ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 19 март 1924 г.

Поставеният въпрос, господа, е доста многопланов, така че паралелно с него трябва да обсъдим още някои неща.

Днес ми се иска още по-подробно да ви разкажа за по-късното разпространение на християнството. В настоящото време, ако ние разгледаме християнството, то се проявява в три форми. Тези три форми обръщат вниманието към себе си, ако по правилен начин и на основата на съвременните понятия искат да се върнат до това, което е станало в хода на Мистерията на Голгота.

Рис. 9

Преди всичко ще разгледаме тези неща относно Европа. Неотдавна вече говорих как е било това: тук, горе, ние имаме Азия, Европа се явява своего рода полуостров на Азия. Тя, както вие знаете, изглежда ето така (рисува географска карта - Рис. 9). Тук е Норвегия, тук ние преминаваме в Русия, тук преминаваме към северното крайбрежие на Германия; тук е Дания. Тук преминаваме в Холандия, Франция, а тук се намира Испания. Тук стигаме в Италия, Гърция; тук е Черно море, а тук ние преминаваме в Азия. Долу е разположена Африка.

Виждате ли, в настоящото време е трудно да се говори за разпространението на християнството, доколкото сега относно даден въпрос господстват особени обстоятелства. И все пак, ако разгледаме християнството в тези области на Русия за периода чак до Световната война, ще открием следното: това източно християнство в значителна степен запазило първоначалния религиозен характер, присъщ на Азия. Описвал съм ви различните проявления на този характер при египтяните, индусите, асирийците. Много от прилагащото се в качеството му на култови действия, жертвоприношения - което много добре разбирали в Азия, - се вляло в религията, която, бидейки форма на християнството, се вкоренила в тези източни области. При запознаване с религията на тези източни области възниква непосредственото усещане: тук в по-голяма степени доминира култът, а не каквото и да е вероучение. Вероучението се стреми да изрази в човешки думи това, което има отношение към духовния свят, или най-малкото това, което от този духовен свят може да бъде достъпно за човешките сетива. Вероучението се явява също така и това, което човек постоянно иска да развива по-нататък с помощта на своя разум. Напротив, култът е нещо дадено веднъж завинаги, което остава по-консервативно. И там, където култът заема господстващо положение, религията приема консервативен характер. Може да се каже така: тук източната религия носи консервативен характер. В сравнение с по-западните религии тя отделя повече внимание на самия култ, отколкото на вътрешните, религиозни импулси, на религиозния живот в човека.

На второто течение на християнството, излизащо от Рим и разпространило се на север, силно влияние се оказвало от Ирландия, откъдето идвали мисионери. Южното средноевропейско християнство, също направлявано от Рим, макар и да съхранило култа, въпреки това придавало на вероучението по-голямо значение, отколкото са правели на Изток. Затова култът в цялото му значение се преживявал в римския католицизъм в по-малка степен, отколкото проповедта и вероучението. За същностното съдържание на вероучението в Римокатолическата Църква са имали място значително повече разногласия, отколкото в Източната Църква.

Но християнството преживяло още едно влияние от друг вид. Виждате ли, християнството се зараждало в началото на нашето летоброене. Примерно шест столетия след това възникнал ислямът. Неотдавна аз ви описвах арабите. Ако още веднъж ви нарисувам Мала Азия, тук, долу, ние идваме към арабите, а тук преминаваме в Индия. Тук се разполага Африка, тук - Египет. Тук, в Арабия, благодарение на Мохамед[1], възникнал ислямът. Този ислям много бързо започнал да се разпространява във втората половина на първото християнско хилядолетие. От Азия той се разпространил отначало в района на Сирия нагоре до Черно море, след това през Африка в Италия, Испания и до европейския Запад. Този ислям е имал едно особено отличително свойство: като религия той е обединявал фантастични елементи с необичайно трезв разсъдъчен елемент. Основополагащ закон на мохамеданската религия, бързо разпространила се през VII, VIII и IX век в южна и западна Европа и в Азия, бил: има само един Бог, за когото ви възвестява Мохамед.

