ЖИВОТЪТ МЕЖДУ СМЪРТТА И НОВО РАЖДАНЕ

Хамбург, 16 февруари 1916 г.

Наш стремеж е, доколкото е възможно, опитвайки се да достигнем до познание, да проникнем в онези светове, които са заключени за обикновеното сетивно-разсъдъчно познание, свързано с физическия план. В хода на годините сме свикнали да мислим, че в живота, в който е ограничен в своето физическо тяло, човекът се намира в един свят, който представлява само маловажна част от целокупния действителен свят. Тъй като се събираме толкова рядко, на тези срещи не е възможно да обяснявам всичко в най-големи подробности. При следващи събирания – които можем да провеждаме на редки интервали, – както и от нашите книги трябва да се разбере, че нещата, които ще бъдат изнасяни, са добре обосновани. Защото наша потребност трябва да е тъкмо при подобни срещи да се учим да разпознаваме важното и същественото за току-що споменатия по-голям действителен свят, който обхваща физическия и духовния свят.

От последния път, когато бяхме заедно тук, в кръга, в който се грижим за духовната наука, се случиха някои неща. Голям брой от скъпите ни приятели преминаха през портата на смъртта. Също така от началото на тази ужасяваща война преминаха през портата на смъртта приятели, които трябваше да вземат непосредствено участие в големите събития. Това означава, че ние самите в нашия кръг сме също така докоснати от големия духовен свят, когато душите, които бяха в нашите редици, след като са се освободили от телата си, са преминали в духовния свят. Имаме убеждението, произтичащо от духовната наука, че за нас душите, оставили физическия план, приети от един друг свят, остават свързани с нас, както са били свързани с нас, докато са ни виждали с физическите си очи, докато са можели да общуват с нас чрез посредничеството на физическото си тяло.

Тъкмо когато човек приближи света, който приема нашите мъртви, в моментите, в които се приближава до така наречените починали, той се сблъсква с всичко разтърсващо, което трябва да се излее върху нашата душа, когато тя се опитва да прогледне отвъд Прага, отделящ ни от духовния свят, и да навлезе в света, който може да бъде наблюдаван в състояние, когато душата е извън тялото. И за Вас може би ще е понятно, че от различни усещания, които преминаваха през моята душа в хода на годината, откакто се видяхме, че изхождайки от такива усещания ще прозвучат някои думи, които днес ще споделим едни с други.

Именно през последната година често съм казвал на нашите приятели, че истинското упование в това, което прозира в необходимостите на битието, всъщност тепърва може да се развива, ако се знае, че онези, които преминаха през портата на смъртта и тук бяха души, които работеха вярно съвместно, си остават същите, така че ние със сигурност не губим душите, приели нашето дело, когато са били свързани с нас тук, преди да преминат през портата на смъртта. И сред такива души има тъй верни съратници, че можем да кажем: понякога, когато тук, във физическия свят, неразбирането и враждата срещу нашето дело стават все по-големи, както можем да забележим това, тогава можем да вярваме във вживяването на нашето дело в хода на развитието на човечеството, тъй като можем да спечелим тази вяра чрез връзката с душите, напуснали своето тяло и спечелили разбиране за цялото значение, което делото ни има за този ход на развитие на човечеството.

Действително тъкмо тогава, когато човекът чрез отворена душа пристъпва към света, в който се намират така наречените мъртви – може вече да се говори така, щом това всъщност е целият духовен свят, в който са мъртвите, – тъкмо когато човекът успее да приближи духовния свят, бих казал, като посетител, като придружител на мъртвите, тогава той все повече се запознава с това, което е подчертано също и тук: че наистина понятията, представите, идеите, които си изграждаме за света и които си изграждаме затова, защото сме във физически тела, че тези представи и идеи многократно трябва да се променят, да се направят гъвкави, за да могат да обхванат и това, което представляват тайните на духовното битие. Днешният човек е много, много привикнал към обикновеното материалистическо наблюдение на заобикалящата го среда и той изгражда тъкмо поради това представите си според това материалистическо наблюдение. Затова на него му е особено трудно да проникне в духовните светове дори само в представите си. Мнозина вярват, че не може да се получи разбиране за духовните светове, ако не може да се вижда в тях. Те вярват в това, защото са направили идеите си сухи и мъртви поради факта, че са свикнали твърде много да мислят само за физическия свят.

След казаните от мен пояснителни думи днес бих искал да говоря точно за това, което е свързано с живота на така наречените мъртви. Ние знаем, че щом искаме да схванем живота между смъртта и ново раждане, трябва да разглеждаме и да вземаме под внимание това как човекът е изграден от четирите съставни части, които познаваме добре – физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз. Когато вземем под внимание преди всичко най-външния, видим още от физическия план факт, това е, че човекът се освобождава от физическото си тяло. Няма нужда да се занимаваме с различните начини, по които това физическо тяло, било то чрез изгаряне или гниене – в крайна сметка двете се различават само по времетраене, – се съединява със земното битие. Когато обаче разглеждаме факта, че в смъртта физическото тяло отпада от цялостното същество на човека и, както се казва, се съединява със земята – щом просто се разгледа този факт в значението му за физическия план, той всъщност се разглежда по един несъвършен начин. Често той се разглежда по такъв начин дори от духовно-научните направления, които проникват до известна степен в духовните области. Тези направления се объркват от всевъзможни морални представи, които обаче в много отношения са напълно неподходящи за разбирането на проникването на духовното във физическия свят.

Всички физически събития също имат своето духовно значение. Няма физическо събитие, което да няма своето духовно значение. И така, физическо събитие е, че нашето физическо тяло отпада от нас, сякаш се разпада на съставните си части, молекули и атоми, и се предава на земята. Един огромен предразсъдък на съвременния материалистически мироглед, който обаче вече твърде дълго време малко или много владее човечеството, е, че човешкото тяло, такова, каквото го имаме от раждането до смъртта, или, да кажем, от зачеването до смъртта, че това физическо тяло просто се разпада на най-малки съставни части, на атоми, и че тези атоми после се присъединяват към земята или към земната област и остават атоми. И тогава тези атоми преминават в други същества. До този предразсъдък човек стига лесно чрез съвременния материалистически начин на разглеждане на света. Но всъщност този начин на разглеждане на нещата за духовната наука не е нищо друго освен безсмислица. Защото атоми в смисъла, в който ги възприема химикът, в действителност не съществуват. Това, което остава от най-малките частици на тялото, независимо от това как ние, като тела, сме съединени със земята, е топлината. Най-накрая целият ни организъм по един или друг начин, в по-кратък или по-дълъг период, се превръща в топлина.

