земен живот. А на тези образи им е нужна сила, пробуждаща от съня. Те биха останали протичащ, продължаващ сън, ако не я имаше силата, родена от чувството: моята телесна обвивка се освобождава от духовно-душевното. Силата, родена от това съзнание, дава живот на съня. Това, което би останало само свят на текущи смътни сънни образи, така се оживява; става пълен с живот свят, жива панорама на живота. Самата душа става източник на раждане на живот, на оживяване на това, което иначе възниква като сън. Това е преживяване, ставащо непосредствено след смъртта.

Всичко това е така, докато човек смътно осъзнае, че той е изключен от своето предишно съзнание, и че сякаш от центъра на неговото същество в него се е размърдало нещо, което се разширява, и от него отплува животът, на който досега пасивно се е отдавал. Сега се знае това, което не се е знаело между раждането и смъртта: че мислите, които преди са идвали и са си отивали като сън на Аза, сега се вживяват от този, отчужден преди живот, в живота на собственото ни същество.  Преживява се осъзнаването, че това, с което досега сме били по-външно свързани, сега обхваща най-вътрешното. Че това, което  досега е било не живот, а картина на живота, обхваща представите и мисленето. И докато се живее в тези представи, постепенно се встъпва в по-нататъшното. Това може да се охарактеризира като вживяване в представата: вселената пронизва със звучене панорамата на живота.  По-общо тези факти вече съм ги описвал.  Но трябва все по-детайлно да ги разглеждаме, за да проникнем по-дълбоко в тайните на света.

В началото оживява този най-вътрешен сън на живота, той става жива Вселена, живеещ Космос. Тогава завършва това, което може да се изрази така: музиката на сферите на Вселената изпълва със звук този сън на живота. Но, което си бил ти самият между раждането и смъртта, се преживява като частица от Космоса, отсега нататък възприета от Космоса,  вчленена в това, което не е земно. Така, както земното е било между раждането и смъртта. И по-нататък се чувства, как Космосът нежно пронизва това, което е било негова частица. Поражда се сякаш вътрешна светлина и озарява това, което си бил. Всичко това, така да се каже, тече и звучи в панорамата на живота; след това се освобождава етерното тяло – тъй като всичко това става, докато човек още е свързан със своето етерно тяло. Протича това, което се нарича отделяне /разтваряне/ на етерното тяло.

Това, което сега се преживява, е възприемане на панорамата на живота; панорамата на живота, пронизана със звучащи и светещи субстанции на Космоса, прилича на самовчленяващото се физическо тяло в съществото на човека при встъпването му чрез раждането във физическото битие. Както тогава човешката субстанция, дадена от Земята, се вчленява в човешкото душевно същество, така се вчленява в човешкото душевно същество след преминаването му през портата на смъртта космическото, вселенското. Описанията на преживяванията са необходими. И когато духовнонаучно се проследява живота от смъртта до новото раждане, тогава се вижда, какво значение има това първо преживяване след преминаването през портата на смъртта, в течение на целия последващ живот между смъртта и новото раждане.

Тук, в земния физически живот – често съм подчертавал това и трябва добре да го усвоите – ние имаме наше Аз-съзнание защото живеем във физическо тяло. Подчертавам точно: Аз-съзнание, а не Аз. Нашият Аз ни е даден от Духовете на Формата, това е нещо съвсем различно.  Нашето Аз-съзнание го имаме защото сме потопени в нашето физическо тяло. Това Аз-съзнание в будно дневно състояние трябва точно да го изясним по същество. Това е най-лесно да се разбере така: представете си, че се движите в пространството. В началото нищо не чувствате, но ето, че се натъквате на нещо. Външният свят ви удря, но вие се осъзнавате. Ударът от външния свят вие осъзнавате в себе си, вие осъзнавате себе си чрез сблъсъка с външния свят, вие се чувствате сблъскан с външния свят.

Фактически ние имаме наше Аз-съзнание във физическия свят, защото навсякъде се натъкваме на външния свят. Разбира се, не само чрез осезанието; когато отворим очи, също се натъкваме на външния свят, на светлината от външния свят; когато звуците се втурват в ушите ни, когато слухът ни се натъква на тях, ние се осъзнаваме.

