ЗОРАТА НА НОВИЯ ОКУЛТИЗЪМ

Касел, 29. Януари 1912

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Днес ние искаме към обсъждането от завчера да прибавим нещо, което би могло да задълбочи още повече нашето лично отношение към антропософския живот. Ако обгърнем с поглед нашия живот, ако се опитваме да намерим верния път сред отделните факти и обстоятелства, ние можем да узнаем много неща чрез едно такова разглеждане на живота.

Тогава ще видим как някои неща, които са ни сполетели, или ни сполетяват като наша лична съдба, трябва да признем за справедливи и заслужени. Да речем, някой човек е бил лекомислен в тази инкарнация и по-късно го сполетява един удар на съдбата. Вероятно няма да сме в състояние да свържем външно удара на съдбата с лекомислието, но имаме усещането, че този удар е справедливо заслужен. Поглеждайки по-надалече, ние виждаме други удари на съдбата, които ни изглеждат като случайности и не намираме никакво обяснение за тях. Тези две категории изживявания намираме, когато насочваме поглед към нашия живот в миналото.

Сега въпросът е да направим добре разликата между онова, което се явява като случайност и онова, което действува като необходимост. Когато човек разглежда своя живот във връзка с тези две категории изживявания, той не може да постигне едно повисоко развитие, ако не се опита да насочва поглед върху всичко, което му се поднася като случайност. Ние непрекъснато трябва да насочваме поглед върху нещата, които не сме искали, които са противоположни на това, което ни харесва. Съществува такава душевна нагласа, при която човекът може да се пренесе в следната хипотетична възможност и да си каже: Какво би се случило, ако се устремя към това, което никога не съм искал, което никога не ми е било приятно? Тази представа може да бъде изживяна много интензивно.

За нещата, които ни се струват случайни, трябва да си представим следното: Какво би станало, ако впрегнем цялата си воля, за да ги постигнем? Медитирайки, човек трябва да се пренася в онази душевна нагласа, с която приемаме събитията в нашия живот като нещо случайно. И всеки човек в наше време може да стори това. Когато постъпваме по този начин, тогава това постепенно оставя едно твърде особено впечатление върху нашата душа, и ние чувствуваме, като че ли нещо иска да се освободи от нас. Аз, примерно, си представям един втори, един друг човек, си казва душата, и той сега е тук. И човек не може вече да се откъсне от тази представа, а такъв един измислен човек става постепенно наш двойник. С този измислен човек ти имаш нещо общо, си казва душата. И тя се издига до представата: Този човек живее вътре в теб. И когато някой се вживява достатъчно интензивно в тази представа, той забелязва, че този измислен човек има своето значение. В нас се пробужда убеждението: Това някога е съществувало и тогава ти си проявил своите волеви сили спрямо днешните случайности. По този начин ние си създаваме едно твърдо убеждение за това, че някога вече сме съществували, преди да се потопим в тази дреха на тялото. И днес всеки човек може да си създаде това убеждение.

А сега нека да се обърнем към поредните инкарнации на човека. Кое всъщност се реинкарнира? Как можем да стигнем до него?

В човешкия душевен живот различаваме главно три вида душевни изживявания. Първо нашите представи, нашите мисли. Когато си представяме нещо, това може да става по напълно неутрален начин. Не е нужно да обичаме, или да мразим това, което си представяме, да заставаме срещу него със симпатия или антипатия. Към представите се прибавя животът на чувствата, на душевните вълнения, които се раждат поради това, че едно нещо ни харесва, обичаме го, а от другото се отвръщаме, мразим го и така нататък. Един трети вид душевни изживявания са волевите импулси. Без съмнение съществуват преходи, но общо взето тези са трите категории душевни изживявания. И една основна черта на здравия душевен живот е тази, че тези три вида душевни изживявания съществуват по отделно. Нашият представен живот възниква поради това, че имаме външни дразнения. Всеки ще се съгласи, че този представен живот е свързан главно със сегашната инкарнация. Това става ясно, когато помислим, че езикът служи за изразяване на представите. А естествено във всяка една инкарнация езикът може да бъде различен. Както не донасяме със себе си езика, когато започваме една нова инкарнация, така ние не донасяме и представите. И двете, както езика, така и представите, ние трябва да ги изграждаме отново във всяка една инкарнация. Веднъж Хебел е записал в своя дневник нещо твърде странно. Той изразява мисълта, колко драстично би трябвало да действува, когато прероденият Платон би бил измъчван от своя учител по философия поради лошото разбиране на Платоновите идеи, следователно, животът на представите не преминава от една инкарнация в друга и човекът взема със себе си най-малко от живота на представите, когато той преминава след смъртта в духовния свят. След смъртта ние не изграждаме никакви представи, а възприемаме нещата непосредствено, както нашето око възприема цвета. Това, което познаваме като свят на понятията, ние го виждаме след смъртта като един вид мрежа, разпростряна над света. Обаче това, което ни остава след като сме минали през Портата на смъртта и което сваляме отново със себе си като душевни заложби при едно ново раждане на Земята, това са нашите душевни вълнения, нашите чувства, нашите душевни настроения. И ние ще забележим например как при едно дете, което по отношение на неговия представен живот е още твърде малко напреднало, неговият чувствен живот показва вече съвсем определени линии. И понеже нашите волеви импулси са свързани с нашите чувствени настроения, ние вземаме също и тях със себе си, когато минаваме през Портата на смъртта. Когато например човек се поддава на една заблуда, това поражда в неговите чувства нещо различно от състоянието, при което той се посвещава на една истина. След смъртта ние страдаме още дълго време от тези последствия на погрешните представи. Ето защо трябва да кажем, че следва да насочваме поглед върху нашите чувства и волеви импулси, когато се запитваме, какво точно преминава от една инкарнация в друга.

