РАЖДАНЕТО НА ЗЕМНАТА СВЕТЛИНА ОТ МРАКА

НА КОЛЕДНАТА НОЩ

Берлин, 24. Декември 1912

Хубаво е, мои мили приятели, че условията позволяват да се съберем днес вечерта на този празник. Между нас има много приятели, които на този ден в известно отношение са сами, докато нормално по-голямата част празнуват празника на любовта и мира навън в кръга на хората, с които те са свързани в света. Въпреки това се подразбира, че също и ние, които точно чрез духовното течение, в което се намираме, сме най-малко изключени от участие в празника на любовта и мира. Какво би било по-подходящо да ни съедини тази вечер в атмосферата на духовния въздух от взаимната любов и изпълващия нашите сърца мир, от движението, посветено на изследването на духовното? Като щастливо събитие виждам възможността, точно тази година, на тази вечер, да се съберем заедно и да доближим този празник до нашите сърца с едно малко разглеждане, понеже през тази година заставаме пред раждането на това, което, ако го разберем, ще трябва да изпълни сърцата ни: пред раждането на нашето Антропософско общество55. Ако истински сме изживявали великия идеал, на който искаме да дадем израз чрез Антропософското общество и ако сме склонни да вложим нашите сили по съответния начин в този велик идеал на човечеството, то трябва да желаем да насочим мислите си от тази наша духовна светлина или средство на светлината към изгрева на великата светлина на човешката еволюция на Земята, която се празнува чрез тази нощ на любов и мир, в която наистина имаме духовно или душевно това, което може да се нарече раждането на земната светлина, на светлината, която трябва да се роди от мрака на Коледната нощ, която обаче трябва да освети в човешките души и в човешките сърца всичко, от което те се нуждаят, за да намерят пътя, който извежда към духовните висини, който трябва да се изкачи чрез мисията на Земята.

Ако искаме да изпишем в сърцето си какво чувстваме през тази Коледна нощ, какво е то всъщност? В тази Коледна нощ в нашата душа би трябвало да се излее основното човешкото усещане за любовта, основното чувство, че в сравнение с всички други сили, могъщества и богатства на света, богатството, силата и мощта на любовта са най-великото, най-интензивното, най-действеното нещо. В сърцето, в душата би трябвало да се излее усещането за това, че мъдростта е нещо велико но любовта е още по-велика; могъществото е нещо велико още по-велика е любовта. Толкова силно трябва да се влее усещането за могъществото, силата и величието на любовта в нашите сърца, че нещо от тази свещена нощ да прелее във всички наши чувства през останалите дни на годината, да прелее нещо, за което да можем да кажем, че то изразява онова, което ние винаги чувстваме: Ние трябва всъщност да се срамуваме, когато през някой час на годината извършваме нещо, което не може да издържи изпита пред духовния поглед към онази нощ, през която искаме в нашите сърца да излеем Всемогъществото на любовта. Нека дните, нека часовете на годината така да протичат, че да не е нужно да се срамуваме пред чувството, което искаме да влеем в нашите души през Коледната нощ!

Когато можем да чувстваме и усещаме по този начин, тогава заедно с всички същества, които искат да изяснят на човечеството значението на свещената нощ, ние чувстваме значението на отношението на Коледната нощ към цялостния Христов импулс в земната еволюция.

