Единадесета лекция

Науката за еволюцията и древно-египетската

космическа наука за човешките органи

В отделни места от нашия лекционен цикъл ние се опитахме да представим фактите от следатлантското развитие и посочихме, че в наши дни се извършва един вид повторение, един вид възкресение на онези изживявания, които човечеството е имало през Египетско-халдейската културна епоха. Сега искаме само схематично да представим една от характеристиките на тези две епохи, както вече сторихме това и по отношение на другите епохи. Ние казахме, че Индийската епоха ще се повтори в Седмата следатлантска културна епоха, Персийската епоха - в Шестата културна епоха, Египетската епоха - в нашата, Пета културна епоха, докато Четвъртата следатлантска епоха, Гръцко-латинската, съществува, така да се каже, сама за себе си. Ние искаме схематично да посочим - свързвайки с една линия египетското и нашето време - как настъпи споменатото възкресение на редица външни и вътрешни изживявания.

Ние видяхме, че в духовните светове съществуват тайнствени сили, на които съответствуват други сили във физическия свят, които пораждат тези повторения. Така се стига до възкресението на външни и вътрешни изживявания. А по средата между двете епохи, сама за себе си, стои Гръцко-латинската епоха, когато Христос се яви на Земята и когато се разигра Мистерията на Голгота. Ние обърнахме внимание също и върху това, че промени възникнаха не само във външните отношения на развитието, но и в отношенията, засягащи самия духовен свят. Аз посочих колко различна беше душата на човека в Египетската епоха, когато тя виждаше около себе си огромните пирамиди, колко различна е тя, когато се преражда в Гръцко-латинската епоха, и колко различна е тя в наши дни.

Ние видяхме, че се случи не само това, но и че в периода между смъртта и новото раждане, в Камалока и в Девакана настъпи един вид напредък, преобразяване; тъй че душата не изживяваше същото при навлизането си в Камалока или Дева-кана, в зависимост от това дали тя напуска едно египетско, гръцко или съвременно тяло. Променя се не само физическия свят; там също настъпва един напредък, и душите имат все нови и нови изживявания. Нека сега преди всичко да разгледаме от гледна точка на отвъдния свят - ако искаме да го наречем така - могъщата поява на Христос в нашия земен свят. Днес ние ще поставим по един много по-задълбочен начин въпроса: От какво значение е появата на Христос тук на нашата Земя, от какво значение е идването на Христос за душите на мъртвите, изобщо за живота, протичащ откъм другата, духовната страна на съществуванието? За целта нека да разгледаме някои неща, които са се разиграли за душите през Египетската епоха отсам и отвъд физическия план.

От всичко, което проследихме относно предишните големи епохи от Земното развитие, ние можем да заключим, че Египетско-халдейската епоха се оказа едно отражение на онова познание и на онези изживявания, които са били присъщи за Лемурийската епоха, когато Луната е започнала да се отделя от Земята. Онова, което човеците са изживявали тогава, се появи отново като един вид спомен под формата на това, което египетските посветени даваха на хората. В процеса на своето посвещение самият египетски посветен изживяваше такива събития, каквито иначе човекът можеше да изживее едва след като е минал през портата на смъртта. Впрочем египетският посветен ги изживяваше по друг начин, различен от този на мъртвия. Сега е уместно да опишем с няколко думи същността на египетското посвещение, което ще ни послужи за основа на следващото изложение. Същността на това посвещение коренно се различава от същността на посвещението през времето на Христос. Защото идването на Христос промени всичко, включително и посвещението.

