ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

К О Л Е Д А

ЕДНО РАЗГЛЕЖДАНЕ ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА

НА МЪДРОСТТА НА ЖИВОТА (ВИТАЕСОФИЯ)

Берлин, 13 декември 1907 г.

Духовната наука, ако бъде достатъчно правилно и дълбоко разбрана, ще въвежда човека все повече в непосредствения живот, до който той не се доближава посредством материалистичното мислене, както обикновено се вярва, а все повече се отчуждава от него.

Това изречение често е било изказвано тук или по един или друг повод, за да характеризира мисията на нашето движение. То обаче ще се стори странно на съвременните хора, тъй като огромна част от съвременниците ни са на мнение, че истинския живот това, което те наричат живот – трябва да се търси другаде и най-малко в това, което се старае да даде духовната наука. Някои дори застъпват мнението, че познанието на духа най-малко би спомогнало да доведе хората до действителната житейска практика. Но тя въпреки това ще направи това. Ще го направи и в най-малкото и в най-голямото! Духовната наука ще бъде в състояние, когато тези, които се занимават с обществени или други някакви проблеми, се оставят да бъдат проникнати от нея, да разреши всички големи въпроси на съвремието по начина, по който те трябва да бъдат решени, ако човечеството трябва да води изпълнен живот. Всички най-разнообразни обърквания, всички нездрави отношения на времето ни, всичко, което се нарича проблеми на епохата, чието решение се търси по дилетантски начин от една или друга гледна точка, ще могат да бъдат успешно разрешени, ако съвременниците ни се улеснят да приемат истините на духовната наука. Но не бива да ни занимава днес толкова, само трябваше да се спомене.

Днес ще се спрем повече на чувствената страна, на страната на усещанията в познанието на Духа. Пред душите ни по-скоро изникне мисълта как при едно по-дълбоко, по-чувствено схващане за живота именно във време като нашето, съществуването трябва да се струва на човека абстрактно, сухо, разсъдъчно и понятийно. В едно време, когато наближава един от големите празници Коледа, Великден или Петдесетница ние виждаме как външните форми, как определени външни мерки ще запечатат тези празници. Много, много малка част е съхранена от това, което предците ни чувстваха да оживява в душите си в навечерието на тези празници: онази дълбочина, пронизващото душата чувство, което те изпитваха по отношение на връзката на човека с целия космос и духовните му първопричини. Това чувство оживяваше особено интензивно в такива празнични времена. Защото те бяха нещо реално за душата. Тя се чувстваше по друг начин отколкото през останалата част на годината.

Днешният човек няма представа за това, което пронизваше душите в миналото, когато при непрестанното намаляване на деня наближеше краят на годината и се чествуваше раждането на Христос Исус, или когато наближеше възкресението на Христос Исус, когато снежната покривка постепенно изчезваше от земята и това, което земята беше стаила в себе си отново пристъпваше на повърхността. Очевидно нашият живот е конкретен. В действителност чувствата на съвременниците ни са станали абстрактни, разсъдъчни, празни. Хората обхождат улиците и по правило не чувстват в Коледния празник нищо повече от това, че той е празник на подаръците. А това, което иначе чувстват има само съвсем слаба връзка с онези дълбоки усещания, които пронизваха душите на предците ни. Човекът е изгубил връзката с живота. Една от задачите на духовната наука ще бъде да възстанови тази връзка по силата на чувствата.

Този, който се захваща само с понятията и идеите на това, което обикновено се нарича духовно-научен светоглед, е схванал най-малката част от духовната наука. Разбрал я е едва този, който знае, че целият чувствен свят и всички усещания на човека трябва да се променят, когато познанието за духа се вмести в сърцата и душите. И това, което за определен период е било абстрактно, чието значение е било забравено именно дълбокия смисъл на празниците ни, отново ще изникне пред душите ни, когато човекът схване това интимно отношение към целия обкръжаващ го свят, така както това би могло да се случи единствено по пътя на спиритуалния възглед.

