ОСЕМНАДЕСЕТА СКАЗКА

Щрасбург, 13 май 1913 г.

Животът след смъртта.

 Цялото значение и задача на духовния светоглед застава пред нас, когато обгърнем с поглед живота на човека между смъртта и едно ново раждане. Има хора, които особено в нашето материалистично време, има много такива хора, които казват: Защо всъщност, човек трябва да се интересува за живота между смъртта и едно ново раждане, или ако не искат да говорят за повтарящите се земни съществувания за живота, който идва след смъртта, защото можем да чакаме докато настъпи смъртта и тогава вече ще видим, какво следва след смъртта. Това казват онези хора на нашето време, които не са изгубили още напълно чувството за духовния свят, но все пак нямат нужната сила на душата, за да могат да си образуват понятия и чувства за свръхсетивния свят. Такива хора казват: Тук на Земята ние изпълняваме нашият дълг, затова ще можем да изживеем по съответният начин това, което ни очаква след смъртта. Обаче едно действително отношение към живота между смъртта и едно ново раждане ни показва много добре, колко погрешно е едно такова схващане и колко важно е за хората във физическото сетивно съществувание да имат още в този живот една връзка с формите на живот, през които човекът минава между смъртта и едно ново раждане.

Много трудно е да се говори върху този живот с думи, които са взети от нашият обикновен език, защото тези думи са образувани за света в който се намираме между раждането и смъртта и се отнасят за неща намиращи се в този свят. Ето защо обикновено можем да загатнем повече, или по-малко косвено за онова, което става между смъртта и едно ново раждане и се отнасят за неща намиращи се в този свят. Ето защо обикновено можем да загатнем повече, или по-малко косвено за онова което става между смъртта и едно ново раждане, което по своята същност е толкова различно от всичко, което можем да изживеем тук между раждането и смъртта. Трябва да си представим, че всичко което човекът възприема тук във сетивния свят, което е така да се каже неговият свят, не може да бъде негов свят след смъртта, защото тогава му липсват органите на физическото сетивно съществувание. Също умът, който е свързан с човешкият мозък, престава да съществува след смъртта. Можем да се осмелим само боязливо да опишем един живот, който е изцяло толкова различен от живота тук на Земята и в определен смисъл думите на обикновеният живот трябва да се употребяват за целта само като сравнение. Обаче Духовната наука ни учи да отнасяме думите също върху духовното и приема с думите също нещо, което може да се разлее върху разбирането на свръхсетивния свят.

Тук във физическият свят ние наричаме като човек онова физическо същество, което е затворено в кожата, а останалото считаме за окръжаващ свят. Това, което човек изживява, зависи от функциите на органите, на сетивата, също от сърцето, белите дробове и т.н. Обаче всичко това изчезва в пътя, който изминаваме между смъртта и едно ново раждане. Нашата душевно-духовна част през време на земният живот е настанена в нашето физическо тяло и това тяло живее от дейността на горепосочените органи. След смъртта онова, което напуска физическото и етерното тяло се увеличава все повече и повече и идва времето, когато това което иначе е свързано с границата на нашата кожа, се разширява толкова много, че то изпълва цялата сфера разграничена от пътя, който Луната описва около Земята. След това духовно-душевното естество на човека израства постепенно до сферата на Меркурий, на Венера, после до сферата на Марс, на Юпитер, на Сатурн и дори извън тази сфера в мировото пространство. После то отново се свива и се свързва като зародиш в течение на наследствените сили, които му подготвят физическото тяло, чрез бащата и майката. Това описание съвпада с онова, което е написано в книгата "Теософия": При сферата на Марс започва царството на духовете.

