РОЖДЕСТВЕНСКО НАСТРОЕНИЕ

Берлин, 26 декември 1909 г.

В дните преди Рождество се опитахме да се издигнем до това настроение, което и в антропософски смисъл може да бъде наречено истинско рождественско настроение. Тогава се опитахме да извикаме пред нашите души това, което е едно обяснение на Рождество, което позволява по определен начин да се приложи рождественското настроение към всичко важно, което става в преживяванията на човека през годината. За търсещия познание, особено в нашата съвременност, това трябва да принадлежи към най-важните настроения – да празнува самото духовно познание в неговото, така да се каже – отношение към Рождество. Празнуването на духовното познание във връзка с Рождество би могло да означава не нещо друго, а действително вътрешно усърдно да призоваваме в душата си (както се опитвахме да правим това в течение на годината) към изпълнение на духовния ни дълг по отношение на съвременното развитие на човечеството посредством това, че разбираме задачите му в наше време, правим нашите души все по-богати със съдържанието, което черпим от преживяванията в духовния свят, за да принадлежим към хората, които ще трябва да изпълняват необходимата духовна работа в следващата епоха на човечеството.

Така в продължение на цялата година се стремим да потапяме в душите си духовнонаучното съдържание, опитваме се да проникваме в антропософската мъдрост. И когато годината клони към свършека, който външно се символизира като важен даже с това, че навън около нас поради отслабването на силите на слънчевите лъчи господства излишък на мрак, тогава в това празнично време се опитваме да разберем, как можем да празнуваме Рождество във връзка с антропософската година. Да се опитаме все пак да си изясним, че цялата антропософска истина трябва да бъде проникната и просветлена от могъщия импулс, който наричаме Христов Импулс!

Ако се опитаме да впишем антропософските истини в своето сърце, в своята душа като послание на Самия Христос, можем да кажем, че по времето на Рождество антропософите трябва да развиваме рождественско настроение посредством това, че просветляваме с по-дълбоки чувства приетото от нас в продължение на цялата година, в самата си душа го просветляваме с по-дълбоки чувства, така че това напълно се превръща в сила и можем да усетим, че не само знаем нещо от антропософската мъдрост, но тя прониква в нашата душа, в нашето сърце като пронизана със светлина топлинна сила, която ни прави способни във всички области на живота, където и да стоим – да изпълняваме в настъпващата година нашата работа и дълга си. Така че ако се опитаме да превърнем светите истини на духа в свети чувства, в свята сила в нашата душа, в нас ще се роди на по-висока степен това, което първо приемаме в себе си от силите на този земен свят. Затова в рождественското време можем все повече да си припомняме възможностите, благодарение на които едни или други представители на цялото човечество са се опитвали да се възнесат в сферите на духовността, където трябва да се търси самият Христос. В областта на тези чувства би ни отвел нашият наистина християнски немски поет Новалис. И днес рождественското настроение, сгряването ни в топлите му лъчи, може да произлиза от този наистина теософски поет[1]. Когато се обръщаме към Новалис – там, където в чудесна поетична форма разкрива пред нас съкровищата на своята мъдрост, може би с най-голяма топлота ще усетим, как от духовното познание следва да добиваме възможност да изпълним живота си с нов блясък и светлина.

Навън покрай нас шумно минава животът и собствената ни работа е свързана с неговия днешен грохот. Ако в антропософията получаваме възможност да черпим мъдрост от духовния свят, колкото и прозаични да ни се струват обстоятелствата, навсякъде покриваме живота с позлатата на антропософската мъдрост. Трябва да се учим на това. Тогава ще видим, как ще изпълним живота с нов блясък, ако всяка година позволим да навлиза в душата ни антропософското рождественско настроение, когато позволим на антропософията, в някаква степен – като чувство и усещане, повторно да се роди в рождественското време в нас самите. Тогава ще усетим колко е невъзможно, макар и в малка степен да се издигнем към духовността, ако искаме да останем в обикновения свят! О, има много причини, които пречат на днешния човек да разпери крила за да се издигне в духовния свят... Накратко ще ви разкажа нещо, което може да символизира това, което може да става и с нас.

