ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ

от списание „Луцифер“ / „Луцифер-Гнозис“

от 1903 до 1906 г.

За връзката между физическата същност

и свръхсетивната същност на човека

Въпрос: „Противоречи ли на учението за прераждането фактът, че духовните способности на човека отслабват с напредването на неговия живот? Случва се така, че гениални хора изпадат в слабоумие, когато остареят. Кой дух тогава се въплътява отново: високоразвитият от зрялата му възраст или слабоумният от старостта му?“

За да отговорим на този въпрос, е нужно да си изградим първо една представа за връзката между физическата (сетивна) същност и свръхсетивната същност на човека. Физическата същност се подчинява на физическите закони. А човешкият дух може да извърши само онова, което му позволяват тези закони. Ако според законите на тялото духът в по-късна възраст повече не е в състояние да работи по същия начин, както е работил в един по-ранен период, причината е в това, че тялото на човека е станало по-малко добър инструмент за неговия дух. Да вземем за пример някой гениален педагог. Той преподава на едно много надарено момче. Вероятно той ще постигне такъв резултат, който светът ще приветства с учудване. По-късно ще предоставят на същия този гениален педагог едно ненадарено момче. И той ще постигне резултат, който е далеч под нивото на първия. Също така е възможен спад в резултата и при първото момче, което вследствие на болест да не е в състояние да възприема както по-рано онова, което учителят му преподава. Станало ли е педагогическото изкуство на учителя по-лошо? Няма ли неговата работа отново да възвърне първоначалното си високо равнище, ако на този учител се предоставят необходимите условия? Същото е и с човешкия дух с връзката му към тялото. Онова, което остарява, е тялото. И остарялото тяло не е в състояние да изразява повелите на духа! И ако в една следваща инкарнация този дух отново има възможност, дейността му ще се проявява на необходимата висота. Сега поставилият въпроса може да каже: Но тогава станалият слабоумен старец би трябвало най-малкото в същността си да носи предишните си сили, макар и да не е възможно да ги прояви. Това също не е така. Защото също и съзнанието на нашата най-дълбока същност е зависимо от законите на нашето тяло. Ние никога не сме осъзнати в пълния обхват на нашия дух, а само дотолкова, доколкото законите на нашето настоящо въплъщение позволяват това. Трябва ясно да се различава това, което човек е, и това, което той в дадено време знае за себе си. Каквото човек е, това е вечното в него; каквото човек знае за себе си, е зависимо от времевите закони на прераждането в същата степен, в която е онова, което той знае за външния свят. Ако поради разруха на моето тяло аз повече нямам способността да владея външния свят така, както по-рано, тогава нямам вече и другата способност: да се владея по същия начин, както по-рано. Понеже тази способност ми е отнета поради външни фактори, които не се намират в моя дух, а извън него, аз ще я притежавам отново, доколкото ще живея в едно ново прераждане вече не в неподходящи, а в подходящи външни условия. Противоречието, което се явява с поставения въпрос, не се намира в сферата на духовните факти, а в тази на предразсъдъците, които проявява материализмът на теософията.

Съществува ли случайност?

Въпрос: В едно писмо от читателския кръг се съдържа следният въпрос: „Никаква случайност ли не приема теософското учение? Не мога да си представя, че например при един пожар в театъра, когато изгорят петстотин души заедно, всички те са събрани от своята карма на това място.“

Отговор: Законите на кармата са толкова сложни, че никой не трябва да се учудва, когато един факт първоначално изглежда в противоречие на човешкото разбиране с общата валидност на тези закони. Най-напред трябва да ни стане ясно, че това разбиране се е формирало в нашия физически свят и че то е свикнало да приема единствено това, което е научило в този свят. Кармичните закони обаче принадлежат изцяло на по-висшите светове – в Германия е общоприето да се казва „по-висши нива“. Ако човек иска да разгледа кармически някое произшествие, което се случва на някого, от гледна точка на правосъдието в земния физически живот, ще се натъкне на множество противоречия. Трябва да стане ясно, че едно съвместно изживяване на повече хора във физическия свят може да означава за всеки отделен човек нещо напълно различно във висшите светове. Разбира се, обратното също не е изключено, а именно да се случат общи кармични преплитания в съвместни земни преживявания. Само този, който може да вижда ясно в по-висшите светове, може да каже какво точно се случва. Ако кармичните преплитания на петстотин човека се изразяват в това, че при един пожар в театъра тези хора загиват, тогава са налице следните възможности:

