ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 4 Декември 1916

През всички наши разисквания, водени тук вече години наред, като червена нишка преминаваше констатацията колко важно е индивидът, обзет от импулсите на Духовната Наука, да придобие усет, чувство за това, доколко тя се вписва във всичко, което човечеството в досегашното си развитие е извело на повърхността на повърхността на духовния живот, а в действителност на живота като цяло; защото тривиален е възгледът, че духовният живот можел да бъде нещо само за себе си. Всъщност целият привидно материалистически живот не е нищо друго освен последица на духовния живот. 

Отпърво човек слабо разбира взаимовръзката между материалния и духовния живот, ако съзира както днес толкова често се случва духовния живот само в някакъв сбор от абстрактно-философски, абстрактно-научни и абстрактно-религиозни представи. Защото от досегашните разсъждения сигурно сте заключили, че религиозните представи на съвременността също са повлияни във висша степен от абстрактността, от представи и усещания, които биват разгръщани без участието на непосредствено реалния духовен живот. Такава абстрактна духовна култура не може да се намесва във външния живот това е възможно за култура,която черни от духовния живот. И ако човечеството не иска да се окаже изцяло в упадък, или по-нататъшния му развой една такава култура ще трябва все по-осезателно да се намесва във външния живот. Днес все още малцина го виждат, тъй като малцина имат усет за онова, което духовното всъщност представлява. Известно е колко често съм наблягал, че тъкмо в непосредственото настояще е извънредно трудно да се обсъжда как Духовната Наука се вписва в най-разнообразните явления на съвременността, които днес събуждат у нас толкова болезнени чувства. 

Преди няколко години ние избрахме в известен смисъл за наш девиз Гьотевите думи "Мъдрост има само в истината"*1. Избрахме ги за девиз действително не под въздействието на повърхностни импулси, както днес нерядко се прави подобен избор, а със съзнанието, че човек трябва да бъде подготвен с цялата си душа, с цялото си сърце, ако иска правилно да възприеме в душата си Духовната Наука и да я превърне в истинския импулс за своя живот. Цялостната подготовка, необходима на човека, за да проникне точно днес по правилен начин в Духовната Наука, може да се обгърне с израза "Мъдрост има само в истината". В такъв случай обаче ще трябва думата "истина" да се приеме във всяко отношение насериозно и с достойнство. От чисто външно гледище в момента ние сме встъпили в едно развитие формално на европейския, а всъщност на цялостния земен живот, което развитие показва колко малко тъкмо в нашата днешна, така прехвалена съвременна култура душите са обсебени от онова, което трябва да изразява този девиз. 

Не го схващайте така, като че ли бих искал да уязвя точно нашите антропософски кръгове! Това би означавало,че ме разбирате напълно погрешно. Духовната Наука е нещо, което поне засега трябва по идеален начин да опознае връзката си с цялостната съвременна култура. И ако в тази съвременна култура става дума за работи, които правят напълно невъзможно заемането на правилно становище спрямо Духовната Наука, то с това ни най-малко не се има предвид кръгът, който като антропософски кръг съзнателно се опитва да вникне в духовните нужди на съвременността и се старае да открие кое е благотворно за нея, зачитайки коректно всичко създадено от тази съвременност. 

Външно погледнато в основата му, разбира се, са заложени вътрешни необходимости, които едва ли са се появили непредвидено, ние сме се озовали в една епоха, когато в рамките на духовния живот, излизащ на повърхността и заставащ пред душевния взор на всекиго, хората съвсем не са склонни да приемат истината в нейния буквален смисъл, в нейното изконно значение. Онова, което днес най-много интересува хората, те в никакъв случаи дори не за най-съкровените импулси на собствената си душа, нито в празнични мигове на своето усещане не го поставят в светлината на истината. Поставят го тъкмо днес, в наше време в светлината, взета от принадлежността към някоя народностна или друга някаква общност. По такива критерии съзнателно и несъзнателно преценяват хората днес и колкото по-кратко съставена е тяхната преценка, сиреч колкото по-малко реални виждания се влагат в една такава преценка, толкова по-удобно е това за днешната, за непосредствено днешната душа. Затова толкова често се правят съвсем невъзможни преценки и за големи, и за дребни неща от съвременността, след като тези преценки не се основават, пък и не искат да се основават на компетентни познания, ами винаги целят да отклонят вниманието от онова, за което действително става въпрос, и да го насочат към нещо съвсем друго, за което изобщо не става дума. 

Така днес се обсъждат например противоположностите на народите, дават се оценки за народите. Сред нас това естествено не би трябвало да става; понякога обаче се налага да си изясним заобикалящата ни обстановка, за да се сдобием с правилен критерий за оценяване. Дават се значи оценки за народите и липсва разбиране за онзи, който, вместо да дава подобни оценки, просто разсъждава над реалното; защото такива оценки за народите никога не съвпадат с реалността. Но ако някой разсъждава над реалностите и при това трябва да каже едно или друго за това или онова правителство, за тогова или оногова, за нещо, което се е разиграло при тази или онази политика, било то в някоя по-ежедневна взаимовръзка или пък поставяйки го на по-високо оценъчно равнище, тогава за него разсъждават така, като че ли е имал нещо съвсем друго предвид, а не каквото наистина е възнамерявал. Колко му е човек да даде примерно оценка за някой днешен държавник, който е замесен в съвременните дела. Стигне ли тази оценка до ушите на някой сънародник на въпросния държавник, той се чувства засегнат; защото насоченото към реалността той отнася не към тази реалност, а към нещо, което изобщо не може де се дефинира, ако не бъде разгледано в светлината на духовно-научната реалност отнася го към своя народ,както той твърди, или към никой друг народ. 

И ето че днес навред по света витаят странни оценки. Представители на определени народи оценяват други народи, без да прозират, че една такава оценка е лишена от всякакво съдържание, че тя съвсем не излиза извън рамките на думите и затова не достига до каквото и да било преживяно съдържание. Помислете само колко много неща са необходими, за да се даде оценка за цял един народ, и в каква степен днес се да ват оценки за цели народи! И не само това, а някои се ангажират, така да се каже, вътрешно с оценката си, без да привеждат дори най-елементарни доказателства, нужни за такава оценка. Вярно, че не от всеки го може да се изисква да разполага с доказателства, ала от всекиго явно може да се изисква да прави оценките си с известна сдържаност, а не да ги представя пред хората като абсолютни. Ала дори и да не се стига дотам, човек трябва да е наясно каква разлика съществува между една съдържателна оценка, между едно съдържателно изречение и едно безсъдържателно изречение. И може да се каже, че големият грях на нашата култура днес се състои в това, дето живеем в безсъдържателни изречения, без да си изясняваме колко безсъдържателни са те. Днес ние повече от всякога сме свидетели как "Със думи водят спорове най-сложни, система с думи можем да градим*2. 

Но сме свидетели и на още нещо свидетели сме как с думи, лишени от съдържание, се прави история, политика и печалното е колко малко склонност съществува да се вникне именно в това. Човек съвсем рядко се натъква на действителен усет относно онова, за което всъщност става въпрос в тази сфера. Тези дни ми се удаде да попадна на изречения, в които личи усет за големия недостатък на нашето време: 

"С удивление обаче чуваме от пророците на новото време, че старите думи свобода, равенство, братство били "бакалски идеали" и трябвало да се заменят с нови. Така например неотдавна от професор Шелен, .."*3  тъй като понастоящем това е извънредно необходимо, изрично подчертавам, че професорът не е немец, а швед, ще рече неутрален  "който в съчинението си за "идеите на 1914 г." на старите думи от 1789 противопоставя новите от 1914 г. Назовава ги ред, дълг, справедливост! Впрочем тези уж нови думи, строго погледнато, също така са доста овехтели и изтъркани. В това противопоставяне намира израз прастарата борба, която характеризира духовния живот на човека: борбата между един вътрешен свят на свободна изява на личността и външния свят на закостенелия закон, на принудителните мерки. Още по времето на Христос справедливостта като изпълнение на закона намира своята противоположност в милосърдието, както дългът в любовта, а законовият ред в доброволното следване. Всъщност професор Шелен също мисли не за безусловно премахване на думите свобода, равенство, братство, станали излишни с отмиране на Ancien regime*4, а за един синтез между тях и новите думи от 1914 ред, дълг, справедливост. Но и този синтез не би бил нещо ново, тъй като през XVIII и XIX век той явно е бил осъществен в Англия дотолкова, доколкото това се допуска от несъвършенството на всички човешки институции. 