От казаното следва, че всички хора, които минават през вратата на смъртта, израстват в същото космическо пространство, така че след смъртта ние сме, така да се каже едни в други. Въпреки това мъртвите хора не са всички заедно, защото съвместният живот след смъртта зависи от нещо съвършено различно отколкото тук на Земята. В духовният свят ние сме наистина пространствено всички заедно, обаче в действителност можем да живеем съвместно само тогава, когато имаме духовни отношения към други хора. Да вземем като краен случай един човек, който на Земята е отричал напълно духовният свят, както в своите мисли, така също и в своите чувства. Съществуват много теоретични материалисти, които отричат духовния свят, които обаче в техните чувства са свързани с духовния свят. Такива хора, които отричат напълно духовния свят, едва ли съществуват в действителност и ужасното, което трябва да опишем сега, никога не настъпва напълно по този начин. Да предположим, че умират двама такива хора, които тук на Земята са се познавали много добре. След смъртта те ще се намират в същото пространство, обаче не ще знаят нищо един за друг , защото след смъртта чувството за духовното отговаря на това, което са например тук очите. Без очи никаква светлина без чувство за духовното никакво възприятие на духовния свят. Даже за такива хора е отредена една още по-страшна съдба, отколкото невъзприемането на духовния свят, защото там душите, които минават през вратата на смъртта имат самите те духовна природа и една такава душа не би могла да възприема нищо от човешките души би се затворила, като една зееща пропаст. Някой би могъл да запита: Но какво възприема изобщо един такъв човек след смъртта? Той не може да възприема и себе си също такъв, какъвто е, защото ме липсва ясно себесъзнание. Това, което още му остава можем да видим от следното.

Тук на Земята ние стоим върху една точка на земната повърхност и имаме нашите органи вътре в нас, а небесните тела съществуват вън от нас. След смъртта е точно обратното. Човекът израства тогава до космически размери. Когато е израснал до сферата на Луната, тогава духовното, което принадлежи на Луната става един орган в него и след смъртта то ще бъде за него същото нещо, което тук на Земята е мозъкът за нас като физически човеци. Така след смъртта за нас всяка планета става един орган, когато израстваме в нейната сфера. Слънцето става в нас сърце. Както тук на Земята носим в нас физическото сърце, така носим в нас тогава духовната част на Слънцето. Разликата се състои само в това, че тук като човеци ние сме пълни човеци само тогава, когато след развитието на зародиша сме образували вече всички наши органи те са така да се каже всички едновременно в нас. След смъртта ние получаваме тези органи постепенно един след друг. Тогава в това отношение ние сме външно погледнато, напълно подобни на едно растително същество, което също образува своите органи един след друг. Например един орган, който може да бъде сравнен с нашите бели дробове и нашият гръклян, ние го получаваме на Марс и т.н.

След смъртта ние израстваме така и в онова, част от което е тук нашето напуснато физическо тяло и тогава духовната част на космическите органи е вътре в нас. Следователно, що е тогава за нас един външен свят? Онова, което е нашият вътрешен свят, онова, което изживяваме с помощта на нашите органи, които правят от нас един физически земен човек и това, което сме направили с помощта на тези органи. Да вземем още веднъж един краен случай с един човек, който не е свързал абсолютно никакви отношения с духовния свят. За него след смъртта негов външен свят е онова, което на Земята е изживял по силата на своите физически органи. За един такъв коренен атеист светът остава след смъртта напълно без човешки души и той трябва да насочва своят поглед назад върху своя земен живот, върху това, което е било неговият свят, което е обхващал със своите деяния и преживявания. Това е тогава неговият външен свят: нищо друго освен това, което му остава като спомен от живота между раждането и смъртта, а това никак не е идни достатъчен свят на преживяванията от които човекът се нуждае в живота между смъртта и едно ново раждане. В живота между смъртта и едно ново раждане, когато човекът е вън от неговата кожа, животът между ражда нето и смъртта изглежда съвършено различно. Тук на Земята ние стоим например срещу едни човек против когото изпитваме антипатия, с когото сме се карали, на който сме причинили оскърбление и страдание. По отношение на едни такъв човек ние живеем в сферата и не бихме сторили това, ако в известен смисъл не бихме изпитвали от това едно удоволствие. Може би се разкайваме за това и след това го забравяме отново. След смъртта ние отново намираме този човек, обаче тогава изживяваме нещо противоположно на удоволствието, което сме изпитали на Земята. Тогава ние чувствуваме: Ако не бихме сторили това ние бих ме били по-съвършени човеци, следователно в това отношение нашата душа е станала по-несъвършена. Това несъвършенство е останало на душата и трябва да остане до тогава, докато нейното земно деяние бъде изправено. Ние виждаме по-малко деянието, отколкото петното в нашата душа: това петно трябва да бъде заличено. Ние чувствуваме това като една сила в нас, която ни води да търсим да заличим отново нашето лошо деяние. При една настроена против духовното душа би се прибавило още и това, че тя чувствува: Аз съм отделен от душите с които съм се отнесъл лошо, трябва да чакам, докато отново я срещна, за да изтрия петното. Погледът в миналото върху целият живот се получава като чувство на необходимата Карма. Пред нас стои предупредително образът в Акашовата Летопис на другата душа тогава ние живеем изключително в такива образи на Акашовата Летопис.

