ВТОРА ЛЕКЦИЯ

ИНДИВИДУАЛНОСТТА НА ЗЕМЕДЕЛСКОТО СТОПАНСТВО

Втората лекция се намира под господстващата гледна точка за отделното земеделско стопанство като „селскостопанска индивидуалност“. Щайнер прави връзка с факта, който е разработен особено в екологията, че никое живо същество не може да съществува само за себе си, а само заедно с други. Всички видове и индивиди на дадено място заедно образуват едно висше единство, една жизнена общност или биозоналност, от която отделните живи същества извличат своите жизнени възможности. Същевременно то създава условия за живот на другите и постепенно променя също и първоначално неживите фактори или свойствата на мястото. Само така може да бъде разбрана най-вече почвата, нейният произход, развитие, поддържане и нейното бавно разрушаване, ако не бъде предотвратено.

Растенията са не само резултат на почвата, но почвата също е продукт на живота на растенията, към които винаги се присъединява животът на животни. Каквото и да се измерва в почвата ­ съдържание на хумуса, неговото устройство, минерален състав, структура и т.н.. ­ образуването на почвата, нейното съдържание и нейното подобряване става от живите същества в тяхното взаимодействие с камънака, с неговото разрушаване, разпадане и всмукване в жизнените процеси. Всички тези свойства на една почва получават своята изходна точка от постоянно образуваната при наличието на светлината растителна субстанция, която представлява първичният извор на храна за всички живи същества. Днес това явление от висш порядък се нарича „екосистема“, частичният аспект на местонахождението като жизнено пространство „биотоп“.

За това явление Рудолф Щайнер употребява понятието „организъм“, с което установява, че навсякъде, където има растеж в природата, този природен процес се показва като едно подредено единство и като един организъм от по-висок вид. В този смисъл съвсем точно е да наричаме почвата орган на този организъм. Той констатира: „Едно земеделско стопанство наистина реализира своята същност в най-добрия смисъл на думата, когато може да се схване като един вид индивидуалност за себе си, една истински затворена в себе си индивидуалност.“ Всичко, което живее там, е последица от взаимни насрещни действия. Той нарича такова земеделско стопанство „вид индивидуалност“ най-напред като констатация на налични разнообразни фактически индивидуални различия. Но това, както ще видим по-късно, е само първият най-низш аспект на това понятие. Освен постоянно променящите се природни условия земеделските стопани играят важна роля със своите различни традиции и цели, структури на предприятията и начин на обработка.

Рудолф Щайнер съзнателно свързва с това животинския и човешкия организъм, в които се намират сравними закони и порядък. От само себе си се разбира, че между тези организми и земеделското стопанство има множество различия, които се разкриват при сравнителното разглеждане и които предизвикват изненада. С това сравнение се препраща към отношения, които за външното наблюдение не се разбират от само себе си, но търсенето на силите, които ги създават, и тяхното взаимно действие дават на изследването една допълнителна ценна насока. Обосновката и значението на тази насока на изучаване следва най-напред от общата еволюция на човека, Земята и Космоса, както те са описани в книгата „Въведение в Тайната наука“. Разбира се, че това трябва да важи и за съвременните факти. Вижда се, че даването и вземането в разнообразието на организмите на дадено място не води до хаос, а до един жив порядък, който при всичките смени на годишните времена продължава да живее във времето, притежава способност за възраждане и се запазва.

Еленберг формулира това така: „Една екосистема представлява свързано взаимодействие на живи същества с техния неорганичен околен свят; тя наистина е отворена, но е способна до известна степен да се саморегулира… Такава система никога не е натрупан сбор, а единство или цялостност“ (Хартман 1933).[1]

Тинеман, „бащата на екологията“ в 1956 посочва,[2] че през 1918 нарекъл едно малко езеро „физиологичен организъм от по-висок порядък“ и една „физиологична индивидуалност от висш порядък“. Днес е валидно като факт, че екосистемите притежават способност да се възпроизвеждат, следователно те не са само израз и играчка на външните отношения, но че могат при промяна на условията до известна степен да запазват собствения си вид. Това е типично качество на организмите.

Какво представлява един организъм? Първо една фигура. Но тя от зачатъчната клетка до израснало плододаващо състояние се намира в бавна непрекъсната промяна. Вещественият процес, който произвежда и поддържа видимия образ, се състои от многообразни веществообменни процеси, които протичат бързо и много по-бързо се променят, отколкото образът. И на най-малката промяна във външните условия те реагират в насока да запазят характерния вид на организма. Както беше обяснено горе, действителната същност на живота е промяната.

