ПРЕДСКАЗАНИЕ И ПРЕДИЗВЕСТЯВАНЕ НА ХРИСТОВИЯ  ИМПУЛС.

ДУХЪТ НА ХРИСТОС И НЕГОВИТЕ

ОБВИВКИ ПОСЛАНИЕТО НА ПЕТДЕСЯТНИЦА

Кьолн, 8. май 1912

Днешният ден изисква едно въведение към нашето разглеждане. Днес е денят, който в теософското движение определяме като „белия лотосов ден“, който всяка година ни напомня напускането на физическия план от Елена Петровна Блаватска, основателката на теософското движение в сегашното време33. И само малко е нужно да се каже, за да прозвучи този тон, който се намира във всяка душа, която днес присъствува тук, за да се извикат усещания и чувства на възхищение, на благодарност към тази индивидуалност, която се прояви на Земята в личността на госпожа Блаватска и отново изостри погледа на хората за прастарите свещени мистерии на човечеството, от които за хората винаги е произтичало това, което духовното развитие изисква като сили и импулси. Обхващайки с разбиране задачата на новото време Е. П. Блаватска можа да даде в популярна форма това, което й беше достъпно, така че тази популярна форма да е различна от начина и вида, по който по тайни пътища и течения в човешките дела и в човешкото творчество се е вляла мистерийната мъдрост. Точно това е значението на новото време в това отношение, че трябва в общодостъпна форма да бъде дадено онова, което по-рано е било достъпно само за малко хора. Да действа в смисъла на това течение на новото време беше мисията на госпожа Блаватска. Така тя насочи човешкото мислене към нещо, което наистина през всички времена е било свещено за тези, които знаеха нещо за него. Че наистина е така, ще изясним още сега като изходна точка на нашето днешно разглеждане и обръщайки се към стиховете на един мислител, когото голяма част от образованите познава или по-добре казано не познава като един сух мислител, обхващащ света само с понятия като строител и изразител на лежащи далеч, далеч идейни образи. Че този мислител, който изглежда да е дал само кристални идейни построения, в себе си е притежавал най-топли чувства и не само идеи са били дрехата за всичко излизащо от неговото сърце, ни показва едно стихотворение, в което той се обръща точно към днешните мистерии.

„Мислителят на Европа“ както може да се нарече Хегел34, е станал толкова познат на модерните образовани хора, че човек може да намери все още много неразрязани страници в неговите книги, намиращи се в библиотеките, ни е оставил едно написано с кръвта на сърцето си стихотворение. Имам предвид стихотворението „Елевзин“, което ще бъде представено тук от госпожица Сиверс. С това стихотворение от средноевропейската култура искаме да поднесем почитта си в памет на Е. П. Блаватска.

„Елевзин“* На Хьолдерлин (1770-1843)

/* Оригиналният текст на немски език е на стр. 306. Бел. пр./

Около мен, в мен е спокойствие.

Спят неуморимите грижи на заетия човек.

Те свобода и вдъхновение ми предоставят,

благодарение на теб, спасителко, о нощ!

С бяла дреха от мъгла върха далечен

обгръщаше Луната.

Приятелски просветва на езерото светлото

лице отвъд.

Шумът на дните скучни потъва в спомена,

като че години дълги са отминали.

И твоят лик, любими, пред мен изплува,

и радостта на дните отлетели. Но скоро

той отстъпва

и идва сладката надежда за срещата ни нова.

Рисува ми се вече дългоочакваната пламенна

прегръдка,

въпросите потайни и сцената

на погледи изпълнени с въпроси,

дали във времето видът, държанието

на приятеля,

ликът са променени;

на сигурността насладата във стария съюз

отново да намериш, по-здрава още верността,

в съюза без положената клетва:

В посоката на истина свободна само да живееш,

мирът със устав, който мнения и чувствата

урежда,

никога, никога да не приемаш!

И преговаря мисълта ми с бавната реалност,

и над реки и планини към тебе леко ме понася.

Раздора техен оповестява скоро въздишка

плаха,

отлита с нея сънят на сладките фантазии.

Очите ми издигат се нагоре към свода на

небето вечно,

към теб простор блестящ от светлината на

звездите

в индигосиня нощ!

Насреща към надежди и желания забрава

блика,

извираща от вечността потайна твоя.

И мислите потъват в съзерцание,

каквото мое мислех и наричах аз, изчезва.

Понасям се в неизмеримото,

аз в него съм, аз всичко съм, самото то съм аз.

И връщайки се мисълта в безкрайността

изтръпва

и не разбира на съзерцанието дълбините.

До мисълта фантазията доближава вечността.

Сгодява я със формата.

*

Добре дошли величествени духове, велики

сенки

от гордите чела сияе съвършенство

и мисълта не се изплашва.

Това родината е моя, чувствам аз,

сериозността и блясъкът, които ви обливат.

Ха! Разбиват се вратите на светилището твое,

о Церес, ти която в Елевзин цареше!

В опиянение възторжено усещам аз сега

на твойта близост трепета

и ясни стават откровенията твои.

Откривам аз на образите смисъла дълбок,

дочувам химни от пира на боговете,

величествените думи на техния съвет.