Трябва само правилно да разберем какво всъщност означавало в световната история отстояваното от Мохамед в качеството на основен закон: има само един Бог. Защо Мохамед акцентирал така силно това? Мохамед вече бил запознат с християнството; в християнството не е имало трима Богове, там е ставало дума само за три Божествени Лица, Ипостаси. Днес това повече не се усеща. В настоящото време не се чувства, че изначално християнството е изповядвало не трима Богове, а само три божествени облика, три божествени Лица: Отец, Син и Свети Дух. Какво значи това? Виждате ли, думата «персона» в латинския език първоначално означавала не нещо друго, а «облик», «маска», това, което се проявява навън. И в първоначалното християнство говорили не за трима Богове, а за три облика, три Лица, в които се явява един Бог. Тогава още усещали как стои работата с тези три Лица, три облика (ипостаса).

Да видим как стои работата с трите Лица. Днес, макар и наред с религията по най-очевиден начин да съществува и науката, въпреки това не ни се отдава да разберем въпроса за трите Лица, нали? Защото днес науката функционира съвсем независимо от религията и говорейки от гледна точка на научния живот, религиозният живот не влиза в сметките, към него не се поглежда. Преди това съвсем не е било така, даже в първите векове на християнството е било различно. Нещата стояли така, че едновременно с религията се приемала и цялата наука в предишната й форма. Тогава не е имало отделно свещеник и отделно учител, а свещениците в същото време са били и учители, преподаватели. Особено място това е имало в описаните от мен като последни мистерии.

Там преди всичко обръщали внимание върху факта, че човек се явява природно същество. Човек е природно същество, когато с помощта на природните сили той се ражда от майчиното тяло като физически човек. При това - както мислели и усещали тогава - в човека действат природни сили. Ако обръщам погледа си към това, как човек възниква във физически смисъл, в качеството му на физически човек, аз гледам към силите, които откривам, гледайки израстването на дърветата в природата, възможно само при наличие на изпаряваща се вода и падане на дъжд. Това са природните сили. Но зад тези природни сили в древността виждали духовни сили. Навсякъде в природата проявявали активност тези духовни сили. Ако вътре в планината възниква кристал, следователно ако камъкът расте, действат духовните сили. Когато водата се изпарява и се образуват облаци, пада дъжд, действат духовните сили. Същите тези духовни сили действат и в човека, когато в ембрионално състояние той се развива в тялото на майката. Същите тези духовни сили действат, когато кръвта му струи в кръвоносната система, когато той вдиша и издиша. Във всичко, което тогава виждали в качеството му на дух в природата, видим също така и във физическия човек, виждали принципа на Отец, виждали Отец, доколкото естествознанието било в същото време и религия.

Казвали си: постигналият в мистериите висше просветление, се явява отражение на този Дух-Отец, който оказва решаващо въздействие върху всичко, което е в природата.Това била седма степен, степен, на която човек е можел да се възкачи в мистериите, достигайки чин Отец.

Най-близкият чин, най-близкият ранг - това вече съм ви казвал - е бил рангът слънчев Дух. Какво се разбирало под слънчев дух, наричан по-късно Син? Какво разбирали под това? Аз вече съм ви разказвал, че Христос наричал сам себе си слънчев дух. Казвали си: разбира се, човек се ражда благодарение на силите на природата, на същите тези сили, благодарение на които растат растенията и т. н. Но ако живее на Земята, той развива себе си. За факта на раждането му, осъществен посредством природните сили, би било толкова нелепо да се говори като за добър или зъл, както и в случая на растението. Защото на вас никога няма да ви мине през ума да наречете зла беладоната само заради това, че тя е отровна за човека. Вие можете да възразите: тя няма нищо общо с това. Беладоната не притежава воля, както я притежава човекът. Така че не може да се каже, че родилото се дете, благодарение на природните сили, може да бъде добро или зло. Добро или зло то става тогава, когато постепенно се реализира неговата човешка воля. И в противоположност на силите, които действат в природата, това, което действа в човешката воля и може да стане в човека добро или зло, наричали Бог-Син или слънчев дух. Този, който съумеел да се издигне в мистериите до шеста степен, бил само Негов представител. Всички отделни представители на шестата степен били наместници на Бога на Земята. Тогава знаели, че Слънцето се явява не само газово тяло. Слънцето дава не само светлина и топлина, но и слънчевия Дух. Бог-Син се явява едновременно и слънчев дух. Следователно казвали така: Божествеността на Отца живее навсякъде в природата; Божествеността на Сина живее там, където човек развива свободна воля.