Запазването на идентичността, въпреки всяка промяна, се обяснява днес с оставането на гените във всяка клетка. Колко фино е това разпределение на еднаквите регулатори във всяка клетка често човек не си създава ясна представа, защото в съзнанието си има гигантски увеличените картини, взети от учебниците. При средна големина на растителната клетка с диаметър 30 микрометра (микрометър, 0,03 мм) в един кубически милиметър се побират 36,000 клетки.[3] В такива големи съотношения силите на масата и на тежестта на веществото играят само подчинена роля спрямо силите на повърхността на клетките, на мембраната и на ензимната дейност. Тези въздействия произлизат от съответен подтик отвън, както се предполага, чрез гените. Както ще видим веднага, по-добре е да се каже, че спектърът на възможностите на въздействията на един организъм се определя от неговите гени.

Освен това обаче всеки многоклетъчен организъм е диференциран в много тъкани и органи. Следователно в едно и също време на различни места в организма се случва нещо различно, даже противоположно. Един прост пример: коренът следва посоката на силата на тежестта, филизът обаче расте в точно обратната посока. Фактически и двете се ориентират по нея, което поради това не функционира в безтегловното пространство. Ако искаме да сме точни, трябва да констатираме, че почти всяка клетка се различава от всички други по отношение на тяхната веществообмяна. Всичките те обаче имат една и съща генетична екипировка, същото генетично съоръжение.Това е един решаващ фактор на генетиката. При всички големи разлики всяка клетка работи по този начин и така се включва в цялото, че точно това цяло се запазва при всички сменящи се обстоятелства и по времето на своята собствена промяна, и въпреки своята промяна остава идентично със себе си. Следователно клетката се подрежда и управлява от цялото, от организма. Във всеки случай трябва да се признае реалност на целостта на организма, която не произтича от състава на частите, а частите произхождат от нея. Точно това показва съвсем ясно ембриологията.

Следователно гените не могат да бъдат причината на жизнения процес. Трябва да разбираме генетиката само ако я схващаме като микроскопичен физически инструментариум на една духовна реалност, която с помощта на гените може да се осъществи в тялото, всъщност същинската реалност на цялото. Духовната реалност може да се открие само със съответни, тоест с духовни методи. Докато се ограничаваме в областта на сетивните явления, следователно докато сме методически детерминирани, не можем да надхвърлим хипотезите в тази насока. Те обаче не водят към познание или това става много мъчно, защото в сетивния свят може да се изпита само производното, но не е възможно доказателство за духовната реалност. Разнообразните описания на Рудолф Щайнер ясно показват, че не се касае за нещо измислено.

При регенериращите се екосистеми поначало е ясно, че техните жизнени общности се състоят от извънредно голямо разнообразие от видове и индивиди и с това също, че са въоръжени със съответното изобилие на своите гени.

Важна крачка напред, с която се излиза навън през това мисловно обяснение на това, което не е достатъчно за разбирането на живото същество, се прави, ако човек вземе под внимание собствения си човешки организъм. Защото като човеци имаме възможността да познаваме самите себе си вътрешно и да се определяме духовно, не просто да изживяваме своя организъм и да следваме потребностите, които от тялото изплуват в съзнанието. Ние сме в пълното значение човеци само доколкото сме дейни в посочения смисъл. Чак поради това сме отговорни същества. Когато четем специалната литература, която докосва тези въпроси или директно ги разглежда, добиваме впечатлението, че повечето деятели на природната наука - особено голямо число генетици и изследователи на мозъка - вярват, че явленията на съзнанието са продукт от функциите на органите на човешкото тяло. Ако биха били последователни, те щяха да разберат, че собствената им наука също зависи от това, че това не е така, а функциите на органите не са причина, а условия за познанието. Човекът може да разполага с мислите свободно, той работи съответно на тяхното съдържание съобразно това, доколкото те се изживяват съзнателно. Същото важи за насоката на сетивното внимание, употребата на различните сетива и употребата на външни инструменти. Протичането и свързаността на мислите се определя не от телесната организация, а от Аза съобразно мисловното съдържание. Всичко това може да се разбере и провери. То почива на принципа на изживяването, а не на вярването, но наистина само за този, който умее да наблюдава своето съзнание. Тялото се явява като служител на човешкия Дух. Само в този случай може да има познание и с това наука и отговорност.

Това определяне на собственото мислене и собствената дейност чрез Аза научно погледнато е най-сигурното каузално отношение, което изобщо съществува, защото в разумното поведение самият Аз прави себе си, съответно избраните разумни мисли, причина и се изживява като причина. Всички механизми и всички други каузални отношения в света са производни на тази вътрешна опитност. Понеже това е така, затова ние се чувстваме подтикнати да питаме за причините на събитията във външния свят. Становището, че е принципно обратно, е един научен сън, поддържан от хора, които се фиксират или чрез обучението са се оставили да бъдат фиксирани в сетивните явления. Колективният дух на научните общности играе значителна и опасна роля за тази обвързаност. Без насочване на вниманието навътре не може, разбира се, да се очаква познание за тази вътрешна страна, точно така, както познание на душата чрез анатомията.[4] Тук гените могат да имат само служеща, не определяща, а обусловена функция - това е важно основно понятие.