Когато се обръщат към духовната наука, мнозина от нас могат да кажат: да, всичко това, което ми предлага духовната наука, би било прекрасно, великолепно, всичко това прави моето сърце горещо, моята душа любвеобилна; но аз не мога да вярвам в това! Всичко, на което съм се научил във външния свят, предубежденията, които съм усвоил – всичко това ме задържа, всичко това ми казва: това са само бълнувания, това не е поставено на здрава основа! – И мнозина живеят в горчиви съмнения. Ако на някой се удаде да се измъкне от пресиращите предубеждения на външния свят, той ще успее свободно да усеща духа в чистия етер, той би усетил силата на духовното и би започнал да я внася в труда на своите ръце в ежедневния живот. Символично за усещането, което толкова тормози редовия човек, потопен в съвременността, свободно и безпрепятствено да усеща това, което може да даде на сърцето и душата духовната наука, може да бъде следното събитие.

В 18.-19. век живял немският благородник Харденберг[2]. Той имал син, за когото в тесния ни кръг не можем да не признаем, че стиховете и изречената мъдрост излизат от душа, която е превъплъщение на значителни, мощни личности, изпълнявали нещо важно за Земята[3]. Но как, намирайки се под тежкото влияние от външния свят, как бащата е можел да разпознае в сина си тази душа? Как е можел да подозира за духа, който е можел да изскочи от душата на сина му? Той е можел да се освободи толкова малко от предразсъдъците на материалния свят, от съвместното съществуване с физическата реалност, както днес поради предразсъдъците на нашия свят много хора само в незначителна степен могат да усещат непреодолимата сила на духовната мъдрост на антропософията.

Трябва да кажем, че старият Харденберг се опитвал да се бори със суровото неразбиране по отношение на сина си. Той се опитвал да се извиси над напълно материалния живот, за да усети в общността на Моравската църква[4] нещо от дълбокия религиозен дух, може да се каже – от познанието за мировия Дух по древния начин. Но той не довел това дотам, да усети силата и мощта на истините, които излизали от душата на сина му. Било нужно дълготрайното въздействие на авторитарните възприятия, които вътре в такава общност действали сугестивно, за да се развълнува до дълбините на душата си от този наистина християнски дух, който може да бъде разбран само тогава, когато е обвеян с дъха на духовното познание.

Веднъж старият Харденберг поразително усетил този полъх на духа, на християнския дух, когато заедно с другите бил в своята моравска общност и започнали песен. Тази песен[5], чиито произход му бил неизвестен, му навяла дъх на вечност и той бил дълбоко трогнат от нея. Тя започвала така:

                                     Какво бих бил без теб? 

                                     Какво не бих бил без теб?

Той усетил нещо, което дотогава не бил усещал. Празникът завършвал. Излизайки, старият Харденберг попитал някой от присъстващите: чие е това великолепно стихотворение? – „На вашия син!“ В момент на освобождаване от всякаква връзка с физическото, без да бъде смущаван от предубежденията на физическия план, старият Харденберг усетил настойчивата власт на духовния живот. Но синът му от няколко месеца, що се отнася до физическото му тяло, се намирал под Земята! Защото старият Харденберг преживял това няколко месеца след смъртта на Новалис. Когато по силата на обстоятелствата се оказал в състояние за кратко да свали предубежденията на физическия план, с които сме обвити тук, той бил възнесен в духовните висини, където усетил настоятелната им сила, настоятелната власт на духовните висини, която трябва да усещаме без оглед на всички предубеждения на материалния свят. Само ако можехме да оставим долу тези материалистически предубеждения на съвременността! Да усетим настойчивостта на духовния живот и да позволим на тази сила и топлина да струят в сърцата ни! Като действаме така в нужното време, ние изпълняваме дълга си по отношение на съвременното човечество.

С този символ, взет от действително преживяване на бащата на Новалис, исках да ви доближа до настроението, към което сега ще се извисим с настоятелната сила, заложена в песните на Новалис.

(Мария фон Сиверс (Мария Щайнер) изпълнява девет „Духовни песни“ от Новалис).

Именно в това празнично време е най-лесно наистина да чувстваме и усещаме, а не само да разбираме и знаем това, което разглеждахме в течение на много лекции, свързани с Евангелията. Голяма част от времето, отредено за такива разглеждания през изминалата година, беше посветена за разглеждане на Евангелията. Нека днес в това кратко разглеждане, което ще съпътства празника ни Рождество, също бъде направен акцент на важни следствия, произтичащи от нашите разглеждания на Евангелията: връзка със събитието, което така живо трябва да стои пред очите ни, особено в рождественските дни – връзка с Христовото събитие.

