ОСМА ЛЕКЦИЯ

Базел, 22 Септември 1912

Ние знаем, че след описанието на величествения световноисторически монолог, Евангелието на Марко разказва за така нареченото Преображение. Аз често съм споменавал, че за тримата ученици, които Христос взе със себе си в „планината“, където се разигра тази сцена на Преображението, това беше един вид по-висше посвещение. В този момент те трябваше да бъдат въведени още по-дълбоко в тайните, според които се осъществява ръководството на човечеството. Както знаем от предишните ми лекции, тази сцена съдържа цяла поредица от тайни. Евангелието, както и други окултни източници, ясно подсказва, че когато се говори за „планина“, става дума за нещо тайнствено. От окултна гледна точка, планината като такава винаги означава, че на онези, които са отвеждани в планината, им предстои да се докоснат до определени тайни на съществуванието. В Евангелието на Марко ние усещаме това особено силно поради една причина, която лесно се забелязва при правилно четене на Евангелието. Нужно е само правилно да четем Евангелието.

Нека да се насочим към трета глава от Евангелието на Марко и по-точно от 7. до 23., 24. стих; строго погледнато, достатъчно е да стигнем само до 22. стих, и ако четем с чувство и разбиране, ще забележим следното. Аз често съм изтъквал, че изразът „да бъдеш отведен в планината“ има определено окултно значение. Обаче в посочената глава ние се натъкваме не само на „планината“. От стих 7. ние научаваме: „Тогава Исус се оттегли с учениците Си към езерото.“

Следователно, най-напред се разиграва една сцена край „езерото“. А после в стих 13. чуваме: „След това се възкачи на планината и повика при Себе Си ония, които искаше.“ И най-накрая в стих 20.-21. четем: „И дохожда в една къща; и пак се събира народ, така щото те не можаха нито хляб да ядат. А своите Му, като чуха това, излязоха, за да Го хванат; защото казваха, че не бил на Себе Си.“

И така, посочени са три места планината, езерото и къщата. Както в окултен смисъл „планината“ винаги означава нещо важно, същото се отнася и за „езерото“, и за „къщата“. Когато се говори за „отвеждане в планината“ и за „влизане в къщата“, това винаги има определено окултно значение. Евангелието не прави изключение. Припомнете си, че всички Евангелия придават особен акцент на думата „езеро“ или „море“; припомнете си, например, как учениците се намират „всред езерото“ и виждайки Христос, първоначално го вземат за призрак (6, 45-52). Лесно ще се убедите, че много от важните събития стават „всред езерото“ или „край езерото“. От друга страна, на „планината“ Той призовава дванадесетте, поверявайки им определена окултна мисия. Тук ние сме изправени пред едно окултно възпитание. На планината става и това, което наричаме Преображение. После Той „дохожда в една къща“, където учениците намират, че „не бил на Себе Си“? И трите места планината, езерото и къщата, са от огромно значение.

В този смисъл, ако искаме да разберем какво означава „езеро“, трябва да си припомним нещо, което често пъти сме обсъждали. Ние знаем, че нашата Следатлантска земна епоха е била предхождана от така наречената Атлантска епоха, когато въздухът е бил наситен с гъсти облачни маси, така че коренно различните физически условия на живот са предполагали и коренно различен душевен живот на тогавашните човешки същества, който се е обуславял най-вече от старото ясновидство. Своеобразният душевен живот произтичаше от начина, по който физическото тяло беше разположено в споменатите облачни маси. Един остатък от всичко това е запазен и у днешното човечество. Ако през Следатлантската епоха някой е бил въвеждан в окултните отношения, какъвто несъмнено е случаят с учениците на Исус, той ставал изключително възприемчив към своето обкръжение, към целия природен свят. Бих казал, че при твърде грубите си отношения с природния свят, каквито са те за човека на Следатлантската епоха, не е толкова важно дали той пътува по море, дали е отседнал край езеро или се катери в планината ние веднага ще се спрем на този въпрос или пък се намира в къщата си. Как виждат очите, как мисли умът това не зависи чак толкова от местонахождението на човека. Но когато се пробуди по-финият поглед върху нещата и ние навлезем в духовните отношения, оказва се, че обикновеният човек е твърде грубо организиран.

