СЕДЕМНАДЕСЕТА СКАЗКА

Дюселдорф, 27 април 1913 г.

Относно общуването с мъртвите

 Отношението на живота към смъртта е често пъти криво разбрано. Често пъти в теософските писания се намира забележката, че човешкото душевно и духовно същество може да изчезне напълно. Казва се например, че чрез определено качествено зло, което човешката душа струпва върху себе си, тази човешка душа може да изчезне в течение на еволюцията. Особено често се подчертава, че хората занимаващи се с черна та магия, които са вършили много злини, ще престанат някога да съществуват. Онези, които са вземали по-дълго време участие на нашите стремежи знаят, че аз винаги се обръщам против подобни твърдения. Защото трябва да започнем преди всичко напълно това, че всичко което тук наричаме смърт, няма никакво значение за свръхсетивния свят, то няма никакво значение още и за света, който като свръхсетивен свят, граничи непосредствено с нашия сетивен свят. Бих искал също и тук да обърна внимание върху този факт от определена гледна точка.

Науката, която тук във физическия свят се занимава със физическите неща стига до всякакви закони, до всякакви връзки на съществуванието в този физически свят. Онова, което може да бъде намерено с тези закони при физическите същества и явления, които ни заобикалят, не е все пак нищо друго, освен закономерност на външната сетивна действителност. Когато например изследваме едно цвете с обикновените помощни научни средства, ние се запознаваме с физическите и химически закони, които действуват върху растението. Обаче винаги остава нещо, което избягва на науката, а именно самият живот. Без съмнение в последно време, отделни особено надарени с фантазия учени се заловиха да разработят всякакви хипотези, според които растителният живот би могъл да бъде разбран от чисто неживите вещества. Обаче всичко това ще бъде скоро познато като една грешка, защото за физическата наука остава само като един идеал да разбере тя живота. Хората се запознават все повече и повече с химическите закони, обаче те не познават живота. Така за физическите познавателни способности изследването на живота е един идеал, обаче с тези познавателни способности животът никога не ще може да бъде изследван, защото той е нещо което се влива във физическия свят от над физическия свят и не може да разкрие своята собствена закономерност във физическия свят. Същото нещо важи за живота по отношение на свръхсетивния свят, само че там е относно волята. Никакъв волев акт, никакъв импулс не може да доведе някога в свръхсетивните светове до това което тук на Земята познаваме като смърт. Във всички свръхсетивни светове може да се роди най. много копнежът за смъртта, обаче в свръхсетивният свят не може да настъпи никога смъртта. Особеното затрогващо за човешката душа е, когато тя непосредствено разбере: Да, тогава всъщност всички същества на висшите йерархии не познават смъртта, щом смъртта е нещо което може да бъде изпитана на Земята. И така както е право се казва в библейският документ, че Ангелите разкриват лицето си пред тайните на физическото раждане, така също правилно е, да се каже, че Ангелите разкриват своето лице пред тайната на смъртта. И същественото, което познаваме като най-важен импулсатор на земното развитие Христовото Същество, то трябваше да бъде единственото Същество в божествените светове, което да се запознае със смъртта. Всички други божествено-духовни Същества на познават смъртта, те я познават само като едно изменение на една форма във друга. Ето защо Христос трябваше да слезе на Земята, за да познае смъртта, да мине през вратата на смъртта. Така че от всички надфизични същества намиращи се на висота над човека Христос е единственото Същество, което се е запознало със смъртта чрез собствено изживяване. Както казахме, когато разглеждахме този проблем на изживяването на смъртта във връзка с Христос той действува особено потресаващо върху нас.

Фактически положението е такова, че и самият човек живее в този свят минавайки през вратата на смъртта. Той може да мине тук през смъртта, обаче не може никога да угасне, защото е приет тогава от световете в които не съществува никакво унищожение. Това, което можем да считаме нещо подобно на смъртта в надфизическия свят, е нещо съвършено различно от смъртта. То е това, ако искаме да употребим човешки думи, трябва да назовем с думата самотност. И никога смъртта не може да бъде нещо, което е унищожение, но е нещо по-лошо от това, което е самотност на Земята. Тя е едно насочване на погледа назад върху собственото същество. И човек забелязва, що значи себе си.