Чувствали са обаче нещо съвсем странно, особено. Питали се: става ли човек повече или по-малко ценно същество, когато той развива свободна воля и се подчинява на Бога-Син? Този въпрос си задавали и по времето, когато било основано християнството.

Господа, погледнете кое да е произведение на природата до животното включително. Ако кравата е стара, с пълно право можете да кажете, че за тази крава трябва да се плати по-ниска цена, отколкото за млада такава. Следователно старата крава е станала по-малко ценна, отколкото по времето, когато тя е била млада. Това, разбира се, е съвсем правилно. Но работата тук е в това, че очевидно кравата е станала по-малко ценна не от въздействието на своя вътрешен свят, на своята воля, не, тя е станала по-малко ценна в резултат на естествения природен процес. А човек, постъпващ лошо, лошо насочващ своята воля, става по-малко ценен, отколкото той се явява от природата! Затова на човек му е необходимо наличие на трето божество, което да го направлява, за да направи отново волята му добра, да изцели неговата нездрава воля. Това бил третият образ на Божествеността: Свети Дух, на когото в мистериите навсякъде се уподобявали на петата степен на посвещение, наричаща се по принадлежност към един или друг народ.[2]

Древните казвали така: има три вида, под които се явява Божеството. Виждате ли, те са можели да кажат и така: има Бог на природата, Бог на волята и Бог на духа, в когото волята отново се изцелява, се одухотворява. Те са можели да кажат така, защото древните думи означавали именно това. «Отец» означавало нещо, свързано с първоизточника, начало на физическото, означавало нещо природно. Едва в новите езици значението на тези думи било загубено. Но след това древните добавяли още нещо, казвайки: има Бог на природата, Отец; има Бог на волята, Син; и има Бог, който отново изцелява всичко, което заради проявленията на волята може да стане в човека болно, Свети Дух. Но при това древните добавяли, че тези трима са всъщност едно. И така, като своя най-важна позиция, като свое най-важно убеждение те изказвали следното: има три образа на Божеството, но те са едно.

После те казвали още нещо: наблюдавайки човека, ние откриваме в него съществени различия в сравнение с природата. Наблюдаваме камъка: какво действа вътре в него? Бог-Отец. Наблюдаваме растението; какво действа в него? Бог-Отец. Ако наблюдаваме човека именно като физически човек, какво действа в него? Бог-Отец. Но ако наблюдаваме душевните му проявления, ако наблюдаваме душевния човек, ако наблюдаваме човека по отношение на волята му, какво действа в него? Бог-Син. Ако човек прогнозира бъдещото човечество, какво трябва да стане то, когато във волята всичко отново бъде здраво - тук действа Бог-Дух. Всичките три Божества действат в човека. Има три Бога или три божествени лица, но същност те са едно и действат в човека като единство.

Такова е било изначалното убеждение на християнството. Връщайки се към първите времена на християнството, намираме, че тогава хората изказвали още едно убеждение. Те казвали: вярно е, че този Дух-Изцелител, този оздравяващ Дух трябва да действа по двояк начин. Първо, доколкото природата може да стане болна, той трябва да въздейства върху физическото, върху това, което произхожда от Бога-Отец. А доколкото волята също трябва да бъде здрава, той трябва да въздейства на това, което произхожда от Сина. И така, те казвали: този Свети Дух трябва да действа така, че той произлиза едновременно от Отца и Сина. Това било първоначалното убеждение на християнството.[3]

Всъщност Мохамед се е ръководел от определени опасения. Той виждал как древното езичество, изповядващо божието, се изражда, става все по-лошо и действа разрушително върху човечеството. Той виждал подема на християнството и разсъждавал така: то също е подложено на опасността да изпадне в многобожие, а именно да има трима Богове. Той не ги разглеждал като три божествени облика (три Лица). Затова се проявил в качеството си на опозиционер (по отношение на християнството и особено към християнската секта Тритеити, разглеждаща лицата на Троицата като отделни богове - бел. пр.), при това той особено подчертавал: има само един-единствен Бог и Мохамед е неговият пророк. Всичко останало, което се говори за Бога, е неправилно.