Поради това в духовната наука говорим за топлината като за четвърто агрегатно състояние, докато физикът не разглежда топлината като четвърто агрегатно състояние, а я смята само за качество на телата. Тази топлина е преди всичко това, което действително се предава на земята. Тя се отдава на земята. Така от нашето физическо тяло предаваме на нашата земя топлина. Действително наличната в земята топлина е в тясна връзка с това, което човекът връща от себе си. Във въздух, във вода и т.н. човек не се преобразува. Това са само преходни състояния, през които преминава. Това, което остава от него във въздуха и във водата, е топлина. Да, дори ако след стотици години и последните материални останки преминат в топлина, дори ако това, което представлява костна система, да речем, след хилядолетия премине в топлина, накрая все пак всичко се трансформира в топлина. Ако отидете в музеите, ще намерите древни скелети на хора, живели в отдавна отминали времена. Ще дойде времето обаче, когато всичко, което днес съществува като скелети, ще съществува само като топлина в тялото на земята. Фактът, че нашето тяло се обединява със земята, има огромно значение за този, който е преминал през портата на смъртта. Той преминава в духовния свят. Той връща своето тяло на земята. За така наречения мъртъв това е едно преживяване, една опитност. Той изживява: твоето тяло се отделя. Трябва да си представим, че това е преживяване. Какво е това преживяване? За това можем да си изградим представа, ако вземем под внимание опита си на физическия план. Преживяване е, казваме, когато изживяваме някакво усещане, каквото досега не сме имали, и се учим да го разбираме. Така даваме на душата си нещо, което тя досега не е имала, едно ново понятие, една нова представа. Сега си представете едно малко преживяване да прерасне в голямо такова. Безкрайно величествено е това, което човекът изживява, което изобщо му дава възможността да вижда, мисли и разбира между смъртта и раждането: как оставя тялото си, как го предава на планетата, която напуска. Това е величествено изживяване, което не може да се сравни с никое изживяване в земното битие. Стойността на дадено преживяване се състои в това, че в душата си имаме нещо, което остава като резултат, като последица от преживяването. Така че можем да попитаме: какво остава като резултат, като последица от преживяването на напускането на физическото тяло от цялото ни човешко същество?

Ако преминавайки през портата на смъртта, не бихме могли да имаме преживяването за оставянето на нашето физическо тяло, като съзнателно участваме в него, след смъртта никога нямаше да можем да разгърнем азово съзнание! Азовото съзнание след смъртта се стимулира от това изживяване на отделянето на физическото тяло. За мъртвите е от най-огромно значение: аз виждам моето физическо тяло да се отделя от мен. И другото: в резултат на това виждам да израства в мен усещането: аз съм един Аз. Може да се кажат парадоксалните думи: ако не бихме могли да преживеем своята смърт от другата страна, след смъртта нямаше да можем да имаме азово съзнание. Точно както човешката душа, навлизайки в битието чрез раждането или, да речем, чрез зачеването, постепенно привиква да използва физическия апарат, като по този начин развива азовото съзнание в тялото, също така човешкото същество добива азовото съзнание след смъртта от другата страна на битието чрез това, че преживява отделянето на физическото тяло от цялостното човешко същество.

Помислете само какво всъщност означава това. Когато наблюдаваме смъртта от физическата страна на битието, тя ни изглежда като края на това битие, като нещо, което за физическото наблюдение се явява като небитието. Погледнато от другата страна, смъртта като такава се явява най-величественото нещо, което може да се изправи пред човешката душа. Защото то означава, че човекът винаги може да има усещането за победа на духовното битие над физическото. И докато ние тук, във физическия живот, никога не можем да имаме представа за нашето раждане – никой човек няма представа за своето раждане, никой човек не може да знае нещо за рождението си от земната си опитност, – и така, колкото малко тук, във физическия живот, можем да наблюдаваме нещо, свързано с нашето раждане, толкова сигурно можем да видим, ако сме напълно съзнателни след смъртта, събитието на нашата смърт. Но в това събитие няма нищо мъчително и тягостно, там то е най-великото, най-великолепното, най-красивото, което можем да имаме пред душата си. Защото то представя цялото величие на факта, че от смъртта произхожда съзнанието, себесъзнанието в духовния свят, че всъщност смъртта се явява пробудител на себесъзнанието в духовния свят.

На второ място трябва да разгледаме втората съставна част на човешкото битие, етерното тяло. От елементарните разглеждания, които сме направили през живота на нашия теософски клон, знаем, че етерното тяло се запазва известно време след смъртта, че после то също се отделя. Също така знаем, че е от определено значение, че етерното тяло, такова, каквото сме го имали, след смъртта дни наред остава свързано с нас.

Докато носим етерното си тяло, след като сме се отделили от физическото тяло, все още можем да мислим всичко, което можем да мислим по време на физическото си битие. Така че можем да виждаме всичките си мисли, които носим в себе си, като на едно голямо табло. Нашите мисли, които сме изработили по време на физическия живот, можем да съзерцаваме на огромното табло, което често съм Ви описвал. Имаме целия си живот като една панорама пред себе си в дните, когато все още носим със себе си етерното си тяло, и го имаме пред нас едновременно, което значи, че виждаме всичко наведнъж. Защото това, което тук, във физическия свят, наричаме памет, възниква от етерното тяло, но е свързано с физическото тяло. Това физическо тяло сме отхвърлили. Ние виждаме мислите. Не ги изваждаме от основите, свързани с физическото тяло, а ги виждаме и разглеждаме като панорама на живота, който сме изживели.

После отделяме етерното тяло. Но това етерно тяло, от което се освобождаваме, остава видимо в по-нататъшния ни живот след смъртта. То се съединява с целия Универсум, но това, което се случва с него, остава видимо за нас, ние го виждаме. Една от тайните на смъртта е, че това, което сме имали като мисли, когато сме живели, го виждаме в панорама, докато носим етерното си тяло, че го свързваме извън себе си със света, наблюдаваме го, така да се каже, втъкано в света, че след смъртта то принадлежи на нашия свят, не на нашия Аз. Наистина преживяването е такова, сякаш това, което действа и живее като етерно тяло по време на живота, просто заживява навън в етерния свят.