Пред нас този Христов импулс застава, може да се каже, в тристранен образ. И днес на празника на Христос пред нас може да застане многозначителният тристранен образ на Христовия импулс. Едната страна е показана в „Евангелието на Матей“. Съществото, което е родено, или чието раждане ние празнуваме през тази Коледна нощ, навлиза в човешкото развитие така, че трите върха на човечеството, тримата представители на висшата магия56 идват, за да прославят царственото същество, което навлиза в човешкото развитие. „Царе“ в духовното значение на думата, магически царе идват да прославят Великия Духовен Цар, който се появява тук в този образ, който е могъл да бъде постигнат чрез това, че едно такова висше същество, каквото беше някога Заратустра, премина през своите стадии на развитие, за да достигне до величината на онзи духовен цар, когото магическите царе искаха да прославят. И пред нашите духовни очи застава духовният цар от „Евангелието на Матей“, като внася в човешкото развитие неизчерпаем извор на добрина и благодат, един неизчерпаем извор на могъща любов, онази благодат и онази любов, пред лицето на която човешката злосторност бива предизвикана да се бори. Сега виждаме втората страна на образа на духовния цар да навлиза в човешкото развитие така, че това, което трябва да се изправи като омраза срещу него, се чувства призовано в образа на Ирод и че духовният цар трябва да избяга от това, което е враг на духовната царственост. Той застава пред нашия духовен поглед във величествена, магическа слава. И пред нашата душа изплува чудният образ на духовния цар, на преродения Заратустра, най-благородният цвят на човешкото развитие както е преминал от една инкарнация в друга инкарнация във физическия план и довел мъдростта до съвършенство, обграден от тримата магически духовни царе, самите те цветове и върхове на човешкото развитие.

И още под един друг образ Христовият импулс може да застане пред нашата душа; както е обрисуван в „Евангелието на Марко“ и в „Евангелието на Йоан“, където ние същевременно сме доведени до космическия Христов импулс, изразяващ как човекът има своята вечна взаимовръзка с великите космически сили благодарение на това, че с разбирането на космическия Христос, му става ясно как в самото земно развитие е навлязъл един космически импулс именно чрез Мистерията на Голгота. И още безкрайно по-велико и могъщо от духовния цар, който стои пред нашите духовни очи, обграден от магическите царе, пред нас застава величественото космическо същество, което иска да обхване носителя на онзи човек, който е духовният цар, цветът и върхът на самото земно развитие. Всъщност само късогледството на днешните хора пречи да се почувства цялото величие и могъщество на този момент, в който Заратустра става носител на космическия Христов дух, пречи да се почувства цялото значение на това, което като Христов носител се подготвя в онзи момент на човешкото развитие, който ние празнуваме като християнската Коледа. Едно задълбочаване в човешкото развитие навсякъде ни показва колко дълбоко променящо действа Христовото събитие в цялата земна еволюция. Нека да го почувстваме в предстоящото разглеждане тази вечер, за да може от това разглеждане нещо да се влее в цялата ни антропософска дейност.

Към това може да се прибави още много. Може да се посочи как през епохите, намиращи се по-близо до духовното, сред човечеството навлезе един съвсем нов дух, различен от онзи дух, който определяше земното развитие в предхристиянската епоха. Например беше създаден един образ, един образ, който обаче е живял реално в света и благодарение на него ние научаваме на какви въздействия е била подложена една душа от първите християнски столетия, когато тази душа все още се е усещала изцяло потопена в старите езически духовни познания, и как всичко в тази душа се променя, когато с тези стари, езически духовни познания тя безпристрастно и без предразсъдъци се отваря за Христовия импулс. Днес все повече и повече разбираме един образ като Фауст. В този образ, който Гьоте, така да се каже, отново събуди, ние чувстваме изразено най-висшето от човешкия стремеж, но и също чувстваме как в него трябва да бъде изобразена възможността да се изпита най-дълбоката вина. Но ако се абстрахираме от всичко, което по-новата поетична сила може да прояви в изкуството, ние можем да кажем: Каква дълбочина и значимост, които живеят в една душа, може да се почувства, когато например човек се задълбочи в поезията на гръцката царица Евдокия57, която отново съживи старата легенда за Киприян, описваща един човек, който изцяло живее със старите езически Богове и е бил обвързан с тях, един човек, който и след Мистерията на Голгота е отдаден на старите езически тайнства, сили и власти. Хубава е сцената, в която се описва как Киприян се запознава с Юстина, която вече е докосната от Христовия импулс, която се е отдала на онези сили, които намират израз в християнството. Той се изкушава да я отклони от нейния път, изкушава се за тази цел да си послужи със старите езически вълшебства. Всичко, което се разиграва между Фауст и Грета, се разиграва в тази атмосфера на борба между старите езически импулси и Христовия импулс. Още по-грандиозно се разиграва това като се абстрахираме от спиритуалното в разказа за стария Киприян и изкушението, на което той е изложен относно християнката Юстина. И макар че поезията на Евдокия не е особено добра, може да се каже: Тук виждаме разтърсващия сблъсък на стария предхристиянски свят с християнския свят; тук Киприян застава като човек, който се чувства още далеч от християнството, който все още се чувства изцяло отдаден на старите езически божествени сили: в описанието има известно величие. Днес ще посоча само някои места, които представят как се чувства Киприян пред вълшебната мощ на предхристиянските духовни сили. Така в поезията на Евдокия чуваме: */* Оригиналният текст на немски език е на стр 309 Бел пр/.