Това, че понастоящем този синтез вече не действа, доказва само как всички стойности и техните еквиваленти ведно с временния им синтез се превръщат във фраза, щом угасне божествената искра, която ги прави реални и живи. Свобода, равенство и братство означават една от формулите, получаващи действената си сила посредством социалната съвест,докато ред, дълг и справедливост за да станат действени предпоставят сугестивната мощ на някой авторитет. И едва тук, а не в господството на определена формула, се проявява липсата, която из основи решава съдбата на съвременното човечество: за господството на освобождаващите стойности мнозинството не притежава силата на социалната съвест, за господството на обвързващите отвън стойности липсва авторитетът. Стойности, които не са залегнали дълбоко в развитието, много бързо могат да се превърнат във фраза и да послужат за злоупотреба..." и т.н. 

Понякога се случва човек да долови звученето на едно толкова правилно усещане. Аз няма защо да съм особено изненадан от тези думи, които откривам като оазис сред пустинята на съвременния фразьорски живот. Написани са от една моя стара приятелка Роза Майредер*5, в ноемврийския брой (1916) на "Интернационале рундшау" и ми припомнят до голяма степен онова, за което сме разговаряли с нея преди много години. Ето защо не е нужно да съм особено изненадан, че се натъквам на тях; но в известен смисъл ми бе радостно да узная как продължава да мисли една такава личност. Макар и да не съумява да се из виси до едно духовнонаучно схващане за света и да остава при непродуктивната критика, тя все пак е принудена да каже: 

"Всички проблеми на външното изграждане на света се свеждат до един: до проблема за властта."

Дори само това да се вземаше под внимание, пак нямаше да живеем сред толкова много фрази, както днес! 

"В центъра на всички свади и размирици, царящи в човешките отношения, стои борбата на отделни групи и лица за власт. Извън всякакви фрази тази борба за власт между цели групи от народи или държавни формации е истинската причина за всяка война. Войната е неотделима от стремежа за власт; който иска да обори войната като такава, би трябвало преди туй да обезсили принципа на властта, както впрочем много логично го е сторило прахристиянството. Но видът, в който принципът на властта се изявява понастоящем, е по-лош от когато и да било по-преди, защото застрашава човешката душа в нейните най-красиви и благородни черти. Той може да се окачестви като механизиране на живота чрез техническо-икономическо овладяване на природата. Трагичната съдба на човека се състои в това, че той винаги се превръща в роб на собствените си творения, понеже не съумява да предвиди техните последици. Затова се получава така, че дори когато с проницателност и изобретателност поставя в своя услуга природните стихии, пред които е стоял безпомощен, той отново става роб на непредвидимите последствия, които те придобиват посредством връзката си с принципа на властта. Модерната техника, многократно облекчаваща човешкия живот, както и модерната икономика, безкрайно множаща материалните си средства, се насочват като инструменти на съвременния империализъм срещу природата на личността, като тласкат струпаните в бездушна маса хора в зъбчатия механизъм на интересите, които движат цивилизования живот. Човекът също се превръща в материал и в машинен детайл; доколкото подхожда за целта, дотолкова ще може да послужи. Но при това душевните стойности, изградени през отминалите културни епохи, трябва да рухнат... Днес тази култура е жива само в държавите извън империалистическата надпревара, или пък на село и в малките градове, където още има свободно време и спокойствие, съразмерност между дееспособност и натоварване онези задължителни предпоставки за една хубава култура на живеене, която в центровете на съвременната цивилизация бива стъпквана от убийствения вихър на прекомерността..."

Такива гласове несъмнено доказват, че някои прозират какво липсва на съвременността. Те не са чак толкова много, ала човек се плаши, когато целта е да се подхване живият импулс на Духовната Наука. Не му се иска да допусне до себе си онова, което е най-подходящо за разбиране на действителността. Това пък стои във взаимовръзка главно с липсата на определен основен импулс за стремежа, а това е основният импулс към истината. Съществува склонност истината да се търси във фрази. Хората може да възприемат тези фрази и, ако желаят, още по-въодушевено да се проникват от тях, но с тази склонност те никога не ще смогнат да намерят истината, тъй като е нужен усет за фактите, независимо дали тези факти трябва да се търсят във физическия план или в духовния свят. 

Нека се вгледаме в живота днес: В крак ли върви стремежът към истината с интелекта, въплътен във външната култура, с достойния за огромно възхищение напредък, осъществен в тази външна култура? Не. Даже може да се каже, че в известно отношение хората са загубили доброто желание да проверяват дали съществуващото в действителността по някакъв начин се корени в истинното. Но човек трябва да се сдобие с това чувство за истината във всекидневния живот, защото иначе не ще му се удаде да го извиси до разбирането на духовните светове. 

За да видите какво имам предвид, бих искал с един пример да Ви илюстрирам как на вълните на съвременната цивилизация се носи и се намесва в живота не само фразьорската, но и фактическата лъжа. Сега може да се хвърли поглед назад към някои събития, които разтърсват цяла Европа. Но човек трябва да се върне десетилетия назад и през тези десетилетия да познава точно събитията в техните най-важни характерни черти, ако иска да се сдобие изобщо с оценка за онова, което разтърсва света в момента; необходимо е обаче наличието на поглед за реалностите. 

Обръщал съм Ви внимание върху това*6, че в някои окултни братства на Запада по мои данни през девет десетте години е ставало дума за сегашната световна война и че учениците в тези окултни братства са били обучавани с географски карти*7, на които било отбелязано как тази война щяла да промени Европа. Най-вече в английски окултни братства се сочела война, която трябвало да настъпи, чисто настъпване буквално било направлявано, която била подготвяна. Позовавам се изцяло на факти; и само по понятни причини се въздържам да Ви нарисувам географски карти, което лесно бих могъл да сторя и които безспорно са фигурирали в окултните братства на Запада. 

Тези окултни братства ведно с всичко присъединило се към тях са предугаждали големи преобразования, които във връзка с визираната от тях голяма европейска война трябвало да протекат произнасям всяко изречение напълно обмислено между Дунав и Егейско море и между Черно море и Адриатика. А едно от изреченията, които фигурирали там и което искам да цитирам почти буквално, гласи: Ако в мечтите си панславистите отидат още малко по-нататък, тогава отпърво на Балканите ще се осъществи нещо, което е в духа на европейското развитие (има се предвид в духа на тези окултни братства). 

Става дума за една широка мрежа, с която искам да занимая душата Ви. В тези окултни братства непрекъснато се е подемала темата за панславистичните мечти. Но не за мечти в сферата на културата, които естествено биха били напълно мотивирани кой, ако не ние в нашето духовнонаучно движение, би обърнал по-задълбочено внимание на онова, което живее в душата на Изтока, а за политически мечти, за политически преобразувания се е говорело. И понеже темата за панславистичните мечти е играела такава роля, може да се анализират малко реалности във физическия план, от които искам да приведа само един пример. Десетилетия наред имало един "Славянски благотворителен комитет"*8 под покровителството на руското правителство. Какво по-хубаво от един Славянски благотворителен комитет" под покровителството на едно могъщо правителство, нали така? А сега искам да Ви прочета едно писъмце, което има нещо общо с този комитет и носи дата 5 Декември 1887 г. В него четем следното: 

"Президентът на Петербургския комитет на Славянското благотворително дружество се обърна към министъра на външните работи с молба за оръжие и муниции за експедицията Набоков."