С това не се казва, че на практика човекът винаги се ръководи от Духа. Ние се оставяме да бъдем ръководени от склонности, симпатии и антипатии, от обстоятелствата, даже противно на най-добро знание. Но ако те доминират в човека, това е на първо място човешка слабост. Ако владичеството на такива душевни потребности продължи трайно, то може да се превърне в болест, която в края на краищата води към човешка деградация и правно поставяне под запрещение. Следователно съществува и душевно определяне, което не винаги трябва да бъде идентично с духовното, даже може да влезе в противоречие с него и вследствие на това категорично да се различава от духовното.

Обратно на това, когато спим, тогава съзнателните душевни и духовни подбуди отсъстват. По време на това състояние физическият организъм се възстановява и освежава. Управляват само закономерностите на живото. Затова сънят е жизнено важен. Още в живото се показва порядъкът на всички процеси в смисъла на цялото. Още на тази плоскост всичко е свързано с всичко. Изчезне ли тази дейност, физическото тяло става труп - оказва се, че е земна обвивка и се разпада.

Във връзка с представената в увода на Селскостопанския курс духовна ситуация ние с малко думи препращаме към аспектите, свързани с човешкия организъм и човешката индивидуалност, с които аспекти не сме свикнали, когато говорим за „екосистема“. Поради това възникват въпросите: Кое тук може да бъде сравнявано? В какво се състои разликата? Какво печелим със сравнението?

Рудолф Щайнер рисува един вертикален ред на планетарно диференцирани жизнени сили, които са слънчеви сили. Това той разбира тук под организъм, който се разкрива навсякъде, където има растеж в природата (2, 52). Това е жизнената основа за индивидуалността на селското стопанство. С това ние се намираме в първия духовен елемент, който лежи в основата на физическото, на видимото тяло. На първо място той може да се вземе като едно локализиране на въздействието; тогава имаме едно живо взаимодействие между надземното и подземното (2, 63). Това съответства на човешкия организъм, само че в обратен ред по вертикално направление. „Това не е съвсем точно казано, но то прави нещата по-ясни.“

Рудолф Щайнер винаги е изобразявал човешкото етерно тяло седемчленно и винаги е координирал тези седем вида жизнени сили с планетите. За да направи тези жизнени сили разбираеми за слушателите, той избираше различни изрази като „жизнени процеси“, „жизнени течения“, „жизнени степени“. В 1916 относно седмократното разчленяване той казва: „Животът винаги е седмочленен. Числото дванадесет съдържа тайната, че ние можем да поемем един Аз. Числото седем е поставено така тайнствено в основата на астралното тяло, както числото 12 е заложено в основата на азовата природа, на човешкия Аз.“[5]

Седмократността на етерното тяло трябва да се разбира също и като произлизаща и съществуваща от взаимодействието с астралното тяло. Душевното е съставна част на астралното. Те представляват по-високостоящите равнища на свръхсетивното в организма. Тази връзка между астралното и етерното тяло при животното и човека е съвсем различна, отколкото при растенията (вж. по-горе). Растенията се определят непосредствено от космичните етерни и астрални сили. Висшите животни и човекът чрез своите вътрешни органи са пренесли тези въздействия вътре в себе си и са ги направили самостоятелни. При растенията и местонахождението им, които се определят непосредствено от тяхното етерно тяло, астралните сили действат отвън, също и като слънчева сила. Колкото и да е допустимо сравнението между селскостопанската индивидуалност и човешката индивидуалност, също между селскостопанския организъм и човешкия организъм, те не трябва да се вземат за идентични. Посочването на съответстващите свойства или съответстващите отношения е плодоносно само тогава, когато същевременно се съзнава доколко те не си схождат, а са може би даже противоположни едно на друго.

Както астралността притежава вътрешно интимно отношение към етерността, така и човешкият Аз - към физическото тяло. Дванадесетте сетива на човека в известен смисъл са портите, през които Азът на човека поглежда във физическия свят.[6] И в тази връзка също трябва да се има предвид съществената разлика, когато се сравнява с мястото, където вирее растението и обитава животното. Въпреки това Щайнер говори за дейността на най­висшата духовност, достъпна за нас на Земята във въглеродния скелет - за човешкия Аз, или за действащата в растенията световна духовност (3, 92), и за Аза или азовата организация във връзка с тора (8, 240 и сл.), на който въпрос ще се върнем отново. Обаче за друг индивидуален Аз на отделното земеделско стопанство не става дума в Селскостопанския курс, нито другаде у Щайнер. Оттук не трябва да приемаме, че е имал предвид нещо такова. Това съществува само при човека (един индивидуален „Аз“).

Следователно общото в една екосистема и в едно земеделско стопанство лежи на първо място в техния собствен жизнен организъм. Всички растения изграждат етерно тяло, което обхваща не само растителния индивид, но и всички общо, също и произлизащото от растенията оживяване на минералните съставни части на местонахождението. Видяхме по-горе, че всичко в етерното е свързано.