После, както знаете, идва времето, когато от всичко, което носим на физическия план, остават само Азът и астралното тяло. Разбира се, имаме и виждане за онова, което сме били. Тогава се изживяваме по един напълно различен начин от този тук, във физическото тяло: с издигнато себесъзнание, което смъртта изгражда в нас. Но никога не бива да се отдаваме на представата, че едва ли не животът между смъртта и новото раждане е несъзнателен за душата. С този живот е свързано едно по-силно, по-интензивно съзнание, отколкото е съзнанието тук, във физическото тяло, само че то е изградено по напълно различен начин. И, разбира се, човек се доближава до разбиране на мъртвите само когато вземе под внимание всичко, което духовната наука може да даде. Така човек може да си изгради представи, които тук, на физическия план, се съгласуват с чисто физическите предмети и събития. Ние живеем в своя Аз и в астралното си тяло. Етерното тяло сме го отхвърлили. То се свързва с обективното битие.

Скъпи мои приятели, разтърсващо преживяване е за този, който навлиза в духовния свят, да посети, да придружи мъртвите, с които може да се осъществи контакт, да проследи не само индивидуалния живот на мъртвия между смъртта и ново раждане, а също и това, което мъртвият вижда, това, което от него като етерно тяло е втъкано в света, който сега за него представлява външен обективен свят, също така да наблюдава това, което е отдал на етерния свят. И става така, че мъртвите могат да се преживеят по един двустранен начин. От мъртвия може да се изживее онова, което е отдал на етерния свят, може да се изживее и това, което представлява неговото съзнание след смъртта.

Казвам, че е разтърсващо докосването с това, което мъртвият е отдал на етерния свят, то е разтърсващо и тогава, когато не е възможно да се направи връзка със съществото, което живее между смъртта и ново раждане и носи съзнанието и себесъзнанието на мъртвия, но се прави връзка с това, което той е оставил след себе си. Дори и такъв опит ще вълнува душата дълбоко, опитът от досега с духовния свят.

Към това разтърсващо принадлежи преди всичко действителното, живо изживяване, че такава духовна същност, като току-що загатнатата, каквато е етерната духовна същност, оставаща след мъртвеца, продължава да живее около нас. Също както ние живеем във въздуха, който ни заобикаля, така ни обгръща и светът, в който остава това, което мъртвият е оставил след себе си като свой етерен свят. В света, в който сме с физическите си тела, се намира и тази духовна същност, за която сега говоря. Също както ни обгръща въздухът, така около нас се намира това, което мъртвите оставят след себе си. От духовните светове сме отделени само чрез състоянията на съзнанието. Не чрез пространствени съотношения, чрез състояния на съзнанието сме разделени от духовния свят.

Да вземем някой човек, който се опитва да прави душевни упражнения. Подчертавам, че такива упражнения трябва да се правят в пълен душевен покой. Който по някакъв начин се превъзбужда от душевните упражнения, вреди на себе си. Когато душевните упражнения се правят по начина, който съм Ви описвал и който е даден в нашата литература, така че те са наистина душевни упражнения и в тях не участва телесното битие, те по никакъв начин няма да навредят на хората и няма да нанесат душевни поражения. Но ние нямаше да сме в състояние да проникваме в истинското духовно познание, ако отново и отново не обръщахме внимание на такива неща.

Да разгледаме някой човек, който прави следното упражнение. Той си казва: аз виждам с очите си цветове: червено, синьо и т.н. И сега стига до това да изживее нещо живо с червеното, синьото, зеленото и прочее. Постепенно забелязваме, че като хора живеем във физическия свят, в нашето материалистическо време по един много груб начин и не можем да достигнем по-финия елемент, който може да се изживее. Този по-фин елемент може да се изживее, ако се съсредоточим върху по-душевните впечатления като например цветовете. Това могат да бъдат също така и други сетивни впечатления. Разбира се, също така всеки знае, че синята повърхност въздейства по определен начин, въздейства по по-друг начин, отколкото червената повърхност. Червената повърхност има нещо агресивно за този, който я усеща, без при това той да е невротичен – подчертавам това, – нещо от нея сякаш излиза, за да ни докосне. От червеното винаги нещо се насочва срещу нас. Синьото предизвиква в нас противоположното усещане. То остава спокойно на своето място. От синьото нищо не се устремява към нас. Напротив, имаме усещането, когато можем да усетим по-фино цветовете, че с нашите душевни сили можем да навлезем в синьото, че можем да го изпълним. Зеленото е до известна степен в ритмично състояние на равновесие. Затова то действа така благотворно като растителна покривка на земята. Зеленото ни въздейства така, че ние отчасти навлизаме в него, отчасти то също се насочва към нас. Погледнем ли едно зелено поле, имаме чувството, че навлизаме в нещо, а после нещо се приближава към нас. Така се получава онова освежаване, което има за нас едно широко, зелено поле.

Можете да се убедите, че се забелязва, че може да се живее до известна степен с цветовете, ако прочетете в Гьотевото – във всеки случай днес малко разбирано – Учение за цветовете1 главата за моралните въздействия на цветовете, където за всеки цвят ще намерите съответстващото усещане, което човек може да изпитва при него. Също така човек може да живее с цветовете, както и с останалите сетивни усещания, но сега искаме да говорим за цветовете и да приведем един пример. Човек може да живее с цветовете така, че при синьото в душата му да възниква нещо като сила, подобна на копнежа, който излиза от душата ни и се приема с удоволствие от синьото. При червеното винаги възниква нещо, което сякаш се насочва срещу нас, което не е съгласно с нас, което иска по един фин начин да ни връхлети. Докато усеща цветовете, човек може до известна степен да има морално-душевни преживявания. Разбира се, не всеки човек може да прави подобни упражнения в една инкарнация, но аз описвам такива упражнения, за да видите как отделните светове са взаимосвързани. Ако някой човек прави подобни упражнения, той ще живее много по-реално в света на цветовете. Ако прави такива упражнения за другите сетивни усещания, ще живее много по-реално в света на тези други сетивни усещания. Тогава обаче ще се получи нещо друго.

Да приемем, че някой човек изживява много интензивно синия небесен свод. Тогава той не би изживявал просто синьото – това е синьо, което е напълно субективно, защото в действителност то не е небесен свод, – а би го изживял като благотворна вътрешна полукълбовидна повърхност, която възприема неговият душевен живот навсякъде, полукълбовидна повърхност, зад която може да се открие душевното преживяване. Хора, които в най-дълбок смисъл съпреживяват света, говорят например като Якоб Бьоме2, който не казва: „Когато човек гледа синия небесен свод...“, а казва: „Когато човек се взира в дълбините.“ В това се състои цялото изживяване на синьото: когато човек се взира в дълбините.