Така ние осъзнаваме сами себе си, пробуждайки се всяко утро от духовния свят и потапяйки се във физическия свят. Това потапяне, физическото тяло, тоест натъкването на нашия Аз и астрално тяло на етерното тяло и физическото тяло, пробужда нашето Аз-съзнание. Затова и Аз-съзнанието отсъства, като правило, в света на съня: за Аз-съзнанието ни е необходимо именно това натъкване на физическото и етерно тяло.

За ясното, отчетливо будно Аз-съзнание е необходимо това стълкновение. На този, който е преминал портата на смъртта, му е взето физическото тяло. Затова той не може да има Аз-съзнание по начина, както в земния живот. Той би преминавал без съзнание за своя Аз пътя си от смъртта до новото раждане, ако това Аз-съзнание не му се даваше по друг начин. Този друг начин се състои в това, че преживяваното, докато запазваме етерното си тяло, остава дейно през цялото време между смъртта и новото раждане.

И в това отношение преживяването в духовния свят между смъртта и новото раждане рязко се отличава от физическото преживяване тук между раждането и смъртта. Тук във физическия свят при нормално състояние на съзнанието никой не може да помни момента на своето раждане; спомнянето започва по-късно. Човек не може да си спомни момента на своето раждане, паметта не стига толкова далеч. Но това, което човек вътрешно преживява зад прага на смъртта, остава с него в течение на целия му живот между смъртта и новото раждане. Преживяването на раждането напуска човека, когато той встъпва във физическия свят, но преживяването на смъртта остава с човека през целия му живот между смъртта и новото раждане. Във физическия свят физическият човек не може да се озърне назад, към момента на своето раждане; в духовния свят той поглежда към своята смърт в течение на целия си живот между смъртта и новото раждане. Този поглед назад, тази прикрепеност към момента на смъртта – това ражда Аз-съзнанието между смъртта и новото раждане, на него дължим това.

Образът на смъртта изобщо е нещо заплашително само при поглед откъм физическия свят. Само при поглед от физическия свят той изглежда жесток и заплашителен. Но мъртвият не го вижда откъм физическия свят. А гледайки от духовния свят, няма нищо страшно в това, че мъртвият вижда момента на смъртта през целия си живот между смъртта и новото раждане. Макар смъртта, гледана от физическия свят, да изглежда като унищожаване, гледайки го от духовния свят, моментът на смъртта изглежда като нещо най-прекрасно, величествено, възхитително и славно, към което през цялото време може да бъде обърнат погледът. Той непрекъснато ознаменува победата на Духа над материята, самосъзидаващата жизнена сила на Духа. В това непрекъснато преживяване на самосъзидаващата жизнена сила на Духа, се създава нашето Аз-съзнание в духовния свят.

Следователно,  Аз-съзнанието се запазва в духовните светове именно защото непрекъснато, отново и отново вътрешно създаваме сами себе си, без да апелираме към запазващото се продължително битие, а през цялото време отново създаваме /раждаме/ сами себе си. И в това самосътворение  се  опираме в известна степен, гледайки назад, към момента на своята смърт. И така, ние можем да разберем, по какъв начин се ражда Аз-съзнанието, самосъзнанието по времето между смъртта и новото раждане. Описаните по-рано първи преживявания след смъртта имат това важно значение – раждането на Аз-съзнанието. И, естествено, именно това първо след смъртта преживяване е различно при хората, достигнали преклонна възраст и закономерно преминали портата на смъртта или уловените от смъртта в крехка детска възраст, или в разцвета на годините. И съвсем особено значение за тези разлики, разбира се не с педантична точност, има възрастта от 35 години. Това, че сега в хиляди и хиляди случаи млади хора в разцвета на силите си преминават портата на смъртта, като смъртта ги застига отвън, ще окаже своите последствия в бъдеще. Но изобщо, ако човек млад премине портата на смъртта, тогава обликът на описаната картина на живота с нейните събития е различен, от този, ако се премине портата на смъртта след 35-та година.

Може, примерно, да се каже така – макар, разбира се да е трудно да се намерят правилните думи за тези съотношения – починалият на млади години чувства: изплува картината на твоя живот, ти я оживяваш, изхождайки от средоточието /центъра/ на твоя живот. Но когато изливаш своите живи сили към тази картина на твоя живот, ти чувстваш зад нея още нещо, сякаш остатъка от живота, от който си излязъл, преминавайки през раждането.

