ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 11 юли 1924 г.

Членовете на Антропософското общество влизат в него, поради причини, които лежат в душевната им нагласа. Когато се говори за кармата на Антропософското общество, както го правим в момента, за кармата изобщо на антропософското движение, като изхождаме от кармическото развитие на членовете и на групите от членове, трябва естествено да се видят и причините за тази карма в душевното устройство на хората, които търсят антропософията. И ние вече започнахме да правим това. Искаме да се запознаем с още нещо относно това устройство на душата, за да можем след това да се впуснем също и в разглеждането на други въпроси, които засягат кармата на Антропософското движение.

Видяхте, че като най-важно в душевното устройство на антропософите посочих онова, което те са изпитали по време на въплъщенията си в първите столетия от основаването на християнството. Казах, че междувременно може да има и други някои въплъщения, но важното е въплъщението, което попада в периода от 4-то до 8-мо столетие. Разглеждането на това въплъщение ни показа, че трябва да различаваме две групи личности, които идват в антропософското движение. Ние характеризирахме тези две групи. Но сега искаме да обгърнем с поглед нещо общо, нещо което се отнася за всички и което лежи в основата на душите, минали през онова развитие, което охарактеризирах в последната лекция пред членовете на Антропософското общество.

Когато насочим поглед към тези първи столетия на християнството, ние се намираме в едно време, когато хората са били напълно различни от днешните. Можем да кажем: - Когато днешният човек се събужда, той влиза в своето физическо тяло с голяма бързина, разбира се с резервата, която обсъдих тук. Казах вече, че влизането във физическото тяло и разширяването в него трае целия ден; но възприятието, че азът и астралното тяло пристигат, става извънредно бързо. Днес за събуждащия се човек не съществува, така да се каже, никакво междинно време между съзирането на етерното тяло и съзирането на физическото тяло. Човек бързо преминава през възприятието на етерното тяло, никак не го забелязва и при събуждането веднага се потопява във физическото тяло. Тази е особеността на днешния човек.

Особеността на онези хора, които живееха в първите столетия на християнството, се състоеше в това, че при събуждането си те ясно възприемаха: - Аз навлизам в едно двойно естество, в етерното тяло и във физическото тяло. – И те знаеха, че човек първо възприема етерното тяло и едва тогава навлиза във физическото си тяло. Ставаше така, че в момента на събуждането си, хората имаха пред себе си макар и не цялата панорама на живота си, но все пак много картинни образи от техния дотогавашен живот на Земята. Те имаха пред себе си и още нещо, което ще охарактеризирам след малко. Човек стигаше на етапи до това, което по време на съня оставаше да лежи в леглото - в етерното и във физическото тяло, - за цялото будно състояние това създаваше нещо различно от нашите днешни изживявания по време на будност.

От своя страна, когато днес разглеждаме заспиването, особеното е, че когато азът и астралното тяло излизат от физическото и етерното тяло, азът много бързо всмуква астралното тяло. И тъй като азът е напълно без опора в Космоса и още нищо не може да възприема, затова при заспиването човек престава да има възприятия. Това, което се появява като сънища, е само нещо спорадично, изолирано.

Не е било така в онези времена, за които говорих. Тогава азът не е всмуквал веднага астралното тяло, а това астрално тяло е оставало да съществува самостоятелно в неговата собствена субстанция, след като хората са заспивали. То е оставало да съществува до известна степен през цялата нощ. Така че сутринта човекът не се е събуждал така, сякаш излиза от тъмнината на съзнанието, а се е събуждал с чувството: - Ти живя в един изпълнен със светлина свят, в който ставаха най-разнообразни неща. Наистина това бяха само образи, но всъщност там ставаха различни неща. – Човекът от онова време имаше едно междинно усещане между будността и съня. Усещането беше леко, интимно, но то съществуваше. Това състояние напълно престана да съществува при цивилизованото човечество в началото на 14-то столетие. Благодарение на него всички души, за които аз наскоро ви говорих, изживяваха света различно от днешните хора. Нека си представим, как хората в онова време, - следователно всички вие, мои мили приятели, - изживяваха света.