Подобно е както при мислите. Всички те са свързани. Всяко ново познание ни заставя да проверяваме всички наши налични мисли. Всичко става малко по-различно. Само при много значителни, основно нови познания става цяла революция на мисловното поле.[7] Все пак трябва да признаваме малки промени, така нашето мислене се развива и постоянно се доближава до действителността. Това отношение на отделната мисъл към всички останали се намира в самите мисли. Тоталната свързаност характеризира същността на мислите. Тя няма нужда от пътища на нерви или кръв, както физическото тяло. Само ние като мислещи трябва крачка по крачка да изследваме мисловните връзки, за да забележим как мислите се свързват и какво се променя с едно ново частично прозрение. Това може да се наблюдава вътрешно. Същото е и при живота, само че не е съзнателно, тъй като животът и мисловният свят са две проявени форми на етерното. Само че в мислещия индивид физическият живот трябва да замре - да бъде напуснат от своята етерна същност, за да може тя да остане на разположение на мислещото съзнание, следователно на човешката душа и на активно мислещия Аз.[8]

Това частично отдръпване на етерното тяло от своята изграждаща и възстановяваща физическото тяло дейност, това освобождаване от тази работа, за да отдаде мислите на душата и Аза, тоест на мислещото съзнание на човека, е функция на надслънчевите планети, особено на Сатурн и Юпитер. Вследствие на това във физическото тяло настъпва разграждане, втвърдяване и отделяне, следователно състаряващи процеси.

„От много голямо значение е да знаем, че обикновените мисловни сили на човека са същите, но вече префинени сили на формирането и растежа. Във формирането и израстването на човешкия организъм се проявява духовност. И тази духовност се проявява по-късно в течение на живота като духовна мисловна сила.“[9] „Мислите на детето не стават съзнателни, а преминават в организма и се проявяват в неговото израстване и в неговото формиране.“[10]

Енергичната воля на Аза да мисли употребява мисловната способност на душата и оттегля от физическото тяло неговата етерност, частично го лишава от живот. За мозъка това е нормално, но това обхваща също и други части на организма, например скелета: Видяно така надслънчевите планети опосредяват намесата на астралността и на Аза, тоест на духовното, в жизнените процеси.

Сега можем също да разберем защо Щайнер при сравнението с човека казва: при човека, именно в детството,[11] тоест във възрастта, в която физическото тяло още се изгражда, а способността за мислене едва започва да се развива. Понеже в жизнените процеси на земеделското стопанство става въпрос предимно за растения, за израстване, за изграждане на тяло, а не за съзнание.

Макар за неподготвения читател такива мисли да са нови и поради това необичайни, нужно е да бъдат казани, защото те са част от предпоставките, които Щайнер е поставил като условие за участие в курса. Те ни помагат да разберем по-добре следното, което се цитира тук, защото то играе ключова роля за цялото развитие на метода на био­динамичното земеделие, а с това на екологичното земеделие:

„Едно земеделско стопанство разкрива най-добре истинската си същност, когато може да се схване като един вид сама за себе си индивидуалност; като наистина затворена в себе си индивидуалност. Всяко земеделско стопанство трябва да се доближи до състоянието да бъде затворена в себе си индивидуалност - това състояние не може да се постигне напълно, но трябва да бъде доближено. Това значи, че трябва да се направи възможно в самото стопанство да е налице всичко необходимо за производството, включително и наличието на добитък. Изобщо в едно идеално устроено земеделско стопанство това, което се внася отвън като торове и други подобни, трябва да се смята като лечебно средство за едно заболяло вече земеделско стопанство. Едно здраво земеделско стопанство трябва само да може да си възпроизвежда всичко, от което има нужда. Ще видим защо това е естествено. Докато нещата се разглеждат само външно и като вещества, а не в тяхната същност и не в тяхната действителност, дотогава оправдано ще възникват въпросите: не е ли все едно дали торът ще се вземе от кравите в съседното или в собственото стопанство? Както се каза, това не може да се осъществи напълно, но човек трябва да има понятие за необходимата затвореност на едно земеделско стопанство, ако иска то да бъде уредено по подходящ начин.“ (2, 60 - 64)

Според Щайнер важното е средствата за продукцията от земеделието да произлизат от живите отношения на същото място, от което са създадени и оживени, в което се употребяват, т.е. от живите връзки в самия организъм от по-висок разред. По този начин те не действат като чужди тела, които тепърва трябва да бъдат оживени и при това ще изискват в известна степен живи сили, а остават в организма, от който произлизат, както е нормално физиологически.

Рудолф Щайнер конкретизира това, което представя в първата лекция, като действие на силите по вертикален ред в отделното стопанство и го сравнява с човешкия организъм, който в смисъла на разчленяването е устроен етерно в посока обратна на земеделското стопанство и на екологичния природен организъм.

