ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Всеки човек, който размишлява върху себе си, скоро открива, че освен своето Себе (Selbst), възприемано чрез мислите, чувствата, както и чрез съзнателно насочените волеви импулси, той притежава и друго, по-пълноценно Себе, на което е подчинен като на една по-висша сила. Отначало човек възприема това второ Себе като по-низша същност, в сравнение с всичко останало, което той обхваща със своето ясно, търсещо доброто и истината съзнателно душевно същество. Затова се стреми да преодолее тази по-низша същност.

Но едно по-дълбоко самовглъбяване върху второто Себе може да ни разкрие и нещо друго. Когато се връщаме назад към това, което сме преживели или извършили, ще стигнем до странни открития. Нашият досегашен опит ще ни се стори толкова по-значим, колкото по-възрастни сме станали. И когато човек се запита: „Какво си направил или говорил по това или онова време от живота си?" тогава вижда, че много от извършените неща разбира едва в по-късна възраст от живота си.

Така преди, да речем, 7 или 8, а може и 20 години сме извършили неща, за които много точно може да се каже, че едва сега, след толкова време разумът ни е в състояние да проумее. Повечето хора така и не стигат до тези открития, защото просто не ги търсят в душата си. Но изключително полезно е човек да се вглежда по-често в нея. Защото в един такъв момент, когато осъзнаваш, че в предишни години си извършил неща, които едва сега започваш да разбираш защото тогава твоят разум не е бил достатъчно зрял, за да проумее стореното или изреченото в момент на такова откритие се проявява усещането: Човек е закрилян от една добра сила, която напира от дълбините на неговото собствено същество.

Все повече и повече нараства чувството на доверие във факта, че не си сам в най-висшия смисъл на думата в този свят и че това, което можеш да разбереш, е само частица от всичко извършващо се във Всемира.

Ако това наблюдение се повтаря многократно, то може да се превърне в житейска практика. Теоретически е лесно да разберем, че човек не би могъл да постигне кой знае колко много, ако действува само с осъзната рационалност или критична интелигентност. Да се замислим само в коя фаза от живота си извършваме най-важните дела? Кога постъпваме най-мъдро спрямо самите себе си? Обикновено това става в периода от раждането до онзи момент, до който човек може да се върне назад, спомняйки си, вече в по-зряла възраст, за изминалото време от своя живот. Когато се връщаме мислено три, четири, пет години назад, стигаме до определен момент в детството, зад който споменът не достига.

Подробности за този най-ранен период от живота могат да ни разкажат само родителите или други лица. Обаче нашият собствен спомен се простира назад в миналото само до определена точка. Това е моментът, в който човек се е научил да усеща своя „Аз". За хората, чийто спомени са в рамките на нормалните граници, такъв момент задължително съществува. Но тъкмо преди този момент човешката душа е извършила за самия човек най-мъдрите неща; после, когато човек се издига до своето съзнание, той вече не може да извърши големи, величави дела, както тези, присъщи му в първите години от неговото детство, при напълно неосъзнати душевни подбуди. Защото знаем, че при своето раждане човек внася във физичесния свят плодовете на предишните си земни съществувания. Така например при раждането човешкият мозък е все още твърде несъвършен инструмент. Тепърва човешката душа трябва да изработи в него най-фините структури, които ще го превърнат в посредник за всичко онова, на което е способна самата тя. В действителност, преди да е стигнала до съзнанието, човешката душа работи над мозъка по такъв начин, че той да стане инструмент за изживяване на всички способности, заложби, качества и т.н., присъщи за нея като последица от предишните и земни съществувания.

Тази работа върху собственото тяло се ръководи от съображения, много по-мъдри от всичко, което човек може да извърши по-късно при напълно развито съзнание. Нещо повече: през този период човек трябва не само пластично да формира своя мозък, но и да научи три от най-важните неща за своето земно битие.