Но твоите зали са заглъхнали, богиньо!

Отлитнал е кръгът божествен от Олимп

далеч от осквернените олтари,

отлитнал е от гроба на човечеството осквернен

на невинността геният, който я твореше.

И мъдростта на твоите жреци мълчи.

Заглъхнало е ехото на светите ритуали

останал е копнежът на търсещия,

но напразно търси нещо повече от любов към

мъдростта.

Достигат я търсачите, а теб презират.

Да я изкажат, търсят думи,

в които твоят смисъл висш се би таил.

Напразно! Частици прах и пепел докопват

само те,

където никога животът твой при тях не ще се

върне.

Но в гнилота и бездушевност харесват себе си

вечно мъртвите, доволните! Напразно!

Не остана ни знак от твоите празници, нито

следа.

Свещени бяха мъдростите висши

и дълбочината неизказана на чувствата за тоз,

който дете на посвещението бе

и той не искаше със сухи знаци тях да почете.

Самата мисъл не обхваща веч душата,

усещаща безкрайността извън пространството

и времето,

потъвайки, забравяйки самата себе си

и пак отново идваща в съзнание.

Който това на други да разкаже пожелае,

би го изказал само с ангелски слова,

понеже чувства на изречените думи

бедността.

Потръпва той, свещеното така дребнаво да

изкаже,

чрез думите така невзрачно да направи,

че грях изглежда му това,

и сам треперещ, устата си затваря.

Забраната, сам посветеният пред себе си

поставя,

а на душите бедни, един закон премъдър

забранява,

със думи да изкажат, каквото са видели,

почувствали и чули в свещена ясна нощ.

За да не пречи шумът на техните безчинства

на по-добрия, потънал в съзерцание,

и празнодумието им да не го настройва срещу

свещеното дори.

Като че във калта се би стъпило,

ако на паметта то би се доверило,

и да не стане свещеното за подбив,

за играчка и за стока на софистите,

които тя за левче там продаваше,

за покривало на дарените със слово лицемери,

или дори за пръчката на весело дете

тъй празно свещеното накрая да остане,

че само като ехо от чуждите уста,

живота свой то да крепи.

Не носеха дори скъпернически синовете ти,

богиньо,

честта ти свята по улици и по пазари,

в светинята потайна своя, в гърдите си я

съхраняваха.

Затуй ти не живееше в устата им.

Животът им за теб бе чест.

В делата им останала си жива.

И в тази нощ долавям те, богиньо лъчезарна.

*

Животът на децата ти разкрива те пред мен,

усещам те аз често като душа на техните дела!

Ти висша същност си, свещена вяра,

на божествеността, която дори когато всичко

срине се,

не се поклаща.

Чувствам се в пълно съзвучие с индивидуалността на Е. П. Блаватска, когато за нея точно на този ден се изговарят думи, човек би искал да каже, на пълна, ясна истина. Беше й присъщо, когато тя беше напълно вярна на себе си, преди всичко да иска да бъде истинна. Затова ние я почитаме най-добре, когато насочим нашите благодарни мисли към нея и произнесем няколко думи, свързани с най-чистата истина.

Точно Е. П. Блаватска с нейната цялост, с нейната индивидуалност показваше каква вътрешна сила, какви мощни импулси са присъщи на онова духовно движение, което наричаме теософско движение. За да подчертаем това, достатъчно е да посочим първото голямо произведение от Е. П. Блаватска „Разбулената Изида“. При обикновения читател тази книга създава впечатление за едно хаотично произведение. Но ако го вземе в ръцете си някой, който знае, че има една прастара, опазвана в мистериите мъдрост, която е скрита от обикновените погледи и който знае, че тя е била подготвяна не във външните човешки дела, а в тайните общества, той все пак ще намери нещо хаотично в книгата, но и нещо съвсем друго. Той за първи път ще срещне едно произведение, което смело и открито поставя пред обикновения свят някои тайни на мистериите. И който разбира тези тайни, ще види колко безкрайно правилно са изтълкуваните, така както можеха да тълкуват само посветените. Хаотичното впечатление остава и човек може да си го обясни чрез следното разумно наблюдение: Външната личност на Е. П. Блаватска, доколкото тя беше въплътена в нейното физическо тяло, с нейния интелект, също и с нейните лични качества, симпатии и антипатии, ни показва според начина, по който „Разбулената Изида“ е написана, че тя не е могла да създаде от своята личност, от своята собствена душа това, което имаше да даде на света. Тя споделя неща, които сама не е могла да разбере и когато се проследи пътя на мислите, той е доказателство за това, че велики духовни индивидуалности са използвали тялото и личността на Е. П. Блаватска, за да разкрият това, което е било необходимо да се влее в човечеството. Обстоятелството, че на Е. П. Блаватска не може да се припише това, което тя даде, представлява живо доказателство за това, че онези индивидуалности, които са свързани с теософското движение, учителите на мъдростта и на съзвучието на усещанията, са намерили в нея един инструмент. Тези, които виждат ясно нещата, знаят, че те не произлизат от самата нея, че са протекли през нея от страната на духовните индивидуалности. Разбира се, днес не е възможно да говорим в детайли за това.

