ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 17 март 1923 г.

Добро утро, господа! Иска ми се да кажем още нещо по втората част на неотдавна зададения въпрос. Защото ако поставеният въпрос е жизнено важен, отговаряйки му, се налага да кажем много неща; в случая на такива жизнено важни въпроси се налага да се привлече цялата наука, защото цялата наука съществува, за да отговаря на големите жизнено важни въпроси.

Казвал съм ви: този, който иска да разбере човешкия духовно-душевен живот, трябва доста основно да изучи човека. Последния път ние изучавахме паметта. Показах ви, че паметта, спомените се явяват в човека нещо чисто духовно. Днес искам да разгледам човека от съвсем друга страна, а също да ви демонстрирам нещо от това, което вече обсъдихме. Трябва да свържем тези неща едно с друго.

Нека днес да сравним развитието на животното и развитието на човека. Макар животното и да се обучава на нещо по време на своя живот, най-важното то прави без обучение, благодарение на вродени способности. Животното би могло да се обучи на доста малко неща, ако то вече не умееше много неща. Представете си пиленце, току-що излюпило се от яйце, което веднага кълве истински зрънца. Това качество е заложено в него. Човек трябва отначало на всичко да се учи. Има три рода дейности, на които човек трябва да се научи в най-първите години от своя живот. Първо, това, което се нарича ходене. На животното това му се отдава лесно, то придобива навици за ходене много по-лесно. То стои на четири лапи, а на четири лапи е къде по-лесно да се ходи, отколкото на два крака. Когато се ходи на два крака, първо трябва да се усвои пазенето на равновесие. Животното притежава равновесието, защото то има четири лапи.

Можете да възразите: но все пак има и такива животни, които използват предните си крайници подобно на човека, например маймуните или други животни. Тук трябва да си спомните за това, че в сравнение с цялата си организация, маймуната проявява някаква неловкост, използвайки своите предни крайници. Макар тя не винаги да се опира на земята със своите предни крайници, на нея като правило й е необходимо да се държи за нещо с тях, да се поддържа. Ако маймуната не се поддържа с тях, тогава проявява някаква неловкост. Тя не може да използва своите предни крайници по правилен начин. Но болшинството животни ходят на всичките си четири крайника, даже човек в началото (на живота) също ходи на четири крака. На него му се налага отначало, пазейки равновесие, да се учи да ходи. Това е, на което на човека му се налага да се учи в живота: първо, той трябва да се учи да ходи.

Второ, както всички знаете, човек се учи на това, което е недостъпно за животното, или поне не е достъпно в тази форма: защото само фантазьори могат да кажат, че за животното това е достъпно в тази форма; имам предвид човешката реч. Не искам да кажа, че животните не могат да се разбират помежду си. Привеждал съм ви достатъчно примери, показващи, че животните могат да се разбират едно с друго. Но такова взаиморазбиране се установява без помощта на речта. Те общуват помежду си, извършват нещо подобно на общуване, но не установяват разбирането помежду си с помощта на речта. И така, второто, на което човек трябва да се учи, е речта.

Третото, на което човек трябва да се учи и което също е недостъпно за животното в такъв обем, е мисленето. И така, човек трябва да се научи на три вида дейности: ходене, говорене и мислене.

Можете да кажете: мисленето, извършвано от човека, не е така просто да се отличи от това, което прави и животното. Не може да се знае мисли ли животното, или не. Обаче това, което се казва, че наблюдавайки животните, не може да се разбере, мисли ли животното или не, може да се сравни с това, някой да каже: ако баба ми имаше четири колела и отпред теглич, щеше да бъде каруца! Разбира се, игнорирайки фактите, можем да кажем каквото ни хареса. Игнорирайки фактите, не ги виждайки, може, разбира се, да кажем и така: а защо се смята, че камъкът не може да говори или мисли? - Но ако се съобразяваме с фактите, се оказва, че цялата деятелност на животното е построена така, че в нея се преживява не личният разум, а мировият разум. То не действа по личен начин, персонално; неговата деятелност може да бъде изключително разумна, но тя не носи персонален характер. Както вече сте чували, животните много мислят, но мисленето им не е персонално.

Виждате, че човек трябва да се научи на три вида дейности: ходене, говорене и мислене.

Нормално развиващото се дете на първо място се учи да ходи, след това да говори и едва след това да мисли. Неправилно би било да се предполага, че човек отначало мисли и след това говори; не, отначало той посредством подражание се обучава на говор. Той подражава на думите, които чува и изключително с помощта на думите се учи на мислене. Само посредством речта човек се научава да мисли. По тази причина човечеството като цяло се е научило да мисли толкова късно. Древните народи са можели да говорят, но да мислят хората са се научили значително по-късно. Посредством речта те са се научили да мислят.

