ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Мюнхен, 27 август 1913 г.

Скъпи мои приятели теософи! Когато станалата ясновиждаща душа напредва все повече, от така наречения през последните дни елементарен свят тя все повече прониква в действителния духовен свят. Много от това, което вече беше указано, трябва в още по-голяма степен да се вземе под внимание, когато става дума за издигането на човешката душа в същинския духовен свят. В елементарния свят много от явленията и нещата, които станалата ясновиждаща душа има около себе си в този елементарен свят, все още напомнят на качествата, силите и въобще на много неща от сетивния свят. Когато обаче душата се издигне в духовния свят, качествата, признаците на явленията и съществата застават пред нея по съвсем различен начин от начина, по който стоят нещата в сетивния свят. По отношение на духовния свят тя трябва в много по-голяма степен да отвикне от това да минава със способностите и вижданията, пригодни за сетивния свят. А за човешката душа едно от най-тревожните неща е да стои пред свят, към който ни най-малко не е привикнала, който сякаш я принуждава да остави зад себе си всичко, което досега е могла да изпитва и наблюдава. Все пак, ако обърнете внимание на описанията, дадени за действителния духовен свят в „Теософия“ или „Въведение в тайната наука“, а пък сега в Пета и Шеста картина от „Пробуждането на душите“, ще ви направи впечатление, че тези описания – както издържаните в по-научен характер, така и по-нагледните и сценичните – са дадени в образен материал, който, така да се каже, е изцяло заимстван от впечатленията и наблюденията на физическо-сетивния свят. Припомнете си за миг как е описан преходът през т.нар. Девакан или, както го нарекох, страната на духовете. Ще откриете, че образите, които са използвани там, съдържат признаци, заимствани от сетивните възприятия. От самото начало това трябва да се яви необходимо, когато духовната област, областта, която преживява човешката душа между смъртта и ново раждане следва да се постави сценично. Необходимо е явленията и всичко, което се случва, да се охарактеризира в образи, заимствани от физическо-сетивния свят. Защото лесно можете да си представите, че днешните работещи в театъра не биха могли да знаят как да се справят с това, което е донесено от действителния духовен свят и което не би могло да има нищо общо със сетивния свят. По този начин, когато се представя духовната област, възниква необходимостта да се изразяваме с помощта на образи, заимствани от сетивното наблюдение. Но работата не е само в това. Лесно може да се помисли, че така трябва да се постъпва при представянето, защото това, което се използва в него като сетивни образи, указва за един свят, който в своите признаци няма нищо общо със сетивния. Би могло да се помисли, че този, който иска да представи този свят, трябва да прибегне тъкмо към сетивни образи. Но случаят не е такъв. Защото когато станалата ясновиждаща душа встъпи в духовния свят, тя действително вижда този пейзаж точно в тези образи, които са представени в драмата в двете картини за духовната област. Тези образи не са измислени, за да се охарактеризира чрез тях нещо, което е съвсем различно, а просто станалата ясновиждаща душа действително и наистина се намира сред такъв пейзаж, който образува нейната околна среда. Както душата във физическо-сетивния свят се намира сред някакъв ландшафт, в който е обкръжена от скали, планини, гори и поляни, и както тя трябва да ги счита за реалност, ако е здрава, така и станалата ясновиждаща душа, когато наблюдава извън физическото, а също и извън етерното тяло, се намира сред точно такъв пейзаж, който се състои от тези образи. Тези образи не са избрани произволно, а действително в дадения свят съставляват истинското обкръжение на душата. Така че Пета и Шеста картина от „Пробуждането на душите“ не са създадени по такъв начин, че да е трябвало да бъде изразено нещо от един непознат свят и тогава да сме се позамислили: как може да се изрази това? А това действително е свят, който душата вижда около себе си и само, така да се каже, възпроизвежда.