Поради това, че потопяването в етерното и физическото тяло ставаше по един по особен начин, по време на своята будност такъв човек виждаше природата не само като един прозаичен сетивен свят, както днешният човек прави това, допълвайки го само чрез своята фантазия. Той виждаше в природата, например в света на растенията, една цъфнала ливада като лека, синкаво-червеникава облачна светлина - именно, когато през деня Слънцето светеше по-меко, когато не беше още в зенита си - сякаш една синкаво-червеникава, многообразно вълниста и ефирна светлина, една замъглена светлина се разпростираше над цветната ливада. Това, което днес хората виждат, като лека мъгла над ливадата, но което в този случай идва от изпарената вода, това са виждали тогавашните хора в духовно-астралното. Така те всъщност виждаха всяка корона на дърветата обвита в един такъв облак, виждаха полетата с посеви, сякаш от Космоса слизат и се потапят в почвата на Земята, разгръщайки се като мъгла, червеникаво-синкави лъчи.

А когато наблюдаваха животните, тези хора имаха впечатлението, че те имат не само физическа форма, а че тази физическа форма се намира в една астрална аура. Те възприемаха спокойно и интимно тази аура само тогава, когато светлинните нюанси на слънчевите лъчи действаха по определен по-мек начин. Тогава те я възприемаха. Навсякъде във външната природа те виждаха да царува и да тъче нещо духовно.

И когато в онези времена някой умираше, тогава това, което имаше пред себе си като ретроспективно виждане на своя земен живот през първите дни след преминаването през вратата на смъртта, за него беше нещо познато; защото тогавашните хора имаха едно съвсем определено чувство по отношение на това ретроспективно виждане на земния живот след смъртта. Те имаха онова чувство, което ги караше да си кажат: - Сега освобождавам от моя организъм онова аурично естество, което отива при ауричното естество, което съм виждал в природата. Моето етерно тяло отива в неговото собствено отечество - така те чувстваха нещата.

Естествено в още по-стари времена всички тези чувства бяха много по-силни. Но те съществуваха, макар и в по-лека форма и през времето, за което говоря тук. И когато хората виждаха това, след като бяха минали през вратата на смъртта, те имаха следното чувство: - В цялото тъкане и в целия живот, който аз виждах в природата и в природните процеси, говори словото на Бог-Отец и моето етерно тяло отива при Бог-Отец.

Когато при събуждането си човек виждаше външната природа по описания различен начин, той виждаше също и своята собствена външност по начин, който е различен от днешния. При заспиване астралното тяло не беше засмуквано веднага от аза. То «звучеше». И от духовните светове то звучеше в спящия човешки аз - макар и не така ясно, както в прадревни времена, а в една по-лека, по-интимна форма. И при това звучене човек чуваше най-различни неща, които не можеше да чува в будно състояние. При събуждането си той имаше ясното чувство: - От заспиването до събуждането аз участвах в един духовен разговор в светлите космически пространства.

И когато няколко дена след като беше преминал през вратата на смъртта, човек беше изоставил своето етерно тяло и живееше вече само в астралното си тяло, той имаше следното чувство: - В това астрално тяло, в което съм живял всяка нощ по време на сън, аз изживявам по обратен път всичко, което съм мислил и съм вършил на Земята. - И докато при събуждането човек донасяше нещо неопределено със себе си, сега, когато във времето между смъртта и едно ново раждане той по обратен път изживяваше своя земен живот в астралното си тяло, той чувстваше: - В моето астрално тяло живее Христос. Не съм забелязал това, но всяка нощ моето астрално тяло живееше в същността на Христос. - Сега човекът знаеше, че докато изживява този протичащ в обратен ред земен живот, Христос не го напуска, защото се намира в неговото астрално тяло.