Но е налице и едно съпътстващо явление, когато човек заживява в живота на цветовете така, че когато виждаме цветовете, същевременно просветва и душевното. Когато сте изправени пред външен обект в обикновения физически живот, Вие го виждате. Също така виждате определен цвят. Това е началото на Вашето впечатление. После можете да разсъждавате, да си оформите представа за цвета. Но с виждането Ви започва Вашето съпреживяване на обекта, което не е началото на това, което се случва. Днешната лабораторна психология знае, че изминава определено време между въздействието върху очите ни и формирането на представата за синьото. Синьото въздейства първо върху нашите очи. После не го възприемаме веднага, минава известно време и го осъзнаваме.

Днес в обикновените книги можете да прочетете как за това се правят опити в лабораториите. Изработват се определени апарати и после се полагат усилия да се направи някакво впечатление – студентът е опитното зайче. С помощта на друг апарат той трябва да регистрира впечатлението, което добива, така че да се установи интервалът между подадения сигнал към сетивния орган и самото му осъзнаване. Изминава определено време. В това време все още не изживяваме синия цвят, ако се касае за синьо впечатление, но в това време вече изживяваме моралното впечатление от цвета. Той вече действа в нас. И така, вливането на душата в синьото, удоволствието от това вече живее в нас. Душевната същност на цвета всъщност действа от по-рано, само че остава в несъзнаваното. Човекът не го възприема. И той започва да развива своето съзнание, когато се появява цветът. Той не забелязва това, което предхожда усещането за цвят.

Да помислим за момент, че ако човек е подтикнат по определен начин да обърне внимание на това морално впечатление от цвета, на този душевен живот в цвета, тогава ще се появи и нещо особено. Това трябва да се забележи, когато е необходимо да се полага цветът върху някаква повърхност, тоест когато се рисува, или когато изобщо се предават цветове, които първо трябва да възникнат от мисълта. Когато имаме работа с истинска живопис, работим от душевното въздействие на цвета. Случаят не е такъв, когато художникът използва модел и просто рисува модела; това се случва тогава, когато художникът знае кога да нанася червено, тъй като е извикал това душевно впечатление. На друга повърхност се нанася синьо, защото се призовава съответното душевно впечатление. Това е начинът, по който е възникнала цялата живопис в Дорнахската сграда. Прилагането на цветовете тук е възникнало изцяло от душевния елемент, който следва да се проявява чрез цветовете. Но за да се постигне това, в най-дълбокия смисъл на думата сградата трябваше преди всичко да се прояви в душевната същност. Начинът, по който тя се изправя пред света, е идентичен с този, по който е израснала като сграда от душевната същност. Хората биха възприели това, от което тя е израснала, ако съумеят да използват онзи малък период от време, който протича между момента на въздействието на сградата върху сетивните органи и момента, когато впечатлението става съзнателно. Но всеки, който е участвал в строежа, в този кратък времеви период трябва да оформи всичко, свързано с цветовете и формите на сградата.

Аз Ви доведох, бих казал, по един по-научен начин до нещо, което може би Ви се струва трудно за разбиране. Но също така ние трябва да можем да се справяме с подобни трудности. В днешно време също така може вече да стане така, че човекът, като надарен – а надарени по специален начин сме всички ние винаги, докато се намираме в света – по специален начин, да може задържи този миг. Той вижда нещо и в същото време ще може да има впечатлението, че всъщност вече е налице и взаимодействие между него и това, което вижда, ако го осъзнава. Той вижда нещо и си казва: Струва ми се, че сякаш по-рано вече съм го виждал.

Може би всички Вие имате опита да сте изправени пред същество или обект и да имате чувството, че сякаш не за първи път се срещате с тях, а че те са се приближили по-близо до нас. Това приближаване, би могло да се каже, понякога може да се забележи. За обикновения живот обаче случващото се по този начин в този времеви период се намира отвъд съзнанието, отвъд прага. В мига, в който се осъзнава това, което се намира отвъд прага на съзнанието, в този миг се прави едно важно духовно откритие. Искам отново да Ви посоча един специален случай. Някои от Вас вече са чували това, може би вече съм споменавал за него. Миналата година почина едно малко момче3 в близост до сградата, то бе премазано от кола, която превозваше мебели. Етерното тяло на момченцето се свърза със сградата на Гьотеанума, то формира аурата на Дорнахската сграда, живее в аурата на Гьотеанума. И когато човек създава художествено произведение в сградата, прииждат сили от това етерно тяло, което после се явява уголемено. Човек чувства в себе си тези сили така, както в душата си чувства сградата.

Защо е така? Поради факта, че в света, за който сега говорих, който е винаги около нас, но не го възприемаме, тъй като остава незабелязан, ако не усещаме въздействието му – че в света се намират също така етерните тела на мъртвите и мъртвите виждат тези тела. Това, което мъртвите виждат от нашия свят, се съдържа в обкръжаващия ни етерен свят. И ние бихме го виждали винаги, ако, така да се каже, можехме дори само мъничко да прекрачим този праг.

Това обаче не е пречка мъртвите да действат в този свят чрез това, което са оставили. Заобикаля ни един свят, в който живеят етерните тела на мъртвите. Те са свързани с него по определен начин. И само защото това, което живее в етера, трябва да влезе в контакт с нашето физическото тяло и да приведе в движение апарата на физическото тяло, само затова не възприемаме могъщото въздействие от това, което етерно остава в нашия свят от мъртвите. Трябва обаче да развием чувството, че нашият свят трябва да се подготвя за нашите представи за онова, което е налично в целия този етерен свят благодарение на етерните тела на мъртвите.

Мъртвите не се намират в този свят, в него са само техните оставени етерни тела. По такъв лесен начин не можем да открием мъртвите, въпреки че този лесен начин всъщност е достатъчно труден. Мъртвите продължават да живеят, след като са оставили етерните си тела, мъртвите продължават да живеят в своето астрално тяло и в своя Аз. Можете да прецените до каква степен трябва да се променят нашите представи, ако имате предвид, че от нас заедно с етерното тяло, преминаващо във външния етерен свят, се отделя всичко, свързано с мисленето. След смъртта губим всичко, свързано с нашето мислене, което сме събрали във физическото си тяло. Мисловното се превръща във външен свят. След смъртта мъртвият вижда своите мисли не по начина, по който вижда мислите, които е формирал по време на живота си и за които после си припомня, като ги изважда от подсъзнанието си. Мъртвият вижда мислите си като върху една етерна картина, той ги вижда навънв света. Мислите са нещо външно за онзи, който е прекрачил портата на смъртта. Това, което тук ни се разкрива чрез чувствата и волята, остава свързано с нашата индивидуалност и с волята ни. Това продължава да живее в астралното ни тяло и нашия Аз. Нашият Аз се възпламенява към себесъзнание чрез съзерцанието на момента на смъртта. Астралното ни тяло се възпламенява чрез това, че мислите застават пред нас в картината и навлизат в него. Ние ги изживяваме по този начин в нашето астрално тяло. Тук, във физическия свят, изживяваме мислите така, че ги вземаме от нас самите. След смъртта изживяваме мислите така, че ги виждаме като звезди, като светове или върхове, които ни въздействат. Това въздействие възприемаме и го изживяваме в нашето астрално тяло и в нашия Аз. Точно обратното се случва във физическия живот. Докато смятаме мислите за нещо вътрешно, след смъртта трябва да ги приемем за нещо външно. Ние живеем разтворени в света, разлети в света. Важно е да схванем, че е погрешна представата, че сякаш след смъртта светът е подобен на някакво по-фино повторение на физическия свят тук, както често се приема в спиритичните кръгове. Той е нещо съвсем друго. Той е нещо напълно различно затова, защото нашите мисли представляват същества извън нас самите.