Ако през времето, когато се пробужда ясновиждащото съзнание, човек пътува по море, където отношенията са коренно различни, или дори ако живее на брега, ясновиждащото съзнание е отворено за съвсем други неща, отколкото ако човек живее във вътрешността на страната. Във вътрешността на страната, тъй да се каже, са необходими големи усилия, за да се породят изобщо ясновиждащите сили. Морето много по-лесно отключва ясновиждащите сили, но само онези от тях, които се отнасят до точно определени области, а не до цялото обкръжение. Защото има разлика дали ясновиждащото съзнание се проявява в равнината или например в планината. В планината ясновиждащото съзнание има по-друга насоченост, отколкото в равнината. И така, по отношение на това, какво се открива пред ясновиждащото съзнание, следва да знаем, че то зависи от местонахождението на човека.

Край морето естествено, това може да стане също и в градовете, но с много по-големи усилия; впрочем казаното тук важи най-вече в случаите, когато свръхсетивните опитности идват от само себе си, в близост до водни маси, облаци и така нататък ясновиждащото съзнание е особено предразположено към изживяване на имагинации, изобщо на имагинативни образи, като прибягва до такива елементи, които то вече е постигало в едни или други случаи.

В планината, всред.разредения въздух, където съотношението между кислорода и азота е съвсем друго, ясновиждащото съзнание е по-скоро склонно към изживяване на инспирации, към прибавяне на нещо ново към наличните ясновиждащи сили. Ето защо изразът „да се изкачат в планината“ далеч не е символичен, а показва, че планинските условия позволяват на човека да изгражда в себе си нови окултни сили. Също и изразът „да отидеш до морето“ не е прост символ, а е подбран поради факта, че съприкосновението с водните маси пробужда имагинативното виждане, както и прилагането на точно определени окултни способности.

Окултните сили се проявяват най-трудно, когато човекът е прибран в себе си, в своя собствен дом, в своята къща, независимо дали е сам или в присъствието на своите близки. Защото ако човек е живял по-дълго време край морето, сравнително лесно е да се повярва стига да няма някакви пречки че през булото на своята телесна организация той постига едни или други имагинации, но ако човек е живял в планината, много по-вероятно е той да се издигне до още по-висши изживявания, докато ако човек остане в „къщата“, хората имат чувството, че той се намира извън своето тяло, че той „не е на себе си“. Не че той не би могъл да развие окултните сили, а по-скоро тези сили не са в хармония с неговото обкръжение и то не ги приема по онзи естествен начин, по който гледа на окултните способности, ако те се проявяват в планината или край морето.

Ето защо фактът, че Евангелието се придържа много строго към това, което описваме сега, има извънредно дълбоко значение и е в пълно съответствие с окултните взаимоотношения в природата. Да, Евангелието изцяло се придържа към окултната традиция. А по-нататък ние ще установим следното. Винаги когато предстои разгръщането на целебни или на имагинативни сили, ние чуваме да се говори за „морето“ или „езерото“; тоест става дума за това, че предстоящото събитие ще се разиграе край морето, край езерото. Ето защо учениците получават имагинацията за Христос именно когато пътуват „по езерото“; Той реално присъствува в цялото събитие, защото може да се екстериоризира. Учениците Го виждат и все пак Той не стои пред тях във физическо тяло. Но понеже при едно такова събитие местонахождението не е толкова важно, Той може да се яви и пред тях там, всред „езерото“.

От тази гледна точка, щом проследяваме развитието на душевните сили у апостолите, налага се да говорим и за „планината“. Ето защо и самото призоваване на дванадесетте, когато Той, тъй да се каже, подготвя душите им, за да приемат груповия Дух на Илия, също е свързано с планината. С планината е свързан и онзи момент, когато Христос иска да се изяви в цялото си световноисторическо и космическо величие. Преображението, следователно, се извършва именно там, в планината.

Нека сега да разгледаме Преображението тъкмо от тази гледна точка. Само трима от учениците, Петър, Яков и Йоан, се оказват готови за да бъдат въведени в още по-дълбоките тайни, свързани с Мистерията на Голгота. Отвореният ясновиждащ поглед на тези трима вижда как от едната страна застава Илия, от другата страна Мойсей, а самият Христос Исус е в средата, обаче в такъв облик Евангелието описва това по чисто имагинативен път, чрез който Той може да бъде познат в Неговата духовна същност. Евангелието на Марко също ни говори достатъчно ясно:

„И Той се преобрази пред тях. Дрехите Му станаха бляскави, толкова бели, каквито никой белилник на Земята не може да избели.

