ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Карлсруе, 14 Октомври 1911

Вчера ние се опитахме да опишем пътя, който е валиден дори и днес, и който в миналото хората използва ха, за да намерят Христос с помощта на екзотеричното съзнание. Сега бихме искали да засегнем, макар и съвсем накратко езотеричния път, или с други думи, пътя по който човек може да намери Христос в свръхсетивните светове.

Преди всичко трябва да отбележим, че този езотеричен път към Христос Исус всъщност е бил и пътят на евангелистите, на онези, които написаха Евангелията. Защото, въпреки че авторът на Йоановото Евангелие сам е видял както бихте могли да се убедите от съдържанието на моите лекционни цикли голяма част от това, което е описано в неговото Евангелие, не се състоеше във възпроизвеждане на неговите спомени; защото те всъщност съдържат само онези незначителни подробности, които както видяхме ни изненадват тук или там в Евангелието на Йоан. Обаче неповторимите, величествените черти от делото на Спасителя, от самата Мистерия на Голгота, при този евангелист също са плод на неговото ясновиждащо съзнание. Ето защо трябва да напомним: както Евангелията са всъщност „опреснени“ ритуали на посвещението за това става дума и в моята книга „Християнството като мистичен факт“ така и от друга страна до този факт се е стигнало именно защото в своя езотеричен път евангелистите са извлекли от свръхсетивния свят един образ на това, което се е случило в Палестина и като цяло в Мистерията на Голгота. И когато сега след Мистерията на Голгота, включително и до наши дни някой би поискал да се издигне до една или друга свръхсетивна опитност за Христовото Събитие, той би трябвало да се остави под въз действието на онова, което Вие ще откриете в съответните лекционни цикли, спадащи вече към елементарните подробности, които са добре познати в нашите антропософски кръгове като седемте степени на християнското посвещение: Измиването на нозете, Бичуването, Коронясването с трънения венец, Мистичната смърт, Полагането в гроба, Възкресението и Възнесението. Сега нека да насочим вниманието си към основния процес на християнското посвещение.

Ако си припомните съответните лекционни цикли, Вие ще се убедите, че тук, в християнското посвещение, нещата не протичат така, както в онова неправилно посвещение, за което стана дума в първата лекция от този цикъл; тук на първо място се акцентира върху всеобщите човешки чувства, които след време довеждат до имагинацията, представляваща „Измиването на нозете“. Следователно, ученикът не започва с интензивни имагинации върху образи от Евангелието на Йоан, а се стреми, и то за продължително време, да живее с определени чувства и усещания. Аз често съм прибягвал до примера с растението, което израства от минералната почва, което се изхранва от веществата на минералното царство и въпреки това се издига над него като едно по-висше същество, отколкото е минералът. И ако сега това растение би могло да говори и да усеща, то би трябвало да се преклони пред минералното царство и да каже: Наистина в рамките на мировата закономерност аз съм било предопределено за една по-висша степен от твоята, братко минерале, обаче самата възможност да съществувам, аз дължа на теб. Наистина в градацията на съществата ти заемаш по-ниско място, но именно на теб, по-низшето същество, аз дължа моето съществувание и затова смирено се прекланям пред теб. По същия начин и животното би трябвало да се преклони пред растението, въпреки че то е по-низше същество от него, и да каже: На теб аз дължа моето съществувание; признавам го и смирено се прекланям пред теб! И така всяко същество, издигащо се на по-висока степен, би трябвало да се преклони пред другите, намиращи се на по-ниска степен, защото то съществува благодарение на тях. И който изцяло се проникне от чувството за смирение пред по-низшите същества, който подчини себе си на това чувство и се остави под неговото въздействие месеци и дори години наред, той ще види как то обхваща целия му организъм и го пронизва до такава степен, че накрая той започва да изживява метаморфозите на това чувство под формата на една имагинация. И тази имагинация се състои именно в Измива нето на нозете, т.е. онази сцена от Евангелието на Йоан, когато Христос, който е главата на дванадесетте, коленичи пред тези, които тук, в йерархията на физическия свят стоят по-ниско от него, и смирено признава, че дължи възможността за своето издигане тъкмо на тях, които стоят по-ниско от него, и сякаш казва: Както животното дължи своето съществувание на растението, така и аз дължа на вас всичко онова, което можах да стана в условията на физическия свят. Всеки човек, който изпълва себе си с това чувство, стига не само до имагинацията за Измиването на нозете, но изпитва и едно съвсем определено чувство, чувството, като че ли вода облива нозете му. Ученикът може да изпитва това усещане седмици наред и в този случай то би представлявало един външен признак, колко дълбоко се отпечатват в нашите тела такива общочовешки чувства, които в същото време извисяват човека високо над самия него.

По-нататък ние видяхме, че можем да изпитаме всичко онова, което води до имагинацията на Бичуването, само ако продължително време си представяме живо и нагледно: В света ще ме сполетят още много болки и страдания; болките и страданията могат да дойдат от всички страни; и общо взето, те никому няма да бъдат спестени. Обаче аз искам така да закаля моята воля, че дори болките и страданията да връхлитат от всички страни като един вид бичуване от страна на света аз държа да остана прав, да понеса моята съдба, каквато и да е тя; защото без досегашната ми съдба, аз не бих се издигнал до висотата, на която стоя. И когато ученикът живее продължително време с това чувство, тогава той фактически започва да усеща нещо като убождане и разраняване по своето тяло, нещо като удари от бич, и тогава възниква имагинацията: сега ученикът е един вид извън себе си и вижда как тялото му е бичувано, също както това е станало с тялото на Христос. По същия начин ученикът може да изживее Коронясването с трънения венец, Мистичната смърт и т.н. Тези неща са били подробно описвани от мен в различните лекционни цикли.