Ако човек си изгражда подобни душевни представи, ще забележи, че има нужда не само от малко, бих казал, свобода от предразсъдъци, за да постигне съгласие с духовната наука, а че той също трябва да има определена способност да направи своите понятия по-подвижни, да преобразува представите си така, че да не смята, че с понятията, които има тук, може да си обясни и онова, което се намира в духовния свят. Ето защо за този, който е в състояние, е нужно, да кажем, да посети един така наречен мъртвец, да се учи на това общуване с мъртвите. Докато тук, когато срещаме някой човек, ние осъществяваме връзка с неговата същност чрез това, че той може би изразява тази си същност посредством думи, изражения или жестове, при мъртвия е така, че когато осъществяваме връзка с него, това, което той иска да ни каже, ни го показва в обективния свят. Ние виждаме в имагинации, към които той ни насочва, това, което преживява, което има да ни каже. Бих искал да кажа, че когато човек го попита нещо, мъртвият казва: Погледни там, там ще откриеш какво изживявам сега.

Но всичко това е бърз процес. Следователно мъртвият има способността свръхсетивно да изживява мислите, които ние тук изживяваме само вътрешно, невидимо. Само когато човек усвои способността да вижда мислите заедно с него, само тогава той ще може да споделя неговия опит. Поради това той, като мъртвец, като така наречен мъртвец, притежава специфичната способност да съизживява също и нашите мисли.

Това се получава в частност при един случай, за който също бих искал да спомена. Когато някой, когото сме обичали, ни е напуснал, в душата си ние продължаваме да носим мислите за него. Ние мислим за това, което сме преживели заедно, което сме чувствали заедно и т.н. Мъртвият, както казах, вижда мислите. Той вижда също така нашите мисли, а също така може много бързо да различи мислите, които има като впечатления за духовния свят, които означават имагинации за това, което се намира в духовния свят, от онези мисли, които човек мисли в душата, която се намира в тяло. Той може да различи това. Той го различава чрез своето вътрешно изживяване. Разликата е огромна. Когато мъртвият – при посветения е същото – трябва да изживее мисли за нещо, което се намира само в духовния свят, той трябва да изживее активно тези мисли. Той трябва първо да проследи всяка част от мисълта, която изживява. Да, трудно е да се обясни. Да предположим, че тук има картина, но тази картина Вие ще я виждате само ако проследите всеки неин детайл. Това прави мъртвият. Всички мисли, които вижда, той ги проследява, пресъздава ги и изживява това пресъздаване. Всъщност една огромна част от живота между смъртта и ново раждане се състои във факта, че това, което в духовния свят е налично като мисловна форма, се пресъздава. То се пресъздава. Тогава се знае, че имаме работа с мисловни образи, принадлежащи на духовния свят. Съвсем друго е преживяването, когато от духовния свят се наблюдават мислите, които живеят при хората, останали във физическия свят. Тогава те не се пресъздават, а се отправят към мъртвите, така че те могат да останат пасивни спрямо тях. Както няма нужда едно цвете първо да бъде нарисувано, а се явява като непосредствено впечатление, така се явяват и мислите на живите. Те действително възникват по начин, подобен на този, по който възникват впечатленията тук, във физическия свят. И това е точно нещото, което в мислите на живите, които са ги обичали, въздига, възрадва и стопля мъртвите. Така че това представлява една особена област за мъртвите, които наблюдават мислите на обичащите ги живеещи, останали на физическия план. За тях това е един особен свят. Тук физическият свят би могъл да се изживее така, че там да остане само това, което възниква в минералното, животинското, растителното и в човешкото царство. Тогава например нямаше да има никакво изкуство. Изкуството ще трябва да се добави към всичко това, от което всъщност се нуждаем. То е обаче това, за което човекът – който изобщо вижда душевно развитието на човечеството – знае, че то не трябва да отсъства от света, въпреки че природата щеше да бъде съвършена, както всъщност е, дори ако не съществуваше изкуство. Мъртвият би могъл да живее така, както и човекът би могъл да живее в празния и мъртъв природен свят, в един свят без изкуство. Така би могъл да живее мъртвият, ако се случи така, че след смъртта си всеки мъртъв бива забравен от любимите си хора. Онова, което се вижда като мисли, които остават в душите на тези, които обичат мъртвите, е нещо, което навлиза в света, съдържащ непосредствено необходимото за мъртвия. То обаче е това, което въздига и украсява битието на мъртвия. То може да се сравни с изкуството във физическия свят, но сравнението не е съвсем точно, защото за мъртвите това, в един много по-висш смисъл, представлява много по-голямо въздигане и украсяване, отколкото въздигането и украсяването на физическия свят чрез изкуството.

Ето защо за цялото мирово битие има много дълбок смисъл, когато свързваме мислите си с мислите на мъртвите тъкмо по начина, за който често сме говорили тук. Преди всичко трябва да подхождаме към мъртвите с мисли, които са облечени в понятийния език, общ както за живите, така и за мъртвите. Това е езикът, който се говори тук, в духовната наука. Защото това, което е съдържание на духовната наука, се разбира от мъртвите толкова добре, колкото и от живите. Тъкмо това никога няма да бъде чуждо на мъртвите.

Аз вярвам, че чрез обединяването на такива представи ние постепенно получаваме една пластична картина на духовния свят. Можем да открием онова, което се намира отвъд Прага, и да разберем откъде произтича всичко, което съществува за нас от тази страна на този Праг.