Първо, той трябва да научи как да ориентира своето тяло в пространството, нещо, което днес човек прави без да забелязва. С това е загатната една от най-съществените разлики между човека и животното. Животното е предопределено да развие равновесното си положение В пространството по съответен начин: едни животни се катерят, други плуват и т.н. до най-близките на човека бозайниците. Ако зоолозите се замисляха над този факт, те нямаше да подчертават толкова често Колко еднакви са костите и мускулите при животните и човека. А това е много по-маловажно от факта, че човек не разполага предврително със своите равновесни способности, а трябва сам да ги изгради, черпейки сили от цялото си същество. От особена важност е, че той трябва сам да работи върху себе си, за да създаде от едно същество, Което не може да върви, такова, което може да върви изправено. Човек сам постига своето вертикално положение, своето равновесно положение В пространството; сам постига и определено отношение спрямо земната гравитация. За едно схващане, което не прониква дълбоко в нещата, няма да е трудно да оспори това, и то с привидно основание. Някои биха казали, че ние сме така организирани в нашия изправен вървеж, както например животното катерач е създадено, за да се катери. Но едно по-точно наблюдение показва, че докато при животното е налице организация, определяща положението му в пространството, то при човека душата е тази, която влиза в отношения с пространството и създава съответната организация.

Второто нещо, което човек сам научава от онази своя същност, която преминава от едно въплъщение в друго, е говорът. Чрез него той се поставя в такова отношение с другите човешки същества, че става носител на онзи духовен живот, който прониква във физическия свят. Често се подчертава, и то не без основание, че ако човек преди да преговори – бъде оставен да живее сам на един пуст остров, без контакт с други хора, той не би се научил да говори.

Това, което сме наследили, което е вложено в нас за по-късните години така, че се подчинява на наследствените принципи, не зависи от обстоятелството, дали живеем с други хора, или не. Така например, според наследствените закони човек трябва да смени зъбите си В седмата година. Той ще смени зъбите си в тази възраст, дори и да живее на самотен остров. Но да говори, човек се научава само когато душевната му същност се активира като сила, която преминава от един живот В друг. Човек изгражда зародиша на своята говорна способност преди още да е постигнал съзнанието за своя Аз. За да се превърне В говорен апарат, формообразуването на ларинкса трябва да започне преди онзи момент, до който човек стига в своите спомени.

И следва третото нещо, по-малко известно; човек го научава чрез самия себе си, благодарение на това, което носи дълбоко в своя вътрешен свят от едно прераждане в друго. Става дума за характерния живот вътре в самия свят на мислите. С формирането на мозъка се осъществява и неговото предназначение да служи като инструмент на мисленето. Ето защо този орган още при своето възникване е така пластичен, че човек да може сам да го формира като инструмент на своето мислене, с оглед на неговата превъплъщаваща се същност. Непосредствено след раждането на човека, мозъкът е такъв, какъвто трябва да бъде според силите, унаследени от родители, прародители и т.н. Но в своето мислене човек трябва да даде израз и на своята собствена същност, разбирана като резултат от миналите земни превъплъщения. Ето защо той трябва да преобрази особеностите на своя мозък през онзи период, когато след раждането е станал физически независим от своите родители, прародители и т.н.