Първо: При кармичните преплитания не е необходимо тези петстотин пострадали човека да имат нещо общо помежду си. Общото нещастие тогава се отнася към кармите на отделните личности така, както сянката на петстотин човека върху една стена се отнася към мислите и усещанията им. Преди час може би тези хора са нямали нищо общо; след час може би те няма да имат нищо общо. Каквото са преживели при срещата си в общото пространство, за всеки един от тях ще има своето специфично значение. Общото им битие се изразява във вече споменатата сянка. Който обаче пожелае да заключи за някаква общност между хората, изхождайки от тази сянка, ще изпадне в заблуда.

Второ: Възможно е общото преживяване на петстотинте човека да няма нищо общо с тяхното кармично минало, но именно с това общо преживяване да се подготвя нещо, което да ги поведе кармически в бъдещето. Може би тези петстотин човека някога ще започнат някаква съвместна дейност и чрез нещастието те са отведени заедно към по-висши светове. За опитния мистик е ясно, че например формиращи се сега сдружения дължат произхода си на обстоятелството, че хората, които ги сформират, в далечно минало са преживели някакво общо нещастие.

Трето: Възможно е един такъв случай да представлява последствието на по-ранни общи натрупвания на дългове на тези личности. Налице са още многобройни други възможности. Например трите посочени възможности могат да се комбинират и т. н.

Да се говори за „случайност“ във физическия свят, разбира се, не е неоснователно. Задължително е да се каже: „Няма случайност“, ако се разглеждат всички светове. Но би било неправилно да се премахне думата „случайност“, когато се говори просто за преплитане на нещата във физическия свят. Случайността във физическия свят е причинена точно от това, че нещата в този свят протичат именно в сетивното пространство. Доколкото протичат в това пространство, те трябва да се подчиняват на законите на това пространство. В него обаче могат външно да се срещнат неща, които вътрешно да нямат нищо общо. Колкото е изкривено лицето ми, когато се отразява в едно криво огледало, толкова и причините, поради които една тухла пада от покрива и ме удря, както си вървя, имат нещо общо с моята карма, възникнала от моето минало. Грешката, която се прави, се състои в това, че много хора си представят кармичните взаимовръзки твърде опростено. Те приемат например, че ако една тухла падне върху даден човек, той трябва да си е заслужил кармически тази злополука. Ала това не е задължително. В живота на всеки човек непрекъснато стават събития, които нямат нищо общо с неговите заслуги или вина в миналото. Такива случки намират своето кармично балансиране в бъдещето. Каквото днес ме сполети незаслужено, за него ще бъда възмезден в бъдеще. Едно е вярно: Нищо не остава без кармично изравняване. Дали обаче едно изживяване на човека е последствие от неговото кармично минало, или е причина за едно кармично бъдеще, това трябва първо да бъде установено. Но то не може да се установи чрез пригодения за физическия свят разум, а чрез окултно изживяване и наблюдение.

За душевните заболявания

Едно друго запитване гласи: „Какво е отношението на теософията към душевните заболявания? Днешната наука отрича, че някой може да се разболее душевно поради едно неправилно и погрешно мислене. Тя може най-много да допусне, че преумората в духовната работа може да разболее нервната система и мозъка, но не и душата. Така ли също смята и теософията?“