По отношение на тези явления трябва да сме наясно – във всеки случай по основателен начин, защото това принадлежи към мировия план, – че съвременното човечество е късогледо по отношение на разглеждането на света, но всъщност по-късогледо, отколкото би трябвало да бъде. Защото когато материалистически настроеният човек в нашето съвремие формира своите понятия и представи за света, той мисли, че тези представи и понятия са общочовешки. Добре знаете колко трудно е да се убеди един материалистически настроен човек, че може да се мисли и по-различно от него. Материалистът, стоящ здраво на земята, казва, че който не мисли като него, е глупак. Не съществува по-голяма нетолерантност от тази на един материалистически настроен човек. Такъв човек всъщност мисли винаги така: „По-рано хората са вярвали във всевъзможни духовни неща, дори крачка не са правели в живота, без навсякъде да подозират присъствие на духове, разбира се, без да ги виждат. Всичко това обаче е празно фантазьорство. Сега най-накрая човечеството е напреднало достатъчно, за да изостави подобни детинщини.“ И все пак хората на всяка крачка биха могли да забележат колко безсмислена е тъкмо една такава представа.

Искам да Ви изясня това, като приведа пример, чрез който се хвърля поглед от една напълно различна страна върху нещата, за които говорихме днес. Да разгледаме често обсъжданата от различни страни картина на първия стадий на земното развитие, на райското битие на човека, както е представена в Библията. Да си представим картината на първите хора Адам и Ева в рая: Ева – отхапваща от ябълката, Адам, подаващ ябълката, змията на дървото, изкушаваща Ева. Този мотив понякога все още се използва, например днес по такъв начин, че се рисуват по възможност напълно натуралистична жена и съвсем натуралистичен мъж, понеже така е модерно. Независимо дали става въпрос за импресионизъм или експресионизъм, във всеки случай се рисуват възможно най-натуралистична жена и още по-натуралистичен мъж, натуралистичен пейзаж, натуралистична змия, която, разбира се, показва натуралистични кръвожадни зъби и т.н. Но не винаги се е рисувало така, защото такава картина не може да представи истинските факти, както ги знаем. Известно ни е, че в змията можем да разпознаем символа на същинския изкусител, на Луцифер. Но Луцифер е същество, което, както знаем, е изостанало по време на Лунния период, което също така, по начина, по който навлиза в земното битие, може да има змията само като свой символ, но змията не е Луцифер и това трябва по някакъв начин да се види духовно. Това означава, че с помощта на душевните сили трябва да се види този Луцифер. Нужно е вътрешно задвижване на душевните сили, за да се види този Луцифер. Как би могъл да се види Луцифер, скъпи мои приятели? Преди всичко ние носим вътре в себе си всякакви впечатления за Луцифер, както и впечатления за Ариман. Бих искал – по възможност съвсем накратко, без доказателства и всевъзможни обяснения, които можете да намерите за това, което вече се съдържа в нашата литература – да Ви обясня как би могла да се изгради представа за Луцифер.

Човек носи в себе си импулсите на Луцифер. Той ги носи в себе си така, че те се намират в неговата глава, откъдето проникват в астралното му тяло, в което е останал принципът на Луцифер. Когато духовете на формата са оформяли главата му, луциферическите импулси са навлезли в нея, но също и в това, което се образува от астралното, в гръбначния мозък. Ако нарисуваме главата на един човек и нейното продължение, гръбначния стълб, ще получим змия, змиеподобно образувание с човешка глава. Разбира се, всичко това трябва да си го представите в астрална форма. Главата, наподобяваща все още формата на човешката глава, и гръбначният стълб към нея със змиевидна форма. Представете си това обективно и Вие ще имате змия с човешка глава. Това значи: който вижда Луцифер външно на картина, всъщност може да каже: змия с човешка глава. Не змия със змийска глава, защото това не е Луцифер, това е земна змия, върху която, като земно същество, вече са работили духовете на формата. И така, би трябвало да кажем: змия с човешка глава. Това ще рече, че някой художник, който иска да нарисува Луцифер върху дървото, би трябвало да представи змията, виеща се около него, с човешка глава. Така той ще рисува благодарение на познанието от нашата духовна наука. Ние би трябвало да си представяме Адам и Ева при дървото и увитата около дървото, наподобяваща тялото на змия, астрална форма на гръбначния стълб, заедно с образа на човешката глава. Когато Ева я вижда, тя, разбира се, наподобява женско лице.

Ако отидете в музея тук и разгледате картината на Майстер Бертрам4, ще видите как в Средновековието все още тази змия се изобразява на дървото така, както Ви разказах сега. Това е забележително! Наистина забележително е, когато ни се предоставя доказателство, че един средновековен художник е рисувал от реални, действителни представи за духовния свят. Това е безспорно доказателство, че няма нужда да се връщаме толкова много столетия назад, за да открием документи за това, че тогава се е знаело нещо, което днес, в материалистическата епоха, човечеството е забравило.

Разбира се, в никоя външна история няма да откриете факта, за който споменах. Въпреки това всеки в нашата материалистическа епоха би могъл да се убеди, че виждането на духовното като факт е изчезнало едва преди няколко века. Този, който отиде в музея и разгледа картината на рая от Майстер Бертрам, ще открие безспорно доказателство, представено на физическо ниво, че не чак в толкова далечни времена хората чрез едно, както казваме, атавистично ясновидство са можели да виждат в духовния свят и да имат познания за тайните му по начин, различен от този, по който ги имаме днес. Помислете само, колко слепи всъщност са хората днес, когато трябва външно, на физическо ниво да се убеждават, че съществува развитие на човешкия род.

Забележително е, че в хода на последните три-четири столетия съществувалото, по-скоро атавистично несъзнателно старо ясновидство е изчезнало. Защото, разбира се, Майстер Бертрам не е можел да развие духовна наука. Той е можел само да вижда, все още в етерното, това, което се случва с Луцифер. И после е рисувал. Това е било несъзнателно, инстинктивно ясновидство.

За да може да се развие външният светоглед на човека, е трябвало да изчезне старото виждане на духовния свят. То трябва обаче отново да се развие от човечеството. И постепенно настъпва времето, когато отново ще се извоюва, отново ще се постигне онова, което е изгубено, но в областта на съзнанието. Това може да бъде подготвено с помощта на духовната наука. Хората могат да се обръщат към духовния свят, изучавайки духовната наука. Но тази наука действително следва да помогне за проглеждането в духовния свят.

Днес може да покаже научно колко много полза може да донесе на света естествознанието. Когато днес мислителят от напълно естественонаучна позиция говори за нещо, всъщност той говори за душевния апарат, за телесния инструмент на душевния живот. Сега, ако се опитате да изследвате описанията, които са налични днес – това е в сферата на психофизиологията, – дори и тези, написани от най-значимите мислители от съвремието, ако изследвате описанията им за душевното, тоест за душевния апарат, навсякъде по един във висша степен забележителен начин ще откриете, че тези хора казват: „Когато разглеждаме живота на усещанията и представите, навсякъде се има предвид душевният апарат“. И те описват какво се усеща и какви представи има в мозъка, в нервната система, когато даден човек усеща или си изгражда представи. Навсякъде се открива телесният, материалният паралелен процес. Когато тези изследователи стигнат до чувствата и волята, те не откриват нищо от някакъв паралелен телесен процес.