Виждаме, че през най-първите години на живота си човек извършва съществени и важни неща. Той работи върху себе си в смисъла на най-висшата мъдрост. С усилията на своя ум той никога не би могъл да постигне онова, което извършва без намесата на ума в най-ранния период от живота си. Защо всичко това става от дълбините на душата, които не се обхващат от съзнанието? Защото в този първи период от своя живот човек е много по-силно свързан чрез душата си и чрез цялата си вътрешна същност с по-висшите Йерархии на духовния свят, отколкото в по-късните години. За ясновидеца, изминал пътя на духовната еволюция, така че да може наистина да проследи същинските духовни процеси в момента, когато връщайки се назад в спомнянето човек постига Азовото съзнание, и разкрива нещо изключително важно. През първите години това, което наричаме „детска аура", обгръща детето като една прекрасна човешко-свръхчовешка сила. Тази детска аура, която е същинската висша част на човека, има своите продължения в духовния свят. Но от момента, до който човек може да се връща назад в своите спомени, аурата пониква в обратна посока към вътрешността на човека. До този момент човек може да се усеща като самостоятелен Аз, защото онова, което е било свързано с по-висшите светове, вече е провикнало в неговия Аз. Оттук нататък съзнанието само изгражда отношенията си с външния свят. В детската възраст това все още не съществува. Тогава нещата сякаш витаят около детето като в един сънищен свят. То изгражда себе си под въздействието на една мъдрост, която е извън него. И тя е по-могъща и по-всеобхватна от цялата съзнателна мъдрост в по-късните години. Тази висша мъдрост обаче става все по-смътна и неясна за човешката душа и тя постепенно я заменя със съзнанието. Мъдростта пониква от духовния свят дълбоко в човешкото тяло, така че чрез нея човек да формира своя мозък, както виждаме, от сферата на Духа. С право може да се каже, че от едно дете може да се поучи и най-мъдрия човек. Защото това, което работи над детето, е Мъдростта и по-късно тя не участвува във формирането на съзнанието; чрез нея обаче човек има един вид „телефонна връзка" с духовните Същества, в чийто свят той пребивава между смъртта и новото раждане. От този свят продължава да се влива нещо в детската аура, така че като отделно същество човекът се намира под непосредственото ръководство на целия духовен свят, към който принадлежи и той самият. Духовните сили от този свят се вливат в детето. Те престават да се вливат в момента, до който се простира неговото нормално спомняне. Това са силите, които правят човека способен да се постави в определени отношения спрямо тежестта, т.е. гравитацията. Чрез тях става и формирането на ларинкса, както и на мозъка като жив инструмент за изразяването на мислите, чувствата и волята.

Това, което съществува в най-висока степен през детски период и позволява на човека да изгражда себе си чрез непосредствените си взаимодействия с висшите светове, се запазва и в по-късните години, макар и отношенията да се променят. Когато в по-късен период от живота си усетим, че едва сега разбираме едно или друго изживяване, това се дължи на факта, че на времето ние сме се оставили под ръководството на една по-висша мъдрост. Едва след години стигаме до причините за тогавашното си поведение. От всичко това можем да почувствуваме как непосредствено след раждането ние все още не сме напуснали света, в който сме били преди физическото си появяване, и че всъщност никога няма да го напуснем. Защото този наш дял от по-висшия духовен свят навлиза във физическия живот и ни съпровожда по-нататък. Често се случва да почувствуваме: това, което е заложено в човека е не само един висш Аз, който постепенно ще се усъвършенствува, а нещо друго, и то вече е налице като често кара човека да израства над самия себе си.

Всичко, което човек може да постигне като идеали или художествено творчество, а и всичко, което той може да произведе като естествени лечебни сили в собственото си тяло, уравновесявайки пораженията от живота, идва не от обикновения разум, а от онези дълбоки сили, работили в първите години след раждането върху ориентирането ни в пространството, върху формирането на ларинкса и мозъка. Същите сили продължават да действуват в човека и по-късно. Често пъти, когато говорим за болести и страдания, трябва да знаем, че външните сили не могат да ни помогнат, а тъкмо собственият организъм трябва да развие вложените в него лечебни сили, защото вътре в нас работят импулси, изпълнени с мъдрост. От тези източници по-късно идват и най-добрите сили, чрез които се постига познание за духовният свят или истинското ясновидство.

Сега идва ред на въпроса: защо въздействието на висшите сили върху човека е характерно само за първите детски години?