Но какво постига онзи, който се опитва да изживее в себе си първо четирите степени, а ако Кармата е благоприятна, и останалите, с други думи да изживее всичките седем степени на християнското посвещение? От съответните описания Вие разбирате: Цялата гама от чувства, през които минаваме, трябва от една страна да ни укрепят и напълно да видоизменят нашата природа, позволявайки ни да стоим здраво, смело и свободно в света, като същевременно можем да извършваме всяко наше действие, ръководени от чиста и жертвоготовна любов. Защото в хода на християнското посвещение нашата вътрешна природа трябва да се промени в един много, много дълбок смисъл. Какво имам предвид?

Вероятно не на всички от Вас, които са чели предишните ми лекционни цикли и са се запознали с християнското посвещение, е станало ясно, че поради интензивността на усещанията, които съпровождат този вид посвещение, се получава едно много силно въздействие, което се простира чак до физическото тяло. Защото поради голямата интензивност на тези усещания, ние първоначално долавяме, като че ли вода облива нозете ни, като че ли по тялото ни се появяват рани, а в главата ни се забиват тръни; накратко, ние изпитваме всички болки и страдания на разпятието. И ние трябва да почувствуваме всичко това още преди да сме изпитали Мистичната смърт, Полагането в гроба и Възкресението; последните три състояния са също описани от нас. Дори и да не изпитваме тези усещания с достатъчна интензивност, те все пак оказват своето въздействие: Ние ставаме по-силни и по-любвеобилни в истинския смисъл на думата; обаче всичко, което навлиза в нас по този начин, се простира само до етерното тяло. Но когато започнем да го усещаме чак в нашето физическо тяло нозете като обливани с вода, а тялото като покрито с рани -, тогава ние внасяме тези усещания още по-дълбоко в нашия организъм. Сега тези усещания стават напълно действителни, появяват се т.нар. стигмати, кървящите белези на местата, където са били раните на Христос; или с други думи: Ние „внасяме“ усещанията чак до равнището на физическото тяло и знаем, че сега те се разиграват направо във физическото тяло, знаем, следователно, че сега вече сме обхванати от тях много по-дълбоко, а не само до равнището на астралното тяло и етерното тяло. Да, този процес на мистични усещания прониква чак до нашето физическо тяло. И когато вършим това, ние всъщност се подготвяме в очертанията на нашето физическо тяло да приемем фантома, който изгря от гроба на Голгота. Ето с каква цел работим над нашето физическо тяло: да го пробудим за родството и близостта му до фантома, да ускорим раждането на онази притегателна сила, която физическото тяло може да упражни спрямо фантома, който изгря от гроба на Голгота.

Тук бих желал да вмъкна една забележка. Навлизайки в антропософията, Вие трябва да свикнете с това, че запознаването с космическите тайни и с космическите истини става не веднага, а постепенно. И който не би искал да ги изчака в смисъла на описаното в тези лекции обучение, той няма да бъде в състояние да напредва както трябва по своя път. Несъмнено, хората биха желали да овладеят Антропософията отведнъж, да я извлекат от една книга или от един лекционен цикъл. Обаче така не може. И тук Вие имате пред себе си един пример, защо не може така. Мина доста време, откакто в един ранен лекционен цикъл беше описано за пръв път християнското посвещение, и там беше посочено: то протича по този или онзи начин и фактически човек работи чрез чувствата, които живеят в душата му и разпростират своето действие чак до физическото тяло. Днес за пръв път е възможно понеже в досегашните лекционни цикли ние положихме основите за едно истинско разбиране на Мистерията на Голгота да опишем как чрез съответните чувствени изживявания човекът узрява, за да приеме в себе си фантома, който възкръсна от гроба на Голгота. Колко дълго трябваше да изчакаме, за да може субективното да се съедини с обективното; и тъкмо за тази цел трябваше да бъдат изнесени толкова много предварителни лекции. Разбира се, дори и днес някои неща могат да бъдат загатнати само наполовина. Но който има търпението да върви с нас, независимо дали в тази или някоя от следващите инкарнации това зависи от неговата лична Карма -, който е видял, как можахме да се издигнем от описанието на мистичния път до описанието на обективния факт на това, което представлява смисълът на християнското посвещение, той ще стане свидетел, как в хода на следващите години или на следващата епоха от Антропософията ще бъдат извлечени много по-висши истини.