Но все пак е необходимо станалата ясновиждаща душа да усвои правилно отношение към истинната реалност в духовната област, в страната на духовете, която няма нищо общо със сетивния свят. Може да си изградим представа за това отношение, което душата е длъжна да придобие към духовния свят, ако се опитаме да охарактеризираме това как тя трябва да разбира този духовен свят по следния начин. Представете си, че отваряте някоя книга. Най-отгоре виждате нещо като диагонална чертица от ляво надясно, след това свързана с нея диагонална чертица от дясно наляво, после отново чертица от ляво надясно, паралелна на първата, и още една от дясно наляво, паралелна на втората. Следва нещо, което в горната си част наподобява кръг, а в долната – не изцяло затворен кръг. После идва фигура с две вертикални чертици, съединени отгоре, и още веднъж същото нещо. Не правите това, когато разгръщате някоя книга и виждате първото, напечатано нещо, а прочитате думата „wenn“1. Не описвате буквата „w“ като чертици, „e“ като кръг отгоре и не изцяло затворен кръг отдолу и т.н., а четете. Гледайки формите на стоящите пред вас букви, установявате отношение не към това, което е отпечатано на страницата на книгата, а към това, към което указва напечатаното в нея.

Така действително стоят нещата и с отношението на душата към целия свят от образи в духовната област. Това, което човек трябва да направи, не е просто описание на намиращото се там, а по-скоро може да се сравни с четене. И тези образи, които имаме пред себе си, се явяват всъщност космическо писмо, и човек има правилното душевно настроение към него, ако се настрои така, че да чувства, че в образите има пред себе си космическо писмо, и че образите посредничат, означават за него това, което представлява реалността на духовния свят, от която всъщност е изтъкан целият този свят от образи. Затова сме длъжни в истинския смисъл да говорим за четене на космическото писмо в духовната област.

Но не следва да си представяме нещата така, че това четене на космическото писмо може да се научи по начина, по който се научава четенето във физическия свят. Четенето във физическия свят се основава повече или по-малко, поне днес – в древните епохи на човечеството не е било така, – на отношението на произволни знаци към това, което те означават. Човек няма нужда да се учи да чете космическото писмо така, както се учи да чете тези произволни знаци, които за станалата ясновиждаща душа се явяват могъща картина като израз на страната на духовете. Но всъщност е нужно само това, което тук се представя в пейзаж от образи, да се възприема непредубедено и с възприемчива душа, защото това, което се преживява при това възприемане, само по себе си вече представлява четене. Тези образи, така да се каже, сами изливат своя смисъл. Затова лесно може да стане така, че определени коментари, интерпретации на образите от духовния свят в абстрактни представи да се явят по-скоро като пречка за непосредствената насоченост на душата към това, което стои зад окултното писмо, отколкото като помощ при това четене. В такива неща, каквито са изложени както в „Теософия“, така и в картините от „Пробуждането на душите“, става дума преди всичко за това, да оставим непредубедено нещата да ни въздействат. С по-дълбоките сили, които понякога идват съвсем смътно до съзнанието, човек вече преживява указанията за духовния свят. За да се получат тези указания за духовния свят – насочете към това душевния си взор, скъпи мои приятели, – дори не е нужно да се стремим към ясновидство, а е необходимо само такива образи да се разбират така, че да имаме за тях отворена, възприемчива душа, да не подхождаме към нещата с груб материализъм, казвайки: „Всичко това са глупости, това изобщо не съществува!“ Възприемчивата душа, която вниква в хода на такива картини, се научава да ги чете. Чрез отдаването на душата на тези образи у нея се развива разбирането, което трябва да се търси за света на страната на духовете. И тъй като това, което казах, наистина е така, от нашия съвременен материалистически светоглед произтичат многобройни възражения срещу духовната наука.