Виждате ли, под каквато и форма човек да е бил свързан с Христос в тези първи християнски столетия, дали така, както първата група хора, за която говорих, или както втората група, дали с повече езическа сила или уморен от езичеството, той несъмнено изживяваше след смъртта - макар и не на Земята - великото събитие на Тайната на Голгота, че ръководещото по-рано същество на Слънцето - Христос, се съедини с тези, които живеят като хора на Земята. Това са изпитвали всички онези, които са се сближили с християнството в първите столетия на християнското развитие. За другите е останало повече или по-малко неразбираемо и неразбрано онова, което изживяваха след смъртта. Това бяха обаче основните различия в изживяването на душите в първите християнски столетия и по-късно.

Но всичко това предизвикваше и нещо друго - човек да гледа природата в будно състояние и да чувства, че тази природа е областта на Бог-Отец. Защото цялото духовно естество, човек което забелязваше да тъче и да живее в природата, за него беше израз, откровение на Бог-Отец. Той чувстваше пред себе си един свят, който по времето, когато Христос се яви на Земята, се нуждаеше от нещо: Нуждаеше се именно от приемането на Христос в земната субстанция заради човечеството. Човекът възприемаше още нещо като жив Христов принцип насреща на природните процеси и природните сили. Защото с възприемането на природата по такъв начин, беше свързано съзерцанието на човека, възприемащ в нея едно духовно творчество и дейност.

Това, което хората чувстваха като духовно творчество и дейност, и което витаеше над всички растения и животни като преобразяващи се в себе си духовни форми, можеше накратко да бъде предадено от безпристрастно чувстващият го човек с думите: - Това е невинността на природното битие. - Да, мои мили приятели, това, което духовно можеше да се вижда, хората го наричаха именно невинност, девственост в царуването на природата и говореха за девствената духовност в творчеството на природата. Но това, което чувстваха вътрешно, когато се събуждаха, беше, че от заспиването до събуждането те са били в един свят на ясно звучаща духовност. Те чувстваха, че в него може да царува доброто и злото, че от дълбините на духовното говорят добри и зли духове, че добрите духове искат само да повдигнат невинността на природата по-високо, да я запазят, а злите духове предават на невинността виновност и грях. Навсякъде, където живееха такива християни, те чувстваха царуването на доброто и злото именно поради обстоятелството, че в спящото състояние астралното тяло не беше всмукано от аза на човека.

Не всички, които в онези времена се наричаха християни или стояха по някакъв начин близо до християнството, имаха тази душевна нагласа. Но имаше голям брой хора, които живееха в южните и средни области на Европа, които казваха: - Да, моето вътрешно същество, което се проявява самостоятелно между заспиването и събуждането, принадлежи на областта на един добър и на областта на един лош свят. И те много, много размишляваха върху дълбочината на силите, които предизвикват доброто и злото в човешката душа. Пребиваването на човешката душа в един свят, в който помежду си се борят добрите и злите същества, добрите и злите сили, се чувстваше като нещо тежко за човека. Тези чувства не съществуваха още в южните и в средните области на Европа през първите столетия, но през 5-то, 6-то столетие те станаха все по-чести; и именно между онези хора, които получаваха вести от Изток - тези вести от Изток достигаха до тях по най-разнообразен начин, - се разви това настроение на душата. И понеже това душевно настроение се разви особено силно в онези области, в които после изкристализира името «България» - това име остана, запази се по един странен начин и по-късно, когато съвсем други народи се заселиха в тези области. В по-късните столетия, в продължение на много дълго време онези хора в Европа, които бяха развили особено силно това душевно настроение, бяха наричани «българи». За западния и среден европеец в по-късните християнски столетия от първата половина на средновековието българи бяха онези хора, които бяха особено силно докоснати от противоположността на добрите и злите космически духовни сили. За хората, които току-що охарактеризирах в цяла Европа се среща името «българи».

Такова душевно устройство имаха повече или по-малко хората, за които говоря тук, душите, които в по-нататъшното развитие стигнаха дотам, да виждат онези мощни картини в свръхсетивния култ, който се изпълняваше в първата половина на 19-то столетие и да вземат участие в него. Всичко, което тези души можаха да преживеят в тяхното включване в борбата между доброто и злото, бе пренесено през живота между смъртта и едно ново раждане. И това нюансира, оцвети душите, които след това стояха пред мощните образи на свръхсетивния култ.

