УНИВЕРСАЛНИЯТ ЧОВЕК. ГРУПОВА ДУША И ИНДИВИДУАЛНОСТ

Мюнхен,  4 декември 1909 г.

Първа лекция.

         Днес ще се заемем с по-обща тема, а именно – въпроса за значението и задачите на антропософски ориентираната духовна наука в съвременността, а след това, във вторник, и с по-конкретна тема, която засяга отделната човешка съдба и човешката природа.

Често сме подчертавали, че именно в настояще време антропософията има особена задача и особено значение за човечеството. В края на краищата, всеки, който като мислещ човек се занимава с антропософия, трябва отново и отново да си задава въпроса: какви, собствено, цели преследва това духовно движение и как то се отнася към другите задачи на нашето време? Сега е възможно, както многократно вече сме правили това, да осветлим тези задачи от най-различни гледни точки. Днес ще се опитаме да спрем за малко хода на развитие на човечеството в точката, в която сега се намираме, да се вгледаме в бъдещето и да се запитаме: каква е задачата на антропософията, вземайки предвид този етап от развитието на човечеството, на който се намираме в настояще време?

Знаем, че от времето на великата атлантска катастрофа, когато светът, като място за обитаване на хората бил напълно преобразуван от нея, до наши дни са изминали пет културни епохи. Често сме изброявали тези пет културни епохи – древноиндийска, древноперсийска, халдео-египетска, гръко-латинска културни епохи (култури), и след това културата, в която се намираме самите ние, културата, която се подготвяла през VIII, IX, X векове и на която се намираме в самата среда. Сега трябва да си изясним, че такова разделяне, разбира се, не подразбира, че някаква епоха от развитието рязко завършва и след това започва новата, а всяка от тях бавно и постепенно преминава в другата; може да се каже, че много преди една епоха да изтече, вътре в нея вече се подготвя новата. Така че за нашата културна епоха, петата следатлантска култура, можем да си кажем, че сега вече напълно се подготвя нещо наистина знаменателно, това, което ще стане характерно за шестата културна епоха. И съвременното човечество като цяло вече се дели на две части: на такива хора, които днес нямат никакво понятие за това, които нищо не знаят за това, че се подготвя нещо в този смисъл, като шеста култура, които, така да се каже, сляпо преживяват дните си, и такива хора, които имат представа, че се подготвя нещо ново, и които знаят, че всичко което се подготвя, трябва да се прави от хората, подготвя се от хората. В определено отношение човек може да се вписва във времето и да си казва, че прави общоприетото, което са правили другите, което са завещали дедите ни и така нататък, или може да се вписва така, че да осъзнава: ако осъзнато искаш да си брънка в човешката верига, без значение дали това зависи от теб, или от твоето обкръжение, ти трябва да правиш това, което способства за идващото, а именно – да се подготвя шестата културна епоха, доколкото това зависи от теб. Можем да разберем как е възможно да се постигне подготовка за тази шеста културна епоха, вниквайки донякъде в характера на нашата собствена епоха. Тук като най-добро средство е сравнението.

Знаем, че тези културни епохи съществено се различават една от друга, и в хода на нашето антропософско движение сме посочвали различните неща, по които те се различават една от друга. Посочвайки древноиндийската културна епоха, сме отбелязвали, че душевните качества на човека по това време са били различни от тези по-късно, че човек тогава е бил още в значителна степен надарен с ясновидско съзнание. Посочвахме, че развитието в следващите културни епохи се е състояло в това, че хората все повече губили ясновиждането и е трябвало все повече да се ограничават на физически план със своите способности за възприятие и разсъдък. Видяхме как бавно се е подготвяла четвъртата културна епоха, в която хората били, така да се каже, напълно въвлечени във физическия план, така че сега съществото, което наричаме Христос Исус, могло да се въплъти на физически план като човешко същество от физическия план.След това видяхме, как оттогава това преминава през един поток, който все повече усилва човешките способности на физически план, как материалистичната тенденция на нашето време кара всички тези стремежи на хората да се съобразяват само с това, което им се поднася във физическия околен свят, и как всичко това е свързано с по-нататъшното слизане на човека на физически план. Но това развитие в никакъв случай не трябва да продължава. Човечеството отново трябва да се издига към духовния свят, да се издига с всички постижения, които е придобило, с всички плодове на физическия план. Именно това трябва да бъде антропософията – това, което отново може да предостави на човек възможност за издигане в духовния свят.