Отговорът на първата половина от въпроса може да бъде много лесен: Ако тези по-висши сили биха действували и по-нататък по същия начин, човекът щеше да си остане завинаги дете; той не би могъл да стигне до Азовото съзнание. Това, което по-рано е действувало отвън, трябва да се пренесе в неговата собствена душевна същност. Но има и по-съществена причина, която може да хвърли още по-голяма светлина върху тайните на човешкия живот, в сравнение с току-що казаното и тя е следната. От Духовната Наука знаем, че човешкото тяло, такова каквото е то в съвременния стадий на развитие, трябва да се разглежда като резултат от други състояния, като нещо, което непрекъснато е усъвършенствувало своята сегашна форма. Който е запознат с Духовната Наука знае, че еволюцията на човека се извършва поради въздействията на различни сили върху цялото човешко същество: Едни сили действуват върху физическото тяло, други върху етерното тяло, трети върху астралното тяло. Човешкото същество поличава сегашната си форма благо дарение на това, че върху него са действували силите, които ние наричаме луциферични и ариманични. Чрез тези сили човешкото същество е станало в известно отношение по-лошо, отколкото би трябвало да бъде, ако върху него биха действували само силите, идващи от космическите духовни предводители, които се стремят единствено към правилното развитие на човека. Причините за нашите страдания, болести, както и за смъртта трябва да се търсят извън Съществата, които се опитват да ръководят развитието ни в правилната посока, а именно в луциферическите и ариманически Същества, намесващи се често в това праволинейно развитие. През първите детски години луциферическите и ариманически сили имат съвсем слабо влияние върху човешкото същество. Те се проявяват, когато започне съзнателният живот на човека. Ако би съхранил по-дълго детския период, а с него и по-добрата част на своето същество, тогава човек не би издържал пред нейното действие, защото противодействуващите луциферически и ариманически сили ще отслабят цялото му същество. Във физическия свят човек има такава организация, че може да понесе непосредствените сили от духовния свят, които действуват в него през първите детски години само докато е детински мек и пластичен. Той би се разпаднал, ако силите, чрез които възникват ориентацията му в пространството, формирането на ларинкса и на мозъка продължават да действуват в него по същия директен начин и в по-късните години. Тези сили са толкова мощни, че нашият организъм би се разрушил, ако те биха продължили да действуват и по-късно; толкова свещени са те, че нашият организъм би загинал под техните въздействия. Ето защо по-нататък трябва да се опираме само на силите, чрез които влизаме в съзнателна връзка със свръхсетивния свят.

Сега обаче, ако бъде правилно изтълкувана, се поражда една мисъл от огромно значение. В Новия Завет се казва: „- Ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно!" Та какво друго може да бъде най-висшият идеал за човека, ако приемем казаното за вярно? Нищо друго, освен: все повече и по-вече да се приближава до това, което може да се нарече съзнателно отношение към силите, които през първите детски години са далеч от неговото детско съзнание. Трябваш само да подчертаем, че ако тези сили продължават да действуват направо в съзнателния живот на човека, той би рухнал. Ето защо за постигането на способности, позволяващи възприемането на свръхсетивните светове, е необходимо сериозна, внимателна подготовка. Тя ще помогне на човека да понася това, което в обикновения си живот той не би могъл да понесе.

* * *

Преминаването през последователната поредица от прераждания има своето значение за цялостната еволюция на човешкото същество. То е минало през такива прераждания в миналото и продължава пътя си напред към други. Паралелно с това напредва и еволюцията на Земята и тя ще продължи до определен момент, когато нейният път ще стигне до своя край. Тогава като физическо същество планетата Земя трябва да отпадне от единната обилност на човешките души, така както при смъртта физическото тяло на човека отпада от Духа, а човешката душа, за да живее по-нататък, навлиза в духовното царство, отредено и между смъртта и новото раждане. И когато обгърнем с поглед всичко, пред нас трябва да застане като най-висш идеал: В мига на планетарната смърт на Земята, човек да е стигнал толкова напред, че да е усвоил всички плодове от живота на Земята.