Представете си какъв би бил човешкият живот, ако човек още като дете не научаваше тези три неща: ходене, говорене и мислене! Ще разберете и това, че за тези три (вида дейности), ходене, говорене и мислене, на човек му е необходимо неговото тяло. В случая с ходенето това и така е ясно. Целият строеж на тялото ви показва, че за ходене на човек му е необходимо неговото тяло. Не можете да си представите как той би ходил без тяло. И така, за ходенето на човек му е нужно тялото. За говоренето - вече съм ви описвал по какъв начин се осъществява речта - на човек са му необходими неговият гръклян, езикът му и така нататък. Следователно за речта също му е необходимо тялото. За мисленето на човек също му е нужно неговото тяло. За мисленето му са необходими неговият главен мозък и нервната му система. Можете лесно да се убедите в това; ако човек не може по нормален начин да мисли, при изследване на неговия главен мозък се открива, че той се е превърнал в каша. Човек не може да мисли, тъй като главният му мозък се е размекнал, станал е кашкав. И така, за това, което учи на Земята, на човек му е необходимо неговото тяло.

Трябва обаче да внесем яснота; какво собствено става, когато ние например ходим, когато въобще някак се движим? Когато се движим, в нас винаги нещо загива. Ако стоя тук и мина насам, а след това изследвам тялото си, ще открия в него след ходене повече продукти на горенето, повече минерални вещества, отколкото е имало преди ходенето, защото в процеса на ходене веществата вътре в мен изгарят. Аз въобще няма да мога да се движа, даже да пазя равновесие, взаимодействайки със силата на тежестта, ако не изгоря нещо в мен. И така, заради обезпечаването на такива жизнени потребности, като ходенето, като владеенето на своето тяло посредством правилни движения, аз трябва да поддържам в себе си горенето. Но ако аз бих проявявал непрекъсната активност, съпровождана с такова горене (окислителен процес) в мен, доста скоро бих загинал от това. Ще ми се наложи постоянно да възстановявам това, което съм изгорил.

Но външният свят не прави това за мен. Външният свят не възстановява в мен това, което съм изгорил. Достатъчно е само да погледнете какво става с трупа на човека. Той е напълно предоставен в разпореждане на външния свят. Този външен свят го изгаря. Външният свят изгаря тялото. Ще кажете: но нали не всички умрели ги изгарят, някои ги погребват. Обаче разлагането в гроба представлява само забавен процес на изгаряне. Това е същият този процес. При кремация тялото на човека изгаря бързо. Тялото, лежащо в гроба, изгаря бавно. Това винаги е нормално горене, такова, каквото неотдавна ви обяснявах с примера за пламъка; само че в единия случай това става бързо, а в другия - тялото бавно тлее, бавно изгаря в гроба.

Когато като труп попаднем в Земята, ние изгаряме. Когато ходим, когато се движим, ние също изгаряме. Само трупа ние не можем отново да направим жив, защото не можем да осъществим в него процес, възстановяващ изгорялото. Бихме могли по всяко време да оживим труп, ако можехме да направим процеса на горене обратим. Но докато сме живи, ние можем да направи този процес на горене обратим. Ние успяваме по обичайния начин да направим горенето обратимо. Защо? Ако имахме само това тяло, което полагаме в гроба, ние не бихме могли да обърнем обратно това горене. Но освен това тяло, което полагаме в гроба, имаме и етерно тяло. Това е фино тяло. Така че, желаейки правилно да нарисуваме човека, ние трябва отначало да обозначим тук неговото физическо тяло, а след това неговото етерно тяло. Благодарение на това, че имаме етерно тяло, можем отново да поправим щетите, нанесени от процеса на горене, съпровождащ нашите движения.

И така, ние имаме не само физическо тяло, имаме също и етерно тяло. Когато спим, нашето етерно тяло непрекъснато поправя, възстановява това, което през деня се е подлагало на процеса на горене. От това следва, че в съня ние също имаме това етерно тяло. И така, в леглото лежат физическото и етерното тяло на човека.

С какво етерното тяло се отличава от физическото тяло? Можете да почувствате това: когато сме предоставени на външния свят, процесът на нашето изгаряне обуславя тежестта. Но етерното тяло не е подложено на тежестта. Ако по правилен начин се обърне внимание на мислите, които човек си спомня, може да се каже, че те не принадлежат на физическото тяло, те - мислите, взети от паметта - принадлежат на етерното тяло. Ето защо човек в своята памет не е подложен на силата на тежестта. Вие можете и да работите, и да мислите в едно и също време, макар това и да е трудно; във всеки случай мисленето е основано на нещо друго. По-късно пак ще обсъдим това. Може едновременно и да се работи, и да се мисли. Това е известно на всеки, доколкото от работа се износва само физическото тяло. Етерното тяло не се износва от работа. Това е важно. Етерното тяло действа в човека така, че благодарение на него човек получава способност да си спомня, да притежава собствена памет.