Отговор: Днешната медицинска наука не знае абсолютно нищо съществено за закономерните взаимовръзки в по-висшите светове. Но що се касае до цитираното твърдение на същата, в него се крие известна истина. Онова, което се нарича душевна болест и като такава е заболяване на физически орган, може да има непосредствен произход във физическите факти. Едно погрешно чувство, една неправилна мисъл имат своя вреден резултат първоначално в по-висшите светове, а те могат да въздействат върху физическия свят само косвено. Който обаче говори само за законите на физическия свят и не познава други, ще направи грешка, ако приеме някакво влияние на духа върху мозъка. Съвременната медицина е напълно права от нейна гледна точка. В нейния смисъл умопомрачението може да е следствие от болен мозък. Взаимовръзката между мозък и мисъл не се намира обаче във физическия свят. Тя се намира в един по-висш свят. И въпреки че физическият мозък, който виждаме във физическото пространство, не може да бъде директно повлиян от съдържанието на мисълта, както то се приема от свързаното с физическия свят разбиране, е налице една скрита за физическото наблюдение връзка между по-висшите (ментални) закони, от които произлиза, от една страна, мозъкът, а от друга страна – мислите на този мозък. И който може да види тази взаимовръзка, за него при определени условия е вярно твърдението: Човекът сам се уврежда психически чрез своите неправилни мисли, което означава, че уврежда своя мозък. Такава мисъл обаче трябва първо да се разбере, преди да бъде критикувана. А на съвременната медицина – разбира се, не на всички медици – липсват средствата, за да я разбере. В такива случаи човек като теософ трябва да бъде търпелив. С празните осъждания на медицинското изкуство и неговия материализъм не се постига нищо. Теософът трябва да осъзнае защо днешният лекар не може да го разбере, докато той самият съумява да разбере същия този лекар.

За връзката между животинската душа

и човешката душа

Поставя се следният въпрос: „Каква според застъпения във вашето списание възглед е връзката между животинската и човешката душа? Безспорно е, че много животни чрез обучение могат да усвоят редица дейности, близки до човешките, както това може да се види при коня на г-н фон Остен, за който кон толкова много се говори. Не трябва ли по пътя на логиката да се допусне прераждане също и при животните?“

Действително не отричаме, че способностите на животните, съпоставени с тези на хората, правят труден отговора на въпроса: къде е границата между животинската и човешката душа? И материализмът встъпва в своето право напълно да отрича разликата между човек и животно и да твърди, че човешката душа е само една напълно развита животинска душа и че произхожда от последната. Който може да наблюдава духовно, не може да бъде подведен в заблуда по този въпрос. За теософа подобни явления, като приведения за пример кон (за този отделен случай е безполезно да се говори), не са нито учудващи, нито загадъчни. Животинската душа е една видова душа. И това, което се превъплъщава в животинското царство, е видът. Лъвът, който се вижда, не се преражда по същия начин, както човекът, който ни говори. Това, което се преражда от лъва, е „видът лъв“, не тази или онази индивидуалност лъв. Но това, което се преражда от човека, е именно конкретната индивидуалност. Ето защо само при човека можем да говорим за биография, което означава да се говори за едно описание на индивидуалността. При животните е достатъчно да разберем „вида“ и да го опишем. Кой би пожелал например да напише три биографии за лъвове в същия смисъл, както би го направил при човека за баща, син и внук? Човек ще познава и трите, ако разбере „вида лъв“.

Може да се възрази, че и при животните може да се говори за нещо биографично; че също така и едно куче може да се различава от някое друго, както един човек от друг. Може да се каже: един притежател на куче би могъл да напише биографията на своето куче. И ако човек отрича индивидуалните различия при животните, това е поради причината, че не ги познава. Всичко това и без друго се допуска. Ала може ли, изхождайки от тази гледна точка, да напишем биографията на някой предмет? Спомняме ли си, когато в училище на децата се поставяше задачата да напишат „житейска история на една карфица“? В природата навсякъде има преходи. Така едно животно може да придобие такива индивидуални черти, че те да изглеждат като един очебиен нюанс на характера на неговия вид. И обратното, един човек може да проявява толкова малко индивидуалност, че всичко в него да ни се струва като от някакъв вид. За да не попада в заблуда относно тези неща, човек трябва да премине по трудния път на обучение на духовното наблюдение. Първите книги, които са произведени чрез книгопечатането, са подобни на тези, които преди, а също и след откриването на печатарството са били произвеждани чрез изкусно преписване. От това би ли искал някой да си направи заключение за тъждественост между преписване и книгопечатане?

Когато едно животно е дресирано да извършва някои неща, подобни на тези, които прави човекът, от това не може да се направи заключение, че вътре в това животно живее същото, което живее в човека. Иначе би трябвало също така да се твърди, че един малък домашен дух се намира в часовника и движи стрелките напред, или пък че такъв се намира в автомата, в който пускаме десет пфенига и който ни „дава“ за това шоколад. Става въпрос за това къде е духът, който е в основата на едно нещо. Духът на часовника трябва да се търси в майстора часовникар. Малко по-прости са нещата, когато се говори за духа на животното. Животното не е нито съвършена машина, нито несъвършен човек. В същността си то стои между машината и човека. Духът на майстора часовникар или много повече на изобретателя на часовника е този, който ми показва времето чрез часовниковия механизъм. Също така духът на дресьора е този, който ми говори чрез дресираното животно. Само че при животното в много по-голяма степен, отколкото при часовника, се изкушаваме да приписваме духовните способности на самото същество. Взаимовръзката в първия случай е по-прикрита.