От една страна, такива възражения всъщност са напълно понятни, но, от друга страна, те могат да бъдат много остроумни и привидно изключително логични. Може да се каже – и това наистина е възражение, което не е неоснователно, – ако човек е например Фердинанд Райнеке, който е толкова хитър, че за такъв го смятат не само хората, но с основание и Ариман, та може да се каже: „Да, вие, които ни описвате ясновиждащото съзнание, които говорите за духовния свят, все пак съставяте целия този духовен свят само с материала от сетивните представи. Вие групирате материала от сетивните представи. Как бихте могли, когато съставяте една картина действително само от познати сетивни образи, да твърдите, че благодарение на това би трябвало да се изпита нещо ново, нещо, което не може да се узнае, ако не се приближиш до духовния свят?“ Това е възражение, което трябва да заслепи мнозина и което, от гледна точка на съвременното съзнание, се прави, може да се каже, с известно привидно, но все пак пълно право. И въпреки това, ако вникнем по-дълбоко в подобни възражения на Фердинанд Райнеке, все пак правилно се явява следното. Такова възражение би било напълно подобно на друго такова, което би направил някой, ако каже на някого, който току-що е получил писмо: „Да, виждаш ли, ти получи писмо, в него не виждам нищо друго освен букви и думи, които отдавна зная. Как искаш да научиш от това писмо нещо ново? От него можеш да узнаеш само нещо, което ние вече отдавна знаем.“ И все пак, с помощта на това, което знаем отдавна, понякога научаваме неща, които дори не сме и сънували. Така е и с инсценировката на такива картини, които трябва да се явяват не само в постановката, а се разкриват на ясновиждащото съзнание от всички страни. В известно отношение те са съставени от реминисценции от сетивния свят; но така, както се явяват във вида на космическо писмо, те представляват това, което човекът не може да узнае нито в сетивния, нито в елементарния свят. Отново и отново трябва да се подчертава, че това отношение към духовния свят следва да се сравни с четене, а не с непосредствено съзерцание.

И така, докато станалият ясновиждащ земен човек е длъжен да разбира нещата и явленията от сетивно-физическия свят по такъв начин, ако иска да се отнася към тези неща със здрава душа, така че да ги съзерцава и описва възможно най-точно, то отношението към страната на духовете е различно. Веднага щом човек престъпи прага в духовния свят, той си има работа с нещо, което може да се сравни с четене. Ако обърнем внимание на това, което трябва да е познато за човешкия живот от тази страна на духовете, има и нещо друго, което може да опровергае възраженията на Фердинанд Райнеке. Не трябва да се отнасяме несериозно към такива възражения. Ако искаме да разберем правилно духовната наука, е необходимо до известна степен да се занимаем с тези възражения. Трябва да вземем под съображение, че хората от настоящето често изобщо не могат да не правят подобни възражения, тъй като целият им живот на представите и мисловните им навици са такива, че от боязън, от страх да не се окажат пред нищото, когато чуят за духовния свят, те просто го отричат. Човек може да си изгради вярно разбиране за отношението на хората от настоящето към духовния свят, ако обърне внимание на това, което мислят за духовния свят тези хора, които всъщност в известен смисъл са доброжелателни по отношение на него.