Естествено, съществува важна разлика между индивидуален организъм и жизнена общност с оглед разнообразието на индивидите във втория случай и с това - в една необозрима сложност на плоскостта на гените. Макар че нещо такова като взаимнa нагласа сигурно има също и при геномите на различните видове, от изложението ясно се вижда, че Щайнеровите описания нямат нищо общо с гените, а с това, което се обслужва от гените.

Трябва да се вземе под внимание, че по онова време в съзнанието и на селяните, и на обществеността упорито се внушаваше ново учение в обичайното земеделие - че земеделието преуспява само чрез прибавяне на лесно въздействащите върху растението изкуствени торове. На всички степени на образованието беше проникнало учението, че едно земеделско стопанство може да съществува и да се поощрява само с въвеждане на минерални вещества. Така изложението на Щайнер се появи като категорична антитеза на това учение. Това обаче не беше неговата цел. Без съмнение, той искаше да допълни разглеждането също и откъм духовната страна, да разшири и задълбочи разбирането, а не просто да противоречи. (виж неговия писмен отчет).

Заслужава да се проследи точният начин на изразяване, например „Едно земеделско стопанство разкрива най-добре истинската си същност, когато може да бъде обхванато…“, „Едно земеделско стопанство би трябвало да се доближи - напълно това не може да се постигне…“, „Би трябвало да се направи възможно…“ или „Както се каза, това не може да се осъществи напълно, но човек трябва да има понятие…“ Ясно е, че Рудолф Щайнер апелира към усилието за разбиране от страна на слушателите, за да може да развие следващото изложение, а не дава някакви предписания за абсолютно разбиране. По- късно той казва още по-ясно: „Чрез едно фактическо разглеждане в духовно-научен смисъл човек никога не става фанатик.“[12]

Междувременно има богата литература за живота в почвата. Без живи същества под влияние на времето и атмосферата на повърхността на земята става разрушаване и разпадане на камъните (изветряване), отнасяне (ерозия) и отлагане (седиментация), особено в падините, равнините и в морето. Най-вече поради това че растенията задържат разрушаването на скалите, че на основата на растителните субстанции в областта на корените се получава богат живот (бактерии, гъби, протозои, червеи и др.), се изгражда това, което наричаме почва, проникната от хумус. Почвата се получава от дейността на живите същества и се поддържа от тях. Тяхната веществообменна дейност образува не само хумуса, а почвата изобщо, нейната структура, нейното закономерно, динамично, вертикално подреждане.

Тези знания са довели до ученията за разнообразните видове почви. Извор на този живот е винаги растението, което асимилира при слънчевата светлина и изпраща част от новообразуваната в листата органична субстанция в непрекъснатото новообразуване на корените. Те умират на повърхността си и впоследствие също и напълно. Корените и коренищата постоянно се образуват и се разпадат под формата на слуз. Корените отделят органични киселини. Поради това около отделния жив корен има много по-богат живот, отколкото в почвата, в която няма корени. Изхранваните от органичната субстанция микроорганизми вземат участие в разтварянето на намиращите се в почвата минерали и доставят минералните и органични субстанции, от които се нуждаят растенията за своето израстване. Дължината на всички корени и власинки на едно около четиримесечно растящо растение ръж възлиза приблизително на десет километра, общата повърхност е 1000 кв.м.[13] Следователно съвсем подходящо е почвата да се нарича орган в организъм от по-висок порядък, който орган се появява навсякъде, където земната повърхност е оживена от растения и животни.

Но този живот на почвата се изтощава и отслабва. Той зависи от това, което се създава в зелените части на растението под въздействието на светлината. Той постоянно се изразходва. В този смисъл той е не повече от един съхранен, достигнал своя край умиращ живот, намиращ се постоянно на път да стане минерал, и в това отношение той може да се сравни с човешката глава, казано по-добре с нервната система, особено с мозъка. Понеже мозъкът отдава своята етерна субстанция на съзнателната страна на астралното тяло, неговите клетки не могат да се делят. Те могат само да погиват. Обаче те се поддържат живи от органите на тялото. Никой друг орган не е така зависим от снабдяване с кислород и захар както мозъкът. Ако притокът на кръв или кислород се прекъсне за няколко минути (спиране на дишането), стига се до неизлечими увреждания. Обратно на това, един крайник може да бъде отделен от снабдяване с кръв за един до два часа. Макар че животът на почвата не е изложен на разруха така бързо както мозъка, въпреки това се касае за сравними зависимости и процеси на живота. Щайнер отново подхваща този въпрос, особено в осма лекция. Във връзка с тази лекция темата ще се обсъди по-нататък.