Обикновените сили на човека а не онези, които действуват в неговото детство идват от Земния организъм. Когато той отпадне от човешкото същество, тогава, ако човек е достигнал своята цел, той трябва да е напреднал дотам, че с цялата си същност да се отдаде на силите, които днес действуват само през детските години. Следователно, смисълът на развитието през последователните земни съществувания е постепенно да превърне целия човек, включително и неговата съзнаваща част, в израз на силите, които през първите детски години властвуват в него без той да знае от духовния свят. Мисълта, която завладява душата при такива наблюдения, трябва да ни изпълва с чувство на смирение, но и със съзнание за човешкото достойнство. И тази мисъл е: човек не е сам; в него живее нещо, което всеки миг доказва, че той може да над хвърли себе си и да се издига все повече от едно прераждане в друго. И тази мисъл може да приеме все по-определена форма и тогава тя се превръща. В изключително изживяване за нещо спокойно и величаво, като в същото време пробужда усещане за смирение и скромност. С други думи: Какво има в себе си човекът? Той наистина носи в себе си един по-висш, един божествен човек и може да се почувствува живо проникнат от него, казвайки си: „Той е моят предводител вътре в мен."

При подобни възгледи, в душата лесно се поражда мисълта, че с всичко, което може да направи, човек трябва да търси съзвучие с онази част от своето същество, която е по-мъдра от съзнателната интелигентност. Тя насочва човека от непосредствено възприемания Аз към един по-разширен Аз, спрямо който всяка фалшива гордост и всяко превъзнасяне трябва да бъдат решително изкоренявани. Това чувство по-нататък се превръща в друго, и то ни открива правилното разбиране за несъвършенствата на днешния човек и колко съвършен би могъл да стане, ако пулсиращите в него духовни импулси проявят към съзнанието му същото отношение, каквото те имат към несъзнателния душевен живот през първите детски години. Въпреки че обикновено споменът рядко се простира зад четвъртата година, трябва все пак да кажем, че действието на духовния свят, в смисъла по-сочен по-горе, обхваща първите три години. В края на този период човек вече е способен да свързва впечатленията си от външния свят с представата за своя Аз. Тази Азова представа стига до точката, до която се простира и споменът. И все пак ще подчертаем, че по правило споменът се простира назад до началото на четвъртата година от живота; само че за начеващото Азово съзнание той е толкова слаб, че остава незабелязан. Ето защо можем да обобщим, че онези висши сили, които формират човека през детските години, могат да действуват само три години. В днешния стадий от своето земно развитие човекът е така организиран, че може да приеме тези сили само три години.

Нека си предоставим сега, че пред нас стои един човек и чрез действието на някакви космически сили обикновеният Аз е един вид отстранен от този човек. Следователно бихме могли да приемем, че е възможно обикновеният Аз, който преминава заедно с човека през различните въплъщения, да бъде отстранен от физическото, етерното и астралното тяло и че след това в неговите три тела би могло да се внесе такъв Аз, който действа във връзка с духовните светове. Какво би трябвало да се случи с такъв човек? След три години неговото тяло би трябвало да се разруши! Чрез световната Карма би трябвало да се случи нещо, щото духовните сили, свързани с висшите светове, да не могат да живеят в това тяло повече от три години.*/* В прехода от детската към по-късната възраст жизнената способност на човешкия организъм се запазва, понеже той може да се променя. През по-късната възраст той вече не може да се променя; ето за що не може да съществува по-нататък с предишния си по-висш Аз./

Едва в края на всичките си земни съществувания човек ще развие в себе си това, което ще му позволи да живее повече от три години със споменатите духовни сили. Но тогава човек ще си каже още: „- Не аз, а тъкмо тази висша същност, която винаги е била тук, тя работи сега в мен." По-рано той не би могъл да се изрази така или най-много би казал:

„Аз чувствувам това по-висше Същество, но все още не съм стигнал с моя реален общочовешки Аз дотам, да му дам пълен живот в себе си."