Но сега преминаваме към второто, на което на човек му се налага да се учи - към речта. Да се учиш да говориш е нещо съвсем различно от това да се учиш да ходиш. При ходене се движим във външния свят. Ако работим, ние също се движим във външния свят. Във външния свят идваме в съприкосновение с това, което ни оказва съпротива, което възприемаме. Говорът, който произнасяме - даже и в плътния въздух - не ни прави впечатление на нещо тежко, на подложено на тежест. Ако въздухът е твърде плътен, ако той заплашва с разрушение, ние забелязваме това по други признаци. На нашата реч това никак не се отразява. И все пак без въздух ние не бихме могли да говорим, защото при говор привеждаме въздуха в движение.

В нас постоянно протича не само чисто външен процес на изгаряне. Когато ядем, храната през устата постъпва в стомаха. Там тя трябва да бъде преработена. След това трябва да се разпространи по цялото тяло. Тази работа е вътрешна; но и тя също изгаря нашето физическо тяло. Ако етерното тяло макар и за миг би прекратило своята дейност, това би бил краят на човека. Тогава неговият собствен процес на изгаряне би убил него самия. Всичко, което човек прави в земния свят, е съпроводено с умиране.

С говора работата не стои така. При нарушение на сърдечната дейност - такова нарушение означава, че горенето, предизвикано от тази сърдечна дейност не се поправя тутакси от етерното тяло - сърцето може да спре. В случая с говора работата стои иначе: този, който говори непрекъснато, може скоро да досади. Пък и на самия себе си той нищо добро не носи. В случая с говора работа не стои така, че човек да трябва постоянно да говори (за разлика от непрекъснатата работа на сърцето и дихателната система - бел. пр.). Той може да говори, когато иска, но може и да спре да говори. Обаче той не може да прекрати изпълняваната посредством етерното тяло компенсация на сърдечната дейност. Тази компенсация човек трябва да прави от началото на своя земен живот до самия му край.

Има голяма разлика между това, което вътрешно извършва човек, когато говори, и в случая, когато просто живее. Поддържането на живота се състои в осъществяване (на непрекъснат) процес на горене. Поддържането на речта се осъществява по желание. Но при речта ние също разрушаваме нещо в нас. По правомерен начин разрушаваме нещо в себе си. Виждате ли, при дишането ние постоянно поемаме кислород, кислородът се съединява с кръвта и се отделя въглероден двуокис. Ние не можем да използваме по подобен начин азота. Но когато говорим, винаги поемаме твърде много азот. Отличителната особеност на речта се състои в това, че поемаме излишък от азот. В някакво отношение така ние сами отравяме себе си. Да поемеш излишък от азот означава да станеш подобен на цианида. Защото цианидът е съединение на въглерода с азота, подобно на това, както въглеродният двуокис е съединение на въглерода с кислорода. Човек постоянно се цианизира, когато говори. И той на свой ред трябва да компенсира тази цианизация. Привеждайки в движение своите органи на речта, в някакъв смисъл човек умъртвява себе си, както се умъртвява с изгарянето, съпътстващо движението, което пак трябва да бъде компенсирано. Тази компенсация прави астралното тяло. Не трябва да ви смущава думата «астрално» (звездно). Бих могъл да употребя и друг термин. Това няма значение. И така, тази компенсация прави астралното тяло. Това астрално тяло също така съществува в човека, то живее в дишането и в речта.

Сега можете да забележите разликата между астрално тяло и етерно тяло. Ако през нощта, по време на сън не компенсирахме, не поправяхме постоянно това, което е било изгорено от нас по време на деня, ние нямаше да спим, а щяхме да умираме. И така, в течение на целия земен живот трябва да удържаме етерното тяло при физическото тяло. Но ние не можем (в нормално състояние - бел. пр.) да говорим през нощта, когато спим; за това трябва първо да се събудим. Речта е свързана с астралното тяло. През нощта просто извличаме своето астрално тяло от нашето физическо тяло и етерно тяло. Затова през нощта дишаме малко по-различно. Ние издишаме по-малко въглероден двуокис, отколкото през деня. Накратко, в нас има трето тяло, астрално тяло (вж. рис.). Това астрално тяло живее в нашата реч.

При животното виждаме, че то също ходи, извършва движения; само че на него не му се налага да се учи на това, то го прави инстинктивно. Наблюдавайки животните, ние виждаме, че те не могат да говорят. Но те имат органи на речта. Би могло да се чудим, защо кучето не говори, а само лае. То не може да използва своето астрално тяло за говор. То не може да се научи да говори. Ние, като хора, можем да се научим на движение, да се научим да ходим, да се научим да говорим. Животното не може да се учи поради своето етерно тяло, не може да се учи поради своето астрално тяло. Но ние, хората, можем да се учим.