Сега, след тези разбираеми разяснения, трябва да представим състоянието на нещата в смисъла на теософията. В животното се откриват дух, душа и тяло. От тези три принципа обаче само душата и тялото намират израз във физическия свят. Духът оказва въздействие върху животинския свят от един по-висш свят. При човека всичките тези три принципа се изразяват във физическия свят. Затова не може да се каже, че дейностите на животните произлизат от духа. Когато бобърът изгражда своята изкусна постройка, се проявява духът, който работи от един по-висш свят. Когато човекът строи, тогава действа духът в него. Когато човек дресира едно животно, тогава неговият дух работи върху неиндивидуалния дух на животното; той си служи с органите на животното, за да изрази онова, което желае. Затова е също толкова неправилно да се каже, че животното е една животинска индивидуалност, както когато се каже, че „моята ръка взима лъжицата“, вместо „аз взимам лъжицата“. Който взема под внимание само материалните факти, за него всичко това няма никакъв смисъл. За него не остава нищо друго освен първо да се удивлява на някои душевни качества на едно животно, а после да си мисли, че духът на животното е подобен на човешкия дух. Фактът, че днешната наука се удивлява толкова на „интелектуалните“ постижения на някои животни и се изправя пред загадки, показва само, че тази наука в своя начин на мислене е все още напълно материалистична. Характерната разлика между животното и човека се установява не чрез един материалистичен, а чрез един произхождащ от духа начин на разглеждане на нещата.

Теософите не биха се учудили, ако им демонстрират и още „по-умни“ животни, както и се случва. Затова пък те винаги ще знаят в какво се състои съществената разлика между животно и човек.

За унаследяването на заложби и способности

Задава се следният въпрос: „Според закона на прераждането трябва да си представим, че човешката индивидуалност притежава своите заложби, способности и т. н. като следствие от нейните по-ранни животи. Не противоречи ли това на факта, че такива заложби и способности, например морална сила, музикална дарба и т. н., се предават пряко от родители на деца?“

При една правилна представа за законите на прераждането и кармата не може да се открие противоречие. Преди всичко се унаследяват онези човешки качества, които са присъщи на физическото и етерното тяло. Последното е носител на всички жизнени явления (растежни и размножителни сили). Всичко, което се отнася до тези явления, се унаследява. В по-малка степен се унаследява онова, което се свързано с душевното тяло. Под такова се разбира едно предразположение в усещанията. Дали човек има добре развито зрение или слух, това може да зависи от факта, дали прадедите ни са имали такива качества, които са предали на нас. Напротив, никой не може да предаде на потомците си онова, което е във връзка с неговата духовна същност. Например проницателността и точността на представния му живот, благонадеждността на паметта му, чувството му за морал, придобитите познавателни умения, способностите в изкуството и т. н. Това са качества, които остават заключени в индивидуалността на човека и се проявяват в неговото следващо прераждане като способности, заложби, характер и т. н. Също така и условията, при които човекът се преражда, не са случайни, те са в тясна зависимост от неговата карма. Да предположим например, че даден човек си е изградил в своя предишен живот един устойчив морален характер. В кармата му е заложено в едно следващо прераждане придобитото да се прояви. Но това не би могло да се случи, ако този човек не се въплъти в тяло, което притежава съответните качества. Тези телесни качества трябва да се унаследят от прадедите. Въплъщаващата се индивидуалност се стреми чрез една живееща в нея притегателна сила към онези родители, които могат да ѝ дадат необходимото тяло. Това означава, че тази индивидуалност се е свързала преди въплъщението си със силите на астралния свят, които се стремят към определени физически условия. Така че човек се ражда в онова семейство, което може да му осигури подходящите телесни условия за неговите кармични заложби. Например изглежда, че моралната сила сякаш е наследена от родителите. В действителност човекът е открил чрез индивидуалната си същност онова семейство, което прави възможно разгръщането на моралната му сила. Може да се добави още, че индивидуалностите на децата и родителите са били свързани в предишни животи и поради това отново са се открили. Кармичните закони са толкова сложни, че е невъзможна една правилна преценка според онова, което се вижда. Това е отчасти възможно за човек, пред чиито духовни сетива донякъде са открити по-висшите светове. Който съумява освен физическото тяло да наблюдава още и душевния организъм (астралното тяло) и духа (менталното тяло), на него му е ясно какво човек унаследява от своите прадеди и какво е негова придобивка от по-ранни животи. За обикновения поглед нещата сякаш се преплитат и е възможно да изглежда унаследено нещо, което всъщност е кармично определено. Изразът, че децата са дар за родителите, е изпълнен с дълбок смисъл. В духовно отношение те наистина са „дар“. Но на тях се даряват деца с определени духовни качества поради това, че те имат възможността да разгърнат тези духовни способности на децата.

