| Алтернативен линк |
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
Берлин, 21. Януари 1914 г.
В общи линии заниманията с духовната наука изискват допълнително практически усилия в духовното изследване. Всъщност, за някои неща, които бяха обсъдени вчера, е невъзможно да бъде постигната пълна яснота, ако не бъде направен опита да се справим с тях, чрез един вид оживяване на усилията, свързани с духовния живот, и по-точно с мисловния живот. Защо, например, в духовния живот възниква такава голяма неяснота, относно общите понятия, относно триъгълника като цяло, относно съотношенията между отделните триъгълници, и то тъкмо всред хората, които чисто професионално се занимават с тези въпроси? Защо въпроси като този от вчерашната лекция, третиращ прословутите сто възможни и сто истински талера на Кант, занимават хората цяло столетие? Защо не се утвърждават най-простите и здрави възгледи, които биха били необходими, за да се убедим, колко несъстоятелно е едно прагматично описание на историята, според което всяко събитие произтича от предхождащото го събитие? Защо не се утвърждават тези здрави възгледи, които биха озадачили мнозина от хората, що се отнася до това, че всред широките кръгове се разпространява едно абсурдно обяснение на човешката история? Откъде идват всички тези неща?
Те идват поради това, че дори и там, където е задължително, се употребяват твърде малко усилия и не се постига никаква прецизност в духовните занимания. В наши дни е напълно основателно всеки да претендира поне за следното. Той става и казва: - Мислене, но разбира се, това е възможно! Следователно, той започва да мисли. На света има най-различни мирогледи. Живеят много, много философи. Лесно е да се забележи, че един казва едно, друг казва друго. Но дори и ако бяха не чак толкова умни, хората щяха да обръщат внимание на евентуални техни противоречия, обаче по този въпрос не се разсъждава. Но пък всеки си доставя удоволствието, че въпреки всичко, може да „мисли”. Следователно, хората са убедени, че сами могат да стигнат до правилните изводи. Защото днес не може да разчитаме само на авторитета!
Това влиза в противоречие с достойнството на човешката природа. Човекът трябва да мисли сам. В областта на мисленето не може иначе.
Аз не съм сигурен дали хората са убедени, че във всички други области на живота те не спазват този принцип. Например никой не се чувства зависим от авторитета, ако той поръчва своя костюм при шивача или своите обувки при обущаря. Той съвсем не казва: - Под човешкото достойнство е да се поръчват някои неща на хора, за които знаем, че те умеят да ги правят. Дори той допуска, че тези умения би трябвало да бъдат изучавани. Но по отношение на мисленето, в практическия живот изобщо не се допуска, че са необходими мирогледи и че мисленето също би трябвало да бъде изучавано. Днес този факт се признава в изключително редки случаи.
Тук сме изправени пред нещо, което слага своя отпечатък навсякъде в нашия живот и допринася за това, че днес човешките мисли далеч не са някакъв разпространен „продукт”. Според мен това е лесно разбираемо. Нека да предположим, че изведнъж всички хора биха заявили: - Да се правят ботушитова вече е под човешкото достойнство; нека наведнъж да изработим всички ботуши! Аз далеч не съм сигурен, че в този случай ще бъдат произведени най-добрите ботуши на света. Обаче що се отнася до включването на правилни мисли в човешките мирогледи, днес се постъпва тъкмо по този начин. Това е едното обстоятелство, което подчертава възможността на казаното от мен вчера: - Мислите представляват нещо, в което човекът е изцяло потопен и което той може да обозре открай докрай, и все пак мислите не са чак толкова разпространени по света, както бихме очаквали. Впрочем в наши дни се очертава и една друга особена тенденция, която непрекъснато нараства: Всяка яснота в мислите да се заглушава напълно! С това също трябва да се занимаем, или поне да хвърлим бегъл поглед в тази област.
Нека да си представим следното: Да си представим, че в Гьорлиц е живял един обущар на име Якоб Бьоме. И този обущар на име Якоб Бьоме е изучил обущарския занаят, изучил е добре как да зашива подметките, как да поставя обувката върху калъпа, как да прокарва иглата през кожата и подметката и т.н. Всичко това той е изучил основно и умее да го прави отлично. Но ето, че в един момент този обущар на име Якоб Бьоме идва и казва: Сега аз искам друго, аз искам да видя как е устроен светът! Аз смятам, че в основата на света лежи един огромен калъп. Над този калъп е опъната мировата кожа. После вземаме мировата игла и с помощта на мировата игла зашиваме мировата кожа към мировата подметка. След това идва ред на мировата обущарска вакса, с която излъскваме готовата мирова обувка. И накрая аз разбирам, че на другата сутрин ще изгрее Слънцето! Тогава ще заблести обущарската вакса на световете. А когато вечерта върху тази мирова обущарска вакса се нанесе нещо друго, тя ще престане да блести. После аз си представям, че през нощта идва някой и отново нанася вакса върху мировия ботуш. И така възниква разликата между деня и нощта!