И според нас тъкмо тази е целта на християнското посвещение. Чрез това, което описахме като розенкройцерско посвещение, и чрез това, което днес един човек изобщо може да получи като посвещение, се постига в известен смисъл, макар и с малко по-различни средства същото, а именно: създава се една свързваща нишка между човека, доколкото той е инкарниран във физическото тяло и това, което възкръсна от гроба на Голгота като същински първообраз на човешкото физическо тяло. От първите лекции на този цикъл ние знаем, че се намираме в изходната точка на една мирова епоха, в която трябва да очакваме едно събитие, което няма да се разиграе, както Събитието на Голгота, в условията на физическия свят, а ще се разиграе в по-висшите светове, в свръхсетивните светове, макар че то се намира в непосредствена връзка с многократно описваното от нас Събитие на Голгота. Докато последното имаше задачата отново да върне на човека същинското физическо тяло, фантома, който постепенно дегенерира в хода на Земното развитие; една задача, за чието изпълнение бяха необходими ред други събития, разиграли се на физическото поле в началото на нашето летоброене, то събитието, което очакваме, изобщо не е необходимо да се разиграва на физическото поле. Инкарнацията на Христовото Същество можа да стане само веднъж в хода на цялото Земно развитие. И когато някой твърди, че е възможна повторна инкарнация на това Същество, подобно твърдение означава пълно неразбиране на Христовия Импулс. А това, което ще настъпи и което принадлежи на свръхсетивните светове и може да бъде наблюдавано само в свръхсетивните светове, неотдавна беше обобщено в следното изречение: Христос става господар на човешката Карма.

Или с други думи: занапред уреждането на кармическите отношения ще става с посредничеството на Христос; и бъдещите поколения все повече и повече ще усещат: Аз преминавам през Портата на смъртта и държа в ръцете си моята кармическа равносметка. От едната страна стоят моите добри, разумни и благородни действия, моите добри, разумни и благородни мисли; а от другата страна стоят всичките ми лоши, неразумни и грозни постъпки. Обаче този, който занапред ще поеме функциите на съдия относно бъдещите инкарнации, за да внесе ред в кармическата равносметка на човека, това е Христос! - Нека да си представим нещата по следния начин: След като сме преминали през Портата на смъртта, ние отново ще се инкарнираме в някоя от следващите епохи. И сега за нас ще настъпят такива събития, чрез които нашата Карма ще бъде поставена в ред; защото всеки човек трябва да жъне това, което е посял. Кармата си остава един висш и справедлив закон. Обаче това, чрез което се изпълнява закона на Кармата, не съществува тук в изолирана форма за всеки отделен човек. Наистина, Кармата привежда в ред, примерно, егоистичните стремежи на човека, но при всеки отделен човек това кармическо изправяне става така, че то се включва по възможно най-добрия начин в кармическите отношения, засягащи целия свят. Ние трябва да изправим нашата Карма така, че да улесним по възможно най-добрия начин напредъка на целия човешки род. За тази цел ние се нуждаем от едно истинско просветление; за тази цел съвсем не е достатъчно простото убеждение, че всяко от нашите дела ще бъде последвано от кармическо уравновесяване, защото след едно от делата ни, примерно, ще настъпи това или онова кармическо уравновесяване; но понеже едното от тях би могло да бъде по-полезно за общия напредък на човечеството отколкото другото, ще бъдат предпочетени онези мисли, чувства или усещания, които ще изплатят нашата Карма, но същевременно ще бъдат и полезни за общия напредък на човечеството. Да бъде включена подредената лична Карма на човека в общата Карма на Земята, в общия напредък на цялото човечество ето мисията, която занапред се възлага на Христос! И това става главно през онзи интервал от време, когато ние се намираме между смъртта и новото раждане; обаче в хода на предстоящата епоха, към която всички ние се приближаваме, този процес е така подготвен, че в действителност хората все повече и повече ще достигат до едно точно определено изживяване. Днес това изживяване е по силите на изключително малък брой хора. Обаче от сега нататък, започвайки от средата на сегашното столетие и отивайки към следващите столетия, все повече хора ще имат следното изживяване: Да си представим, че човекът извършва една или друга постъпка. Тогава той ще размисли, ще се вгледа в това, което е извършил и пред него ще се появи, като един вид сънищен образ, неговата собствена постъпка. Всичко това ще поражда у него едно изключително впечатление. Той ще си каже: Аз не бих могъл да допусна, че съм изправен пред един спомен за нещо, което вече съм извършил; и въпреки това, нещата изглеждат така, сякаш се отнасят до мои лични изживявания. Всичко това ще застава като един сънищен образ пред човека, имащ непосредствено отношение към душата му, но той няма да си спомня, дали той действително е извлечен от досегашния му живот. Ако е вникнал в антропософските истини, човекът ще разбере за какво става дума; другата възможност е да изчака срещата си с антропософията, защото едва тогава той ще стигне до едно истинско обяснение на нещата. Обаче антропософът ще знае: Това, което сега ти виждаш като една последица от твоите действия, е всъщност един образ, който ще се разгърне заедно с теб през следващите години; ти просто предварително виждаш кармическото изправяне на твоите действия! Да, започва епохата, в която хората и то още в мига на своите постъпки и действия -, ще имат едно предчувствие, или може би направо един ясен образ, едно усещане за кармическото изправяне на всичко онова, което те мислят, чувствуват или вършат.

И така, през следващите епохи хората ще развият съвсем нови душевни способности, които ще са в тясна връзка с техните изживявания. Тези нови способности ще окажат могъщо въздействие върху моралното пречистване на човека и ще означават нещо съвършено различно от това, което протича като един вид подготовка за тяхното утвърждаване; защото сега ще прозвучи не друго, а гласът на съвестта! Човекът вече няма да си въобразява: Това, което си извършил, е нещо, което ще умре заедно с теб а ще знае съвсем точно: Твоите действия няма да умрат заедно с теб; напротив, те ще имат съответните последици и тези последици ще продължат да живеят заедно с теб! И нещо друго ще знае човекът: Времето, през което портите на духовния свят бяха затворени за човека е вече към своя край. Хората отново трябва да се издигнат до духовния свят. И техните душевни способности ще се развият по такъв начин, че те ще станат съучастници в духовните процеси и събития. Ясновидството все още е нещо твърде различно от това истинско съучастие в духовния свят. Но както навремето е съществувало древното, сумрачно ясновидство, така и занапред ще възникне един друг вид ясновидство, което няма да е сумрачно, а ще позволява на хората да знаят какво точно са извършили и какво означават техните постъпки и действия.