При този повод често ни е занимавал дълбокият смисъл на Коледния празник. Днес ще го разгледаме от една различна страна. Днес ще го разгледаме след като най-напред си изясним как антропософските мисли и идеи действуват върху чувствения ни свят, как те действително ще направят от човека нещо различно от това, което е той днес, нещо, от което той от своя страна отново ще знае какво означава това да се усеща непосредствено пулса на духовния живот в природата, топлината, която преминава през света като нещо, което одухотворява всички същества. Днес поради абстрактната астрономия за човека, който поглежда към звездното небе, то е изпълнено с абстрактни материални небесни кълба. Тези кълба ще се явят пред него отново като тела от душа и дух. Пространството за него отново ще се изпълни с душата и духа. Той ще усеща целия космос топъл, както, както усеща приятелската гръд, единствено разбира се космосът за него ще бъде по-величествен и по-огромен.

Знаем, че една душа, като тази на човека, е индивидуална, която живее в отделното тяло, и ние можем да открием единствено у човека. При останалите същества, които ни заобикалят, трябва да търсим душа от друг вид и друга форма. Животните около нас също са одухотворени, напразно ще търсим душата им тук на физическия план. Животинският Аз, който наричаме групов Аз, трябва да се търси на астралния план, и цяла една група родствени животни да речем лъвовете, групата животни, котките всички отделни групи от родствени форми имат една обща душа, общ Аз. Пространствената разделеност тук на земята не е от значение. Дали един лъв ще се намира в зоологическа градина, а друг в Африка, това е безразлично. Всички лъвове принадлежат заедно към един Аз, когото астралният изследовател може да открие в Астрала. Тези групови Азове там са завършени индивидуалности. И както тук на физическия план вашата индивидуалност е завършена, така и груповият Аз е завършена индивидуалност на астралния. Както десетте ви пръста са част от завършената ви личност, така и всички лъвове са част от груповия Аз на лъвовете. А ако можехте да сключите познанство с отделните групови Азове в астралния план, то вие ще откриете, че най-присъщото им качество е мъдростта, колкото и малко мъдри да ни се струват тук във физическия свят отделните животни. Никой не бива да вади заключения на базата на отделните животни за качествата на груповите им Азове, на личността на животните в Астрала. Точно както пръстите ви носят качествата на един индивидуален Аз, така и отделното животно носи качествата на груповия Аз.

Груповите Азове действуват мъдро, а още по-мъдри, отколкото мислите, са отделните животински души, а това, което вие познавате от техния живот тук на земята, се ръководи от груповите Азове. Те населяват атмосферата, заобикаляща земята, вие ще ги откриете около нас. Ако проследите полета на птиците, когато при наближаването на есента те се оттеглят от североизток на югозапад и при приближаването на пролетта прелита от югозапад на североизток, и ако си зададете въпроса: Кой ръководи този птичи полет? то като окултен наблюдател вие ще, стигнете до отделните разпоредители и управляващи, до груповите Азове на отделните видове и родове. В цялото животинско царство живее астралният Аз, който на астралния план е точно толкова Аз, колкото човешкият Аз тук, само че е един много, много по-мъдър Аз. Завършените групови индивидуалност са много по-умни Азове, от тези на физическите хора, и те притежават същите съставни части като тези на физическия план и всичко, което в тях е мъдро устроено, е откровение на мъдростта на груповите Азове на животните. Ние ще крачим по друг начин из света, когато знаем, че при всяка крачка и стъпка преминаваме през същества, чиито дела виждаме.

Ако си представим царството на растенията, то Азът на този растителен свят се намира в един още по-висш свят от груповия аз на животните. В духовния свят или в Девакана се намират Азовете на растенията, и принципно взето те са много малко на брой. Тъй като тези отделни Азове обхващат много отделни растения, които се намират тук на земята, много видове. А ако потърсим мястото, където пространствено можем да срещнем тези растителни Азове, то ние ще достигнем в търсенето си до центъра на земята.

Твърде примитивна представа за духа на Азовете бихме имали, ако бихме запитали, дали има място за всичките различни Азове. В духовния свят всичко се взаимнопрониква. Този, който не може да го разбере, ще добие мнението, което сега се съдържа в една книга, която особено се рекламира на теософите, и която говори за духовните светове, но по такъв начин, че се пита: Ако в продължение на едно хилядолетие са живели тридесет милиарда човеци, чиито души би трябвало да се намират в обкръжението на земята, то би трябвало да съществува такъв огромен брой души, че би имало твърде малко място за всички тях. Намерението на тази книга е добро, но тя е невероятно тривиална.