Нека да предположим, че Якоб Бьоме би казал подобно нещо. Да, вие се смеете, понеже Якоб Бьоме никога не го е казвал, а само е изработвал прилични обувки за гражданите на Гьорлиц, като за тази цел е използвал своето обущарско изкуство. Обаче той направи и нещо друго. Той разгърна своите грандиозни мисли, с чиято помощ поиска да изгради един мироглед. Той си каза: - За да постигна тази цел моите обущарски мисли не са достатъчни; ако искам да имам мирови мисли, аз не бива да прилагам към мирозданието онези мисли, които ми служат да правя обувки на хората. И така той се издига до своите величествени мисли за устройството на света. Или с други думи: Онзи Якоб Бьоме, който първоначално описах в моята хипотеза, не е съществувал в Гьорлиц; съществувал е другият Якоб Бьоме, който е знаел как да постъпи.
Обаче днес такива хипотетични двойници на онзи Якоб Бьоме, който ви разсмя, съществуват навсякъде по света. Навсякъде по света има физици, химици и т.н. Те са изучили законите, според които природните вещества се свързват и разделят. Има зоолози, които знаят как да изследват и описват животните. Има медици, които са изучили как да лекуват човешкото физическо тяло и това, което те наричат „душа”. Какво правят те? Те казват: - Когато трябва да си избираме един мироглед, ние вземаме законите, които сме изучавали в химията, физиката, или във физиологията – защото други закони не може да има – и с тяхна помощ си съставяме един мироглед. Тези хора постъпват точно както нашият хипотетичен обущар, който поиска да пресъздаде конструкцията на света според модела на своя обущарски калъп. Днес никой не забелязва, че от методична гледна точка мирогледите не са нещо по-различно от хипотетичния миров обущарски калъп. Съгласете се, че е малко гротескно да си представяме разликата между деня и нощта като последица от износването на мировата обущарска вакса. Обаче според истинската логика, по принцип това е същото, което човек прави, когато си обяснява мирозданието чрез законите на химията, физиката, биологията, физологията и т.н. Принципът е абсолютно един и същ! Едно ужасно възгордяване от страна на физиците, химиците, физиолозите, биолозите, които не искат да бъдат нищо друго, освен физици, химици, физиолози, биолози и въпреки това претендират, че могат да обяснят целия свят.
Тук става дума да вникваме в основата на нещата, като същевременно ги осветляваме чрез вглеждане в това, което все още не е напълно ясно. Следователно, ако обхванем този проблем методически и логически, не бива да се учудваме, че повечето съвременни мирогледи не са нищо друго, освен опити да се конструира Вселената според „мировия обущарски калъп”. И това е нещо, което може да ни насочи към заниманията с духовната наука и с практическото изучаване на мисленето, все неща, които ни подтикват да разберем как трябва да мислим, особено в онези области на живота, които са недостъпни за обикновеното съзнание.
Аз бих искал да спомена и нещо друго, за да посоча къде лежат корените на безбройните недоразумения, свързани с различните мирогледи. Не го ли сторим, разглеждайки мирогледите, винаги стигаме до една и съща констатация: Тук един вярва едно, там друг вярва друго; единият защитава с добри основания – защото добри основания се намират за всичко на този свят – едната теза, другият защитава с не по-малко добри основания другата теза. Привържениците на едната или другата теза нарастват не защото единият или другият са ги убедили в правилността на това, за което става дума. Припомнете си само пътищата, които последователите на големите учители е трябвало да извървят, за да стигнат до тях и вие ще се убедите, че според нас важното в този случай се отнася до кармата, а по отношение на възгледите, които съществуват във външния свят, трябва да кажем: - Дали един човек е последовател на Бергсон или Хекел, на този или на онзи, това наистина зависи от други неща – а и както знаем, днешните мирогледи не признават кармата – но не и от дълбокото убеждение в правотата на онзи ум, към когото пътят ни отвежда според едни или други обстоятелства.
Ето защо вчера аз казах: - Номиналистите са такива хора, които твърдят, че общите понятия нямат никакво реално покритие, че те са само думи. Срещу тези номиналисти се изправиха техните противници. И в тогавашната епоха – защото тогава името имаше по-друго значение, различно от днес – противниците на номиналистите бяха наричани реалисти. Те твърдяха: - Общите понятия не са само думи, те се отнасят за една точно определена реалност.