Но ще настъпи и още нещо. Занапред хората ще знаят: Ето, сега аз не съм сам; навсякъде около мен има духовни Същества, които са свързани с мен. И постепенно човекът ще се научи да поддържа една връзка с тези Същества, да живее и да общува с тях. А през следващите три хилядолетия достатъчно голям брой хора нагледно ще се убедят в това, което нарекохме „кармическа съдебна власт“ на Христос. Хората непосредствено ще виждат Христос като една етерна форма, като един етерен образ. И те ще Го виждат, ще Го изживяват по такъв начин, че както и Павел пред Дамаск ще знаят съвсем сигурно: Христос е жив, Христос е изворът на възкресението за онзи физически първообраз, който сме получили още в началото на нашето Земно развитие и от който всички се нуждаем, за да постигне Азът своето пълно разгръщане.

Ако от една страна с Мистерията на Голгота настъпи нещо, което даде най-решителния тласък в общочовешката еволюция, от друга страна тази Мистерия на Голгота се падна в онази епоха от развитието, в която, така да се каже, човешката душа беше обхваната от най-голям мрак. Несъмнено, в по-ранните епохи хората са знаели съвсем точно понеже са си спомняли за миналото че човешката индивидуалност се преражда многократно. Учението за преражданията се съдържа и в Евангелията, обаче ние стигаме до него само тогава, когато сме развили известен усет за различаване на тези неща; а през епохата, когато бяха написани Евангелията, хората най-малко можеха да разберат това учение.

През следващите епохи, когато хората търсеха Христос по пътя, за който стана дума вчера, всичко беше замислено така, сякаш предстои една първоначална, бих казал, детинска подготовка. Ето защо човечество то не биваше да бъде запознавано с нещо, което само би го объркало и за което то още не беше дозряло: С непосредствените опитности за преражданията. И така, ние виждаме, как в продължение на две хилядолетия християнството се развива без да се обръща никакво внимание върху учението за преражданията. В тези лекции ние посочихме огромната разлика между будизма и идеята за реинкарнациите, която съществува като нещо напълно самопонятно в западното съзнание. Наистина, тази идея все още крие в себе си доста недоразумения, но дори и да я проследим в онази нейна форма, в която я срещаме у Лесинг или у психолога Дросбах, ние лесно ще установим, че за европейското съзнание учението за преражданията е нещо, което засяга цялото човечество, докато при будизма това учение засяга само индивида: Как той преминава от един живот в друг и как може да се освободи от жаждата за съществуване. Докато ориенталецът превръща това, което му е дадено като учение за преражданията в една истина за неговото индивидуално спасение, Лесинг, например, смяташе за важно нещо съвсем друго: Как може да напредва цялото човечество? И за себе си той направи следния извод: В хода на общочовешката еволюция ние трябва да разграничим отделни епохи. И във всяка от тях, на човечеството се дава нещо ново. Ако проследим историята, ние ще видим как в хода на нейното развитие периодически настъпват нови и нови културни постижения. И как бихме могли да говорим за едно истинско развитие на цялото човечество, пита Лесинг, ако една душа има възможност да живее само в една или друга епоха? Как биха могли да възникнат плодовете на културата, ако хората не се прераждаха и не пренасяха в следващата и в последващата епоха това, което са научили в предишната?

Ето как идеята за преражданията се превръща за Лесинг в нещо, което засяга цялото човечество. От личен мотив за индивидуално спасение, той я превръща в двигател за цялото културно развитие на човечество то. И за да възникне една нова, напредваща култура, душата, живееща през 19 век, трябва да обогати сегашната си инкарнация с всичко онова, което е постигнала в миналата си инкарнация. Да, хората трябва да се прераждат заради Земята и нейната култура, а не само заради себе си! Ето основната мисъл на Лесинг.

Тук мисълта за прераждането действително се явява като нещо, което е свързано с цялото човечество. Но тук, и то много по-рано, е влязъл в сила и Христовият Импулс. Защото именно Христовият Импулс свърза това, което човекът прави или може да направи, не само с неговите лични интереси, а с интересите на цялото човечество. Само онзи може да бъде Негов ученик, който казва: Аз правя това за най-малкия от моите братя, защото зная, че Ти ще го усетиш по такъв начин, сякаш го правя за Теб!