Прераждане в безпомощно дете?

Поставя се следният въпрос: „Как според учението за прераждането и кармата да разбираме факта, че една високоразвита човешка душа се превъплъщава в едно безпомощно, неразвито дете? За мнозина мисълта, че трябва да започваш живота отново и отново на детското стъпало, носи нещо неприемливо и нелогично.“

Работата на човека във физическия свят зависи изцяло от инструментите, с които разполага. Например по-висши идеи могат да се проявят, ако е налице един напълно развит мозък. Както пианистът трябва да чака, докато майсторът на пиана му достави един завършен инструмент, чрез който да изрази своите музикални идеи, така душата със своите придобити в предишния живот способности трябва да чака, докато силите на физическия свят развият телесните органи до такава степен, че те да могат да изразяват тези способности. От началото на човешкия живот е налице една съвместна работа на душевните и телесните сили. Душата работи в еластичното и гъвкаво още детско тяло така, че то да може по-късно да стане носител на онези сили, които са придобити в по-ранни житейски периоди. Необходимо е обаче новороденият човек първо да се нагоди към новите условия на живот. Ако просто навлезе в един нов живот с всичко придобито по-рано, той няма да се нагоди към заобикалящия го свят. Той е придобил своите способности и сили при съвсем други условия в една напълно различна околна среда. Ако пожелае просто да пристъпи в света в предишното си състояние, той би бил чужденец в него. Детският период е затова, за да се изработи хармония между старите и новите условия. Как би изглеждал един умен човек от римско време в нашия свят, ако той просто се роди в този свят със своите придобити сили? Една сила може да се приложи тогава, когато е в хармония с околната среда. Например ако се ражда един гений, гениалната сила вече се намира в най-вътрешната човешка същност, която се нарича причинно тяло. Нисшето духовно тяло (кама манас, душата на разбирането – Verstandesseele) и тялото на чувствата и усещанията (астрално тяло) могат да се приспособяват, те са до известна степен неопределени. Тези две части на човешкото същество сега са в процес на разработване. Отвътре навън работи причинното тяло, отвън въздейства околната среда. Когато тази работа се извърши, тогава тези две части могат да бъдат инструменти на придобитите сили. Няма нищо неприемливо и нелогично в това човек да се ражда като дете. Много по-неприемливо би било да се раждаме като завършени хора в един свят, в който щяхме да сме като чужденци.

Приличат ли си следващите едно след друго прераждания?

Един друг въпрос е този: „Приличат ли си две следващи едно след друго прераждания, така че например един архитект да се роди отново архитект, един музикант – отново музикант?“

Такова нещо е възможно, но в никакъв случай не е правило. В тази област можем лесно да изпаднем в погрешни представи, защото за законите на прераждането човек разсъждава твърде често на базата на външни неща. Например някой обича южни области и вярва, че в по-ранен живот е живял на юг. Такива наклонности обаче нямат нищо общо с причинното тяло. Те имат значение само за настоящия живот. Онова, което продължава да действа от едно прераждане в друго, се намира дълбоко в най-вътрешната същност на човека. Да допуснем например, че някой в един живот е музикант. В причинното тяло живеят духовните хармонии и ритми, които се изживяват в тоновете. Самите тонове принадлежат на външния физически живот. Те се намират в частите на човека, които възникват и изчезват. Тялото кама манас, което някога е било пригоденият за тонове апарат, в следващия живот може да бъде пригодено за възприемане на числа и пространствени отношения. Така че един музикант в следващия си живот може да стане математик. Именно по този начин в хода на преражданията човек се развива до многостранно същество, преминавайки през най-разнообразни житейски опитности. Но както казах, има изключения от това правило. И те стават разбираеми чрез великите закони на духовния свят.