Обаче такива крайни случаи не съществуват всъщност сега. Ясновидецът, който влиза във връзка с душите на умрелите, може да има следната опитност. Той намира една позната нему душа, която е живяла на Земята като мъж и е минала през вратата на смъртта, оставяйки на Земята своите деца и своята жена. Тази душа му казва: Аз съм оставил на Земята жена и деца, с които съм живял заедно. Сега аз имам само образите на това, което сме преживели заедно. Моите са долу на Земята, където обаче аз не мога да ги видя. Аз се чувствувам отделен от тях, може би дори някой е умрял от тях и него също аз не мога да намеря. Това е нещастието на душата, която е живяла в една среда, която не е проявявала никаква мисъл за духовен живот. Ето защо тези души остават в тъмнина по отношение на духовния свят и те не могат да бъдат вижда ни от духовния свят.

Когато напротив, ясновидецът намира души, които са оставили във физическият свят други души интересуващи се тук на Земята за духовният живот, като например за Духовната наука, тогава той намира, че такива души възприемат /виждат/ други такива души и могат да имат общение с тях в живота след смъртта. Така наречените мъртви се нуждаят от живите, защото иначе те не биха могли да виждат на Земята нищо друго освен себе си т.е. своя собствен изминат живот на Земята. На това почива благодеянието, което можем да окажем на душите на умрелите, когато можем да им четем духом не гласно, а в мисли, като същевременно си представяме, че мъртвите си стоят пред нас. По този начин можем да четем едновременно на различни мъртви, било със, или без книга и с това да им окажем голямо благодеяние. Обаче мислите трябва да се отнасят към него духовно други неща нямат никакво значение за мъртвите. Чрез тези мисли ние създава ме за мъртвите един външен свят, нещо което те възприемат, виждат. Да мислим химически закони и т.н., това няма никакво значение за тях, тъй като закони имат значение само за физическия свят.

Също така човек не може да учи вече след смъртта в духовния свят Духовната наука, както би могъл да мисли някой, понеже Духовната наука съдържа духовни мисли. Души, които още тук на Земята са чули нещо за Духовната наука, на тях можем да им направим голяма услуга, като им четем от циклите сказки. Такива души са наистина в състояние да възприемат един духовен свят, но затова пък те не могат да имат понятия и идеи, не могат да образуват такива понятия и идеи, които могат да добият само тук на Земята.

Да вземем един пример. Има Същества, които се наричат Бодисатви. Това са възвишени, напреднали Същества, които постоянно се прераждат отново на Земята, докато се издигнат до чин Буда. Докато един Бодисатва се намира в своето физическо тяло, той живее като човек между човеците, като духовен благодетел на човеците. Обаче още тук на Земята той има една особена задача, да учи не само хората живеещи във физическо тяло, а той учи също и мъртвите, даже и Съществата на висшите йерархии. Това иде от там, че съдържанието на земната Теософия може да бъде добито само на Земята, в едно физическо тяло. Бодисатвите могат да доведат само по изключение по-нататък в тяхното развитие други същества след смъртта, които тук на Земята са приели тук на Земята вече искрата на духовният живот. Чрез самият духовен свят не се ражда Теософията: тя се ражда само на Земята и след това може да бъде занесена чрез хората в духовният свят. Това може да бъде разбрано, ако си помислим, че на Земята животните виждат всичко както и хората, но не могат да го разберат. Така свръхсетивните Същества могат да виждат свръхсетивния свят, но не могат да го разберат понятия и идеи за свръхсетивния свят могат да се родят само на Земята и от Земята те лъчезарят като една светлина в духовния свят. От това може да се разбере добре значението на Земята. Тя не е само една преходна степен, или долина на плача, а съществува, за да бъде развито тук едно духовно знание, което след това може да бъде занесено в духовния свят.