ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ

Медитиращият се опитва да изгради представа за "Азът" или "мисловното тяло".

При изживяването на астралното тяло човек има в много по-голяма степен чувството, че се намира вън от своето сетивно тяло, отколкото при изживяването в етерното тяло. При последното човек се чувствува извън областта, в която се намира сетивното тяло, но все пак се чувствува заедно с него. Обаче в астралното тяло човек чувствува самото сетивно тяло като нещо външно. При прехода в етерното тяло човек усеща един вид разширение на собственото си същество, докато при вживяването в астралното тяло усеща един вид нахлуване в друго същество. В астралните опитности той вниква в действията на определени духовни Същества. По един или друг начин човек се усеща свързан или дори сроден с тези Същества. Постепенно се научава да разбира какви са взаимните отношения на Съществата. Така човешкото съзнание се разширява и включва част от духовния свят. Човек вижда как едни или други духовни Същества определят последователните епохи от развитието на човечеството и как техният характер се определя именно от духовните Същества. Това са Духовете на Времето или прасилите.

Човек разпознава и други Същества, чието битие протича от душевна гледна точка така, че техните мисли са същевременно и природни сили на Земята. Той вече знае, че нещата с природните сили изглеждат така, само поради естеството на сетивното възприятие. И че в действителност навсякъде, където работи една природна сила, се проявяват мислите на определено духовно Същество, както и в жеста на ръката се проявява характерът на човешката душа.

Всичко това съвсем не означава, че човек теоретично си представя как зад природните процеси се намират различни духовни Същества. Напротив, след като изживява себе си в астралното тяло, човек изгражда живи и конкретни без помощта на никакви понятия отношения с тези Същества, както например в сетивния свят се среща с други живи хора.

Всред Съществата, в чиито области навлиза по този начин, той може да установи известно степенуване и да говори за един свят на висшите Йерархии. Съществата, чиито мисли се откриват на сетивното възприятие като природни сили, наричаме Духове на Формата.

Характерът на изживяването в този свят е такъв, че то се явява като нещо външно, както и в сетивния свят растението е нещо външно. Този начин да съществуваме вън от това, с което през обикновения живот сме длъжни да бъдем свързани, е изключително болезнен, докато не се появи едно друго изживяване. При достатъчно интензивни душевни упражнения, водещи до укрепване и концентриране на душевния живот, болката не е толкова силна. Защото наред с навлизането в астралното тяло, настъпва и другото изживяване.

Другото изживяване се състои в това, че душата може да усети като един вид спомен всичко, което е било нейно притежание досега, а самият човек да се отнася вече към предишния си Аз, както в сетивния свят се отнася към своите спомени. Едва чрез такова изживяване, човек стига до ясното съзнание, че с цялата си същност живее в един друг свят, съвършено различен от сетивния. Той разбира, че досегашният му "Аз" коренно се различава от истинската природа на "Аза". Сега той може да се противопостави на самия себе си. Сега човек има представа за всичко, което се изправя пред душата му и за което по-рано е казвал: ето, това съм аз. Сега вече той не казва: "Това съм аз", а: "Аз нося Аза в себе си". Както в обикновения живот Азът е независим от своите спомени, така и сега новият Аз се чувствува независим от предишния Аз. Отсега нататък Азът принадлежи към света на духовните Същества.

Тази опитност именно опитност, а не теория позволява да вникнем в това, което досега сме разглеждали като наша Азова същност. Тя се представя като една тъкан от паметови представи, която се поражда от етерното и астралното тяло, както огледалото поражда образа. Както човек не се уеднаквява със своя огледален образ, така и душата в духовния свят не се уеднаквява с нейните сетивни изживявания. Разбира се, това е само сравнение, защото например огледалният образ изчезва веднага, след като човек се отстрани от огледалото. Тъканта, съставена от паметовите представи и изразяваща това, което в сетивния свят приемаме като нашия собствен Аз, има много по-голяма самостоятелност от огледалния образ. Тя е нещо само по себе си. И все пак спрямо истинското съществувание на душата, тя се отнася както образът към своя първоизточник. В своя истински живот душата усеща, че тя се нуждае от себеразкриването на този образ. Тя знае, че той е нещо съвсем друго, но също и това, че никога не би стигнала до пълно себепознание, ако първоначално не разполагаше със своя собствен образ, който след издигането и в духовната област се превръща за нея в един външен свят.

Тъканта от паметови представи, на която сега човек гледа като на своя по-раншен "Аз", може да бъде наречена "Азово тяло" (Ich-Leib) или също "мисловно тяло".