Идиотия

Един трети въпрос е следният: „Как може да се разгледа кармично случаят, когато един човек е осъден на идиотия поради заболяване на мозъка?“

За такива неща не трябва да се говори със спекулации и хипотези, а на базата на духовно-научна опитност. На въпроса трябва да се отговори чрез един пример, взет от действителността. Даден човек в предишния си живот е бил осъден да води съществуване на душевно помрачение чрез един физически недоразвит мозък. В междинния период между смъртта и новото му прераждане е могъл да преработи в себе си всички тези потискащи преживявания от един такъв живот, лишен от човешка любов, и той би се преродил като истински гений на благотворителността. Един такъв случай ясно показва как се изпада в заблуда, когато нещата се разглеждат кармично с позоваване на миналото. Не може винаги да се казва: Тази съдба се дължи на една или друга вина в миналото. Често се случва някое преживяване да няма връзка с миналото, а последицата от него да бъде кармично изравнена в бъдещето. Не е необходимо един идиот да си е спечелил участта чрез дела в миналото. Но кармичното последствие на неговата съдба ще се прояви в бъдеще. Както при търговеца съответният баланс се определя от цифрите в неговата касова книга – той обаче може непрекъснато да прави нови приходи и разходи, – така в живота на човека могат непрекъснато да се явяват нови дела, съдбовни удари и т. н., но въпреки това сметката на живота му да е напълно точна във всеки миг. Ето защо кармата не се схваща като някаква непроменлива съдба, като фатум, тя е свързана със свободата и свободната воля на човека. Кармата не изисква предаване на една неизменна участ, а напротив, тя дава сигурността, че нито едно дело и изживяване на човека не преминава без последствие или беззаконно в света, а че всичко това се включва в един справедлив, възмездяващ закон. Напротив, ако нямаше карма, тогава в света би царувал произвол. Така аз мога да зная, че всяко мое действие, всяко мое изживяване се включват в една закономерна връзка. Моето действие е свободно, неговият резултат е абсолютно закономерен. Свободно е действието на търговеца, когато сключва сделка. Резултатът от това обаче се проявява закономерно в неговия баланс.

Губят ли се предишните способности

на човешката душа?

Поставя се следният въпрос: „Ако чрез непрекъснати превъплъщения в различни раси трябва да усвояваме такива способности, за чието развитие ни се предлага съответната възможност и ако не може да се загуби нищо от това, което душата е усвоила чрез преживяване, тогава как се обяснява факта, че в днешното човечество (най-малкото в нашите цивилизовани страни), което също е живяло някога в третата и четвъртата коренна раса, не е останало нищо от онези високоразвити по онова време волеви и представни способности, както и способности за властване над природни сили, за които знаем от твърденията на ясновидците? Има ли някакъв закон, който забранява и отново затваря вече откритите прости пътища към дадена цел, така че всяка сила да се използва за откриването на нови, по-висши пътеки?“