Преживявайки Христовото събитие, можем да оценим значението и силата на антропософския мироглед за съвременността и за бъдещото човечество. Когато позволяваме да действа в душата ни толкова дълбоко чувство по отношение на Христовото събитие, каквото е имал Новалис, в нас отново възниква потребност да се запитаме: как можем все повече и повече да усещаме истинността на това, което като могъщ импулс е навлязло в човечеството, когато в Палестина се е родил Христос Исус? В цялата ни съвременност, можем да приведем в тясна вътрешна взаимовръзка с Христовото събитие именно антропософията. Можахме да посочим как в събитието в Палестина се сливат различни течения от човешкия духовен живот от дохристиянското време. Посочихме, че днес мнозинството от хората си представят съвсем смътно събитието в Палестина, и че само постепенно, според това как хората ще се развиват в духовно отношение, то ще бъде разбрано в далечното бъдеще в цялата си сила и значение. Голямата мъдрост ще бъде добита в хода на земното развитие: някога тази мъдрост ще получи прекрасно задълбочаване посредством това, че ще се превърне в инструмент за разбиране на същността на Христовия импулс.

Днес, в определено отношение, вече стоим пред непосредствената необходимост да посочваме Христовото събитие на базата на духовни преживявания. По времето, когато Христос е странствал по Земята в телесен облик, човечеството е получило огромен, могъщ импулс – отново да се издигне в духовния свят. Но този импулс действа чак до нашето време, така да се каже, като импулс, обхващащ в истинския си вид само душите на избрани. За човечеството, като такова, е предписано първо да допълни мярата на това, което трябва да бъде преодоляно, продължавайки пътя напред и все по-дълбоко надолу, в материалното битие. Защото битието на човека представлява слизане в материята. Все по-дълбоко и по-дълбоко, също и в следатлантските времена, човек се е спускал долу, в материята. Христовото събитие означава мощен импулс отново да се издигнем. Но този мощен импулс е изпълнен в минимална степен, само частично. Напротив, слизането в материята и във времената след Голгота ставаше все по-силно и по-силно, така че мисленето, чувстването и усещанията на хората напълно са обхванати от него.

Днес живеем в епоха, в която материалистическото изследване се е намесило и в разбирането за Христовото събитие. В този час следва да посочим сериозни неща, тъй като в наше време самото материалистическо изследване се е заело с най-духовното от събитията, които някога са засягали Земята ни; виждаме, как днес материалистичните теолози[6] говорят за така нареченото „историческо изследване“, за това, че едва ли може да съществува доказателство за външния, исторически Христос! И днес теолозите вече казват: самото историческо изследване ни принуждава да се съгласим с това, че исторически не може да се потвърди, че в началото на нашето летоброене в Палестина е живял Този, за Когото в Евангелията ни се възвестяват толкова мощни слова, от Когото в човешкия духовен живот се вливат толкова мощни импулси!

Изглежда, че днес „науката“ се чувства призвана с помощта на своите методи да изтрие от света историческия Христос. Можем да напомним, че духовната наука именно днес е призвана със своите средства да докаже съществуването на историческия Христос Исус. Вярата на хората не зависи от вътрешните истини в която и да е област на знанието. Могат да бъдат приведени множество доказателства за най-съмнителни неща във всяка област на знанието. Хората могат да живеят без въобще да забелязват, че съществуват такива доказателства. По такъв начин и в бъдеще – и това още дълго ще продължава – все повече хора ще се обръщат към материалистичното мислене и все повече ще стигат до убеждението, че надеждният исторически метод е принуден да отрече достоверността на историческия Христос Исус. Изглежда, че науката изтрива това, за което се надяваме да добием нов символ в блясъка на сияещата златна мъдрост.