Значи не ризки и гащички за децата, а муниции за някаква експедиция, свързана с подбуждането на революции в отделните държави на Балканите! Оттук сигурно виждате как онова, което несъмнено е лъжа – реализираната лъжа плува във водите на обществения живот. Някакъв "благотворителен комитет" безобидно, разбира се, дори похвално! – върти сделките на различни свързани с руското правителство революционни комитети, чиято задача е да подкопаят балканските държави. 

Не би ми било трудно да предложа десеторно, че дори и двадесеторно повече такива бележки. Може би ще ми позволите да прибавя още една кратка към тях: През съдбоносната 1914 г. начело на едно правителство на Балканите стоеше някой си Пашич*9. Това име сигурно все още се помни. По време на управлението на Обреновичите в Сърбия въпросният г-н Пашич минал в изгнание в една друга балканска държава. Може да се повдигне въпросът: какво е вършил там? Не искам да давам собствен отзив за този господин, но отново бих желал да Ви прочета едно кратко писъмце. То гласи: "Поверително съобщение на президента на комитета на Славянското благотворително дружество в Петербург до управителя на консулството в Русчук, 3 Декември 1885 г., No. 4875." За да не смятате, че си измислям или че разказвам анекдоти, посочвам Ви и номера на преписката: 

"Във връзка със съобщението на директора на Азиатския департамент имам честта приложено да изпратя на Ваше високоблагородие 6000 рубли с покорната молба да изплатите тази сума на сръбския емигрант Никола Пашич с посредничеството на живущата в Русчук вдовица Наталия Каравелова. Благоволете да ни уведомите за получаването и предаването на сумата."*10

Виждате как в съдбоносните събития в Европа известна роля са играли и онези, които са действали под формата на безобидното "Славянско благотворително дружество". Не би ли било добре да се развие, така да се каже, инстинкт за истината, като нещата се приемат не с лековерие направо според имената, сиреч според фразите, така както изглеждат отвън, а като се прояви воля да бъдат малко проучени? В противен случай се преценява крайно лекомислено, а при преценката лекомислието е онова, което все повече отдалечава човека от истината. Срещу факта, че лекомислието при преценката отдалечава от истината, е недопустимо извинението, че някому не било известно едно или друго. Защото носеното от нас в душите ни като преценка е факт и действа в света, та редно е всеки да съзнава, че носеното от него в душата действа в света. Обикновеното представя отражение на онова, което действа, тъй като действащото над широкия хоризонт на живота властва над битието. 

Днес могат да се чуят споменавам го само мимоходом най-странни преценки за отношенията на различните държави. Наричат ги, за да се постави една фраза на мястото на истината, "отношения на народите" Такива преценки се дават, без преценяващият да си е направил елементарен труд да провери данните, въпреки че те понякога биха могли да се намерят лесно. Естествено казваното от мен не бива да се схваща като характеристика на онези, които заедно с нас тук са обединени в Антропософското Общество. Но ние безспорно се намираме вътре в света и той ни въздейства най-малкото по един извънредно съдбоносен опосредствен начин, а именно като се оставяме да ни влияе нещо, наречено от някои хора велика сила пресата! Въздействието на пресата наистина е най-съдбоносното, което може да съществува, понеже то поначало фалшифицира и затъмнява всичко. Колко малко щеше да се пише, ако пишещите бяха призвани да пишат! Днес кой ли не пише каквото си иска за отношението на Румъния към Русия или на Румъния към останалите държави. Дори и през ум не им минава, че първата предпоставка за изявления относно това отношение би било прочитането на мемоарите на покойния крал Карол*11. Който пише, без да е сторил това, пише неща, които не си струва да бъдат четени даже и от най-простите хора. Времената са сериозни; ето защо на тези времена могат да служат само сериозни възгледи за света и живота. И тук целта е да се изпита известно усещане, което аз вече неведнъж съм окачествявал като необходимо: преди всичко да не се преценява прибързано, ами нещата да бъдат съпоставяни и оглеждани, за да ни кажат нещо. С течение на времето те ще ни кажат какво ли не. Запознанството с възможно повече неща е най-добрата подготовка към истинското проникване в трудните и заплетени отношение на съвременния живот. 

Без да целя формулирането на преценка, бих желал просто да разкажа нещо и по този начин да посоча как неща, подобни на разказаните от мен сега, би трябвало да бъдат поставени редом с други, които се случват. Общоизвестно е каква значителна роля е изиграла румънската армия в Руско-турската война. След като руснаците предварително поискали разрешение да минат през Румъния, което не им било дадено, във войната настъпил момент, в който великият княз Николай*12, играл още тогава важна роля, написал следното послание към Румъния: "Елате ни на помощ, прекосете Дунав както искате и при каквито условия искате. Но елате бързо, защото турците ни претрепват." Сетне, както е известно, чрез намесата на румънската армия се постига благоприятен за Русия изход. 

Впоследствие румънският крал Карол поискал да участва и в мирните преговори, но не го допуснали. И тъй като заел доста рязка позиция спрямо руското правителство, получил един твърде странен урок. В Букурещ пребивавали руски войски и човек много лесно можел да се убеди, че се възнамерява при обстоятелства от рода на току-що обрисуваните разбирате, че са могли да съществуват такива намерения кралят да бъде отстранен. И понеже той настоял руските войски да се изтеглят, отговорът на тогавашния министър Горчаков*13 бил извънредно безцеремонен, направо противен. Тогава кралят размислил понякога такива хора също размишляват и се утешил с това, че поне цар Александър не би одобрил такова не що и че то изцяло се дължи на вмешателство от страна на Горчаков. Затова той писал до царя и получил от него отговор, чиито съществени моменти искам да Ви прочета дословно. 

"Тягостната обстановка, създадена от действията на Вашите министри, не можа да промени искрения интерес, който изпитвам към Вас; съжалявам, че трябваше да намекна за евентуалните мерки, към които би ме принудило поведението на Вашето правителство."

Разказвам един такъв факт само за да дам пример как човек би трябвало да подрежда събитията от последните десетилетия, та от самите тях да формира една или друга преценка. Защото единствено събитията могат да доведат до една наистина съдържателна преценка, а пък тъкмо събитията от последните десетилетия са от такъв вид, че поради преплитането на прекалено много нишки изобщо не се поддават на сумарна оценка. Но освен туй при всяка оценка трябва да се държи сметка дали оценъчните импулси, дали перспективите имат правилна нагласа. В това отношение може да се стигне до крайно горчив опит, а лично аз трябва да призная, че с оглед на нарасналата недружелюбност, с която понастоящем се сблъсквам във връзка тъкмо с този факт, изпитвам болезненото усещане колко малко склонност проявява светът към правилната перспективна нагласа и в какво нищожно количество съществува дори само желанието някой да бъде разбран, когато се опитва да оцени нещата по този начин, та за оценката си да може да постигне правилната перспективна нагласа. 