Ако някога към средата на Земната епоха в света би бил поставен един човешки организъм, от който по-късно определени космически сили заменят обикновения Аз с такъв Аз, който иначе действува само през първите три години от живота и както знаем, остава свързан с духовните светове н периода между смърт та и новото раждане тогава колко време би могъл такъв човек да живее в земното тяло? Приблизително три години, защото чрез световната Карма би трябвало да настъпи нещо, което би разрушило този човешки организъм.

Това, което изложихме дотук, вече е съществувало в историята на човечеството. Човешкият организъм, застанал при Кръщението в река Йордан, когато Азът на Исус от Назарет напуска трите тела, приема след Кръщението напълно съзнателно онзи по-висш, общочовешки Аз, който иначе незабележимо за човека чрез мировата мъдрост работи върху детето. Наред с това обаче възниква и необходимостта този свързан с висшия духовен свят Аз да живее само три години в човешкия организъм. После идват такива събития, че след три години земният живот на това Същество стига до своя край.

Външните събития, които настъпиха в живота на Христос Исус, трябва да се приемат като обусловени от посочените по-горе вътрешни причини. Те са само Външен израз на тези причини.

С това се загатва и по-дълбоката връзка между Предводителя в човека, проблясващ като в сумрачна светлина през нашето детство, и винаги действуващ под повърхността на нашето съзнание като най-добрата част в нас и от друга страна онова, което някого навлезе в цялата еволюция на човечеството така, че можа да просъществува три години в обвивките на едно човешко същество.

Какво се появява в този по-висш Аз, който е свързан с духовните Йерархии и който навлезе в човешкото тяло на Исус от Назарет при Кръщението в Йордан. Събитието беше символично описано в образа на гълъба като знак на слизащия Дух с думите: „Този е моят Възлюбен син, аз днес го родих!" (защото тези са истинските думи). Когато вникнем в този образ, пред нас се очертава най-висшият човешки идеал. Защото всичко това не означава нищо друго, освен че в историята за Исус от Назарет ни се възвестява: „Във всеки човек може да бъде открит Христос!" Дори и да не съществуваха никакви Евангелия и никакви предания за живота на Христос чрез вникването в човешката природа ние пак бихме стигнали до истината, че Христос живее във всеки човек.

Да бъдат разпознати действуващите сили в детската възраст означава да познаем и Христос в човека. Но сега възниква въпросът: Води ли това познание също и до признаването на факта, че Христос наистина някога е живял на Земята в човешко тяло? На този въпрос можем да отговорим утвърдително без наличието на каквито и да е документи. Защото истинското ясновидско себепознание довежда съвременния човек дотам да види, че в човешката душа могат да бъдат намерени сили, Които идват от Христос. През първите три детски години тези сили действуват, без човек да допринася нещо от себе си. Но в по-късните години те могат да действуват само когато човек търси Христос в себе си чрез вътрешно вглъбяване. Днес човек намира Христос в себе си, но той не винаги е можел да стори това. Съществуваха епохи, когато никакво вътрешно вглъбяване не можеше да доведе човека до Христос. Че това е така, научаваме пак от ясновиждащото познание. Между миналите епохи, когато човек не е можел да намери Христос в себе си, и настоящата, когато това е възможно, се простира земният живот на Христос. И тъкмо този земен живот на Христос е причината, за да Го откриваме в себе си. И така, за ясновиждащото познание фактът, че Христос е живял на Земята не се нуждае от никакви исторически документи и доказателства.

Бихме могли да допуснем, че Христос е казал: „Аз искам да бъда за вас, хората, такъв идеал, който издигнат в духовния свят да представлява същото, което иначе се извършва в тялото. През първите години от своя живот човек се научава да върви, благодарение на духовния свят, т.е. човек поема своя земен път чрез Духа. От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците. А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е. да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа. Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът!" Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години. Така в хода на земното си развитие човек сам може да стигне до онази сила, която през детските години ръководи незабележимо за него цялото му битие.