Относно „прякото облъчване“[14] трябва да се мисли специално за асимилацията на зелените листа при светлината. Тя възниква чрез прякото действие на слънчевата светлина, което води до отделяне на една част на водата в живите зелени клетки, до приемане (вдишване) на въглероден двуокис и отделяне (издишване) на кислород, до образуване на нишесте и захар, които най-напред се натрупват в листата. Почвата и растението също се затоплят от слънчевото облъчване, а от тях и близкият до тях въздушен слой. Водата от дълбочините на почвата, като се поглъща от растението, се изпарява от листата. В това образуване на пара се поглъща съществена част от слънчевата топлина, получена при слънчевото облъчване. Това води до уравновесяване и с това до съобразна за живота температура на земната повърхност. Отнася се до „едно съвсем живо взаимодействие между надземното и подземното“.

Този граничен слой на горната част на почвата с атмосферата Щайнер сравнява с диафрагмата. При човека и млекопитаещите животни диафрагмата е мускулно-сухожилен пласт, преграда между гърдите и коремната кухина. Тя е почти абсолютна преграда. През нея минават само двата кръвоносни съда: аортата, чиято кръв идва от сърцето и белите дробове, и голямата коремна вена, по която кръвта тече обратно към сърцето и белите дробове, както и хранопроводът, където храната преминава от устната кухина през гърдите в корема, тоест в органите в коремната кухина. Гръбначният мозък остава отвън и почти неповлиян. По тези пътеки за храната, кръвта и нервните импулси се осъществява оживена обмяна между горе и долу, които иначе са строго разделени едно от друго.

Когато мускулатурата на диафрагмата се свие , сводестият покрив на коремната кухина се издърпва надолу. Пространството на гърдите се разширява, белият дроб се разтяга и се извършва вдишване. Коремните органи се изместват и освобождават место. Издишването става или пасивно чрез свиване на еластичните бели дробове, или поради натиска на коремната мускулатура, която притиска органите към диафрагмата. При почвата няма двигателна активност от такъв вид. Но колебанията на топлината съобразно дневния ритъм, колебанията на атмосферното налягане според времето, почти пълното изпразване от въздуха при насищането й с вода и доловимото за слуха отново навлизане на въздух при спадане на водните стълбове в грубите шупли на почвата - всичко това са подобни процеси. Диафрагмата и нейната функция е само един образ на това, което става на повърхността на земята, а не нейно отражение. Касае се за това, да се видят възможно по-ясно сравнимите точки, да се предизвикат въпроси, а не да прекаляваме и да го използваме извън тези граници. Може насреща да се възрази, че се касае за действително съответствие. Но тогава трябва да се вземе предвид, че в сравнение с обраслата с растения почва на дадената местност човекът стои две степени по-високо, защото при него в телесния организъм действат едно индивидуално астрално тяло и един индивидуален Аз, инкарниран на физически план. Не е така при растенията и това действително обуславя големи различия, не само обръщане на посоката. Затова Щайнер казва: „…това не е казано съвсем точно, но то трябва да направи нещата по-ясни и за тази цел е достатъчно…“[15] По-долу отново ще се върнем на този въпрос по повод описанието на етерното тяло на животните в края на втората лекция.

Да вмъкнем тук, че във втората лекция Щайнер пак говори за развитието на растенията.[16] В шестата лекция отново говори за вертикалното разчленяване, но под друг аспект: как да бъде възпрепятствано покълването и израстването. Там споменава това подреждане на силите в обратна насока.[17] Протичането на годината и на стадиите в развитието на растението преобразуват отношението към Космоса. Отново ще подемем темата при обсъждане на шестата лекция.

Кварцово и варовиково вещество: За количествата, които са нужни, навсякъде може да се разчита на действието на кварца (2, 66) На него не може да се разчита например при едно планинско тресавище, което е извънреден случай; и което по отношение строежа на растението реагира положително като се прибави смес от чакъл или пясък. Това не важи по същия начин, както за съжаление много примери показват, за варовика и „варовитите“ вещества като калций, магнезий, калий, натрий. Как стоят нещата в това отношение трябва да се изпитва на място и в течение на годините да се контролира!

 „…тъй като главата трябва да се снабдява от Космоса“ (2, 65). Това важи единствено само за силите, не и за веществото.[18] Такъв е особеният случай при образуване на семената, което произтича изцяло от космичните сили. Възможно е поради това, че строежът на семето, изоставен от изграждащите го дотогава сили, бива доведен в състояние на по-висока податливост и възприемчивост, което Щайнер нарича състояние на хаос. При посяването се достига до приближаване на покълващото семе отново към земното чрез хумуса. За това повече при обсъждането в края на трета лекция.