*

Поклонници Христови, които вярно и горещо

в сърцето си закриляте Спасителя прославен,

вижте пресния поток на моите сълзи и

разберете от кой извор идва моята тъга.

И вий, които оплетени сте още

от помрачението на идолите,

послушайте какво ще ви разкажа

за техните заблуди и лъжи.

Защото никога не е живял човек,

така предаден на фалшивите идоли,

познаващ из основи демонските дела.

*

Да, Киприан съм аз, като дете родителите мои,

на Аполон ме бяха посветили.

На нежното сукалче люлчената песен бе

на оргиите воят, когато празникът

на отвратителния дракон се празнуваше.

Седемгодишен посветен бях аз на Бога слънчев

Митра.

Живях тогава в Атина, прославения град

и негов гражданин аз бях.

Така поискаха родителите мои.

Десетгодишен на Деметра факела запалих и

на Кора в жалбите се потопих.

Змията на Палада към храма аз понесох

във ролята на храмови слуга.

Към планините горски на Олимп

въздигнах се, където глупаците

на Богове блажени обителта представят си.

Аз Хорите видях и ятото на ветровете

как дните с крилата на фантазия обкичени,

с палячовски картини през живота

се придвижват.

Гъмжило духове възпламенено в бой видях

и подлости изпълнени със хитрост;

те от подигравка и от смях се пукаха дори,

а някои съвсем замръзваха от страх.

Редиците на Богове и на Богини аз видях.

Четирийсет и много повеч' дни прекарах там.

Когато Хелиос се спускаше надолу,

плодът на обрасналите с листаци върхове

бе мойто пиршество.

Като че ли от царски замък идваха

изпратените духове, проникващи в света.

И слизащи към него, където

с хиляди нещастия обсипваха човечеството

бедно.

Петнадесетгодишен бях, познавах вече

действената сила на духове и Богове,

защото учеха ме седем главни свещенослужащи.

*

Родителите мои искаха аз да почерпя

от всичките науки, намиращи се по Земята

във царството на ветровете и в дълбините на

морето.

Изследвах аз, какво в гърди човешки

падението носи, какво кипи във билките

и в сока на цветята, което в телата уморени, като проказа

се промъква;

какво змията пъстра, царят на света,

изпълнен с подлост страшна сътворява,

съвета вечен на Бога да оспорва.

*

В красивата страна на Аргос се преместих,

Розоволъчната. Едва започна празникът на Еос,

във мъдростите зрялата съпруга на Титонос,

и там свещенослужащ аз й станах.

Научих там, какво въздушните талази

и този кръг полярен сестрински прониква,

какво водата със ливадите сродява

какво небето с облаци дъждовни затъмнява.

*

Така Киприян опознава всичко, каквото е можело да се опознае, когато, така да се каже, човек е бил посветен в предхристиянските мистерии. О, той точно описва тези сили, към които са можели да погледнат онези, които са били запознати със старите правила на посвещението по времето, когато тези стари източници вече не важат; той покъртително описва тяхната неподходяща вече за епохата плодотворност. *

*

Аз Демона самия пред себе си видях,

когато с жертви го спечелих;

Към него се обърнах и той ласкателно ми

отговори.

Младежката ми сила и

съдбата моя искаше на делото си за прослава.

Като отплата, господството на този свят той

обеща ми.

И мощ ми даде, на духовете аз да повелявам.