И яви им се Илия с Мойсей, а те разговаряха с Исус.“ (9, 2-4.)

И така, след величествения монолог на Бога идва един разговор между тримата. Какво чудно и драматично продължение! Такива художествени композиции има на много места в Евангелието. След като най-напред чуваме Божия монолог, идва един разговор между тримата. И то какъв разговор! Първоначално ние виждаме Илия и Мойсей от двете страни на Христос Исус. Какво искат да ни подскажат образите на Илия и Мойсей?

Образът на Мойсей Ви е достатъчно добре познат, също и откъм окултната му страна, за която често сме говорили. Ние знаем, че световноисторическата мъдрост избра Мойсей като един вид посредник между древните епохи и епохата, която настъпи с Мистерията на Голгота. От лекциите върху Евангелието на Лука знаем, че в онова дете Исус, за което ни говори Евангелието на Матей, всъщност трябва да виждаме преродения Заратустра. Знаем също, че по отношение на това, което се намираше около него и в него, Заратустра се беше погрижил за следващата си инкарнация. Аз често съм споменавал как чрез специални окултни процеси етерното тяло на Заратустра беше преотстъпено на Мойсей, така че в Мойсей действуваха силите на Заратустровото етерно тяло. Така че докато Илия и Мойсей стояха от двете страни на Христос Исус, в Мойсей имаме онези сили, които щяха да осъществят прехода от древните култури към онова, което трябваше да се влее в човечеството чрез Мистерията на Голгота.

Обаче в лицето на Мойсей ние виждаме „образа на прехода“ и под една друга форма. Ние знаем: Мойсей носеше в себе си не само етерното тяло на Заратустра, чрез което той разполагаше също и със Заратустровата мъдрост, която започна да просветва в него, но знаем и още нещо: В известен смисъл Мойсей беше посветен също и в тайните на другите народи. Една особена сцена на такова посвещение имаме в срещата му с мидиамския жрец Йетро, която вече сме обсъждали. Тя се намира в Стария Завет (2. Мойсей 2, 16-21). Там ясно е показано как Мойсей отива при този самотен жрец и носейки в себе си най-важните тайни на еврейството сега се докосва и до тайните на другите народи, обогатявайки още повече своето същество, което вече беше изпитало укрепващото въздействие на Заратустровото етерно тяло. Ето как чрез Мойсей в еврейския народ се вливат посвещенията на целия заобикалящ го свят, така че, макар и на едно по-ниско равнище, той вече подготви това, което трябваше да стане с идването на Христос Исус. Това беше едното течение, което трябваше да отведе човечеството до Мистерията на Голгота.

Другото течение идваше от онзи елемент, за който вече загатнахме, от онзи елемент, всред който по един естествен начин юдейският народ живееше като народ. Мойсей беше този, който към потока течащ надолу през поколенията на Авраам, Исаак и Яков прибави всичко онова, което вече беше в света, доколко това беше възможно по негово време. Наред с това обаче, трябваше да се съхрани и онова, което беше толкова тясно свързано с природата на древноюдейския народ. За какво беше избран този народ? За да подготви човечеството за онази епоха, която се опитахме да обхванем с нашия душевен поглед, когато например говорихме за Древна Гърция, и най-вече за Емпедокъл. Тогава ние отново се спряхме на онази епоха, през която хората изгубиха старите ясновидски способности и им беше отнето непосредственото виждане в духовния свят, за да се роди присъщата на Аза разсъдъчна сила, за да се роди уповаващият се на самия себе си човешки Аз.