Думи като тези за Пътя, Истината и Живота със силата на своето въздействие са способни да отворят вратите към вечността. Когато човек стигне до истинското себепознание, те вече прозвучават от неговите душевни дълбини.

Такива наблюдения разкривят два аспекта от духовното ръководство на човека и човечеството. Първо, че чрез себепознание намираме Христос в себе си като наш предводител. Ние винаги можем да стигнем до Него, като се започне от онази епоха, в която Христос живя на Земята, защото оттогава насам Той е винаги в човека. И второ, че когато към историческите документи прибавим това, което намираме без тяхна помощ, ние откриваме истинската същност на тези документи. Те потвърждават исторически нещо, което се появява чрез самото себе си в дълбините на душата. Ето защо тези документи са част от онова ръководство на човечеството, което трябва да насочи душата към самата нея.

Ако така разбираме свещения смисъл на думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът!", ние долавяме колко неуместен е въпросът: Защо, след като е преминал през толкова прераждания, човек започва новия си земен път отново като дете? Оказва се, че това привидно несъвършенство е едно непрекъснато напомняне за най-висшето начало в човека. И колкото може по-често поне всеки път при влизането в живота трябва да си припомняме този велик факт, че в основата на всяко земно съществувание стои онова Същество, което остава недокоснато от несъвършенствуваща на земния свят.

Не е добре, когато в Духовната Наука, Теософията или въобще в Окултизма се дават много дефиниции и понятия. По-добре е не да дефинираме, а да характеризираме и пробуждаме чувството за това, което е в действителност. Ето защо и тук трябваше да се пробуди усещане за характерните особености на първите три години от човешкия живот и за тяхното отношение към онази светлина, която се излъчва от Кръста при Голгота. Това чувство показва, че през човешката еволюция преминава импулс, за който с право може да се каже, че думите на апостол Павел се превръщат в истина: „Не Аз, а Христос в мен!" Нужно е само да знаем какво представлява в действителност човекът и от такова познание можем да стигнем до разбиране на Христовата същност. Само когато стигаме до тази идея за Христос чрез истинско и точно разглеждане на човечеството и знаем, че най-добре откриваме Христос, когато Го търсим първо в себе си, за да се върнем после към библейските източници, едва тогава тя получава своята велика стойност. Няма по-голям и по-съзнаващ ценител на Библията от човека, открил Христос в посочения смисъл. Бихме могли да допуснем, че едно същество, да речем обитател на Марс, който никога не е чувал за Христос и Неговото дело, слиза на Земята. Много от нещата, които стават върху нашата планета, ще останат за него неразбираеми; много от нещата, които интересуват хората, за него няма да представляват никакъв интерес. От значение за него ще бъде само централният импулс на Земното развитие: Христовата идея, както тя е намерила своето проявление в самия човек.

Само който може да възприеме това, би могъл да разбере правилно и Библията; защото всичко, което е ви дял най-напред в себе си, сега го намира по чудесен начин в Библията и тогава си казва: „Съвсем не е нужно да бъда така възпитан, че да ценя особено много Евангелията; сега аз заставам пред тях като един напълно съзнаващ човек и благодарение на знанията от Духовната Наука те ще засияят с цялото си величие."

Няма да бъде пресилено твърдението, че ще дойде време, когато ще се утвърди възгледът: Хората, които чрез Духовната Наука могат правилно да ценят Евангелията, ще ги признаят като ръководещ документ за човечеството, в смисъл, който ще бъде много по-верен от днешното им тълкуване. Едва чрез вникването в същността на човека, човечеството ще се научи да вижда какво се крие в дълбините на тези източници. И тогава то ще си каже: „Щом в Евангелията се намира това, което принадлежи към самата същност на човека, то сигурно е внесено в тях от хората, които са ги написали някога на Земята." За техните автори с особена сила важи правилото, че колкото по-възрастен става човек, толкова повече неща има да каже от своя живот. Смисълът на някои негови действия се разбира едва след много години. Трябва да смятаме авторите на Евангелията за личности, които са писали под вдъхновението на техния по-висш Аз, който работи върху човека през детските му години. И така, Евангелията са произведения, черпещи от онази мъдрост, която изгражда и формира човешкото същество. Човекът е откровение на Духа чрез своето тяло; Евангелията са откровения на Духа чрез писаното слово.