Даденото вероучение се разпространявало с неимоверен фанатизъм. Вследствие на което в исляма, в мохамеданството напълно отсъства представата за три божествени Лица (три ипостаса). Тук в по-голяма степен се ограничават с това, че говорят за един Бог, Когото наричат Отец на всичко съществуващо. Затова начинът на мислене в исляма се свеждал към следното: както камъкът не притежава свободна воля, за да порасне и да стане такъв, какъвто е, както растението не притежава свободна воля, но от природата получава жълти или червени цветове, така и в човека цялото развитие произхожда от природата. Вследствие на това в исляма възникнала твърдата идея за съдбата, наречена фатализъм. Човек трябва да бъде безусловно подчинен на неумолимата съдба. Ако той е щастлив, това е детерминирано от Бог-Отец. Ако е нещастен, това също е детерминирано от Бог-Отец. Той е хвърлен на произвола на това, което наричат съдба. Виждате ли, господа, такава била религиозната страна на мохамеданството. Но именно вследствие на това, което Мохамед е мислел, че в човека всичко произхожда така, както и в природата, той се приобщавал към цялото древно изкуство и към древния, античен живот с много по-голяма лекота, отколкото християните. Християнството преимуществено разглеждало по какъв начин може да бъде изцелена човешката воля. Мохамеданството не се интересувало от този въпрос. Трябва ли да се занимаваме с този въпрос? Ако е предопределено, че човек става по-лош, такова предопределение произлиза от Бог-Отец. В християнството казвали: древните езичници преимуществено се ориентирали към Бог-Отец; трябва да се присъедини Бог-Син.

Мохамед и неговите по-късни привърженици казвали следното: макар и древните езичници да са имали много богове, въпреки това те са почитали природното начало, в което действа един Бог. Ето защо в мохамеданството намерило своето продължение много от древната наука и изкуство. Работата стояла така: през IX столетие сл. Р. Хр. в Европа, във Франция, управлявал Карл Велики[4], известен средновековен управник, за когото историята винаги споменава. С мъка той усвоил азбуката и не можел да пише. И това, което той направил в областта на изкуството и науката, било просто дреболия в сравнение с възникналото в Азия при управлението на Харун ал Рашид[5] - така са го наричали, - действал по времето на Карл Велики в качеството си на представител на исляма, на мохамеданството. Там, в Азия, се развивали в голяма степен и изкуството, и науката, при това в съгласие с достиженията на древното езичество. Това изкуство и тази наука се разпространявали в Европа, идвайки от юг през Испания.

Християнството се разпространявало от Рим. Бих могъл да кажа, че мохамеданството, придвижвайки се от Азия, заобиколило християнството. (Има се предвид чисто географското разпространение на мохамеданството от Арабия през Северна Африка до Франция - бел. пр.) Тук е имало силна борба между християнството и мохамеданството. Наистина мохамеданството направило нещо твърде забележително. Знаете, че ако някъде се разположи войска, стратегически успех може да бъде достигнат, ако незабелязано се заобиколи тази войска и да се нападне в гръб. Именно това и направило мохамеданството с християнството. То заобиколило християните от юг и след това ги нападнало от левия фланг. (Има се предвид разпространението на мохамеданството по южното крайбрежие на Средиземно море в Северна Африка и ударът, нанесен по Испания и Франция през VIII-IX в. сл. Р. Хр. - бел. пр.)

И все пак, господа, ако това не бе станало, ако в указаните области би се разпространявало изключително само християнство, ние още и днес не бихме имали никаква наука! Религиозният елемент на мохамеданството бил отразен, той бил преодолян по военен начин. Но духовният елемент, който не се проявил в религиозните прения, но продължавал да развива древната наука, този духовен елемент мохамеданството донесло в Европа. Той, бидейки изучен от европейците, се влива даже и в съвременната наука.

Ето защо в настоящото време нашата душа в Европа е раздвоена: ние имаме религия, подбудена от християнството, имаме и наука, подбудена от мохамеданството, макар и по околни пътища. И християнството може да се развива, но само намирайки се под научното влияние на мохамеданството.

Но вследствие на казаното, в европейския Запад възникнало все по-голямо желание, каквото и да става, да се отстоява християнството. Където господства култът, там религията по-малко се нуждае от защита, тъй като култът оказва голямо влияние върху хората. Но тук излизащият от Рим култ господствал по-малко, макар и да се запазвал. В по-голяма степен господствало вероучението. Но него сега постоянно им се налагало да го защитават от нападащото мохамеданство. Всъщност цялото средновековие протичало в тази борба, която поддържало мохамеданството, в борба, носеща в началото военен характер, а след това превърнала се в духовна борба. Във втората половина на средните векове постепенно се развило това, което се нарича европейска култура или цивилизация. Какво възниквало постепенно тук?