И за да внесе в този Аз онова, което чрез кръвната организация можеше да бъде взето от природната същност на човека ето за какво беше избран древно-юдейския народ. В този народ трябваше да се прояви всичко онова, което може да се прояви във физическата организация на човешкото същество. А с физическата организация на човека е свързан именно интелектът. От физическата организация на древноюдейския народ трябваше да се извлече онова, което можеше да съхрани именно човешки качества, които са свързани с интелекта. Другите народи се задоволиха, тъй да се каже, в тяхната земна организация да просветне само онова, което можеше да дойде чрез посвещението, следователно от вън. А това, което можеше да израсне от кръвните връзки благодарение на самата човешка природа, то трябваше да възникне от специфичните отношения в древноюдейския народ. Ето защо този народ държи толкова строго на това, щото кръвните връзки да не се прекъсват, така че всеки да носи в себе си онези качества, които се предават чрез кръвта още от времето на Авраам, Исаак и Яков. Азът е свързан с кръвта и чрез кръвта на древноюдейския народ той трябваше да укрепи своята сила, а това можеше да стане само чрез наследяването. Аз вече загатнах какво има предвид Стария Завет, описвайки сцената, когато Авраам решава да пожертва Исаак, но жертвоприношението се осуетява; защото тук смисълът се състои в следното: Този народ беше избран от Бога, за да бъде даден на човечеството, така че човечеството да получи външния физически инструмент, физическия съсъд за Аза. В лицето на древноеврейския народ човечеството трябваше да получи от Бога именно този физически инструмент: Ето какво означава фактът, че Авраам иска да принесе в жертва своя син Исаак. Обаче ако това се беше случило, Авраам щеше да пожертва онази организация, която беше предназначена да обезпечи човечеството с физическия инструмент, необходим за утвърждаването на интелекта, а чрез него и на Аза. Той получава Исаак обратно, а с него, като подарък от Бога, и цялата организация, за която става дума. Точно този е грандиозният момент в обратния дар на Бога неприемането на Исаак. (1. Мойсей 22, 2-19.) И така, в Преображението ние имаме, от една страна, духовното течение, представено от Мойсей, тоест всичко онова, което чрез инструмента на юдейския народ трябваше да се влее в Мистерията на Голгота. А какво ни подсказва образът на Илия? Той е напълно достоверно включен в целостта на Божието откровение, живеещо в юдейския народ, която намира своя завършен вид в Мистерията на Голгота. В 4. Книга на Мойсей, глава 25 се разказва как Израел е бил съблазнен да се отдаде на идолопоклонство, но един човек се намесил и го спасил от тази опасност. Неговата решителност спасява израилтяните, юдейския народ, от това да попаднат под пълната власт на идолопоклонството. Кой е този човек? Той е този, за когото в 4. Книга на Мойсей се разказва, че има силата да се изправи пред древноюдейския народ, който е застрашен от идолопоклонството на съседните народи, и се застъпи за Бога, който се откри на Мойсей; една силна душа. Обикновено това застъпване за Бога на немски език се превежда като „да покажеш ревност“, но не ревност в лошия смисъл на думата, а в смисъл „силно да се застъпиш за нещо“. В 4. Книга на Мойсей 25, 10-12 четем:

„И Господ говори с Мойсей и каза: Пинеас, син на Елеазар, син на Аарон, свещеника, отвърна яростта ми от чедата на Израел, понеже показа пред тях ревност за мене, и аз не изтребих чедата на Израел в ревността си.

Затова кажи: Ето, аз му давам моя завет на мира.“

Така говори Яхве на Мойсей. Според древноюдейското тайно учение този текст е от извънредно голямо значение. Но новото окултно изследване също потвърждава този факт. Ние знаем, че от Аарон произлизат всички онези, които упражняват висшето свещеничество в древен Израел, следователно в тях продължава да живее есенцията на онова, което чрез юдейския народ беше дадено на цялото човечество. На това място от световната история, за което се загатва тук, древноюдейското тайно учение, както и по-новото окултно изследване показват, че Яхве съобщава на Мойсей: в лицето на Пинеас, син на Елеазар, син на Аарон, следователно внук на Аарон, той дава на древноеврейския народ един изтъкнат свещеник, който се застъпва за него, който е свързан с него. И това тайно учение, както и по-новото окултно изследване потвърждават: В тялото на Пинеас живееше същата душа, която по-късно срещаме в тялото на Илия. Така ние имаме една напредваща линия, чиито отделни точки вече отбелязахме. В Аароновия внук живее душата, която ни интересува, и тя действува там, в Пинеас. После ние отново я срещаме в Илия-Набот, а още по-късно в Йоан Кръстител; след което можем да проследим по-нататъшния й път в еволюцията на човечеството. И така, сега чрез имагинативното виждане ние стигаме, от една страна, до тази душа, а от друга страна до душата на самия Мойсей.