Той с мойто име поздрави ме, когато се

сбогувах.

Учудващо изглеждаше величието му.

Лицето му приличаше на цвят от чисто злато;

*

Корона носеше от бляскави кристали,

пламтяща мантия. Земята се тресеше,

когато той пристъпваше тогава.

В редици гъсти с' сведен поглед

ограждаха копиеносци неговия трон.

Така за Бог се той представя, така маймунски

подражава

в стремежа си делата вечни нагло да оспорва.

Безсилен, сенки призрачни създава,

понеже демонската същност мираж е само.

*

Описва ни се също така как към него се приближава изкушението и как всичко това действа върху него, още преди той да се е запознал с Христовия импулс. *

*

Напуснах скоро страната аз персийска и

в Антиохия дойдох, градът голям сирийски;

тук чудеса направих със вълшебства

и с магия адска.

Един, обхванат от любов младеж, потърси ме -

Аглаидас, и с него четири другари.

Живееше едно момиче там, със името Юстина.

За него пламнал той бе,

и колената ми с ръце обгърна, закле ме

в ръцете му с вълшебства нея да изпратя.

И първо тук

откри ми се демонското безсилие.

Пълчища духове към нея Демонът изпрати,

към таз девица,

и всички засрамени се завърнаха.

А мен, закрилника Аглаидов засрами ме

голямата смирена вяра на Юстина;

показа тя как е суетно моето изкуство.

Безсънни нощи там прекарах

и се измъчвах със вълшебства.

И десет седмици на духовете царят

обсаждаше сърцето на девицата.

Ерос ах, рани не само Аглаидас,

но и мен обхвана мъката любовна.