На Изток чак до Гърция християнството не можело да се развива по друг начин от това да се придържа към древните култови традиции. Но какво означава това? Означава, че са се изпълнявали външни свещенодействия, носещи само символичен характер. Тук е трябвало да се ориентират към природата. Тук били склонни да акцентират на Бог-Отец в по-голяма степен, отколкото на Бог-Син. И както при Мохамед на разсъдъчно ниво възниква принципът на съдбата, принципът на необходимостта от строго подчинение на човека на това, което е определено от Бог-Отец, така и в източното християнство на Бог-Отец се отрежда много по-значително място, Бог-Отец добива по-голям смисъл, отколкото Бог-Син. Само тук има място своеобразно мисловно прегрупиране. Макар и хората на Изток в голяма степен да се придържат към Христа, те пренасят върху Христос качества на Бог-Отец. Тук по този въпрос няма яснота, той е замъглен. Тук не така много се говори за Бог-Син, но въпреки това признават за свой Бог Христос, давайки Му качества на Бог-Отец. Така в тази из-точна религия възникнал следният възглед: Христос - това е нашият Отец. И в цялата източна религия по същество живее това положение: Христос е нашият Отец.[6]

Ако сега преминем в Европа, там, вследствие на стремежа за защита от мохамеданството, от монотеизма в чистия му вид, където не става и дума за някакви три лица, възникнала щателно разработена доктрина за три божествени персони (лица, ипостаси).

Виждате ли, господа, вероятно знаете, че хората могат да се събират заедно и много дълго да спорят, да спорят и да спорят. Един говори едно, друг друго! Те така и ще спорят. Но какво става обикновено в този случай? В края на краищата, те се разделят, разминават се един с друг! С прекратяването на спора става разделение. Разбиране по въпроса се постига в много редки случаи, още повече, ако разногласията приемат значителен характер. Вие знаете, че в началото имаше една социалистическа партия. Там много се спореше. Там имаше лява и дясна фракции. Но след това всяка от тези фракции образува собствено партийно ръководство. Така е било и с разпространението на християнството. То се разпространявало. Тук, в Азия, тоест на Изток, отдавали предпочитание на Бог-Отец, макар да утвърждавали Христос. В Европа правели повече разлика между Отец и Син. По тази тема дискутирали, водели спорове до IX, X в. сл. Р. Хр. А след това станало великото разделение на Църквите. Източната Църква, която днес наричат Православна, защото тя изповядва изначалните древни постановки, и Западната, Римокатолическа Църква, се отделили една от друга. Така се проявило това голямо различие между източното и западното християнство.

Тази ситуация продължила дълго. През XI, XII и XIII в. продължавали да се вживяват в източното и западното начало. Но по-късно станало събитие, което, бих могъл да кажа, в известно отношение оплело всичко казано дотук. Това били кръстоносните походи.

Тези, сред които първоначално действал Мохамед, които преди другите приели исляма, били преимуществено араби. При тях религията носела ясно изразен природен характер, била природна религия. Така те били подготвени към ясно разбиране на «Отец», към признаване на Бог-Отец. Затова на първия стадий от мохамеданството се развивали възгледите за Бог-Отец, действащ чрез цялата природа, а също така действащ и в природата на човека.

Но по-късно от отдалечени области на Азия пристигнали други племена, чиито потомци днес са турците. Пристигнали монголски и татарски племена. Те водели война срещу арабите. Отличителен признак на това монголско население, чиито потомци станали после турците, бил, че те по същество никога са нямали природен Бог. На тях им е било присъщо това, което обикновено е присъщо на човека в най-древното време: за разлика от гърците те съвсем не насочвали погледа си към природата. Те се опазили от това. От местата на своето първоначално обитание турците не донесли разбиране за природата, затова пък донесли необичайно разбиране на духовния Бог, Бог, който може да бъде постигнат само мислено, когото никъде не можеш да видиш. Тази особена форма на разглеждане на Бога преминала в исляма, в мохамеданството. Турците приели от победените мохамеданската религия, но те я изменили съобразно своя начин на мислене. И ако на ранния стадий мохамеданството е било проникнато от изкуство и наука, турците всъщност отхвърлили всичко, което било наука и изкуство, те заели враждебна позиция по отношение на всичко художествено и научно. Те носели ужас на западното население, ужас на всички, приели християнството.