Както от една страна цялото човечество е неразделно свързано с Христос, така от друга страна се чувствува и онзи, който изповядва принадлежащия на цялото човечество Христос. Тази идея се е отразила в мисленето и чувствата на цялото човечество. И когато идеята за прераждането отново се появи през 18 век, тя се появи като една християнска идея. И когато си припомним, как Виденман третира прераждането т.е. по един съвсем несръчен, опипващ начин -, все пак трябва да признаем, че в наградената му през 1851 година книга, неговата идея за прераждането е проникната от християнския импулс; и в книгата му има една специална глава, където авторът говори за връзката между християнството и учението за прераждането. Обаче в хода на общочовешката еволюция беше необходимо следното: за да се пробуди в една зряла форма, идеята за прераждането трябваше да мине първо през една, така да се каже, християнска фаза. И занапред тази идея за прераждането ще се свърже с християнството по такъв начин, че хората да я усещат като нещо, което преминава през отделните инкарнации. Хората ще разберат и друго: как индивидуалността, която напълно се губи в рамките на будисткия светоглед както видяхме от разговора между цар Милинда и мъдреца Нагазена ще получи истинското си съдържание едва след като се християнизира. И сега ние разбираме: Защо половин хилядолетие преди идването на Христос, будисткият мироглед се разминава с човешкия Аз, а запазва идеята за реинкарнациите? Защото Христовият Импулс все още не беше влязъл в сила, защото този Импулс се разгръща едва там, където някой може все по-съзнателно да напредва от една инкарнация в друга инкарнация! Но сега вече настъпи времето, когато идеята за прераждането трябваше да бъде приета от човешките същества като нещо необходимо. Защото напредъкът на човешката еволюция далеч не зависи от това, какви учения се разпространяват и си пробиват път по света; тук влизат в сила съвсем други закони, които изобщо не зависят от нас.

Занапред в човешката природа ще възникнат нови сили и тяхното действие ще се изразява в това, че след постигането на определена възраст, ако даден човек има вярна представа за своя Аз, той ще усеща примерно следното: Тук в мен има нещо, което аз трябва да разбера. И това усещане ще обхваща все повече и повече хора. През миналите епохи, колкото и хората да проявявах интерес към своите личности, това съзнание, за което сега става дума, все още несъществуваше. Занапред то ще се прояви приблизително по следния начин: Ето, сега аз усещам нещо в себе си, което е свързано с моя истински Аз. Но странно то изобщо не отговаря на нищо от моя опит, който съм натрупал в този живот! И тогава човек или ще разбере това, което действува по този начин, или няма да го разбере. Той ще може да го разбере, само ако е вникнал в истините на антропософията. Тогава той ще знае: Това, което сега аз чувствувам като нещо чуждо, се дължи на обстоятелството, че то е свързано с моя Аз, който идва от миналите прераждания. У хората, които не могат да стигнат до подобно обяснение, усещането ще бъде изключително подтискащо, ще пробужда страх и ужас. Тези усещания, които вече не са теоретически съмнения, а истински заплашват душата, ще бъдат премахнати от антропософското познание, което учи, че всички ние ясно трябва да си представим: Да, моят сегашен живот е разпрострян над много от предишните ми животи на Земята!

И тогава вече хората ще проумеят, какво точно ще означава за тях да усещат връзката с Христовия Импулс. Защото именно Христовият Импулс е този, който ще изпълни с живот целия поглед към миналото, цялата сфера на нашето минало. Хората ще усетят: Ето, там беше тази инкарнация, после настъпи другата инкарнация; а ще дойде време, когато те ще са вътрешно сигурни, че от определен момент нататък, Христовият Импулс вече е проникнал в планетарното тяло на Земята. Хората ще откриват и такива свои инкарнации, които са станали преди Мистерията на Голгота. И това изчистване на ретроспективния поглед чрез Христовия Импулс ще бъде необходимо на хората, за постигнат, бих казал, едно доверие в бъдещето; всичко това ще стане една необходимост, ще се превърне в една помощ, на която човек ще може да разчита през следващите си инкарнации. Рано или късно, тази промяна в душевната организация на човека, ще настъпи. И за своя изходна точка тя ще има онова събитие, което започна през 20 век, и което ние бихме могли да наречем един вид второ Христово Събитие, позволяващо на хората с нови и по-висши душевни способности да виждат Господаря на Кармата. Но хората, които ще стигнат до този вид изживявания, няма да се ограничат само до опитности в областта на физическия свят. Доста хора смятат, че когато настъпи новото Христовото Събитие през 20 век мнозина от нашите съвременници ще са заминали при т.нар. мъртви и ще се намират в периода между смъртта и новото раждане. Обаче независимо от това, да ли една душа е инкарнирана във физическото тяло, или се намира в периода между смъртта и новото раждане, ако е достатъчно подготвена, тя ще изживее Христовото Събитие!

Непосредственото и образно изживяване на Христовото Събитие зависи не от това, до каква степен сме инкарнирани, а до каква степен сме подготвени. За да донесе спасение на човека, първото Христово Събитие трябваше да стане в условията на физическия свят; по същия начин, за да разполага с ясен и непомрачен поглед в свръхсетивния свят, респективно, за да разполага с образното изживяване на Христовото Събитие, което ще бъде възможно през 20 век, съответната подготовка трябва да се извърши тук, в условията на физическия свят. Защото ако способностите за образно виждане на Христовото Събитие се пробудят у човека, без той да е подготвен, тогава той няма да разбере нищо. Напротив, в този случай Господарят на Кармата ще застане пред него като едно страшно наказание. За да разбере напълно това, което вижда, човекът трябва да бъде подготвен. Ето защо нашата епоха се нуждае от разпространяването на антропософските истини: Те са необходими за онази подготовка в условията на физическия свят, която ще позволи образното виждане на Христовото Събитие и това може да стане както на физическия план, така и на по-висше равнище. Хората, които не успеят да се подготвят в условията на физическия свят и преминат неподготвени в живота между смъртта и новото раждане, ще трябва да изчакат някоя от следващите си инкарнации, за да постигнат чрез Антропософията разбиране за Христос. Обаче следващите три хилядолетия ще предоставят на хората достатъчно възможности, за да минат през една такава подготовка. Тази е и целта на цялото антропософско развитие: да пробуди у хората онези сили, чрез които те напълно да се вживеят в това, което трябва да дойде.