В горния смисъл думата "тяло" трябва да се схваща много по-широко от това, което сме свикнали да наричаме "тяло". Тук "тяло" означава именно всичко, което човек изживява в себе си и за което не смята, че е идентично с него, а че го има в себе си.

Едва когато ясновиждащото съзнание стигне до там, да изживява онова, което досега е идентифицирало със себе си като сбор от паметови представи, то може да има една истинска опитност за това, което се крие зад явлението на смъртта. Защото сега то навлиза до сърцевината на един наистина действителен свят, в който се чувствува като едно същество, способно да съхрани като в един вид памет това, което изживява в сетивното битие. Изживяното в сетивното битие не угасва, но за тази цел то се нуждае от едно същество, което може да го съхрани, както в сетивния свят паметовите представи биват съхранявани от обикновения Аз. Свръхсетивното съзнание разкрива, че човек продължава да съществува в света на духовните Същества, и че той самият е този, който опазва своето сетивно битие в себе си като един спомен. Въпросът, какво остава след смъртта от това, което съм аз сега, получава следния отговор от свръхсетивното изследване: Ти ще представляваш това, което си съхранил от самия себе си като едно духовно Същество всред други духовни Същества.

Човек опознава природата на тези духовни Същества, а всред тях и своята собствена природа. Този вид познание е едно непосредствено изживяване. Благодарение на него човек знае, че духовните Същества, както и собствената му душа, имат едно съществувание, спрямо което сетивното битие е нещо преходно.

Ако за обикновеното съзнание в смисъла на първата медитация е ясно, че тялото принадлежи на един свят, чието участие в него се изразява в разрушаването му след смъртта, то свръхсетивното съзнание установява, че човешката Азова същност принадлежи на един свят, с който тя е свързана чрез коренно различни връзки от тези, които свързват тялото с природните закони. Връзките между Аза и свръхсетивните Същества в тяхната вътрешна същност не се засягат нито от раждането, нито от смъртта. В сетивния телесен живот тези връзки се проявяват по твърде особен начин. Всички външни проявления в сетивния свят са израз на различни зависимости от свръхсетивно естество. Понеже човекът, като такъв, е свръхсетивно Същество и това се потвърждава от свръхсетивното наблюдение то в свръхсетивния свят връзките между една човешка душа и друга, не се засягат от смъртта. Пред душата и нейното обикновено съзнание възниква плахият въпрос в приблизително следната примитивна форма: а ще мога ли след смъртта отново да видя онези, с които съм бил свързан през живота си в сетивния свят? Категоричният отговор, получен в резултат на точни изследвания в тази област, чиято преценка се опира на непосредствен опит, гласи "Да".

Всичко, което споменахме тук за изживяването на душевното същество като духовна действителност всред света на други духовни Същества, може да бъде наблюдавано благодарение на споменатото вече укрепване на душевния живот.

При обикновеното изживяване в сетивния свят, човек застава пред това, което усеща като своя съдба, така че изпитва симпатия или антипатия спрямо отделните неща от живота. Един напълно безкористен размисъл следва да признае, че симпатиите и антипатиите, за които става дума тук, са едни от най-силните човешки усещания. Ежедневното припомняне, че всичко в живота има своя смисъл и че е напълно необходимо, че съдбата трябва да се понася с търпение и т.н., може да ни осигури една спокойна увереност в живота.

Но за да вникнем в истинската същност на човека, е необходимо много повече. Посочените размишления несъмнено подпомагат душевния живот; но човек лесно може да забележи, че отстранените от него симпатии и антипатии изчезват само от обикновеното съзнание. Те потъват в по-дълбоките пластове на човешкото същество и се проявяват там като умора, изтощение и други телесни признаци. Човек постига истинско спокойствие пред съдбата, само ако и в тази област се отнася по същия начин, както с редовното и интензивно съсредоточаване върху определени мисли и чувства. Не са достатъчни само размисли и интелектуално разбиране на нещата, а интензивен и съвместен живот с подобни размишления, както и трайното им проникване в душата, наред с известно игнориране на сетивните изживявания и останалите житейски спомени. Чрез такива упражнения човек стига до едно основно душевно настроение спрямо своята съдба. Сега той може да отхвърли от себе си всякакви симпатии и антипатии и накрая да погледне на всичко, което му се случва, както един напълно страничен наблюдател гледа падащата върху скалата водна струя.