Да вземем пример едно човешко същество, което тук на Земята малко е развило от това, което можем да наречем симпатия към другите хора, което всъщност живее само за себе си. Такова едно същество среща трудности, когато е минало през вратата на смъртта, преди всичко да познае други човешки същества, но да не забележи нищо от тези същества. Такова едно същество и изпълнено само от своето собствено душевно съдържание, то вижда само това, което изживява в самото себе си. Може да се яви случаят, че един човек който се е държал далече от всяка човешка любов на Земята поради прекален егоизъм, да мине през вратата на смъртта и след това след смъртта да живее в спомена за своя последен земен живот, но той не може да има никакви нови изживявания, защото не познава никакво друго същество, не се събира с никакво друго същество, насочвайки се изцяло към себе си. Защото като нашето същество като човек ние подготвяме действително това, което имаме след смъртта като един напълно особен свят за нас. Тук на Земята човек не познава самия себе си, тъй като науката не му дава това познание защото тя може да учи хората само върху това, което човекът не е вече, защото познава само мъртвият труп. Мозъкът мисли, обаче той не може да мисли за самият себе си. Ние виждаме само една част от нас, не виждаме нищо повече от това когато се оглеждаме в огледалото. Но това е само външната страна. Човекът не живее тук в себе си, той живее във външния свят, който действува върху неговите сетива. Чрез самите нас, чрез това което можем да изживяваме тук, ние се подготвяме да се разширим сами в Космоса, даже да се превърнем в Макрокосмос, да се превърнем в това, което виждаме тук. Тук ние виждаме Луната. След това в живота след смъртта ние се разширяваме така, че ставаме Луната, както тук сме нашият мозък. Ние се разширяваме до Сатурн, така че сме Сатурн, както тук сме нашият далак /човешкият мозък отговаря на Луната, човешкия далак отговаря на планетата Сатурн, белите дробове на Меркурий, сърцето на Слънцето, бъбреците на Венера, черният дроб на Юпитер/. Човекът се превръща в Макрокосмос. Когато душата е напуснала тялото, тя се разширява над цялата планетно система, така че всички хора след смъртта изпълват едновременно същото пространство. Те се намират, така да се каже един в други. За това ние се подготвяме още чрез нашият живот на Земята. Ние се разширяваме след смъртта над целият свят, който тук на Земята виждаме в неговия блясък, в неговото отражение. Но какво е нашият свят? Такъв, какъвто е нашият свят: планини и реки, дървета и животни, минерали, какъвто е сега следователно този свят около нас и ние живеем в него, така след смъртта ние сме вложили в този наш свят и този свят е нашият организъм. Това са нашите отделни органи. И нашият свят сме самите ние. Ние гледаме себе си от заобикалящият ни свят. Това започва още непосредствено след смъртта в етерното тяло. Тогава имаме пред себе си картината на нашият собствен изминал живот. Ако човек не би завързал отношения с други същества тук на Земята, преди всичко с други човеци и както сега трябва да застане все повече и повече чрез Духовната наука със Съществата на висшите йерархии, тогава би настъпило това, че между смъртта и едно ново раждане той не би имал да прави нищо друго освен да гледа самия себе си. И аз го казвам, защото привидната тривиалност тук е нещо потресаващо: това не е никак един желателен изглед да гледа човек себе си и течение на столетия. Защото тогава ние сме един свят за самите себе си. Обаче това, което за нас разширява това наше себе до един обширен свят, това са отношенията, които ние сме завързали тук на Земята. Затова съществува земният живот: Да развием отношения и връзки, които после продължават след смъртта. Защото всичко това, което прави от нас едно общително и дружелюбно същество, ние трябва да го развием тук. След смъртта човек изживява като мъчение страха от самотност. И този страх може винаги да ни връхлети отново в определен смисъл, защото между смъртта и едно ново раждане ние минаваме през различни стадии, в които, ако и за предшествуващото състояние да сме усвоили определена общителност, в следващото състояние можем отново да изпаднем в самотност. Следващото време след смъртта е действително такова, че всъщност можем да имаме добри отношения само с онези, които са останали тук на Земята, или които са умрели не дълго след нас. Най-близките отношения действуват по-нататък след смъртта. И по отношение на това може да бъде направено много нещо от страна на онези, които са останали живи на Земята. Защото оставащият на Земята, понеже съществуват отношения между него и мъртвият, може да дава на мъртвия известия от Земята и да му предава своите познания върху духовния свят. Това е възможно преди всичко чрез четене на мъртвите. Можем да направим най-голямата услуга на един мъртъв, ако седнем и си представим образа на мъртвия и му четем тихо от една книга съдържаща истини на Духовната наука. Можем също да му поднесем неговите собствени мисли, които се приели в нас, като винаги си представяме живо образа на мъртвия. Ние не трябва да се скъпим с това нещо чрез това хвърляме мост между пропастта деляща живите от мъртвите. Не само в най-крайните случаи, а във всеки случай можем да направим добро на мъртвия.