В центъра на земята следва да търсим растителните Азове, тъй като самата земя е като планета един цял организъм. И както косите са част от вашия организъм, така и растенията са част от организма на земята, а растенията, които са части от организма на земята ни, сами по себе си не са самостоятелни същества, а те са членовете на този организъм. Болката и удоволствието у растенията са болката и удоволствието на земния организъм.

Нужно е само да си припомним казаното преди няколко седмици във връзка с болката и удоволствието в растителния свят. Този, който може да наблюдава нещата, знае, че когато нараним едно растение доколкото нараняването засяга горните му части, това нараняване не е свързано с усещане на болка от страна на земния организъм. То е същото, както когато телето суче от кравата, което е свързано с изпитване на удоволствие. Тъй като това, което изниква от земята, когато е твърдо, тази избуяваща от земята зеленина може да се сравни за земния организъм с млякото в животинския организъм. И когато през есента косачът отрязва със сърпа класовете, това не е просто един абстрактен процес, за този, който съумее да задълбочи идеите на духовната наука в душевни усещания, а косенето със сърпа означава за него един полъх от удовлетворение, който преминава през нивята, и цялото ожънване на зърното облъхва полето с чувство на удоволствие.

Така ние съусещаме земния организъм, както усещаме приятелската гръд. Ние се научаваме да разбираме болката на земята, когато знаем, че земята усеща болка веднага щом отскубнем растението с корена. Тук не бива да се възразява, че при определени обстоятелства е по-добре растението да се пресади с корена, отколкото да откъснем цвета му. Такива обстоятелства тук нямат никакъв смисъл. Когато косите на човек започнат да сивеят, и той, за да остане по-красив, отскубне първите си сиви коси, то това все пак му причинява болка.

Така ние се научаваме да усещаме заобикалящата ни природа, и природата се превръща за нас все повече в душа и дух. И когато отидем в каменоломната, и там работниците раздробяват камъните, то за нас това е, ако превърнем идеите на духовната наука в душевни чувства, не просто нещо абстрактно. Ние не вижда ме просто раздробяващата се в каменни късове скала. Да, дори когато скалата бива взривявана, за нас това не е нещо абстрактно, а ние се учим да съусещаме, какво чувства надарената с душа и дух природа. А кога то имаме пред себе си чаша вода, и поставим в нея малко сол или бучка захар, и наблюдаваме как солта или захарта се разтваря, то тогава усещането е: тук има душа. И ако искаме да знаем, какво е вътре в тази душа, ние не бива да използваме обикновени аналогии. Тъй като лесно бихме могли да сметнем: когато работниците раздробяват скалата, това предизвиква чувство на болка в природата. Но случаят е тъкмо обратен. Това, което се нарича раздробяване в царството на камъните, предизвиква в природата най-голяма радост, вътрешно удовлетворение, а такова чувство тя изпитва и когато разтваряме сол или бучка захар във вода. От разтварянето на минералното тяло водата се прониква от вълни на удоволствие. При другите процеси е различно.

Нека си спомним пра миналото на земята, онова време на земята, когато тя беше едно огнено-течно тяло и всички метали и минерали бяха разтворени в нея. Земята не можеше да остане такава, тъй като тя трябваше да се превърне в сцената, по която ние днес стъпваме. Металите и минералите трябваше да се втвърдят от течния елемент. Те трябваше да станат твърди, трябваше да се свият. Това, което беше разтворено в течния елемент, трябваше да се свие, да кристализира, процес подобен на този, който виждаме в чашата вода, в която сме разтворили сол. Изстудете водата и ще видите солните кристали да се отделят като твърди тела от водната маса. Ако проследите чувствата, които възникват при това, то те ще бъдат чувства на болка в привидно мъртвото царство на камъните. Всичко привидно разрушаване и раздробяване на царството на камъните е удоволствие за земята. Всяко консолидиране, всяко втвърдяване, всяко кристализиране се осъществява в болки, и в болки са се образували и всички камъни, всеки твърд минерал на арената, която обитаваме. Малко или много такъв беше случаят, когато земята ни се втвърдяваше.