Ето как понятието „инспирация" придобива своето истинско значение. Както през първите три години на детството мозъка е под въздействието на висшите духовни сили, така и в душите на евангелистите са били вложени сили от духовните светове, които са позволили написването на Евангелията.

И тъкмо в един такъв факт се изразява духовното ръководство на човечеството. Човечеството се ръководи истински, когато всред него действуват личности, които оставят документи, черпейки от същите сили, участвуващи в изграждането на самия човек. И както отделният човек прави или казва неща, които разбира едва в по-късна възраст, така и цялото човечество постигна в лицето на евангелските автори посредниците, донесли в своите писания такива откровения, които ще бъдат разбрани едва по-късно. Колкото повече напредва човечеството, толкова повече ще бъдат разбирани тези документи. Човек може да почувствува в себе си духовното ръководство, а човечеството може да го почувствува в онези личности, които действуват в смисъла на евангелските автори. Изграденото дотук понятие за ръководството на човечеството може да бъде в изместен смисъл разширено. Да предположим, че даден човек е намерил последователи на своето учение. В случая, едно истинско себепознание ще му помогне да признае, че намирайки последователи, това само по себе си означава:

„Аз имам да съобщя неща, които не идват от мен." Нещата са подставени така, че духовните сили от висшите светове проникват в неговите последователи и намират в Учителя подходящия инструмент, за да се изявят.

Такъв Учител би разсъждавал по следния начин: „Когато бях дете, аз се развивах чрез силите, които действуваха в мен от духовия свят. Най-доброто, което сега мога да направя, също се дължи на висшите светове и аз не бива да го приемам като плод на моето съзнание." Да, подобен човек може да си каже още: „Нещо демонично, нещо като демон но „демон" в смисъла на една добра духовна сила действува чрез мен от духовния свят върху учениците." Подобно усещане е имал и Сократ, за когото Платон разказва, че той говорел за своя „демон" като за нещо, което го ръководи и направлява. Много опити са правени да се обясни Сократовия „демон". Обаче демонът може да бъде обяснен само ако знаем, че Сократ можеше да усеща нещо подобно на това, което вече описахме. И тогава ще разберем също, че през трите или четирите века, когато Сократовият принцип действуваше в Гърция, чрез Сократ там проникна едно настроение, което можа да послужи като подготовка за едно друго велико събитие. Настроението, че човекът все още не е това, което ще стане, когато изцяло бъде проникнат от висшите духовни сили, това настроение продължи да съществува и по-нататък. Най-добрите, при които това настроение вземаше превес, по-късно разбираха най-добре думите: „Не Аз, а Христос в мен!" Защото те можеха да допълнят:

„Сократ говореше за нещо демонично в себе си, което идва от висшите светове, но едва чрез Христовия идеал става ясно, за какво точно е говорел Сократ." Само че Сократ все още не можеше да говори за Христос, защото по негово време никой не можеше да намери Христовото Същество в себе си.

И тук ние отново усещаме нещо от духовното ръководство на човечеството: нищо не може да бъде внесено в човечеството без подготовка. Защо апостол Павел намери своите най-добри последователи тъкмо В Гърция? Защото чрез сократизма там беше подготвена почвата за споменатото настроение. С други думи: онова, което става по-късно в еволюцията на човечеството, има своите корени в предишни събития, чрез които хората са станали достатъчно зрели, за да възприемат идващите събития. Не усещаме ли тук колко далеч се простира ръководещият импулс, който минава през човешката еволюция, и как в подходящия момент той поставя подходящите хора там, където те са нужни за еволюцията. В такива факти се изразява засега духовното ръководство на човечеството.