Ако умира дете, картината на живота е много кратка. Ако, например, умре шестгодишно дете, картината на живота му е малка откъм съдържание. Но затова пък, сякаш зад тази картина на живота, от вътрешността и, се появява много от това, което е било преживяно в духовния свят до момента на раждането или, както е имало в немския език един вече изгубен израз – "допреди да станеш млад". И ако умре дете, при което силите за спомняне не са достигнали до възрастта, в която встъпват в действие, при него, собствено, я няма картината на спомените, с която той би се чувствал така уверено  свързан, както това го чувства починалият в зряла възраст. През цялата картина на живота се проявява, само че леко променено това, което го е обкръжавало до момента на раждането. Може да се каже, че това прозиране в остатъците от духовния свят, който се е преживявал преди раждането, се губи напълно само ако човек умре след 35-та година.

Никога не бива – особено ви акцентирам на това – да се отдавате на съвсем не безопасните размисли, какво е по-добре за човека: да умре до 35 години или след това, и да преживее това, което още ще опишем. Такива мисли не трябва да се допускат, не трябва да се подхранват, а трябва да се разбере: кога човек ще премине портата на смъртта, в най-строг смисъл, във всички случаи без изключение, трябва да бъде предадено на действието на Кармата.

Важно е да се разбират тези неща. Ако се умре след 35-та година, е изключена възможността да се види нещо от живота, предшествал раждането. То е покрито с мрак. Но картината на живота все пак се изправя. Само с напрежение се чувства, че тя се ражда от собствената вътрешност, че сякаш сами я тъчем; но тази тъкан е пълна с живот. Картината на живота много съществено се различава при смърт до или след 35 годишна възраст. Картината на живота при умрелия до 35 години носи такъв характер, че тя сякаш бавно се приближава отвън, сякаш от духовния свят,  и само се носи срещу нас от това, което сами сме преживели. Картината на живота при умрелите след 35-та година е такава, че отначало тя се появява сякаш отвън, сякаш като нещо празно, затъмнено, и това затъмнено се носи от преживяното в живота. Но то съвсем не се оживява от това. Вътрешното преживяване се модифицира така, че имаме ту сякаш движеща се фата моргана, срещу която се движим, ту друг път човек сякаш носи своя свят в света на Космоса. Всичко това има за живота голямо значение, както ще видим утре. Кармическият факт, че физическото тяло ни се отнема на определена възраст от физическия живот, има голямо значение за обстоятелствата на живота след смъртта. Но вътрешно това е свързано с цялата наша Карма.

След това настъпва времето, когато чувстваме, че току що сме се освободили от земното. Грубо казано, преминавайки непосредствено портата на смъртта, имаме чувството: земното тяло ме напуска; близките, скъпи хора, с които бях заедно, ме напускат. Преживяванията, които ме свързваха с тях, си отиват. Оставаш лице в лице със самия себе си, заедно с това, което си преживял. Естествено, всичко това, което сте преживели с другите хора е в картината на живота; това се преглежда така, сякаш хората се потапят в тебе. Ден след ден оживява картината на живота и се живее в самия себе си. Тогава имаме впечатлението – и Земята те напуска, но оставаме все още в земната сфера, в сферата принадлежаща на Земята. Отделянето на етерното тяло се преживява така: сега си излязъл не само от Земята и нейните субстанции, но и от това, което е непосредственото обкръжение на Земята, от светлината; излязъл си и от това, което на Земята, като плътна субстанционалност, прави музиката на сферите. Ти – това е може би, последното впечатление, имащо голямо значение и оставащо продължително, – ти си излязъл от навика да имаш себе си и своето обкръжение осветени от външна светлина. Прави ми впечатление глупавата представа да се мисли, че пътя от Земята до Слънцето върви през непрекъсната светлина. Тази фантастична представа е свойствена на нашата материалистична физика. Да се вярва, че Слънцето, както това го описва съвременната физика, изпраща светлината си през мировото пространство, че светлината върви през мировото пространство и достига Земята, е най-нелепото суеверие. След смъртта, чрез осъзнаването си като свободни от етерно тяло, се прави откритието, че само в сферата на Земята имаме това, което имаме тук, във физическия живот, като  слънчева светлина. Сега се осъзнава, че тази светлина вече не ти пречи. Сега имаме вътрешно пораждане на светлина, която се разпростира в първата огласяйки я. Вътрешната светлина сега може да стане дейна, тоест на нея вече не и пречи външната светлина.