Ако насочим поглед към бъдещето на земята, ние трябва да си го представяме така, че твърдта все повече ще се втечнява, ще се разтваря. Накрая земята ще се превърне в това, което наричаме "астрална земя", докато земната материя става все по-фина и по-фина. Така в първата половина на образуването на земята ни, ние наблюдаваме минералните съставки като това, което се е превърнало в болки мъки в арената на нашето обитаване. А към края земното същество се прониква все повече от благословено удоволствие, и цялата земя ще е потопена в удоволствието, когато ще се превърне в една небесна планета, която ще се яви в света астрална.

Когато посветените говорят за нещата, в изреченията си те винаги изговарят дълбоки тайни. Те изказват такива тайни, че изреченията им могат да се разбират по много начини, тъй като в тях се съдържа много смисъл. Павел, който беше посветен, изказваше такива изречения, в които винаги са вложени няколко смисъла. Колкото повече напредваме в разбирането на космоса, на духовния свят, толкова по-дълбоко ще ни се струва едно такова изказване на Павел. Павел знаеше, че земните тела са се втвърдили в болки и че стенат за своето освобождение, за превръщането им в духовно-небесни: " … всички твари заедно стенат и се мъчат досега, очаквайки осиновение." (Римл. 8:22) Посветеният Павел има предвид тези мъки, в които твърдите минерали са се образували в това, върху което стъпваме и ходим.

Докато не знаем правия път на духовната наука, докато тя не стане за нас система на мислене. Но свое образното е това, идеите да се преобразуват в чувство, и ние да станем други хора, когато се научим на всяка стъпка да усещаме и чувстваме това, което виждаме навън! Това имаха предвид тези, които наистина познаваха езотеричното учение на християнството. Вие можете да проследите чак до средата на 18 век християнски писатели, които все още притежаваха усет за живото в природата, в цялата му радост и болка. Затова в писанията си те ни казваха думите, които за днешния човек са само фрази, или в най-добрия случай алегории и образи, докато в действителност те трябва да се разбират като нещо истинско: Вие не трябва просто да мислите за природата, вие трябва да я усещате и да я вкусвате, и да я чувствате! Това имаха предвид те, когато косачът косеше нивите: да вкусим, да изпитаме чувствата, които облъхват нивята. И когато видим как човекът в каменоломната раздробява камъните, а съусетим удоволствието, което изпитва природата. И когато видим, как там, където реката се влива в морето, се отлага пръст, да се научим да усещаме, как заедно с отлагащата се пръст, в земята се отлагат чувства на болка.

Така природата ще стане за нас напълно проникната от душа. така душата на човека ще се освободи от теснотата. Чувството извира в заобикалящия ни свят. По този начин ние ставаме едно със заобикалящата ни природа. И когато постепенно, частица след частица станем едно с нея, то ние ще усещаме и великите събития в нейната духовност, душевност. Когато през пролетта дните започнат да се удължават, ние чувстваме как светлината все повече и повече струи към земята ни, когато от тайнствената вътрешност на земя та избуят растенията, които се намираха вътре в нея със семенцата си, и когато всичко отново се покрие със зеленина, ние чувстваме да извира не само това, което виждаме избуяващата зеленина ние чувстваме, че и душевно нещо се случва.

А когато в наближаващата зима дните все повече се съкращават, когато до земята достига все повече светлина, растенията отново се свиват, зеленото се променя, и ние усещаме как нещо подобно на това, което самите ние изпитваме, когато вечер уморени се отдадем на съня. Нещо подобно усещаме и през пролетта, когато природата се събужда: че този израз за нас не е обикновена алегория, а истинска истина. Ние усещаме смяната в природата, смяната на душата и на духа в природата. Ние чувстваме как от средата на лятото нататък всичко започва да се движи в обратен ред, как душата на земята се подготвя за съня. Тогава обаче, когато вечер човекът се приготвя за своя сън, ние имаме пред себе си онзи жив процес, който често съм описвал: Постепенно астралното ни тяло се отделя с Аза на човека, освобождава се и така да се каже са понася към своя собствен, своя първичен свят. Ако в настоящето състояние на развитие на човечеството човекът беше способен на това, което някога умееше, то, когато астралното тяло се отделяше от етерното и физическото му тела, щеше да изгрява неговото духовно съзнание, духовна дейност и духовен свят щяха да обгръщат тялото му. Човекът просто щеше да излиза от физическото си тяло, и щеше да встъпва в друга форма на съществуване. Това и прави той, но единствено не знае нищо за него в днешния си стадии на развитие.