Причината, че това не се забелязва, се дължи единствено на факта, че естествената наука и нейният ариергард – ариергард всъщност не може да се каже, защото ариергардът е полезен, монистическият ариергард на естествената наука обаче е напълно излишен, – и така, това се дължи на факта, че монистите само крещят, че за всеки процес на мислене и усещане е налице даден физически процес и че мисленето и усещането са свързани с мозъка. Но те не говорят за чувства и воля. Най-много да говорят за нюанси на чувството, което значи, за определен нюанс на представата. Но те не стигат до чувствата и волята. И честните естествоизпитатели казват: „Нашата наука не обхваща чувствата и волята.“ Можете да прочетете в научната литература това, което Ви казвам сега. Това може да се потвърди във всички области на науката. Например при д-р Теодор Циен5, съвременния известен психиатър и психолог, най-лесно можете да откриете това, което Ви казвам сега. Той показва отделните процеси, които отговарят на мисленето и усещанията. Той достига също и до нюансите на чувствата, но до същинските чувства и воля не достига. Така той отрича чувствата и волята. Те изобщо не съществуват, казва той. Могат ли да се намерят по-ясни научни доказателства от това, което е плод на факта, че естествената наука обхваща просто времевото, това, което приключва със смъртта, и че онова, което живее, както посочих, в чувствата и волята, принадлежи на тялото толкова малко, че естествоизпитателят не го открива, че той дори го отхвърля и отрича? Поради тази причина и хората крещят: „Чувства и воля не съществуват, защото не могат да се докажат с помощта на официалната наука. Естествената наука доказва, че чувствата и волята не са свързани с тялото като такова така, както мислите и усещанията!“

Това е свързано с факта, че мислите се излъчват от нас, след смъртта те се разпростират навън. Чувствата и волята остават с нас. И от чувствата и волята избликва силата да се формира мисловната картина. Който иска днес, може да покаже по научен начин, че чувствата и волята не са свързани с това, което се нарича природа, че те се излъчват след смъртта като астрално тяло и Аз и остават свързани с човешката индивидуалност, за да се разпалят в едно ново съзнание по начина, който описах – благодарение на факта, че това, което се разпростира, е етерно, отразява се в астралното тяло, а след това и в Аза, когато се отхвърли и астралното тяло.

Всъщност всичко е както трябва. И съвременната наука не опровергава духовната наука, а я потвърждава! Ако беше възможно да се получи дори малко разбиране, щяхме да видим как благодарение на едно правилно разбиране тъкмо честната официална наука потвърждава правото на духовната наука дори по отношение на нейните отделни твърдения.

Духовната наука, както виждате, е нещо, което в нашето време трябва да започне да навлиза в развитието на човечеството, тъй като в противен случай то ще стигне дотам, че да схваща единствено времевото, а за вечното, което живее в нас, няма да знае нищо. Ще дойде време, когато хората ще прозрат това и тогава също така ще започнат да се занимават повече с развитието на своя волеви живот, с развитието на своя живот на чувствата. Защото само чрез чувствата и волята се обединяваме със света, който не е лишен от мисли.

Разбира се, тогава може да се възрази: „Добре, сега чувстваш духовния свят, но изобщо не го искаш!“ Не, тъкмо чрез чувствата и волята ние сме свързани с обективния мисловен свят, с мислите, които живеят, които не просто мислим. Точно както по-рано хората са можели да виждат в духовния свят, така и в бъдеще те отново ще трябва да си спечелят това виждане в духовния свят. Те обаче ще го постигнат, когато се решат да мислят за духовния свят, отхвърлен от нашето време.

Следва обаче да се коригира твърде много от ширещото се като понятия и представи в настоящето. Човек всъщност не вярва колко безсмислено мислят хората от настоящето – позволете ми да използвам такъв парадокс. Хората дават дефиниции, за които са убедени твърдо, че са верни, че не могат да бъдат опровергани. Духовната наука обаче има задачата първо да провери това, в което хората са убедени твърдо, понеже за тях то е напълно логично. Например когато в нашата материалистическа епоха попитат някого: „Какво представлява истинското понятие?“, ще му отговорят приблизително следното: „Истинско понятие е, когато си изграждам вътрешен образ за даден предмет, който действително съществува в света.“ Това значи, че днес всеки ще дефинира: „Истината се състои в единството на образа, който човек си изгражда мисловно, с външното битие.“ Сега, когато се изследва дадено понятие, много лесно може да се докаже, че истинското понятие изобщо няма нищо общо с това, което обикновено се нарича така. Лесно може да се докаже, че битието се движи в съвсем друга посока от образа, който човек си е формирал като понятие. Ако едно понятие е истинско, ако е в хармония с битието, тогава то, разбира се, ще е истинско, доколкото битието го потвърждава. Така някое понятие би могло да се сравни с картина, която е портрет на даден човек. Портретът е добър тогава, когато е налице прилика с човека. Но с битието на човека той няма нищо общо. Фактът, че картината отговаря на дадената личност, няма нищо общо с вътрешната истина на картината. Представете си, че рисувате портрет на някой човек, който умира скоро след това. В началото картината отговаря на това, което съществува, а после – на това, което вече не съществува. Няма никаква връзка между реалното съществуване или живота и картината. Такава връзка е напълно въображаема за този, който разглежда нещата наистина логично. Същностното е, че нещата се изживяват вътрешно. И това вътрешно изживяване човечеството трябва отново да усвои.

За да се постигне това – особено в нашите тежки дни, – човечеството трябва преди всичко отново да извоюва чувството за истината. Благодарение на материализма ние всъщност постепенно сме се отклонили от истината. Благодарение на материализма сме се изгубили по отношение на разбирането на истината. Сравнете например журналистическите описания – а колко много хора не четат нищо друго освен вестници – на дадено събитие, на което сте станали свидетели. Когато четете за него във вестниците, ще откриете, че то е описано по начина, по който въпросният репортер смята, че може да направи впечатление на своите читатели. Но чувството за това, че написаното трябва да отговаря на истината, все повече и повече отсъства. И така, докато това чувство не проникне човечеството, в душите няма да могат да се събудят онези импулси, които отвеждат от сетивния свят в духовния. Защото благодарение на тази липса на разбиране на истината нашите понятия стават все по-фалшиви. Колко често изживяваме например следното: някой пише за духовната наука, да кажем, за това, което съм публикувал за нея. Той пише и въз основа на своите материалистически понятия не може да не каже, че всичко това е плод на фантазията и че нещата не се правят така. И после стига до това да изследва как става така, че даден човек може да бъде фантазьор.