И с оставянето на етерното тяло започва встъпването в света, така често обозначаван като света на Камалока. Ние го наричаме свят на душите. След като започне да действа вътрешната оживяваща сила, се преживява сякаш вътрешно озвучаване /пронизване със звук/ на това, което е твоето, останало насаме със себе си същество. И след вътрешното озаряване със светлина настъпва нещо, което се възприема като изпълване с вътрешна топлина. Тук на Земята имаме топлина, възприемана отвън, и така се усещаме свързани със своето физическо тяло. И ето, че източникът на топлина влиза вътре, и това изпълване с вътрешна топлина се възприема така, че се чувства: сега ти отново си в състояние да предизвикаш в себе си чувство, в този елемент, в който ти сега живееш, чувство, което си имал и преди, но когато топлината ти е действала отвън – това пронизва картината на живота с топлина. Чрез това се встъпва в съвсем ново преживяване. Чувството е, че етерното тяло те напуска. И това е навлизането в света, който напълно осъзнато е наречен в моята "Теософия" област на горещото желание, защото топлината е едновременно и страстно желание, пораждащо се въжделение, пълно чувстване на елементите. И в него се намесва това, което остава за по-дълго време преживяване в света на душите, свят, който неведнъж съм описвал – можем само все по-точно да научаваме тези неща, – като обратно преживяване на земния живот.

Върви се от преживяването на смъртта обратно чак до раждането. Но сега всичко преживяно във физическия живот се възприема от другата страна. Преживява се не както в земния живот, а морално. Ако в някакъв момент между раждането и смъртта сте нанесли на някого обида или сте му причинили вреда, този момент се преживява отново, но така, че не преживявате това, което вие сте чувствали тогава, гняв или антипатия, а това, което е преживял обиденият от вас човек. Преживяването се разширява върху последствията от постъпките, извършени между раждането и смъртта. Вживяването е във въздействието от постъпките.

В известна степен значението на живота между смъртта и новото раждане е в това, че в света на душите стъпка по стъпка се преживява въздействието от постъпките в земния живот, постепенно потапяйки се в разбирането на тяхното значение за света. Наистина, както в земния живот от детството стъпка след стъпка се вживяваме в природното, както се учим да възприемаме и разбираме природата, така след смъртта се вживяваме в действията на своите постъпки, на своите мисли и думи, накратко – в света на въздействията; вливаме се в света на въздействията.

Постепенно сякаш от тези подоснови изплуват духовни същества от висшите йерархии и същества от елементарния свят. Както тук имаме пред себе си не само природата, а от недрата на природата изплуват животните, растенията и минералите, така през обратното преживяване на земния живот и последствията от постъпките си, които сега се явяват основа на нашия живот, изплуват духовни същества в духовния свят. Както във физическия свят на физическите същества, така и сред духовните същности от елементарния свят и висшите йерархии ние срещаме души, които са били свързани с нас, души на умрели преди нас и живеещи в духовния свят и души, още  въплътени във физическия свят, с които сме общували тук на Земята. Всичко това съставлява основата на следсмъртния живот, това самоосвобождаване в света на собствените ни постъпки.

Различно възприема мъртвият душите на тези, чиито живот още продължава на Земята, и души, вече преминали през портата на смъртта. Мъртвият знае, с каква душа се среща. Ако има работа с душа, която още се намира в земно тяло, тогава той чувства тази душа приближаваща се сякаш отвън, и нейният образ сякаш сам се създава. При среща с развъплътена душа преживяването е много по-активно. Тогава се чувства, че душата се приближава до тебе, но сам трябва да формираш образа на тази душа. Същността на починалия пристъпва към теб, но образа му трябва да формираш ти самият; живеещият още на Земята, когато се гледа надолу към него, сам носи своя образ срещу тебе.