*

И от това объркване, в което го е довел старият свят, Киприян се излекува чрез Христовия импулс. Същото, но потопено в по-голяма поетична сила, ние виждаме във Фауст, който захвърля старото магьосничество, за да разбере Христовия импулс в неговото пълно величие. Чрез един такъв образ ни се показва как са чувствали хората през първите християнски столетия; точно това се опитахме да посочим с помощта на тези два образа, повтаряйки някои подробности. Един трети образ, същевременно трети аспект на Христовия импулс е този, който правилно ни посочва как ние можем да се чувстваме свързани с всичко човешко чрез това, което в истинския смисъл на думата можем да наречем „Теософия“. Това е онзи аспект, който единствено е описван в Евангелието на Лука и който продължи да действа в изобразявянето на Христовия импулс, както той се подготвя чрез „детето“. С онази любов и естественост и същевременно с безсилие, както пристъпва към нас детето от Евангелието на Лука, Христовият импулсът беше подходящ да бъде представен пред всички сърца. Всички можеха да се почувстват сродни с това, което така просто, съвсем по детски, и въпреки това така величествено и мощно говори на хората от страна на детето в Евангелието на Лука, което застава не пред магическите царе, а пред бедните овчари на полето. Онова същество от Евангелието на Матей стои на върха на човешкото развитие и духовните царе, магическите царе идват да го прославят. Детето от Евангелието на Лука застава в своята простота, изключено от човешкото развитие, първоначално като дете посрещнато не от великите, а посрещнато от овчарите. Детето от Евангелието на Лука не застава в човешкото развитие така, че ние да се замислим по какъв начин световното зло се чувства призовано да се противопостави на неговото царско духовно могъщество. Не. Но това ни става ясно дори и когато властта и злата същност на Ирод не се изправят веднага срещу нас, че това, което детето носи в себе си, е така величествено, така благородно, така значително, че самото човечеството просто не може да го приеме в своите редици, че то, бедно и изоставено от всички, изглежда като захвърлено в ъгъла и чрез това по особен начин ни показва своя извънчовешки, своя божествен или, което е същото, своя космически произход. И колко истински инспириращо е това Евангелие на Лука за всички онези, които в многобройни произведения на изкуството показваха отново и отново сцени, които бяха вдъхновени точно от Евангелието на Лука, които ни представяха Исус като същество, с което всеки човек, дори и най-простоватият можеше да се чувства сроден. Най-простият човек учеше благодарение на това, което действаше чрез детето Исус на Лука, да чувства цялото събитие от Палестина като едно огнено събитие, което го засяга като това, което непосредствено се случва с близък роднина. Никое Евангелие не действаше така, както Евангелието на Лука с неговото пленително настроение и насоченост, правейки съществото Исус близко на човешката душа. И наистина, всичко се намира вътре в това детско изображение, всичко, което трябва да бъде там в един известен аспект на Христовия импулс: Че най-висшето в света, в целия свят, е любовта; че мъдростта е велика, достойна да бъде постигната, че без мъдрост съществата не могат да устоят, но че любовта е най-великото; че могъществото и силата, които изграждат света, са велики и без тях светът не може да съществува, но че любовта е по-велика. Само този човек чувства правилно Христовия импулс, който може да усети превъзходството на любовта над могъществото, силата и мъдростта. Ние трябва да се стремим към мъдростта, преди всичко като човешки духовни индивидуалности, понеже тя принадлежи към божествените импулси на света. И че трябва да се стремим към мъдростта, че мъдростта трябва да ни бъде свещена благодат, която ни води напред, това трябваше да изрази точно първата сцена от „Изпитанието на душата“: че ние не бива да оставим да изчезне мъдростта, че трябва да се грижим за нея, за да се изкачваме по стълбата на човешкото развитие чрез мъдростта. Но навсякъде, където има мъдрост, е налице нещо двойствено; мъдрост на Боговете, мъдрост на луциферическите сили. Съществото, което се стреми към мъдрост се приближава във всички случаи също и до противниците на Боговете, до свитата на носителя на светлината, свитата на Луцифер. Затова няма божествена всемъдрост, понеже винаги срещу мъдростта стои един опонент: Луцифер. А силата и могъществото! Ние разбираме света благодарение на мъдростта, благодарение на мъдростта внасяме яснота и светлина в света; благодарение на силата и могъществото светът бива изграждан. Всичко което става, става чрез силата и могъществото, които се намират в определено същество и ние бихме се изключили от света, ако не се опитвахме да вземем участие в силата и могъществото на света. Ние виждаме тази сила и могъщество на света, когато светкавицата блесне сред облаците, ние я възприемаме, когато отеква гърмът, когато дъждът се излива от небето върху Земята, за да я оплоди или когато слънчевите лъчи я огряват, за да събудят дремещите в Земята зародиши на растенията. В природните сили, които действат върху Земята, носещи благодат като слънчеви лъчи, като сили на дъжда и облаците -там ние виждаме тази сила и могъщество; но също и от друга страна виждаме тази сила и могъщество например при вулканите как те се издигат и противопоставят на самата Земя: Небесна сила срещу небесна сила. И ние гледаме в този свят и знаем: Щом сами искаме да сме същества на този Космос, то нещо от тези сили трябва да действа и в нас, ние трябва да вземем участие в силата и могъществото. Чрез това ние сме поставени вътре в света: божествените и ариманическите сили ни пронизват и живеят в нас. Всемогъществото не е всесилно, понеже то винаги има своя противник Ариман срещу себе си.

Между тях между мощта и мъдростта стои любовта и ние чувстваме, когато тя е истинска любов, че единствено тя е божествена. За всемогъщество, за всесила ние можем да говорим като за един идеал; но срещу него застава Ариман. За всезнание можем да говорим като за един идеал; но срещу него застава силата на Луцифер. „Все-любов“ да кажем изглежда абсурдно, понеже тя не подлежи на усилване, когато истински е упражнявана. Мъдростта може да бъде малка тя може да се увеличи; Мощта може да бъде малка тя може да се увеличи. Затова всемъдростта и Всемогъществото могат да служат за идеали. Световна любов ние чувстваме, че понятието „все-любов“ трябва да бъде изключено от нея, понеже любовта е нещо единствено.