Това се случва и на нашата земя. Астралното тяло на земното ни обкръжение осъществява преходи в хода на годината. Преходите са различни на двете полукълба на земята, но това днес не е от значение. Във времето, когато растенията и изобщо животът избуява от земята, астралното й тяло е заето с естественото битие на нашата земя. То осигурява растежа на растенията. То осигурява всичко, което се случва на земята като зеленеене и виреене. А през есента, когато земята се обгръща то един вид сънно състояние, астралното и тяло се отдава на духовното си творчество.

Онези, които чувстват живо този процес на земята, знаят, че по време на лятното слънцестоене, от пролет та до есента, могат непосредствено да наблюдават във всичко, което избуява и вирее външното откровение на освободеното земно астрално тяло. А когато дните станат най-къси, когато външният физически живот се подготвя най-усилено за съня, тогава избуява духовния живот. А какъв е духовният живот на земята? Кой е духът на земята?

Този "дух на земята" сам се е окачествил като дух на земята, когато каза " Който яде хляба ми, ме потъпква с краката си", а когато посочи това, което земята произвежда като твърда храна за хората, и каза: "Това е моето тяло", и когато посочи това, което протича през живината като сокове и каза "Това е кръвта ми". Тогава с тези две изказвания той обозначи самата земя като свой организъм.

В предхристиянската епоха всичко това беше различно, и е различно в християнската епоха. Тъй като то стана каквото е в християнската, едва в един определен момент от земното развитие. Във времето на късите дни, когато се разиграваха светите мистерии на древността, тези, които биваха посвещавани, се обърнаха с цялото си душевно същество към слънцето, и около полунощ в деня, който ни е известен като Коледа, тези, на които им предстоеше да приемат посвещение бяха доведени в древните мистерии дотам, че можаха да видят слънцето в часа на полунощ. С това те станаха ясновидци. Съвременният човек не може да види слънцето в полунощ, тъй като то се намира от другата страна на земята.  За виждащия обаче земята не е пречка да види слънцето. Той го вижда в неговата духовна същност. И в светите мистерии когато виждащите съзряха слънцето в полунощ, те видяха и регента на слънцето, Христос. Тъй като за тези, които трябваше да се свържат с него той изцяло се съдържаше в слънцето.

Когато на Голгота кръвта бликна от раните, това беше едно изпълнено със значение събитие за цялото земно развитие. Никой не разбира това събитие, който не може да схване, че християнството почива на един мистичен факт. Ако някой с ясновидски поглед би проследил от някоя далечна планета развитието на земята през хилядолетията, то той нямаше да наблюдава единствено физическото и тяло, а и нейното астрално тяло. А през хилядолетията това астрално тяло щеше да изрази определени светлини, определени цветове и определени форми. В един момент то се промени. Изникнаха други форми, блеснаха други светлини и други цветове това беше моментът, когато на Голгота кръвта бликна от раните на изкупителя. Това не беше единствено човешко, а и космическо събитие. С това Азът на Христос, който дотогава можеше да се търси единствено на слънцето, се спусна върху земята. Той се свърза със земята, и в духа и ние ще открием Христовия Аз, Слънчевия Аз. А посветеният съумя да види слънчевия дух, когото в светите мистерии на древността търсеше на слънцето в полунощния час на Коледа, в ново време в самия Христос, като централния дух на земята.

Християнското съзнание се съдържа в придобиването на чувството за живо свързване с Христовия Дух. Не само в съзнанието на обикновените християни, а в съзнанието на християнските посветени.