Но към това се прибави още нещо. Тези души бяха, така да се каже, последните, които в европейската цивилизация още бяха запазили в себе си нещо от отделното възприемане на етерното и астралното тяло в будно и в сънно състояние. Приличайки си по тези особености на душевния живот, те живееха в общности. Онези християни, които все повече и повече се присъединиха към римската църква, ги считаха за еретици. В онова време хората не бяха стигнали дотам, да осъждат еретиците със същата строгост както по-късно, но въпреки това те бяха считани за еретици. Другите си бяха създали едно страшно и злокобно впечатление за тях, а именно, че тези еретици виждаха повече отколкото другите хора, и чрез тяхното особено възприятие по време на сън те стояха спрямо божественото по начин, различен от другите хора. Другите хора, между които те живееха, отдавна бяха загубили това и се бяха приближили повече до онази душевна нагласа, която през 14-то столетие стана нещо всеобщо за Европа.

Но когато тези хора, за които говоря, тези хора с отделното възприемане на астралното и етерното тяло, минаваха през вратата на смъртта, те също се различаваха от онези, които на Земята бяха различни от тях. И не трябва да се вярва, че между смъртта и едно ново раждане човек не участва в това, което е ставало в човешките отношения на Земята. Така, както гледаме оттук към небесно-духовния свят, така между смъртта и едно ново раждане душите гледат от небесно-духовния свят към Земята. Както оттук вземаме участие в духовната същност, така обитателите на духовния свят вземат участие в това, което земните същества изживяват на Земята.

Времето, което описвам, бе последвано от период, когато християнството в Европа се приспособи към факта, че човек не знае повече нищо за своето астрално и етерно тяло. Християнството говореше за духовния свят, без да има тези основни изисквания към човека. Защото помислете, мои мили приятели: Когато през първите столетия старите християнски учители говореха, все още имаше голям брой такива християни, които можеха да приемат думите като истина само на основата на външния авторитет; по-наивното основно настроение на онова време, караше хората да възприемат тези думи, когато те извираха от едно топло и ентусиазирано сърце. И колко горещо и ентусиазирано проповядваха сърцата в първите столетия на християнството! Днес, когато толкова много неща са преминали единствено само в една словесна проповед, хората не могат да си съставят никаква представа.

Но онези, които говореха на такива души, каквито аз описах тук, какви думи можеха да кажат? Да, мои мили приятели, те можеха да кажат: - Насочете поглед към онова, което се показва в растенията като блестящо преливащото се сияние в цветове на дъгата, към това, което се показва в природа на животните като горещи страсти, насочете поглед върху това: То е отблясъкът, то е откровението на духовния свят, за който ние говорим, духовният свят откъдето произхожда Христос. Когато на такива хора се говореше за духовните мъдрости, не се говореше като за нещо непознато; на тях им се припомняше това, което при определени обстоятелства, при меката слънчева светлина те можеха да видят като дух в природата.

Когато им се казваше, че съществува Евангелието, което носеше блага вест за духовния свят, за духовните тайни, когато им се говореше за тайните на Стария Завет, тогава отново не им се говореше за нещо непознато, а беше възможно да им се каже: - Тук е словото на Стария Завет; това слово и Евангелията са написани от онези човешки същества, които наистина по-ясно от вас са чували шепота на духовността, в която се намират душите ви между заспиването и събуждането. Вие знаете за този шепот, защото си спомняте за него, събуждайки се сутрин. На тези хора можеше да им се говори по този начин. До известна степен в разговорите, които свещениците и проповедниците водеха с тях по онова време, имаше нещо от това, което ставаше в самите им души. В тези времена словото беше още живо и можеше да бъде култивирано като нещо живо.