И сега в морална светлина отново се преживяват постъпките, тоест въздействието от постъпките, мислите и желанията. В това се потапяме, в това се вживяваме, така, че, например, ако сте оскърбили някого, сега преживявате това, което е преживял оскърбеният от вас човек! – това сега е вашето истинско преживяване, – преживяното тогава на Земята от обидения от вас човек. През такова преживяване се преминава, и докато трае то, в човека като вътрешна природна необходимост се потапя сила, която може да се изрази с такива думи: ти трябва да изравниш това, ти трябва да поправиш това. Може да се използва такова сравнение: към очите ви лети комар и вие затваряте клепачите, извършвате действие под непосредствено въздействие.  След смъртта преживявате това, което е предизвикано от вашите постъпки, и в отговор във вас се ражда стремеж да го поправите, например, да поправите това, което е изстрадал друг поради вас. Това поражда желание отново да го срещнете в земния живот и да туширате своята вина. Така се  зараждат силите на Кармата по време на обратното преживяване на земния живот.

Значи, още в първите години или първото десетилетие след смъртта, се заражда изживяване на Кармата. И както в зърното е заложена растежната сила, която след това се изживява в цъфтежа, така още по времето след преминаването на портата на смъртта, в мъртвия се вкоренява сила, която след това се запазва в течение на целия живот между смъртта и новото раждане, и която в новия земен живот или в последващите земни животи се изживява като кармично балансиране на това, което сме натворили. Така се ражда волята, която после несъзнателно се изживява в Кармата.

Да разгледаме по-подробно още нещо важно за тази картина на живота между смъртта и новото раждане. Да хвърлим още един път поглед на смяната /редуването/ на условията на живот, които са ни добре познати в техните външни прояви и за скритото значение на които нееднократно сме говорили, обръщайки внимание на взаимодействието между дневния буден живот и нощния живот в съня.

Днес още един път от определена гледна точка ще прегледаме тези състояния на бодърстване и сън. За външното наблюдение сънят се състои в това, че ние със своя Аз и астрално тяло се намираме извън физическото и етерно тяло. Животът в съня, ако не е пронизан от сънища, засега остава безсъзнателен, но не бездеен. Напротив, този живот в съня, макар и в нормалния живот да остава засега безсъзнателен, вътрешно е доста по-деен душевен живот, отколкото животът на душата в будно състояние. Будният живот на душата само затова е толкова интензивен, защото дейността на Аза и астралното тяло в будно състояние среща противодействието на етерното и физическо тяло, и това взаимно  сблъскване  на Аз и астрално тяло от една страна и физическо и етерно тяло от друга страна поражда непрестанно удар и контраудар. Това е, което ние възприемаме като буден дневен живот, доколкото не сме още в състояние да въвеждаме в своето съзнание в обикновения нормален живот този дълъг интензивен живот на душата по време на съня. Нощният живот не се сблъсква с физическото и етерно тяло и затова не достига до съзнанието. Но сам по себе си дневният живот е по-слаб, той се осъзнава само защото непрекъснато барабани по физическото и етерно тела. Това барабанене се възприема, докато интензивната дейност на живота насън остава безгласна, не може да барабани по нещо и затова остава извън съзнанието.

Но с какво е зает човек по време на живота в съня? Когато в нормалния живот встъпват сънища, те не представляват истинската дейност на живота в съня, а само отразяват тази дейност в привични за обикновения живот образи. Образите в сънищата възникват, защото животът хвърля покривало върху истинската вътрешна дейност; и затова нещо просветва в образите на сънищата. Азът и астралното тяло се намират в оживена дейност и когато тази дейност има съприкосновение с етерното тяло и човек се натъква на своето етерно тяло, тогава възникват сънищата. Но сънят използва в етерното тяло спомените от физическия живот, за да направи видима незримата дейност на Аза и астралното тяло. Зад образите от сънищата се прониква само, ако тези образи се възприемат в техните характерни черти, ако се научим да разбираме тези образи. Трябва да се научим правилно да четем сънищата, трябва да се научим на изкуството за тълкуване на сънища. Тогава те на практика въвеждат в тази особено значителна действителност, която по време на сън творят Азът и астралното тяло. Тази дейност на човека се открива на сериозния, добросъвестен духовен изследовател.