Виждате ли, ние можем да се научим на това, което ни дава възможност да получаваме мисли. Всяко обучение се състои в това, че човек получава мисли. Когато той говори, на него му е достатъчно да използва подражание. Когато мисли, той трябва да проявява собствена активност, самостоятелност. Посредством мислите човек се учи. Той се учи на ходене, учи се на говор посредством мислите; само че за това той още не знае. У него още няма мисли при ходене и при говорене. Нашата, недостъпна за животното способност да се учим, се получава поради факта, че освен физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, ние имаме «аз», който напълно ни пронизва. И така, ние имаме «аз» (рис.). Така че имаме в наличност четири члена на единния човек: физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и «аз».

Това, което сега ви казвам, е основано на щателно разглеждане на човека като цяло, основано на истинската наука. Обичайната наука не е истинска наука. Тя оставя фактите настрана. Няма съмнение, че всеки човек, който макар и малко е учил, би трябвало да казва: човек има физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и «аз». Но той не казва това, защото тези хора не се съобразяват с фактите.

Сега ще прекараме пред нашите очи картината, която възниква по време на смъртта. Виждате ли, човек няма да може да прекара пред своите очи тази картина, ако допълнително към обикновеното съвременно обучение той не се е научил на още нещо. Работата е в това, че съвременните, така наречени културни хора обожават удобствата. Какво правят съвременните културни хора? За да се научи човек да ходи, не му се налага да полага особени усилия, защото това става с детето благодарение на подражанието на възрастните. Тук особени грижи не се изискват.

Това, че човек се учи да говори, също никого не удивява. Някога на Земята е било такова време, когато всички хора още не са умеели да говорят. Те са жестикулирали. Тогава е имало своего рода език на жестовете. След това хората се научили да говорят. Но за това човечеството отдавна е забравило. В настоящо време историята разглежда тези хора от древността, които вече са умеели да говорят. Това, че за овладяването на речта трябва активно да се учи, днес повече никого не занимава. Затова народите водят борба помежду си. Ако тези народи биха се убедили в това, че някога им се е налагало да се учат да говорят, че на говор хората е трябвало да се учат, те не биха били толкова високомерни и отделните народностни групи не биха се стремели към сепаратизъм. Хората съвсем са забравили за това, че е трябвало да се обучават на речта, като процес насочен отвътре навън.

Ако човек иска да се приближи към антропософията, той трябва - бих казал - съвсем отново да се научи да говори. Защото виждате, че когато някакъв съвременен учен ви изнася лекция, дявол да го вземе, тази лекция излиза от него като от машина. Наблюдавайте го: тя излиза като от машина. Работата изглежда иначе, ако това, което ви съобщават, се отнася до духовната наука, до антропософията. Тук постоянно се налага да се търсят думите, отново да се премислят и да се преживяват вътрешно. Когато словото е формирано, още повече изпитваш страх, че то може да се окаже неадекватно. В антропософията отношението към това, което чуваш, е съвсем различно от това на съвременните учени. Съвременните учени не се грижат вече за речта. Но в антропософията ние трябва постоянно да се интересуваме от нея.

Виждате ли, това става особено актуално, когато пиша моите книги: аз постоянно изпитвам състояние на вътрешно безпокойство, формулировките да се окажат по-правилни, за да могат хората също да разберат това, което е написано. При това се налага да се въвеждат лингвистични иновации. Съвременните образовани хора ще кажат просто, че аз пиша на лош стил, че не пиша на литературен, истински немски език; защото те са привикнали към определени словосъчетания, подобно на ходещи механизми те използват словесни щампи. Те не говорят от душата. Ето защо на тях им е непривично, ако човек гради своите изречения по друг начин от този, по който го правят те. И така, виждате, че съвременните хора не ги е грижа за речта.

Сега да се обърнем към третото, към мисленето. Съвременните хора много се гордеят със своето мислене. А аз ще кажа така: в настоящо време хората въобще не мислят. Болшинството от хората днес въобще не мислят. В това можете да се убедите с примера за религията. Съществуват религии. Но те не са съществували винаги. Хората е трябвало отначало да се формират за религията. При сериозно изучаване на историята може да се види какви усилия са прилагали хората за изработка на своите религиозни убеждения. Затова по-рано се е водила борба за религиозните убеждения. Какво правят хората днес? Те по наследство приемат това, което някога е съществувало като религия. Обаче те не искат да приемат нови мисли за свръхсетивното или нещо подобно. Ако хората бяха постъпвали винаги по този начин, те и досега биха останали на животинското ниво - това наистина е така, - защото никога не биха възприели мислите за свръхсетивното. Днес хората са неспособни да възприемат мисли за свръхсетивното. Те приемат само това, което по консервативен начин съхранява за тях църквата, това, което по различни въпроси е било формулирано още в древността. Ученият е свободен да ви каже: ние сме съвсем независими от църквата. Ние мислим сами, мислим самостоятелно. Това не е истина. Който действително познава църквата, вижда, че мислите на съвременните учени са само мисли на предишната църква. Преди известно време в Берлин имаше един известен учен. Наричаха го Дюбоа-Раймонд[1] и той действително беше голям учен. Неговата реч, макар и да изглеждаше безупречна, елегантна, носеше механичен характер, а изказванията бяха наследство от миналото. На старите лелки много им харесват такива речи, тъй като падрето говори от катедрата само това, което те вече знаят; обаче трябва само да каже нещо ново, и това им се нрави по-малко и те просто заспиват от него. Така например Дюбоа-Раймонд, великият учен, изнесъл голяма реч на една естественонаучна конференция в седемдесетте години на миналия век. Това е било в Лайпциг. Тази реч получила широка известност. Той казал приблизително следното: това, което възприемаме с помощта на сетивните органи, ние, като хора, можем да разбираме. Свръхсетивното ние не можем да разбираме. Това ние не умеем. - Речта получила широка известност под названието «реч за незнанието» (Ignorabimus-Rede). Ignorabimus означава: ние никога нищо няма да разберем. Нейният завършек е бил: Ignorabimus!