Човек би могъл да зададе въпроса и той често се задава: Защо тези висши индивидуалности са избрали точно госпожа Блаватска за техен инструмент? Защото въпреки всичко, тя е била най-подходяща. Защо не е избран за инструмент един от учените господа, които се занимават със сравнителното проучване на различните религии? Ние можем да вземем най-големия, уважавания познавач на ориенталските религиозни системи, известния Макс Мюлер35 и от неговите собствени изказвания ще видим защо той не би могъл да оповести това, което трябваше да бъде разкрито чрез човешкия инструмент на госпожа Блаватска. Той имаше особена преценка за това, което даде Е. П. Блаватска относно ориенталската религиозна мъдрост; той казваше: „Ако някъде на улицата се види едно прасе, което грухти, не би изглеждало нищо особено, но когато един човек на улицата върви и грухти като прасе, тогава изглежда твърде забележително. „ Ще рече: Който не изопачава това, което са ориенталските религиозни системи в смисъла на Макс Мюлер, той е като човек, който грухти като прасе. Не ми изглежда да има много логика в това сравнение. Защо човек трябва да се учудва, когато едно прасе грухти? Но когато един човек грухти, тогава това вече е изкуство, това не всеки го може. Това сравнение не е удачно, но че изобщо е могло да бъде направено показва, че личността на Макс Мюлер не е била подходяща.

Трябвало е да бъде избрана една личност, която интелектуално не е стояла особено високо и това, разбира се, има всевъзможни неудобства. Поради това госпожа Блаватска внесе всички симпатии и антипатии произлизащи от нейния характер, притежаващ бурни чувства. Тя изпитваше силна антипатия срещу този светоглед, който произтича от Стария и Новия Завет. Тя изпитваше силна антипатия срещу еврейския и християнския елемент. Едно обаче е необходимо, за да може да се опознае премъдростта на човечеството в нейния чист праобраз и това е: Да се застане с пълно владеене на чувствата пред откровенията, които идват от висшите светове. Антипатията и симпатията образуват един вид мъгла пред нашите вътрешни очи. Така се стигна до там, че госпожа Блаватска все повече беше притисната и около нея се разпространи една мъгла и тя можеше да вижда ясно само това, което е преминало през така наречените чисто арийски традиции. Това тя видя в неговите духовни дълбочини с особена яснота, но тя стана едностранчива и се достигна до там, че във второто й голямо произведение, „Тайната доктрина“, тя едностранчиво представи могъщата стара арийска прарелигия. Не бива да се търси Мистерията на Синайската планина и на Голгота, понеже тя изпитваше към тях антипатия. Поради това тя беше насочена към сили, които с голяма мощ и голяма яснота можаха да дадат всичко онова, което е извън християнството. Това се намира в чудесните „Дзиан-строфи“, които госпожа Блаватска изнесе в „Тайната доктрина“. Поради всичко това тя беше изтласкана от пътя на инициацията във физическия свят, която се долавя в „Разбулената Изида“, но само в пречупени лъчи. В „Тайната доктрина“ обаче понеже беше подложена на едностранчива инициация госпожа Блаватска можа да представи само едностранчивото течение, което беше ръководено чрез онзи извънхристиянски мироглед. Така в „Тайната доктрина“ се появи единствена по рода си книга, в която стоят най-големите откровения, които човечеството по това време можа да получи. Там се намират неща, които са изтъкнати и в едно друго произведение в писмата от „Учителите на мъдростта и съзвучието на усещанията“, така наречените „Писма от Учителите“36. Там също се намира нещо велико, което е било открито на човечеството. Но има и други части в „Тайната доктрина“. Там например има изчерпателни сведения за теорията на масата. Точно който причислява „Дзиян-строфите“ и „Писмата от Учителите“ към най-великото, което е споделяно с човечеството, получава от тези обширни части в книгата относно теорията за масата впечатлението, като че ли те са написани от някой, който е страдал от писателска лудост, който непрекъснато е писал каквото му е хрумнало и не е могъл да остави перото от ръката си. Има и други части, в които прозира дълбока, страстна природа относно научните неща, без да е налице точно познание на предмета. Така „Тайната доктрина“ е книга, съставена от събрани неща, които би трябвало да се изключат, но също и от факти на най-висша мъдрост. Това става понятно, когато се узнае обяснението на един дълбок познавач и добър познат на госпожа Блаватска37. Той казва: „Госпожа Блаватска беше една тройственост. Най-напред малка, грозна жена с нелогично мислене, със страстен характер, която винаги се ядосваше от нещо, която всъщност беше добра, любвеобилна и състрадателна, но не би могла да мине за надарена жена. Освен това, когато от нея излизаха най-велики истини тя беше ученичка на Великите Учители. Тогава се променяха нейните черти, жестове, тогава тя беше друга, тогава духовните светове говореха от нея. И имаше една трета страна, това беше едно царствено явление, надвишаващо всичко и предизвикващо страхопочитание. Това ставаше в редките моменти, когато самите Учители говореха от нея и се възвестяваха в нейните думи и писания. „ Тези, които са одушевени с чувството за истината, винаги грижливо ще различават, също и в произведенията на госпожа Блаватска, за какво става въпрос. Няма по-голяма услуга, която би могла да се направи точно на госпожа Блаватска, към която ние днес насочваме погледа си, от тази, да я познаем в светлината на истината; няма по-голяма услуга от това, да се води теософското движение в светлината на истината.