Разбира се, ще дойдат времена, когато за Христос ще знаят само в кръговете, където се признава духовната наука, благодарение на която стават разбираеми думите: „Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света!“[7], и където този, който може да вниква в духовното изследване че разбере, че Този, от Когото е излязъл импулсът на християнството, винаги присъства в духовния свят, и от този духовен свят трябва да се добива достоверността на Христовото събитие. Само в кръговете, където се придържат към такова духовно вероизповедание, ще се постига достоверността на това, за което отново се търси този символ. А хората отвън няма да се затормозяват с доказателства, че историческият метод, външният научен метод е построен върху плаващи пясъци. Разбира се, този, който днес е в състояние да разбере цената и същността на науката, поради недоброкачествеността и необосноваността на методите би могъл също да знае и колко недостойно за внимание е, когато днес именно тези, които мислят, че подхождат строго научно, идват и казват: исторически е невъзможно да се докаже съществуването на всички персонажи, от Христос до апостолите. Но това ще продължава още дълго, дотогава, докато хората не се освободят от вярата в авторитета, макар да мислят, че не вярват в никакви авторитети. Днес съществува най-лошата вяра в авторитети. И хората съвсем не осъзнават, че истинския спасител от вярата в авторитета е Този, който е учил хората да се осланят на силата на собствения си аз най-дълбоко в себе си. Този, който ни е посочил, какво следва да приемаме в аза си, може също да ни посочи как да търсим силата на истината, как да търсим източниците на истината вътре в самите себе си. С Христос вътре, намираме истината вътре в себе си; с Христос вътре, намираме здрава почва за свободно и независимо съждение, намираме здрава почва, която стои над всякакви авторитети. Именно от Христовото събитие трябва да можем по сериозен повод, да казваме сериозни думи, за да се научим да усещаме призванието си като антропософи.

Сега ще направя малка вметка. Искам да посоча, в какво антропософът трябва да вижда дълбоките симптоми на своето време: това е, така да се каже – безперспективността на научния подход в наше време. Тези, които искат да вярват във външната наука[8], които се стремят днес да подложат на дискусии и историческия Христос, са непоправими. Но трябва да има поне няколко човека, които от импулса на антропософията да разбират, макар и частично, че външната наука опровергава сама себе си във всички области, и че в бъдеще само духовният живот може да бъде от полза за човечеството.

Не се вижда най-важното в актуалните събития. Тук, във Виена, тези дни се разигра процес, който беше следен от цял свят. Цяла Европа в лицето на своите представители се събра на него, за да информират за този процес, тъй като са го смятали за важен. Но най-важното, което се разигра тук, навярно никъде не го видяха. И който не е подготвен антропософски, дори и да беше чул това най-важно нещо, би го възприел като фантазия. Тук беше историк[9], известен в Европа историк, „добър учен“, уважаван от колегите си историци, който е издал няколко важни труда според съвременния, строго исторически метод. Този учен получи в ръцете си редица документи, които бяха предадени от една от южните държави в Европа. Тези документи трябваше да докажат, че в югоизточна Австрия е имало факт на предателство. Кой би могъл, според мнението на съвременните хора, по-добре от историк да провери това? Историкът повече от всеки друг би трябвало да е призван да провери значението на представените документи. Та нали цялата вяра на света се основава на документи! Как се съставят и използват документите, как се проверяват – това дава истината. Това, и само това би трябвало да свидетелства както за истината, така и за чудесата на християнството!

Историкът, който получи в ръцете си документите, беше ученик на този историк, за когото понякога си спомням, когато се сещам за своята младост. Тогава имаше двама известни историци: единият – строг изследовател, придържащ се към строгите методи за изследване на документи; другият, негов колега, по-малко се придържаше към тези строги методи и повече отдаваше значение на това, което студентите-дипломанти знаеха от действителните исторически процеси. Случи се веднъж, любимият ученик на този изследовател на документи да стигне до присвояване на научна степен. Изпитът му беше по дипломатика[10], тоест по науката за това, как се стига до истината с външни, материални средства. Попитали го в кой папски документ за първи път се появила точката в „i“. Защото е много важно да се знае това! Кандидатът тутакси отвърнал, че точката на „i“ за първи път се появила при известния Инокентий. Но другият историк, колегата му, попитал: мога ли попитам сега кандидата за нещо, което той знае също така точно, както и къде за първи път се е появила точката на „i?“ Кажете, господин кандидат, вие, вероятно, знаете, кога този папа, в чиито документи за пръв път се е появила точката на „i“ се е възкачил на папския престол? — Не, той не знаел това. Тогава, може би знаете, кога е умрял? – Не, той и това не знаел... Сега, господин кандидат, кажете ми, все пак, още нещо за този папа! — той не знаел нищо! Тогава професорът, чиито любим ученик бил той, казал: е, господин кандидат, днес главата ви сякаш е натъпкана с талаш! – Но другият казал: господин колега, това е вашият любим ученик! Кой тогава е натъпкал главата му с талаш?