Да предположим, че преди десет, или двадесет години ни е сполетяло едно болезнено събитие. Днес ние ще си спомняме още много добре в нашите представи дори и най-малките подробности от това събитие. Но колко избледняло е страданието, което сме изпитали тогава и колко малко е в състояние човек да изживее отново тогавашните чувства и волеви импулси. Нека помислим за Бисмарк, за когото се знае, при какви извънредно тежки условия той е пристъпил към войната в 1866 година. Какви чувства, какви ужасни изблици на волеви импулси са минали тогава през душата на Бисмарк! Но дали Бисмарк отново е изживял с приблизително същата сила тези душевни вълнения и волеви импулси, когато е писал своите Спомени? Без съмнение – не! Човешката памет е така устроена между раждането и смъртта, че тя съществува като памет на представите. Естествено, може да се случи, че и след десет, или двадесет години да изпитаме страдание при спомена за нещо преживяно тогава, за някакво болезнено събитие, но общо взето това страдание ще бъде избледняло, ще е изгубило от своята сила в течение на годините, докато в живота на нашите представи споменът може да се разпростре до наймалките подробности. И когато сега си представим, че всъщност самите ние сме се стремили към такива болезнени събития и че дори бихме намерили за симпатично това, което по-рано, като млади, сме намирали за отблъскващо, тогава едно такова затруднение разтърсва душата и се отразява върху целия ни сърдечен живот. Ако по-рано, примерно, някакъв камък е паднал на главата ни, сега се опитваме с всичка сила да си представим, че самите ние сме искали това. Чрез такива представи, че сами сме искали случайността, която ни е сполетяла, ние получаваме една чувствена памет за нашите минали инкарнации. По този начин получаваме една представа за това, как сме поставени в духовния свят. Ние започваме да разбираме нашата съдба. Ние сме донесли със себе си волята за случайностите в този живот от нашата предишна инкарнация.

Когато в медитацията се отдаваме на такива мисли и ги развиваме по-нататък, това може да има извънредно голямо значение. Между смъртта и едно ново раждане също става нещо, дори това време е безкрайно богато на изживявания, които обаче са от чисто духовно естество. Ето защо ние донасяме със себе си също душевни вълнения, чувства и волеви импулси от времето между последната смърт и последното раждане, т.е. от чисто духовния свят. Това обяснява един факт на новото време, който е извънредно важен, на който обаче общо взето се обръща малко внимние. Един факт, който днес съществува в живота на много хора, само че по-голяма част от тях не го забелязват. Обаче нашето антропософско духовно течение има задачата да насочи вниманието на хората върху този факт и неговото значение. Позволете с един пример да покажа, за какво става дума.

Някой човек, да речем, има повод да отиде някъде и този път води до там, че той тръгва по следите на един друг човек, може би по следите на едно дете. Този човек вижда внезапно, че в края на пътя, по който върви детето, зее една пропаст. Детето неминуемо ще падне в пропастта, ако направи още няколко стъпки напред. Той изтичва след детето, за да го спаси, тича, тича и напълно забравя за пропастта. Тогава съответният човек внезапно чува от някъде един глас, който му извиква: Спри! – Той спира като закован. В момента детето също се хваща за едно дърво и спира да върви, така, че не се случва нищо лошо. Ако в този момент не беше прозвучал гласът, човекът неминуемо би паднал в пропастта. Сега той се запитва: От къде дойде този глас? Но не намира никой, който би могъл да извика. Обаче има съзнанието, че неминуемо би загинал, ако не беше чул този глас. Той не може да открие никакво физическо същество, колкото и старателно да го търси.