През Средновековието въпросът „реализъм или номинализъм” стана твърде болезнен за теолозите и той засягаше една област, която почти не вълнува днешните мислители. Защото по времето, когато възникна въпросът „реализъм или номинализъм”, между 11. и 13. столетие, това беше едно от най-важните неща за християнска Европа – въпросът за „трите лица”, Отец, Син и Светия Дух, образуващи едно божествено същество, което обаче включваше в себе си тези три лица. И номиналистите твърдяха: - Тези три божествени лица съществуват само изолирани едно от друго, „Отецът” сам за себе си, „Синът” сам за себе си, „Духът” сам за себе си; и когато говорим за един общ Бог, който включва в себе си „трите лица”, това е само едно име за тях трите. – Така номинализмът отхвърляше единството на Троицата, и номиналистите, за разлика от реалистите, намираше единството на Троицата не само за логически абсурдно, но и за езическо, докато реалистите настояваха, че „трите лица” са свързани в едно реално, а не въображаемо единство.
Следователно, номинализмът и реализмът бяха две големи противоположности. И наистина, ако някой се задълбочи в литературата, възникнала от средите на номинализма и реализма през съответните столетия, ще се убеди в това, което може да постигне човешкото остроумие, защото както номинализмът, така и реализмът прибягваха до възможно най-остроумните доводи в защита на своите твърдения. Защото през онези времена, когато книгопечатането все още не съществуваше, за хората беше много по-трудно да култивират в себе си едно такова мислене, беше им много трудно да участват в такива отвлечени спорове, каквито водеха номиналистите и реалистите; така че този, който тогава се намесваше в подобен спор, трябваше да бъде много по-добре подготвен, отколкото са подготвени днешните хора, които евентуално биха влезли в същия спор. Издигани бяха камари от остроумия, за да бъде защитен реализма, други камари от остроумия бяха издигани в подкрепа на номинализма. Как да си обясним всичко това? Все пак, печално е, че то съществува. Ако се замислим по-дълбоко, трябва да се съгласим, че то наистина е печално. Да, ако се замислим по-дълбоко ние бихме попитали: Каква е ползата за теб, от това, че си умен? Ти можеш да си умен и да подкрепяш номинализма; ти можеш да си не по-малко умен и да оспорваш номинализма. Хората могат да са много умни и в същото време да са жертва на най-големи заблуждения! Ако човек поне малко се вслуша в една такава констатация, той наистина ще се съгласи, че тук наистина има нещо печално.
Сега нека да противопоставим на току що изказаните мисли нещо, което може би не е толкова остроумно, колкото остроумни са доводите на номиналисти и реалисти, но може би има своето предимство пред всички тях, а именно, че то направо се насочва към целта, или с други думи, то веднага намира посоката, в която следва да протича правилното мислене.
Нека да предположим, че по стечение на някакви обстоятелства вие се оказвате в едно положение, което ви дава възможност да образувате общи понятия, следователно, да обхващате известен брой отделни неща или качества, и да ги обединявате в съответното общо понятие. Това може да стане по два начина – поне що се отнася до следния пример, при който даден човек започва да обединява различни качества в едно общо понятие. Може така да се случи в живота, че пътувайки по света, един човек среща определени животни, които са различно оцветени, с козина, наподобяваща коприна или гъста вълна, с дълги или къси мустаци; в определени моменти те извършват странни движения, напомнящи за месенето на тесто, ядат мишки и т.н. Той може да назове тези наблюдавани от него същества с името „котки”. Така той образува общото понятие „котка”. Всички животни, изглеждащи по този начин, имат нещо общо с това, което той нарича „котки”.
Но има и една друга възможност. В хода на своя живот, люшкан насам-натам, даден човек среща твърде много притежатели и притежателки на котки, при което той установява, че голям брой от притежателите на котки ги назовават с името „Муфти”. И понеже установява това в твърде много случаи, той обединява всички животни, носещи името „Муфти”, под сборното име „Муфтита”. И така, външно погледнато, ние се изправяме пред общото понятие „котка” и пред общото понятие „Муфти”. Зад двете общи понатия стои един и същ факт; и в двата случая зад общото понятие стоят безкрайно много от тези същества. Но въпреки това, никому не би хрумнало да твърди, че общото понятие „Муфти” има същото значение, каквото има общото понятие „котка”. Ето нагледно в какво се състои разликата. Или иначе казано: - Този, който образува общото понятие „Муфти” и всъщност обобщава само имена, които би трябвало да имат значението на качества, поема в посоката на номинализма, и то с право; този, който образува общото понятие „котки”, поема в посоката на реализма, и то със същото право. В единия случай правилен е номинализмът, в другия случай правилен е реализмът. Правилни са и двата възгледа. Важното е те да бъдат приложени на правилното място. И след като правилни са и двата възгледа, не бива да се учудваме, че добри основания се намират както за единия, така и за другия. Вярно е, че тук аз прибягнах до един малко гротескен пример. Обаче аз бих искал да си послужа с един по-многозначителен пример и веднага ще го предложа на вашето внимание.