И така, ние разбираме как миналото обхваща и част от бъдещето. И ако си припомним, как в астралното тяло на Натановото момче Исус действуваше не друг, а Буда, след като той вече не можеше да се инкарнира отново на Земята, ние ще разберем как силите на Буда продължават да действуват и по-нататък. Ако си припомним, как импулсите, които не бяха не-посредствено свързани с Буда, се намесиха в духовното развитие на Западна Европа, в тяхно лице ние виждаме намесата на самия духовен свят. Обаче всичко, което се отнася до въпросната подготовка, е свързано в известен смисъл и с това, че хората все повече и повече се приближават до един идеал, който, общо взето, възникна още в древна Гърция, до онзи идеал, който беше формулиран от Сократ: Когато се вгледа в идеята за доброто, за моралното, за етичното, той трябва да усети в нея магическия импулс, че ще намери сили да живее според тази идея. Днес ние сме все още далеч от осъществяването на този идеал; днес ние сме стигнали само до там, че при определени обстоятелства човек би могъл да разбере доброто, би могъл да постъпва като умен и мъдър човек и все пак в основата си да не е морално добър. Обаче смисълът на вътрешното развитие ще бъде именно този: Да превръщаме нашите идеи за доброто в непосредствени морални подтици. Този особеност ще бъде извънредно характерна за идващите времена. И ученията, които ще се разпространяват по Земята, ще са от такова естество, че през следващите столетия и хилядолетия човешкият говор ще оказва неподозирано могъщо въздействие в сравнение с миналото и настоящето. Днес някой ясно може да различи във висшите светове как изглежда връзката между интелекта и морала; обаче днес не съществува такъв човешки език, чийто магически сили да предизвикат следното: а именно, когато се изговаря един морален принцип, той да прониква в другия човек по един толкова непосредствено-морален начин, че последният да няма друг избор, освен да го осъществи като морален импулс. След изтичането на следващите три хилядолетия, ще бъде възможно да се говори на такъв език, какъвто днес нашите глави изобщо не могат да си представят; интелектуалното и моралното съдържание ще имат еднаква сила, еднаква валидност. Моралната сила ще може да прониква в сърцата на хората. През следващите три хилядолетия човешкият род ще бъде просто пропит с морални сили, с магически морални сили; в противен случай той изобщо не би могъл да понесе своето развитие; в противен случай той би могъл само да злоупотреби с него.

В специалната подготовка за това развитие участвува и онази индивидуалност, която около сто години преди нашето летоброене беше много оклеветена и за която макар и в изопачена форма се говори твърде подробно в еврейската литература: Йешу бен Пандира; Исус, синът на Пандира. От моите лекции, изнесени в Берн*51, мнозина от Вас знаят, какво точно е допринесъл този Йешу бен Пандира за Христовото Събитие, възпитавайки своите ученици, един от които, например, се явява като учител на автора, написал Евангелието на Матей. Йешу бен Пандира, една благородна личност от Ордена на есеите, предхожда Исус от Назарет само с едно столетие. Но докато Исус от Назарет е търсел близост с есеите, в лицето на Йешу бен Пандира ние имаме пред себе си един истински представител на есеите.

Кой беше всъщност Йешу бен Пандира?

Във физическото тяло на Йешу бен Пандира беше въплътен приемникът на онзи Бодисатва, който в своята последна земна инкарнация, точно на 29 години, се издигна до степента Буда. Всеки Бодисатва, който се издига до степента Буда, има свой приемник, свой последовател. Тази източна традиция е в пълно съответствие с окултните изследвания. А онзи Бодисатва, който тогава искаше да се включи в подготовката на Христовото Събитие, продължи да се инкарнира отново и отново. Едно от тези прераждания се пада в 20 век. В момента не е възможно да посочим по-точни данни за последното прераждане на този Бодисатва; ще загатнем само отделни подробности за начина, по който един такъв Бодисатва може да бъде разпознат в едно или друго от неговите прераждания.

Благодарение на един закон, който ще бъде разискван и доказан в следващите ми лекции, ние можем да посочим следната особеност, която е характерна за този Бодисатва: когато се преражда а той непрекъснато се преражда в хода на столетията действията от по-късните му години са твърде различни от това, което той върши по време на своята младост. В хода на живота му винаги настъпва един точно определен момент на внезапно и забележително преобразяване. Или направо казано: Хората виждат, как тук или там живее едно повече или по-малко надарено дете, у което изобщо не се забелязват някакви признаци, че то има да свърши нещо много важно за бъдещата еволюция на човечеството. Никой не разкрива с такава плахост в своята младост и в своите ранни детски години, кой е той всъщност това установява окултното изследване -, както онзи, който трябва да се въплъти като един Бодисатва. Защото за един вече въплътен Бодисатва винаги настъпва един точно определен момент на пълно преобразяване.