А сега обични приятели, колкото повече навлизаме във свръхсетивния свят, толкова повече престават отделните неща. В астралния свят ние още намираме отделни отношения. Обаче колкото по-високо се издига ме, ние намираме отделни отношения, че онова което съществува между отделните същества престава да съществува. Там всичко е същества: отношенията между тези Същества са душевните отношения и ние също трябва да имаме тези отношения, ако не искаме да бъдем самотни. Обаче тази е мисията на Земята: човекът може да завърже тук отношения, иначе той остава самотен в духовния свят. За времето следващо смъртта това са родствените, приятелските отношения, които сме завързали тук в съвместния живот с други хора, които продължават след смъртта и съставляват нашия свят. Когато изследваме с погледа на ясновидеца света, в който пребивават мъртвите ние можем да намерим един такъв мъртъв заедно с онези, които например тук на Земята е преследвал. При много хора на настоящето ние виждаме тогава, как те живеят непосредствено с умрелите, с тези които са умрели 10 години преди това, или след това с които са били кръвни роднини.

Това е един поглед, който много често се предлага на погледа на ясновидеца. Мъртвите се присъединяват към умрелите преди столетия прадеди. Това е така обаче само за определено време. След това човек би се чувствувал отново извънредно самотен, ако не биха царували други отношения, които наистина са по-далечни, които обаче въпреки това подготвят човека да бъде едно общително, дружелюбно същество в духовния свят. В нашето Антропософско движение ние имаме в това отношение един принцип, който произтича от една космическа задача: да изградим отношенията между хората колкото е възможно по-разнообразно. Ето защо ние развиваме Антропософията не само така, че отделният човек да изнася сказки. В нашето общество ние се стараем да съберем хората така, че да бъдат създадени също лични отношения и тези отношения да важат също и за свръхсетивния свят. Така че благодарение на това, че тук хората принадлежат другарски на определено течение, той създава връзки за другия свят. Обаче идва време, когато са необходими много по-общи отношения. Идва време когато човекът, душите се чувствуват самотни, ако те са минали през вратата на смъртта без да носят в себе си едно морално настроение на душата, без морални понятия, ако тук във физическото съществуване са отрекли моралното настроение на душата. Хора с морално настроение на душата съществуват физически тук на нашата Земя просто чрез това, че те са нормални хора, те имат по-голяма стойност, отколкото неморалните хора. За цялото земно човечество един морален човек има по-голяма стойност, отколкото един неморален човек, както например една здрава стомашна клетка е по-ценна за целият човек, отколкото една болна. Ние не можем да изложим точно по отделно, в какво се състои стойността на едни морален човек за цялото човечество, в какво се състои вредата от един неморален човек вие скоро ще ме разберете. Човекът без морално настроение на душата е един болен член на човечеството. Това означава обаче, че чрез своето неморално настроение на душата, той винаги се отчуждава от хората, от другите свои себеподобни. Да бъде човек морален, това означава да има той отношение същевременно отношение към всички хора. Ето защо за всички морални хора общата човешка любов е нещо самопонятно. Определено време след смъртта неморалните хора стигат до там, да се чувствуват самотни вследствие на тяхното неморално съществувание. Така че съществува една фаза, така че от мъките на самотността ни спасява само моралността на душата, моралното настроение на душата. И така, когато проследим след смъртта хората разширени след смъртта в Макрокосмоса, ние намираме, че в действителност неморалните хора са осъдени да бъдат самотни, а моралните намират връзки с други хора, които имат заедно с тях по определен начин морални представи. Както тук на Земята хората се събират според тяхната принадлежност към даден народ, или група, така между хората които живеят между смъртта и едно ново раждане, когато ги проследим с погледа на ясновидеца, виждаме, че и там те също така се събират, но са разделени един от друг чрез техните морални понятия и представи. Хората с еднакви морални чувства се събират на групи и живеят тогава дружелюбно между смъртта и едно ново раждане.