Номинализмът, т.е. представата, че обобщаващите понятия са само думи, е напълно оправдан в обширната област на нашите външни впечатления. На този свят има „едно”, има „две”, има „три”, „четири”, „пет”, и т.н. Обаче за един човек, който наблюдава това равномерно броене, е невъзможно да открие в думата „число” нещо, което действително съществува. Числото не притежава никаква екзистенция, никакво съществувание. „Едно”, „две”, „три”, „пет”, „шест” и т.н. нямат никаква екзистенция. Обаче онова, което аз казах вчера, а именно, че за да стигнем до общото понятие, първо трябва да приведем в движение всичко онова, което то смята, че обобщава, обаче тъкмо това е неприложимо при понятието „число”. Защото числото „едно” никога не преминава в числото „две”; ние получаваме „две” само ако към „едно” прибавим още „едно”. Също и в мислите никога „едно” не преминава в „две”, нито „две” преминава в „едно”. Съществуват само отделните числа, а не числото изобщо. Що се отнася до това, което е налице при числата, там номинализмът е абсолютно правилен. Защото е невъзможно да съществува един елен, после още един елен и отново още един елен, без да съществува животинският вид елен. Числото „две” може да съществува само за себе си, „едно”, „седем” и т.н. също могат да съществуват сами за себе си. Доколкото обаче действителността се проявява в числото, това, което представлява числото е нещо отделно, и изразът „число” няма каквото и да е видово съществуване. Разликата се състои тъкмо между външните неща и тяхното отношение към общите понятия; едното трябва да бъде разглеждано в стила на номинализма, а другото трябва да бъде разглеждано в стила на реализма.
По този начин, придавайки правилната посока на мислите, ние проумяваме и нещо друго. Ние започваме да разбираме защо съществуват толкова много мирогледи на този свят. Общо взето, хората не са склонни, ако те вече са разбрали нещо, да търсят разбиране и на нещо друго. Ако някога в някоя отделна област даден човек стигне до извода: „Общите понятия нямат никакво съществуване!”, тогава той разширява този извод върху всички области на живота. Самото изречение: „Общите понятия нямат никакво съществуване” – не е погрешно; отнесено към съответната област то е правилно. Погрешно е само обобщението. Когато си изграждаме представа за мисленето, същественото е да сме наясно върху това, че истината, съдържаща се в една мисъл все още не означава нищо, относно всеобщата валидност на тази мисъл. Една мисъл може да е напълно правилна в съответната област на живота, обаче това няма никакво отношение към всеобщата валидност на мисълта. Когато доказваш това или онова, колкото и добре да го правиш, не е възможно този начин на доказване да се приложи в една такава област, където той е неизползваем. Ето защо за този, който сериозно иска да изследва пътищата, водещи към един или друг мироглед, е необходимо преди всичко да разбере, че едностранчивостта е възможно най-големият враг на всички мирогледи и че едностранчивостта трябва да се избягва на всяка цена. Ние сме длъжни да стоим далеч от всяка едностранчивост. Ето на какво исках да обърна внимание особено днес: Длъжни сме да избягваме всяка едностранчивост.
Нека днес да отправим само един общ поглед и към нещо, чиито подробности ще изясним в следващите лекции.
Има хора, които са така устроени, че за определени периоди от време им е невъзможно да намерят пътя към Духа. Много трудно е на такива хора да бъде доказвано съществуванието на духовния свят. Те остават при това, за което вече знаят нещо, при това, за което са предразположени да имат някакво познание. Те остават при това, което упражнява върху тях непосредствено и най-грубо въздействие; накратко, те остават при материалните неща. Такива хора стават материалисти, и техният мироглед е материализмът. Не е необходимо да смятаме всички доводи, които материалистите изтъкват в защита на материализма за нещо глупаво; невъобразимо много и остроумни страници са изписани в защита на материализма. Това, което е написано, има стойност за материалната област на живота, има стойност за материалния свят и неговите закони.