Това е процесът, който се разиграва всяка година, когато дните намалеят и естествената земя навлезе в съня. Тогава процесът е такъв, че ние можем да встъпим в непосредствена връзка с духа на земята. Затова съвпадането на Христовото Рождество с най-късите дни и най-дългите нощи не е произволно, а е резултат от принципа на посвещението. Така ние виждаме, че с намаляването на дните и с увеличаването на нощите е свързано нещо безкрайно духовно, и чувстваме, че в това събитие има душа, и то най-висшата душа, която можем да почувстваме в земното развитие.

Първите християни не възприеха учение или сбор от мисли, когато изговаряха името Христово. За тях би им се сторило напълно невъзможно някой да се нарече християнин само заради изреченията, които Христос Исус изговори. Никому не би хрумнало да отрича, че тези изречения могат да се открият и в други религиозни вярвания, и никому не би хрумнало да разглежда това като нещо особено. Едва днес в кръговете на учените се влага огромна стойност в това, че учението на Христос Исус съвпада с други религиозни вероизповедания. Правилно е: не бихме открили и едно поучение, което да не е било изказвано и преди, което да не е било преподавано и по-рано, но това не е от значение. Християнинът не се свърза с Христос само по силата на учението. Християнин е не този, който вярва в думата, а християнин е този, който вярва в Христовия дух. Християнинът трябва да притежава чувството на свързаност с действително управляващия земята Христос. Да признаеш единствено Христовото учение не означава, че проповядваш християнство. Да проповядваш християнство означава да виждаш в Христос духа, когото току що описахме като регента на слънцето, който пренесе делото си на земята веднага щом кръвта бликна от раните на Голгота, и така включи земята в делото на слънцето.

Затова тези, които най-напред оповестиха християнството, се чувстваха най-малко притиснати към това, да проповядват единствено думите, те приписваха огромна стойност на това, да проповядват личността на Христос Исус: "Ние Го видяхме, когато беше с нас на светата планина." Те отдаваха значение на това, че е бил там, че са Го видели. "Ние поставихме ръцете си в раните Му." Те приписваха стойност на това, че са Го докоснали. От това историческо събитие тръгва цялото бъдещо развитие на човечеството на нашата земя. Това се чувстваше тогава. Затова учениците казваха: Ние отдаваме значение на това, че бяхме с Него на планината, но ние разбираме като нещо велико и това, че в Него се изпълниха думите на пророците, че които произхождат от самата истина и мъдрост! И се изпълни това, което пророците знаеха. Тогава под пророци се разбираха посветените, които можеха да предскажат Христос, тъй като Го бяха видели в древните свети мистерии в Коледния час на полунощ. Първите Христови ученици представиха събитието на Голгота като едно осъществяване на това, което винаги се е знаело и в чувствата на знаещите настъпи голям прелом.

Ако се върнем в едно време преди християнството, и навлезем все по-навътре в тези времена, ние ще от крием, че любовта все повече е обвързана с кръвната връзка. Ние ще срещаме любовта единствено в родствените връзки и в юдейския народ, от който произлиза и самият Христос. Виждаме как се обичат онези, в чиито жили тече обща кръв, и по-рано това беше също така, че любовта почиваше върху природната основа на общата кръв. Духовната любов, която е независима от кръвта и плътта, се всели на земята едва с идването на Христос. А в бъдеще нещата ще зависят от това дали ще се изпълнят думите: "Ако дойде някой при Мен и не намрази баща си и майка си, жена си, чадата си, братята си, сестрите си, а още и собствения си живот не може да бъде Мой ученик" (Мат. 10:37). ("Който люби баща и майка повече от Мене, не е достоен за Мене, и който люби син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене." Лук. 14:26) Който желае да направи любовта зависеща от природната основа, от кръвта, в този смисъл не е християнин. Духовната любов, която ще обиколи човечеството като огромна лента на братство е резултатът от християнството.