В заключение Щайнер описва съвсем отговарящото разчленение на жизнените сили в бозайниците и отбелязва, че трябва да се развие наука за правилно отношение на видовете животни към едно земеделско стопанство, защото животните безусловно трябва да се причисляват към него. Относително еманципирани от непосредственото въздействие на Земята и на Космоса, те играят важна роля в организма на земеделското стопанство, както е обяснено особено в четвърта лекция. Това е в пълно съзвучие със селскостопанския опит. С това не само относително ще се затвори кръговратът на така наречените хранителни вещества вътре в самото земеделско стопанство, но също така от отделяните вещества от животните, тоест от особената обмяна на веществата в приспособените към мястото животни, се получава активизиране, специфично за предприятието увеличаване на силите в почвата.[19]

Основанието е в това, че в животното, в процесите на неговите вътрешни органи астралното и етерното тяло са здраво свързани. Каквото се разиграва при веществообменните процеси и при формирането на животното, се определя на първо място от астралното тяло. То е причината за еманципацията. В растението не става по същия начин. При него астралното тяло действа отвън, ограничаващо, и предизвикващо метаморфозата.[20] Инкарнираното астрално тяло обуславя животното да се нагажда по- малко непосредствено към жизнените отношения, а опосредено, като ги надвива в себе си, когато ги усвоява като храна, въздух и топлина.[21]

В противовес на това обичайният съвременен метод на разглеждане на земеделското стопанство се характеризира тъкмо с въвеждане на средствата за производство и стремежа те да се въведат непосредствено в обмяната на веществата на културните растения или на домашните животни с цел да се повиши добивът от тях. Човекът е, или беше убеден в продължение на десетилетия, че няма друг път. Този метод се ограничава с веществата. Тук е обратното, земеделското стопанство се разглежда като една биологична, действително жива система, чиято производствена мощност произлиза от конкретни жизнени сили, които от свръхсетивното наблюдение се описват като сили, свързани с Космоса. Постижението и способността за постижение за в бъдеще произлиза от многообразната дейност на живите същества, които се подреждат в хармония едно с друго. Че днес земеделското стопанство се използва безмилостно, за да се продават неговите продукти и че това ограбване трябва да се компенсира, изрично се подчертава от Рудолф Щайнер в началото на пета лекция и това е съставна част на концепцията.[22]

Като лечебно средство[23] за едно земеделско стопанство трябва да се разбира средство, което подобрява себезапазването, възстановяването или издръжливостта на една биологична система, чието здраве е увредено, но също и средство, което активизира биологичните процеси, които създават добива или подобряват условията за добив, при това без да води до нарастване на зависимостта от приложеното средство. Следователно това би било средство, което подпомага самостоятелното здраве и достиженията на земеделското стопанство. Винаги има нещо общо с това, че философски формулирано, същност и явление биват тясно свързани, че духовните членове на съществото обхващат и влияят по-интензивно на физическото тяло. Целият курс наистина показва, че това така просто формулирано отношение представлява един сложен, един комплексен случай.

В края на лекцията Щайнер описва планетното разчленяване на етерното тяло също и на висшето животно: Имаме действието на Слънцето в сърцето (2, 81). По-късно е казано, че действието на Слънцето отива до сърцето и остава пред сърцето (2, 83). От пръв поглед това е действително противоречие. Не могат и двете твърдения да бъдат правилни, освен ако се касае за два различни вида слънчево въздействие. Проверим ли тази възможност, тя се потвърждава по следния начин:

В етерното тяло на висшите животни, например на бозайниците, трябва да мислим за хоризонтално разпределяне на планетните сили, останало на половината път на обратното обръщане от растението до човека. (При това трябва да мислим за извънредното видово разнообразие. Глобалните съждения са възможни само с ограничаване). Има обаче основна разлика между етерното тяло на растението от една страна, и на животното и човека от друга страна. При животното подобно като при човека то е станало самостоятелно по отношение на Космоса. Свързано е с това, че астралното тяло при човека и животното образува с етерното тяло единство и са свързани с физическото тяло. Оттук идва гаструлацията при низшите животни, обособените телесни кухини при висшите животни - черепна, гръдна и коремна, с техните вътрешни органи, каквито растението не притежава. На това се дължат формите на животните, както и посочената по-горе еманципация от външния свят. Астралното тяло действа във вътрешността на организма. То е причината за сетивните преживявания, за чувствителността, за желанията и страха, за активната подвижност. При растението астралното тяло действа само отвън.[24] При животното и човека вътрешните органи с техните планетарно разпределени функции са заели мястото на външните планетарни действия.[25] Слънчевото действие е в сърцето (2, 81). Това представяне съответства на много други по-раншни изложения на Щайнер.[26]

Щайнер продължава отново с подчертаване на значението за наблюдаване на формите (2., 81). Това разглеждане на формите в края на лекцията изтъква значението на животните от същото място и отделяните от тях вещества за растенията. Сега става дума за актуалните слънчеви и лунни облъчвания отвън, особено през ембрионалното развитие на животните, които вече притежават своето астрално и етерно тяло. Животното получава своята форма чрез астралното тяло, което управлява етерното тяло. Слънчевото и лунното облъчване само модифицира изграждането на животинската форма. Разбира се, че тук нямаме предвид видимата светлина. Тя не достига ембриона. Малко преди това Щайнер е обяснил (2, 80), че иначе хората не биха знаели как светлината действа във вътрешността на Земята. И тук също не се касае за видимата светлина.[27] Това действие на Слънцето отвън остава пред сърцето (2, 83), в което са активни еманципираните, собствено самостоятелните слънчеви сили. Въпросното слънчево облъчване се поема от дейността на Марс, Юпитер, Сатурн в етерното тяло на животното, но не от същинската слънчева сила. Понеже Сатурн, Юпитер и Марс действат в предната част на етерното тяло, актуалното слънчево облъчване действа върху предната част на животното. От сърцето назад до опашката действат Венера, Меркурий и Луната. Вътре външното лунно облъчване се подпомага от Венера и Меркурий. Както самостоятелните слънчеви действия при сърцето, така и еманципираните собствените лунни действия не се назовават тук като подпомагащи лунното облъчване.