Има и друг вид хора, които по ред вътрешни причини предварително са така устроени, така предразположени, че във всички материални неща виждат не друго, а проявления на духовния свят. Естествено, те знаят не по-зле от материалистите, че външният материален свят си е на мястото тук, на Земята; обаче те казват: - Материалното е само едно откровение на духовното! Такива хора може би изобщо не се интересуват за материалния свят и неговите закони. Раздвижвайки в себе си всичко, което би искало да обогати представите им за духовния свят, вероятно те живеят със съзнанието: И все пак само Духът е истинното и висшето, това което е действително реално; а материята е само една измама, само една фантасмагория. Разбира се, това би бил един краен възглед, но той може да съществува, и логично ще води до едно пълно отричане на материалния живот. За такива хора ние би трябвало да кажем: - Да, те признават Духа като най-реалното нещо; обаче те са едностранчиви, те отричат значението на материята и нейните закони.
Много остроумие е било изразходвано в подкрепа на този мироглед. Ние наричаме мирогледа на такива хора спиритуализъм. Бихме ли искали да твърдим, че спиритуалистите са прави? По отношение на Духа техните твърдения са изключително точни и правилни, но по отношение на материята и нейните закони тези твърдения нямат голямо значение. Да смятаме ли, че материалистите са прави с техните твърдения? Да, по отношение на материята и нейните закони те вероятно са обогатили света с извънредно полезни и ценни неща; но когато заговорят за Духа, от устата им вероятно излизат само глупости. Следователно, трябва да заявим: - За всяка от съответните области на живота последователите и на двата мирогледа са еднакво прави.
Има и трети вид хора, които на свой ред казват: - Да, дали в света на истината има само материя или само Дух, това аз не мога да зная; човешката познавателна способност изобщо няма отношение към този въпрос. Несъмнено е само едно: около нас е разположен един свят! Дали в основата му лежи това, което химиците и физиците, ставайки материалисти, наричат атоми, това аз не зная. Аз признавам само света, който се разпростира около мен; него виждам аз, върху него мога да мисля аз! Дали в основата му лежи някакъв дух или не, това не ме интересува особено много. аз се опирам на това, което се разпростира около мен. – Такива хора следва да наречем реалисти, а техният мироглед – реализъм, въпреки че в случая – за разлика отпреди малко – аз влагам по-друго значение в тази дума. Както е възможно да се изразходва неимоверно много остроумие в защита на материализма, да се говори много остроумно в защита на материализма и много глупаво в защита на спиритуализма, по същия начин е възможно да се изтъкват остроумни доводи в защита на реализма, който не е нито спиритуализъм, нито материализъм.
Обаче има и друг вид хора, които разсъждават по следния начин. Около нас е разположен светът на материята, на материалните процеси и явления. Но фактически, сам по себе си, светът на материалните явления е лишен от смисъл. Ако в него липсва онази тенденция, която осигурява движението напред, ако от този свят, разположен около нас, не може да възникне нещо, към което човешката душа да се стреми, тогава този свят наистина няма смисъл. Според възгледа на такива хора идеалното трябва да е в основата на мировите процеси. Такива хора отдават дължимото на реалните мирови процеси. Те не са реалисти, но въпреки това отдават дължимото на реалния живот, и все пак според тях реалният живот получава смисъл, само ако е проникнат от идеалното. – В порива на едно такова настроение Фихте каза веднъж следното: - Целият свят, който се разпростира около нас е онагледеният материал за изпълнението на дълга! – Привържениците на такъв мироглед, според който всичко е само средство за идеите, които пронизват и ръководят мировите процеси, можем да наречем идеалисти, а техния мироглед – идеализъм. Красиви и величествени думи са изречени в прослава на идеализма. В тази област на живота, която аз току-що охарактеризирах, за да посоча, че светът би бил лишен от цел и смисъл, ако идеите бяха само празни човешки фантазии и не лежаха в основата на мировите процеси, в тази област идеализмът има своето пълно право. Обаче с помощта на този идеализъм е невъзможно, примерно, да бъде обяснена външната действителност, външната реалност, за която говорят реалистите.