Неотдавна в съвременната литература се появи една книга, която си заслужава да бъде прочетена и от тези, които вече са стигнали до истинско разбиране за духовния свят, защото е написана от човек, който всъщност е доброжелателен и който много би искал да достигне до някакъв вид познание за духовния свят, от Морис Метерлинк. Книгата е преведена и на немски език и е озаглавена „За смъртта“. Тя произхожда от човек, който в първите глави показва, че би искал да разбере нещо от тези неща. Тъй като знаем, че по определен начин той е човек с фина духовност, на когото между другото е оказал влияние Новалис, който по определен начин е усвоил мистичната романтика и сам е дал много интересни неща, теоретични и художествени, касаещи отношението на човека към свръхсетивния свят, така че тъкмо неговият пример се явява особено интересен. В главите на книгата „За смъртта“ на Морис Метерлинк, в които той говори за същинското отношение на човека към духовния свят, тази книга става особено глупава и абсурдна. И това е интересно явление, че един доброжелателен човек, който оперира с мисловните навици на настоящето, започва да глупее. Не казвам това, за да критикувам, а за да охарактеризирам обективно, че един такъв доброжелателен човек става глупав, когато иска да обърне своето внимание към отношението на човешката душа към страната на духовете. Защото Морис Метерлинк дори не може да си представи, че съществува възможност човешката душа да укрепне и да се усили така, че да може да остави зад себе си всичко, което може да навлезе в нея чрез сетивно наблюдение и чрез обикновените мислене, чувства и воля както на физическия план, така и в елементарния свят. За такива духове като Морис Метерлинк, когато душата остави зад себе си всичко, което съставлява сетивното възприятие и свързаните с него мислене, чувства и воля, вече просто не съществува нищо. Затова в споменатата книга Морис Метерлинк търси доказателства за духовния свят и неговите факти. Разбира се, напълно е оправдано да се търсят доказателства за духовния свят. Това е абсолютно правилно. Но те не трябва да се търсят по начина, по който го прави Морис Метерлинк. На него му се иска да има доказателства, които да са толкова очевидни, както доказателствата за физическия план по образеца на науката. Също така – тъй като в елементарния свят нещата все още напомнят на физическия свят – би му се понравило да докаже чрез експерименти, направени по образеца на физическите, че явленията от духовния свят съществуват. Това търси той. Но именно с това показва, че у него няма ни най-малкото разбиране за истинския духовен свят. Защото той иска нещата и явленията, които нямат нищо общо с тези във физическия свят, да се докажат със средствата, заимствани от физическия свят. Нашата задача е по-скоро да покажем, че такива доказателства, каквито изисква Морис Метерлинк, са невъзможни за духовния свят. Такова изискване като това на Морис Метерлинк винаги съм принуден да сравнявам с нещо, имащо място в областта на математиката. До неотдавна различните академии непрекъснато получаваха трактати върху така наречената квадратура на кръга, т.е. правеха се опити геометрически да се докаже как кръгът може да се превърне в квадрат. За това бяха написани безброй математически трактати с безчислени доказателства. Но днес всеки, който се опита да напише подобен трактат, би бил дилетант, защото е доказано, че такава квадратура на кръга не е изпълнима. Не е възможна с геометрически средства. И това, което Морис Метерлинк изисква като доказателство за духовния свят, пренесено в духовната област, не е нищо друго освен квадратурата на кръга и е също така неуместно в духовния свят, както квадратурата на кръга в сферата на математиката. Какво всъщност изисква Морис Метерлинк? Ако се знае, че веднага щом бъде престъпен прагът към духовния свят, човек започва да живее в свят, който няма нищо общо нито с физическия, нито с елементарния свят, той не може да изисква: „Ако искаш да ми докажеш нещо, върни се, моля те, обратно във физическия свят и там ми докажи нещата от другия, от духовния свят.“ В нещата на духовната наука веднъж завинаги е нужно да установим, че от най-доброжелателните хора се вършат безсмислици, които, ако ги пренесем в обикновения живот, веднага ще започнат да изглеждат като абсурд. Това е същото, както ако някой каже, че човек трябва да застане на главата си и въпреки това да ходи с крака. Ако някой изисква нещо такова, всеки вижда, че това е безсмислица. Когато се прави по отношение на доказателствата за духовния свят, тогава това е остроумно, тогава то се явява научно изискване, тогава авторът най-малко го забелязва и неговите привърженици, особено когато става дума за известен автор, разбира се, също не го забелязват. Цялата грешка на подобни изисквания произтича от това, че хората, които ги поставят, никога не са изяснили за себе си отношението на човека към духовния свят.