Когато една индивидуалност се въплъщава в миналите епохи, например Мойсей, това е нещо съвсем различно от случая с Христовата Индивидуалност, където другата индивидуалност, тази на Исус от Назарет, трябваше да напусне своите тела и да ги предостави на Христовата Индивидуалност. При Бодисатва ще бъде така, че също ще настъпи един вид „смяна“, но все пак индивидуалността на „носителя“ остава по някакъв начин съхранена; докато през миналите епохи да си представим например патриарсите въпросната индивидуалност, имаща за задача да достави нови сили за общочовешката еволюция, трябваше да се потопи в телата на „носителя“ с такава сила, че съответният човек задължително изживяваше едно могъщо преобразяване на своята душа. Това преобразяване настъпва особено отчетливо между тридесетата и тридесет и третата година. И винаги става така, че никога не може да се знае предварително, т.е. преди да е настъпило въпросното преобразяване, дали именно това човешко тяло ще бъде завладяно от Бодисатва. Този факт никога не е ясен в младежките години на живота; ясният признак е именно този, че по-късните години съвсем не приличат на младежките години.

Този, който беше въплътен в Йешу бен Пандира и който от тогава насам постоянно се е въплъщавал, Бодисатва, който дойде след Гоутама Буда, се подготвя за своето Бодисатвическо въплъщение така, че да може и тук окултното изследване отново съвпада с източното предание да се издигне до степента Буда точно пет хиляди години след озарението на Гоутама Буда под дървото Боди. Тогава, три хиляди години след нашето време, онзи Бодисатва, поглеждайки назад към всичко, което е станало през новата епоха, и поглеждайки назад към Христовия Импулс и всичко, свързано с него, ще говори така, че от неговите устни ще звучи един говор, който фактически превръща в реалност онова, което описахме току-що; а именно, че от интелекта непосредствено ще бликат морални сили, морални подтици. Бъдещият Бодисатва ще бъде един вестител на доброто, и то направо чрез Словото, чрез Логоса, един Бодисатва, който ще посвети всичките си сили в служба на Христовия Импулс и ще говори на един такъв език, какъвто днес нито един човек не притежава, един толкова свещен език, че въпросният Бодисатва ще бъде наречен „Носител на Доброто“. Тази негова особеност също няма да се прояви в младежките му години; обаче в своята 33 година той ще се прояви като съвсем нов човек, като такъв, който може да приеме в себе си една по-висша индивидуалност. Еднократната инкарнация е едно събитие, което се отнася само за Христос Исус. На физическия план всички Бодисатви минават през поредица от инкарнации. И така, 3000 години след нашето време този Бодисатва ще отиде толкова далеч, че ще се превърне в Носител на Доброто, в Майтрейя-Буда, чието Слово ще бъде поставено в служба на Христовия Импулс, като се има предвид, че дотогава този Импулс ще е станал жизнена необходимост за достатъчно голям брой хора. Така изглежда днес перспективата за бъдещата еволюция на човечеството.

Но какво беше още необходимо, за да стигне човечеството до тази степен на своята еволюция? Нека да си послужим с помощта на следната схема.

Ако прибегнем до това графическо изображение на човешката еволюция през епохата на древна Лемурия, ние виждаме: Ето, сега човекът се спуска от божествените висини; той е предопределен да мине през известни степени на развитие; обаче поради влиянието на Луцифер, той потъва много по-дълбоко в материята, отколкото се предвиждаше първоначално. А това коренно променя хода на неговата по-нататъшна еволюция.

Когато човекът беше стигнал до най-долната точка на своя път, той изпита потребност от един мощен импулс, който да го поведе в обратна посока. И това можа да стане само поради факта, че онова Същество от висшите Йерархии, което наричаме Христос, взе едно важно решение във висшите светове, от което то впрочем нямаше нужда с оглед на своето лично развитие. Защото Христос би постигнал целите на своето развитие дори ако би следвал един път, който се намира високо, високо над областта, в която протича човешкия живот. В този случай Христовото Същество, така да се каже, би подминало човечеството, би го подминало там горе, в духовните светове.

Но тогава еволюцията на човечеството би протекла по такъв начин, че след като липсва импулсът в посока нагоре то би трябвало да продължи своя път надолу. Следователно, Христовото Същество би поело нагоре, а човечеството би продължило да се спуска надолу! Само благодарение на факта, че по времето на събитията в Палестина, Христовото Същество взе решението да се съедини с един човек, да се въплъти в един човек и да проправи пътя нагоре за цялото човечество, само благодарение на това бе даден онзи решаващ тласък в еволюцията на човечеството, който сега можем да наречем спасение на човечеството от онзи импулс, който идва от силите на Луцифер, и който Библията образно представя като „изкушението чрез змията“ и пораждането на т.нар. „наследствен грях“. Христос извърши нещо, което не беше необходимо за самия Него! В какво се състоеше Неговото дело? Неговото дело беше израз на чистата и божествена Любов! Трябва да сме наясно: Засега нито едно човешко сърце не е в състояние да усети онази сила на Любовта, която беше необходима, за да вземе този Бог едно такова решение, от което лично Той нямаше никаква нужда решението да се инкарнира и да разгръща своите божествени действия в тесните рамки на едно човешко тяло. Ето как от делото на Любовта се стигна до онова събитие, което е най-важното в цялата еволюция на човечеството. И когато хората проумеят това дело на Божията любов, когато се опитат да го превърнат в свой първостепенен идеал, спрямо който всяка проява на човешка любов е нещо съвсем незначително, тогава те ще се приближат и до чувството на пълна несъизмеримост между човешката любов и Божията Любов, онази Божия Любов, довела до Мистерията на Голгота, както и до онези имагинации, които ни позволяват да извикваме пред духовния си поглед редица отделни моменти от Събитието на Голгота.