И така, ние разграничихме четири мирогледа, всеки от който има своите основания и своето значение, които са напълно оправдани в съответстващите им области от живота. Между материализма и идеализма съществува известен преход. Целият материализъм – в наши дни можем да го наблюдаваме особено ясно, въпреки че той вече залязва – се състои в доведената до крайност кантова теза, че отделните науки са действителни, само дотолкова, доколкото съдържат в себе си математиката. Или с други думи, материалистите стават изчисляващите слуги на Вселената, за които не съществува никакъв друг свят, освен този, който е изпълнен с материални атоми. Те вибрират, блъскат се един в друг и накрая учените изчисляват техните трептения. И тогава получаваме хубавите резултати, което доказва, че този мироглед е напълно оправдан. Тогава получаваме честотата на трептения, отговаряща на синьото, на червеното и т.н.; получаваме целия свят като един вид механичен апарат и всичко в него може да се изчисли до най-малките подробности. Обаче тук е възможна и една малка грешка. Например човек би искал да си каже: - Добре, но след като съществува една толкова комплицирана машина, никога не е възможно – колкото и комплицирани да са нейните движения – да се получи така, че от самата нея да се пораждат нашите усещания, свързани със синьото, червеното и т.н. Следователно, ако мозъкът би бил само една комплицирана машина, е невъзможно нашите душевни изживявания да се пораждат от него. И тогава можем да потвърдим думите, казани някога от Дю Боа – Раймон: Ако поискаме да обясним света чисто математически, няма да сме в състояние да обясним дори и найпростото усещане; ако поискаме да останем извън математическото обяснение, всичко става ненаучно. – Грубият материалист би казал: - Не, аз също не се занимавам с изчисления; защото това вече предполага едно суеверие, а именно суеверието, че нещата са подредени според мерките и числата. И ако сега някой се издигне над този груб материализъм, се превръща в една математическа глава и започва да приема за действително само това, което може да бъде изразено с едни или други математически формули.
Възниква един мироглед, за който не е валидно нищо друго, освен математическата формула. Можем да го наречем математизъм.
Обаче този, който е поразмислил, и след като вече е бил математик, би искал да възрази: - Това, че синият цвят има такива и такива трептения, не може да бъде никакво суеверие. - Все пак, някога светът е бил математически замислен и подреден. - След като математическите идеи са осъществени в света, защо това да не е възможно и за други идеи? - Да, в света живеят и други идеи. Обаче този човек приема за валидни само идеите, които той е срещнал, но не и такива идеи, до които би могъл да стигне по вътрешен път, например чрез интуиция или инспирация; той признава само тези, които произтичат от сетивно-реалните неща. Такъв човек става рационалист, и ние обозначаваме неговия мироглед с името рационализъм – Ако освен идеите, произтичащи от сетивно-реалните неща, човек признае за валидни също и онези идеи, които идват от моралната, от интелектуалната област, той е вече идеалист. Така изглежда пътят от грубия материализъм към математизма и рационализма, до идеализма.
Обаче идеализмът на свой ред може да бъде подсилен от човека. В наши дни има такива хора, които се опитват да подсилят идеализма. Така или иначе, те срещат различни идеи по света. И когато срещнат някакви идеи, те трябва да потърсят такива условия, всред които идеите биха искали да живеят. Защото идеите не могат да живеят току така всред външните неща. Идеите не могат просто да увиснат във въздуха. Наистина дори и през 19. век вярващите смятаха, че идеите определят и насочват историята. Но това представляваше само една липса на яснота, защото идеите, като такива, не притежават непосредствената сила, за да упражняват едно или друго действие. Ето защо не можем да говорим за идеи в областта на историята. Който смята, че идеите – ако те изобщо са налице – всъщност са свързани с определено същество, което разполага с идеите, той вече не е идеалист, а приема възгледа, че идеите са свързани, прикрепени към съществото. Този човек става психист, а неговия мироглед наричаме психизъм. Психистът, който също показва голямо остроумие в защита на своя мироглед, всъщност стига до него само чрез една своя едностранчивост, която той евентуално би искал да забележи.
Тук аз веднага трябва да добавя следното: Всички мирогледи, които отбелязвам над хоризонталната линия (виж Рис. 6) си намират последователи и в повечето случаи тези последователи са твърдоглавци, които трайно възприемат този или онзи мироглед чрез едни или други условия, които те носят в себе си. Всичко, което лежи под линията, също има своите последователи и те са по-склонни да приемат, че отделните мирогледи винаги разглеждат нещата от една строго определена гледна точка, но това впрочем не им пречи лесно да преминават от един мироглед към друг мироглед.
Обаче в мига, в който той престава да е само човек на познанието, и бъде обзет от симпатия към активното, действено начало, от симпатия към волевата природа на човека, той си казва: - Съвсем не е достатъчно тук да има същества и те да разполагат с някакви идеи; тези същества трябва да са и активни, да са в състояние да действат. Обаче не е възможно да продължим тази логика, без да сме направили извода: - Тези същества трябва да са индивидуални същества. Или с други думи, такъв човек се издига от степента, при която той приема одушевения свят, към степента, при която той приема присъствието на Духа или Духовете в света. Все още не му е ясно, дали той трябва да приеме едно или повече духовни същества; важното е друго: Той се издига от психизма към пневматизма, към учението за Духа.