Естествено беше, че в началото теософското движение стоеше в една индивидуална насока; но то стана голямо и значително и е необходимо в това теософско движение да се внесе едно друго течение. Вече е необходимо към теософското движение да се добави течението, което през четиринадесетото столетие произлезе от окултните извори чрез розенкройцерството и което беше заключено за госпожа Блаватска.

Така днес ние напълно изпълняваме задачите на теософското движение като не само признаваме ориенталските вероизповедания и светогледи, но прибавяме към тях и мирогледите, които намират своя израз в откровенията на Синайската планина и в Мистерията на Голгота. И днес може би трябва да се наблегне на един въпрос: Има ли смисъл в това да се изработи обширно разбиране на истинския импулс, който трябва да лежи в теософското движение и да се прибави към мирогледа на Е. П. Блаватска онова, което не е могло да бъде дадено в неговото начало, или има смисъл едно специално мнение от извънредно съмнителен характер да се издигне в догма и тя да се означи като всеобхватността на теософското движение? Аз от моя страна открито казвам: Знам, че ще извършим грях по отношение духа на Е. П. Блаватска, който е в духовния свят, ако направим последното. Знам, че няма да се провиним пред този дух, а ще държим сметка за него, ако сторим това, което тя иска днес, ако към теософското движение прибавим онова, което тя не беше в състояние да даде докато беше жива. И аз знам, че не само не ви говоря срещу нея, но говоря в пълно съзвучие с госпожа Блаватска, когато казвам: Бих искал нашето западноевропейско течение да навлезе в това теософско движение. През последните години се прибавиха някои нови познания и истини. Нека предположим, нека наистина предположим, че след петдесет години всичко би трябвало да се коригира, да допуснем, че както нещата днес се представят, няма да остане камък върху камък от нашата духовна сграда, че окултното изследване би трябвало в следващите петдесет години да ревизира всичко из основи: Всичко това би трябвало да бъде характеризирано от мен по такъв начин, че бих могъл да кажа само следното: То може и да се случи, но от всичко, към което се стремим, ще остане една важна подробност и тя определя основния стремеж на нашето западноевропейско теософско движение. И тази подробност се състои в това, че бихме могли да заявим: Имаше едно теософско движение, което на полето на окултизма не искаше да допусне нищо друго, освен това, което е произлязло от незамъгления най-чист стремеж към истината. Това е нашият стремеж, да може веднъж да се каже: По-добре е да не се казват съмнителни неща, отколкото по някакъв начин да се отклоним от това, за което в най-чистия смисъл на истината можем да носим отговорност пред всички духовни сили. От тук обаче произлиза нещо друго, именно, че тук или там някой се чувства призван да каже: Защо отричате това или онова, което се появява в теософското движение? Това не е толерантно! Може някои хора да свързват толерантността с някое друго понятие, обаче ние употребяваме това понятие така, че се чувстваме задължени да предпазим човечеството от това, което не може да издържи изпита пред чистата истина. Може да се изопачи каквото вършим, ние няма да се отклоним, ние ще изпълним нашата задача така, че да отхвърлим всичко, което трябва да отхвърлим, когато служим на това, което току що беше споменато. Обаче само тогава, когато нещо идва в дисхармония с нашето чувство за истината, само тогава ние го отхвърляме. Други основания, други чувства не познаваме. Ние няма да говорим в скучни речи за равенство на мненията, за братство и така нататък, ние ще знаем, че дори обичта между хората може да процъфти само когато тя е истинска и честна. Нека да сме изпълнени от чистото чувство за истината, нека днес на този тържествен ден още веднъж да бъдат изречени тези думи.

По този начин се прибавя нещо ново, на дневна светлина се появяват някои неща, които могат да допринесат за изясняване на тайните на мирозданието. Няма да се казват неща, които поставят в сянка някоя голяма култура или религиозно движение на човечеството за сметка на някое друго. Колко често се е споменавало, че когато погледнем към първата следатлантска епоха с нейната духовна култура на свещените Риши, сред тази първа следатлантска културна епоха имаме една духовност, която стоеше по-високо от всичко, което следва. Също така не ни хрумва да сме несправедливи към будизма, ние изтъкваме неговите предимства, ние знаем, че той даде на човечеството неща, които християнството ще си извоюва едва в бъдеще. Но от огромно значение е, че ние винаги отново се насочваме към разликата, която съществува между ориенталската и западната култура.

Ориенталската култура говори само за такива индивидуалности, които са осъществили развитието си, преминавайки през различни инкарнации. Ориенталската култура например говори за Бодисатвите като индивидуалности, които по-бързо от обикновените хора преминават през човешкото развитие. Те обаче имат предвид това, което като индивидуалност преминава от инкарнация в инкарнация и в една определена инкарнация един такъв Бодисатва става Буда. Тогава един такъв Бодисатва е толкова напреднал, че когато стане Буда което може да се случи само на Земята той не се нуждае повече от едно плътско тяло. Колкото по-назад се връщаме, толкова повече се има предвид само индивидуалността и по-малко се изтъкват отделните прераждания. Много повече се говори за „Буда“ като за една степен, за едно достойнство, което и другите бодисатви също достигат в течение на живота си, отколкото за историческия Буда, за принца Судходана.