Затова и човек познава най-голямата свобода, най-голямата вътрешна затвореност посредством християнството. Още псалмопевецът каза: "Спомням си древните дни, размишлявам за всички Твои дела" (Псалм. 143:5). В древността това беше едно постоянно усещане: погледът към прародителите. Човекът чувстваше, че кръвта на прадедите му още тече през вените му, и чувстваше Аза си свързан с Аза на прадедите. Ако това усещане трябваше да се предизвика още по-ясно в юдейския народ то се изговаряше името на Авраам, тъй като хората се чувстваха част от общия кръвен поток, който започва от Авраам. Когато трябваше да изговори най-висшето си, юдеинът казваше: Аз съм едно с Авраам. А след смъртта на тяло то му и това имаше дълбоки причини -душата му се завръщаше в лоното на Авраам. Тогава отсъствуваше самостоятелността, която се всели в съзнанието на хората с Христос. С Христос в човека се всели съзнателното познание на "Аз съм".

Едно нещо обаче все още не се усещаше тогава: пълната божественост на най-вътрешното същество на човека. Тя усещаше "Аз съм", но го свързваше с предците, тя го чувстваше в общата кръв, която протичаше след Авраам. Тогава дойде Христос Исус и донесе съзнанието, което е много  по-древно в човека, което е много по-самостоятелно това, че "Аз съм" не е просто нещо, което съдържа само общото за един на род, а е в отделната личност, която от своя страна трябва да потърси любовта в отделната личност, извън себе си.

Азът, който днес е включен във вас, отключен навън, търси духовната любов навън. Не с бащата, който беше Авраам Азът се чувства едно цяло, а с духовния баща на света: "Аз и отец сме едно". А едно още по-дълбоко изказване е това въпреки че горното е най-важното, тъй като отваря повече съзнанието е това, че Христос обясни на хората, че не е най-дълбокото, когато казват: Аз бях и в Авраам. Той им обясни, че "Аз съм" е от по-стара дата, изговорено от самия Бог: "Преди Авраам беше "Аз съм". Изказването е обикновено така поставено в текста, че никой не би си помислил нещо различно от това: Преди Авраам съм Аз: " Преди Авраам беше "Аз съм", най-вътрешното духовно същество, което всеки носи сам в себе си.

Този, който разбира това изречение, навлиза дълбоко в същината на християнския светоглед и на християнския живот, и разбира, защо Христос ни насочва към това: "Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века." (Мат.28:20). И затова ние трябва да усещаме правилно разтълкуваното изречение от Коледния антифонарий, която на всяка Коледа ни повтаря извън времевото положение на "Аз съм". В коледното песнопение не се казва като спомен: Днес си спомняме, че се роди Христос -, а всеки път ни се казва: "Днес ни се роди Христос!" Тъй като събитието е извън времево. А това,което някога се случи в Палестина, се случва за този, който може да изпълни на дело учението за чувствата и усещанията на всяка Коледа.

Спиритуалният възглед за света ще доведе човека до там да може отново да усеща живо, какво се има предвид с един такъв празник. Мисията му не е да бъде някакво абстрактно учение, не някаква абстрактна теория, а да отведе хората обратно в живота, да ги накара да го виждат не като нещо абстрактно, а като изцяло изпълнен с душа. А душата ние чувстваме, когато отидем в каменоломната и видим раздробяващите се камъни, ние чувстваме душата, когато наблюдаваме птичия полет, когато виждаме, как сърпът преминава през полетата, когато слънцето изгрява и залязва. Колкото по-дълбоки събития наблюдаваме, толкова по-дълбока душевност усещаме. В големите преломи на годината ние чувстваме най-дълбоките душевни събития, а най-същественото за нас, ние трябва отново да се научим да усещаме в големите преломи на годината, които са скрити в празниците ни.

Така празниците отново ще се превърнат за нас за нещо, което преминава като живителен полъх през човешките души, и такива празнични моменти човекът отново ще се впише в цялото творение и битие на пълната с дух и душа природа. Антропософът трябва най-напред да предусети като пионер, в какво могат да се превърнат празниците, когато човечеството на свой ред отново разбере духа, когато се вживее, това означава, когато разбере отново духа в празниците. Ако още днес в такива празнични дни усетим и почувстваме нещо от чувствата и усещанията на природата, и ако в тези важни моменти си спомним какво донася прозрението за духа в учението за живота на хората то ще бъде част от силите, които ще изведат човека в света. Тогава духовната наука ще се превърне в жив факт за душата, ще стане Витаесофия. А тя може да бъде такава най-добре във времената, когато душата на света се надвеси към нас и се свърже съвсем интимно с нас.