Историкът, който получи в ръце тези документи, не научил нищо особено по онова време. Но той стана опитен изследовател на документи, който може да използва всички средства на историческото изследване за да установи каква е истината в отдавна отминалите времена. Кой ако не той, трябваше да изследва, що за измяна е било това, за което става дума в тези документи, които са му били предадени от много важна особа? Той прие да ги изследва с всички средства на историческото изследване и обвини в публична статия множество хора в тежки деяния. Това доведе и до шумен процес. Та на този процес един от най-важните документи се оказа груб фалшификат! Ставаше дума за личност, която трябвало в някакъв град да проведе събрание в някаква организация; но простият разпит установил, че въпросният човек именно в посоченото време се намирал на друго място, в Берлин.

Историческото изследване работи строго с документи, които се базират на факти от съвременността. В дадения случай историческият метод доказа пълната си несъстоятелност по отношение на документите от съвременността. Но, според мен – тук е важно не това, че пред съда се изправи някакъв човек или хора, а че в дадения случай беше осъден самият исторически научен метод, всъщност, той беше осъден!

Това е най-важният симптом на осъществяващия се в съвременността процес.

Тук напълно сериозно трябва да се запитаме: колко струва метод, който се заема да съди за това, което е станало преди 18 или 19 века, ако този метод не е в състояние да научи нещо за най-елементарни неща от съвременността? В споменатия процес на скамейката на подсъдимите седеше „науката“. Това трябва да бъде признато! И науката, която произтича от материалистическите предразсъдъци на съвременността, винаги ще седи на скамейката на подсъдимите, когато на хората им е по-удобно да се облягат на авторитет, който може да бъде авторитет само в съвременността, който се различава от другите само по това, че е известен. За другите авторитети изобщо не се знае нито какви са, нито каква е тяхната мадам „наука“.

Ако споделяйки сериозно духовния мироглед изследвате това, което днес се нарича наука, ще видите как се срутва, как наистина научният мироглед се оказва построен на пясъчна основа и се руши, ако се заемете сериозно с него. Но хората не се чувстват удобно когато разглеждат съвременността от тази страна.

Хората, особено тези, които са извън антропософския живот, не са толкова добросъвестни за да вникнат, по какъв начин се изработват методите, внедряващи в душите на хората натрапчивите материалистични съждения.

Затова още дълго няма да има възможност да се види в светлината на истината това, което е най-великото благо за човечеството, освен в интимния кръг на антропософската дейност. И ако това, което е станало в Палестина и на което всяка година позволяваме отново символично да се възражда в нашето сърце, външната наука все повече го намира за нещо, което може да бъде отречено и изкоренено, то антропософското духовно движение ще стане средоточие, в което силата на палестинското събитие ще избухва все по-ярко и по-ярко, откъдето в останалото човечество отново ще струи живот, който може да дойде само от това събитие.

Какво може да се появи в душата ни благодарение на истинското преживяване на събитието от Палестина? „Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века!“ Бихме могли да кажем, че това е основното изречение на Христос Исус. В началото на  нашето летоброене Той е странствал в Палестина в телесен облик. След това трябва да Го търсим в духовния свят, тъй като оттогава Той е съединен с духовната атмосфера на Земята. Той е станал Дух на Земята. Ако търсим, Го намираме в духовната атмосфера на нашата Земя. Той все повече пронизва целия живот на нашата Земя.

Какво трябва да добият хората благодарение на все повече навлизащия в душата им Дух на Христа? Ако искаме съвсем ясно да разберем, какво трябва да добият хората в бъдеще благодарение на навлизащия в душите им Дух на Христа, трябва да се изпита именно това, което от известно време правим в антропософското движение. Това, което правим в антропософското движение не е нещо произволно, не е следствие от някаква определена от един или друг човек програма. Духовният живот, в края на краищата, води до източници, които търсим в индивидуалностите, които наричаме Учители на мъдростта и хармонията на усещанията. Ако наистина ги търсим, в тях намираме импулсите как следва да действаме от епоха в епоха и от век на век.