Точно както детето Исус е представено пред нас в Евангелието на Лука, така то ни се явява като персонификация на любовта; но то ни се явява като персонификация на любовта между мъдростта или всемъд-ростта и Всемогъществото. И в края на краищата то ни се появява така именно защото е дете. Усилването лежи в това, че към детето освен всичко, което то иначе има, се прибавя качеството на изоставеност, на захвърленост в един ъгъл на човечеството. Чудесният строеж на човека виждаме заложен още в детския организъм. Където и да обърнем очи в мирозданието, няма нищо, което да е постигнато само чрез мъдрост, какъвто е случаят с този чуден строеж, който освен това се изправя пред очите ни още непокварен в детския организъм. И така, както в детето се изявява това, което е всезнание във физическото тяло, така то се изявява също и в неговото етерно тяло, където се отразява мъдростта на космическите сили, така е в астралното тяло и в Аза. Като един екстракт на мъдрост: ето как лежи детето там. И когато същевременно е захвърлено в един ъгъл като детето Исус, тогава чувстваме: Там лежи една картина на съвършенството; концентрираната световна мъдрост.

Но също и Всемогъществото застава персонифицирано пред нас, когато виждаме детето да лежи така, както ни се описва в Евангелието на Лука. Как стои Всемогъществото по отношение на детското тяло и детската същност, това чувства този, който си представи в душата цялата мощ на това, което могат да извършат божествените сили и природните сили. Нека си представим силата на природните сили и власти близо до Земята, когато се развихря буря; да си представим природните сили, които бурно и раздвижено напират под Земята; да си представим цялото бушуване на световните власти и световните сили, всичко това, което произлиза от добрите сили и от ариманическите сили; да си представим как бушува и вилнее. И тогава да си представим, че всичко, което бушува така, се отстранява от едно малко местенце от света, за да може на това малко местенце да лежи чудното устройство на детското телце, за да се запази едно малко телце: понеже детското телце трябва да бъде закриляно; ако то би било изложено само за един миг на мощта на природните сили, то би било пометено! Тук се чувства поставянето във Всемогъществото. Сега човек усеща как може да чувства човешката душа, когато без предразсъдъци погледне това, което изразява Евангелието на Лука: С мъдрост да се приближи до концентрираната мъдрост на детето, да се приближи с най-голямата човешка мъдрост до нея: Подигравка и глупост е тази мъдрост! Защото тя не може никога да бъде така голяма, каквато е употребената мъдрост, направила възможно да лежи пред нас детското телце. Най-голямата мъдрост си остава глупост и трябва плахо да застане пред това детско тяло и да почете небесната мъдрост, но тя знае, че не може да я достигне: само подигравка е тази мъдрост, тя трябва да се чувства отблъсната в нейната собствена глупост.

Не, с мъдрост не можем да пристъпим към това, което ни се представя като съществото Исус в Евангелието на Лука. Можем ли да пристъпим със сила?

Ние не можем да пристъпим със сила. Прилагането на силата има смисъл само там, където се проявява противоположна сила. Детето обаче застава насреща ни, независимо дали искаме да употребим повече или по-малко сила със своето безсилие, и с това негово безсилие то се подиграва на нашата сила! Защото не би имало никакъв смисъл да пристъпим към детето със сила, понеже то ни посреща не с друго, а с безсилие.

Това е чудно хубавото, че Христовият импулс, който още в подготвянето му бива представен пред нас в детето Исус, точно по този начин се изобразява в Евангелието на Лука, че колкото и да сме мъдри не можем да се приближим до него с нашата мъдрост, не можем да го достигнем и с нашата сила. Всичко, което иначе ни свързва със света, не може да стигне до същността на детето Исус, както то е обрисувано в Евангелието на Лука. Само едно нещо може да го достигне не мъдрост, не сила, а любов. И да поднесем любовта в неограничен вид, това е единствено възможното. Силата на любовта и единствената справедливост, единственото значение на любовта е това, което можем дълбоко да почувстваме, когато оставим Евангелието на Лука да действа върху нашата душа.