И така, можем да кажем: след великата атлантска катастрофа имало много хора, които благодарение на непосредствените си способности за възприемане знаели, че около нас е духовният свят, че живеем в духовния свят. Но хората, които осъзнавали това, ставали все по-малко и по-малко, а способностите на човека все повече и повече се ограничавали до сетивното възприятие. Но ако, от една страна, днес способността за възприемане на духовния свят е още крайно незначителна, от друга страна, в нашето време все пак се подготвя нещо доста значително. Още в следващото въплъщение, във въплъщението, което следва след това, съвременното, във все по-голям брой хора ще има способности от съвсем друг характер от днешните. Както са се изменяли способностите на хората в продължение на петата културна епоха, така ще се изменят те и в шестата, и още в следващото въплъщение голям брой от днешните хора с цялото си душевно устройство отчетливо ще покажат, че способностите им съществено са се изменили. И днес ще се опитаме да постигнем яснота в това доколко различни ще станат душите на тези хора от бъдещето, при голям брой хора още в следващото въплъщение, а при други – в по-следващите въплъщения.

Бихме могли също по малко по-различен начин да погледнем към изминалите епохи в развитието на човечеството. Тогава бихме видели, че колкото по-нататък се връщаме към древното ясновиждане, толкова повече човешката душа добива характер на това, което можем да наречем групова душевност.  Често съм отбелязвал, че при древноеврейския народ в значителна степен е преобладавало съзнанието на тази групова душевност. Който наистина съзнателно се е усещал като член на древноеврейския народ, си е казвал – и на това се е обръщало особено внимание: „Като отделен човек аз съм преходно явление, но в мен живее нещо, непосредствено свързано с цялото това душевно същество, което се е изливало от времената на прародителя Авраам“. Това усещал всеки, който принадлежал на древноеврейския народ. Можем даже езотерично да посочим какво се е усещало тук от древноеврейския народ, като духовно явление. Ще разберем по-добре какво се е случвало, ако вземем предвид следното.

Да вземем един древноеврейски посветен. Макар именно в древноеврейския народ посвещението да не е  било толкова често, както при другите народи, все пак можем да вземем един такъв истински посветен, и не просто някой познаващ теорията и закона, а истински посветен, проникващ в духовните светове и притежаващ цялото своеобразие на народа. Обичайно за днешната външна наука е да оперира само с документи и да сверява всичко, което се намира в Стария Завет, с всевъзможни външни свидетелства и да не намира потвърждение на казаното там. Ще имаме още възможности да покажем, че Старият Завет дава по-достоверни факти, отколкото външната документирана история. Във всеки случай, духовната наука показва, че действителното кръвно родство на еврейския народ до прародителя Авраам е потвърдено, и да се смята Авраам за прародител е правомерно. Но, между другото е имало нещо, което са знаели в древноеврейските тайни школи: индивидуалността, душевната същност на Авраам не е била въплътена само като Авраам, а е вечно същество, което оставало да пребивава в духовния свят. И истински посветен бил този, който е бил инспириран от същия дух, от който е бил инспириран и Авраам, който е можел да го призове за себе си и е бил пронизан от същата душевност, както и Авраам. Така че между всеки посветен и прародителя Авраам е имало реална връзка. Трябва да имаме това предвид; това се е изразявало в чувствата на члена на древноеврейския народ. Това било вид групова душевност. Това, което намирало отражение в Авраам, са го усещали като групова душа на народа. По същия начин са усещали груповите души в останалото човечество.

Човечеството изобщо се връща към груповите души. Колкото по-назад в развитието на човечеството се връщаме, толкова по-малко изразена намираме отделната индивидуалност. Това, което днес още намираме в животинското царство – когато цялата група представлява единно цяло, е било така и при хората, и това се вижда толкова по-отчетливо, колкото по-далеч в незапомнените времена се връщаме. Групите хора тук са представлявали едно цяло и груповата душа е била съществено по-силна от това, което е представлявала индивидуалната душа в отделния човек.

И така, можем да кажем: днес, в нашето време, груповата душевност в хората все още не е преодоляна, и който твърди, че е напълно преодоляна, не забелязва определени, по-фини явления в живота. Който ги взема предвид, много скоро ще види, че фактически определени хора си приличат един на друг не само по физиономия, но в групите хората си приличат и по техните душевни качества, така че хората могат, така да се каже, да се делят на категории. Всеки човек днес може да бъде причислен още и към определена категория. По отношение на едни или други качества той, вероятно, ще принадлежи към различни категории, но определена групова душевност съществува не само поради това, че съществуват народностите, но и в друго отношение. Границите между отделните нации все повече и повече се изтриват; но другите групирания още са видни. Определени основни качества на отделните хора днес се съчетават така, че който желае да ги види, още може да възприеме последните остатъци от груповата душевност в хората.

Сега, именно в нашето време, живеем в най-значителна степен в преходен период. Всякаква групова душевност трябва постепенно да бъде заличена. Колкото повече изчезват пропастите между отделните нации, колкото отделните части на различните нации все повече се разбират една друга, толкова повече се заличават и другите групови душевности, и на преден план все повече излиза индивидуалното в отделния човек.