И наистина, за нас е напълно възможно да стигнем до имагинация за хълма, където беше издигнат кръстът, онзи кръст, на който беше прикован един Бог в неговото човешко тяло, един Бог, който избра инкарнацията и смъртта по своя воля или с други думи, от любов към хората за да могат Земята и човечеството да достигнат тяхната същинска цел. Ако някога Бог, когото наричаме Бог-Отец не би допуснал влиянието на Луцифер да се разпростре върху хората, човекът не би успял да развие зародишните сили на свободния Аз. Именно влиянието на Луцифер даде тласък за развитието на свободния Аз. Всичко това трябваше да бъде допуснато от Бог-Отец. Но след като човешкият Аз заради свободата трябваше да бъде вплетен в материята, наложително беше сега той отново да бъде освободен от потъването в материята, и виждаме как цялата Любов на Сина кулминира в Мистерията на Голгота. Само благодарение на това стана възможна свободата на човека, неговото истинско достойнство. Фактът, че можем да бъдем свободни същества ние дължим на едно дело, протъкано от Божията Любов. Ние никога не бива да забравяме, че дължим нашата свобода на едно дело, протъкано от Божията Любов. И когато мислим по този начин, ние ясно усещаме: Да, ти можеш да станеш достоен човек, обаче само едно не бива никога да забравяш че дължиш всичко онова, което си, на Онзи, който можа да опази и чрез Мистерията на Голгота да ти възвърне твоя човешки първообраз.

До понятието за свободата хората не бива да стигат само чрез своите абстрактни мисли, до свободата те не бива да стигат без спасителната мисъл за Христос. Само тогава идеята за свободата има своето дълбоко оправдание. Ако искаме да бъдем наистина свободни, трябва да принесем жертвата, изразяваща се в признанието, че дължим нашата свобода на Христос! Едва тогава ние можем действително да усетим свободата. И всички онези, които смятат, че човешкото им достойнство се ограничава от признанието, че са задължени на Христос, един ден ще проумеят, че по отношение на мировите факти, човешките мнения не означават нищо; все някога те с радост ще признаят, че са извоювали своята свобода благодарение на Христос.

И все пак, това което се опитахме да постигнем в този лекционен цикъл, далеч не е достатъчно за едно по-точно антропософско разбиране на Христовия Импулс и на общочовешката еволюция. Но градивни камъни към сградата на познанието винаги могат да бъдат добавяни. Обаче когато тези градивни камъни ни тласкат към все нови и нови стъпки по пътя на познанието, тогава те оказват своето въздействие и направо там, в духовния храм на човечеството. И най-доброто, което можем да отнесем от една такава антропософска среща, е убеждението, че в името на една определена цел, ние сме научили нещо ново и сме обогатили нашето познание. И каква би могла да бъде тази наша цел? Ето каква: Да положим усилия и да разберем, колко много още имаме да учим, за да се изпълним с истината на Сократовите думи: „Колкото повече учим, толкова повече се убеждаваме, колко малко знаем!“ Обаче този порив има смисъл само когато е израз на действена воля и стремеж към все по-обширни познания, а не когато е израз на примирение и резигнация. Да, ние не бива да се примиряваме с нашите оскъдни знания и да казваме: Все пак ние не можем да знаем всичко; следователно, нека да скръстим ръце и да почакаме! Това би означавало един крайно погрешен извод от нашите антропософски занимания. Правилното усещане изглежда така, сякаш нещо непрекъснато ни възпламенява и тласка към все нови и нови познания, всяко от които означава за нас една нова степен по пътя към висшите светове.

В рамките на този лекционен цикъл ние може би често се докосвахме до „идеята за спасението“, макар и без да сме употребявали точно тази дума. Всеки духовен изследовател би трябвало да усеща тази „идея за спасението“ така, както я усети един от великите предшественици на нашето западно-европейско духовно-научно течение: защото фактически ние го чувствуваме близък в душите си само поради общото родство, само поради висшите цели, които ние както и той поставяме пред нашите мисли, чувства и воля. И как то великият предшественик*52 на нашата западна антропософия се добра до поетичната строфа: „Само този, който непрестанно се стреми, него можем ние да спасим!“, свързвайки думата „спасение“ с думата „стремеж“, така и антропософът трябва винаги да е наясно: Само онзи може да разбере и да почувствува истинското спасение, както и да разгърне своята воля в сферата на истинското спасение, който непрестанно се стреми!

Нека и този лекционен цикъл а той ми стана особено близък на сърцето, понеже често се докосвахме до идеята за спасението да се превърне в подтик за нашите по-нататъшни стремежи; обединени от нашите стремежи, нека да се срещаме все по-често в тази, а също и в следващите инкарнации. Нека именно тези да са плодовете от нашите антрпософски занимания. Нека тук вече да приключим лекционния цикъл и да отнесем със себе си усърдието „непрестанно да се стремим“, защото един ден то ще ни позволи, от една страна да видим какво представлява Христос, а от друга страна да се доближим до истинското спасение: защото то не трябва да бъде само освобождаване от трудните земни пътища и съдби, а също и освобождаване от всичко онова, което пречи на човека в усилията му да се издигне до своето човешко достойнство. Обаче това са неща, които в тяхната истинност, са записани само там, в свръхсетивната писменост на духовните светове. Защото истински е само онзи почерк, който може да бъде разчетен в страната на Духовете и ето защо, нека да положим усилия и да разчетем главата за човешкото достойнство и мисията на човека в свръхсетивната писменост, на която тези неща са записани в духовните светове!