Без да отдавам собственото си мнение в полза на едната или другата страна, трябва да призная, че извън Германия едва ли съм срещал действително съчувствено-дружелюбни оценки за Германия. На оценки, да вани с прекомерна сигурност, съм се натъквал, но на една действително съчувствено-дружелюбна оценка не. За сметка на това съм чувал невероятно много извънредно благосклонни оценки за разположеното околовръст. Никой да не смята,че приемам това като факт, който ме учудва. Съвсем не е така. Напротив, ни най-малко не се учудвам, а се опитвам само да разбера защо е така. Става дума именно да бъде забелязано, че изобщо липсва желание за перспективна нагласа, че нейната необходимост дори не се предполага, че ако днес някой иска да оцени например живеещите в Централна Европа, оценката се нуждае от съвсем друга, перспективна нагласа в сравнение с тази, ако иска да оцени живеещите околовръст. Липсва най-малката представа какво значи, че там, където се простира Централна Европа всеки отделен човек като индивид е уязвим и застрашен, така че там въпросът опира до човешки работи, докато околовръст се касае за държавни и политически работи, и че това налага съвсем друг вид оценка. Преценява се, бих казал, с еднакъв аршин, което в случая е лишено от всякакъв смисъл. Защото при тези оценки както казах, аз искам не да изразявам мнение, а да говоря само за формалната страна на оценките никъде по света не се държи сметка, че към даден народ бива отнасяно нещо, което никой не е имал предвид по отношение на народа. Не се взема предвид, че онова, което се нарича Британска империя, е включвало в сферата на господство то си една четвърт от цялата сегашна земна суша, Русия една седма, Франция една тринадесета. Сумирано, това прави приблизително половината от непокритата от море земна площ! Понятно ми е, че благоволението, което се отдава на тази страна, може, разбира се, да се пресметне, като математически изразено бъде умножено с определен коефициент, а именно с величината. Все пак естествена е зависимостта от онова, което властва над половината земя! Това ми е понятно. Но че това не се признава, ами са нужни какви ли не морални формули, тоест фрази това е, което се тълкува като злонамереност. В момента, в кой то би се казало "Няма друг начин, освен да се върви с половината земя!", в този момент всичко би било наред. Ала човек положително би се пазил да го заяви. Само между другото ще спомена, че заедно с всички колонии, които е имала, Германия притежава една тридесет и трета от земната повърхност. 

Тези неща безусловно трябва да се имат предвид и аз Ви питам: Нима включването на такива работи в оценката не е задължително? Онова, което по-горе бе наречено "империализъм", означаваше естествено разширяване на господството върху териториите на земята. Най-голям, разбира се, е британският империализъм. Мисля, че по това не може да има спор. Тук не става дума за мои виждания, а се цели единствено указването на факти. Моля в никакъв случай да не бъда разбран така, като че ли по някакъв начин бих искал да засегна някой, който е представител на даден народ. 

След току-що обрисуваното няма защо да ни учудва, че Британската империя това несъмнено трябва да се знае и да се взема под внимание е имала и продължава да има най-големия експорт. Но ето че възникна странно обстоятелство, а именно догонване на британския експорт от страна на Германия. Съпоставят ли се експортните цифри" на Германия за съвсем не много отдавна отминали години с тези на Британската империя, германският експорт се оказва много малък, а британският много голям. Сега ще напиша на дъската цифрите за периода Януари Юни 1914 г.  През този период германският експорт е възлизал на 1 045 000 000 лири стерлинги, а британският на 1 075 000 000 лири стерлинги. Ако в европейското развитие беше изтекла още една година, без да избухне световната война, тогава срещу германския експорт може би щеше да стои по-голяма цифра, отколкото срещу британския. Това не биваше да се случи! 

Нещата могат да се видят, без човек да се ангажира емоционално в една или друга насока. Много по-важно от субективните симпатии и антипатии, много по-важно от пулсиращото по такъв опустошителен на чин през всекидневната преса е преди всичко онова, което отделни лелеещи за обективност хора мислят за събитията на съвременността. В близко време на тези неща искам да се спра малко по-задълбочено и от окултна гледна точка. Но аз не бих изпълнил дълга си, ако чисто и просто осветля нещата окултно, без да съм посочил и онова, което е реалност във физическия план. Не мога да Ви създам удобството да превърна оценката така да се каже във въздушна кула, та никой да не пострада; казваното за духовните отношения е редно да хвърля поне малко светлина и върху онова, което може да се знае и би трябвало да се знае за физическия план. Затуй ми позволете да насоча вниманието Ви към нещо, което може би ще Ви заинтригува и което, струва ми се, при вече подразбиращата се непредубеденост на тук присъстващите приятели няма да предизвика осезаемо недоволство. Просто съм длъжен да изпълнявам своя дълг добросъвестно, като привеждам и такива доказателства. 

В днешно време несъмнено има люде, които се стараят да се взират проницателно в нещата и да ги представят така, както са протекли. Първоначално би могло да се сметне, че всички хора са предубедени. Но все пак има разлики в предубедеността и на нея също би трябвало да се отдели малко внимание. Без да се схваща като препоръка иди хвалебствие, все пак бих искал да спомена интересния факт, че тук, в Швейцария, излезе една книжка: "Към историята на избухването на войната, представена според официалните документи на кралското великобританско правителство" от д-р Якоб Pyxти*15. Тази публикация се различава значително от онова, което днес се среща навред по протежение на половината земя относно така наречената вина на Централните сили. Тя е издържана в строго научна форма, дори малко педантично, как то се процедира в исторически семинари, и използва предимно документи на британското правителство. В нея се стига до едно заключение, което тук нарочно не искам да възпроизведа, понеже се отклонява много от онази оценка за центъра на Европа, която обикновено се чува в периферията. Накрая се казва: 

"Историята обаче не може да се фалшифицира вечно, легендата не е способна да устои пред научното изследване, тъмните комбинации излизат на бял свят, колкото изкусно и фино да са били замислени."

Тази книга, възникнала в историческия семинар на един университет, бе наградена дори от Бернския университет. Следователно днес съществува наградена от швейцарски университет книга, която се опитва да представи нещата по-иначе, отколкото те понастоящем често се срещат според описанията от гледище на периферията. Това несъмнено е факт, заслужаващ респект, тъй като никой не ще посмее да обвини семинара по история към Бернския университет, че е бил подкупен или нещо подобно. 

Нека приведа и още един факт. От известно време се води дискусия между Клемансо, мистър Арчър и Георг Брандес*16 с един акцент! Преди войната това не беше обичайно. Георг Брандес е датчанин, датски писател. Повечето от Вас сигурно го познават, защото той е един от най-успешните европейски писатели. Не смятайте, че днес го споменавам заради особено предпочитание, тъй като той се числи към най-несимпатичните ми писатели, към писателите, които понасям най-трудно. 

След тези уводни думи ще Ви прочета последната статия, написана от Брандес по повод на един спор с Грей*17, мистър Арчър и Клемансо. Но, както казах, разчитам, че ще се потвърди онова, което предпоставих по отношение на нашия кръг: наличието на умение да се прави разлика и да не се допуска, че искам да злепоставя никой народ. Изразявам не свое мнение, а само Ви чета статия от Георг Брандес. Той пише: 

"Тъй като било в чуждестранни вестници, било в онези анонимни писма, от които цветът на датския плебс излъчва своя аромат съм срещал нападки и лично срещу мен, нека веднъж завинаги да отбележа само следното: Имам честта да бъда член на три видни лондонски клуба, бях президент на единия и вицепрезидент на другия, почетен член съм на три научни дружества и почетен доктор на един шотландски университет. Следователно с Великобритания ме свързват здрави връзки, дължа дълбока благодарност на литературната и художествената общественост в Англия и винаги съм изпитвал силна привързаност към британския начин на живот и дух. 

От страна на Германската империя и на Австро-Унгария никога не ми е била оказвана по някакъв начин дори най-малката чест, не съм получавал дори най-малкото "червено птиче" от четвърта степен",не съм бил член на никое германско сдружение,нито на научно дружество и никога германски университет не ме е удостоявал с най-дребно отличие."