Велик импулс дойде при нас от духовния свят  в последно време. И днес, в този тържествен Рождественски ден, нека в нашия кръг бъде обърнато внимание на този важен импулс, на инструкциите, които идват към нас през последните години от духовния свят като мероприятие на астралния план. Под въздействието на този импулс тук, в Средна Европа, се развиваше антропософското ни движение. Бихме могли да облечем този импулс в човешки думи по следния начин: „Погледни какво става във външния свят: думите на Евангелията се разбират все по-невярно! Неправилно се тълкуват, проверяват се с външни исторически методи. Цялата обикновена външна история трябва да замлъкне за известно време за духовния изследовател. Това, което сега е необходимо, е Евангелията отново да се разбират съвсем буквално, тъй като в  буквалното им разбиране се съдържа истинската основа на тяхната мъдрост“

Духовният свят първо ни насочваше да разбираме Евангелията буквално, да разбираме какво се съдържа в техните думи. От този импулс (а също и от разширяването и оформянето му) се роди това, което се опитахме да направим при разглежданията  на Евангелието от Йоан, Евангелието от Лука и Евангелието от Матей, и това, което още се опитваме да разберем при разглежданията на Евангелието от Марко. Отново трябва да се опитваме да разберем Евангелията буквално! Така ни казват тези, чиито импулс от духовния свят възприемаме. Това е бъдещото християнство: да следваме импулса за разбиране на Евангелията буквално. И какво ни се казва, когато разбираме Евангелията буквално, когато изпълняваме указанията на духовните сили, които говореха от астралния план толкова отчетливо, че едва ли ще проговорят повторно през следващото столетие? Това, което ни е необходимо, ако искаме да станем инструмент, за да успеем по правилен начин да насочим човечеството в настъпващата епоха и да можем да дадем правилни наставления.

Поглеждайки назад, към времената, когато развитието на човечеството се е разигравало в дълбоката древност, знаем, че човешкият аз тогава не е бил напълно развит. Проследявайки развитието назад, стигаме до груповата душа. Както животните днес още имат групова душа, така и за определен брой хора е била характерна обща аз-душа (Ich-Sее1е). Това се открива при всички народи. Ние знаем, че човечеството се е развило от груповата душевност. По времето, когато Христос се е спуснал на Земята, човечеството стигнало до точката, в която древните групови души започнали да губят значение. Древните групови души се оттегляли. На всеки човек била предоставена възможност да развива в себе си индивидуална душа, собствен аз. И кой донесе това, което е трябвало да се излее в индивидуалната душа? Това го донесе Христовият Импулс! И колкото повече се изпълваме с Христовия Импулс, толкова по-богат става нашият аз, позволявайки да изгреят истините, от които се нуждаем, за да живеем в бъдеще.

Сега, в съвременността, стигнахме до важна повратна точка. Днес мнозина питат: какъв е смисълът да се говори за прераждане, след като не можем да си спомним за предишните въплъщения? Разбира се, днес не можете да направите това. Но вече съм ви казвал, че когато се доведе четиригодишно дете и се каже: ето човек, който не може да смята, това съвсем не означава, че изобщо човекът не може да смята. Трябва да се почака детето да  порасне, за да се научи да смята: след 10 години то ще може да смята. Така и душата на човека узрява до спомнянето на предишните въплъщения. Дали ще си спомня правилно – това е друг въпрос.

Сега се намираме във важна повратна точка. В четвъртия следатлантски период Христос се спусна като Импулс, под чието въздействие хората могат да почувстват своя аз като единно, основаващо се само на себе си същество. Сега живеем в пета културна епоха, последната, в която хората не могат още да си спомнят предишните си инкарнации. В шестата култура, която ще последва след нашата, хората ще си спомнят за предишните си инкарнации. Дали ще си спомнят правилно, зависи как приемат днес в душите си импулсите за това да станат способни да си спомнят по правилен начин. В бъдеще по правилен начин ще си спомнят днешното си битие само тези, които са приели Импулса на Христос, източника на истинския Аз. За тези, които не приемат този източник на истинския Аз, ще бъдат образувани нови групови души.