Ние видяхме, че хората трябваше да слязат все повече и повече в материалния свят, да развият все по-голям и по-голям интерес към физическия свят. Обаче в същата степен отслабнаха и избледняха онези изживявания, които те имаха в духовния свят между смъртта и новото раждане. Колкото по-живо ставаше съзнанието на хората във физическия свят, колкото по-уютно се чувствуваха те там, колкото повече навлизаха в законите на физическия план, толкова по-смътно ставаше тяхното съзнание в духовния свят. И до неговата най-ниска точка се стигна през Гръцко-латинската епоха. Но преди да се потопи докрай в материята, човекът не би могъл напълно да изживее това, което е задължително да изживее, ако иска да постигне верен поглед относно духовния свят през периода между раждането и смъртта. Процесът на посвещението може да бъде охарактеризиран съвсем накратко и това се отнася както за предхристиянското, така и за следхристиянското посвещение; променена е само неговата заключителна част. Посвещението се състои в това, че човекът постига способността да развива зрителни органи в своите по-висши съставни части, респективно в своето етерно и астрално тяло. През нощта днешният човек вижда мрак, навсякъде около него е тъмно. Това се дължи на факта, че в своето астрално тяло човекът не разполага с никакви възприемателни органи. Както очите и ушите са се развили като физически възприемателни органи, така и от по-висшите тела трябва да се развият свръхсетивни органи, които да станат естествена част на тези тела. А това се постига, като на ученика се дават определени упражнения за медитация и концентрация. Ученикът започва да прави тези упражнения след като преди това е постигнал общ поглед върху духовните отношения според сведенията, които е получил от посветения. И винаги е ставало така, че учениците трябваше да изучават това, което днес наричаме елементарна теософия. Държеше се много строга сметка за това, учениците да навлизат в истините последователно и закономерно. Когато биваше постигната достатъчна теоретична подготовка и зрелост, на учениците се даваха съответните упражнения. Тези упражнения имаха напълно определена цел.

Денем сетивните впечатления са от такова естество, че те ориентират човека само за ежедневния живот във физическия свят. Тези впечатления се продължават по-нататък в астралното тяло на човека, след което те достигат до Аза. Обаче тези впечатления са такива, че човекът не може да ги задържи през нощта, когато със своето астрално тяло и своя Аз той напуска своето физическо и етерно тяло. Това, което човекът получава по този начин от физическия свят, не прониква в него така силно, че той да го запази като трайно впечатление. Обаче после, след като е преминал през упражненията за медитация и концентрация, давани според хилядолетни традиции, астралното тяло не изгубва своите впечатления, когато нощем напуска физическото тяло. Сега астралното тяло получава такива пластични впечатления, които го диференцират и формират също както са диференцирани и формирани физическите органи. В течение на определено време върху астралното тяло се работи чрез тези упражнения. По този начин свръхсетивните зрителни органи се „отпечатват” в астралното тяло. И все пак човекът дълго време не би могъл да си служи със своите свръхсетивните зрителни органи , ако те биха били „отпечатани” само в астралното тяло. Необходимо е и още нещо, за да може астралното тяло, когато то отново се „вмъква” в етерното тяло, да „отпечата” като във восъчен печат онова, което то носи със себе си. Едва в момента, когато в етерното тяло се отпечатва това, което се е образувало в астралното тяло, едва тогава настъпва озарението, даващо възможност на човека да вижда духовния свят така, както днес вижда физическия свят.

Едва сега започваме да разбираме онова, което сме получили като един импулс чрез Христовото идване на Земята. В древните посвещения нещата стояха така, че астралното тяло имаше сила да действува върху етерното тяло само тогава, когато етерното тяло се намираше извън физическото тяло. Това ставаше поради факта, че през тази епоха етерното тяло беше по-здраво свързано с физическото и оказваше по-голяма съпротива, ако това, което астралното тяло изработваше в себе си, трябваше да бъде пренесено също и в етерното тяло. Ето защо при древните посвещения се практикуваше следното: В продължение на три и половина дни те довеждаха кандидата за посвещение до едно състояние, подобно на смъртта, при което физическото тяло беше напуснато от етерното тяло и етерното тяло, освободено от физическото тяло, се свързваше с астралното тяло. И тогава астрално-то тяло отпечатваше в етерното тяло онова, което упражненията бяха развили в самото него. И когато после йерофантът пробуждаше кандидата за посвещение, последният се оказваше озарен, той вече знаеше какво става в духовния свят, понеже за три и половина дни той беше извършил едно забележително пътуване. Той беше придружаван из полетата на духовния свят, беше видял какво се случва там, от личен опит беше узнал това, което един друг човек може да изпита само чрез откровението. Така че един такъв човек, който беше посветен, можеше - изхождайки от собствените си изживявания - да осведоми другите хора за Съществата, намиращи се в духовния свят отвъд физическия план.