Такава статия6 действително се появи неотдавна! Авторът проучва как е възможно човек да стане такъв фантазьор. В нея се разказва откъде произхожда този човек – в случая това съм аз, – как е живял, как благодарение на своята расова принадлежност е успял да развие подобни фантазии. Авторът измисля невероятни неща въз основа на своя материализъм. Това е, което казвам: хората се хващат за лъжите и вътрешно изопачават истината.

Разбира се, това не може да се докаже непосредствено. Но какво би могло да бъде по-невероятно от обвиняването на някого във фантазьорство и после измислянето на невероятни фантастични неща за него! Когато разгледате съвременния живот по-внимателно, ще видите, че е разпространена една много голяма липса на чувство за отговорност към това, че всичко, което казваме, съответства на реалността. Без да сме усвоили това чувство по най-интензивен начин, не можем да открием достъп до духовния свят. Също така не можем да разберем защо трябва да е вярно нещо, което духовната наука ни представя като истина от духовния свят. Но нашето мислене е твърде ограничено, за да разглеждаме настоящето наистина по този начин, и сме твърде зависими от личните си интереси, за да можем реално да виждаме как неистината се разпространява във всички области на живота.

Да се размишлява за нещо с вярно чувство, с верни представи, представлява първоначални стъпки към духовната наука. И мисли като тези трябва да бъдат, бих казал, един вид съзнателна подготовка за онова, което трябва да бъде бъдещото човечество. Защото само в повторното обединение на нашата душа с духовното може да има бъдещо благополучие за човешкия род. Духовната наука не е нещо, което търсим като някаква сензация, а тя трябва да бъде това, за което знаем, че трябва да се прояви в нашето съвремие, защото човечеството се нуждае от тази духовна наука. И ние трябва да се чувстваме като задължени към нея, когато можем ясно да проследяваме хода на човешкото развитие. Какво безкрайно душевно обогатяване изживяваме, обогатяване, което ни се дава от духовната наука чрез това, че светът малко по малко се разширява за нас, като към физическата действителност на човешкото развитие се прибавя и духовната действителност! Все повече хората в материалистическата епоха се отдалечават от света, в който пребивава човекът между смъртта и ново раждане. Духовната наука трябва отново да им върне живота с цялостния човек, както и с онова, което съществува от човека, когато е без физическо тяло. За това обаче нашият свят не ни дава нищо.

Наистина може да е тежко на душата, когато тъкмо в настоящите тежки времена видим книга като тази на Ернст Хекел7, която се появи наскоро. Той я нарича „Мисли за вечността“. Ернст Хекел е един от забележителните духове на настоящето. Тези „Мисли за вечността“ изхождат тъкмо от настоящата световна война. Какво е главното съдържание на книгата? Главното съдържание на тази най-нова Хекелова книга се съдържа в думите: „Какво може да ни покаже тази война? Хиляди и хиляди души умират от външното насилие, без никаква необходимост от това. Не трябва ли да видим в тази война доказателство за това“ – смята Хекел, – „че мислите за вечност и безкрайност представляват един абсурд? Не трябва ли да ни убеди в това тъкмо тази война, която унищожава човешкия живот чрез външните случайности, като куршуми и т.н., не трябва ли тази война да ни покаже“ – така смята Хекел – „как няма нищо, което надхвърля обикновения физически живот?“

Разбира се, други хора от нашето съвремие чрез това, което представляват тези тежки събития, ще стигнат до мисли за вечността от съвсем друг вид, до противоположни мисли за вечността, до мисли за вечността, към които най-малко ги води чувството, че тези, които преминават през портата на смъртта в такива времена, продължават своите задачи в други светове и че тъкмо това, което те принасят като жертва, представлява в продължаващия им живот отправна точка за това, което имат да извършат, когато вече не носят физическото тяло със себе си. С обикновените науки може да се докаже едно или друго. С помощта на обикновените науки може да се конструира отлична апаратура, която повишава жизнения стандарт и допринася за напредъка на човешката култура, но също така и най-ужасяваща апаратура за унищожение. Благодарение на нея може да се докаже както дадено нещо, така и нещо съвсем противоположно. Но за да се проникне действително в света, в който живее вечното, е необходима духовната наука.

И тази духовна наука, за това тук говорих, най-малкото пред някои от Вас вече говорих, тази духовна наука ни показва, че онези, които са напуснали телата си рано, преди да е изтекла обичайната продължителност на живота на физическия план, предават своето етерно тяло на етерния свят и продължават да живеят като индивидуалности. И така, духът и смисълът на духовната наука показват, че когато едно такова етерно тяло, което все още е в състояние да поддържа физическото тяло, се предава на етерния свят, съдържа в себе си сили, които биха могли да поддържат физическото тяло в продължение на десетилетия. Това е пример, свързан с етерния свят.

Онова, което даден човек придобива чрез своята жертвена смърт, продължава да живее в неговата индивидуалност. То продължава да живее в него тъкмо във време като нашето, когато можем да прозрем смисъла на това, което се случва, само тогава, когато можем да гледаме с душевните очи на духовната наука. И тя ни прави способни да обръщаме внимание на духовния еквивалентен образ на онова, което се случва сега на европейска земя поради факта, че на европейския физически план се разиграват могъщи и болезнени събития. Духовният корелат, духовният паралелен процес на това – понеже всичко на физическия план се ръководи от духовния свят – трябва да протече в бъдеще през физическите събития на човешкото развитие. Но това ще даде резултат само ако човешките души тук, на земята, в своите физически тела придобият съзнанието, че получават активна помощ от силите, живеещи в духовния свят благодарение на безбройните жертви, и те могат да приемат това влияние, за да са в състояние за в бъдеще да продължат дейността си на земята, обединени с мъртвите чрез съзнанието, което може да има душата за реалността на духовния свят.

Това е, което духовната наука трябва да даде на хората във връзка с настоящите събития. После хората ще могат да направят по правилен начин плодотворен за бъдещето и духовния еквивалент на това най-значително световно събитие, както и да мислят и чувстват по правилен начин:

От смелостта на бойците,

от кръвта на битките,

от мъката на изоставените,

от жертвите на народа

духовен плод ще израсте,

ако душите осъзнато

към царството духовно се насочат.