И когато тези души, към които се отправяше живото слово, след като преминеха през вратата на смъртта поглеждаха надолу към Земята, те виждаха неговия залез и имаха чувството: - Логосът залязва. Това беше основното чувство на тези души, които минаха през вратата на смъртта след 7-то, 8-то, 9-то столетие или даже още по-рано. Насочвайки поглед надолу към Земята те чувстваха: - Там долу на Земята залязва живият Логос. И в тези души наистина живееха думите: - И словото стана плът и живя между нас, - те чувстваха: - Хората все по-малко имат дом за словото, което трябва да живее в плът, което трябва да продължи своя живот на Земята.

Това отново създаде едно основно настроение, основното настроение на душите, които живееха в духовния свят между 7-то, 8-то и 19-то, 20-то столетие, макар и да имаха по някое прекъсване в някой земен живот. Основното настроение беше: Христос наистина живее на Земята, защото той понесе смъртта за Земята, но Земята не може да го приеме; на Земята трябва да се развие силата, която да даде възможност на душите да приемат Христос! Това живееше заедно с всичко друго, което описах, именно в тези души, които в техния земен живот бяха считани за еретици. В тези души през времето между смъртта и едно ново раждане живееше потребността от едно ново откровение на Христос, от едно ново възвестяване на Христос.

При такова устройство на душата тези обезплътени хора изживяха онова, което ставаше на Земята и което за тях всъщност трябваше да бъде напълно непознато по време на земния им живот. Те се научиха да разбират, какво става там долу на Земята. Те виждаха, как душите на Земята все по-малко и по-малко бяха обхващани от духа, как дори вече нямаше хора, на които може да се каже: - Ние ви носим благата вест за духа, който вие все още може да виждате, носещ се над растителния свят, проблясващ в животните. Ние ви учим на Завета, написан от онези звуци и тонове, които още чувате да шепти ехото на нощните изживявания. - Всичко това вече не съществуваше.

Те виждаха отгоре, където нещата се представят съвършено различно, как в християнското развитие се създаде заместител на старото слово. Защото в крайна сметка, макар и да беше нужно проповедниците да говорят именно по този начин на по-голяма част от хората, тъй като в земния живот тези хора нямаха никакво съзнание за духовното, цялата традиция, цялото използване на словото идваше още от времена, когато беше естествено да се предположи, че когато се говори за Духа, хората все още чувстваха нещо от него.

Всичко това всъщност напълно изчезна около 9-то, 10-то, 11-то столетие. Тогава даже и в слушането се роди една съвършено друга нагласа. Когато по-рано хората слушаха да говори човек, който говореше от духа и беше ентусиазиран и изпълнен с Бога, те имаха чувството, че при слушането излизат сякаш извън себе си, че навлизат малко в своето етерно тяло, че напускат до известна степен своето физическо тяло. А от друга страна имаха чувството, че се приближават до своето астрално тяло. Те действително все още имаха лекото чувство, че когато слушат, излизат извън себе си, изпадат в известна унесеност. Те не обръщаха още толкова внимание на това, което слушаха, а по-скоро на онова, което вътрешно изживяваха при едно леко екскарниране, едно леко трансово състояние. Те живееха със Словото, което беше изричано от хората, одухотворени от Бога.

Това изчезна в 9-то, 10-то, 11-то столетие и напълно се изгуби към 14-то столетие. Хората все повече само слушаха, без да имат горните изживявания. Тогава се роди потребността, когато се говори за духовното да се апелира към нещо друго. Тогава се роди потребността - този, който трябваше да слуша, да извлича онова, което е нужно, за да си изработи възгледи за духовния свят. Роди се потребността човека така да бъде повлиян, че дори в това втвърдено тяло да почувства подтик да каже нещо за духовния свят. И от това се създаде потребността учението за духовния свят да бъде дадено под формата на диалог с въпроси и отговори. Когато се задаваше въпросът - въпросите винаги имат нещо сугестивно в себе си: - Какво е кръщението? - съответният човек биваше подготвен да даде определен отговор, или: - Какво е конфирмацията? Какво е Светият-Дух? Какво представлява смъртта? Кои са седемте главни гряха? – Със създаването на тази игра на въпроси и отговори, се замества самопонятното елементарно слушане. И в това време, първо за онези хора, които постъпваха в такива училища, в които това можеше да се извърши, се роди катехизисът - изучаването чрез въпроси и отговори на онова, което може да се каже за духовния свят.