Виждате ли, за християните местността, където е възникнало християнството, Палестина и Йерусалим, била особено свещена местност. От западните области натам се отправяли множество поклонници, принасящи при това значителни жертви. Имало е множество много бедни хора, отказващи се от всичко необходимо, само за да извършат това пътешествие в Палестина към Светия Гроб Господен, както го наричали. Но въпреки това, такова пътешествие се предприемало! И едва след идването на турците тези пътешествия станали опасни, защото турците властвали над Палестина и те вредили на християнските поклонници, пилигримите, когато пристигали тук. Европейците искали да освободят Палестина, за да може да се идва тук. Те искали да установят в Палестина своя собствена власт, затова предприели големи военни походи, станали известни като кръстоносни походи, чиято цел така и не била достигната, но които станали израз на борбата между западното християнство, източното християнство и проникнатото с тюркизъм мохамеданство. Християнството е трябвало да бъде спасено от станалото тюркско мохамеданство.

И ето, много хора се стегнали за Азия, преди всичко като воини. Какво видели те там? Кръстоносните походи започнали през XI-XII в. сл. Р. Хр., продължили в течение на столетия и се падали в средата на средновековието. Така че какво виждали тези, които се отправяли в Азия като кръстоносци, воини на кръста? Преди всичко те виждали, че турците са страшен враг. В тяхно лице те се сблъскали със страшен враг. Но ако един или друг кръстоносец в дните, свободни от сражения, е можел малко да се огледа, с него са можели да станат знаменателни събития. Той е можел например да срещне някакъв старец, живеещ в някаква колиба, когото не занимавали нито турците, нито християните, нито арабите, но който със забележителна вярност и преданост продължавал древните езически традиции. Той е бил продължител на това, което е живеело в древното езичество, бидейки култура, наука, вероучение. Турците не се занимавали с това. Всичко това е било изкоренено от официалната култура. Но такива хора е имало, и то много. Така европейците се запознавали с мнозина, отнасящи се към древната мъдрост, с мнозина, вече несъществуващи в християнството. Всичко това те вземали със себе си, връщайки се обратно в Европа.

Сега си представете, господа, как е било това. Още в ранните времена арабите, промъквайки се през Италия и Испания, донасяли със себе си изкуството и научния начин на мислене. Разпространявайки се, това се превърнало в нашата наука. Тогава тук се пренасяла източната древна наука. Едната и другата се смесили помежду си. Благодарение на това в Европа възникнало нещо съвсем особено.

Виждате ли, Римската Църква практикувала култ, без значение, че тя се грижела за него в по-малка степен, отколкото Източната Църква. Римската Църква практикувала култ, но тя също така много силно се опирала и на вероучението. Но това вероучение, това преподаване на религия в древната Църква зависело от личността. Чак до кръстоносните походи това зависело от личността. Каквото се възвестявало от църковната катедра, каквото провеждащите се Вселенски Събори са разглеждали като положително, ставало предмет на обучението. Но покрай това съществувал още и така нареченият Нов Завет, Библията. Обаче да се чете Библията от хора, които сами не са били свещеници, е било забранено и към тази забрана се придържали строго. Би било оценено като нещо ужасно, ако в това древно време преди кръстоносните походи някой би прочел Библията, Новия Завет. Това не се разрешавало. Вследствие на казаното се знаело само това, на което учели свещениците. Обикновеният вярващ не е държал в ръцете си Библия.

Вследствие на факта, че арабите донесли науката, вследствие на това, че човек се запознавал с древната из-точна мъдрост, възникнало много силното усещане: свещениците, които ни учат, съвсем нищо не знаят! Има много по-голяма мъдрост от тази, на която те ни учат. Така съзрявало намерението: ние искаме да видим откъде те вземат своята мъдрост. Така възникнала тенденцията, намерението истински да се изучава Библията, човек да се запознае с Новия Завет. Оттук възникнала третата форма на християнството: евангелското християнство, което по-късно получило в Лутер[7] своя особен представител, макар в съответствие с посочените тенденции това да се е формирало значително по-рано.