Ето как в Преображението, което става на планината, ние виждаме сливането на различни духовни течения. Тук е събрана цялата духовност на Земното развитие и най-вече това, което чрез еврейската кръв намира своята есенция в левитството. Защото пред нас стои душата на Пинеас, син на Елеазар, син на Аарон, пред нас стои Мойсей, както и Онзи, който извърши Голготската Мистерия. Имагинативното познание на тримата ученици Петър, Яков и Йоан, поели по пътя на посвещението, трябваше да им открие как силите, как духовните течения се сливат в едно цяло. И когато вчера се опитах да опиша като един вид призив това, което се носи от Гърция към Палестина и отговора на този призив, имах предвид нещо много повече от едно образно представяне на фактите. Големият световноисторически разговор трябваше да бъде подготвен. Учениците Петър, Яков и Йоан трябваше да бъдат посветени в това, което имаха да си кажат тези три същества: едното от тях принадлежеше към старозаветния народ, другото, душата на Мойсей, както знаем, носеше много неща в себе си, докато на третото, като космическо Божество, му предстоеше да се свърже със Земята. Ето какво трябваше да видят учениците.

Обаче ние знаем, че то не можа веднага да проникне в техните сърца. Учениците не можаха веднага да разберат всичко. Но с много от нещата, които биват изживявани в окултната област, става точно така. Те биват изживявани имагинативно, без да бъдат разбирани, и човек се научава да ги разбира едва в някоя от следващите инкарнации, и тогава той ги разбира толкова по-добре, колкото по-пълно нагажда своите размишления към това, което първоначално е видял. Но така или иначе, ние можем да почувствуваме следното: Горе на планината са трите мирови сили, долу са тримата ученици, на които им предстои да бъдат посветени в тези велики космически тайни. И всички тези неща пробуждат в душите ни усещането: Когато правилно разбираме Евангелието, когато се оставим под въздействието на драматичната градация и на самата художествена композиция, която винаги е израз на важни окултни факти, тогава то ясно показва големия обрат, който настъпва по времето на Голготската Мистерия.

Когато си служим с окултното изследване, Евангелието започва да ни говори на един много ясен език. И занапред нещата ще се свеждат до следното: Хората все повече и повече да стигат до разбирането, че при отделните места на Евангелието ние трябва да знаем за какво става дума и кое точно е най-важното в този или онзи текст; защото само тогава ще откриваме главното съдържание в една или друга притча, в един или друг евангелски разказ. И наистина е куриозно, че по отношение на най-важните неща в Евангелието обичайните теологични и философски разяснения фактически винаги тръгват от онази забележителна гледна точка, от която би се ръководил един човек, който не впряга коня пред каруцата, както е редно, а постъпва точно обратно, поставяйки коня зад каруцата. Всъщност при много тълкуватели и коментатори на Евангелието наблюдаваме точно това те просто не разбират за какво става дума.

Сега ще насоча вниманието Ви към едно място от Евангелието на Марко, което ще се окаже особено важно в хода на по-нататъшното обсъждане. В глава 14. от Евангелието на Марко Вие четете:

„й когато Той беше във Витания, в къщата на Симон Прокажения, и седеше на трапезата, дойде една жена, която носеше алабастров съд с миро от чист, драгоценен нард, и като счупи алабастровия съд, възливаше върху главата Му.

А някои негодуваха и казваха помежду си: Защо става това прахосване на мирото?

Та то можеше да се продаде за повече от триста динара, и парите да се раздадат на сиромаси. И роптаеха против нея.

Но Исус рече: Оставете я; защо я смущавате? Тя извърши добро дело за Мене.

Защото сиромасите всякога имате при себе си, и кога поискате, можете да им сторите добро; А Мене не всякога имате.

Тя извърши, което можа; тя превари да помаже тялото Ми за погребение.

Истина ви казвам: дето и да бъде проповядвано това Евангелие по целия свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извърши.“ (14,3-9.)