С това описахме нещо доста съществено в развитието. Ако искаме да разберем това от една по-друга страна, можем да кажем, че в развитието на човечеството все повече се губи понятието, в което най-вече е изразено значението на груповата душевност, а именно – понятието за раса.  Връщайки се назад, преди великата атлантска катастрофа, виждаме как се подготвят човешките раси. В древното атлантско време хората непременно са се групирали по външните признаци на тяхното телосложение доста по-силно, отколкото днес. Това, което днес наричаме раси, са само остатъци на значителните разлики между хората, които в древна Атлантида са били нещо обикновено. Така че истинското понятие за раса е приложимо само в древна Атлантида. Затова, отчитайки действителното развитие на човечеството, в следатлантското време съвсем не употребяваме понятието раса в неговия същностен смисъл. Не говорим за индийска раса, персийска раса и така нататък, защото това вече няма да е вярно. Говорим за древноиндийски културен период, за древноперсийски културен период и така нататък.

Напълно би изгубило смисъл, ако поискаме да говорим, че в наше време се подготвя шестата раса. Ако в наше време още съществуват остатъци от древните атлантски различия, от древната атлантска групова душевност, и още може да се говори, че расовото разделение съществува, подготовката на шестия период е именно в това, да бъде премахнат расовият характер. Това е същественото. Затова е необходимо, движението, което се нарича антропософско и което трябва да подготви шестия период, да включи като своя основна характеристика именно заличаването на расовия характер; за своя цел то поставя идеята за обединение на хората от всички раси, всички нации, и така да преодолее тази диференциация, тези разлики, тези пропасти, които съществуват между отделните човешки групи. В определено отношение, древната основа на расите има физически характер, а това, което ще се извърши в бъдеще, добива доста по-духовен характер.

Затова е толкова необходимо да се разбере, че нашето антропософско движение е духовно, то е ориентирано към духовното, а това, което е основано на физическите разлики, се преодолява благодарение на силата на духовното движение. Съвсем разбираемо е, че всяко движение има, така да се каже, своите детски болести, и в началото на Теософското движение нещата бяха представени така, сякаш Земята, така да се каже, е разпадната на седем епохи, наречени коренни раси, а всяка от коренните раси – на седем подраси; и всичко това постоянно би се повтаряло, така че винаги да можем да говорим за седем раси и седем подраси. Трябва да се излезе от детските болести и да се разбере, че понятието раса именно в нашето време губи каквото и да е значение.

В бъдеще се подготвя нещо различно, нещо значително свързано с индивидуалността на човека – в индивидуалното развитие на всички хора и в индивидуалното развитие на отделния човек. Става дума само за това, развитието на индивидуалността да протича в правилен смисъл. Антропософското движение трябва да служи на това, хората да стават в правилния смисъл индивидуалности, или, може също да се каже – личности. Как могат те да осъществят това?

Тук трябва да обърнем внимание на забележителното ново душевно качество на човека, което се подготвя. Често се поставя въпроса: „Ако има повторни въплъщения, защо човек не помни предишните си въплъщения?“  Това е въпрос, на който често ми се налага да отговарям, и въпрос от такъв характер е несъстоятелен. Това е все едно да доведете четиригодишно дете и тъй като то не може да смята и все пак е човек, да почнете да твърдите, че човек не може да смята. Позволете му да стане на десет и тогава вече ще може да смята. Така е и с човешката душа. Ако тя днес още не може да си спомня, ще дойде време, когато ще може да си спомня, време, когато ще добие способностите, които днес притежава само посветеният. Но именно днес става този поврат. Днес има известен брой души, които в наше време са толкова издигнати, че са точно преди момента, когато ще си спомнят своите предишни въплъщения, или поне последното. Днес цяло множество стои, така да се каже, пред разтворените врати на обширната памет, която обхваща не само живота между раждането и смъртта, но и предходните въплъщения, или поне последното от тях. И ако след сегашното въплъщение известен брой хора се въплътят повторно, те ще си спомнят себе си в съвременното им въплъщение. Става дума за това, как ще си спомнят. Импулс и ръководство за това, как да си спомним себе си по правилен начин, трябва да го даде антропософското развитие.

Ако искаме да характеризираме антропософското движение от тази гледна точка, трябва да кажем следното: характерът му е такъв, че то води човека в правилен смисъл да обхване това, което наричаме най-дълбокия член на човешкото същество. Вече неведнъж съм обръщал внимание на това, което правилно е казал Фихте[1], че хората по-скоро биха се хванали за парче лава от Луната, отколкото за аза. И ако се замислите, колко хора има в наше време, които изобщо имат представа какво е азът, тоест какво представляват самите те, ще стигнете до наистина печален резултат.