При едно по-дълбоко наблюдение днес мнозина хора биха могли да открият в техния живот някакво подобно изживяване. Само че те не обръщат достатъчно внимание на такива неща. Или едно такова изживяване ще мине безследно покрай съответния човек, тогава впечатлението се заличава, и той не го счита за нещо важно. Но да предположим, че човек му обръща внимание, че не счита това изживяване за нещо маловажно. Тогава той идва може би до мисълта: Всъщност тук ти беше изправен пред една криза, пред една кармическа криза, в този момент твоят живот би свършил, ти би изгубил своя живот. Ти беше спасен само чрез нещо подобно на случайността и от този час би могло да се каже, че един втори живот е бил прибавен към първия. Ти трябва да считаш този втори живот като подарен и трябва да постъпваш съобразно този факт. – Когато едно такова изживяване създава у човека едно такова настроение, че от онзи час той счита своя живот като един дар, това превръща този човек в един последовател на Кристиян Розенкройц. Защото този е неговият подход да призовава душите пред себе си. И онзи, който може да си спомни за едно такова свое изживяване – и при едно по-интимно разглеждане всеки един от седящите тук ще открие нещо подобно в своя живот – един такъв човек може да си каже: Кристиян Розенкройц ми даде знак от духовния свят, че аз принадлежа на неговото течение. Кристиян Розенкройц прибави към моята карма възможността за едно такова изживяване. Този е начинът, по който Кристиян Розенкройц избира своите ученици. Така изгражда той своята общност. Който изживява подобно нещо, той си казва: Тук ми беше подсказан един път: Аз трябва да вървя по този път, доколкото мога да поставя моите сили в служба на розенкройцерството. Обаче онези, които не са разбрали знака, ще стигнат до това по-късно, защото на когото знакът е бил направен веднъж, той не ще може да се освободи от него.

Фактът, че човекът може да има едно изживяване от описания род, идва от там, че през времето между неговата последна смърт и неговото последно раждане той се е срещнал с Кристиян Розенкройц. Някога Кристиян Розенкройц ни е избрал. Той е вложил в нас един волев импулс, който ни довежда сега до такива изживявания. Този е начинът, по който се създават духовни връзки. Естествено, всичко това би изглеждало като халюцинация за едно материалистично разбиране, както и изживяването на апостол Павел пред Дамаск се счита за една халюцинация. Естествено, последствието от това би било, че цялото християнство почива на една халюцинация, следователно на една грешка. Защото богословите знаят много добре, че в същност събитието пред Дамаск изгражда основата на цялото по-късно християнство. И щом тази основа почива на една измама, естествено, ако мислим логически по-нататък, би трябвало да считаме като погрешно всичко, което произлиза от нея.

Така днес се опитахме да изясним как определени неща, които ни се случват в живота, как определени изживявания ни показват, че сме включени в духовните връзки на света. Когато развием нашата чувствена памет, както днес описахме това, тогава ние се вживяваме в това, което – като духовен живот – проникна със своите потоци и течения в целия свят.

Ето защо истински антропософ е не този, който познава теоретически ученията, а само този, който знае да тълкува своя живот и живота на другите хора в смисъла, който беше посочен днес. Тогава антропософията става една основна сила, която преобразява нашия душевен живот. Ето каква трябва да бъде целта в нашите групи: нашите душевни изживявания да станат други, да се научим да чувствуваме безсмъртното чрез постепенно развитие на чувствената памет. Антропософски ориентираният теософ трябва да има вярата: Само ако искаш, само ако приложиш твоите мощни вътрешни сили, ти можеш да преобразиш твоя характер. Ние трябва да се научим да чувствуваме, да усещаме, че в нас самите и във всичко друго царува нещо безсмъртно. Антропософът става антропософ чрез това, че остава възприемчив през целия си живот, дори и когато косата му е побеляла. И това съзнание, че непрестанно и непрестанно можем да вървим напред, ще преобрази целия ни сегашен духовен живот.

Чрез материализма хората преждевременно остаряват. Преди тридесет години например децата изглеждаха различно от днес. Днес можем да видим вече деца на десет, дванадесет годишна възраст, които правят впечатление на старци. Хората са поумняли по един старчески начин, особено възрастните. Те казват: Ние не искаме вече да лъжем нашите деца, примерно, че щъркелът донася новородените деца. Децата трябва да имат ясни разбирания. Но по този начин те действително лъжат децата. Нашите потомци отново ще знаят, че фактически нашите детски души слизат от духовните светове, летящи като птицеподобни духовни форми. Извънредно важно е да имаме една имагинативна представа за някои неща, които не са още разбираеми. Без съмнение, напълно възможно е да се намери за факта, който посочих, един по-добър образ, отколкото този с щъркела. Важното е, че между детето и родителите, или възпитателите трябва да действуват духовни сили, трябва да има нещо като един таен магнетизъм. Ние самите трябва да вярваме в имагинациите, които даваме на децата, когато искаме да обясним на децата смъртта, ние трябва да насочим вниманието си върху един или друг природен процес. Можем да кажем: Виж пеперудата, как тя излиза от пашкула: така е също и с човешката душа след смъртта. – Но първо ние самите трябва да вярваме, че светът е така устроен, че самата природа ни показва в пеперудата, която излиза от пашкула, един образ, даващ нагледна представа за това, как душата излиза от тялото. Мировият Дух е искал да обърне нашето внимание, как става това; ето защо е създал един такъв образ в природата. Извънредно важно е да можем винаги да се учим, да можем постоянно да останем млади, независимо от нашето физическо тяло. И тази е извъредно важната задача на антропософски ориентираната теософия: Да донесем в света подмладяването, от което той се нуждае. Ние трябва да се издигнем над банално-сетивното. Да признем нещо душевно и нещо духовно в практиката: тази трябва да бъде целта на нашия живот в групите. Нека все повече и повече да се изпълваме с познанието, че развивайки душевните си сили, ние можем да станем господари на външния свят.