Ето как човекът се запознаваше с онова, което беше изживявано в духовния свят, още преди да се беше потопил толкова дълбоко в материята. Тогава кандидатът за посвещение беше запознаван с истинския образ на Озирис, Изис и Хорус. Онова, което по-късно стана мит, посветеният го виждаше по време на пътуването си в духовния свят. Сега той можеше да го разкаже и на другите хора, обличайки го в образите на различни митове и легенди. Той виждаше всичко това: той виждаше колко своеобразно протичаха действията на Озирис, когато Луната се беше отделила от Земята; той виждаше раждането на Хорус от Изис и Озирис; той виждаше четирите човешки типа: този на бика, на лъва, на орела, както и същинския тип на човека. Той виждаше също и съдбите на човека между смъртта и новото раждане. Сфинксът заставаше пред него като една действителна форма и той непосредствено я изживяваше. Той с пълно право можеше да каже: „О, аз наистина видях Сфинкса, човека, как той имаше и една друга форма, близка до животинската, и как само неговото етерно тяло, чиято форма беше близка до човешката, изпъкваше навън от тази форма, близка до животинската.” За посветения Сфинксът беше едно действително изживяване. Той чуваше също и въпроса на Сфинкса с неговото загадъчно съдържание. Той виждаше как човешкото тяло се подготвя от животинските форми през онзи период от време, когато налице бяха само етерните наченки на главата, етерната глава на Сфинкса. За посветения това беше една истина, но истина за него бяха и по-древните образи на Боговете, които, тъй да се каже, бяха поели друг път на развитие.

В предишните лекции вече стана дума за това, че определени Същества тръгват по друг път на развитие. Индивидуалността на Вотан например тръгва по един такъв друг път. До определена степен тя върви заедно с човека, обаче после тя не слиза толкова дълбоко, колкото него. Човекът продължава да слиза надолу в материята и едва по-късно отново ще се съедини с тези Същества, които завършват своята еволюция в Земната епоха. Ние видяхме, че след определено време Вотан вече не се появяваше на Земята. Обаче такива Същества като Озирис и Изис не бяха като него: те бяха такива Същества, които още по-рано се бяха отклонили от своя път и - напълно невидими - завършиха своята еволюция на още по-високи обиталища. Тези Същества имаха своите специални изживявания.

Нека да отправим поглед към древната Лемурийска епоха: там етерните потоци още не бяха приели човекоподобни форми; в своето етерно тяло човекът беше все още подобен на животните. И Боговете, които слизаха, трябваше да се нагаждат към същата форма, наподобяваща животните, в която човекът съществуваше на Земята. Ако едно същество искаше да слезе на определено равнище, то трябваше да изпълни неговите условия. Така беше също и в този случай. Божествените Същества, свързани със Земята докато Слънцето и Луната се отделяха от нея, трябваше да приемат такава форма, каквато беше възможна тогава, т.е. една форма, наподобяваща животните. И понеже египетските религиозни възгледи представляват един вид повторение на Лемурийската епоха, египетският посветен гледаше нагоре към Боговете, например към Озирис и Изис, като към една форма, наподобяваща тази на животните. Той все още виждаше Божествата с глави, наподобяващи животинските глави. Ето защо с оглед на окултното виждане беше напълно оправдано, когато такива форми бяха представяни според разказите на посветените, примерно с глава на сокол или на овен. Боговете бяха представяни във формата, под която те ходеха по Земята. Външните изображения следваха приблизително това, което посветеният виждаше, но все пак те бяха много точни. Тези различни божествени Същества се преобразяваха непрекъснато. Едни бяха формите в Лемурия, а съвсем други в Атлантида. През онези епохи Съществата се променяха много по-бързо, отколкото днес. Тогава те бяха по-одухотворени, и когато отправим поглед в миналото към тези форми, ние ги виждаме в техните три тела, обаче изцяло протъкани и озарени от астралното тяло и от етерното тяло. И това беше много точно пресъздавано в съответните образи. Съвременният човек може и да се усмихва, гледайки тези форми, обаче той дори не подозира колко реалистични са те.