След това идва едно фаза на развитието, в която всеки се чувствува самотен, даже ако има морални понятия и чувства, но ако му липсват религиозни представи. Религиозните представи са подготовката за един дружелюбен живот в свръхсетивния свят в определена фаза на живота между смъртта и едно ново раждане. И тук отново намираме, че хората които се откъсват от религиозните връзки и чувства, са осъдени на самотност. Тук ние намираме хората с еднакви религиозни изповедания събрани на групи. След това обаче идва време, когато отново не е достатъчно човек да е живял в едно религиозно общество, идва време когато въпреки това човекът може да се чувствува отново самотен. Това е едно такова време, когато между смъртта и едно ново раждане става въобще нещо важно. Това е времето, когато или се чувствуваме самотни, въпреки религиозното общуване с други еднакво религиозни настроени хора, или добиваме разбиране за всяка човешка душа в нейните прояви. За това общуване ние можем да се подготвим само чрез това, че на Земята си усвояваме разбиране за всички религиозни изповедания. По-рано преди Тайната на Голгота, това не беше необходимо, защото тогава изживяванията на религиозния и духовния свят бяха други. Но това сега е станало необходимо. Подготовката за това е правилното разбиране на Християнството.

Защото това, което съставлява същността на Християнството, то не може да бъде намерено в другите религиозни изповедания. Без съмнение отделните християнски изповедания са може би по-тесногръди. Обаче правилно разбраното Християнство съдържа вече в себе си импулса за разбиране на всяко религиозно изповедание. Как е приел Християнството западният човек? Вземете индийската религия. Нея може да изповядва само индийската раса. Ако тук в Европа ние бихме развили една расова религия, то днес бихме се кланяли на Вотан, това би било западна расова религия. Западът е приел едно религиозно изповедание, което не произхожда от неговата собствена народова субстанция, а което е дошло от изток. Прието беше нещо, което можеше да действува само чрез неговото духовно съдържание. Защото никоя расова, или национална религия не можеше да го прием в себе си да го признава.

Това е особеността на Християнството: В него се намира зародиш то да стане една универсална религия. Ние не трябва да проявяваме нетърпимост по отношение на другите религии, не е нужно да правим това и все пак можем да кажем: Мисията на Християнството не се състои в това, да донесе на хората догми. Естествено будистът се надсмива над едно вероизповедание, което не съдържа учението на прераждането. Той счита това вероизповедание като нещо неправилно, като нещо неистинско. Обаче правилно разбраното Християнство предполага, че всеки човек е Християнин в своето вътрешно естество. Ако отидете при един индиец и му кажете: Ти си индиец, а аз съм християнин това означава, че не сте разбрали Християнството. Само когато можем да кажем на индиеца: В неговото най-вътрешно естество този индиец е също така добър християнин както и аз самият. Той само не е имал никакъв друг повод, никаква друга възможност, освен да се запознаем с едно подготвително вероизповедание и не е излязъл още от него, аз трябва да му обясня къде неговата религия съвпада с моята, тогава ние сме разбрали Християнството. Най-добре би било, ако християните биха учили индиеца да познае истинската индийска религия и след това се опитали да поведат индийската религия по-нататък, за да може индиеца да намери връзката с всеобщата еволюция. Ние разбираме Християнството само тогава, когато считаме всеки човек за Християнин в най-дълбоката вътрешност на неговото сърце, само тогава Християнството е една религия на Слънцето без Христовия Импулс. За нас не съществува там нищо друго, освен едно неразбираемо нанасяне в Акашовата Летопис. Откакто Христос се е съединил със Земята, хората трябва да добият разбиране за него на Земята. след смъртта ние трябва да донесем със себе си в духовния свят разбирането за Христос, иначе не можем да го намерим там. Когато се развиваме към Слънцето, тогава, ако тук на Земята сме добили разбиране за Христос и оставил това за Слънцето. Това е важното, че разбирането за Христос трябва да бъде подбудено тук на Земята, тогава ние можем да го запазим също и във висшите светове. Някои неща ни стават ясни само тогава, когато можем да обгърнем с погледа определени връзки.

Съществуват Теософски течения, които не могат да разберат, че Христовият Импулс е като един център на тежестта в средата на земното развитие, от който център той отива все по-нависоко. Ето защо когато идват хора, които казват, че Христос може да се яви няколко пъти на Земята в тяло от плът и кръв, това е все едно, че те казват: кобилицата на една везна може да бъде окачена в две точки, колкото безсмислено би било това във физическия свят, толкова безсмислено и твърдението на някои окултисти, че Христос се преражда много пъти на Земята. Ние показваме, че имаме разбиране за Христовия Импулс само чрез това, че сме в състояние да разберем: Христос е единственият Бог /единственото духовно Същество от висшите йерархии/, който е минал през смъртта и за това трябваше да слезе на Земята.