Вземете например областите на днешна Чехословакия, Бохемия, Бавария, вземете областите тук, на Рейн, от Холандия до Германия - бих могъл да назова и много други области, - тук навсякъде се образували братства. Тук се образувало «Братство на общия живот» от Холандия по Рейн. Тук (показва рисунката - Рис. 9) се образувало братство, получило името «Моравски братя». Какво са търсели тези братства? Тези братства казвали: от Рим не се разпространява истинското християнство. Християнството е такова, че с него трябва отначало да се запознаеш, с него трябва да се запознаеш посредством вътрешния живот. Отначало намерението да се запознаят с християнството, да го изучат бил вътрешен стремеж. Едва по-късно започнали да казват: трябва да се изучава Евангелието. Но и едното, и другото имали един източник.

Виждате ли, има съществена разлика между Хус[8], действал там, където сега е Чехословакия, и Лутер. Хус все още по-малко е гледал Евангелието, повече е обръщал внимание върху това, човек да преживява християнството по вътрешен начин. По-късно това станало по-външно, проявявайки се в изучаване на Евангелието.

Но Евангелието, Новият Завет е бил написан при съвсем различни условия. Тогава се е използвал образният език и този образен начин на изразяване по-късно почти не го разбирали вече. Искам да ви приведа един пример.

На едно място в Евангелието се разказва как Христос изцелил един болен. По времето, когато Христос е изцеля-вал болните, в местността, където той поучавал, са били разпространени много повече заболяванията, които днес наричат нервни заболявания, неврози, отколкото болести на органите. Тези нервни заболявания могат да бъдат излекувани благодарение на ободряването, на любовта, предаваща се от един човек на друг. Повечето от описаните тук случаи на изцеления на болести водят към изцеления от такъв вид. Но след това на едно място е казано: «Когато слънцето залязвало, Христос събирал около Себе си хората и ги изцелявал» («А когато се свечери, когато залезе слънцето, доведоха при Него всички болни и обладани от бесове», Марко 1: 32; също така: «И при залез слънце всички, които имаха болни от разни болести, ги доведоха при Него; а Той, като положи ръце на всеки от тях, ги изцели», Лука 4: 40 - бел. пр.). Това място, ако вие днес го четете в Евангелието, може да ви се стори незначително, може да ви се стори само като указание за времето от деня. Но защо на това място трябва да се уточнява времето от деня? Защото с това се иска да се каже: силите, развивани тук от човек, който иска да изцели друг, стават по-силни, ако Слънцето не стои на небето, ако лъчите му проникват през Земята, отколкото ако Слънцето стои на небето. Това място е многозначително, тук е казано: «Когато слънцето залязвало, Христос събирал около Себе си хората и ги изцелявал». На това повече не се обръща внимание. С това тук са искали да кажат, че Христос използва за изцеление собствените природни сили на човека. Евангелията се превеждали по времето, когато тях вече не са можели да ги разберат. Всъщност Евангелията истински са ги разбирали много малко.

Както в източното християнство, така и при евангелистите - във всички тези области нещата стоят така, както и в другите случаи, за които съм разказвал. Нещо, добре разбирано в началото, по-късно, макар и да се запазва, вече не се разбира. Във всичките си три форми християнството вече не се разбира правилно. Трябва да ви кажа, че всяка от тези три форми взима за основа едно нещо. Източното християнство взима за основа Бог-Отец, даже ако то го нарича Христос. Римокатолическата западна религия взима за основа Бог-Син, тя само понякога разглежда Бог-Отец като Старец с вълниста брада, Когото макар и да изобразяват, за Него малко говорят. Евангелското християнство взима за основа Бог-Дух. В евангелското християнство особено се дискутират въпросите: «Как да се освободи човек от греха? Как човек ще бъде изцелен от греха? Как човек се оправдава пред Бог?» и т. н.

Касае се за следното: ако изначално християнството е имало едно Божество в три облика, по-късно то се разпаднало на три вероизповедания. Всяко вероизповедание притежава една част, една правомерна част от християнството.