Когато изплува този въпрос, винаги си спомням за един приятел, с когото се познавах преди повече от тридесет години. По това време, още младо момче, той беше изцяло заразен от материалистическия начин на мислене. Ще прозвучи съвременно ако днес кажем: от монистичния начин на мислене. Той беше вече заразен от него въпреки младата си възраст. Той винаги се смееше, когато станеше дума, че в човека се съдържа нещо, което може да се обозначи като духовно същество, тъй като той се придържаше към позицията, че това, което живее в нас като мисъл, се произвежда от механичните или химически процеси в мозъка. Често му казвах: „Слушай, ако сериозно вярваш в това, като съдържание на живота, защо постоянно лъжеш?“ Той, действително, постоянно лъжеше, тъй като никога не казваше: мозъкът ми усеща, мозъкът ми мисли, а: аз мисля, аз усещам, аз знам това или онова. Така че той си беше създал теория, на която противоречеше с всяка дума, както прави всеки; тъй като беше невъзможно да се придържа към това, което си беше въобразил като материалистическа теория. Не може да се остане в действителността, когато се мисли материалистически. Ако се каже: „мозъкът ми те обича“, не трябва да се каже „те“, а непременно: „моят мозък обича твоят мозък“. Хората не правят такъв извод. Но всъщност това не е просто хумор, а нещо посочващо колко дълбока е подосновата на несъзнателната неистинност на почвата на съвременното ни духовно образование.

Повечето хора наистина по-скоро биха се хванали за парче лава от Луната, тоест за някакво спечено вещество, отколкото за това, което може да бъде наречено аз. Разбира се, с помощта на външната наука, която, като такава, съгласно своите методи трябва да мисли материалистически, най-малко от всичко ще стигнем днес до разбиране за аза. Благодарение на какво човек може да достигне до разбиране на аза? Чрез какво той може постепенно да добие понятие, някаква идея за това, което инстинктивно усеща, когато казва: „аз мисля?“ Само посредством това, че въоръжен с антропософския мироглед, той ще научи как се подразделя това човешко същество, как физическото тяло е свързано със Сатурн, етерното тяло – със Слънцето, астралното тяло – с Луната и азът – със Земята. Когато внимателно разглеждаме всичко, което сме събрали тук в идеите отвсякъде, от цялата Вселена, разбираме, как нашият аз като истински майстор работи във всички останали членове. И така постепенно стигаме също до разбирането какво представлява думата аз.

Когато се научим да разбираме тази дума, постепенно се доближаваме до висшата концепция за аза. Ние се усещаме като духовни същества не просто когато се усещаме вътре в себе си, но и когато можем да кажем, че в нашата индивидуалност живее нещо, което е било тук още преди Авраам. Когато не само можем да си кажем: „аз и отец ми Авраам сме едно“, а: „аз и Отец – т.е. вплетеният в света духовен елемент, преживяващ света, сме едно“. Това, което живее в аза, представлява същата духовна субстанция, втъкана в света и преживяваща го като дух. По такъв начин постепенно се добираме до разбирането на този аз като носител на човешката индивидуалност, тоест на това, което преминава от въплъщение към въплъщение.

Но по какъв начин разбираме аза, разбираме ли изобщо света чрез антропософския мироглед? Антропософският мироглед се осъществява по най-индивидуалния начин и в същото време е най-неиндивидуалното нещо, което можем да си представим. Той може да се осъществява по най-индивидуален начин само вследствие на това, че тайните на Вселената се откриват в човешката душа, че в нея проникват великите духовни мирови същества. В човешката индивидуалност съдържанието на света трябва да се преживява по най-индивидуален начин, но в същото време то трябва да се преживява напълно неличностно. Който иска да преживее истинския характер на мировите тайни, той трябва да стои на гледната точка, при която ще си каже: „който все още обръща внимание на собственото си мнение, не може да стигне до истината“. В това се състои своеобразието на антропософската истина, че наблюдателят не може да има никакво собствено мнение, никакво пристрастие към една или друга теория, че не може да обича един или друг възглед повече поради индивидуалните си особености. И докато се намира на посочената по-горе лична гледна точка, е невъзможно да му се открият истинските мирови тайни. Той трябва да разбира напълно индивидуално; но индивидуалността му трябва дотолкова да е развита, че да няма нищо вече от личното, а също от индивидуалното ѝ усещане за приятно и неприятно. Това трябва да се приеме съвсем сериозно. Който още има някакво пристрастие към едни или други понятия или възгледи, който е склонен към едно или друго съобразно възпитанието или темперамента си, никога няма да стигне до обективната истина.