На Запад е другояче. Ние преминахме през една култура, в която изобщо не говорим за индивидуалността, която преминава от един живот в друг живот; за западната култура ценност има отделната личност. Ние говорим за Сократ, Платон, Цезар, Гьоте, Спиноза, Фихте, Рафаел, Микеланжело и си ги представяме в една инкарнация38. Ние не говорим за индивидуалността, която минава от инкарнация в инкарнация, а за личността; ние говорим само за един Сократ, за един Платон, Гьоте и т.н., говорим само за една отделна проява на дадена индивидуалност. Западната култура беше определена да доведе до значимост отделната личност, да я представи свежо и характеристично и да не поглежда към това, което като индивидуалност преминава от един живот в друг живот. Но сега отново заставаме пред необходимостта постепенно да узнаем как през отделните личности преминава вечната индивидуалност. Сега узнаваме как човечеството се стреми да погледне към това, което преминава от една личност в друга личност. Това ще означава ново възпламеняване на човешката душа, едно носещо светлина ново разбиране, което ще се разпространи над човешките души. Това, което ще дойде и ще позволи на хората да разберат отделната човешка душа, можем да го видим в няколко единични примера.

Да обърнем поглед към един такъв образ, какъвто е пророк Илия39. Най-напред да разгледаме пророк Илия сам по себе си. Най-същественото обаче, за което става въпрос при пророк Илия, е, че по определен начин той подготви Мистерията на Голгота. Той насочи към това, че Йехова-импулсът е нещо, което може да бъде разбрано и проумяно само в Аза. Той не можеше да покаже цялото значение на човешкия Аз, той е междинна степен в азовото познание между идеята на Мойсей за Йехова и християнската идея за Христос. Така пророк Илия ни се явява като могъщ херолд, като предизвестител на Христовия импулс, на това, което ще се случи чрез Мистерията на Голгота. И така той се появява могъщ и велик.

По-нататък разглеждаме един друг образ. От страна на западната култура сме свикнали да го разглеждаме като единична личност. Да разгледаме Йоан Кръстител. В западен смисъл той застава пред нас като една конкретна личност. Ние обаче се научаваме да го познаем като херолд на самия Христос, ние опознаваме как е живял като вестител на Христос, като онзи, който пръв е изговорил думите: Променете вашата духовна нагласа, защото небесното царство е близо40. Той напълно насочи към това, което ще стане импулс чрез Голгота, че в човешкия Аз ще може да се намери нещо цяло, божествено, че Христовият Аз ще навлиза все повече в човешкия Аз и че този импулс е близо. Чрез духовно-научното познание научаваме, че е истина това, което е загатнато в Библията: Същата индивидуалност, която е живяла в пророк Илия, живя и в Йоан Кръстител. Така че този, който трябваше да бъде херолд за Христос, се е проявявал като пророк Илия и отново идва като Йоан Кръстител, и отново става херолд на Христос, както е било подходящо за неговото време. Сега тези два образа се свързват пред нас. Източната култура постъпва по друг начин: Тя веднага отива до индивидуалностите и не обръща внимание на отделната личност.

Обърнем ли поглед нататък, ще намерим онзи своеобразен образ на Средновековието, който е роден за да се види външно, че по особен начин е свързан с духовния свят през един от Великденските празнични дни на 1483 година и който още млад е починал през тридесет и седмата си година, който така мощно е действал чрез това, което е дал на човечеството. Това е образът на Рафаел. Той беше роден на един Разпети петък, като че ли да покаже, че е свързан с това, което се празнува на Разпети петък. Какво може да узнае западната култура в смисъла на духовната наука от образа на Рафаел? Когато разгледаме този образ със средствата на духовната наука, можем да узнаем, че той е допринесъл за разпространяването на християнството, за навлизането на едно вътрешно християнство в сърцата и душевността на хората и то повече от всички теологически интерпретатори, повече от всички кардинали и папи на неговото време. Пред погледа на Рафаел е стояло това, което четем в „Деяния на апостолите“. Един от атиняните пристъпва и казва дори жестовете са изобразени там: „Вие, граждани на Атина, вие принасяхте във външни знаци жертви на Боговете. Но има едно познание за онзи Бог, който живее и твори във всичко живо. Това е Христос, който премина през смъртта и възкръсна и чрез това даде на хората импулса на Възкресението. „ Някои не слушаха, а други се учудваха. В душата на Рафаел всичко това се превърна в онази картина, която днес виждаме във Ватикана под неправилното име „Атинската школа“41. В действителност там е показан образът на апостол Павел, който поучава атиняните относно същността на християнството. Там Рафаел е дал нещо, което изглежда като предизвестие на християнството, стоящо над различните разновидности на вероизповеданието. Много малко е разбрано до сега от това; дълбокият смисъл на тази картина все още не се е разкрил на човечеството.