Имаше една форма с особена заслуга за човешкото развитие, по времето когато чрез космическо-земните сили в човека беше вложен комбинативния разум. Тогава физическият мозък беше така подготвен, че занапред човекът да развие интелигентността. Тази способност беше вложена в човека благодарение на Бога Ману. С това е свързано и всичко, което хората развиха като интелигентност. Когато днес поглеждаме към един човек, разполагащ със силно изразени разсъдъчни и комбинативни способности, когато се вглеждаме в него като ясновидци, тогава ние откриваме едно силно изразено зелено просветване в астралното тяло, в астралната аура. Комбинативните способности се проявяват в зелените ивици на аурата, особено при тези, които имат остър математически ум. Древните египетски посветени виждаха Бога, който вложи в човека качеството „интелигентност” и го изобразяваха в зелен цвят, именно защото виждаха неговата светеща астрална и етерна форма да блести зелено. Това също и днес е преобладаващият цвят на аурата, ако съответният човек е достатъчно интелигентен. Да, ако хората биха искали действително да проучат чудната реалност на египетските Богове, респективно на техните образи, те следва да насочат вниманието си към тези връзки. Поради факта, че тези изображения са толкова реалистични, а не произволни, те действуваха като магическо средство; и онзи, който би могъл да вижда по-дълбоко, би забелязал, че в цветовете на тези древни образи са скрити големи тайни.

Ние казахме, че в Сфинкса е запазено това, което посветените действително виждаха. Естествено, то не е съхранено с фотографска точност, но въпреки това е напълно реалистично. Обаче формите непрекъснато се променяха. Образът на Сфинкса подсказва какъв е бил човекът някога. Човекът сам е изградил своя днешен облик. Ние добре знаем, че в хода на еволюцията се обособиха различни животински видове, различни животински форми. Но какво всъщност представлява една животинска форма? Това е една форма, която е изостанала в своето развитие, докато междувременно човекът е напредвал по своя път. В тези форми ние виждаме предишни, отхвърлени степени от човешката еволюция, доколкото тези степени имат физически израз. Обаче в духовните измерения настъпиха съвсем други неща. Това, което човекът представлява като духовно същество, няма нищо общо с неговите физически предшественици. Общо с тях имат само физическите качества. Не човекът произлиза от животните, а животинските форми са един вид декадентски степени, един вид страничен продукт от еволюцията на човека. Животните са упадъчни разновидности на предишните физически форми, характерни за човеците от миналото. По друг начин изглеждат нещата, ако се обърнем към другите равнища на еволюцията. Изостанаха в развитието си не само физическите животински форми, но също и техните етерни и астрални заложби. Както лъвът, който навремето се обособи и отдели от развитието, изглеждаше по-различно, отколкото днес, така и определени душевно-духовни форми, които изостанаха на по-низша степен, в хода на времето се промениха, западнаха. Да, има един закон в духовния свят, че това, което изостава на определено духовно или душевно равнище, потъва във все по-дълбок упадък.

Да предположим, че също и Сфинксът изостана на една по-низша степен, после потъна във все по-дълбок упадък и накрая получи такава форма, която е нещо като карикатура на първоначалната му форма. Ето защо и в наши дни Сфинксът запази в астралния свят тази стара, изродена форма. Човекът, който се издига в духовните светове като посветен или по някакъв друг правилен начин, слабо се интересува от тези декадентски форми, които са, тъй да се каже, една изостанала в развитието си сбирщина, обитавала някога духовния свят.