Когато някой действително става пневматист, може да се получи така, че относно това, което споменах днес за числата, той да изпита известно съмнение, ако трябва да говори за някакво единство. Тогава той стига дотам, че казва: - Следователно, когато говорим за един всеобщ Дух, за една всеобща „пневма”, се получава нещо объркано. И постепенно той стига до извода, че трябва да си изгради една представа за Духовете на различните йерархии. И тогава той става спиритуалист в истинския смисъл на тази дума, така че от тази страна имаме един непосредствен преход от пневматизъм в спиритуализъм.
Всички мирогледи, които обозначавам на черната дъска, са напълно оправдани за съответствуващите им области. Защото има области, чиито обяснение ни се дава от психизма, има други области, чиито обяснения ни се дава от пневматизма и т.н. Ако търсим цялостно обяснение на света, към каквото се стремим, ние трябва да се обърнем към спиритуализма и да приемем, че Духовете на йерархиите наистина съществуват.
Сега човекът не може да остане при пневматизма, защото да остане при пневматизма, това в този случай би означавало следното. Ако сме спиритуалисти, възможно е да срещнем хора, които казват: Защо са необходими толкова много Духове? Защо прибягваме до употреба на числата? Нима не съществува един единствен всеобщ Дух? – Но който навлиза по-навътре в нещата, той знае, че това възражение наподобява ситуацията, при която някой казва: - Ти твърдиш, че тук има двеста комара. Обаче аз не виждам никакви двеста комара, аз виждам само един единствен рояк от комари. – Точно по същия начин се отнася последователят на пневматизма, на пантеизма и т.н. спрямо спиритуалиста. Спиритуалистът вижда света изпълнен с Духовете на йерархиите; пантеистът вижда само един рояк, вижда само един единствен всеобщ Дух. Обаче всичко това се дължи на една неточност от страна на втория.
Обаче има и една друга възможност: Тази, когато някой без да тръгва по пътя, по който ние се опитваме да вървим, откривайки въздействията на определени духовни същества, все пак приема съществуването на една основна духовна същност в света. Един такъв човек беше например Лайбниц, известният немски философ. Лайбниц беше далеч от предразсъдъка, че на света би искало да съществува нещо чисто материално. Той търсеше реалното. Аз представих неговата система в моята книга „Философия на свободата”. Той смяташе, че на света има една същност, която може да изгражда екзистенцията в себе си; такъв е случаят с човешката душа. Обаче към всичко това той не прибавяше други понятия. Той само си казваше, че една такава същност действително съществува и, че тя може да изгражда екзистенция в себе си.
За Лайбниц това беше монадата. И той си казваше: Сигурно има много монади и тези монади са с най-различна яснота. Ако аз имам тук един глобус, вътре в него се намират много монади, както например в рояка от комари има много отделни комари, обаче тези монади остават почти несънателни. Част от тях развиват в себе си неясни, съвсем тъмни представи. Има други монади, които сънуват; има монади, които развиват в себе си будни представи; накратко, има монади, намиращи се на най-различна степен. – Един такъв човек не стига дотам, че конкретно да си представя духовните същества, както прави това спиритуалистът, обаче размишленията му все пак го насочват към духовната страна на света, въпреки че за него тя остава твърде смътна и неопределена. Той я нарича монада, което означава, че той е загрижен само за нейния представен характер.
Добре, в света има Дух, има Духове, обаче аз ги описвам само дотолкова, доколкото ги приемам като една същност, която си представяме по различен начин. От тях аз извличам едно или друго абстрактно качество. аз си изграждам този едностранчив мироглед, за който толкова много се застъпваше духовно надареният Лайбниц. Така аз стигам до монадизма – Монадизмът е един абстрактен спиритуализъм.
Възможно е обаче да има и такива хора, които не се издигат до монадата, които не могат да признаят, че това, което съществува, са различните степени на представните възможности, но от друга страна, те не са доволни от обстоятелството, че признават единствено това, което се разпростира във външната реалност и което е пронизано от най-различни сили. Когато например един камък пада на земята, те казват: - Това е силата на гравитацията. Когато един магнит привлича железните стърготини, те казват: - Това е магнитната сила. Те не се задоволяват просто с твърдението: - Тук е магнитът!, а заявяват: - Магнитът предпоставя наличието на невидимата, свръхсетивна магнитна сила, която се разпростира навсякъде. Следователно, може да съществува такъв мироглед, който обяснява мировите процеси с вложените в тях сили и този мироглед може да бъде наречен динамизъм.