Обаче вследствие на абстрактно обединение на трите части, изначалното християнство не може да се възстанови. То може да бъде намерено отново само благодарение на самите истински човешки сили, както започнах да ви показвам в току-що приведения от мен пример (евангелските изцеления - бел. пр.). Но с това исках в същото време да ви покажа колко трудно е в настоящото време да се стигне до изначалното християнство. Ако попитате източното християнство какво е истинското християнство, ще ви кажат всичко, отнасящо се до Отец и ще нарекат Отец Христос. Ако попитате за същността на християнството Римокатолическата Църква, ще ви кажат за всичко, отнасящо се до грехопадението на човека, до пропадналата човешка природа, за това, че човек трябва да бъде спасен от своите страдания и т. н. Ще ви кажат всичко, отнасящо се до Сина, до Христос. Ако попитате евангелското християнство в какво се състои същността на християнството, ще ви кажат: всичко е основано на принципа на оздравяването на волята, изцелението, възстановяването на здравата воля, оправданието пред Бог. Говорят за Светия Дух, но Го наричат Христос.

Ето защо става всичко, което ние имаме днес. Хората съвсем не мислят, че е време да се обединят трите различни страни на християнството. Хората казват: тук вече нищо не може да се разбере! От това възникват съвременното настроение и необходимостта отново да се намери християнството.

По този начин бих искал да поговоря с вас в събота[9] за Мистерията на Голгота. Тогава ще стане ясно завършен ли е отговорът на този въпрос.

[1] Мохамед: пророк, основател на исляма (570-632 сл. Р Хр.).

[2] Петата степен означавала отъждествяване с духа на народа и се наричала на името на народа: Грък, Израилтянин и др. под. Когато например Исус вижда идващия насреща му Натанаил, казва за него: «Ето истински Израилтянин, в когото няма лукавство». Йоан 1: 47. - Бел. пр.

[3] Въпросът за произхода на Светия Дух от Отца или от Отца и Сина е играл изключителна роля в богословието. Първоначалното убеждение на християнството е било формулирано в Евангелието от Йоан: «Когато дойде Утешителят, когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене» (Йоан 15: 26). В тези думи Христос Исус свидетелства за две неща: за извънвремевия произход на Светия Дух от Отца и за времевото посланичество на Светия Дух чрез Сина. Обаче Никео-Цариградският Символ на вярата, появил се като резултат от Първия и Втори Вселенски Събор през IV век, акцентирал само върху онтологичното отношение на Светия Дух и Отец, не споменавайки за посланичеството на Светия Дух от Сина: «И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, който от Отца изхожда... ». По указаната причина още от VI–VII век в Испания на Поместните събори се предлагала добавката «и от Сина». В началото на IX век император Карл Велики, въпреки мнението на римския папа Лъв III, настоял за внасянето на добавката «филиокве», тоест «и от Сина» в Никео-Цариградския Символ на вярата, което се смятало за канонически недопустимо, но било прието от следващите папи. Отстоявайки примата на римската власт, на Римския събор през 863 г. папа Николай I (858–867 г. ) отлъчил Константинополския патриарх Фотий (858–886). В отговор патриарх Фотий обвинил папата в изкривяване на Никео-Цариградския Символ с добавката Filioque, «и от Сина», при което на Събора през 867 г. латинските нововъведения били осъдени, а папа Николай I бил низвергнат и предаден на анатема. На свой ред латиняните свикали през 869 г. в Църквата св. София «екуменически» или мним вселенски Събор, на който бил осъден и анатемосан патриарх Фотий. Съборът от 879 г. в храма св. София в Константинопол възстановил Фотий и осъдил Събора от 869 г., а също така и всички изменения в Символа на вярата. Тези събития положили началото на процеса на разделение между Източната и Западната Църква, формално състояло се през 1054 г. В бъдеще спорът за «филиоквето» не веднъж ставал препъни камък в опитите за обединение на Източната и Западната Църква. – Бел. пр.

[4] Карл Велики (742-814 сл. Р Хр.).

[5] Харун ал Рашид (786-809), халиф на Багдад.

[6] Тази гледна точка се потвърждава от наличието в Източната Църква на образа на Христос-Пантократор, тоест Вседържител. Атрибутът Вседържител православният Символ на вярата отнася към Бог-Отец. Така в първи член на Символа на вярата – молитвата «Вярвам» – е казано: «Вярвам в Единния Бог-Отец Вседържител». – Бел. пр.

[7] Мартин Лутер (1483-1546).

[8] Ян Хус: чешки реформатор (род. 1369, изгорен на клада през 1415).

[9] бих искал да поговоря с вас в събота: предполагаемата лекция в събота, на 22 март, не се е състояла, а се е състояла в сряда, на 26 март.