Следователно това второ описание се отнася до действието на актуалното етерно, а също така и на астралното слънчево и лунно облъчване върху етерното и астралното тяло на животното отвън, особено през ембрионалното развитие.[28] Тогава етерното тяло модифицира възникващите форми на физическото тяло. Как едно животно се излага на облъчванията, това зависи също от местонахождението. Това е основа на обусловеното от мястото разнообразие на формообразуването на животните. Това е реакция на животинския организъм на местното етерно и астрално действие на Слънцето и Луната, особено по време на ембрионалното развитие.[29], [30]

[1] Х. Еленберг (изд.) 1971: „Изследване на екосистемите„.

[2] А. Ф. Тинеман 1956: „Живот и околна среда„, издателство ророро 22.

[3] Големината на клетките силно се променя и в растенията те често са много по­дълги отколкото широки. Приетата стойност е средна от млади, още неудължени клетки. Клетките от животните са по­малки.

[4] Вирхов (1821 ­ 1902) бил казал, че е сецирал хиляди трупове, но още не е намерил нито една душа.

[5] Сс 45, 137, 170, 208.

[6] Рудолф Щайнер често се е изказвал относно човешката сетивна организация и първо достигна до тринадесет, после до десет и в много от следващите изложения до дванадесет ясно разграничаващи се сетивни способности. Сс 115, 45, 169, 170, 21, 183, 293, 199, 206.

[7] Т. С. Кюн 1962: „Структурата на научните революции„. От американски превод от Симон, Курт, издателство Зуркамп ­ Франкфурт/М.

[8] Относно това има много изказвания на Р. Щайнер, например Сс 26, „Сън и будност„ ­ 66, 73, 100, Сс 208.

[9] Р. Щайнер и И. Вегман 1925: „Основи насоки за разширение на лечебното изкуство„, глава 1, Сс 27.

[10] Р. Щайнер 1020: „Духовната наука и медицината„, 18 лекция, Сс312.

[11]2., 63

[12] 8., 243.

[13] Ханс/Шофер, Петер Мор 1992: „Физиология на растението„, четвърто напълно ново­преработено и актуализирано издание, издателство Шпрингер, Берлин.

[14] 2., 64.

[15] 2.,62.

[16] 2., 64.

[17] 6., 181

[18] В този смисъл има много описания от Р. Щайнер, 8., 197/198. Ключово изложение в Пенмаенмавр 23.8.23, Сс 227. Щайнер се опира особено на изложението направено в Дорнах на 20.6.24, ЛК 0., 22. Едно съответно изложение той дава в лекциите за членовете в Дорнах „Човекът като съзвучие„, 3. Лекция, 21.10.1923 Сс 230. Това, което на посочените места се описва като космическа или духовна субстанция, се отнася винаги само за хората и за висшите животни. За пренасянето на тези съотношения върху растенията в селскостопанската индивидуалност няма сведение. Това следствие би било заблуждаващо. Още при птиците това не играе никаква роля Сс230.

[19] Виж по­горе изказванията към 7. лекция.

[20] Виж за пример рисунка 8,. 241.

[21] Виж забележките на Р. Щайнер в изказването към 8. Лекция,

[22] 5., 147.

[23] 2., 60

[24] например 3., 95.

[25] Р. Щайнер 1925: „Основи за разширение на лечебното изкуство„, глава 3­4, Сс 27.

[26] Виж забележка 46.

[27] Би могло да се предположи, че се касае за светлинния етер. Има обаче изложения от Щайнер, в които той описва светлината като сетивния представител на четири вида етер и с етерността астралността, да духовните въздействия на слънцето. Изложено концентрирано в Сс 26 „Човекът в неговата макрокосмическа същност„.

[28] Виж към това и писмото от „Антропософски ръководни принципи„ „Човекът в своята макрокосмическа същност„ Сс 26.

[29] Под този аспект насочването към рис. Стр. 61 в 34 откъс не е особено сполучливо, защото там читателят погрешно се насочва към становището, че рисунката се отнася към първото описание. Това обаче не е така. При тази предпоставка изглеждащите противоречиви изложения остават неразбрани.

[30] Тези изказвания на Щайнер трябва да се разглеждат във връзка с поставените накрая на 7. лекция.