Когато вземем другите картини на Рафаел, трябва да кажем: От това, което папите и кардиналите са направили, каквото са дали на човечеството, наистина нищо не е останало. В тогавашното време Рафаел е рисувал така, че творбите му едва днес истински заживяват. Колко малко той е бил разбиран някога, можем да видим от случая как в Дрезден Гьоте даже не се е възхитил на „Сикстинската мадона“42, понеже бил чул от чиновника на музея разпространеното тогава мнение, че детето Исус имало в израза на лицето си нещо простовато, двата ангела долу са можели да бъдат нарисувани само от един некадърник, самата мадона не е възможно да е била нарисувана от Рафаел, тя сигурно е била заличена и наново нарисувана. Ние можем да разгледаме цялата литература на 18-то столетие и няма да намерим почти нищо за Рафаел, даже Волтер не го споменава43.

А днес! Днес хората могат да са протестанти, католици или каквито и да е, картините на Рафаел действат на всички души. В „Сикстинската мадона“ може да се види как една велика космическа мистерия се отпечатва в човешките сърца и в бъдеще ще може да се очаква ако човечеството бъде изведено към едно, стоящо над всички вероизповедания, всеобхватно християнство, представено днес от духовната наука да може да се изгражда по-нататък върху основите на това, което е действало като „Сикстинската мадона“ върху човешката душевност. От мен често е било посочвано, че когато човек погледне в очите на деца, може да узнае, че от детските очи го поглежда нещо, което не е навлязло в съществуването чрез раждането, което позволява да се погледне в дълбочината на човешката душа. Който погледне децата в картините на Рафаел, изобразяващи мадоните, той вижда, че в неговите картини от детските очи поглежда божественото, скритото, надчовешкото, което все още е свързано с детето в първите години след раждането му. Това може да се види във всички детски образи на Рафаел с едно единствено изключение. Един детски образ не може да се тълкува така и това е детето Исус на Сикстинската мадона. Който погледне в очите на това дете, знае, че от очите му се излъчва повече, отколкото може да се намери при един човек. Рафаел е изобразил тази разлика, показваща че в това единствено дете на Сикстинската мадона живее нещо, което е чисто духовно, нещо, което още предварително е свързано с Христос.

Така Рафаел предизвестява духовния Христос, който отново може да бъде обхванат от духовната наука. И чрез духовната наука узнаваме, че същата индивидуалност, която е живяла в пророк Илия и в Йоан Кръстител, е живяла също и в Рафаел. И ние се научаваме да разбираме, че светът, в който той е бил като Йоан Кръстител, отново възкръсва в Рафаел и чрез това, че е роден на Разпети петък, той подчертава в какво отношение се намира с историческото появяване на Христос.

Тук намираме третия вестител след пророк Илия и Йоан Кръстител. Сега, когато погледнем към образа на Йоан Кръстител, разбираме някои от въпросите, които може да постави този, който гледа в бъдещето. Той умира като мъченик, преди да се е извършила Мистерията на Голгота, той изживява времето на зазоряването на Мистерията на Голгота, времето на прозренията, на предвестяването, същевременно времето на радостта, той обаче не изживява времето на жалбите, на страданието. Щом това настроение се е пренесло в личността на Рафаел, не разбираме защо Рафаел, който с такова призвание рисува картини с Мадоната, рисува детски образи, не разбираме защо той не е рисувал предателството на Юда, не е рисувал носенето на кръста, Голгота, Маслинената планина? Съществуващите картини с този сюжет той е трябвало да нарисува по поръчка, в тях не се отпечатва наистина същността на Рафаел. Защо точно тези образи не лежат в картините на Рафаел? Защото като Йоан Кръстител той не е преживял самата Мистерия на Голгота.

И когато така се разглежда образа на Рафаел, който е живял през изминалите столетия и живее и днес, и се погледне към това, което днес е тук и това, което вече е разрушено от неговите произведения, и човек се замисли, че всичко, което е тук в материалното, ще премине пътя на нетрайността, ще отпадне, тогава човек знае, че това, което живее в тези картини, преди те да се разрушат, ще бъде поето в душите на хората. За много от следващите столетия ще има репродукции, но което може да даде представа за личността на Рафаел, за това какво е бил Рафаел, какво сам е направил неговите произведения това ще се разпилее, ще стане на прах, ще отмине. И нищо земно, нищо на нашата Земя не е в състояние да го запази. Но чрез духовната наука ни става ясно, че това, което живее като индивидуалност в Рафаел, каквото тази индивидуалност си е изработила, се запазва и изработеното отново ще се появи с нея. И когато узнаем, че същата тази индивидуалност отново се появява в поета Новалис44 и вземем ли първото предвестие на Новалис, което се появява като зора на една нова, жива идея за Христос, тогава ще си кажем: Дълго време преди във външния свят да изчезне това, което е направил Рафаел, дълго време преди това тази индивидуалност ще бъде отново тук, за да даде в нова форма онова, което има да даде на човечеството. Колко хубаво е, че западната култура през един определен период разглежда само отделната ограничена личност, колко хубаво е, че ние се научаваме да обичаме дадена личност в нейния отделен живот! Колко безкрайно се обогатява нашата душевност, когато се научаваме как вечното в човека преминава от една личност в друга личност! И макар че тези личности ни изглеждат толкова различни, все пак ще съумеем да ги разберем чрез това, което духовното познание ни дава като конкретни факти за човешкото прераждане и карма. Не толкова от общите понятия и учения ще има полза човечеството, колкото точно от това, което може да хвърли светлина в детайлите. Тогава някои неща, които могат да се постигнат само чрез интуитивното виждане и чрез окултното изследване, ще могат да се прибавят към другите факти и тогава най-после можем да насочим поглед към самата Мистерия на Голгота, можем да си припомним, че в тридесетата година от живота на Исус от Назарет Христос е навлязъл в него и е преминал през Мистерията на Голгота.