Би било правилно, ако човек винаги признава, че едно такова място съдържа в себе си нещо твърде забележително. И ако са честни, повечето хора биха се съгласили, че те симпатизират на онези, които негодуват срещу разпиляването на мирото, смятайки че е напълно излишно то да се излива върху нечия глава. Повечето хора действително биха застанали зад становището, че ще е по-добре, ако мирото бъде продадено за триста динара и парите бъдат раздадени на сиромасите. Да, ако са честни, те може би ще намерят думите на Христос за твърде сурови, когато Той казва: По-разумно е да не пречите на жената, отколкото да раздадете на сиромасите тези триста динара от продажбата на мирото. Тук, ако не се изплаши от целия този разказ, човек трябва да си каже: Вероятно зад тези думи се крие нещо, което аз не виждам. Но Евангелието прави още една стъпка напред; на това място то съвсем не държи да бъде учтиво. Защото ако има известен брой хора, които са убедени, че би било по-добре тези триста динара от продаденото миро да се раздадат на сиромасите, Евангелието иска да каже, че тези, които разсъждават така, мислят по същия начин, по който мисли и един точно определен човек. Защото то продължава:

„Истина ви казвам: дето и да бъде проповядвано това Евангелие по целия свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извърши.

Тогава Юда Искариот, един от дванадесетте отиде при първосвещениците, за да им Го предаде.

А те, като чуха, зарадваха се и обещаха да му дадат сребърници. И търсеше случай да им Го предаде. (14, 9-11.)

Защото именно Юда Искариотски се възмути особено много от разливането на мирото! Онези, които се възмущават от разливането на мирото, застават откъм страната на Юда Искариотски. Да, Евангелието никак не е учтиво, защото то съвсем ясно показва, че онези, които се възмущават от разливането на мирото, приличат на Юда Искариотски, който после предаде Господа за тридесет сребърника. Евангелието иска да каже: Ето, такива са хората, които настояват мирото да бъде продадено за триста динара; защото Юда е силно привързан към парите. Евангелието по никакъв начин не иска да прикрива каквото и да е, защото прикриването затруднява обективното и точно тълкуване. Трябва да намерим онази точка, която е център на нещата. Обаче ние ще открием и такива примери, когато Евангелието насочва към някои странични точки, будещи възмущение, стига основната точка да бъде представена в особено ясна светлина.

Но за какво става дума тук? Става дума за това, че Евангелието иска да каже: Човекът не бива да се привързва към сетивното битие, към това, което има стойност и значение в сетивния свят; човекът трябва да приеме в себе си преди всичко свръхсетивния свят; важно е също да се замислим и върху това, което в сетивния свят няма вече никакво значение. Тялото на Христос Исус, което жената помазва преди погребението, няма вече никакво значение, защото то е напуснато от душата; обаче човек трябва да направи нещо за това, което има стойност и значение отвъд пределите на сетивния свят. Нека ясно да подчертаем този момент. И за тази цел Евангелието използва нещо, което според естественото човешко съзнание има възможно най-голяма стойност в сетивния свят.

За да напомни, че понякога човекът трябва да отнеме нещо от сетивния свят и да го предостави на Духа, на онова, всред което Азът пребивава, когато е освободен от тялото, Евангелието посочва един особен пример. То посочва нещо, което изглежда лишено от всякакво състрадание: От бедните се отнема нещо, за да се предостави на Духа, на Аза, след като той бъде освободен от тялото. Евангелието се обръща не към това, което дава смисъл на земното битие, а към всичко онова, което може да се присъедини към Аза и, респективно, да се излъчи от Аза. Това тук е подчертано много силно. Ето защо то е свързано с Юда Искариотски, който извършва предателството, тъй като неговото сърце е изключително силно привързано към сетивния свят и той се усеща твърде близък до тези, които Евангелието не твърде учтиво описва като истински еснафи. За Юда има значение само това, което служи на сетивния свят; той споделя убеждението, че това, което може да се купи за триста динара, има по-голяма стойност от нещата, принадлежащи към свръхсетивния свят.

Ние навсякъде трябва да търсим същественото, а не второстепенното. Евангелието може да бъде разбрано само ако вникнем в неговите духовни основи. Вникнем ли в неговите духовни основи, този пример се оказва особено подходящ. Ето защо прахосването на мирото ще се третира като нещо важно само тогава, когато Азът вече няма съзнателен достъп до свръхсетивния свят.

А ето едно друго място, което крие важни окултни факти от еволюцията на човечеството и също затруднява тълкувателите на Евангелието, въпреки че може да бъде обяснено от методична и художествена гледна точка:

„А на другия ден, когато излязоха от Витания, Той огладня.