Обаче на онези, които навлизат по изключение в астралния свят с помощта на примитивни ясновидски способности, на тях им се явяват такива декадентски форми. Обаче Едип е зърнал истинския Сфинкс, който не е между мъртвите дори и днес. И до днес той не е между мъртвите, само че се явява на човека под друг, особен облик. Понякога може да се случи така, че хора, които са спрели развитието си на определена степен - примерно в изостанали селски райони - почиват в лятната жега, неусетно заспиват и ги сполетява нещо, което бихме могли да наречем „латентен слънчев удар”, предизвикващ частично отделяне на астралното тяло и етерното тяло от тяхното физическо тяло, в резултат на което те се пренасят в астралния свят, където те действително виждат тези последни декадентски потомци на Сфинкса. Това явление се назовава с различни имена. В някои области го наричат „пладнешка вещица”. Не малко хора от селата разказват, че са срещнали пладнешката вещица. Тя присъствува навсякъде, само че носи различни имена. Тя е потомка на древния Сфинкс. И както древният Сфинкс задаваше на хората въпроси, които дълбоко ги впечатляваха, същото можеше да се наблюдава и с обедната вещица. Често бихме могли да чуем как тя среща този или онзи и започва да му задава безкрайни въпроси. Това измъчване с въпроси също е един декадентски остатък от древния Сфинкс. Всичко това показва как напредва еволюцията, също и зад видимия физически свят, как цели родове духовни Същества западат, докато накрая се превръщат в сенки на онова, което първоначално са били. Тук ние отново виждаме една важна особеност на еволюцията. Споменавам това, за да си дадем сметка колко разнообразна е еволюцията изобщо.

Но за да разберем нещата както трябва, нека да си припомним, че в хода на времето към това, което човекът донесе със себе си в началото на Земното развитие като свое физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, той присъедини и четвъртата съставна част, Аза. Аз вече посочих как този Аз пронизва астралното тяло и се ангажира с него така, че започва да упражнява над него онази власт, която по-рано са упражнявали висшите духовни Същества. Че този Аз беше прибавен към астралното тяло - това е дело на висшите Същества. Ако еволюцията би напредвала в посоката на определени висши Същества, тогава би се стигнало до друг вид еволюция, различна от тази, до която действително се стигна. Обаче стана така, че някои Същества изостанаха в своето развитие. Те се оказаха неспособни да сътрудничат в постигането на основната задача: присъединяването на Аза към астралното тяло.

Когато стъпи на Земята, човекът се състоеше от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и той продължи да ги развива по-нататък. Но от определени висши Същества, имащи за обиталище най-вече Слънцето и Луната, той получи големия дар: Азовостта! Тези Същества, тъй да се каже, работеха в името на Аза. Обаче имаше и други Същества, които в хода на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие не бяха напреднали до такава степен, че да сътрудничат за присъединяването на Аза. Те можеха да вършат само това, което бяха научили на Луната. Ето защо те трябваше да се ограничат единствено върху работата си над човешкото астрално тяло, така че в астралното тяло на човека беше включено нещо, което не принадлежеше към неговите най-благородни сили и идваше не от висшите Същества, а от закъснелите, изостаналите натрапници. Ако тези Същества биха сторили това на Старата Луна, то би се оказало нещо изключително възвишено. Но понеже - и то като изоставащи Същества - го направиха в условията на Земята, те прибавиха към астралното тяло на човека нещо, което го смъкна по-надолу, отколкото той би се оказал при други обстоятелства. Ето как в човека навлязоха инстинктите, страстите и егоизмът.