Погледнете външната действителност: как хората днес направо се бият за груповата душевност, макар да не би трябвало да правят това, защото биха могли да намерят корените на истината, растящи в собствената им душа. Наблюдавайте, как всеки се стреми да прави всичко само така, както „всички“ го правят. Хората търсят не според това, което могат да намерят само в своята душа, но ги виждаме търсещи съобразно това, че свеждат всичко в категории, в групи, и се радват не когато могат да притежават независими истини, а когато приличат на другите. Те даже ненавиждат индивидуалността и в тази ненавист срещу индивидуалното се надяват да изковат най-силното оръжие срещу такава мъдрост, като антропософската. Защото антропософската мъдрост трябва да избухва в душата на всеки човек; тя не се стимулира с лостове, ръчки и външни експерименти. Това, което се казва от страна на антропософията, не ни се показва с външни лостове и ръчки. И доколкото то принадлежи на невидимия свят, в който всеки сам трябва да влезе със собствено мислене, всеки трябва да го усвоява сам за себе си, без да позволява да бъде убеждаван с помощта на външни инструменти. Благодарение на антропософската мъдрост ние ставаме индивидуалности.

Ако приемаме антропософската мъдрост по правилен индивидуален начин, когато бидейки пронизана от Христовия Импулс след това тя слиза в нашата душа, добиваме възможността в шестата култура да си спомним за аза, който всеки индивидуално има, който е самостоятелен. И напротив, споменът на тези, които днес търсят изкуствените групови души, ще бъде такъв, че отново ще се появи груповата душевност. В шестата култура хората ще си спомнят своето съвременно въплъщение; но тогава ще им стане ясно: по това време ти даде своята присъда заедно с присъдата на другите! И това ще се превърне в страшни окови за човека, който ще бъде принуден да се чувства поставен в груповата душевност. Груповата душевност грози тези, които не са в състояние да приемат в наше време Христовия Импулс. Ако приемем в себе си вестта на Христовото събитие, вестта за човешкия аз, в душата ни слиза възможността в шеста култура да се постигнат целите на човечеството: това, да се виждаме назад не в груповата душевност, а в пронизания от Христос Аз.

Така в този, който днес може по правилен начин да обхване християнството, да го възпламени и прониже с духа на антропософията, може да влезе необходимото, в шеста културна епоха да бъде цялостен човек, да може да бъде инструмент за правомерна дейност в тази културна епоха.

И така, възниква въпросът: гледайки от новата си инкарнация в шеста културна епоха към съвременната, дали искаме да я видим като неиндивидуална, като несамостоятелна, като съдържаща се в групова душа, или искаме да си спомним себе си в аз, който е овладял източника на духовност в земното ни развитие, който е овладял великите думи: преди да я е имало която и да е личност, преди да го е имало каквото и да е друго на Земята, и  „преди да се е родил Авраам, Аз съм“[11].

Това, което живее в нас, непосредствено се слива с Дух-Отец. Това, което може да оживява в нас по пътя на разбирането на Христовия Импулс, съзнателно се слива в нас с източника на света, когато разбираме Христовия Импулс. По такъв начин, когато слиза в душата ни, Христовият Импулс означава за нас възможност да се възраждаме в шеста културна епоха като такава аз-същност, която е станала самостоятелна. Ако позволим на правилно разбрания Христос да се роди вътре в нас, ще можем да оживим спомена за правилно разбрания Христос в шеста следатлантска култура.

И ако в пета култура празнуваме истинското Рождество, благодарение на това в шеста култура ще празнуваме истинската Пасха. Както звучи за нас прекрасната рождественска песен в нощта преди Рождество: „Днес се роди нашият Спасител!“, така и ние, спомняйки си родения в душата ни Христос, ще възприемем в нас посланието на тази истинска висша Аз-същност. Ще си спомним това и този спомен ще се възроди в нас като Пасха; и тогава ще чуем в себе си величествения, прекрасен звук на пасхалния орган: Христос Воскресе в нас, запалвайки и просветлявайки собствената ни Божествена индивидуалност!

Така Рождество и Пасха се обединяват в пета и шеста култури на нашето следатлантско време. Така трябва да се учим да разбираме това, което научаваме от Евангелията. Частично вече научихме и ще продължим да се учим, как в християнството са се слели течението на Буда, течението на Заратустра и древноеврейското течение и как те, в смисъла, който е изобразен и в Евангелията – са влезли в личността на Христос Исус. В собствения ни аз животът трябва да добие това, което е тъкало и живяло в света в дохристиянското време; то трябва да се роди изново, пронизано от Христовия Импулс. Ние празнуваме антропософското Рождество в нашата собствена душа: раждането в нас на Христос. И ако пренесем този разбран от нас Христос през камалока и девакана в новия земен живот, и оттам – отново и отново към ново земно съществуване чак до шестия културен период, ще си спомним за това, което сме преживели в нашата пета култура, и тогава ще отпразнуваме в нас самите християнската Пасха.