Виждате ли, ние трябва да насочваме поглед към такива събития. Когато гледаха надолу към Земята, душите, които се намираха горе в духовния свят виждаха това особено ясно: - При хората трябва да дойде нещо, което не сме познавали и не ни е интересувало! Това, че долу на Земята се роди катехизисът, създаде в тези души мощно впечатление. Когато историците външно разглеждат пораждането на катехизиса, те не показват нищо особено; особеното идва, когато се разглежда пораждането му от гледна точка на свръхсетивния свят: Там долу хората трябва да изпитат нещо съвършено ново в най-голямата дълбочина на своята душа. Под формата на катехизма те трябва да изучават това, в което трябва да вярват.

С това ви описвам едно усещане, едно чувство. Едно друго чувство ще трябва да ви опиша по следния начин. Ако се върнем назад в първите столетия на християнството, тогава не съществуваше още тази възможност човекът като християнин да отиде в една църква, да седне или да коленичи и да слуша литургията от началото, от интроитуса до молитвите, които следват причастието. Тогава не беше възможно за всички да слушат цялата литургия, а онези, които станаха християни, бяха разделени на две групи: катекумените /изучаващите катехизиса/, на които беше позволено да присъстват на литургията /богослужението/ докато евангелието се прочиташе до края; след евангелието се подготвяше оферториумът /главната част на литургията/, тогава те трябваше да излязат. Вътре в църквата можеха да останат само онези, които дълго време бяха подготвяни за свещеното вътрешно душевно настроение, с което можеше да бъде възприета тайната на транссубстанцията /превръщането на хляба и виното в тялото и кръвта на Христа/; това бяха така т.нар. транссубстанти, те можеха да слушат литургията до края.

Това беше едно съвършено различно участие в литургията. Хората, за които ви говорих, че в своите души минаха през състоянията, които ви описах, гледаха от духовния свят надолу към Земята и виждаха особено, онова невъзможно за тях събитие на катехизисното преподаване. Тези хора бяха запазили повече или по-малко в техния култ стария християнски обичай: да позволят на човека да слуша цялата литургия, да участва в нея едва след една дълга подготовка. Тези хора, за които ви говорих, напълно познаваха една екзотерична /външна/ и една езотерична /вътрешна/ част на литургията. Те считаха за езотерична част тази, която следва след транссубстанцията.

Отгоре те гледаха това, което ставаше във външния култ на християнството. Те виждаха, че цялата литургия е станала екзотерична,

Табела 5

и се извършва също и пред онзи, който още не беше развил необходимото душевно настроение, минавайки през една особена подготовка. - Но може ли действително човекът на Земята да стигне до Тайната на Голгота, когато не чувства по един свещен начин транссубстанцията, превръщането? – По този начин чувстваха нещата тези души по време на живота между смъртта и едно ново раждане. Този, който не разбира транссубстанцията, той не разбира Тайната на Голгота. Така мислеха те тогава: - Христос не се познава вече в неговата същност; култът вече не се разбира.

Всички тези чувства се разтвориха в дълбоката същност на тези души. И когато гледаха надолу към онова, което се развиваше само като един символ при четенето на литургията - така нареченото санктисимум /пресвято/, в което причастието се намира върху една подложка във формата на полумесец, тогава те чувстваха: - Ето живият символ за това, че някога хората са търсили слънчевото същество в Христос; защото върху всеки санктисимум, върху всяка дарохранителница се намират лъчите на Слънцето. Обаче връзката на Христос със Слънцето е била изгубена; тя съществува вече само в символа. Тази връзка е останала до ден днешен в него, но самият той не се разбира! - Това беше второто чувство, от което след това израсна едно засилено разбиране, че хората трябва да добият ново чувство и разбиране за Христос.

В други ден, в следващата лекция ще говорим по-нататък за кармата на Антропософското общество.