И ние не бива да забравяме, че върху човека се действуваше от две различни страни, така че в астралното си тяло той получи и такива елементи, които го принизиха. Обаче нещо, което оказва влияние върху астралното тяло, не действува само върху астралното тяло. При земния човек нещата са поставени така, че въздействията върху астралното тяло продължават и чрез самото него се прехвърлят върху етерното тяло, което на свой ред ги насочва към физическото тяло. Астралното тяло действува навсякъде, така че споменатите Същества действуват чрез астралното тяло върху етерното тяло и върху физическото тяло. Ако тези духовни Същества не биха упражнявали този род въздействия, тогава в човешкия живот не биха настъпили и съответните последици, а именно: засилената себичност, засиленото Азово чувство. А последиците в областта на етерното тяло се свеждат до всичко онова, което възникна като помрачаване на преценките, като възможност за заблуждения. Всичко онова, което астралното тяло предизвика в областта на физическото тяло, залегна в основата на това, което по-късно възникна като болест. Тази е духовната причина за болестите при човека; при животните боледуването има друго обяснение. И така, ние виждаме как болестите са внесени в човешкото същество; болестите са свързани с причините, които посочихме току-що. И понеже физическото тяло и етерното тяло са свързани с наследствените фактори, основният принцип на болестта минава през наследствената линия. Нека още веднъж да подчертаем, че трябва да правим разлика между т.н. вътрешни болести и външните наранявания. Когато един човек бива прегазен, това е съвсем друго нещо. Но също и определени вътрешни болести могат да са свързани с външни причини; когато например някой поглъща храна, която дразни стомаха, това, естествено, е нещо външно. В хода на развитието, преди споменатите Същества да бяха постигнали такова въздействие върху човека, той беше така устроен, че реагираше на лошите външни влияния много по-силно, отколкото днес. Обаче в същата степен той изгуби и инстинктите си за това, което не е правилно. По-рано в цялата си организация човекът беше така устроен, че имаше много фини инстинкти за това, което е неподходящо и неправилно за него, така че, ако би искал да погълне нещо - което ако днес бъде внесено в стомаха ще предизвика увреждане - неговите инстинкти щяха да го отхвърлят. Отправяйки поглед към миналото, ние стигаме все по-назад към времето, когато човекът се намираше в една много по-интимна връзка със силите на своето обкръжение, когато човекът реагираше много по-дълбоко спрямо силите на своето обкръжение. Обаче постепенно той ставаше все по-несигурен и по-неспособен да избягва това, което е вредно за него.

Но това е свързано и с нещо друго. То е свързано с това, че колкото повече човекът се обособяваше в своя вътрешен свят, толкова повече във външния свят напредваше един друг процес: навън възникваше онова, което ние определяме като другите три природни царства. Тези три царства, намиращи се около нас, не възникнаха едновременно. Първоначално съществуваше само човекът. После към него се присъедини животинското царство, после растителното царство и накрая минералното царство. Ако бихме могли да отправим поглед към първоначалната Земя, когато Слънцето все още беше свързано с нея, там ние бихме открили един човек, при когото всички субстанции от физическия свят свободно влизаха в него и излизаха от него. Тогавашният човек все още живееше в лоното на Боговете; там той, тъй да се каже, все още понасяше всичко. После той трябваше да отхвърли от себе си онова, което се отдели като животинско царство. Ако човекът би го взел със себе си, той изобщо не би могъл да се развива по-нататък. Той трябваше да отхвърли от себе си животинското царство, а по-късно и растенията. Това, което виждаме навън в животните и растенията, не е нищо друго, освен темпераменти, страсти, определени качества на човека, които той трябваше да отхвърли от себе си. И когато после човекът започна да изгражда своите кости, той отхвърли от себе си минералния свят. След известно време човекът можеше да се обърне към своето обкръжение и да каже: По-рано аз можех да ви понасям;, по-рано вие свободно влизахте и излизахте от мен, както сега прави това въздухът. Докато живеех в течната Земя, там аз можех да ви понасям, можех да ви преработвам. Но сега сте навън, аз не мога повече да ви понасям, не мога повече да ви преработвам. И когато кожата обгърна човека отвсякъде, когато той се обособи като определено същество, в същата степен той вече различаваше и природните царства около себе си.

Да предположим, че тези Същества не биха действували върху човека; тогава не би се случило и нещо друго. Докато е здрав, човекът поддържа едно нормално отношение към външния свят. Но ако вътре в себе си той има нарушени сили, тогава те трябва да бъдат отблъснати от силите, с които човекът разполага. Ако за тази цел неговите собствени сили са недостатъчни, тогава в него от външния свят трябва да се влее нещо против това, на което той не може се съпротивлява. Да, нещо трябва да бъде внесено отвън, за да се постигне онова равновесие, което беше възможно, когато субстанциите и силите свободно преминаваха през човека. И може да се наложи, ако човекът е болен, примерно, в него да бъдат внесени силите на даден метал. Ето защо е оправдано в човека да бъдат внасяни метали, растителни сокове и други подобни, именно като лечебни средства, защото по-рано той беше дълбоко свързан с всички тях.