Когато днес се говори, че Христовото същество не може да се въплъти в едно физическо тяло, трябва да се каже, че това всъщност изобщо никога не е било твърдяно. Защото и тогава физическото тяло на Исус от Назарет беше обвивката, в която слезе духовното Христово Същество. Тук положението не е същото, както при други индивидуалности, които сами си изграждат тяхното тяло; в тялото, което подготвя Исус от Назарет, едва по-късно се спуска Христовото Същество. Само че тогава то се съединява с него. Значи ние тук всъщност също не можем да говорим за физическо въплътяване на Христос. За познавача това са неща, разбиращи се от само себе си.

Но ние знаем, че чрез този Христов импулс нещо е дошло на Земята, нещо се е вляло в човечеството, което ще донесе добро за цялото човечество, щом се влее в човешките култури. Така че това, което премина през смъртта, е като житно зърно, което се умножава и навлиза в отделните души на хората, където може да покълне. Тъй като знаем, че Христос, който премина през смъртта и чрез това навлезе в Земята, беше приет от тялото на Исус от Назарет, се запитваме: Какво ще стане, когато Земята достигне целта си и дойде до своя край? Христос, който се приближи отдалече към Земята и се свърза с нея, в нейния край ще бъде реалността на Земята, той става духът на Земята. Той и сега е духът на Земята, само че тогава човешките души ще бъдат проникнати от него, хората ще са едно цяло с него.

Сега се запитваме за нещо друго. Ние учихме, че човекът в своя образ на Земята трябва да го взимаме за майа. Този образ се разпръсква след смъртта, той е един мираж, който застава пред човека като външен образ на човешкото тяло. Но външният образ на физическото тяло няма да остане повече тук на Земята, също както няма да останат и физическите тела на растенията, на животните и на минералите. Физическите тела ще преминат в това, което се разпръсква, което става световен прах. Това, което се вижда, напълно ще изчезне, физическата Земя няма повече да я има. А етерните тела? Те имат смисъл само докато обновяват физическите тела; и тях няма да ги има. Когато Земята достигне до целта си, какво тогава ще остане от всичко, което човек вижда? Нищо, съвсем нищо няма да остане, нищо от самия него, нищо от съществата на другите природни царства. Когато духовното се освободи, от материята няма да остане нищо, освен безформен прах, понеже само духът е действителен. Но едно нещо ще остане действително, което по-рано не е било съединено със Земята, с което човешките души ще се обединят, само едно тогава ще е действително: Христовият Дух. Той ще бъде единствената реалност, която ще може да остане от Земята.

Но как ще достигне този Христов Дух до своите обвивки? До обвивките, в които тогава той ще продължи да действа?

По времето на Мистерията на Голгота, като импулс и същевременно като душата на Земята, той се е спуснал в Земната сфера. Също и при Христос трябва да се създаде това, което би могло да се нарече негови обвивки. От какво едно такова същество си взема своите обвивки? Не както това става при хората, но също и Христос ще има един вид одухотворено физическо тяло, един вид етерно тяло и един вид астрално тяло. От какво ще се състоят тези тела?

Това са неща, които първоначално могат само да бъдат загатнати. Чрез Кръщението в река Йордан, Христос се е спуснал в обвивките на Исус от Назарет. Той използва тях, живя в тях, вечеря заедно със своите ученици, в тях преживя събитията в Гетсеманската градина, в тях беше обруган и подигран, в тях премина през Мистерията на Голгота. След това възкръсна и от тогава живее като дух на Земята, свързан е с нея. Той си създава нещо подобно, каквото човекът има в своите обвивки. Постепенно в течение на времето около първоначалния чисто духовен Христов импулс, който се спусна при кръщението в реката Йордан, се оформя нещо, което се обособява като астрално тяло, етерно тяло и физическо тяло. Всички тези обвивки се образуват от сили, които трябва да бъдат развити на Земята от човечеството. Кои са тези сили?

Силата на външната наука не може да даде никакво тяло на Христос, чрез нея човек узнава само за неща, които в бъдеще ще изчезнат, по-късно няма да съществуват. Нещо обаче предхожда познанието и за душата има безкрайно по-голямо значение отколкото самото познание.