Защо Дюбоа-Раймонд е произнесъл такава реч? Ако редом с него би се оказал някой от вас, той би казал на Дюбоа-Раймонд: ти си ученик на Тома! Може би някой от вас би могъл да каже и така: Ваше превъзходителство, та вие сте ученик на един от отците на църквата, Тома Аквински! Дюбоа Раймонд би почервенял като цвекло и би бил страшно недоволен от това, че той е ученик на Тома Аквински, католическия отец на църквата. Това съвсем не би му се искало. В друга своя реч той даже е казвал: германските учени - това е армия от научни защитници на Хохенцоленрите[2] (кралски, след това императорски род в Прусия - бел. пр.). Това е изказване за същите тези учени, към които принадлежал и той. Но макар той с такава радост да бил готов да се познава с Хохенцолерните, съвсем не искал да се знае с Тома Аквински, отеца на католическата църква.

На какво обаче учил този Тома Аквински? Той, освен другото, учил така: сетивния свят човек може да опознава самостоятелно; но за познаване на свръхсетивния свят му е необходимо църковното откровение; в дадения случай човек не може да стигне до познание самостоятелно! Зачеркнете в това изречение думите «църковно откровение» и тогава ще получите: човек може да опознава само сетивния свят, свръхсетивния свят той не може да познае самостоятелно - църковното учение аз обаче не вземам предвид. И ето така вие получавате същото, на което учил Дюбоа-Раймонд. Той изпуснал само едно, това, което било за него малко неприятно. Той бил истински ученик на Тома Аквински. Така че действително не е истина това, че съвременната наука има собствени мисли. Тя даже мислите заимства от църквата. Обаче хората не забелязват това. Само благодарение на антропософията ще се развиват нови мисли. Хората не забелязват, че те нямат собствени мисли.

Днес не се обръща внимание на това, че човек се учи да ходи, да се движи, как човек се учи да говори, как човек се учи да мисли. А това е необходимо. Ако се обърне внимание на това, как отвътре се формира речта, обърне се внимание на това, как отвътре се компенсира горенето, обърне се внимание на това, как отвътре се образува мисленето, тогава ще се стигне до вечното, безсмъртно начало в човека. Ако въобще не се обръща внимание на тези неща, то напълно понятно е, че до никакво вечно, безсмъртно начало не може да се стигне. Именно недомислието и невнимателността по отношение на речта и ходенето водят дотам, че човек пренебрегва това, което носи в себе си, това, благодарение на което той се отличава от трупа, който след смъртта полагат в гроба. Човек трябва ежесекундно да се бори с този труп (в себе си), иначе би умрял на мига. Той трябва да преодолява този труп посредством своето етерно тяло, посредством своето астрално тяло и посредством своя «аз». Човек в самия себе си трябва постоянно да се бори със смъртта. Смъртта постоянно присъства в него. Ние можем да умрем във всеки момент. Но ние не умираме, докато можем в сън и будност по правилен начин да съединяваме нашето етерно тяло, астрално тяло и «аз».

Та какво остава от нас след смъртта? Преди всичко остава етерното тяло, но това етерно тяло притежава много силно влечение към (обкръжаващия) свят. То е безтегловно, силата на тежестта не действа върху него. Обаче то иска да се разшири веднага след като се освободи (от физическото тяло), когато умрем. Какво значи това? Това значи, че ние извличаме етерното тяло навън. Още щом извлечем етерното тяло, ние веднага трябва да умрем, доколкото именно то ни позволява да живеем. Да умрем, означава преди всичко да извлечем нашето етерно тяло от физическото тяло. Физическото тяло започва сега да гори истински, защото вътре в него вече няма етерно тяло. Но в етерното тяло веднага възниква стремеж да се разпространи по целия свят. Човек след смъртта има спомени, защото те са свързани с етерното тяло, както вече съм ви казвал. Етерното тяло бързо се разпространява по целия свят. Затова за няколко дни този спомен, тази памет изчезва. И така, отначало човек за няколко дни има спомен за своя последен земен живот, подобно на това, както става при давещия се. Неотдавна ви обяснявах това.