Когато по пътя на ясновиждащото съзнание някой достигне до представи, които могат да се добият само от духовния свят, те, разбира се, могат да бъдат подложени на много нападки от страна на Фердинанд Райнеке. Всички представи, до които трябва да достигнем за така нареченото превъплъщение, за повтарящите се земни животи, т.е. действително реални спомени за предишни земни животи могат да бъдат постигнати единствено с такова поведение на душата, каквото е необходимо за духовния свят. Те могат да се получат само от духовния свят. Ако някой има в душата си впечатления и представи, указващи за предишни земни животи, такива впечатления биват подлагани на особено много враждебност от нашето време. От самото начало не трябва да се отрича, че тъкмо в тази област се творят, разбира се, най-ужасните безчинства, защото мнозина получават едно или друго впечатление и го отнасят към една или друга предишна инкарнация. Тук на противника ще му е лесно да каже: „Да, в твоя душевен живот се вливат представи за преживявания между раждането и смъртта, които ти просто не разпознаваш като такива.“ Това естествено – трябва да признаем – може и да е така в стотици случаи. Необходимо е да сме наясно, че духовният изследовател е длъжен да бъде сведущ по такива въпроси. Напълно възможно е да се случи някой да е преживял нещо в детството си или в младостта си и в по-напреднала възраст преживяното да изникне отново съвършено изменено в съзнанието. Може да се случи той да не разбере това и тогава да го сметне за спомен за предишни земни животи. Случаят може и да е такъв. Знаем колко лесно може да стане това даже в рамките на духовната наука. Виждате ли, спомените могат и да не се образуват само от това, което сме преживели ясно. Можем да имаме преживяване, което да премине толкова бързо, че да не го доведем съвсем ясно до нашето съзнание, докато го преживяваме, и все пак по-късно то може да изникне като спомен и тогава да бъде ясно. Тогава, ако не се отнася достатъчно критично, човек ще се закълне, че в душата си има нещо, което никога не е преживявал в настоящия си живот. Понеже това е така, е разбираемо, че въз основа на такива впечатления се творят много нелепости от много хора, занимаващи се с духовна наука, но не с достатъчна сериозност. Именно в учението за прераждането това може да се случи, тъй като в него с тези превъплъщения освен това са свързани толкова много човешка суета, човешко честолюбие. Толкова много хора желаят в предишна инкарнация да са били Юлий Цезар или Мария Антоанета! Бих могъл например да изброя двадесет и пет, двадесет и шест преродени Мария Магдалени, които съм срещнал през живота си! На това оказват влияние толкова много неща, че духовният изследовател няма повод сам да не обърне внимание на нелепостите, вършени в тази насока. Но по отношение на това следва да се подчертае нещо друго.

Когато истинското ясновидство има впечатления от предишни земни животи, тези впечатления се явяват по такъв начин, носят такъв характер, че, ако има ясновиждаща и същевременно здрава душа, човек може много ясно да разпознае и това е несъмнено, че си няма работа с нещо, което може да произтича от настоящия живот между раждането и смъртта. Защото в тези реминисценции, в тези действителни, истински спомени на правилното ясновидство за предишни прераждания на Земята има по-скоро нещо много по-изненадващо, нещо фрапиращо, така че не би могло да се мисли, че душата ги внася от своите глъбини със средствата, които са възможни за хората, а когато тя се ползва не само от това, което живее в нейното съзнание, а и от живеещото в подсъзнателните дълбини. Като духовен изследовател човек следва да се запознае с това, до което може да стигне отвън дадена душа чрез своите преживявания. Не само желанията и въжделенията са тези, които играят голяма роля, когато от непознатите душевни потоци изплуват впечатления в преобразен вид, така че човек не ги разпознава като преживявания от настоящия живот. Тук роля играят много други фактори. Но това, което най-често представлява разтърсващи впечатления от предишни земни животи, много лесно може да се различи от такива впечатления от настоящия живот. Да приведем един пример. Ако някой получи истинно впечатление от предишен земен живот, това ще стане например така, че даденият човек ще преживее вътрешно, сякаш издигащо се от душевните му потоци: в предишния си земен живот ти си бил този и този. И след това ще се окаже, че в момента, в който идва това впечатление, външно, във физическия свят, човек изобщо не знае какво да прави с това познание. То може да го придвижи напред в развитието му, но по правило се явява така, че той си казва: „В предишната си инкарнация ти си бил надарен с тези способности.“ Когато обаче човек получи такова впечатление, той е вече толкова стар, че не може да направи нищо с това, което е бил в предишния си живот. И винаги ще има такива условия, които да ни покажат, че тези впечатления могат въобще да не произхождат от това, до което човек би могъл да стигне, изхождайки от настоящия живот, защото, ако изхождахме от обикновения сън, щяхме да си приписваме съвършено различни качества за предишната инкарнация. Какви сме били в предишното въплъщение обикновено дори не ни се и присънва. Обикновено всичко е много по-различно, отколкото си мислим. Когато имаме впечатлението, че сме имали едно или друго отношение към някой земен човек, ако то изплува в истинското ясновидство като действително, правилно впечатление за предишен земен живот, следва, разбира се, отново да обърнем внимание на това, че в неправилното ясновидство толкова много предишни прераждания се описват така, че се отнасят до приятелите и враговете, които са в непосредственото ни обкръжение. Това е нелепост. Когато човек получи правилно впечатление, се оказва, че има отношение към някоя личност, към която не може да се приближи, когато получава впечатлението, така че е невъзможно да приложи тези неща към своя непосредствен практически живот.