Но сега може да се чуе възражението: - Не, да се вярва в сили, това е суеверие! Един добър пример за това, колко последователно бе защитена тезата, че да се вярва в сили е суеверие, вие ще намерите в лицето на Фриц Маутнерс и неговата „Критика на езика”. В този случай човек остава в рамките на това, което реално се разпростира около него. Следователно, по този път, от спиритуализма през монадизма и динамизма, ние отново стигаме до реализма.
Но човек може да направи и нещо друго. Той може да каже: - Да, вярно е, че аз се придържам към света, който се простира около мен. Обаче аз не твърдя, че съм в правото си да заявя: - Този свят е действителният свят. Само мога да кажа, че той ми се явява.
Аз нямам право да заявя повече от това, че този свят ми се явява. Аз нямам никакво право да твърдя за него нещо повече. Следователно, тук откриваме една разлика. За този свят, който се простира около мен, аз мога да кажа, че той е реалният свят. Но мога да кажа също и следното: - За някакъв друг свят аз не мога да говоря, обаче аз съм наясно, че пред мен застава тъкмо този свят. аз не твърдя, че този свят от цветове и звуци, който възниква само поради процесите, разиграващи се в моето око и в моето ухо, и съответно проявяващи се като определени цветове и звуци и т.н., е истинският свят. Той е светът на феномените. Мирогледът, за който става дума тук, можем да обозначим с името феноменализъм.
Но ние можем да отидем още по-нататък и да кажем: - Наистина, този свят на феномените се намира навсякъде около нас. Обаче всичко, което смятаме, че имаме в лицето на тези феномени, всъщност самите ние сме го прибавили към тях. Но достоверно е само онова, което ни казват сетивата. – Помислете си добре: Един такъв човек, който казва това, не е последовател на феноменализма.
От феномените той просто извлича нещо, за което вярва, че то идва от разума, но всъщност се опира на това, което сетивата му дават като впечатления. Този мироглед можем да наречем сензуализъм.
Прибегнем ли до съждението: Ако се опирам върху това, което сетивата казват – а за тази цел могат да бъдат привеждани редица остроумни доводи – аз заставам на становището, че съществува само това, което изглежда според описанията на сетивата; т.е. аз го приемам за нещо материално, както например атомистът, който казва: - Аз приемам, че съществуват само атомите, и въпреки че са толкова малки, тъкмо те притежават качествата, които ние впоследствие отчитаме във физическия свят, в този случай ние отново ставаме материалисти. Или, казано иначе, по този друг път ние отново стигаме до материалзима.
Това, което обозначих на черната дъска и охарактеризирах като различни мирогледи, може да бъде подкрепено по много начини. В подкрепа на всеки отделен мироглед е възможно да бъдат провеждани най-остроумни доводи, възможно е да застъпваме становището на всеки един от тези мирогледи и да изтъкваме остроумни доводи срещу всички останали мирогледи. Възможно е да постулираме и други мирогледи; те обаче ще са само модификации на вече описаните дванадесет основни типа. Искаме ли да познаем света, трябва да помним, че това може да стане чрез тези дванадесет входа. Съществува не един мироглед, който е правилен и следва да бъде защитаван, а съществуват дванадесет мирогледа. И тук трябва да прибавим: Колкото добри основания има за един от мирогледите, толкова добри основания има и за всички останали. Светът може да бъде разглеждан не от едностранчивото становище на един мироглед; светът се открива само на този, който знае, че трябва да го обгърне от всички страни. Както Слънцето, дори и да споделяме коперниковата система, преминава през всичките зодиакални знаци, за да осветява Земята от 12 различни точки, така и ние трябва да сме в състояние да обгръщаме света от всички страни и напълно да се вживяваме в 12-те различни гледни точки, а не да застиваме в една от тях, независимо дали тя отговаря на идеализма, сензуализма, феноменализма и т.н. От мисловна гледна точка оправдани са всичките 12 мирогледа. За мислителя, който може да навлезе в природата на мисленето, съществува не един мироглед, а 12 равнопоставени мирогледа, спрямо всеки от които мисленето може да представи еднакво добри доводи и основания. Изхождайки от извоюваната по този начин гледна точка, утре ние ще продължим да говорим, издигайки се от мисловното разглеждане на човека към мисловното разглеждане на Космоса.