Ние живеем в света и никой не бива да пренебрегва импулсите на света. Би означавало да се отрича собствената човешка същност и да се измамват Боговете, ако човек не иска да се стреми към мъдрост. Всеки ден и всеки час от годината е добре изживян, когато ни стане ясно, че наше човешко задължение е: Да се стремим към мъдростта. Всеки ден и всеки час от годината обаче също ни принуждават да осъзнаем как сме поставени в света и как сме играчка на мировите сили, на пулсиращото в света всемогъщество. Но има един миг, когато може да забравим това и да си спомним какво ни показва Евангелието на Лука; да помислим за детето, което е още по-безсилно и още по-мъдро от другите човешки деца; за детето, пред което най-висшата любов намира своето единствено оправдание; за детето, пред което трябва да замълчи мъдростта, да застине силата.

Така правилно можем да почувстваме какво е значението на това, че точно в детето-Христос, посрещнато от простите пастири, ни е представен третият аспект на Христовия импулс: Редом до величествения космически аспект, редом до духовно-царствения аспект, застава детският аспект. Духовно-царственият аспект така ни се представя, че ни се припомня най-висшата мъдрост и пред нас застава идеалът на най-висшата мъдрост. Космическият аспект ни се представя така, че ние знаем: чрез него ще бъде преобразена цялата насока на земното развитие. Най-висшата сила ни се показва чрез космическия импулс, най-висшата сила толкова огромна, че побеждава самата смърт. Това, което като трето трябва да се присъедини към мъдростта и силата, и трябва да потъне в душата ни като нещо, което надвишава другите две, ни се представя като това, от което произхожда човешкото развитие на Земята, във физически план. И това беше достатъчно, чрез повтарящото се изживяване на Исусовото раждане през свещената Коледна нощ, да направи близко на хората цялото значение на любовта в света и в развитието на човечеството. Така през Коледа пред нас е представено раждането на детето Исус, но през всяка Коледна нощ, отправяйки вътрешен поглед към раждането на детето Исус в нашата душа може да бъде родено разбирането на истинската, правдивата, всичко надвишаващата любов. И когато през Коледната нощ по правилен начин се събуди разбирането за чувството на любовта в нашата душа, когато празнуваме това раждане на Христос: събуждането на любовта тогава от този момент, който изживяваме, може да се излъчи нещо, от което се нуждаем за останалите дни и часове от годината, за да бъде благословено и напоено онова, което през всеки ден и всеки час от годината можем да постигаме като знание и мъдрост.

Точно чрез това подчертаване на импулса на любовта още през римско време християнството навлезе по забележителен начин в човешкото развитие; то показа, че в човешката душа може да бъде намерено нещо, чрез което душите могат да се доближат една до друга като не се допитват до това, което светът дава на човека, а до това, което човешките души имат чрез самите себе си. Тази потребност от сближаване, основаващо се на истинската любов, винаги е съществувала в човечеството. Но когато дойде Мистерията на Голгота, докъде беше стигнал тогава римският свят? До Сатурналиите! В дните на Декември, от седемнадесети Декември нататък, започваха Сатурналиите, където се премахваха разликите между класите и йерархическите позиции. Човекът заставаше срещу човека, висш и нисш сан се премахваха, всеки се обръщаше към другия на „ти“. Това, което идваше от външния свят, биваше пометено. А на шега и за удоволствие на децата се подаряваха „сатурналиевите подаръци“, които по-късно се превърнаха в нашите коледни подаръци. Че човек трябва да намери приют в шегата, в удоволствието, ако иска да надмогне иначе господстващите различия, ето до какво беше достигнал старият римски свят.