И по отношение на такива впечатления следва да се развие определено настроение, което е нужно за ясновиждащото съзнание. Естествено, когато човек има впечатлението: към тази личност ти имаш такова и такова отношение, нещата, дадени чрез впечатлението, трябва да се изживеят. Благодарение на впечатлението ти отново трябва да влезеш в контакт с тази личност. Това може да се случи в един втори или трети земен живот. Необходимо е човек да има настроението да чака спокойно, настроение, което може да се опише като действителен душевен покой, като умиротворение на духа. Това спада към правилното съждение за нещата, които се преживяват в духовния свят.

Когато човек иска да узнае нещо за някой земен човек във физическия свят, той прави постъпките, които смята за нужни в смисъла на това узнаване. Той не е възможно да направи това с впечатлението за духовно умиротворение, душевен покой, умение да чакаш. Съвършено правилно описание на настроението на душата по отношение на истинните впечатления от духовния свят е, когато се казва:

Към нищо да не се стремиш, да бъдеш

спокоен, но с очакване в душата…

В известно отношение това настроение трябва да се излее върху целия душевен живот, за да могат преживяванията в страната на духовете да се приближат по правилен начин към ясновиждащата душа. Но хора като Фердинанд Райнеке не винаги е лесно да бъдат опровергани, дори в този случай, когато в душата се появяват впечатления, за които може да се каже: „Не е във възможностите на хората душата, със силите и навиците, които е придобила в настоящия си земен живот, да си представи това, което сега изплува от душевните потоци – напротив: ако зависеше от нея, тя би си представила нещо друго.“ Даже когато това може да се каже, което се явява верен признак за истинските, същински впечатления от духовния свят, все още може да дойде един свръхлукав Фердинанд Райнеке и да възрази нещо. А духовната наука трябва да застъпи такава гледна точка, която не казва по отношение на възраженията на тези, които стоят далече от нея, и на нейните противници, не искащи да знаят нищо за нея: „да бъдеш спокоен, но с очакване в душата“. Това е правилното отношение към духовния свят. Но по отношение на възраженията на противниците именно духовният изследовател не би следвало да очаква нищо, а сам да си направи всички тези възражения, за да знае какво могат да му отвърнат. Има и едно възражение, което днес е близо до ума и което действително се повдига в психологическата, психопатологическата и физиологическата литература и в книгите, които понякога си въобразяват, че са учени и научни. Възражението е: „Душевният живот на човека е сложен. В неговите дълбини има много неща, които не проникват в горното съзнание.“ Когато човек иска да е свръхлукав днес, той не казва само, че желанията и страстите изнасят на повърхността всевъзможни неща от душевните дълбини, а казва още: „Когато има някакво преживяване, душевният живот тайно изживява нещо като съпротивление, един вид опозиция на това, което преживява. За тази опозиция, която човекът винаги преживява, по правило той не знае нищо, но после тя може да проникне от долните в горните сфери на душевния живот.