Онзи, който е добил тук на Земята едно разбиране за Христос, след смъртта за него вече не съществува на Слънцето един празен престол. Тогава той може да познае също една друга среща, която се явява в това време: тогава при човека идва също Луцифер, а именно сега не вече като изкусител, а като едно оправдано същество, което трябва да бъде с него, ако той трябва да намери своето по-нататъшно пътуване и развитие в света. Едни и същи качества са вредни само тогава, когато те се упражняват на неподходящо място. Луцифер завързва тук във физическия свят едно отношение, което е вредно за човека. Обаче след смъртта, започвайки от сферата на Слънцето нататък, Луцифер трябва да придружава човека. Човекът е трябвало да срещне Луцифера. Той трябва да извърши своя по-нататъшен път в духовния свят между Луцифер и Христос. Христос закриля неговата душа, запазва я с всичко онова, което душата е добила в нейните мина ли прераждания. Задачата на Луциферовата сила е тази, да подкрепи човека той да се научи да оползотвори също силите на другите Същества на йерархиите за своето ново въплъщение. Безразлично кога е бил достигнат този момент, за който говорих, но за човека настъпва някога необходимостта да определи първо, в коя точка на Земята трябва да стане неговото следващо въплъщение и в коя страна. Това трябва да стане в средата на времето между смъртта и едно ново раждане. Това е даже първото нещо, което трябва да стане, да бъде определено далече напред мястото и страната, в която трябва да се прероди човешката душа.

За тази цел човекът се подготвя чрез това, че още тук на Земята той завързва отношението с висшите светове. Но той трябва да бъде подкрепен от Луцифер. Сега той приема от определен вид същества на висшите йерархии силите, които го насочват към определено място и към определен момент.

Ако бихме искали да разберем един изпъкващ пример: Когато трябваше да се появи Лутер, неговото появяване трябваше да бъде подготвено в 8-то, 9-тото столетие. Тогава силите трябваше да бъдат насочени в един народ, в който той трябваше да действува. За целта трябва да съдействува Луцифер, за да може да бъде определено времето и мястото на нашето прераждане. Благодарение на това, че човекът носи Христа в своята душа, той запазва онова което си е изработил. Но с това той не е още узрял да знае, къде неговата Карма може да се прояви най-добре, за това трябва да му помогне Луцифер.

След това отново изминава определено време. И следващото нещо е това, че трябва да се реши върху въпроса и това е една потресаваща дейност: Какво устройство трябва да има двойката родители в нейни те собствени характерни качества, за да може да произведе фактически човека, който трябва да бъде доведен на определено място и в определено време на Земята? всичко това трябва да бъде определено далече по-рано. От това обаче следва нещо друго че сега от страна на висшите йерархии и това отново с подкрепата на Луцифер, трябва да бъдат направени далече, далече напред приготовленията за това в течение на цели поколения. За Лутер трябваше да бъде определено още от 10-тото, 11-тото столетие, които трябваше да бъдат прадедите и потомците на които той трябваше да се роди, за да може да се получи необходимата родителска двойка. Физическата наука вярва, че човекът приема качествата на неговите родите ли, прадеди. В действителност, човекът действува от свръхсетивния свят върху качествата на своите прадеди. По определен начин ние сме виновни за това, какъв е бил нашият пра-прадядо. Естествено човекът не може да произведе всички качества, обаче между другото трябва да бъдат налице също качествата, от които ще се нуждаем след това. Това, което човекът наследява от своите отци, той го направил първо да се влее в тях.