Въпреки че в тази сфера съм чувал доста много, аз също никога не съм чувал някое германско дружество да е било склонно да даде отличие на Георг Брандес; по-скоро би проявило склонност здравата да ругае по негов адрес! 

"Заради изявленията ми относно Северен Шлезвиг от близо двайсет години германската преса ме хули с все сила. Следователно изобщо не може да се твърди, че са ме били подкупили да защитавам каузата на Германия."

Съвсем вярно! Това, драги приятели, беше кратко въведение. Ще добавя само, че Брандес беше най-интимен приятел на Клемансо. Веднъж в Австрия, докато двамата пребиваваха в имението на едно познато семейство, лично аз попаднах на една пейка, на която както ми бе разказано Клемансо и Брандес са седели във великолепно, любвеобилно единение и на която бяха издълбани двете имена "Клемансо и Брандес" От тогава в това красиво силезийско обиталище" пейката се нарича пейка на Клемансо и Брандес. Един път, като изнасял лекция в Будапеща, Георг Брандес заявил:

"Тъй като не умея да си служа с унгарския език, няма да Ви говоря на унгарски, а понеже езика на немците харесвам толкова малко, колкото и тях самите, няма да говоря и на немски, а ще изнеса лекцията си на френски език."

Виждате, че за един германец не съществува никакво основание да изпитва особена любов към Георг Брандес.  Сетне продължава: 

"Следователно изобщо не може да се твърди, че са ме били подкупили да защитавам каузата на Германия.  Ако смятаното от мене за истина съм изразявал безпристрастно, това положително се е дължало на нещо друго, а не заради туй, че съм разчитал на благоволението на кайзера, както неуместно внушава господин Клемансо."

Не знам дали след написването на това изречение едното от имената на пейката вече не е заличено! По-нататък Брандес пише: 

"Мистър Арчър изхожда от постановката, че единствено Централните сили (известни лица от тези сили) били виновни за войната и се били подготвяли за нея. Това е все същата постановка, на която човек непрестанно се натъква при съюзниците:недостатъчната подготвеност за войната доказвала, че едната страна била агнето, а другата вълкът. 

По мое мнение липсата на готовност за война у една сухоземна сила през лятото на 1914 г. не доказва сама по себе си нищо друго освен известно безгрижие, небрежност, немара и недостатъчна предвидливост на отговорните места. Ето защо една нация спокойно може да се е надявала чрез война да овладее насилствено откъснати нейни провинции. Не е трудно човек да си представи, че общественото мнение отдавна е окачествявало една такава война като свещен дълг и че някой въпреки това е бил достатъчно нехаен да не поддържа военното си дело на равнище. 

А важащото за една сухоземна сила е валидно в не по-малка степен за една военноморска. 

І

На 27. Ноември 1911 г. в английския парламент се поставя въпросът, дали Мароканското споразумение между Англия и Франция от Април 1904 г. би могло да се тълкува било от страна на френското, било на английското правителство в смисъл, че при известни обстоятелства то включва военна подкрепа по суша и по море и кои евентуално са тези обстоятелства. Отговорът се свежда до това, че дипломатическата под крепа не обуславя военна или морска. Същия ден сър Едуард Грей заявява: "Нека се опитаме да се освободим от цялото това подозрение за тайни спогодби. На долната камара предоставихме всички непубликува ни клаузи на споразумението с Франция от 1904 г. Не съществуват никакви други задължения. Откакто правителството встъпи в длъжност, ние самите не сме сключили нито една тайна спогодба от какъвто и да било род."

На 3 Август 1914 г. сър Едуард Грей прочита в парламента между другото следния пасаж от един документ, изпратен от него на 22 Ноември 1912 г. на френския посланик в Лондон: "Вие обърнахте внимание на това, че ако едно от правителствата има сериозна причина да очаква непредизвикана агресия от страна на трета сила, за него би било важно да знае дали в дадения случай въпросното правителство би могло да разчита на въоръжена помощ от другото.  Съгласен съм с Вас, че доколкото едно от правителствата има сериозна причина да очаква непровокирано нападение от страна на трета сила или нещо ("something") застрашаващо всеобщия мир (едно извънредно разтегливо определение), то незабавно трябва да обсъди с друго то дали двете правителства да действат заедно, за да предотвратят нападението и да запазят мира, и в такъв случай какви съвместни мерки би било редно да вземат те." В същата реч се казва: "Ние не участваме във френско-руския съюз. Не познаваме дори изразите, с които той е дефиниран."

В скоби Брандес добавя: "Извънредно странно твърдение."

"По време на интерпелационните дебати през февруари 1913 г. лорд Хю Сесил казва: "Доста широко разпространено е убеждението, че страната се е обвързала с някакво задължение не точно договор, а задължение, което се основавало на дадено от правителството уверение да се съдейства на значителна въоръжена сила в Европа." Мистър Аскуит прекъсва оратора с думите: "Чувствам се принуден да заявя, че това не е истина."

На 24 Март 1913 г. министър-председателят отново бива запитан дали при известни обстоятелства британски войски биха могли да бъдат свикани с цел прехвърлянето им на континента. Той отговаря:  "Както вече нееднократно бе изтъквано, тази страна няма задължения, които да са останали неизвестни на обществеността и парламента, и които биха могли да я тласнат към участие в някаква война."

Дали този отговор съответства на истината? Когато през следващата година отново плъзват слухове, сър Едуард Грей отговаря на 28 Април 1914 г.: "В момента положението на нещата е същото, както министър-председателят го окачестви в отговора си на 24 Март 1913 г." При повторно запитване на 11 юни 1914 г. Сър Едуард Грей отвръща: "Не съществуват никакви неоповестени споразумения, които биха възпрепятствали или ограничили парламента или правителството в свободата им да вземат решения дали Великобритания да участва в една война."

Това явно и без преувеличение може да се нарече увъртане. 

Нали все пак съществува писмото до М. Камбон от 22 Ноември 1912 г., където Англия с ужасния канцеларски стил на дипломатическия език, но недвусмислено се обвързва да участва във всяко военно начинание, към което Русия би съумяла да подбуди Франция."

Стилът наистина е нещо, което причинява страхотна болка. 

"А още по-странно завършва речта на министъра на външните работи, който казва: "Но ако се наложи да бъде постигната някаква договореност, която да направи необходимо оттеглянето или изменянето на изявлението на министър-председателя, то тя по мое мнение би трябвало да се представи на парламента и аз приемам като даденост, че това непременно ще стане." Цял свят знае, че това не стана. 

ІІ

Приведените извадки от парламентарни речи доказват, че Великобритания не е била неподготвена за война с Германия. Мистър Арчър смята за установено, че от страна на Германия една война с Великобритания била страстно желана. 

Общоизвестна е констатацията, че за германското правителство обявяването на война от Англия е било толкова неочаквано, че е предизвикало стъписване.  Във връзка с това германското правителство може да се нарече наивно, но неприятната му изненада е извън всяко съмнение. Както удостоверява сполучливо С. Х Нормьн, кайзер Вилхелм е имал известно основание да се надява на неутралност от страна на Англия. През 1900-1901 г. той бе предотвратил една европейска коалиция, която целяла да принуди Англия да гарантира на Южноафриканските републики мир при благоприятни условия. Своята дружелюбност към Англия бе доказал чрез отказа си да приеме в Берлин пратениците на бурския народ, които били аплодирани в цяла Европа; както изрично оповестил в известното интервю за "Дейли телеграф" през 1908 г.*20, той отклонил поканата на Русия и Франция съвместно с тях да направи постъпки пред Англия за прекратяване на Бурската война. 

Нито Франция, нито Русия се осмеляват да му противоречат."

Бих могъл да добавя още нещо от писанията във въпросния "Дейли телеграф", което да прозвучи далеч по-ярко в сравнение с казаното от Георг Брандес тук, ала не желая да правя никакви добавки! 