“ Тъй като не могат да се отричат фактите, дори в психологическата, психопатологическата и физиологическата литература често признават явления като следните: „Когато една душа е силно влюбена в друга, тя непременно е длъжна в несъзнателните си душевни дълбини, наред със съзнателната влюбеност, да развие и огромна антипатия към възлюбената душа.“ И виждането на много психопатолози е, че ако някой е истински влюбен, в дълбините на душата му живее омраза и че тази омраза се заглушава единствено от любовните желания, но ненавистта обаче я има. „Когато такива неща – казват тогава хората като Фердинанд Райнеке – изплуват от глъбините на душата, това са тези впечатления, които много лесно могат да дадат повод за заблудата, че не се коренят в индивидуално преживялата душа; и все пак могат да се коренят там, защото душевният живот е сложен.“ – казват хората като Фердинанд Райнеке. Може само да се каже: „Разбира се, духовният изследовател знае това толкова добре, колкото и съвременният психолог, психопатолог или физиолог. В материалистическото съзнание на нашето време е дълбоко вкоренено да се правят такива възражения. Ако човек се заеме с тази литература, която се отнася точно за душевния живот, за здравия и болния, той добива впечатлението, че Фердинанд Райнеке е реална, срещаща се навсякъде, изключително значима фигура от настоящето. Фердинанд Райнеке не е измислица. Ако се разгледат страница по страница всички книги, които се появяват в такова голямо количество днес, прелиствайки страниците, се добива впечатлението, че навсякъде изскача странната физиономия на Фердинанд Райнеке. Той се среща навсякъде в днешната наука. Но по отношение на това отново и отново следва да се подчертава, и по отношение на това няма да пропусна винаги да повтарям, че доказателството, че нещо не е фантазия, а действителност, реалност, трябва да бъде дадено от живота. И отново съм длъжен да кажа: тази част от Шопенхауеровата философия, в която се твърди, че светът е само представа и че човек не би могъл да различи представата от реалното възприятие, може да бъде опровергана единствено от живота. Точно както и твърдението на Кант, насочено към така нареченото доказателство за Божието битие, че сто възможни талера съдържат също толкова пфениги, колкото сто действителни талера, ще бъде опровергано от всеки, който иска да плати дълга си с мислени талери, а не с реални. Точно така, както и това, което се нарича подготовка, вживяване на душата в ясновидството трябва да бъде взето в неговата реалност. Тук не само се теоретизира, тук се усвоява един живот, с помощта на който в духовната област се различава също толкова ясно едно реално впечатление от предишен земен живот от впечатление, което не се явява такова, както се отличава горещото желязо, което се допира до кожата, от само въображаемо желязо. Ако се вземе предвид това, ще ни стане също така ясно, че възраженията на Фердинанд Райнеке в тази област всъщност не означават изобщо нищо, защото произхождат от хора, които не са встъпвали в духовната област – нищо не искам да кажа с това – по ясновиждащ начин и които дори не са стигнали до разбиране за нея.

И така, трябва да имаме предвид, че когато човек престъпи прага на духовния свят, той встъпва в област от света, която вече няма нищо общо с това, което могат да възприемат сетивата, и с това, което се преживява с мислите, волята и чувствата във физическия свят.