Виждате ли, това твърди човек, който е антропософ; той не изсмуква от пръстите си тези сведения, така че какво прави? Допълнително към това, което се учи обикновено, той се учи на още нещо. Да допуснем, че в ежедневния живот човек върви. Той върви, това значи, че той вижда как постоянно изгаря. Но той никога не вижда как се компенсира това изгаряне. Ако би почнал да съзерцава как се компенсира горенето, какво става, когато аз придвижвам моя крак и там отново трябва през етерното тяло да се влее нещо, което компенсира горенето, той би започнал да възприема етерното тяло. В настоящо време човек е забравил за него. Той не гледа към своето етерно тяло. В това и се състои антропософското учение: да се научим да гледаме към своето етерно тяло. Да се научим да виждаме как в човека протича непрекъснат процес, насочен срещу смъртта. Човек може да прави експерименти, както ги правят във физичната или химическа лаборатория. Искам да ви опиша един такъв експеримент. Общата методика на постановката на такива експерименти описах в книгата «Как се постигат познания за висшите светове?» Но искам още един път да ви покажа как се правят тези неща.

И така, да допуснем, че през деня нещо съм правил, изпълнявал съм някаква работа, може би физическа, може би умствена. Вечерта, преди да заспи, човек доста точно си представя: да, човекът, който се намира тук, това си ти. Но той си се представя отвън. Сега човек си представя как са се движили краката му, движили са се ръцете му, всичко това той си го представя. Благодарение на това, че човек отново си представя тези неща, при него сама по себе си идва съвършено друга представа, а именно представата как всичко това може да бъде отново поправено, да бъде компенсирано. Човек получава представа за своето етерно тяло, за частичка от своето етерно тяло. Това може да го извика пред себе си.

Обаче съвременните хора казват: нека човек се научи да наблюдава външния живот, това му стига! В училище никой не гледа изучават ли децата нещо друго. Така е най-удобно. Защото хората, които знаят повече, стават непокорни. Макар че достатъчно би било да се заложат тези задатъци по време на нежната възприемчива младост, и тогава всички хора биха могли да възприемат етерното тяло.

Виждате ли, може да се правят и по-значителни упражнения, за да се възприеме всичко това, което прави самият човек при движение, при работа, при това работата може да бъде и умствена; можем да добием съвсем ясни представи, но уви, цялата тази история се обръща наопаки, тъй като през три дена вие губите тези представи. Ако сте учили нещо, ако здраво сте учили нещо във физическия свят, ако сте го учили истински, това остава във вас. Представите, които сте си съставили за свръхсетивния свят - за етерното тяло - в течение на три дни излитат. Те излитат, ако първо не ги превърнем във физически представи. Защо? Защото това, което човек изкуствено прави като експеримент, е идентично на това, което става след смъртта. След смъртта етерните представи в човека също изчезват. Така изчезват те и в случай, че са предизвикани изкуствено. Както с помощта на естествознанието в химическата лаборатория се изучават съединенията на кислорода, по същия начин с помощта на духовната наука се изучава гореизложеното, поставяйки съответния експеримент върху самия себе си. Това значи да не се спираш дотам, докъдето е обикновената наука. Затова моята книга «Как се постигат познания за висшите светове?» е продължение на това, което обикновено изучават хората. Това продължение обаче описва факти, подобни на гореизложеното, че човек запазва преживяване на своето етерно тяло два или три дни; това може да бъде имитирано в опит. Така това продължение се превръща в наука.

Виждате ли, така може да се преживее етерното тяло. Но може също да се преживява и астралното тяло. Когато човек вижда вода, той обикновено не знае, че в нея се съдържат водород и кислород. Той може да отдели тези две вещества едно от друго само с помощта на галваничен апарат, с помощта на електролиза. Тогава той може да получи кислород и водород отделно един от друг, в два съда. Така и астралното тяло трябва отначало да успеем да го отделим от физическото тяло, за да можем да го възприемем. Трябва да се развие истинска наука за тези неща. Трябва например да се обърне внимание на следното: в определено време от своя дневен живот ти си поел в себе си вода, напил си се с вода. След това дълго време не си пил. Ти си жаден. Когато се изпитва жажда, пак има желание за пиене на вода. По същия начин, ако трябва да прозвучи говор, човек трябва първо да поиска говорът да прозвучи. Това е едно и също. В случая с говора човек трябва да поиска да заговори; ако човек изпитва жажда, той иска да пие. Жаждата означава не нещо друго, а това, че човек иска да пие. Жаждата изявява волята да се пие. Може да се каже, че човек забелязва в самия себе си, че той получава желание, той получава правомерно желание. Забележете, че в началото ние сме имали спомени. Тези спомени идват понякога, когато ги искаме, но често и сами по себе си. Те се надигат, тези спомени. Те са свързани с етерното тяло. Желанията, такива, като жажда, глад или духовно-душевните желания, се надигат в човека така, че те са идентични на волята. Така вътре волята изявява себе си в човека. Желанията остават дотогава, докато не се удовлетворят, докато волята не встъпи в правата си.