Когато египетските посветени можеха да виждат назад в миналото целия ход на мировото развитие, те знаеха много точно как отделните органи на човешкото тяло си кореспондират със субстанциите от външния свят, какви метали, какви растения трябва да се дават на болния, и някога хората ще открият какво огромно съкровище на окултна мъдрост в областта на медицината е притежавало древното човечество. Днес в областта на медицината се работи не само много нехайно, но се допускат и големи грешки, когато на даден пациент едностранчиво се предписват едни или други лечебни средства. Истинският окултист никога не би могъл да прояви такава едностранчивост. Колко често се налага да бъдат отхвърляни някои стремежи, които изискват компромиси спрямо Духовната наука. Духовната наука не може да подкрепя един едностранчив метод; напротив, тя изисква именно всестранност на всяко едно изследване. Колко едностранчиво е да се каже: Да премахнем всички отрови! Тези, които биха изрекли подобни думи, не познават истинските лечебни сили. Естествено, днес се извършват безумия, понеже специалистите не познават всички връзки между нещата. С една истинска тирания медицинската наука изключва всичко, което окултизмът може да предложи. Ако не бяха предприемани същински военни походи срещу най-древните традиции в медицината, против вливането на метали, би могло да се мисли за някаква реформа. Модерните експерименти не откриват нищо, което действително оборва старите, изпитани лечебни средства, срещу които може да се опълчи само едно грубо неразбиране, както това често се случва. Тъкмо древните египетски посветени бяха наясно с тези тайни. Те можеха да отправят поглед към действителните закономерности на мировото развитие. И когато днес някои лекари се изказват пренебрежително за египетското лечителско изкуство, веднага може да се забележи, че те нямат никаква представа за египетската медицина. Тук само загатнахме някои неща, които трябва да се знаят за египетското посвещение.

Ето какви неща преминаха в съзнанието на народа. И сега нека да се замислим, че същите души, които днес живеят в нашите тела, са били инкарнирани също и в онези древни времена. Нека да се замислим, че същите души са виждали онези изображения, които посветените извличаха от това, което те виждаха в духовния свят. Ние знаем, че онова, което душата поема в себе си, преминавайки от една инкарнация в друга инкарнация, винаги носи някакви плодове. Макар и човекът да не си спомня, положението е такова, че това, което живее днес в душата, живее в нея тъкмо поради факта, че е било вложено там по-рано. Душата бива оформена както тук във физическия живот, така и отвъд него. Докато се е намирала между раждането и смъртта, докато се е намирала между смъртта и новото раждане, египетските представи са действували: тъкмо поради тях са възникнали и днешните представи. Днес определени представи възникват именно от египетските представи. Онова, което днес наричаме дарвинизъм, далеч не е възникнало от някакви външни причини. Това са същите души, които в древен Египет са съзерцавали образите на животинските форми, характерни за предшествениците на човека. Всички онези древни възгледи се пробудиха отново, само че междувременно човекът беше навлязъл още по-дълбоко в материалния свят. Той си спомня за онова, което му беше разказвано: нашите предшественици имаха животински форми... обаче не си спомня, че това бяха Боговете. Тъкмо тази е психологическата причина за възникването на дарвинизма. Образите на Боговете отново се появиха, само че този път в материална форма. И така, съществува една интимна духовна връзка между старата и новата епоха, между Третата и Петата следатлантска културна епоха.

Обаче единствената съдба на нашето време не се свежда до обстоятелството, че сега човекът вижда по материален начин онова, което по-рано е виждал в духовния свят. Такъв би бил случаят, ако междувременно Христовият Импулс не беше навлязъл в общочовешкото развитие. Този факт има значение не само за живота във физическия свят. Нека да се замислим какво значение имат събитията в Палестина за другата страна на живота, макар че те се разиграха след смъртта на египетските души. Тук на физически план стана това, за което вече говорихме. Обаче трите години от деятелността на Христос, Събитието на Голгота и Кръщението в река Йордан са от значение както за душите, които бяха въплътени на Земята по това време, така и за тези, които се намираха в състоянието между смъртта и новото раждане.