Това лято се опитахме да се ориентираме в източната мъдрост от гледна точка на западното учение[2]. Стараехме се да бъдем справедливи към източната мъдрост и наистина я представихме така, че да се види цялата ѝ правомерност. Особено следва да се подчертае, че в наше време при независимото духовно познание е невъзможно винаги да се ръководим от особеното си предпочитание към източния или към западния мироглед. Който каже, че в зависимост, например, от своя специфичен темперамент, предпочита да разглежда особеностите, закономерностите на света така, както те са представени в източния или, съответно, в западния мироглед, той няма още пълно разбиране за това, за което, собствено, става дума. Например, не трябва да се заключава, че Христос има по-голямо значение от всичко, което се съдържа в източното учение, по силата на това, че поради своя темперамент или западното си възпитание клоним към Христос. Въпросът „как се отнася Христос към Изтока?“ сме призвани да го решаваме само тогава, когато от личната ни гледна точка християнското ни е толкова безразлично, колкото и източното. Докато ни владее пристрастието към едно или друго, не можем да взимаме решение. Обективно стигаме до това само тогава, когато позволим да говорят само фактите, без да вземаме за основа собственото си мнение.

Затова когато днес антропософският мироглед се появява пред нас в истинския си вид, в него се проявява нещо, което вътрешно е тясно преплетено с човешката индивидуалност, доколкото то трябва да израства от силите на азовата индивидуалност и, от друга страна, трябва да бъде независимо, така, че тази индивидуалност да бъде напълно безразлична. Човекът, в когото се появяват антропософските истини, по отношение на тях трябва да бъде съвсем безразличен; те съвсем не трябва да го засягат. Той трябва да е дотолкова развит, че да не оцветява тези неща с личните си пристрастия. След това, наистина, те трябва да станат индивидуални, тъй като духовното не може да се явява в света на звездите или Луната, а само в човешката душа, в индивидуалността. Тогава, от друга страна, индивидуалността трябва да бъде дотолкова високо развита, че сама да може да се изключва при осъществяването на това, което представляват мировите истини.

Това, което влиза в човечеството чрез антропософското движение, от друга страна, представлява нещо, което засяга всеки човека, без значение от каква раса е, от коя нация е произлязъл и така нататък, тъй като става обръщане към новата човечност, към човека като такъв, към всеки отделен човек, а не към отвлечения, абстрактен „човек“. Това е основният въпрос. Антропософията произхожда от индивидуалността, от същностното ядро на човека и оттук тя се обръща към най-дълбокото, същностно ядро на човека и го обхваща. Обикновено говорим помежду си ограничавайки се по същество до повърхностното, обръщайки се към повърхностното, към това, което не свързваме с най-дълбокото същностно ядро. Разбирането между хората, пълното разбиране, днес едва ли е възможно в друга област, освен тази, където това, което се ражда, изхожда от центъра на човешкото същество, и, ако то наистина е вярно разбрано от другите, отново е насочено към неговия център. Затова, в определено отношение, това е новият език, който се изговаря чрез антропософията. Ако днес все още сме принудени да говорим на отделните национални езици, съдържанието на казаното е новият език, който се изговаря от антропософията.

Това, което днес се говори във външния свят, е език, който, собствено, има значение само за доста ограничена област. В древните времена, когато хората още са гледали в духовния свят с древното си, сумрачно ясновидство, словото им е означавало нещо, което е съществувало в духовния свят. Думите са означавали нещо съществуващо в духовния свят. Даже в Гърция всичко е стояло по различен начин. Думата „идея“, употребявана от Платон, означава нещо различно от думата „идея“ употребявана от нашите днешни философи. Днешните философи вече не могат да разбират Платон, тъй като нямат никакво виждане за това, което той е наричал идея, и го бъркат с абстрактното понятие. Платон още е имал пред себе си духовното, даже ако то се е проявявало вече доста дестилирано; то е било, така да се каже, още нещо напълно реално. Тук в думите още е присъствал, ако мога така да се изразя – духовният сок, можете да усетите това в думите. Ако днес някой употребява думата „вятър“, „въздух“, при това той си мисли за нещо външно, нещо физическо. Думата „вятър“ съответства тук на външното, на физическото. Когато употребявали думата „вятър“, ruасh на древноеврейски, са си мислили не само за нещо външно, физическо, но и за нещо духовно, носещо се през пространството. Когато сега, днес, човек вдишва, материалистичната наука казва, че той просто вдишва материален въздух. В древните времена не мислели, че вдишват материален въздух; тогава разбирали, че вдишват нещо духовно, или поне душевно.

По такъв начин думите непременно обозначавали нещо духовно и душевно. Днес това се е прекратило, днес езикът е ограничен до външния свят или, най-малкото, хората, които днес се стремят да се намират на висотата на времето, даже зад това, което още е очевидно, че е заимствано от духовно-душевното, се опитват да виждат само материалистичния смисъл. Физиката говори за „сблъсък“ между телата. Тя е забравила, че думата „сблъсък“ е заимствана от това, че когато живото същество блъска, удря друго същество, извършва това от дълбините на живото същество. Така се забравя първоначалното значение на думите в простите неща.