В действителност не се губи нищо от способностите, които душата е придобила по време на своето развитие. Но ако се придобива една нова способност, предишната възприема друга форма. Тя не се изживява вече сама за себе си, а като основа за новата способност. Например при атлантците е била развита способността за запаметяване. Съвременният човек може да придобие съвсем слаба представа за това, до каква степен е била развита паметта на един атлантец. Сега всичко това, което се явява в нашата пета коренна раса като вродени представи, е било придобито първоначално в Атлантида чрез паметта. Представите за пространство, време, числа и т. н. щяха да предизвикват съвсем различни затруднения, ако съвременният човек тепърва трябваше да ги придобива. Защото способността, която съвременният човек трябва да усвои, е комбинативното мислене. При атлантците не е имало логика. Сега обаче всяка по-рано спечелена душевна сила трябва да се оттегли в собствената си форма, да се потопи под прага на съзнанието, ако трябва да се придобие някоя нова такава. Способността на бобъра на строи така изкусно би трябвало да се промени в нещо друго, ако например той изведнъж стане мислещо същество. Например атлантците са имали способността да властват над жизнената сила. Те са конструирали удивителните си машини чрез тази сила. Но те са нямали нищо от това, което народите на петата коренна раса имат като дар да разказват. При тях не са съществували митовете и приказките. Първоначално способността за властване над жизнената сила на атлантците се прояви сред принадлежащите на нашата раса под маската на митологията. И под тази форма тя можа да стане основата на умствената дейност на нашата раса. Големите откриватели от нашата раса са инкарнации на „ясновидци“ от атлантската раса. В гениалните им прозрения живее нещо, което има в основата нещо друго, нещо, което по време на атлантската им инкарнация се е проявявало като сила, творяща живот. Нашата логика, познания за природата, техника и т. н. израстват от основата, която е била положена в Атлантида. Ако например един техник би могъл да промени комбинативната си сила в нейния предхождащ вид, би се получило нещо, което е било способност на атлантеца. Цялото римско право е преобразуваната сила на волята от едно по-ранно време. Сама за себе си волята остава на заден план, и вместо да приеме собствени форми, тя се променя в мисловни форми, които се изживяват в правови понятия. Усетът за красота при гърците е изграден на основата на силата, която се е изживявала при атлантците като една изключителна способност за отглеждане на растения и животински видове. Във фантазията на Фидий живееше нещо, което атлантецът използваше непосредствено за преобразуването на живи същества.

Как се разглеждат здравето и болестта

в светлината на кармичния закон?

Задава се следният въпрос: „Как се разглеждат здравето и болестта в светлината на „кармичния закон“?“

Тъй като в скоро време ще направя едно подробно изложение по този въпрос, засега ще се огранича само с един кратък отговор. Както при всички неща, които засягат човека, така и по отношение на здравето и болестта онова, което той върши в по-ранен или в „този“ живот, не остава без последствия. Например една личност може да страда от някаква болест, за която не може да се установи причина нито в по-ранен, нито в настоящия живот. Така че болестта се явява като „първоначално“ събитие в човешката биография, тя самата е „първопричина“. Тя ще прояви своето действие по някакъв начин в по-нататъшния житейски път на човека. Законът на кармата действа безусловно навсякъде, но не трябва да се смята, че навсякъде имаме просто въздействия, чиито причини се намират в миналото. Имаме си работа също така и с причини, чиито въздействия ще се проявят в бъдещето. Окултните опитности могат да кажат различни неща за закономерните зависимости. Например има неща, които засягат в един живот астралното тяло, а в един следващ живот са свързани с етерното тяло. Ако един човек лъже често в своя живот, това е само една особеност на астралното тяло в този му живот. Но повторението на лъжата се предава постепенно на етерното тяло и като последствие в един следващ живот в личността се проявяват черти на лекомислие и флегматичност, които са особености на етерното тяло. Ако причиняваме страдания на своите ближни, това е една особеност на астралното тяло. Но повторенията на тези действия придават на етерното тяло нещо, което в един следващ живот се проявява като предпоставка за меланхолия, която е вече особеност на етерното тяло. Ще приведем още един пример. Когато една личност си изгради навик, противоречащ на здравия разум, това засяга етерното ѝ тяло в съответния живот. В следващия живот обаче този навик оказва въздействие върху устройството на физическото тяло. И точно това въздействие се проявява като предпоставка за болест. Може да се разпознае причината за едно предразположение към заболявания в изграждането на лоши навици в един по-ранен живот. Но всички тези зависимости са много сложни и е възможно да се каже нещо определено само въз основа на отделни окултни преживявания. Здравето е, най-общо казано, последствието от добри, смислени навици в един предшестващ живот. Според наличните окултни изследвания за отделни случаи може да се каже например следното. Един лекомислен живот води в следващ живот до една повърхностност, която намира израз в лесно забравяне, липса на памет, а в един по-следващ живот това лесно забравяне се явява като предпоставка за заболяване, която понастоящем се проявява много често като „невроза“. Човек ще разбере правилно закона на кармата тогава, когато не възприема нещата в обикновения общоприет смисъл, а мисли съгласно едни много по-висши критерии.