Около това време сред старата епоха се появи новото и сега хората призоваваха в душите си не шегата и удоволствието, а най-висшето, духовното. Така чувството на равноправие между човек и човек се прояви в християнството във времето, в което в Рим Сатурналиите бяха стигнали до разпуснатия си облик. За това обаче свидетелства също и аспектът на любовта, на всеобщата човешка любов, която ако идва от най-дълбоката същност на човека може да свързва един човек с друг човек. Ние проникваме в тази най-дълбока същност, например когато в Коледната вечер детето очаква идването на Божието чедо или на Коледния ангел. И как детето очаква всичко това? То очаква идването на Божието чедо или на Коледния ангел по такъв начин, че знае: Детето Исус не идва от страната на хората, то идва от духовния свят! Ето едно по-друго разбиране на духовния свят, когато очаквайки Исус, детето се изравнява с възрастните. Защото те знаят същото, което знае и детето: Христовият импулс навлиза в земното развитие, идвайки от висшите светове! И така, на Бъдни вечер пред душата ни духовно застава не само детето от Евангелието на Лука, но също и това, което свещената Коледна нощ би трябвало да приближи до човешкото сърце, и по най-красивия начин особено до всяка детска душа, съединявайки детското разбиране с разбирането на възрастните. Всичко, което може да чувства детето, когато започне изобщо самостоятелно нещо да мисли, това е единият полюс. А другият полюс е това, което можем да почувстваме в нашите най-висши духовни стремежи, което можем да почувстваме, когато вярно се отдадем на онзи импулс, който споменахме като изходна точка на нашето днешно разглеждане, където ние развиваме волята за това, към което се стремим като към духовна светлина във възникващото Антропософско общество. Защото също и тук искаме това, което трябва да влезе в човешкото развитие, да бъде носено от нещо, което слиза при нас от духовните царства като един импулс. И както детето чувства по отношение на Коледния ангел, който му донася своите коледни подаръци по неговия наивен начин то се чувства свързано с духовното така и ние бива да се свържем с духовното, което очакваме на Бъдни вечер като импулс, който може да донесе това, към което се стремим като към висш идеал. И успеем ли в този кръг да се почувстваме обединени с такава любов, която може да се излъчи от правилното разбиране на Бъдни вечер, тогава можем да постигнем това, което би трябвало да се постигне чрез нашето Антропософско общество, чрез нашия антропософски идеал. Това, което би трябвало да се постигне, ние ще го постигнем с обединена работа, когато ни обхване един лъч на онази любов от човек към човек, когато по правилен начин вникнем в същността на Бъдни вечер.

Тези от милите приятели, които тази вечер са съединени с нас, в известна степен биха могли да имат едно особено чувство. Макар че не могат да бъдат някъде, свързани с този или онзи и в настоящия времеви цикъл по обикновения начин да стоят под коледното дърво, то тези наши мили приятели въпреки това наистина седят под коледното дърво. И вие всички, мои мили приятели, които с нас очаквате Бъдни вечер тук около коледното дърво, опитайте се в душата си да събудите нещо от чувството, което може да се промъкне в нас, когато усещаме как точно поради тази причина ние сме събрани тук, за да се учим още сега да осъществяваме онзи импулс на любов в душите си, който в далечно и още по-далечно бъдеще все повече ще трябва да дойде, ако Христовият импулс, за който така хубаво ни напомня Бъдни вечер с все по-голяма и по-голяма сила, с все по-голяма и по-голяма мощ и с все по-дълбоко и по-дълбоко разбиране проникне в човешкото развитие. Той ще проникне там само ако се намерят души, които да го разберат в неговото пълно значение. За разбирането в тази област е нужна обаче любовта, която като най-прекрасното в човешкото развитие можем да родим точно тогава в нашите души, когато на тази вечер или през тази нощ проникнем сърцата си с духовен поглед към детето Исус, което е отблъснато от останалото човечество и захвърлено в един ъгъл, родено в един обор, толкова образно представено пред нас; като пристъпящо „отвън“ в човешкото развитие, прието от най-простите по дух, от бедните пастири. Ако се опитаме днес да родим в нашите души това, което може да се излее в тях като импулс на любовта от тази картина, тогава то ще има силата да ни насърчи в задачите, които си поставихме на теософско равнище и които на антропософско равнище кармата ги посочва като дълбоки и правилни задачи, необходими за днешното време в това, което искаме да извършим и което трябва да извършим.

Нека да отнесем с нас този образ от днешното разглеждане на Бъдни вечер така, че да си кажем; ние бяхме събрани тук, за да възприемем този импулс на любовта не само за кратко време, но да го вложим във всички наши стремежи, на които сме се посветили, според начина, по който ги разбираме в духа на нашия мироглед.