Забележете, какво всъщност иска човек, изпитвайки жажда? Какво иска той при това? Тялото се намира в такова състояние, в което му се иска да внесе поправка. Какво всъщност желае той, изпитвайки жажда? Изпитвайки жажда, той желае тук да циркулира вода, и то така, както тя трябва да циркулира в тялото. Понеже водата не циркулира, той изпитва жажда. Та какво иска той по същество? Той иска тялото му да функционира нормално. В случай на глад той също иска да има нормално функциониращо тяло. Човек винаги иска нещо за самия себе си. Виждате ли, това, което той иска за себе си, не може да бъде обусловено от самото тяло. Защото ако тялото трябваше постоянно да прилага усилия, за да удовлетворява желанията си, то би трябвало да се скапе. Тялото не може да развива желания.

Откъде тогава идват тези желания? Те идват от душата. При това даже не от етерното тяло. От етерното тяло произхождат спомените. Желанията идват от астралното тяло. Желания не винаги има, докато произлизащият от етерното тяло живот винаги е наличен. Желанията се менят според степента им на удовлетворяване, тъй като те се намират в астралното тяло. Така научаваме за връзката между желание и астрално тяло.

Но какво всъщност иска желанието? То иска астралното тяло да се намира в определено състояние. Обучавайки се все по-нататък на този метод, който ви описах с примера за изучаване на етерното тяло, човек може да продължи обучението в смисъла на изучаване на желанието. Човек при това по-нататъшно обучение се връща все по-далеч в своя живот и достига до точката, когато той още е бил в детска възраст. Тук той е имал чисти желания. Във времето, което не може да си спомни, той е имал чисти желания. Когато е ритал и се е мятал, той е имал чисти желания. Когато навлиза в света, детето представлява чисто желание. Човек ретроспективно се връща към това желание. При това той се учи да познава своето астрално тяло.

Човек не познава своето астрално тяло, без прилагане на това, което описах в книгата «Как се постигат познания за висшите светове?», защото ретроспективните му спомени достигат само до тази точка в детството, когато астралното му тяло вече се е съединило с неговото физическо тяло така, че той не може повече да ги различи. Ако човек е обучен, връщайки се назад, си спомня, че бидейки съвсем малко дете, той е искал физическото тяло като цяло. Тогава човек започва да разбира какво се прави след смъртта, когато след няколко дни спомените изчезнат. Човек постоянно страстно желае своето физическо тяло от последния живот. Това продължава дълго. Това може да се изпробва.

Ако някой, да кажем, е навършил шестдесет години и проведе този вътрешен експеримент, ретроспективно се върне в спомените до своето детство, той идва до астралното тяло, и след това както трябва се запознава с това астрално тяло. Обаче той забелязва, че сега, когато е навършил шестдесет години, то е станало различно от това, което е било преди десет години. С възрастта то се мени. На шестдесет години е по-лесно да се върнеш назад (в спомените), отколкото на петдесет. А на двадесет и пет години да се върнеш е почти невъзможно. На двадесет е невъзможно да се върнеш към астралното тяло. И така, в хода на живота това се мени.

Следователно да се запознаем с астралното тяло е възможно; може да се констатира: астралното тяло става по-различно, колкото по-стар става човек. Колкото по-стар е човек, толкова повече желания развива той. Затова, когато преминава през смъртта, ако е стар, желанията му са повече, отколкото ако е още съвсем малък. В този случай желанията му са по-малко. Човек живее след смъртта в своето астрално тяло, докато не постигне отсъствие на желание за своето физическо тяло. Следващия път ще ви покажа защо се казва: човек след смъртта в продължение на една трета от времето на своя живот живее в астрално тяло, а само няколко дни в своето етерно тяло. Днес няма да ни стигне времето да изложим това по подробно.

След това човек съвсем се освобождава от своите желания. Тогава той вече не желае своето физическо тяло и след това настъпва нещо особено. Сега той получава не желание за своето физическо тяло, което е имал, а получава възможност от рано да се погрижи за своето физическо тяло, което ще получи в бъдеще. Той изпълнява в духовния свят работа, която го прави способен отново да придобие физическо тяло в следващия земен живот. Този период продължава най-дълго от всички. И така, човек отново се връща към земен живот.

Следващия път ще ви обясня какво може много добре да обоснове представата за това, което наричат вечност. Следващия път ще доведа този въпрос до край. Защото това е част от въпроса, който ми поставихте.

Обаче, господа, обяснявах ви това така, че да ви приближа до духовното. Казвал съм ви: освен физическото тяло ние имаме още етерно тяло, астрално тяло и «аз»; всичко това се намира тук не само до раждането на човека, но и преди ембрионалния му живот, преди зачатието. То е тук.