Така в нас символично, в рождественския символ живее това, което в последно време вписахме от Евангелията в душите си като мистерията на Христа. Позволяваме на светлините, които горят тук пред нас, да проявяват в нас в цялата му пълнота импулса, който идва при нас от духовния свят: да се разбират Евангелията буквално! И ние разбираме тези външно блестящи светлинки като сетивни образи на огънчетата, които трябва да се запалват в душите ни и които, ако бъдат разпалени от антропософското познание за Христа, отново ще се разгорят в шеста културна епоха на следатлантското време.

Почувствайте именно на това Рождество, че във вашите души е решението да станете достойни инструменти за развитието на човечеството в бъдеще! Почувствайте цялата значимост и цялата тежест на антропософското решение: не всеки трябва да бъде антропософ; но като отчитаме какво именно беше казано, ние трябва да бъдем антропософи поради дълга си пред човечеството, поради дълга си пред цялата задача на човечеството и неговата мисия. Нека от рождественската елха символично да ни пронизва светлината, която ще ни възпламени за тази духовна мисия на човечеството. Тогава ще сме разбрали нещо от това, което отново ще ни даде сили през Новата година да продължим да напредваме в антропософския живот и антропософските истини.

[1] теософски поет – „теософски“ в смисъл на изявленията на Рудолф Щайнер от 23.10.1909 г., лекция 1 от GA 115 „Антропософия, психософия, пневматософия“. Новалис пише на 26.12.1797 г. на Фридрих Шлегел: „Да можехме да се видим! И да сложим на масата моите и твоите документи. Ти би намерил много теософия и алхимия.“

[2] немският благородник Харденберг – Хайнрих Улрих Еразъм Фрайхер фон Харденберг, 1738-1814 г., баща на Фридрих фон Харденберг (Новалис).

[3] От Антропософията знаем, че индивидуалността в Новалис, има дълга инкарнационна верига, включваща Финеес (син на Елеазар и внук на първосвещеника Аарон, около 1300 г. пр.Хр.), пророк Илия (9 век пр.Хр.), персонаж живял в 6 век пр. Хр. на Балканския полуостров и в Сицилия, Йоан Кръстител в Поврата на времената, художникът Рафаело в 15.-16. век и Новалис в 18. век. По сведения на Димитър Мангуров, следващата инкарнация на тази индивидуалност в 20. век е известният български пророк дядо Влайчо, като обосновка за това е дадена в лекцията му от 26.10.2014 г. „Тайната на Йоан Кръстител“. Според думи пък на самия дядо Влайчо, той е имал съвместна инкарнация (като едноутробни братя) сред богомилите с Боян Боев – бел.Е.М.  

[4] Моравска църква – една от значимите фракции в съвременното протестантство, основана през 18. век. Смята се, че корените ѝ водят към Чешките или Бохемски братя от 15. век, а те са наследници на хусити и катари, което пък води до богомилите – бел. Е.М. 

[5] духовна песен на Новалис – първата от духовните песни

[6] материалистичните теолози – напр. Алберт Калтоф – „Проблемът с Христос“, Лайпциг, 1902 г.

[7] Матей 28:20

[8] които искат да вярват във външната наука – например Джон Робърсън „Евангелски митове“, Йена, 1910 г. и проф. Артър Дрюс „Митът Христос“ 1909-1911 г.; виж и Рудолф Щайнер, GA 116 „Христовият импулс и развитието на азовото съзнание“, лекцията от 08.05.1910 г.

[9] Тук беше историк – Хайнрих Фридюнг – 1851-1920 г. австрийски историк и писател на политически теми, използвал фалшив документ, за да свидетелства за сръбските интриги срещу Австрия. Виж също „Масарик разказва за своя живот“, беседи с Карел Чапек, издателство Саssirer, Берлин, 1937, стр. 130/131

[10] Дипломатика – проиходът на термина е от диплома, което в Гърция е означавало записан върху две скрепени помежду си дъсчици юридически акт. В средновековието терминът отпада от канцеларския език и бива заменен от документ. През 17. век думата е възкресена и вкарана в употреба с по-друго значение. Дипломатиката е наука за дипломите, т.е. за документите.

[11] Йоан 8:58