"Следователно по онова време кайзерът съвсем не е ламтял толкова за война е Англия. И никак не би било лесно да убедиш един мислещ човек в това, че шест години след публикуване на интервюто той усърдно се бил заел да поведе война едновременно е цялото земно кълбо. Няма съмнение, че правителството му е смятало погрешно, че си е правило сметката без кръчмаря. Но през 1914 г. то не желае никаква война с Англия, а необузданата народна омраза срещу англичаните, избухнала в Германия по толкова грозен начин, произтича именно от изненадата в лицето на Великобритания да се открие един неочакван, невероятно си лен враг. 

Германската дипломация прави всичко, което е по силите и, за да съхрани в последния момент неутралитета на Англия. Тя внимателно опипва почвата. Германският канцлер предлага на сър Едуард Гоушън застъпничеството си за ненакърняване на френската държавна територия, ако на Германия й е отредено да надвие Франция и Русия. Сър Едуард Грей се отнася отрицателно, понеже Германия не иска да разпростре гаранцията си и върху френските колонии. После княз Лихновск*21, посланик на Германия в Лондон, запитва дали Англия ще се съгласи да остане неутрална, ако германците не нарушат неутралитета на Белгия. Такава гаранция сър Едуард Грей не желае да даде, той иска да си запази свобода на действие. (1 did not think, we could give а promise of neutrality on that condition alone.) Дали би дал съгласието си, ако Германия гарантира целостта както на Франция, така и на колониите и? Не, не желаел да се обвързва. А ще посочи ли тогава сам условията, при които би бил склонен да обещае неутралитета? Също така не. (The ambassa dor pressed те ак to whether 1 could formulate conditions on which we would remain neutral. Не even suggested that the integrity of France and her Colonies might be guaranteed. 1 said that I felt obliged to refuse definitely any promise to remaш neutral on similar terms,and 1 could only say that we must keep our hands free.) 

Когато впоследствие сър Едуард Грей твърди, че при тези предложения княз Лихновски положително ще да е превишил своите пълномощия, това е тъкмо защото британският външен министър е и остава убеден, че по онова време Германия изпитва непреодолимо желание да се бие едновременно с Русия, Франция,  Англия и Белгия."

Позволете ми тук да вмъкна една кратка забележка. От току-що прочетеното следва, че е било нужно само едно единствено изречение от Грей, за да се предотврати нарушаването на неутралитета на Белгия. Аз обаче не виня Грей в нищо, тъй като той е марионетка на съвсем други сили, на които ми се иска да се спра по-нататък. Напротив, смятам го за съвсем честен, но извънредно равнодушен човек; все пак не знам до колко днес е допустимо да се дават подобни преценки! И така, нужно е било само едно-единствено изрече ние от него, за да се предотврати нарушаването на белгийския неутралитет, а би могло да се добави, че е било нужно едно-единствено изречение и войната на западния фронт е щяла да бъде избягната. Това са неща, които светът един ден ще узнае. 

Мисля, че в известна степен тези неща все пак са от голяма важност, защото те са факти. А Брандес продължава: 

"Както вече бе споменато и както става ясно за здравия човешки разум, Германия имала готовност за една германско-руска война, ако до нея се стигнело в резултат на нахлуването на Австрия в Сърбия.  Германия нямало да посегне на Франция (и Белгия), стига да се държала неутрално. Но както се знае, Франция бе твърдо решена да се притече на помощ на Русия една политика, за чиято мъдрост бъдещето ще даде оценка, но която засега доведе дотам, че десет милиона души прекарват седемте дни на седмицата в отвратително взаимно избиване. Английското министерство на външните работи се бе задължило тайно, без знанието на парламента, в случай на европейска война да се притече на помощ на Франция.  Ако това задължение се оповестеше, общественото мнение в Англия може би щеше да го одобри вследствие на новите, ала силни симпатии спрямо Франция. Но ако то знаеше всичко, положително нямаше да одобри принудата, в която Англия изпадаше, щом като чрез обвързаността на Франция с Русия (единствената сила, която в една война нямаше какво да загуби) Англия биваше заставяна да воюва.  Човешките ресурси на Русия са толкова големи, че загубите на човешки живот през войната почти не се вземат под внимание, а ако националните страсти се разгорещят и войната се доведе до победен край, това само ще укрепи консервативното правителство. 

Ако беше осведомено за реалното политическо положение, общественото мнение във Великобритания щеше да е разбрало, че изходът от спора не би могъл да предвещава нищо добро за свободата или благото на човечеството. Победяха ли съюзниците, това само щеше да увеличи неимоверно домогването на Русия до победата на една система на управление, която бе противоположна на тази във Великобритания. За руския народ, който спечели сърцето на Европа, тази победа не би донесла никакъв напредък. 

ІІІ

Не вярвам моят уважаван опонент мистър Арчър да ненавижда пруския милитаризъм повече, отколкото аз. Той е обусловен от двете дълги и застрашени гранични линии между Германия и Русия, от една страна, и между Германия и Франция, от друга."

Това, моля Ви се, го казва човек, който никога не е получавал най-малката "червена птица", пък било то и четвърта степен! 

"Онова, което прави пруския милитаризъм извиним пред Франция, е фактът, че французите са завладявали Берлин около двайсет пъти, докато германците само на два пъти са бивали в Париж. Той отблъсква чрез своята кастовост и своето високомерие, но едва ли е по-лош от милитаризма на други страни."

Казва го Георг Брандес, който не притежава най-дребната "червена птица", пък дори и четвърта степен! 

"По време на аферата Драйфус Европа, включително и Англия, наблюдаваше със загриженост какви форми е в състояние да приеме френският милитаризъм. Що се отнася до руския милитаризъм, то..."

същото като Георг Брандес чистосърдечно го казвам,  разбира се, и аз! 

"... идиличните и приветливи руснаци, за които толкова бленува моят почитан приятел Уелс и които на нас останалите също са завъртели главата, изклаха през 1900 г. безжалостно цялото китайско население в Благовешченск и околността му. Казаците навързвали китайците за плитките им и ги пускали да се носят по реката в лодки, който не можели да ги издържат. Когато жените хвърляли децата си на брега и се молели поне те да бъдат пощадени, казаците набучвали малчуганите на байонетите си. "Жестокост като масовото избиване в Благовешченск и турците никога не са си позволявали", пише някогашният английски цензор по печата мистър Ф. Е. Смит през 1907 г. годината, когато Англия и Русия подписах; договора, който гарантираше и подкопаваше независимостта на Персия. 

Същият английски писател потвърждава описанието за японския милитаризъм, дадено навремето от кореспондента на "Таймс" На 21 Ноември 1894 г.  японската войска щурмува Порт Артур и четири дни наред безчинстващи войници колит цивилното население, мъже, жени и деца с необуздано варварство. "От ранни зори до късна нощ дните минаваха в убийства, грабежи и осакатявания, във всевъзможни неописуеми жестокости, докато градът заприлича на такава кошмарна картина, че всеки останал жив с ужас ще я помни до края на дните си."

Тези неща, казани от Георг Брандес, който не притежава най-дребната "червена птица" четвърта степен, естествено са били добре известни на човека, написал думите: "Войната сама поражда ужасите на войната и няма защо да се учудваме, когато тъкмо на война се използват модерни средства.*22 Неотдавна обаче чух, че точно това изречение от моята брошура е подразнило особено много някого. То може да подразни само хора, които изобщо не познават историята и на които не е известно последица на какво е едно такова нещо. По-нататък Георг Брандес казва: 

"Следователно въпросът не се свежда толкова до това, от коя националност милитаризмът получава окраската си той навсякъде е доста сходен. На мен ми се ще мистър Арчър да се запознае с беседата за Германска Африка, изнесена от д-р Фьорингер*23 на 30 Януари 1915 г. в Хамбург. От нея би научил какво е трябвало да препратят германските обитатели на Камерун петдесетина госпожи и господа, изненадани там от обявяването на войната, когато английски офицери накарали да ги затворят и ги оставили под надзора на чернокожи, които ги малтретирали. Те страдали от глад и жажда. Помолели ли за вода, давали им я във ведра за нечистотии, а един британски офицер заявил: "Няма значение дали германските свине имат вода за пиене или не." Вода за миене също не получавали по време на пътуването си от Лаго до Англия."