Следователно: първо бива определено времето и мястото на раждането. След това биват избрани прадедите. Всъщност това, което се нарича детска любов, не е нищо друго освен проявата на това, което човекът е развил от столетия от свръхсетивния свят. И това, което се явява като зачатие е, че тогава човек приема силите, които действуват съвместно върху неговото собствено тяло, а именно върху главата и върху общата форма на тялото. Ето защо трябва да си представим, че от тогава върху нас се работи най-много в по-дълбокото устройство на главата, по-малко върху ръцете и краката и също по-малко върху туловището, обаче се работи върху главата към туловището. Това ние изгравирваме. След това ние продължаваме тази работа след раждането. Обаче първо изграждаме всичко в астралното тяло. Ние подготвяме астрално формата на главата. Това отива даже толкова далече, че можем да кажем: Най-първо в астралният първообраз, който след това се съединява с формата на тялото, бива изработено това, което това бива формата на черепа. За всеки човек формата на черепа е нещо индивидуално. Накрая се изгравира това което е формата на мозъка. И това, което след това ни е дадено на Земята като наследство е всъщност това което е в състояние, да се съедини със своето вещество с това, което ние донасяме със себе си от свръхсетивния свят. Представете си, че това което идва от свръхсетивния свят е една чаша водата, която изпълва тази чаша е даде на чрез наследственото вещество. Чрез чистото наследство е дадено само това, което е така да се каже собственост на нашата телесна система не зависеща повече от нервната, или кръвната система. Дали имаме големи, силни, или слаби, тънки кости, това завеси по-малко от силите, които получаваме от подготвящите Същества, отколкото от наследството. Индивидуалността, която трябва да се роди на това място по това време за проявление на нейната Карма, се ражда от хората със силни кости, или от хората с руса коса е т.н. възможността за това дава наследствената линия. Ако физическите теории за наследствеността биха били правилни, тогава биха се родили хора с атрофирана нервна система и само със заложби за ръце и крака.

Само погледът на ясновидецът води до нещата, които са действителност с пълно значение. Така аз мога да ви разкажа следният случай: Срещаме един човек, който беше хидрокефал. Той се различаваше напълно от цялото останало семейство. Защо имаше той една такава глава на хидрокефал? Защото светът на висшите Същества, заедно с Луцифер гласеше така: Да, човекът трябва да бъде роден там това е най-добрата родителска двойка. Обаче той не може да действува по правилен начин върху прадедите, така че да може да изработи това, което да му даде истинското вещество, за да може неговата глава да се втвърди правилно. Едвам през време на живота той трябва да приспособи мозъкът към съответната структура. Този човек не можеше да подготви своите прадеди така, че неговата глава да бъде съответно втвърдена.

Всичко това са много важни неща и от това ние виждаме един вид техниката чрез която се вработваме в света. Когато някога науката ще разбере правилно това хората ще доловят действието на висшият свят.

Когато след смъртта вървим по-нататък с Луцифер и Христос, ние идваме в правилно отношение с напредващото развитие. Следователно в живота след смъртта първо трябва да бъдат преодолени опасностите на самотността чрез връзките с други хора, чрез морални връзки, чрез религиозни връзки. След това ние работим върху новия човек, който трябва да се въплъти след това. Сега имаме задача, когато вместо заобикалящия свят имаме пред нас самите себе си. Когато човек изживява по този начин стадиите, в които можеше да бъде едно общително, дружелюбно същество, но изпада в самотност, тогава в него се ражда нещо като копнеж след смъртта. Какво представлява този копнеж след смъртта? Това е копнежът за безсъзнание. Обаче човек не изгубва съзнание, а става само самотен. Във висшите светове ние нямаме вече работа с веществени въпроси, а с въпроси на съзнанието. Ето защо самотността означава да има човек копнеж за едно преходно угасване на съзнанието. Това съществува за душите, които нямат никакви отношения към другите души. Но в другия свят смърт няма.

Така както човекът живее тук на Земята, ритмично, между будността и съня, така в другият свят той живее оттегляйки се в самият себе си и в общение с други души сменящ се между общителност и самотност по един ритмичен начин, такъв е животът във висшият свят. И как ние живеем във висшият свят, това зависи от факта, как сме се подготвили на Земята, както описах по-напред това.

*****

На въпроса, дали може да се чете на деца умрели преди раждането, или при раждането Рудолф Щайнер отговори: Човек е дете само тук на Земята. Понякога ясновидецът констатира, че един човек, който е умрял като малко дете, е една индивидуалност в сравнение с която някой земен човек, който умира на 80 години е по-малко дете. Ето защо не трябва да се мери със земния мащаб.

Аз вече описах веднъж, как трябва да бъде разбран окултно образът, картината на Рафаел, която носи обикновено името "Атинската школа". През последно време аз се запознах с един човек умрял като дете. В общуването с него моето внимание може да бъде обърнато именно върху това, което е останало от тази картина и мисиите на Рафаел. И душата на този човек описва, как в действителност при предната група в ляво върху картината е било нарисувано нещо. Това което е надрисувано там е мястото където е написано нещо. Там се намира сега една математическа теория. А първоначално върху това място е стояло нещо от Евангелието. Вие виждате следователно, че едно такова "дете" може да бъде едно много развито човешко същество, което ни разкрива неща, които иначе могат много трудно да бъдат открити.

И така аз бих могъл да кажа, че четенето може да бъде упражнено също и по отношение на рано умрели деца.