И като видя отдалеч едно разлистено смокиново дърво, пристъпи към него, за да намери нещо; но като приближи, не намери нищо, освен листа; защото не беше време за смокини.

И Той проговори, думайки: От сега нататък никой да не яде плод от тебе до века. И учениците Му чуха това.“ (11, 12-14.)

Сега всеки честно мислещ човек би трябвало да се запита: Нима не е твърде странно Евангелието да разказва за един Бог, който минава покрай едно смокиново дърво и търси, но не намира никакви смокини поради простата причина, че „не беше време за смокини“, следователно, да ни разказва за един Бог, който минава покрай едно смокиново дърво и търси плодове, въпреки че дървото не би могло да роди нищо в тази част на годината, след което изрича забележителните думи: „От сега нататък никой да не яде плод от тебе до века!“ Ако си припомните тълкуванията, които обикновено се правят на тази история, която чисто и просто разказва как Христос Исус изведнъж усетил глад и се запътил към едно смокиново дърво в такава част от годината, когато то не би могло да роди никакви плодове, и след като не открил никакви смокини, Той прокълнал дървото да не дава плодове за вечни времена. Добре, какво представлява това смокиново дърво и защо Евангелието ни разказва цялата тази история?

Всеки, който може да чете окултните писания, в „смокиновото дърво“ веднага ще разпознае същото, за което се говори при Буда, който седейки под „дървото Боди“ получава озарение за своята проповед в Бенарес. А каква е връзката със самото Евангелие ще видим по-нататък. Да седиш под „дървото Боди“ това означава същото, както и да седиш под „смокиновото дърво“. В световноисторически план и по отношение на човешкото ясновидство, времето на Буда може да се нарече „епохата на смокините“, или с други думи: Седейки под дървото Боди какъвто е случаят с Буда, седейки под смокиновото дърво човекът стигаше до озарение. Но сега нещата бяха съвсем други. Ето какво трябваше да разберат учениците! Сега беше в сила един нов световноисторически факт: Дървото, под което Буда беше получил своето озарение, вече нямаше плодове.

И това, което засегна цялото човечество, се отрази и в душата на самия Христос. В лицето на Емпедокъл от Сицилия ние виждаме един представител на човечеството, един представител на много хора, които също гладуваха, понеже тяхната душа вече не намираше предишните откровения и сега трябваше да се задоволи с абстракциите на Аза, тъй че можем да говорим за „гладуващия Емпедокъл“, за „духовен глад“, какъвто изпитваха всички хора през тогавашната епоха. Целият глад на човечеството се стовари в душата на Христос Исус малко преди настъпването на Голготската Мистерия.

И учениците трябваше да участвуват в тази Мистерия, да са наясно с нея. Христос ги завежда до смокиновото дърво и им открива тайната на дървото Боди. Фактът, че Буда е намирал плодове в това смокиново дърво, вече няма значение. Сега не е „времето на смокините“, което някога позволи на Буда да се издигне до своята проповед от Бенарес; Христос трябваше да констатира, че дървото, от чиято светлина изгря проповедта на Буда, завинаги е спряло да ражда каквито и да е „плодове на познанието“, тъй като сега изгрява Мистерията на Голгота.

И така, какви са фактите, пред които сме изправени? Ние виждаме как Христос и Неговите ученици се отправят от Бетания към Ерусалим и в този момент у учениците се пробужда едно особено силно усещане, една могъща сила, която прераства в имагинативни способности, в ясновидство. В душите на учениците бликват имагинативни, ясновидски сили. По ясновиждащ път те възприемат дървото Боди, смокиновото дърво, и Христос Исус им показва, че дървото Боди вече не може да ражда никакви „плодове на познанието“, защото „времето на смокините“ , тоест времето на старото познание е отминало. Това дърво ще изсъхне за вечни времена и вместо него трябва да израсне едно ново дърво, дървото, поникващо от мъртвата дървесина на Кръста, където ще зреят не плодовете на старото познание, а плодовете, които човечеството ще извлича от Мистерията на Голгота, чийто Кръст ще се превърне в един нов символ на живота. И така, на онова място от световната история, където Буда седи под дървото Боди, сега идва образът на Голгота, където се извисява едно друго дърво, дървото на Кръста, носещо живия плод на изявяващия се Богочовек.