В брошурата си не съм отегчавал никого с описването на такива факти; при все това ме упрекнаха, че не пригласям в същия тон, в който се приглася навред. Оспорваше се не казаното от мен в брошурата, ами се роптаеше, че в нея липсва онова, което се говори повсеместно. Към брошурата се отправяше упрекът, че не ругае така, както се pyгae на всяка крачка. По-нататък Георг Брандес казва:  "Ето как изглежда английският милитаризъм. Да не би той да е значително по-добър от пруския, когато у англичаните,както и у другите народности на земята, националното чувство бъде разпалено до безумие? 

IV

Нека мистър Арчър ведно с други изтъкнати мъже във и извън Великобритания най-сетне прекрати безконечното разследване, в което бях въвлечен и аз, относно това, кой носел вината за войната и кой чрез изхода и трябвало да изкупи тази вина,и по-добре да се обърне към единствено важния и решителен въпрос, а именно как да се намери изходът от тази преизподня, към която наистина може да се отнесе казаното в "Макбет". 

О horror horror, Ьопот! Топкие пот heart 

Cannot conceive пот пате thee..."*24

Воюващите са ненаситни. Нали в Париж бе решено търговската война да се води докрай, дори ако войната на оръжията бъде приключена. Нима тази лудост няма да бъде прекратена? 

В края на войната при всички случаи ще трябва да се сключи споразумение; и тъй като тя имаше икономически характер, редно е споразумението също да бъде икономическо. Като фактор в свободната търговия Англия посочи пътя на целия свят. Спогодбите по митнически въпроси ще станат неизбежни, неминуемо ще трябва да се правят взаимни отстъпки и да се търси по-голяма свобода, та в крайна сметка да се стигне до световна свободна търговия. 

Един мъж от страната, която поначало пострада най-много от войната, белгийският фабрикант от Шарлероа г-н Анри Ламбер*25, изрече спасителната дума, прокарваща пътя на мира, а именно, че единствената благоразумна и далновидна политика, в случая митническата политика, е да бъдеш справедлив, позволявайки на противниковата страна да живее.  Той обърна внимание на това, че трайно подобряване на положението в Европа може да се постигне само ако стремящата се към мир част бъде принудена да премахне или поне да намали митата, но при осигуряване на напълно справедлива взаимност. Премахването на митото изглежда единственото разумно и ефикасно средство за елиминиране на известния в икономическата надпревара метод на борба, който англичаните наричат дъмпинг и в който разгорещено упрекват германците. Митнически конвенции ще бъдат неизбежни дори в невероятния случай, че войната продължи до една унищожителна за противника победа, за която би трябвало още милиони и милиони хора да се пожертват по фронтовете или да погинат от рани, болести и лишения в тила. Ако приемем, че победителят реши да наложи (както го изисква Парижката икономическа конференция) на победения такова онеправдаване по отношение на митата, с което да го принизи на по-ниско стопанско равнище, тогава това би означавало връщане на човечеството към системата на поробване на народите! 

Тогава потиснатият, разбира се, ще се стреми с все сила да се изправи на крака, ще използва всяка разпра между победителите и в течение на половин век ще се е освободил. Съюзите ни имат дори половинвековна трайност. 

Следователно мирното бъдеще на Европа се базира на свободната търговия. По думите на Кобдън свободната търговия е най-добрият миротворец. Нещо повече дори тя е единственият възможен миротворец. В предишни времена на старите коне, които трябвало да въртят мелничните камъни, им избождали очите.

Точно така, със заслепени за заобикалящата ги реалност очи, нещастните народи в Европа въртят сега по принуда и доброволно мелничните камъни на войната."

Това е неутрална оценка, но от човек, който оценява не фразьорски, ами в оценката си привежда множество факти и посочва възможността за правилно съпоставяне на тези факти помежду им. Не изразяване на мнение, а посочване на онова, което е необходимо в наше време, когато трябва да се търси истината ето към какво съм се стремил аз.  Защо да е невъзможно отлагането поне в собствената душа на дадена оценка, щом на човек му липсва време или желание по подходящ начин да се погрижи за фактите? Духовната Наука може да ни покаже, че оценките, които се дават днес и често се срещат обвити в думите "Борим се за свободата и правото на малките нации", наистина представляват най-безотговорни фрази. Защото всеки, който отмалко познава действителността, знае, че такива приказки са равнозначни на това, една акула да желае сключването на мирен договор с онези морски рибки, които са определени да бъдат изядени от нея*26. Естествено не веднага, а може би едва след известно размишление ще се проумее, че многото говорене днес не е нещо по-друго от това, някой да се изправи и да каже: Защо акулите не сключат с рибките, които искат да изядат, договор за междурибно днес става дума за междудържавно рибно право? Людете, които днес говорят за въдворяване на мир, имат предвид, че избиването щяло да престане едва когато съществуват изгледи за настъпването на вечен мир. Всъщност човек не може да си представи нещо по-безумно от схващането, че избиването щяло да трае дотогава, докато в резултат на него се стигнело до прекратяване на войната.  При това днес едва ли вече е нужно да си окултист, за да знаеш, че след свършването на тази война в Европа ще минат немного години и още по-свирепа, още по-опустошителна война извън Европа ще разтърси света. Ала кой го е грижа днес за нещата, които присъстват в реалността? Хората предпочитат да слушат, когато държавниците декламират, че за свободата и за правото на малките нации също трябвало да се извърши едно или друго. Слушат дори когато избрани за президенти адвокати*27, които безспорно са били съвсем ловки адвокати за воденето на румънски процеси, се появяват в тогата на мюсюлманския княз... само че това не се забелязва, тъй като в случая се говори за "република" Какво може да се добави, когато хората още слушат лекциите на подобни лица, изнасяни на художествени и литературни теми, за връзките между легенди и митове и между литературните сюжети на Западна и Централна Европа, да не говорим за факти като споменатия неотдавна от мен, а именно как при бурни аплодисменти онзи Метерлинк нарекъл "посредствени духове" Гьоте, Шилер, Лесинг и други.*28 Аз обаче не искам ни най-малко да влияя на Вашата оценка; обръщам само внимание, че при оценяването са необходими перспективи и че ако оценката трябва да бъде истинна, това изисква съвсем други неща в сравнение с широко използваните днес. 

Трябва да сме напълно наясно, че е редно струпаното в Централна Европа население да се оценява под съвсем друг зрителен ъгъл, тъй като там човешкото е притеснено, докато обкръжението му подлежи единствено на държавна и политическа оценка поне още доста време, преди евентуално да са настъпили опреде лени обстоятелства, в случай че войната се проточи години наред. По отношение на Централна Европа въпросът засяга духовното богатство, душевното развитие, всичко онова, което е било създавано в течение на столетия. Пълна нелепост би било да се смята, че в периферията би могло да става дума за нещо сходно; безсмислица би било да се твърди такова нещо. Безспорно е, че навсякъде има какво да се укорява, ала не е все едно дали се укоряват неща, които за да съпоставим разликата във величините се извършват в обсадена крепост, или такива, които стават сред обсаждащите я войски. От периферията все още не съм чул оценка, която под някаква форма да се е съобразила с подобни неща. 