Трябва да се приближим към характерните особености на духовния свят и по пътя на следното. Следва да си кажем: това как и посредством какво познаваме и наблюдаваме във физическо-сетивния свят, всичко това сме длъжни да оставим зад себе си. При възприемането на елементарния свят използвах един образ, който привидно е много гротескен, образа на заравянето на главата в мравуняк. Така наистина стоят нещата със съзнанието в елементарния свят. Там си нямаме работа с мисли, които понасят всичко, които се понасят пасивно, а въвеждаме съзнанието си в един свят, в един свят на мисли, ако искаме да го наречем така, който гъмжи и пъпли, който води свой собствен живот. Затова в душата си сме длъжни силно да противостоим на движещите се сами мисли. Но в елементарния свят в това пространство на гъмжащи и пъплещи мисли все още нещо напомня на физическия свят. Когато човек встъпи в духовния свят, вече нищо не напомня на физическия свят, а там той се вживява в един – тук ще употребя израза, който използвах в „Прагът на духовния свят“ – свят на живи мисловни същества. В този свят се намира това, за което във физическо-сетивния свят имаме само нещо като сенчести образи, като мисловни сенки, когато мислим: мисловна субстанция, от която се състоят съществата, в които се вживяваме тогава. Както физическо-сетивният свят се състои от плът и кръв, така тези същества в духовния свят се състоят от мисловна субстанция. Те представляват мисли, само мисли, чисти мисли, но живи мисли с вътрешна същност, те са живи мисловни същества. Затова тези живи мисловни същества, в които човек се вживява, не могат да извършват действия така, както го правят физическите ръце. Действията, които извършват съществата, това, което поражда отношението на едно същество към друго, в духовния свят може да се сравни само с това, което в сетивния свят съществува като бледо копие на превъплъщението на мислите в говора. Човек се вживява в духовния свят, изживява живи мисловни същества и всичко, което те правят, което са, как въздействат едно на друго, образува разговор на духове. Един дух говори на друг и в тази страна на духовете се говори с езика на мислите. Но този език на мислите е не просто език, а в своята съвкупност се явява това, което представляват делата в духовния свят. Докато тези същества говорят, те действат, правят, работят. И така, когато престъпи прага на духовния свят, човек се вживява в един свят, в който мислите са същества, в който съществата са мисли, но като същества там те са много по-реални от човека от плът и кръв в сетивния свят. Вживява се в свят, в който действията се заключават в разговор на духове, в който думите се движат във всички посоки и в който нещо се случва, докато се произнася. Затова в духовния свят, а също и относно събитията в него човек следва да каже това, което се казва в Трета картина от „Пазачът на прага“:

Защото думите са тук дела,

пораждащи след себе си дела.

И всяко окултно възприятие, всичко, което посветените на всички времена са направили за човечеството, е съзерцавало в една определена област това, което означава този разговор на духове, който същевременно е действие на духове. И с един характерен израз това е било наречено мирово слово.

Виждате ли, с нашите разглеждания сега се намираме непосредствено в страната на духовете, съзерцаваме съществата и действията на съществата. И тяхната взаимовръзка е многогласното, многозвучно, богато на дела мирово слово, в което, звучейки, човек сам се вживява със собствената си душевна същност, която сама става мирово слово, така че той сам извършва деяния в духовния свят. Изразът „мирово слово“, преминаващ през всички времена и народи, изразява напълно истинското фактическо положение в страната на духовете. Да разберем в наше време това, което се има предвид под мирово слово, можем само ако се приближаваме към характерните особености на духовния свят по начина, по който се опитахме да го сторим в това разглеждане. Както в окултизма на различните времена и народи с повече или по-малко разбиране се е говорело за мировото слово, така на нашето време, за да не бъде човечеството опустошено от материализма, е необходимо то да добие разбиране за такива думи, каквито се произнасят по отношение за страната на духовете:

Защото думите са тук дела,

пораждащи след себе си дела.

На нашето време е необходимо, скъпи мои приятели, душите да усетят реалност, представа за реалности, когато се изговарят такива думи, изхождайки от познанието за духовния свят.

Трябва да се знае доколко това се явява точно такава характеристика на духовния свят, както използването на обикновените сетивни представи за охарактеризиране на сетивно-физическия свят. От това до каква степен нашето време посреща с разбиране израза: „Защото думите са тук дела, пораждащи след себе си дела“, ще зависи разбирането, с което то се отнася към духовната наука, и доколко добре хората от нашето време ще бъдат подготвени да предотвратят това, културата на човечеството да не бъде все повече и повече привеждана към запустение, обедняване и упадък, благодарение на материализма, който в противен случай ще трябва да господства.

---------------------------------             

1) от. нем. – когато, ако – бел. пр.