И така, днес нашият език (и най-вече всичко това съществува в научния език) е станал език, който може да изразява само материалното. Вследствие всичко, което става в нашата душа когато говорим, е разбираемо само за тези способности на душата ни, които са свързани с физическия мозък, като свой инструмент; след това душата, когато е развъплътена, вече нищо не разбира от това, което е казано с тези думи. Когато душата е преминала портата на смъртта и вече не се обслужва от мозъка, тогава всички днешни научни разсъждения представляват образувания, които са съвсем неразбираеми за развъплътената душа. Тя даже не чува и не възприема това, което е изразено на езика на днешното време. Това повече няма смисъл за развъплътената душа, това има смисъл само за съществуващото на физически план.

Има нещо, на което е още по-важно да се обърне внимание в това, което би могло да се нарече начин на мислене. Много по-важно е да се обърне внимание на това, отколкото на теорията, тъй като от него, а не от теорията зависи животът. Интересно е нещо, което отново може да се види в теософското движение, а именно как материализмът се е прокраднал. Доколкото сега вече е станал мода на времето, той многократно се е прокрадвал в теософското разбиране, така че и тук, в самата теософия, управлява истинският материализъм; например, когато се описва етерното или жизненото тяло. Вместо да се постараят да стигнат до духовно разбиране, него предимно го описват така, сякаш то е само по-фино материално; така стои работата и с астралното тяло. Обикновено се изхожда от физическото тяло, след това се продължава към етерното или жизненото тяло и се казва: то е изградено по образец на физическото тяло, само че е по-фино; и така се продължава нагоре, чак до нирвана. Тук намираме описания, които заимстват образи не от нещо друго, а от физическото. Вече съм чувал когато са искали да отбележат, че в стаята присъстващите имат добро настроение, да не се изразяват в прекия смисъл, а да казват, че в стаята има добри вибрации. При това те съвсем не забелязват, че тук присъстващото духовно във вид на настроение, се материализира когато си представят пространството запълнено с нещо като фина мъгла, изпълнена с вибрации.

Това е нещо, което бих искал да обознача като представа от най-материалистичен вид. Материализмът, така да се каже, е яхнал желаещите да мислят духовно. Това трябва да бъде само характеристика на нашето днешно време; но е важно, да го осъзнаваме. И затова следва да обръщаме внимание на това, което беше казано: езикът ни, който за човешкото мислене е нещо като тиранин, нашият език насажда в душата влечение към материализъм. И мнозина, които с радост днес биха искали да бъдат идеалисти, се изразяват съблазнени от езика-тиранин, съвсем в материалистичен смисъл. Този език не може да бъде разбираем за душата, когато тя не се чувства вече свързана с човешкия мозък.

Има и още нещо, вярвате или не. За този, който е запознат с окултното виждане, с истинското духовно възприятие, видът представи, който днес многократно се практикува в теософските научни трудове, носи истинска болка, защото, когато той започне да мисли не с физическия мозък, а с душата, която не е свързана с физическия мозък, тоест действително живее в духовния свят – този род представи му се вижда безсмислен. Този род представи няма да премине, докато продължава мисленето с физическия мозък, докато така се описва света. А още щом започнем да развиваме духовното виждане, разговор от такъв сорт за нещата губи смисъл. Тогава даже изказвания като: „В това пространство има добри вибрации“  вместо: „Тук цари добро настроение“ – причиняват болка. У този, който наистина е в състояние да си представя нещата духовно, това тутакси предизвиква болка, тъй като мислите представляват действителността. Пространството се изпълва с тъмна мъгла, когато някой придава на мислите формата: „В помещението има добри вибрации“ вместо: „Тук цари добро настроение“.

И така, задачата на антропософския начин на мислене (и тук начинът на мислене е по-важен от теорията) е, да се учим да говорим на език, който наистина ще бъде разбираем за човешката душа не само докато тя обитава физическото тяло, но и тогава, когато тази душа вече не е свързана с инструмента на физическия мозък. Този език може да се възприема или от намираща се още в тяло, но духовно виждаща душа, или от душа, преминала през портата на смъртта. И това е същественото! Ако използваме понятия, които обясняват света, които обясняват човешкото същество, тогава това е език, който може да бъде разбран не само тук, на физически план, но и от тези, които сега не са въплътени във физическо тяло, а живеят между смъртта и новото раждане. Това, което се говори на нашата антропософска почва, го чуват и разбират така наречените умрели. Тук те са напълно с нас, на една почва, където се говори на един език. Тук се обръщаме към всички хора, тъй като, в определено отношение е въпрос на случайност, дали една човешка душа пребивава в плът или в променено състояние между смъртта и новото раждане. Чрез антропософията се обучаваме на езика, който е разбираем за всички човешки същества, без значение в какво състояние са. Така в областта на антропософията говорим на език, който звучи също и за така наречените умрели.  Наистина, именно благодарение на това, за което в реален смисъл се грижим в антропософските обсъждания, се докосваме до най-дълбокото човешко ядро, до най-дълбоката същност на човека. Проникваме навътре чак до човешката душа. Прониквайки в душата на човека, ние го освобождаваме от всякаква групова душевност. Тоест човек става все по-способен наистина да обхване себе си в своя аз.