За да не бъда едностранчив, нека накрая да посоча още нещо. Когато някой иска да бъде справедлив, той винаги си въобразява, че оценява двете страни еднакво, като казва: тук е така, там е така и прочее. Никога обаче не си поставя въпроса: А дали в действителност е така? Неотдавна един швейцарски вестник публикува статия, която за да бъде справедлива към двете страни посочва но съвсем абстрактен начин, че и тук, и там се лъжело. Ами ако се окаже, че казаното в нея е невярно? Говореше се за недостоверността в световната война,а самата статия тъкмо по начина,по който бе написана, беше недостоверна. Сега искам да Ви прочета донякъде със страх и боязън нещо, взето произволно от някакво германско списание, за да изтъкна разликата; писаното в съседните страни несъмнено е достатъчно известно и също така достатъчно известно е, че то действително не се пише с благоразположение към народите от Централна Европа. Защото дори там, където се срещат малко или, да кажем, по-малко хапливи оценки, там въпреки това в предостатъчно количество са налице повече от нелюбезни неща за народността, родила все пак Гьоте, Шилер, Лесинг и други. 

В ръцете ми случайно попадна една статия за човешкото достойнство от Александер фон Глайхен-Русвурм*29. Повод за написването и е дало това, че германците били наречени варвари, а в периферията и сега ги наричали така.  Глайхен-Русвурм, правнук на Шилер, не се засяга особено от използването на думата варвари. Напротив, той съвсем любезно посочва какво са разбирали гърците и римляните под названието "варвари" и че в него положително не са влагали лош смисъл. Но не на това искам да се спра. По-нататък той се изказва за различните народи; това е една от многобройните днешни статии, написани от хора, които в Централна Европа биха съответствали например на Метерлинк. Моля да ме извините! Глайхен-Русвурм прави разлика между народи и правителства, и то понякога с думи, които аз само ги предавам, не ги изказвам лично може би са страшни, ако читателят или слушателят се почувства уязвен като член на съответния народ; но аз не вярвам между нас да има такъв всички ние сме антропософи и имаме разбира  не за тези неща. 

Пък и ще чета не думите за правителствата, а статията, за да покажа как Глайхен-Русвурм, който не е толкова известен, но по интелигентност почти не отстъпва на Метерлинк, действително не се бои да каже на своите хора в крепостта каквото има да каже един смел, сериозно мислещ и прям човек на своите, когато целта му не е да хвърля прах в очите им. От само себе си се разбира, че казваното в крепостта всъщност не засяга околността, тъй като то поначало изобщо не се отнася за нея. При малко по-тактично мислене всеки ще схване какво искам да кажа. Глайхен-Русвурм пише: 

"Руският народ е добродушен и благ, каквото и да извършват неродствените му казаци. Престъпното правителство на царизма предизвика войната, но най-великият поет на страната Толстой, който за нас вина ги ще бъде достоен за уважение,проповядваше с вълнуващи думи отвращение към войната. Жестокостите на френската тълпа, глупостта на нейните министри и нескопосните изявления на парижките журналисти и писатели не обезсилват факта, че Франция е отечество на светеца на любовта към ближния Венсан дьо Пол, който и днес има последователи, и изобщо не са пречка народът в по-голямата си част да бъде трудолюбив и мирея. 

Англия си остава родината на Шекспир, тя е дала на света нежни поети, жертвоготовни човеколюбци, философи от най-висок ранг, но при все това се управлява от лъжци и мошеници, а англичаните, които най-много се гордеят с културата си, достигнаха чрез своя начин на водене на война върха на най-гнусното съвременно варварство. 

Безхарактерното бандитско правителство на Италия заслужава презрение. На приятелите на страната също бе неприятно и противно всичко свързано с Италия, но от Гьоте насам за древната култура,художественото чувство и красотата и, получихме такава съкровищница, че я пазим в сърцето си незабравима и все така плодоносна. 

Ненавистта на нашите врагове спаси може би най-ценното от същността ни. Огорчението, което преживях ме, усещането за небивала антипатия от вси страни напомня предупреждението, което робът е трябвало да нашепне на триумфатора: "Не забравяй, че си смъртен!"

Макар и изречено от устата на нисш, то ни предпазва да не би великодушието да доведе до горделивост и хубавата радост от победата да не се изроди в "хибрис", сиреч в самонадеяност, за която гръцките поети предупреждавали героите си. 

Загрижен за достойнството на хората, Шилер смятал, че благородните люде плащат не само с онова, което вършат, но и с онова, което са."

Виждате, че могат да се дават крайно отрицателни оценки за участниците в сегашните събития и въпреки това да не се изпада в хулене на цели народи. Оценки от този род могат да се приведат със стотици, а ако се направи статистическо сравнение как са окачествявани други народи от Август 1914 г. насам, как е ставало това в Централна Европа и как в околните региони, ще се получи странна представа по отношение историята на духовната култура! Засега обаче всеки е далеч от тази мисъл. Засега мистър Ледбийтър*30 се е заловил да съпоставя статистиките за престъпността в Германия и Англия и в "Тиъсофикъл ривю" с големи букви пише колко пъти повече престъпници имало в Германия в сравнение с Англия. Но в един от следващите броеве някой отбелязва, че в статистиката си е пропуснал да вземе под внимание една цифра, която просто е била приведена в друга рубрика и която прави всичко на пух и прах. Струва ми се, че за Англия привежда двайсет и девет хиляди престъпници, а пропуска сто четирийсет и шест хиляди; за Германия са приведени всичките. Но докато статистиката, посочена от него, за да представи Германия като страна с най-многобройните престъпници, излиза в "Тиъсофикъл ривю" със съвсем едри букви, опровержението в следващия брой стои най-отдолу с дребнички букви. Един ден подобни статистики ще бъдат заместени от други и тогава част от казаното в онази наградена в Берн публикация "Към историята на избухването на войната" наистина ще се окаже вярно: 

"Историята обаче не може да се фалшифицира вечно,легендата не е способна да устои пред научното изследване, тъмните комбинации излизат на бил свят, колкото изкусно и фино да са били замислени."

Длъжен бях да дам тези предварителни пояснения, щом скоро възнамерявам да говоря за това, което някои очакват с нетърпение и което, отбелязвам го още веднъж, съвсем не бива да се предлага в удобен вид, както някой може би си мисли. На мен не ми е необходимо да застъпвам едно или друго мнение. Окултистът свиква да вижда и да представя фактите чисти и неподправени и аз много добре знам какво днес незабавно би възразил естествено не човек от нашия кръг, а някой външен относно известни злодеяния и други неща, които именно без необходимата за целта перспектива непрестанно се подемат и разказват. Тези възражения са ми познати, но аз знам също така колко недалновидно е те да се правят и колко малко правещият ги има понятие как стоят нещата в действителност и какво място заемат въпросите за различната вината. 

По време на нашия, ако мога така да се изразя, спор с мисис Безант*31 тя успя да ни припише цялата вина. По данни на едно дотогава предано и, но в онзи момент вече отцепило се от нея лице, по онова време тя е постъпвала според принципа: Ако някой бъде нападнат от другиго и нападнатият вика "Помощ!", то на викащия за помощ се казва,  че вършел нещо неправомерно, понеже не се оставил доброволно да бъде заклан. От подобно естество са и някои оценки, които се правят понастоящем. В това отношение човек може да се сблъска с най-невероятни неща. Добронамерени, благоразположени хора, които в обикновения живот никога не биха преценявали по такъв начин, дават оценки от подобен род относно политически неща, за които не знаят нищо. На тези хора им липсва яснота в оценките и затова въпросът като че ли опира до някакво главно условие за всяко оценяване въобще, но не и до даването на една или друга оценка в една или друга насока.