То е онова, което гръцките философи виждаха като началото на всички философии учудването и удивлението. Когато сме достигнали до познанието, тогава всъщност вече е преминало онова, което има ценност за душата. Хората, които могат да се удивляват пред великото знание и истините за духовния свят, запечатват в себе си едно чувство на учудване и това, което те запечатват, в течение на времето изгражда една сила, която представлява сила, привличаща Христовия импулс: Христовият импулс се съединява с отделната човешка душа дотолкова, доколкото тази душа може да се удивлява пред тайните на света. Христос изгражда своето астрално тяло в земното развитие от всички онези чувства, които са живели като удивление в отделните човешки души.

Второто, което човешките души трябва да изградят, чрез което да привлекат Христовия импулс, са всички чувства на състрадание. И всеки път, когато в душата се появи чувство на състрадание или на споделена радост, се образува една привличаща сила за Христовия импулс и чрез състраданието и обичта Христос се свързва с душата на човека. Състрадание и обич са сили, от които Христос оформя своето етерно тяло до края на земното развитие. По отношение на състраданието и обичта би могло да се говори почти за една програма грубо казано, която в бъдеще трябва да бъде изпълнена от духовната наука. Материализмът днес доведе в това отношение което преди никога не е ставало на Земята -до една позорна наука. Най-лошото, което се извършва днес, е да се хвърлят в един кош обичта и сексуалността. Това е най-лошото постижение на материализма, най-дяволската черта на настоящето. Нещата, които са направени в тази област, ще трябва първо да се изчистят. Сексуалността и обичта в тяхното истинско значение нямат какво общо да търсят. Сексуалността може да се прибави към обичта, но няма нищо общо с чистата истинска обич. Науката стигна до истинско безобразие като доведе до възникването на определена литература, която се занимава с това да свърже тези две неща, които изобщо не стоят във взаимна връзка.

Едно трето нещо, което като от един висш свят се влива в човешката душа, е съвестта, на която човек се подчинява, на която дава по-висока оценка, отколкото на своите собствени индивидуални морални инстинкти. С нея Христос се свързва най-силно; от импулсите на съвестта в отделната човешка душа Христос изгражда своето физическо тяло.

Така един израз в Библията става напълно реален, когато се знае, че от състраданието и обичта в хората се изгражда жизненото тяло на Христос: „Каквото направите на най-незначителния от моите братя, го правите на мен“45, защото Христос ще образува своето жизнено тяло до края на земното развитие от състраданието и обичта на хората. Както Христос изгражда своето астрално тяло от удивлението и учудването, както той изгражда своето физическо тяло от съвестта, така той изгражда и своето етерно тяло от чувствата на състрадание и обич.

Защо точно сега можем да кажем такива неща? Понеже веднъж ще се разреши един голям проблем за хората, а именно да се представи образът на Христос, какъвто е в действителност в различните области на живота. Чак тогава ще може да се види какъв е той, когато се вземат под внимание някои неща, които изнася духовното изследване; тогава няма да се гледа назад към това, което е било в Палестина там Христос използваше обвивките на Исус. Когато след дълго задълбочаване в духовно-научната идея за Христос веднъж се опита да бъде представен Христос, тогава ще се получи един образ, по който ще се познае, че в неговото лице се съдържа нещо, което всяко изкуство може да се стреми, ще трябва и ще се стреми да изобрази; в неговото лице ще се съдържа нещо от победата на силите, които се намират само в лицето, над всички други сили в човешкия образ. Когато хората ще могат да изграждат едно око, което живее и излъчва само състрадание, една уста, която не е приспособена само да яде, а да изговаря онези думи, изпълнени с истина, които са израз на човешката съвест и когато ще могат да се изграждат едно чело, което не е хубаво и високо, а е хубаво поради ясното оформяне на това, което изпъква навън към това между очите, което наричаме „лотосовият цвят“ когато някога всичко това може да се изгради, тогава ще разберем защо пророкът казва: „Той е без образ и красота.“46 Това означава не красота, а онова, което ще победи разложението: Образът на Христос, където всичко е състрадание, всичко е обич, всичко е съвест.

И така, духовната наука като едно ядро преминава в човешкото чувстване, в човешките усещания. Всички поуки, които може да даде духовното изследване няма да съществуват вечно, те ще се превърнат в непосредствен живот там, в човешката душа. И плодовете на духовната наука постепенно ще станат онези жизнени условия, които ще изглеждат като външно въплъщение на самото духовно познание, на душата на бъдещото човешко развитие, така както то трябва да се извърши.

С такива мисли исках да събудя във вашите души, каквото може да бъде събудено, когато не със сухи думи, а с чувствени идеи и чувствени нюанси бих искал да говоря на стремящите се към духовно-научното, така че тези чувствени нюанси и идеи да живеят, да въздействат и да се разпространят навън в света. Когато в сърцата живеят такива чувства, те ще станат извор на топлина, която ще се влее в цялото човечество. И онези, които вярват в това, ще повярват и в действието на своите прекрасни усещания, ще повярват, че всяка една душа чувства така дори и когато кармата не я принуждава да дава външен израз и чрез това тя ще може да поражда невидими въздействия, които наистина ще внесат в света това, което трябва да навлезе в него чрез духовната наука.

Ето какви чувства бих желал да породя у вас с моето сегашно присъствие в Кьолн.