Забележително е, че тези, които днес стигат до антропософията, които наистина приемат антропософията, се отличават от другите, които остават далеч от нея, по това, че техният аз благодарение на антропософските мисли сякаш кристализира в духовно същество, което след това ги отнася със себе си през портата на смъртта. Там, където пребивава аз-съществото, което сега пребивава в тяло и което остава след смъртта, на мястото на това аз-същество в другите хора е пустота, нищо. Всичко останало, което днес може да се възприема в понятия, става все по безпредметно за собственото душевно същностно ядро на човека. Централната същност на човека се обхваща от това, което приемаме в антропософската мисъл. Това кристализира духовната субстанция в човека, който я отнася със себе си след смъртта; благодарение на нея той притежава способност за възприемане в духовния свят. С това той вижда и чува в духовния свят, прониква в мрака, който иначе се изправя пред човека в духовния свят. Благодарение на това, ако с тези антропософски понятия и антропософски представи човек днес развива аза, който сега е свързан с всички мирови истини, които може да получи, ако го развива, благодарение на това той го пренася и в следващото въплъщение. След това той повторно се ражда с този, сега формиран аз, и си спомня за този формиран аз. Днес това представлява най-дълбоката задача на мировото антропософско движение: да изпрати известен брой хора с такъв аз към следващото въплъщение, в което те ще си спомнят себе си като индивидуален аз. Това ще бъдат хората, които ще образуват ядрото на следващата културна епоха.

Хората, които благодарение на антропософското духовно движение са били добре подготвени да си спомнят себе си в своя индивидуален аз, ще се разпространят по цялата Земя. Това ще е така, защото съществено в следващата културна епоха ще е това, че тя няма да бъде ограничена до отделни местности, а ще бъде разпространена по цялата Земя. Отделни хора ще бъдат разселени по цялата Земя и ядрото на човечеството ще присъства във всички земни области, което ще бъде същественото за шестия културен период. Тези хора ще се разпознаят като такива, които в предходното си въплъщение съвместно са достигнали индивидуалния аз. Това е правилната грижа за тази душевна способност, за която говорихме. Тази душевна способност се развива също така, че не само тези, които сега бяха описани, ще си спомнят себе си; доста по-голям брой хора, макар и да не са развили своя аз, ще си спомнят предходното си въплъщение. Но те ще си спомнят себе си не в индивидуалния аз, тъй като не са го формирали, а в груповия аз, в който са останали. И така, ще има хора, които в това въплъщение са се грижили за развитието на индивидуалния си аз. Те ще си спомнят за себе си като самостоятелна индивидуалност; те ще погледнат назад и ще кажат: „ти си бил този или онзи“. Хората, които не са развили своята индивидуалност, няма да могат да си спомнят себе си в тази индивидуалност.

Не мислете, че способността за спомняне на предходния аз, например, представлява просто визионерско ясновиждане. Някога всички хора са били ясновиждащи. Ако простото ясновиждане беше достатъчно, всички би трябвало да си спомнят себе си, тъй като всички са били ясновидци. Но работата не е в това дали притежаваме ясновиждане – хората ще станат ясновидци в бъдеще. Работата е в това, дали сме възпитавали или не своя аз в това въплъщение. Ако не сме го възпитавали, него го няма тук като вътрешната човешка същност. Поглеждайки назад, ще си спомнят себе си като нещо групово, което са имали заедно с другите. Тези хора ще кажат: „да, аз бях тук, но не се освободих“. Тези хора ще усетят това като свое падение, като ново падение на човечеството, като падение в съзнателна връзка с груповата душа. В шестата културна епоха това ще се превърне в нещо ужасно: да не можеш да се усетиш като индивидуалност при ретроспективния поглед, а да бъдеш скован от невъзможността да се измъкнеш от груповата душевност. Грубо казано, на тези хора, които култивират своята индивидуалност сега, ще принадлежи цялата Земя с всичко, което тя може да произвежда; тези, които не развиват своя индивидуален аз, ще бъдат принудени да се присъединят към определена група и да получат от нея позволение, как да чувстват, мислят, желаят и действат. В бъдещето на човечеството това ще се усеща като връщане назад, като падение.