В какво се състои тази дейност на човека от заспиването до пробуждането? Тя се състои в това, че вътрешно, доста по-интензивно, отколкото през деня, отново се преживяват събитията /преживяванията/ от деня, ставаме сякаш съдии на самите себе си за изживения ден. Изразявайки се тривиално, но дълбоко вярно, ще кажа: през деня, в нормално съзнание, ние просто живеем, ние просто даваме да протичат на събитията от деня. Но през нощта в Аза и астралното тяло – в Аза и в душата – ние отново преживяваме събитията от изминалия ден, и много сериозно и дълбоко се проникваме от тяхното значение. Преглеждаме и претегляме тяхната стойност за света. Търсим да разберем тяхното значение в хода на общия миров живот. Потресаваща вътрешна дълбочина от разглеждането се разлива над събитията от преживения ден. Но в съвременния живот тя остава безсъзнателна  /неосъзната/. Това повторно, всяка нощ повтарящо се преживяване на живота от деня има голямо значение, като подготовка за живота след преминаването на портата на смъртта.

Да погледнем още един път със средствата на външното наблюдение към живота, протичащ между раждането и смъртта. Смята се, че помним себе си до определен момент назад в живота. Но в действителност не се помни целият живот; в действителност се помни само това, което е било, връщайки се назад, от вечерта до пробуждането сутрин. Тук споменът прекъсва. По-нататък ще е предшестващият ден, след това отново нощ, върху която споменът не се простира. Така са изградени нашите спомени за миналото, като брънки на верига – светла брънка, тъмна брънка. В земния живот нашите спомени не се простират върху нощта. Но в света на душите ние поглеждаме именно към нощите, към това, как нощ след нощ ние преживяваме събитията от деня. Тук, във физическия живот, ние си спомняме нашите дни; в света на душите ние си спомняме за същото, но си спомняме, как през нощите сме преживявали и преработвали събитията от деня. Преминават се наобратно нощите. Затова в света на душите ние имаме пред себе си целия си живот.

Да си изясним това с конкретен пример: в един от дните на своя живот сте срещнали човек; нещо сте преживели заедно. Преживели сте това с него през деня, но още един път сте преживели това в последвалата нощ и през следващите. И това е останало като смътен спомен /реминисценция/. Вие преживявате това тогава в Аза и в астралното тяло. Всичко, което сте преживели в дневно съзнание, отново го преживявате в нощно съзнание. И това, как сте го преживели в нощното съзнание, ви подготвя за това, което ви е необходимо в света на душите. Вие преживявате в обратен ред вашите нощи. Това е извънредно важна истина на духовната наука, и чрез нея можем още един път да осмислим факта, че духовното изследване не е такова, каквото обикновено си го представят. Мнозина мислят, че ако веднъж е встъпил в духовния свят, той вече се простира целия пред духовния изследовател и всичко вече му е ясно. Да се мисли така е толкова наивно, както да мислиш, че като се преброди определен район от Земята, знаеш всичко за нея. Един район от Земята може да се познава много добре, но за другите да си нямаш понятие. Така и изследователят на духа, за да познава един участък от духовния свят, няма необходимост да го познава целия. Това е бавен път на познание. Затова е толкова трудно да се говори за фактите от духовния свят – постоянно се натъкваш на тази представа. Когато изнасяш духовнонаучни лекции и отговаряш след това на въпроси, в задаваните въпроси от теб се очаква ясен отговор на най-различни факти. Тези въпроси звучат така, както ако от изучаващия минералите и растенията да очакват отговор на въпроси за особеностите на животинския свят – той знае едното, значи трябва да знае и другото.

Абсолютно всички подробности на духовния свят трябва първо да бъдат разработени. И преди всичко трябва да умееш да чакаш, докато едно или друго не ти се открият. Знаете, че в моята "Въведение в тайната наука" и в моята "Теософия" говорих /бележка 40/ за приблизителната продължителност на живота в камалока, за живота в света на душите. От определени позиции  това може да бъде изложено така, както е направено там. Но след това на душата на духовния изследовател се откриват нови връзки. Това действително може да бъде сравнено с пътешествие по Земята. Пътуващият преминава от страна в страна; така и духовният изследовател опознава една област от духовния свят след друга, той открива за себе си нови изходни гледни точки. И тази нова гледна точка дава отговор на въпроса: в какво се състои дейността на Аза и астралното тяло през часовете на съня? Духовното изследване показва, че тази дейност се състои в повторна преработка на преживяванията от деня. Може да се постави въпросът: колко продължава животът в света на душите, ако знаем, че в света на душите в обратен ред се преживяват нощите от последния земен живот? Казвал съм, че животът в света на душите продължава приблизително една трета от последния земен живот. Ако се преживяват нощите, колко ще продължава животът в света на душите? Примерно, една трета от земния живот; едни спят повече, други по-малко, но средно една трета от земния си живот ние спим.