Това съвсем не означава безразличие към собствената съдба. Ако човек гледа с безразличие на всичко, той не е избрал добър път. По отношение на външния свят, човек не е безучастен дори спрямо онези факти, които съвсем не засягат душата му. Той наблюдава с радост или огорчение това, което се разиграва пред неговия поглед. Устременият към свръхсетивното познание не трябва да търси безучастие в живота, а могъщо преобразяване на "Азовото" участие в неговата съдба. Благодарение на това преобразяване чувственият живот става по- жизнен, а не по-слаб. В обикновения живот ударите на съдбата често водят до сълзи в очите. Но човек може да се издигне и до там, да изпитва спрямо нещастието на друг същото остро чувство, което изпитва, ако нещастието засяга самия него. До подобни изживявания той стига по-лесно при събития, които го нараняват, отколкото ако например размишлява върху своите способности. И все пак радостната мисъл, че някой притежава качества, каквито бихме желали да са наши, далеч не е толкова лесно постижима. След като медитирането върху нашата собствена същност проникне до най-дълбоките пластове на душата, можем да открием известна егоистична радост от неща, които сме в състояние да извършваме сами. Интензивното и медитативно потапяне в мисълта, че в много случаи за хода на човешкия живот е все едно, дали определено действие е "мое" или "чуждо", осигурява истинско спокойствие пред съдбата.

Подобно медитативно укрепване на душевния живот, ако то се провежда правилно, никога не може да притъпи чувството за собствените качества на човека. Сега той усеща необходимостта да се отнася спрямо тях по съответствуващ начин.

С това се загатва и посоката, която приема подобно медитативно укрепване на душевния живот. В себе си човек се научава да разпознава една втора същност. Тя се проявява с особена сила, която се свързва с мислите, показващи как в обикновения живот човек често сам провокира подобни удари на съдбата. Той лесно може да установи, че едни или други неща не биха му се случили, ако в предишен период от време не би постъпил по определен начин. Това, което се случва на човека днес, често пъти произлиза от това, което е вършил вчера. С цел да усъвършенствува душевния си живот, той може да се обръща назад към своите досегашни изживявания и да търси всичко, което показва как по-късните удари на съдбата са подготвени от самия него. С подобна ретроспекция върху живота той може да се опита да достигне онзи моменти от действието, когато съзнанието се пробужда и човек може да запаметява своите изживявания. Ако с тази ретроспекция бъде свързано и душевното настроение което изключва обикновените егоистични симпатии и антипатии, с които човек е свикнал на приема съдбата, тогава, връщайки се назад в спомените до посочения момент от действието, той застава пред себе си и казва: Едва сега аз имам възможност да се почувствувам в себе си и да работя съзнателно върху моя душевен живот; наистина този мой "Аз" е съществувал и по-рано,но без неговото съзнателно участие, докато сега единствено той ме прави знаещ. Моят нов поглед върху съдбата ми дава нещо, което обикновеният разум никога не може да ми даде. Човек се научава да разбира знаците на съдбата, да ги изчаква спокойно и безпристрастно, но в тях той разпознава и себе си. И когато гледа на себе си по този начин, тогава изискванията на собствената му съдба, подсказани още с раждането, се проявяват като нещо свързано с неговия собствен Аз. А после човек стига до там, че си казва: Както съм работил върху себе си след пробуждането на моето съзнание, така съм работил и преди този момент. Подобно вътрешно извисяване до един по-висш Аз, намиращ се в обикновения Аз, ме кара не само да твърдя, че с мислите си стигам до теоретичното откритие на висшия Аз, но и до непосредственото усещане на живата същност на този "Аз". до неговото живо и мощно присъствие. Сега зная: Моят обикновен Аз е творение на моя висш Аз.

Това чувство е истинското начало, когато човек започва да вижда духовните измерения на душата. И ако то не то довежда до никъде, причината е само в това, че с настъпването на този момент, той е спрял да работи върху себе си. Споменатото начало може да представлява едно трудно доловимо, смътно усещане. И то може да остане такова дълго време. Но ако човек продължава енергичните си и непрекъснати усилия, които са го довели до това начало, накрая стига до там, че съзерцава и вижда душата като духовно Същество. Който е стигнал до това виждане, намира за съвсем понятно, когато човек, лишен от всякакви опитности в тази област, твърди, че в случая "висшият Аз" е плод на въображение и самовнушение. Все пак въоръженият с такова виждане знае, че подобно възражение се корени само в липсата на съответните опитности. Защото ако някой сериозно премине през такова обучение, той постига в същото време и способността да различава въображение от действителност. Вътрешните опитности и вътрешната активност, необходими за развитието на душата ако искаме то да върви в правилна посока налагат най-строга предпазливост спрямо евентуално смесване на въображение и действителност. Ако целенасочено се стремим да изживеем себе си като духовно Същество в по-висшия "Аз", ще търсим главното изживяване в това, което охарактеризирахме в началото на тази медитация, а описаното на второ място ще имаме като една допълнителна помощ за развитието на душата.