Можем да разглеждаме това, което представлява антропософското движение и духовния живот не като гола теория, а като нещо предоставено ни в съвременността, което подготвя необходимото за бъдещето на човечеството. Ако правилно разбираме себе си тук, в тази точка, където сега се намираме, идвайки от миналото и поглеждайки напред в бъдещето, ще трябва да кажем: сега е времето, когато започваме да развиваме човешката способност за спомняне, ретроспективната памет. Става дума за това, наистина ли правилно я развиваме, което означава, че развиваме индивидуалния си аз. Защото можем да си спомним себе си само в това, което е създадено от нас в нашата душа. Ако не сме създали нищо, тогава ни остава само привличащия и сковаващ спомен за груповия аз, и тогава усещаме това като падение, така да се каже, в по-висша животинска група. Даже ако човешките групови души са по-фини и по-висши от животинските групови души, все пак те си остават групови души. Хората от древността не са усещали това като падение, доколкото те са пребивавали в това, развивайки се от груповата душевност към отделната душа. Ако груповата душевност се запазва сега, те изпадат там съзнателно, и в бъдеще това ще бъде едно тягостно чувство за тези, който не могат да намерят правилния начин за развитие на индивидуалността  сега или в следващото въплъщение: те ще усетят изпадането в груповата душевност.

Истинската задача на антропософията се състои в това, да направи възможно развитието на индивидуалността. Така трябва да я разбираме в човешкия живот. Ако вземем предвид, че шестият културен период е първият в преодоляването, в пълното преодоляване на самото понятие за раса, трябва да ни бъде ясно, че би било в сферата на фантазиите да се вярва, че шестата раса също би могла да излезе от някоя област на Земята и да се формира както предишните раси. Прогресът е в това, че продължават да се появяват нови видове в развитието на живота и това, което е имало  значение, изразено в понятията на предишните времена, няма да има значение за бъдещите времена. Ако не разберем това, няма да ни се изясни напълно идеята на прогреса. Ще изпадаме отново и отново в грешката да повтаряме: така и така, съществуват много кръгообороти, глобуси, раси и така нататък. И всичко това се върти в кръг[3] отново и отново и все по същия начин. Не може да се разбере, защо това колело от кръгообороти, глобуси и раси трябва да се върти отново и отново. Работата е там, че думата „раса“ обозначава нещо, което има значение само в определени времена. По времето на шестия период това понятие едва ли още ще има смисъл. Расата е била присъща само на елементите, които са останали от атлантските времена.

В бъдеще това, което е насочено към дълбините на човешката душа, все повече ще се изразява и във външния вид на човека, и това се превръща в нещо, което той е добил, от една страна, като нещо съвсем индивидуално и, все пак го преживява отново неиндивидуално, изразено в това, че то му действа отвън чак до неговия облик; така че на образа му ще е изписана индивидуалността на човека, а не груповата душевност. Това ще състави човешкото многообразие. Всичко ще бъде добито индивидуално, въпреки че тук това става чрез преодоляване на индивидуалността. Тези, които са в процес на развитие, няма да формират групи, а в техния външен образ ще бъде изразено индивидуалното. Това също ще формира разлики между хората. Тук ще бъдат тези, които са добили своя аз; те ще бъдат по цялата Земя, макар и в най-разнообразни образи, но в тяхното разнообразие ще бъде видно, че чак до жестовете им, в тях се изразява индивидуалният им аз. Докато тези, които не са развили индивидуалността и вследствие от това ще изразяват груповата душевност, ще носят груповата душевност също и в своя облик; тоест, те ще се делят на категории, ще си приличат един на друг. Това ще стане външната физиономия на нашата Земя: това, което ще подготви възможността да се носи като външен знак индивидуалността и да се носи като външен знак груповата душевност.

В това се заключава смисълът на земното развитие – човек все повече да достига способността в своята външност да представя вътрешния си свят. Затова има древен текст, в който величавият идеал за развитието на Аза от Христос Исус е описан по следния начин:  „ако двама станат едно, ако външното стане като вътрешното, човек е достигнал в себе си качествата на Христа“.  Това е смисълът на едно място от така нареченото Египетско евангелие[4]. Такива неща се разбират с антропософската мъдрост.

След като днес се опитахме от дълбините на нашето познание да разберем задачата на антропософията, във вторник ще пристъпим към един духовен проблем, който, като индивидуално дело на човека, може да ни изведе до неговата съдба и същност.

[1] Йохан Готлиб Фихте – 1762-1814, немски философ. Казаното е в „Основаване на цялостната наука“ 1794 г., забележка към §4

[2] в източната мъдрост от гледна точка на западното учение – виж GA 113 „Изтокът в светлината на Запада. Децата на Луцифер и братята Христови“

[3] Тук Щайнер има предвид начина на представяне на тези неща в книгите на Теософското общество

[4] Египетско евангелие – фрагментарно запазено апокрифно евангелие. Споменатият тук пасаж е възпроизведен в „Новозаветни апокрифи“, 2-ро издание, Тюбинген 1924 г.