Такива невероятно значими са откровенията на духовния свят. В духовното изследване е така: изхождайки от определена отправна точка, в определен момент се получава някакво познание за духовния свят, което позволява да се хвърли поглед в него. Истината се открехва. Но можем да се усъмним в тази истина. Тогава, изхождайки от друга отправна точка се стига до същата истина, както в случая с преживяванията през нощта. Истината се потвърждава. Това вътрешно съответствие е важен критерий. И в духовната наука вие ще намерите това вътрешно съответствие навсякъде, където се действа сериозно и достойно. Изхожда се от различни отправни точки, търси се отговор на един и същи въпрос и се стига до една и съща истина.

Когато хората един път почувстват цялата сила на достоверност на такъв път на изследвания – приближаването до духовната истина и след това постепенното и постигане – те ще разберат колко по-достоверно е полученото по този път, отколкото всичко, което може да бъде добито във физическия свят със средствата на външната наука.

Това е най-същественото и важното – че тук, във физическия земен живот съхраняваме в паметта това, което сме преживели в будно дневно съзнание, и че по време на живота в страната на душите сме дарени със способността да помним преживяванията на дневното съзнание, които са били преработени в нощите на земния живот.

За да можем най-плодотворно да се приближим към най-важните истини, за които още ще говорим утре, да възстановим в паметта си това, за което вече говорих тук във връзка със значителните събития от наши дни. Когато портата на смъртта преминава човек, животът на когото е прекъснат от външни сили, или изобщо млад човек, тогава отделянето на етерното тяло става скоро след смъртта. Но нормално в етерното тяло са заложени сили за живот до дълбока старост. Животът е прекъснат, но в етерното тяло остават заложените в него сили. И както във физическия свят никакви сили не изчезват, а се преобразуват, така и силите, заложени в етерното тяло, не изчезват, а се запазват. Когато човек умре на младини, в разцвета на силите си, той оставя на света тези сили на етерното тяло, които би могъл да използва в своя по-нататъшен живот. Представете си това конкретно. Човек е покосен от куршум на 25 години. Жизнените етерни сили, които той би могъл да ползва през целия остатък на един дълъг живот, остават, тези сили са дар от мъртвия за света, за духовната жизнена атмосфера, в която ние с вас живеем. Ние сме обкръжени от тези сили. Тези сили са пронизани от жертвоготовност, с която преди ги е изпълвал мъртвият. От рано умрелите остават тези сили.

А потомците съвсем не знаят, че те, собствено, живеят в оставените по този начин сили, че тези сили ги обкръжават, че с тях е пронизана нашата духовна атмосфера. Те не забелязват това, което остава от умрелите в такава епоха, като нашата, когато в къси отрязъци от време в атмосферата на Земята се предава такова множество още жизнеспособни етерни сили. С това и ще започнем утре по-нататъшното разглеждане.

Да се спрем още само на това, което ни се открива от такива дълбоки взаимовръзки, даващи възможност да се хвърли поглед в духовния свят и да се видят в него не размитите абстрактни образи, свойствени за нашето обикновено земно съзнание, а конкретни духовни същества. Тогава виждаме – заедно с това, което се разиграва като лична съдба на хората, преминали през портата на смъртта – съществата от висшите йерархии и съществата от елементарния свят. Но виждаме и това, което остава вътрешно със Земята: това, което остава в етерните тела на умрелите. Това, което са оставили на децата на Земята, приелите смъртта на бойните полета, ще продължи да действа. То ще се съедини с това, което ще донесат в своето съзнание срещу тези кълнове децата на Земята, което те ще донесат за бъдещето. Имайки това в сърцето си, да кажем думите, с които често завършваме нашите разглеждания.

От мъжеството на сражаващите се,

От кръвта на битките,

От мъката на осиротелите,

От жертвените битки на народа,

Ще израсте духовен плод –

Към осъзнаване на духа душите ще насочи,

И мислите им към света духовен.