Но, виждате ли, има известна църковна догма[3], съдържанието на която е доста забележително. Тя се е появила скоро след като християнството се е разпространило. В тази догма Римската църква забранявала на хората да вярват в живота преди земния живот, да вярват в предекзистенцията, предсъществуването. Защо? Виждате ли, за да не създава животът преди земния живот грижи на хората, за да не се интересуват те от него. Вие казвате: аз вече се намирам тук; какво ме е грижа за живота преди земния ми живот? - Напротив, въпросът за живота след смъртта, за постекзистенцията много силно тревожи хората, защото на тях не им се иска животът да свършва. Това интересува хората.

Не можем обаче да се запознаем с живота след смъртта, ако човек не знае за живота преди зачатието. Едното без другото е невъзможно. Какво е станало в резултат на установяването на догмата за това, че хората не трябва да надничат в живота преди земния живот, че те не трябва да вярват в живота преди земния живот? С това на хората се отрязала перспективата, надеждата в свръхсетивното. Какъв смисъл е имало това, че именно църквата е отрязала надеждата в свръхсетивното? Смисълът тук е бил, че в този случай - доколкото човек все още се е уповавал в живота след смъртта - властта над всичко, касаещо смъртта, е придобила църквата. Защото хората нищо не са знаели за това, което става след смъртта и се облягали на всичко, което им каже църквата. Във връзка с това у хората възникнало страстно желание да вярват, преди всичко на църквата. Така че на църквата установяването на догмата, че човек живее след земния живот, е донесло немалка полза. Защото така църквата е взела под свое управление всички въпроси, касаещи смъртта.

Веднъж беседвах с един знаменит астроном[4]. Той не вярваше в нищо от това, което антропософията съобщаваше. Но астрономите с голяма лекота разбират, че не трябва да се ограничаваме с разглеждане само на физическото. Ние говорихме за църквата и държавата. Той се отнасяше към тях така: държавата му харесваше повече, докато църквата - по-малко, тъй като тя ориентира хората предимно към вярата, а не към познанието. Този астроном прекрасно се изрази по темата: при църквата работите стоят добре, доста по-добре, отколкото при държавата, защото държавата трябва да завежда само живота, докато църквата «завежда» смъртта. И доколкото църквата завежда смъртта, тя получава с едното и много друго и поради това действа с голям успех.

Духовната наука, антропософията иска да предостави на хората такива познания, които биха им позволили сами да «завеждат» въпросите, касаещи смъртта. Така стои работата. Виждате ли, господа, това е истинският прогрес. Хората не искат да се чувстват в постоянна зависимост, те искат да вземат живота си в своите собствени ръце. Ето в това е работата.

Днес хората вече забелязват, че нещата не вървят така, както преди. По-рано те мислеха: в течение на живота аз ще работя, така и трябва да бъде, защото без работа животът ще спре; но след това ще мога да получавам пенсия от държавата. Имаше такава идея. Когато умра - казваха си хората - църквата ще предостави «пенсия» на моята душа. Без да имат собствени знания, без тяхното съдействие, те ще получат «пенсия»

под формата на вечно блаженство, нали така?

Истинският прогрес трябва да бъде това, човек да вземе живота си в свои ръце и да не позволява да доминират над него нито държавата, нито църквата; той сам себе си води, опирайки се на познание и воля. За това той трябва да разбере на научно ниво в какво се състои неговото собствено безсмъртие.

[1] Дюбоа-Раймонд, Емил: 1818-1896, неговата така наречена «Реч за незнанието», Ignorabimus-Rede е озаглавена: «За границите на познание на природата. Доклад, прочетен на две общи заседания на 45 конференция на германските естествоизпитатели и лекари в Лайпциг, 14 април 1872г.»

[2] армия от научни защитници на Хохенцолерните: буквално: «Берлинският университет, срещу който е разположен дворецът на краля, е духовен телохранител на дома Хохенцолерн» (Дюбоа-Реймон в своята академична реч от 3 август 1870 г.).

[3] има известна църковна догма: учението за предварителното съществуване било отхвърлено на Константинополския събор в 543 г., осъдил последователите на Ориген и на Брагския събор в 561 г., осъдил присцилианите. Развиваното от Ориген (ок.185-254 г. след Р. Х.) учение за предсъществуването на душата органически е съчетавало мненията на първите християни, неоплатониците и гностиците; авторитетът на Ориген бил дълго време високо почитан в древната църква, на него се позовавали такива известни отци като Атанасий Велики, Григорий Богослов и др. Присцилианите са последователи на Авиланския епископ Присцилиан, който се придържал към учението на гностика Василида и бил осъден при управлението на Теодосий Велики и заедно с 4 привърженици обезглавен в Трир в 385 г. Сектата на присцилианите е съществувала до 600 г.

[4] Веднъж беседвах с един знаменит астроном: вероятно тук става дума за разговор с астронома Вилхелм Фьорстер, 1832-1921.