Нека да си припомним факта, че външният физически израз на Аза, това е кръвта. Онова, което физически действува в силите на кръвта, е физическият израз на Аза. Само че в хода на еволюцията настъпи едно прекалено голямо усилване на егоизма, така че Азовостта се отпечата прекалено силно в кръвта. И този „излишък” на егоизъм трябваше да бъде отхвърлен от човечеството, понеже човечеството отново трябваше да поеме пътя към духовния свят. И в същия миг, в който кръвта на Спасителя изтече от раните Му и напои хълма на Голгота, в същия миг настъпиха и други процеси, засягащи духовния свят. В материалния свят кръвта на Спасителя потече надолу, обаче нагоре в духовния свят пое това, което беше излишъкът от егоизъм. Излишъкът от егоизъм трябваше да изчезне от света, и началния импулс за това беше даден на Голгота. Вместо в егоизма, днешното човечество трябва да напредва в общочовешката любов.

Но какво представляваше това Събитие на Голгота? Какво представляваше това Събитие, включващо една смърт, траеща три дни и половина? - На физическия план беше изнесено това, което изживяваше в духовното си развитие онзи, който минаваше през посвещението. В продължение на три дни и половина той беше мъртъв. Онзи, който минаваше през тази символична смърт, можеше да каже на човечеството: „Да, смъртта може да бъде победена. Съществува нещо вечно в света.”

Смъртта биваше победена от посветените и те се чувствуваха като победители над смъртта. Събитието на Голгота означава, че онова, което често пъти се разиграваше тайно в Мистериите на древните времена, сега се превърна в едно историческо събитие: победата над смъртта чрез Духа! Ето какво беше изнесено на физически план. И ако оставим душите си под въздействието на всичко това, ние ще доловим как древното посвещение прерасна в нещо ново, ще доловим как в света възникна едно единствено по рода си историческо събитие.

И какви бяха последиците от него. Какво беше в състояние да направи посветеният? Черпейки от своите опитности, той беше в състояние да каже на хората следното: „Да, сега аз зная, че духовният свят съществува, че човекът може да живее в духовния свят. Аз живях в него три дни и половина, и мога да го потвърдя. Аз ви нося дарове от духовния свят”. И тези дарове бяха от полза и за спасение на човечеството.

Обаче онзи, който беше живял като посветен в условията на физическия свят, не можеше да отнесе подобна вест на мъртвите. Той можеше да каже на мъртвите в отвъдния свят само едно: „Всичко онова, което става във физическия свят, е от такова естество, че човекът трябва да бъде спасен”. Положението беше такова, че когато древните посветени общуваха с мъртвите в духовния свят, те можеха да им изпратят само следното послание: „Животът е страдание, единственото благо, това е спасението”. Така учеше още Буда. Така гласеше учението на посветените както за живите, така и за мъртвите. Обаче чрез Събитието на Голгота смъртта беше победена във физическия свят, а това имаше значение също и за умрелите, намиращи се в духовния свят. Онези, които приемат Христос в себе си, отново хвърлят светлина в сянкообразния живот на Девакана. Колкото по-силно земният човек изживява Христос, толкова по-светло става отвъд в духовния свят. След като кръвта изтече от раните на Спасителя - това е нещо, което принадлежи към мистериите на християнството - Христовият Дух слезе при мъртвите. Тази е една от най-дълбоките мистерии на човечеството. Христос слезе долу при мъртвите и им каза: „Отвъд във физическия свят се случи нещо, за което не може да се каже, че е по-голямо от това, което се случва тук в духовния свят. Онова, което човекът - придържайки се към това Събитие - донася със себе си в духовното царство, е един дар, който той може да вземе от физическия свят и да отнесе в духовния свят”. Ето посланието, което Христос донесе на мъртвите през тези три дни и половина; Той слезе при тях, за да ги спаси.

В древното посвещение можеше да се каже: Плодовете на духовния свят ние събираме във физическия свят! - Обаче сега във физическия свят настъпи едно Събитие, чиито последици започнаха да действуват в духовния свят. И тук можем да допълним: Не напразно човекът предприе слизането във физическия свят, не напразно се включи той във веригата на инкарнациите. Той предприе това слизане, за да могат тук, във физическия свят да бъдат събрани плодовете за духовния свят.

И да бъдат събрани тези плодове - това стана възможно чрез Христос, Който беше при живите и при мъртвите, Който даде един импулс, толкова могъщ, че разтърси целия свят.